вторник, 20 февруари 2018 г.

Въздишката на пролетта

Видях във пролетта любов!
Никнеше в тревата свежест...
Росата тръгнала на лов,
раздаваше виновна, прелест!

Изтъкани в бяла нежност,
кокичета усмихваше, деня.
Събираше пияни от прилежност,
дружни, пчелите за меда.

С накъдрени листа в зелено,
въздишаше родена пролетта.
Реката буйна впечатлено,
носеше, прилива на радостта!
В.СОФИН   

понеделник, 19 февруари 2018 г.

Когато всеки се надява...

Когато няма с кого да се тешат,обидени чувствата, горчат!
Всеки се надява на дебел комат, когато има остър, глад!
Нещата не стават по-добри, когато има данъчни игри!
Когато липсва, досадната настинка, в джоба има, повече от една, стотинка!
Избягали чувствата скучаят, когато им се налага, да си траят!
Чувства от шоколад разбъркани в горчивото кафе, сладнят!
Когато политиците се карат, са в състояние, нищо да не дават!
Усмивката когато вкисната си ляга, любовта на двама влюбени, ще бяга!
Когато киселец през пролетта изникне, пенсионер чорбата постна, ще обикне!
Яйцето сварено открил, когато се появил Великден през Април!
Когато грипът кихне, здравият кашлица, ще пипне!
Нещата стават сложни, когато делата са безбожни!
Когато жената хване младостта, забравила що е красота, ревнува скръбна старостта!
Вдигнеш ли не нужно своето тегло, ще разбереш що е свинско потекло!
Когато дъга рога покаже, цветни, ще дойдат, топли и приветни, дъждовете летни!
В.СОФИН


неделя, 18 февруари 2018 г.

Вирус някакъв...!

      Получих покана. Вирус някакъв се беше лепнал за мене. Започна отдалече да тормози личността ми. Ухажваше ме. Заплашваше. Кълнеше се ничком пред мене. Дори ми се обясни в любов. Показа ми снимки. Съблазнително момиче на плаж... Моно-кини! Опита с алкохолна реклама. Показа ми разлистена през пролетта, гора. Видях високите върхове на планини по-които не бе стъпвал още моят крак. Нямаше успех!
 Усетих все пак, че вирусът бе влюбен в мен. Иначе нямаше как да си обясня настоятелността му. Толкова труд за моята скромна, не значителна личност. Дали пък не харесваше, лудостта в мен? Или пък, не свързаните писания идващи неочаквано от ръката ми, мислеща се за Бог? Дали това бях аз, или пък някой друг...?
Вирусът не се отказа. Продължи обработката си. Безмилостен опита с музика. Чух нежни песни за любов. Разбрах, че има и комични. Когато не откликнах равнодушен към старанията му, вирусът закрещя. Нощем почнах да сънувам кошмари. Идваше в съня ми, прекъсваше прегръдката на жената до мен, обливаше ме с гореща пот, хващаше ме грубо и ме измъкваше от постелката. Взех валиум за успокоение. Все виждащ вирусът отново проникна в мислите ми. Какво ли толкова? Взех че се предадох! Приех го за приятел. с цялото си измъчено от терзания сърце. Обикнах ли го? Не! Свикнах ли с него? Също не! Въпреки това се оказа, че не мога без него. Пустият му Интернет! Вирус! Идва убива те... Превзема те изцяло и не можеш, да му устоиш.

В.Софин

Колкото и да се стараем, няма бягане. Вирусът е проникнал в гънките на мозъка, и ни прави слаби. Но все пак връзката си заслужава! Особено, когато е искрена, тя е и необходима... Но все пак, това е вирус, който не прощава глупостите, които често плещим в Интернет. Въпросът е, трябва ли, ние да му простим, като е толкова прилепчив, но не и доверчив?
В.СОФИН 

Поза мъртвешка!

Да обещаваш...! Лесно.
Да прощаваш...! Трудно.
Питам се уместно:
Кое се движи мудно?
Къде има грешка?
В мисълта човешка,
или пък в глупостта,

у нас на позата, мъртвешка!
.........................
С цел нерви да бъзика,
ползва конски езика,
мил който предизвика,
колики, болезнени в пестника!
...........................................................
Извинение!
Жена с полагаща се прошка:
Мъж на колене пред нея с брошка!
....................................
Букет трънлив от пози,
показал нервен този,
който подарил във дози
неприличен смях на Рози!
В.СОФИН

петък, 16 февруари 2018 г.

Живот в сълзи

Вървя със нос увесен,
изтощен от глупостта.
В живот съвсем нелесен,
търся избягалата, правота!

В град безмилостен се скитам.
Паднал съм ничком в калта.
Злобата на нея не разчитам,
убива тя, в човека любовта?

Плачат мръсни, улиците прашни!
В сърце умело, завистта пълзи!
Миговете станали са страшни...
Животът труден, целият в сълзи!
В.СОФИН  

Любовта...

  Тя идваше към мене. Беше на един дъх разстояние. Протегнах ръце оскотял. Избяга! Опитах се да я върна. Повиках я нежно. Не ми обърна внимание. Подгоних я. Не ми даде шанс. А толкова много исках да я прегърна. Да я почувствам в себе си! Уви!
    Нощта, звездната нощ избяга. Денят се роди в светлина и запали чувство в гърдите ми. Слънцето облиза в далечината върха на планината и бавно, почти мързеливо пропълзя с един от лъчите си към моето лице, което все още опечалено търсеше нещо. Любовта, която си отиде, изгря в очите ми, отново. Премигна щастлива от срещата, погали косата ми, плъзна се към устните, целуна ги, плъзна се чувствено по-брадичката ми, и избяга усмихвайки се в реката, която вдъхновено я пое и отнесе копнежа ми надалеч, към всички влюбени. Те нетърпеливо чакаха лъчите и, за  да бъдат облъчени от невероятните чувства, които кипят във всяка една душа, търсеща любов.
В.СОФИН  

Хапещ ненаситник!

      Когато през лятото Слънцето наднича жарко в порите човешки, никой не може да го търпи. Въпреки това, той ни е нужен. Без него животът ни ще е прекалено труден. Понякога „Гадината“ ни радва с пламък, който хвърля не само сенки в очите, но и променя цвета им.
   Силен вятърът пристига надул мощно бузите си и прави непоправими бели. Гони задушливите облаци създадени от него и си играе с тях като дете.
  Лошото идва през Зимата. Тогава колкото и да го ухажваме всички, топлият му дъх ни бяга през процепите на вратата. Загрижени за болестта му се стараем да бъде винаги добре нахранен. Въпреки бащинските грижи за него, той не забравя да се държи разглезено като малко дете.  От постоянния измъчващ го глад бърза да хване ръката ни, която уверено го храни. При острите зъби, които притежава, болката е неописуема. Истинско куче за което все се грижим, а не ни дава, да го милваме.
     Все пак чувствителността му помага на премръзналото от студа тяло, да се сгрее и въздъхне, облекчено. И не само това. Когато гладът бърника в стомаха ни, а храната стои замразена в хладилника, пак той милият, идва на помощ.
  Готви, сгрява, хапе и е вечно, ненаситно гладен!
  Колкото и да се преструваме без него животът ни, както казах и по-горе, ще е труден.
Огънят, който пази печката, дърветата, които го хранят, топлината, която раздава, причудливи сенките дето създава, само той милият за нас вечен си остава!
В.СОФИН