вторник, 17 октомври 2017 г.

Да изплачем душата си!

      Съвсем случайно двама съученици се срещнали на улицата. Въпреки, че не се били виждали от двадесет и пет години се познали. И тъй като чувствали, че имали нужда от откровение, решили да пият по бира и да си спомнят старите времена. Но вместо това, всеки се оплакал от по стигнатото в живота.
  Пръв след като отпил от чашата глътка бира, Дончо споделил:
   -Какво да ти кажа...? То не е за разправяне... Ожених се щастливо. От начало дори се гордеех с жена ми. Имаше защо, роди ми мъжко чедо. Но после... После от нейна страна в моето мъжко пространство нахлу заповед за забрана на събиране с приятелите, всеки петък в кръчмата. Все имало работа и има вярно, но според нея това моето си било изклинчване, бягане от проблема. Стегнах под нейна заповед къщата. Направих баня. Дори джакузи монтирах! Но да ти кажа правичката, вече ме е страх,  да се прибирам у дома след работа. Още не седнал, не сипал ракия, чувам недоволния съскащ глас на Светла. Така се казва, милата...! Подхваща темата за пиенето. Казва ми, че не я обичам и нищо не ставало вече от мен. Огледалото в коридора паднало и сега тя нямало къде да среши косата си. Съседката Пенка щяла да я види и да и каже, че е грозна. И какво от това, наборе? Какво?
-Какво? –издигнал любопитен глас, Живко.
-Ами... Не изпих и глътка ракия а хукнах, да спасявам не на решената коса на жена си. Когато монтирах новото огледало и се огледах за питието си... Беше свършило!
„Петима Петко не чакат!“ –ми каза Светла и се зае да сресва косата си, кипрейки се пред бляскавото огледало. Все пак успях да избегна скандала, но това не ми помогна много, нали!? Я кажи ми ти приятелю, как я караш, докато аз смазвам пресъхналото гърло с горчива бира? –обърнал се Дончо за обяснение към съученика си Живко.
-Нали ме виждаш колко съм отслабнал?
-Да не би да си болен Живко?
-Не -е! От любов Дончо, от любов отслабнах...!
-Значи много си влюбен? Браво! И коя е милата?
-Жена ме Ленка! Оказа се, че съм се оженил за нимфоманка. Страшна работа ти казвам, брат... Страшна! Отначало ми беше хубаво. Признавам! Млад бях, здрав и се справях. Без проблеми!Но напоследък тъкмо се върна изморен, направо изцеден от работа и Ленка ме дърпа за панталона. И даже нагло ми крещи, че ако не удовлетворя мераците и, щяла да ходи при съседа, Генчо. Веднъж даже ги спипах двамата и сега нямам избор. Опитах тихомълком да си търся работа на тавана, но и там Ленка ме намери. Скочи ми с думите:
-Ти какво? Защо се криеш от мене?
-Имам работа  несвършена! - и казвам, но тя не разбира, че съм уморен и вика:
-Ти първо свърши моята... Пък после си гледай твоята!
След тия думи Живко отпил от бирата си и с ръка обзета от вълнение избърсал, няколко  покапали на масата сълзи, бликнали съвсем истински от очите му.
-Да-а!- поклатил съчувствено глава, Дончо. Твоята е по-сложна, отколкото мислех...!
Слушай да ти кажа за Гошето. Знаеш го, беше повтарял няколко години преди да дойде в нашия клас. Та за него ми е думата. Завиждам му! Пияница от класа, вярно. Но свободен! Не се ожени. Откакто починаха родителите му, само гледа телевизия. Даже, когато крушката изгоря в стаята, където пие, не си е сменил. Веднъж само му се наложи да купи стол. Старият прогнил останал от родителите му, не издържал теглото му. Счупил се. Яде си Гошето, пие си, криви си капата и нищо!
-Щастливец! –обадил се завистливо гласът на Живко. –Пък ние с тебе, Дончо, цял живот все на работа. Ори воле, ори!
-Каква я мислехме, каква стана...! – казал  на сбогуване Дончо и като стиснал съчувствено ръката на съученика си, хукнал към вкъщи при милата. Живко от своя страна също се отправил с колебливи крачки към дома си, мислейки варианта, дали този път да не се скрие при кучето си.
Но, нямало отърване! И там го намерила Ленка.
В.СОФИН  

събота, 14 октомври 2017 г.

Изпепелени от чувства, спомени!

         Докато отвън в звездната лятна нощ тихо се прокрадва китарен звън смущаван от гласовете на щурците, стоя пред запалената камина и хвърлям в нея спомени. Докато тя се разгаря, чувствам как студ се разтваря в душата ми. Виждам я изпепелена.
   Първи клас! Букварът. Без жал жълтите пламтящи езици излапаха до последно страниците му.
   А някога!? Някога бях първолаче...!
      Четвърти клас! Диплома, която изтля почти без пламък. Шестиците се сляха с тройките, четворките в нея ревнаха за помощ срещу петиците, които не обърнаха внимание и примирени се оставиха на огъня.
Осми клас! Дневникът, неизвестно как попаднал в някога милостивите мои ръце. Сега пред мен догаряше с плач! Пред замъгленият ми от сълзи взор се изредиха моите съученици, такива каквито ги помнех някога, малки не порасли още. С живец в очите, който говореше, че светът е в краката им и в моите тогава, разбира се.
Днес светът догаря!!!
    Безжалостно се плъзна в пламтящата от чувства камина и дипломата за средно образование. Огънят превърна в пепел, някогашните мои мечти за красив и светъл, мирен живот.
Гледам как в безпощаден плен военната ми книжка се стопи без остатък. Последни от нея догоряха подписите на офицерите, пускали ме някога в градски отпуск от казармата.
Езикът сгря хартията в червения си пламък и се спусна вдъхновен от желание върху хвърлените му в подарък книги. Надписите вътре с пожелания мили от баща ми и майка ми, бяха напълно заличени...
  През огъня минаха и дрехите купувани някога с любов от родителите ми за мене...
Гледам как догарят  и чувствата ми вътре там в камината.
 Остава ми само едно, след като успешно унищожих сърцето в гърдите си за спомени, да ги разпръсна. Събрах пепелта и с помощта на недоволния вятър качен високо в планината ги пръснах. Полетяха като ято сиви гълъби. Превзеха пропастта, която им бях определил. Покапаха чак долу в долината по-дърветата и се утаиха, някои в минаващия там наблизо шумящ от негодувание поток.
  Всичко свърши! Споменът изгоря! Изтля и се пръсна. Останах само аз. Жив паметник, който все още помни. Но времето знам бързо ще се справи и с този проблем. Проблемът, аз!
  Някой ден ще си отида и аз подет от вятъра, разпръснат на воля сред Природата. Може би все пак ще остане нещо? Може би миналото няма да се обиди от нас и не ще си тръгне? Кой знае? Времето, което нищо не оставя. Следи от вятъра, заличава, отнася спомени. Въпреки това любовта, която крепи света остава. Тя е тук на един хвърлей разстояние от нас. Трябва само да я докоснем и се оставим да ни изпели тя. Единствената заради, която се живее. Всичко друго, пари, измама, лицемерие, бездушие и завист трябва да бъдат изгорени и незапомнени. А светът да блесне, чисто нов за истински и неподкупен, живот!
В.Софин   

Устните не плачат!

Устните не плачат
Аленеят срамежливо устни,
които никога не плачат.
Гледат се блестящо вкусни,
с червило, когато се вторачат!

Обучени са да ни радват.
Хапят, но и милват до припадък.
В съня когато тихо, се прокрадват,
усещаме животът сладък!

Устните никога не плачат!
Искрят от блясък в свят суров.
Очите в тях, когато се вторачат,
говорят мило, само за любов!
В.СОФИН  

вторник, 10 октомври 2017 г.

Пламъчета живи

Виждам в тебе пламъчета живи,
с любопитство в мене да надничат.
Усещам как в поривите им красиви
се раждат тръпките, които ме обичат!

Докосвам косата ти на самодива,
усмивката която ме разбира.
Очите дето в мен, сега си впила
не дават ми, ни сън, ни мира!

Горя в походката ти боязлива,
стъпките отекващи, броя унесен.
Мечтая за целувката щастлива -
твоята, да ме унищожи на есен!
В.СОФИН  

неделя, 8 октомври 2017 г.

Понятно

Пред погледът се мъдри съвсем приятно,
невероятно, полусъблечено момиче, лятно!
..................................
Когато нещата сложно опрат във секса,
предпочитам горещ на мама, кекса!
.......................................
Впечатлен мъж, жаден за ракията
силом тръскал здраво сливата,
която избягала от дънера във нивата -
право в лапите на комшията.
..........................................
Впечатление!
Зяпнало във мен засмяно,
в очите бръкна, спъна ме в коляно,
разроши косите ми припряно,
момиче на снимката, видяно!
...................................................
Крадлив ръцете чужди все избира,
усмихнат злобно келепирът!
..........................................
Любопитство!
Любовта видяла, че обича,
В постели чужди да наднича!
......................
В.СОФИН  

събота, 7 октомври 2017 г.

Бели гълъби сънувах...!

Бели гълъби, щастлив сънувах,
кълвяха в градината любов!
Усмихвах се и се преструвах,
не трепвах, правех се суров!

Плачеше в мен сърцето скрито.
Невидими проникваха в душата,
чувствата по лицето ми изпито,
което молеше в сълзи, съдбата!

Бели гълъби, щастлив сънувах,
в градината закусваха, любов!
Гледах ги усмихнат, не ревнувах,
до мен светът събуждаше се, нов!
В.СОФИН 


Когато обиден се надуе...!

Когато обиден се надуе
и ядовит във вас, поглед впие,
и гащите не може да изуе,
защото иска кръв да пие!

Напразно молите се вие,
помощта е някъде далече.
Иска с грубост да ви бие,
плътта захапана е вече!

Със осата, злостно скрита,
борите се с острото му жило.
Молбата ви, от уста полита-
говорите му, нежно, мило.

Това изобщо, никак не помага,
отново обиденият ви налага.
В натъртения гръб избива влага,
на петна се целият разлага.

Битката ви става неизбежна,
на свой ред, мръщите се вие.
избива силата ви центробежна,
и обиденият хуква да се крие!
В.СОФИН