четвъртък, 25 май 2017 г.

Карикатурен образ


Когато вие остарял приятелю бяхте млад, всичко изглеждаше по-иначе. Прекрасно, ароматно и вдъхновяващо! Цъфтяха усмивките на честните хора, а вашите бръчки се криеха в неизвестни места. С течение на времето обаче, те придобили смелост, почнаха да изскачат доволни по-лицето ви. Дори смъкнаха клепачите надолу в опит да скрият щастливи очите, които като полу-угаснали фарове на стара джипка, днес едва проблясват в тъмното. Това пречи на краката ви, чиито вени съвсем изпъкнали доказват, вашите изминали години на работа и напрежение.

     Високото Ви чело някога гладко, като твърдо сварено яйце, днес гледа сбръчкано от зор в неизвестна дори за вас посока. Косата пък милата, окапа от срам. Отстрани  където все още личеше някогашния ваш буен младежки косъм, сега обзет от печал по-изгубената младост взе, че побеля необратимо. Гушата приемлива доскоро на вид, увисна като балон, който не се е напълнил с достатъчно въздух. Космите в носа, които от скромност се криеха намерили благодатна пещера за живеене, днес нагло и с особено любопитство над стърчат вън, като придават на физиономията Ви занемарен вид. За ваш късмет ушите са оставани на спокойствие. За разлика на ваши приятели, които се опитват безуспешно да се справят с растителността, обхванала като рак ушните им миди.

   Коремът, който до скоро Ви изглеждаше, като на спортист след дълго бягане, сега е превърнат в циганска торба, която не прекъснато се увеличава, въпреки вашите опити да се лишавате напълно от хляб.

 Колената, които превземаха големи разстояния в планината, днес скърцат неистово молейки за милост. Залитат, крещят, искат право да бъдат оставени на мира.

Ръцете за да не бъдат по-назад, подложени на тежък труд, почнаха да се огъват дори от леки за вдигане неща.

   Погледнато отстрани вече не приличате на човек. Карикатура някаква, изградена с любов от опитен талантлив художник, осмиващ днешното положение на застаряващия индивид от местното население.

  „И какво от това?“ Питате вие. Какво толкова. Нали умът все още е тук при вас и ви прави компания. Вълнува с красивото, предизвиква чувства, които не дават на тялото да спи.

  Въпреки карикатурния Ви мил образ, все още се чувствате човек.  Докога обаче?

Може би докато рухнете подкосен и започнете да лазите на четири крака. А устата вашата блъвне рев нечленоразделен, вместо хубавото: „Мила, обичам те!“

  За сега ви зяпа с ирония огледалото и не пести истината, която виждате безпомощен там. Иска ви се обаче, много ви се иска, вместо карикатурния образ днес гледащ право във вас, да се усмихне добрият стар, някогашен, ведро излагащ на показ  осанката Ви такава, когато бяхте млад.
В.Софин

неделя, 21 май 2017 г.

Реката на живота


   Преди да я зърнат очите му изобщо, мъжът беше изцяло очарован. В близката далечина ехтеше звънко песента и, и шепнеше в ушите му думи за любов. Обзет от вълнение гърдите му бяха залети с вълни, които ту сгряваха до безрасъдност душата му, ту караха тялото му да тръпне от студ. Нямаше търпение да я види. Да я погали, да почувства милувката и, и да глътне стичащите се капки нежност,  между пръстите на, не търпеливите си ръце. Искаше му се вече да пие от целувките и. Да утоли жаждата, която отдавна го мъчеше.  

 Забързан мъжът усети приятния тембър на гласа и. На моменти той бе висок, и стигаше пленително звучащ в ушите му. Идваха минути обаче, когато сякаш играеща с нервите му, песента се криеше и мъжът изпадаше в паника.

    Стигнал до звука, той нетърпеливо отгърна храстите, които криеха желаната картина от него. Пред жадният му поглед се разкри с цялата си невероятна прелест, река пълзяща в долина, в която гората, криеше всичко. Загадъчната песен, която запленен беше чул, идваше от мощен водопад, който нарушаваше тишината с думи, които шепнеха с водни капки в ушите му: „Живот“!
В.СОФИН 

Къде си?


Стискан всекидневно, направляван с преси -
Българино, жив ли си? Къде си?
..............................................................
Управляваща ръка със страст размаха,
сред народ, висока ценова заплаха!
.................................................
 Пред изградена европейска полоса,
у нас, да не пада, животворната роса -
българин пресъхнал, увесил е носа!
...................................................
От тотото не успя с печалба,
късметлия в кръчмата,
почерпен с бира халба!
............................................

И в таз година лъчезарна
политика свежа, календарна,
цени високи "барна"!
.................................
Опънал правилно дъгите,
накрая осъществил мечтите -
лежи в ковчег, закрепил петите,
нашенец не успял с парите!
........................
В джоб прокъсан, често влиза
въздух по-време на криза!
...........................................
В България избрано "царство" -
подлагайки народ в митарство
продава скъпо всякакво лекарство!
В.СОФИН

петък, 19 май 2017 г.

Плюнка!


      Внезапно обзета от не обикновени чувства слюнката в устата настръхна. Събрала се достатъчно обидена, изхвръкна блажено на въздух. Прелетя, преметна се засегната и се лепна за ревера по-изгладения костюм.

   Заловен неподготвен мъжът или по-точно ръцете му, които държаха букет ароматни теменужки реагираха буйно.  Цветенцата, сини горски очи, се разпиляха навсякъде по-улицата.

  Не успял в начинанието си мъжът трепна гузно. Беше мислил, какво да подари на любовницата, която в този миг се усмихваше не притеснено насреща му.

  Следен достатъчно дълго от не вярващата на очите, негова съпруга, той почувства, или по-точно изгладения костюм усети поражението, което плюнката нанесе на сърцето му, което навярно до сега, мислеше, че е от лед.

   Мъжът премигна уплашен. Любовницата, която до скоро му се усмихваше в лицето за негов късмет плю долу пред него и си тръгна спонтанно обидена.

   Съпругата му, милата и тя пое пътя си без думи.

Учуден остана единствено засегнат от плюнката, не мъжът, който продължи развеселен към парламента, където работеше, а костюмът несвикнал на възникнали с чувство предизвикани, дамски обноски!
В.СОФИН  

По-български!


-Синко, научи ли си урока по-български за матурата?

-До някъде тате!

-Защо до някъде?

-Защото бях зает да уча с едни апапи, как се вдига пълна чаша...

-Чаша?

-Да, с ракия тате. Казаха ми, че ще се проваля на абитуриентската вечер. Понеже знам, че не искаш това да се случи, тренирах... При това прилежно!

-А българския?

-Не ме ли разбра тате? Нали ти го обясних точно? Учих по-български как се вдига пълна чаша с ракия...
В.СОФИН 

От къде си?


   В казармата неизменния въпрос, ни изправяше понякога на нокти. Питаха ни често:

-От къде си?

Всеки казваше родното си място.

Определили се като софиянци, бяха титулувани като копелета и кестени.

Самоковци, като компири и камерунци.

Русенци, като мокри власи.

Другият въпрос, който тормозеше някои любопитни беше:

-Абе, ти като си кестен, шоп ли си?

-Не, шоп е баба ти! –откликваше обиден софиянецът, а самоковецът мълчеше като риба преценявайки ситуацията излязла без контрол.

Веднага обаче следваше:

-Ти, защо траеш бе? Кажи дърво ли си, или не?

-Не!

-Какво си тогава?

-Самоковец!

-Камерунец, значи!

-Що?

-Камерунец от който съм чул да казват за реката Искър...

-Какво?

-Ами... „Искаро тече, камънье влече!“

-Ти да не искаш ракия да влече? Камънье ще влече я! Не тикви празни като тебе любопитни!
В.Софин   

четвъртък, 18 май 2017 г.

Любовен роман


    Играеха...  Пламъчетата искряха удивено от моминските сини очи. Танцуваха, шепнеха...! Гонеха сълзите, които блестяха и се стичаха по-лицето. Някои забързани да видят свят падаха бързо и жаден прах ги поглъщаше на пътя. Други колебливо, полека преодоляваха преградата на чувствената брадичка, заобикаляха алените устни и после без свян се криеха в моминската гръд.

   Любов! Едва вчера го срещна на същия този прашен път. Уви! Мъжът не блестеше с нищо. Облечен простовато. Протъркани джинси и мърлява тениска избеляла от Слънцето. Оръфан почти! Но, имаше нещото, което запали дяволитите пламъчета в очите на девойката.

 Не можеше да повярва, когато разбра, че всяка втора негова дума звучеше като нежен стих, като пенлив ручей тичащ вдъхновен от планината. Не! Може би, като дъжд играещ с блестящи капчици в тревата, които се стичаха по-лицата на маргаритите цъфтящи там. Или като слънчев лъч прокраднал се щастливо в скута на равнината...

    Поет? Не! Просто романтик, който знаеше да борави с чувствата. Умееше да докосва невидимото. Да гали упорито, нежната женска душа. Да граби с пълни шепи! Дори доста находчиво биеше точно там, право в моминското сърце. Правеше го силно, неудържимо, почти настъпателно... Подчинил думите в своя полза мъжът знаеше как се превземат крепости.

   Неугледен. Невзрачен почти. Незабележим, по-тих от тревата, но с богат речник, който караше моминските колене да треперят от чувства. Това явно го правеше необикновен. Романтик!

    Внезапно застудя! През разтворения прозорец, неусетно времето придобило сила, заплака. Дъждовните капки носени от бурен вятър, нахлуха в стаята на момичето, което тъкмо довършваше романа за любовта. Все пак то, успя да дочете последната страница на книгата преди да я затвори. После обхваната от страсти скокна, хвърли поглед през разтворения прозорец право към далечината, където прозираше затъмнена от бурята планината. Дочу и ехото, което замечтано се обаждаше от там. Обърса с ръка една сълза потекла по-лицето и, и се усмихна прозряла истината за любовта, която сама избира в живота пътя на двама влюбени, които се борят съвместно за щастието си.
В.СОФИН