четвъртък, 7 декември 2017 г.

Тази любовница -работата...

     Особено съм впечатлен от работата около мен. Толкова много, че вече не мога без нея. Та аз се чувствам неин безценен придатък, чучело, клоун, спица в колелото, дърво в огъня, масло на филията и мехлем, който е способен да облекчи всячески затрудненото и положение.
  Толкова съм пристрастен, към нея, че когато вечер часовете изтекат, не искам да си ходя... Примамен съм от способна любовница, която просто не ми дава да си тръгна... Оставам доброволно, като го правя не за пари, естествено. Просто съм влюбен. По-дяволите, та аз обичам, работата. Просто не мога да повярвам, че вечер трябва да я изоставя. Сама на тъмно в цеха, да блуждае в очакване на заранта и здравите ми мишци, които да я носят не само през деня но и нощта на ръце. Напълно съм разочарован. Изглежда и работата се чувства обидена, донякъде.Тя не желае да спи. Иска гъделичкане, здраво оседлаване, пришпорване, действия. Мечтае за постоянно ухажване, иска себе раздаване до край...
Уви! Законът изправен, смел стожер не позволява, допълнителни сърдечни мъки на всеки от нас обзет от чувства към работата.
-Забранявам влюбването! –квичи той и си мисли, че и аз го слушам. Нека не се заблуждава. Аз моята работа, просто си я обожавам. До толкова много, че вече за друго просто нямам апетит.
  Мамят ме неприлично красиви женски глезени на които хвърлям умислен поглед, но щом разбера, че това ме отдалечава от любимата, скъпата, необходимата любовница, работата, тръсвам глава като подплашен заек и се втурвам да я подхвана отново в обятията си.  Приличам на вол с пот на челото, който се усмихва единствено и само на нея. Всичко друго е без значение!
 Срещам приятели, които ме питат:
-За пенсия мислите ли?
Аз и пенсия... Нещо са се объркали, хората. Щом имам любовница, щом не мога без нея, щом съм всеотдаен и я обичам, работата, защо ми е да мечтая за пенсия. Легло не ми трябва, жена също, хляб, колкото да не умра в цеха... Важното е да се движа. Тя работата иска себе отдаване, иска всичко от мен. Защо да не и го дам Тя милата го е заслужила. Все пак някой трябва не само да руши, а да надгражда, нещо в тая държава, нали?
 С дрямка не се получава, с мързел още повече... Когато не може с друго поне с работа, която, ще донесе не на мен, а на някой друг облаги...
  А за мен, какво? Нали си имам любовница. Имам я и това ми е достатъчно. Защото, не е лесно днес нали? Не всеки си има работа, не всеки коричка хляб. Така, че кой съм аз да се противя на системата. Никой! И това разбира се ме прави щастлив. Щастлив защото имам покрив над главата си в цеха, хляб, и усмивка от доброжелатели.... Не! Просто Работа, която като примерна любовница, откликва на ухажванията ми, бърка в здравето ми и ми готви не пенсиониране, а място, някъде там сред полето, с отнет въздух в гърдите и копнат в Земята, която приема всички еднакво.
В.СОФИН 

вторник, 5 декември 2017 г.

В магазина за шаран

     Докато вися на опашка в магазин за риба, чувам:
-Какъв шаран искате?
-Най-големият!
-А какъв го искате? Гол или с люспи?
 Дочувам глас от опашката, който ме разсмива:
-Искам го изкормен, зашит с ориз, сготвен, сложен на масата и...
Тука го прекъсва продавачът:
-А чаша бяло вино, не искате ли?
-Може! –съгласява се с усмивка клиента.
-Тогава идете първо да си го купите! –прозвучава без компромисен в ушите на клиента, продавачът на риба.
-И това може! Ама няма толкова пари...
-Какво да ви премеря тогава? - пита го с усмивка продавачът.
-Ами... Една пъстърва. Най-малката, ако може и две скумрийки...
-И те ли малки?
-Може!
-Може, ама не може! Големи са всички!
-Тогава шаранче, малко...
-Добре! Кило точно! –казва продавачът и подава плика с живата риба в ръцете на капризния клиент. Той я изпуска уплашен, навежда се взима я с треперещи от ужас ръце, от пода и я връща за до обработка.
-Извинете, а можете ли да ми я чукнете!
-Да ви я чукна!? –чуди се продавачът.
-Ами току виж изскочила от плика докато я отнеса до вкъщи –моли клиента и чукчето на продавача влиза веднага в действие.
Най-после обслужен и с успокоен шаран в чантата, закупилият риба излиза навън.
-Откъде се взимат тия, бе –коментира след него, продавачът с усмивка.  -Да му я чукна, па доведи жената си бе, щом искаш!
Взрив от смях посрещна думите му. Облекчен донякъде кантарът в магазина продължи уверено да мери предложената риба, от която и аз самият избрах ,Никулденския шаран за утрешния светъл празник.
В.СОФИН  

Хвана ли шаран?

   Запален риболовец, който всяка година сам хваща риба за Никулден пита, приятел:
-Хвана ли шаран за празника?
-Хванах!
-Колко килограма?
-Два!
-С каква захранка? На царевица сигурно...!
-Не!
-Тогава?
-Двайсет...
-Какво?
-Лева брат! Двайсет, от Мола!
-Виж ти! Пък аз се чудех, що не кълве на царевицата. Явно парите привличат, не само жените...!
В.СОФИН


понеделник, 4 декември 2017 г.

Номер седем на изпит!

      Преподавателка по-химия:
-Номер седем, на изпит!
Тишина в класната стая. Никой не става.
-Казах да стане номер седем на изпит! –повтаря преподавателката.
Никой не мърда.
-Да не би да си оглушал, номер седем?
Мълчание.
-Иван Търпеланов, защо не ставате?
-А! –възкликва Ванката. -Аз ли съм на изпит?
-Че, кой друг! Нали попитах за номер седем?
-Не съм аз! –възкликва облекчен, Ванката и си сяда.
-Иван Търпеланов?
-Да госпожо!
-На изпит!
-Нали казахте, номер седем?
-Та нали вие сте, номер седем...!
-Не! Аз съм Иван Търпеланов, а не някакъв си номер госпожо. Номерата ги дават в затвора, ако не знаете. Тука сме училище и аз имам права! –отсича Ванката и най-после се измъква от чина в посока - изпит на черната дъска.
Преподавателката тъкмо отваря уста да каже нещо и звънецът изведнъж, облекчава със звън, положението.
В.Софин 

неделя, 3 декември 2017 г.

Давя се...!

Удавен в мечти с тишина,
в сърцето си нося покоя.
Търся в мрак светлина,
за да хвана, буен пороят!

Той идва с чувства любовни -
пороят превземащ душата.
Той  пълни очите чаровни,
когато се блъска в жената!

Потъвам удавен в мечти -
усмивка, ми дава покоя.
Намирам целувка, която личи -
на устните страстен, пороят!
В.СОФИН  

четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Преглъщах чувства...!

Решително в безумие целувах!
Вълнувах се!
Пред мене беше ти!
Сънувах!
Пиян прегръщах чувства.
В очите ти, откровено гледах.
Преглъщах гладен утрото,
в което, усмивката видях!
Тя стъпваше едва дочуто,
на устните ми с грях.
Така и буден не разбрах,
кога събуден рано, бях.
Ти спеше миличка до мене,
а сънят ми, повече, не го видях!

В.СОФИН

Мек сняг

                                                                           
      Вторачен в мокрия сняг, който се сипел наоколо му, Вуте подпирал лопатата и чакал да спре валежа. Видял го шефът и пропищял в ушите му:
-Какво правиш бе? Защо не чистиш снега?
-Много е мек...!
-И какво от това?
-Ами... Топи се! Докато речем, да опнем лопатата да работи, снего се е гътнал на вода до мене...
-Да бе! Нали виждам, че вече те е затрупал!? –оспорил твърдението Вутово, шефът.
Погледнал в краката си мързеливецът, погледнал и нагоре към небето и изплюл категоричните си думи, които прозвучали без компромисно:
-Виж шефе!  Я, че му берем гайлето! /грижата/ Ти не се коси! Вуте знае много добре как да се окопа и даже да се откопа... А сега бегай, оти снего го чека лопатата ми...!
В.СОФИН