В душата ми…
Нахълта спомен в душата ми.
Надзърна в очите ми в сълзи.
Открехна се бавно вратата ми.
Стегнати развързаха се възли.
От нейде топло вятърът, запя.
С вяра претърколи се в тревата.
Погали с глас земята, после спря -
озадачен вдигна пръски у реката!...
Оживява спомен дето ме прегръща -
някога в порутената стара къща…
Любовта на близките за мен се връща
с топла прегръдката, една и съща!...
В.Софин
Притеснение
Бях притеснен! Трябваше да пия кафе и си взема вестник. Да ама имах в
джоба си само цели петдесет лева. А, ако не ми ги развали?
– Ще може ли, капучино и един вестник! - чух
притеснения си глас, в който явно мислите от миналото, че двадесетлевова
банкнота с лика на Георги Димитров за две стотинки, за телефон няма как да ми
развалят.
Не познах! Момичето учтиво ме приветства с
усмивка докато ми разваляше банкнотата и кафе машината създаваше ароматна
обстановката, на едно притеснение дошло като изневиделица от миналото!...
В.Софин
Арен човек
Докато
мислехме…!? Убихме го. После се сетихме! Арен човек! За да не го забравим,
вдигнахме му паметник за да бъде жив пример за следващите поколения. Сега! След
вземането на ново решение от току що дошла на власт партия, която управлява
страната се получи депеша. Всъщност заповед паметника да бъде разрушен, че
човекът, който идеализирал някога нещата бил неудобен. А неудобните коне ги
убиват, нали?
С още един авер с чукове се юрнахме да се доказваме като
верни издънки на новата властваща
партия.
Тъкмо подготвях обстановката…
Видя ме един стар
приятел и ме спря преди да съм сторил според него, грях. Посъветва ме да не
разрушавам паметника, а да го демонтирам и прибера, където новата власт няма да
има възможност да му вижда очите.
Попитах го, защо?
Ами утре като дойде на власт друга партия нали трябва да го
реституираме! – отвърна ми той.
Виж ти за това не се бях сетил. Все пак Арен, беше тоя човек,
ама му светихме маслото. Нужно ли е и паметника му да натрошим?
След кратък размисъл, демонтирахме паметника и го скрихме в
една землянка в гората направена лично от мен за контрабанда на дърва.
За доказателство, че сме свършили работа и сме заработили
честно парите си показахме някакви остатъци от други елементи на хора от
сегашната власт.
Така де! Утре
смени ли се властта, а то се знае никой не е вечен, дори и Арнио човек дето го
мислехме за плевел, а той излезе, юнак, ще вдигнем паметника му отново. Даже ще
го направим тържествено.
Докато го мислехме, горскио да вземе да мине покрай
землянката. Усети се той, че това е моя работа и ме привика у горското.
–Абе ти да не си полудял! Виж за дървата ще си затворя
очите, ама за паметника ще те издам.
–
Що бе, Гоше? Не сме ли седели с тебе на един чин
в училище?
–
Може и да сме седели, но сега е друго време!
Време разделно!
Каза ми човека и ме предаде. Е закопчаха
ме. Хубаво! Но не бяха успели да вземат паметника на Арнио човек. Преди да ме
арестуват предвидливо го преместих в една пещера наблизо в планината. За по
сигурно затрупах входа ѝ.
Колкото и да ме биха в полицейскио участък,
не казах ни дума, само вопъл и стон.
Мислеха какво да ми сторят, но през това
време властта взела, че се сменила.
Новата веднага ме освободи. Заповедта ѝ бе
категорична. Да се възстанови паметнико на Арнио човек.
Възстановихме го! Тържествено с фанфари и
фойерверки.
Мисля си и днес отново. Не дай си боже властта
пак да тръгне по нанадолнището. Къде тогава ще скрием Арнио човек?
Докато мислехме…!? Земята се отвори.
Земетресение. Странна работа. Никой не беше пострадал. Само паметника на Арнио
човек. Беше там на пиедестала си вчера. Днес, уви, нямаше го. Потънал в гънките
на майката земя. Може би така е по-добре. Няма свидетели, липсват улики. Няма,
а всъщност имаше ли такъв, човек! Я май не си спомням вече! А вие? Казват бил
много Арен. Ама щом го убихме тогава в миналото, дали всъщност е било така?
В.Софин 22.04.2024год.
Поройни думи
Сипят се думите поройни
от сърцето кървящо на поета.
Валят бисерни и неспокойни
сълзите на душа проклета…!
Капките им тичат по паважа
между гънки във тревите.
Пролуки оставени без стража
откриват пътя на сълзите.
В сърцето кървящо на поета
думи пристигнали поройни;
любовни във душа му клета
с неизживени дни, виновни!
В.Софин 21.04.2024год.
Стълбите
Нищо и никакви
стълби. Обрасли с мъх. Превзети навсякъде от храсти. Дори дървета се срещат в
близост. Стълбите канят. Не устоявам. Взимам ги на един дъх. Горе на площадката
още личат следи. Ето на. Тук е била банята. Тоалетната също. Остатъка от тук
плочките подсказват това. Ами, стените? Няма ги. Не личи, къде е била кухнята,
спалнята, холът. Навсякъде храсти изпълзели от гората са се настанили тука за
живот. Дори дървета не липсват. Изправили корони надничат над мистични прозорци
към слънцето, което гледа към тях и изобщо не се учудва. Някога, тук е кипял
живот! Някога, но не и днес. Защо пък? Растения и дървета не липсват. Има и
мъх. Дори билки намерили квартира се срещат на места. Няма ги хората. Няма ги
стените, Няма я и къщата. Само стълбите надничат самотни към слънцето.
Наблизо се стича река. Шуми водата докато вятърът разнася съвсем
утихналия стон идващ от изоставените стълби.
В.Софин
Влакът на живота
Препускат нотите по петолинието.
Релси държат им вдъхновението.
Тракат колела - унисон с мнението,
че музиката ражда изцелението!
Припяват вагоните със релсите.
В поклон, застинали са гарите.
Вятър волен пътува сред очите,
които движат влака на мечтите!
В.Софин 20.04.2024год.
Липсваш ми
Времето тече като
река. Всеки знае това. И въпреки всичко, въпреки… Липсваш ми млади приятелю! Всеки
миг прекаран с теб ми беше безценен. Истински дар! Едва ли някой и нещо може да
го замени. Строен на ръст. Шейсет килограма. Дете почти. Имаше ли избор? Дадоха
ли ти шанс за пътя, който сам да избереш? Не! Имаше заповед. Повиквателна и
казарма. Там, където не признаваха това, че още не знаеше какво нещо е бръсненето.
Още жълтото дето се казваше тогава, личеше по устата ти. Очите ти блещукаха
като на хванато животно в капан. Или продължаваше напред с високо вдигната
глава, или признаваше, че си женчо. Всъщност избора го правеха други. Въпреки младостта
ти, осемнадесет години беше принуден да търпиш и преглъщаш несгодите на
войнишкия живот. Да ставаш в пет сутринта, да участваш във физзарядка, където
никой никого не питаше дали може да издържиш петте километра в бягане.
Никой не се
интересуваше от теб, дали си гладен, сит или нещо те боли. А всъщност душата
ти, млади приятелю, плачеше. Плачеше за свободното синьо небе усмихнало се над
теб; за планини, които ти изглеждаха недосегаеми и любов, която не беше срещал
още. Единствено ти и всички като теб, бяхте досегаеми. Прегледаха ви като едър
рогат добитък. Зъби, очи, всичко! Накрая не забравиха и задължителната ваксинация. Така подкован
заедно със други като теб дето мечтаеха за първите си любови и необятни
свободни простори всички бяхте призвани от военната машина. Там, където се
раждаше мъжеството, но и безумието.
Липсваш ми млади
приятелю! Няма ги щастливи сините ти очи. Липсва ѝ усмивката, която радваше родителите
ти. Те се гордееха с теб. Имаше ли начин да се откажеш от това? Да абдикираш,
избягаш?
Някои успяха. Винаги,
а и днес има връзкари. Но ти макар и съвсем сам в чужд град без да познаваш
някого, успя да създадеш приятелства.
Днес ти липсват гласовете на другарите държали с теб оръжие. Държеше в ръцете си автомат Калашников с който ни
веднъж така и не стреля. За разлика от това три месеца даваше задължителен
наряд.
Всичко това е
минало. Няма го. Няма я и младостта ти, млади приятелю. Избяга като облаче в
небето. Изпари се сякаш никога не е съществувала.
Остана ти единствено сърцето. И то горкото въпреки младостта
си, която извираше от него взе все по-често да бие предателски.
И ти ли Бруте!?
Всъщност времето следва естествения си ход. Ние всички
оставаме в мислите си млади.
Иска ни се, родителите, нашите родители, които мислеха за
нас с любов да са винаги с нас… Винаги!
Уви, времето на
всеки е ограничено, млади приятелю. И ти ще си отидеш някой ден. Дали ще бъде
слънчево или дъждовно? А може би снежно, мъгливо и мрачно? Единствено времето
знае. Но аз зная едно! Все още си някъде там в мен, млади приятелю! Жив си!
Пишеш, терзаеш се, приказваш. И видиш ли? Това е хубаво! Наистина млади
приятелю! Казвам ти прекалено хубаво за да е истина!
Но поне усмивката, нея млади приятелю, запази докрая!
В. Софин 19.04.2024год.
