сряда, 17 април 2019 г.

Защо ми е да бързам!?



        Не знам за вас, но аз не бързам... Времето бърза!
Старая се да върша всичко бавно и последователно. Така съм от рождение.
Някога явно родителите ми са бързали да ме създадат. Да, но аз не съм. Създал съм проблеми при раждането. Задържал съм позицията цели десет дни. Можеше да издържа и повече, но лекарите ускорили положението и съм се появил на белия свят.
Родителите ми понеже бяха бързали, а и продължиха невъздържано напред с обороти, така се износиха, че докато растях усетих, че вече си бяха отишли... Избягали от живота, който пък на мен ми даваше обещания... затова и не желаех да бързам. Бях решил да се износвам бавно, неусетно почти...
Имаше ли смисъл да се тревожа за нещо днес след като не знам какво ме чакаше утре...
Затова доста се постарах да не раста скорострелно. Това не попречи на институциите да ме вкарат в детска градина, още преди да бях успял да кажа думичка. Все пак там научих нещо полезно. Разбрах, че храната трябва да се консумира бавно. В резултат, другарчетата ми в детската градина вече спяха, докато аз все още щадях обеда си. Когато те пък вече играеха безгрижно на двора бързайки с износването, аз предпочитах да дремя в креватчето си.
Неизбежно опитите да бъда вкаран в правия път от страна на възпитатели и учители, търпеше крах. Въпреки наказанията, аз не бързах...
В първи клас вече говорех правилно като подбирах точните думи без да ги удължавам излишно.
Резултатът не закъсня. Съучениците ми пораснаха неимоверно бързо. Издължиха се на височина.
Аз останах джудже. Какво пък –рекох си. Щом толкова много бързат, прав им път –си казвах и продължих да тормозя живота бавно.
Някои от моите съученици не бяха завършили училище още, но бяха успели да остареят преждевременно. То алкохолът, цигарите и наркотиците не прощават. Все пак те се стараеха да вземат наведнъж от живота всичко. Веднага и на мига...!
Все пак аз се гордеех, с моите успехи. Завърших училище на трийсет години като за времето тогава изглеждах на петнайсет. Мислех си, че не трябва да пришпорвам нещата. Нека си се вършат сами. Почнах работа. Не, че я исках, нито пък горях от желание да я срещна, но както казах още отначало, родителите ми си бяха отишли завинаги. Избягали, абдикирали от живота другаде някъде, където аз не исках да бъда.
Всяка сутрин ставах час и половина по рано, защото никак не бързах за автобусната спирка, където ме чакаше микробусът за работа. Така пристигах навреме във фирмата, само за да чуя как ще бъда измъчван от задачи през деня. Бях внимателен. Вършех прецизно работата си. Не бързах. Избягвах грешките на другите. В резултат колегите ми се поболяха от тревоги. Аз напук на времето, запазих здравето си.
Когато опреше до любовни връзки приятелите ми скачаха бързо  и се давеха в поредната си избрана глупост. Казвам глупост, защото повечето от тях успяха да се бракуват по няколко пъти преди да осъзнаят, че така се износват скорострелно.
Моя милост срещна любовта на четиридесет години. Стана случайно. Аз не бързах и тя не бързаше...
В резултат все пак успяхме да си отгледаме собствен син, който приличаше на мен, но само по външност.
Докато покрай мен всички събития галопираха целеустремено, аз се стараех да ограничавам моите. Времето летеше бързо. Животът течеше. Изтичаше кръвта му! Аз не бързах като другите да прерязвам вените му.
Въпреки годините си... Едва навършени 150-сет имах младежки вид. Колегите и приятелите ми отдавна не бяха сред живите. Жена ми и синът ми също бяха абдикирали от бързане. Но аз вкопчен в живота продължих напред бавно, целеустремено, жизнено...
Дори бях успял да запазя работата си. Обещах си почивка когато стигна цифрата, забележете не казвам години, а цифрата 200 –ста.
Гледах как светът около мен се променяше. Идваха скорострелно Зимите, бързаха Пролетите, Летата бягаха маратон. Есените едва успяваха да  заспят и после всичко се повтаряше... Всяка година едно и също. Само аз си оставах същото непокорно джудже, което играеше по нервите на времето.
В службата така и не пораснах. С държавните системи, които бързо се сменяха като употребени носни кърпички, също не успях да вляза в крак. Нямаше напасване, ама никакво напасване! Как така да бързам!! От много интензивно ходене се късат подметки; стават непоправими грешки и в кревата на любовницата.
Едно не знаех със сигурност, но подозирах, че щом като всичко се износва, ще дойде и моят ден някога...
Изведнъж се почувствах отпаднал. Тръгнал бях към залез. Паметта ми с която се гордеех заслужено, почна да чезне. Стигнах до момента, когато вече не знаех кой съм  и колко години съм стигнал...
За тези неща естествено се осведомявах само от личната карта.
От нея разбрах, че скоро ставам на двеста... Нима толкова бързо минаха –се питах от време на време, когато добродушен ми помагаше, малък едва дошъл на гости, проблясък в мозъка.
Усетих, че скоро ще се пенсионирам. Веднъж за винаги! Не се нервирам. Даже не рева нощем. Само подсмърчам настинал.
Времето, което бързаше покрай мен ми беше отнело всички приятели, познати, любими, спомени... Нямах и за какво да се тревожа...
     Не съм решил да скачам в движение от живота. Не желая да ускорявам времето. Нека то, самичко се постарае, нека се измъчи още с мен... поне до края на дните ми, които то ревностно брои и пресмята сякаш всичко е негово. Само негово, защото всичко друго, казват е прах... Докато тя се слегне на земята обаче, докато се примири с нещата все пак сме нещо поне в очите на живота, който идва, дава обещания и после си отива веднъж завинаги разиграл комедия на времето, което остава да мига бързо, озадачено и неразбиращо... Има право, то е безсмъртно и не знае да живее. Живеят хората... Или само си мислят, че живеят! Кой знае каква е истината, какво е топло и какво изстинало...
В.Софин 

Добре, че бяха мислите...

Добре, че бяха дълги приятните реклами, иначе щях да заспя по време на късия филм!
Добре, че бяха представени безвкусно интересните новини, иначе щях да огладнея за още!
Добре, че бяха мили приятелите, накараха ме да се чувствам горд като оставиха сметката за пиенето в кръчмата на мен!
Добре, че бяха благородни политиците ни, иначе ако го нямаше тяхното всекидневно шоу, ние гласоподавателите щяхме да тънем в скука!
Добре, че бяха мили с нас грешките, иначе щяхме да се отървем от тях предварително!
Добре, че бяха мили с нас жените ни, иначе търпението им отдавна да се е свършило!
Добре, че бяха послушни децата ни, иначе нямаше как да разберем за постоянните им битки със знанието, което ги тормозеше в училище.
Добре, че бяха мили с нас мъжете ни, иначе нямаше как да разберем от подарените букети с цветя,  дали е осми март или пък първо априлска безвкусна тяхна, шега!
Добре, че бяха здрави връзките, иначе щяхме да чувстваме тяхната липса и на обувките ни!
Добре, че бяха под ръка гримовете, иначе сутрин жените, щяха да бъдат озадачени от мъжката страхливост!
Добре, че имаме установена корупция, иначе ако нямаше, осъдените щяха да бъдат в пъти повече!
Добре, че е измислено гласуването, иначе никой нямаше да обърне внимание на урните, които искат внимание!
Добре, че ни радват с подкупи, иначе нямаше как да разберем за връзките, които осъществяват сделките!
Добре, че... Много добре, не е на хубаво! Да ама, ако го нямаше, щяха да липсват усмивките на повечето от нас, които още не сме дали за нещо рушвет в една страна, която ни обича истински!
Добре, че бяха мислите... Иначе нямаше как да разберем, какво ни е мнението за политиците!
В. Софин 

вторник, 16 април 2019 г.

Поетът, който още спеше...


В утрото на всяка свежа пролет
гладен пристигаше сюжетът...
Високо хвръкваше във полет
и в капан поставяше поета...

Странен сън с поглед той следеше,
сред дървета в снежно разцъфтели.
Мисълта му творческа, къде ли беше -
рееше се умът му, в облаците бели!

В утрото на тази пролет му тежеше
сюжет с лалета в светло очертани.
На пейката унил в градината седеше,
поет, останал без думите желани!
В.Софин  


събота, 13 април 2019 г.

Нещата

Неща с години се надяват,
че трябва гладни да обядват.
заедно със нас, те съзнават,
че сити в живота ще се радват!

Без контрол оставени нещата,
мечтаят на воля да по скачат.
Не чакат, усмихват се в зората,
търсят просто, някой да обичат!

Нищо, че са прекалено дребни
и надзъртат от храстите към нас.
Нещата цветни, явно са потребни,
за всеки ухапан в отчаяние глас!
В.Софин 

четвъртък, 11 април 2019 г.

От града на самоковите до Република Северна Македония и обратно


                                 
           Мястото на събитието, Скопие, Северна Македония. Тръгване в шест сутринта на втори април 2019година.
   Някой ще каже, какво пък толкова, екскурзия като екскурзия...
Да но, когато не познаваш част от хората с които ще се пътува, става наистина интересно. Определено  екипът, тимът, отборът, който тръгва заедно с мен е почти изцяло от дамска компания. И за да не скучаят сами с тях поемаме и ние, едва четирима мъже, на които предстои да се сблъскат с едно от чудесата на света... Не само със Северна Македония, а по точно със столицата Скопие.
Отвън все още слънцето си нямаше и хабер да се покаже, когато поемаме с микробус в изключително добро настроение към неизвестното...  Приключение, което предстои и вълнува всички от групата ни.
Обзети от ентусиазъм или може би от сутрешен глад, част от дамите почват не само да приказват и се смеят на висок глас, но и да дъвчат едновременно солети, сладки и незабравимите, крокети, естествено...
Сладките им емоционални  провиквания не плашат шофьора ни, който е съсредоточен върху дупките в асфалта, които всеки знае трудно се избягват.
Напредваме бързо към Дупница, която ни посреща с хилядите си градски светлини, които ни подсещат, че още не е съмнало.
Хващаме пътя за Кюстендил. Река Струма ни посреща  с тъмните си води, като гледа в нас учудено. Когато част от изгрева най-после се показва, слънцето на хоризонта изплува бавно с величие и красота за която нямам готовност и я изпускам с цифровият апарат, който още не показва признаци на събуждане и дреме кротко в джоба ми.
Пристигаме съвсем близо до границата със Северна Македония. Дето се казва на един хвърлей разстояние. А сме се протегнали, а сме влезли без да усетим в  нашенско... Пардон в Република Северна Македония. Спираме или по точно шофьорът ни спира, за за може част от нашата група да се наслади, не на изгрева , а на ароматния дим от запалени цигари, които изкачат припряно от джобовете на някои от нас. Не можем да издържим на изкушението да се запознаем по между ни, докато някои други пък се запознават с кафе или закуска. Както казват за всеки по нещо.
   Е най-после сме на границата откъм българска страна. Взимат ни личните карти за проверка. Притеснено ни е... поне на мен, който не е излизал от страната скоро. Всичко е наред. Минаваме без проблеми и се заковаваме пред бариерата на Северна Македония. Тук не бързат с обслужването. Чакаме докато митничарите почешат егото си на важни личности. Когато това става най-после и сме проверени, нашият гид или водачката ни в това приключение, черпи със сладки проверяващите та дано на връщане се окажат по-бързи.
Едва тръгваме и микробусът ни решава, че имаме нужда от македонски денари и затова спира пред една менувачница. Тук ни обменят пари.
   Потегляме и много скоро усещаме, че и при комшиите пътищата са осеяни с правоъгълни кръпки асфалт, които не дават особен приоритет на микробуса ни да бърза към Крива Паланка. Той обаче се справя добре благодарение на опитния водач зад кормилото. Оставяме в далечината зад нас, малки градини, някои от тях вече обработени и двукатните покриви на къщи, които ни гледат в учудване сякаш друг път от там, не са минавали българи... Почти същата картина наблюдаваме и в Куманово.
Успяваме да се качим на магистралата за Скопие. Спират ни на две места, където само платената такса за минаване, дава разрешение да продължим напред.
Отстрани на пътя и от двете страни се редят в последователност малки къщи и дворове със цъфнали в бяло дървета, които показват явно, че пролетта е, едва в началото си по тези места. Не липсва и розов цвят, който мами очите и създава приятно впечатление не само за момичетата в микробуса, но и за нашата малка част от мъжката ни компания, която няма търпение да види столицата на Северна Македония. Тази прекрасна картина започва да се сменя с по високи сгради и изведнъж забелязваме полицаи, които на места следят реда в града.
-Кой чакат пък тия...? –учуди се една от нашите пътнички.
-Че кой може, ако не нас... –обади се друга със смях.
Македонското радио следящо положението, обаче веднага опроверга мераците на пътничките ни, като съобщи, че гръцкият премиер Ципрас ще бъде като нас на посещение в Скопие. Но той явно, не на екскурзия, а за подписване на договорености между двете страни.
Минаваме покрай внушителното реставрирано Скопско кале /средновековна крепост разположена на високият рид Градище над Скопие откъдето има панорамен изглед към река Вардар/. Близо до него се намира и Старата скопска чаршия.
Оставяме микробуса на заслужена  почивка на паркинг, откъдето виждаме близо до нас и европейския университет на Северна Македония в Скопие.
    Преди да поемем към центъра на града слушаме указанията на гидът, водачката на групата, която ни обяснява на български, че сме в Северна Македония и всичко тук колкото и да ни се струва познато, нашенско е всъщност, македонско. Кимаме, че сме разбрали и почваме да ядем паметниците с очи. Казвам да ядем, а не да се храним, защото грандоманщината в Скопие просто ни спира дъха. На всяка крачка почти паметник спира погледа.
Преди да минем Камен мост вляво виждаме внушителните фигури на двойката Свети Климент и Наум Охридски, а от другата пък очите ни се ококорват, но не от учудване, а от възхищение на двамата братя Кирил и Методий, които са определени като всеславянски просветители. Долу близо до моста виждам толкова много накацали по-брега на река Вардар гълъби, че чак се учудвам. Снимам ги за спомен и продължавам напред само за да се спра, от другата страна пред внушителните конни статуи на Даме Груев и Гоце Делчев. Близо до тях ни среща и фигурата издялана от мрамор на Юстиниан Велики.
Пред нас е и шадраванът на, който отгоре възседнал кон и вдигнал меч, ни гледа не кой да е, а самият Александър Македонски, който явно ни предупреждава да внимаваме в изказванията си.
 Близо зад него пък, отзад виждаме и издялана от мрамор, фигурата на цар Самуил. Наблизо пък голям хотел също прави впечатление с формата си. Всеки от малката ни група прави снимки за спомен. Повечето от нас се снимаха пред паметници, цветя и сгради, които наистина правят впечатление не само на ума, но и на очите, които не проумяват видяното.
Движим се заедно близо един до други. Минаваме Порта Македония, която е собствената триумфална арка на града. Отляво и вдясно на нея отново виждаме внушителни фигури на седящи влиятелни фигури от миналото. Влизаме наблизо в един парк, където цъфтят разноцветни теменужки, а една красива магнолия ни спира за снимки... Естествено и тук се сблъскваме с нова порция фигури, които вече не се стараем да запомним.
Все пак тук сме и с една цел. Искаме да посетим музея на майка Тереза. Упътва ни един строг пазител в лицето на млад полицай, който обяснява на водачката ни, как бързо да стигнем целта си.
Успяваме да се придвижим като пресичаме улицата, която явно е булевард, близо до Порта Македония. Най-после погледа ни спира не само музеят, а и статуята на майка Тереза, свила в безмълвна молитва, двете си ръце до брадичката.
 Въздъхваме почти облекчени когато разбираме, че няма определена такса, билет за да влезем вътре. Правим го и оставаме удивени от многобройните фотоси на влиятелни личности с майка Тереза. Една от тях спира погледа ми. Принцеса Даяна и майка Тереза. Погледа ми вижда и поставена стъклена урна, където явно пускаха пари за благотворителност. Възползвам се от това, като давам, частица от моята национална валута сред денарите, които я посрещнаха радушно...
Долу в подножието на музея намираме магазин за сувенири, от който естествено се възползваме, като купуваме няколко магнита с лика на снимки от града и майка Тереза.
Отвънка на една пейка, правим сборна снимка на групата като една млада дама от македонски произход ни запечатва за спомен и доказателство, че все пак сме посетили град Скопие.
Отправяме се отново към площада и статуята на Александър Македонски. Стигаме до река Вардар и се движим успоредно до нея като разглеждаме забележителностите, които спират погледите ни. Не устояваме на живописното местенце, няколко плачещи върби, две патици и риболовец с въдица... Всичко това заедно с два изцяло сглобени от дърво кораби, които явно представляват ресторанти, намираме в реката или близо до нейния бряг.
Стигаме до уникален мост на който отново виждаме като накацали гълъби, статуи и от двете страни на, многобройни личности свързани и не само с историята на Северна Македония. Минаваме от другата му страна, където се изумявам на архитектурата на археологическия музей. Виждам и други сгради, едната от тях на която пише, „Македонска опера и балет“ се оказва написана с буквите на двамата братя всеславянските просветители Кирил и Методий.     От толкова много мраморни гледки  и дори и перилата отстрани на реката моят поглед най-после намира спасение в градинка във формата на куб с безброй разноцветни теменужки за които виждам как съвестен македонец се грижи всеотдайно.
     Решаваме най-после да раздвижим нозе и до Старата скопска чаршия, където явно вече с  нетърпение ни очакват безброй търговци. Тук на това място заспало във времето намираме всичко необходимо, от сувенири, цигари, шарени чадъри, щипки, кремове за мазане,и какво ли още не. Не видях само магазинче за алкохол, но може би някои неща не бяха изложени за директен пазар... Няколко Менувачници, ни чакат за обмяна на левове в денари. Замаяхме се. Когато най- после се оглеждаме, зашеметени от видяното, забелязваме, че някъде в тая тълпа на пазара сме изгубили нашата водачка. Намираме я едва на връщане.
Минаре наблизо до нас показва, че наблизо има и джамия от която с разноцветни забрадки излизат млади момичета още не забулени. Имаше и забулени в черно, но не те преобладаваха. Явно и тука си има йерархия и чудатости. От тази страна на моста по голямата част от населението е мюсюлманска или албанска.
Ушите ми улавят думите на един търговец, македонец явно, който през пет секунди не спира да повтаря думата щипки, сякаш не виждаме, че пред него има именно това. Друг пък до него скандираше също на глас, крем за мазане.
Всеки в Старата скопска чаршия там, бе зает да печели пари. А ние които се оказваме клиенти да харчим.
Виждаме и просяци. Възрастни жени протягат ръце в които държат кутия с няколко денара и молят за помощ. Някои се бяха изхитрили, защото ги виждам да стоят до една от Менувачниците и да тормозят излизащите от там чуждестранни туристи. Няколко млади момичета от европейски произход не устояват на повика им за помощи и пускат пари в кутията протегната с желание от старите жени.
Калдъръмените улици на пазара ми говореха, че на Старата скопска чаршия наистина времето е спряло.  Изглеждаше ми като декор от исторически филм. При това от деветнайсти век. Часовниковата кула, която се извисява там показва  спрелите си стрелки останали така от времето на голямото земетресение през 1963 година в Скопие.
Част от групата ни се втурва за покупки. Взимат се цигари, сувенири... Чувам, че у нас били по скъпи и това ги кара да се бръкнат за денари и осъществят покупките.
Към 13 часа след обед вече не само сме огладнели, но и се чувстваме изморени от емоциите видени и изживени от нас.
Качваме се на микробуса като не забравяме да си вземем довиждане с град Скопие столицата на Северна Македония и поемаме към вкъщи... По пътя спираме в спа център "Етно село", където обядваме.
Вътре в ресторанта освен високият сервитьор забелязвам едва няколко човека, които се хранят на масите. Поръчваме си и ние... Маса по-голяма за да седнем всички.
 Едва настанили се, дето се вика наместили кости и установяваме, или една от дамите разбира, че ни е тясно. Тя се взира в  сервитьора, който стои до нас и чака за поръчката ни и като се усмихва му казва:
-А бе македонец ли си или не знам какво си, но ако река да пусна лакти вляво и после вдясно, някои от групата ни ще останат без маса... Я дай, дай не се мотай още една, че да седнем всички.
Поусмихна се македонецът и изпълни нареждането. Малко след това докато се пулехме в менюто той по наше желание донася бира и ракия...
Преди да изпълни това обаче, има питане от наша страна дали ще ни сервират гроздова ракия.
-Лозова! –отвръща с усмивка сервитьорът.
-Да ама ние искаме гроздова! –настоява един от нас. Без да искам се изсмях, та нали гроздова и лозова е едно и също. Но кой му мисли след като е уморен от толкова гледки представени ни от столицата на Република Северна Македония.
Вдигаме наздравица за приключението, и за всички нас от групата и започваме да се храним. Хлябът си струваше парите, дето казват някои. Но и картофите с плескавица, нарязани, пържолите, свински и пилешки, също се оказват достатъчно сочни, че да се харесат на всички ни.
-Хубаво хапнахме –коментира същата дама, която бе поискала допълнителната маса. –храната наистина се оказа на висота... Ако сега ни пуснете и едно хоро да изиграем, ще останем още по доволни.
Е хорото го пропускам, не нарочно, разбира се. Излизам на въздух за да снимам любопитен околността. Стари бъчви, стари предмети от миналото, които показват, защо се нарича комплексът "Етно село".
После разбирам от групата, че наистина е имало хоро, и не едно, а цели три...
Взимаме си сбогом с "Етно село" и поемаме към границата. Спираме след Крива Паланка при супермаркет, където пазаруваме, шоколади, локуми и други за консумиране неща. Оказва се, че там не вървят българските левове, а и Еврото дори не впечатли никого от персонала.
-Само денари, искаме!
Искат те, ама ние ги свършихме още в ресторанта на "Етно село". Оставям един шоколад, само и защото не ми достигна един денар...
  За мой късмет, а и за късмета на всички от групата съвсем близо до границата намираме бакалия, където българският лев бе приет с разбиране. Това ни помога, да вземем от квалитетната им домашна жълта и течаща като олио в чашата, македонска ракия за вкъщи. Естествено някои си купуват и други неща. Успявам да снимам македонка. Всъщност се оказва домашна котка, която чака до вратата на бакалията с една друга да бъдат нахранени.
До нас изниква индивид, който се кълне, че е българин. Да ама като в паспорта му пише македонец, дали все пак е такъв. Важното е, че се чувства българин. А в паспорта му може и да пише пакистанец. Днес нали всякакви имигранти пресичат границите. Никой е знае кой какъв е.. важното е, най важното е обаче да бъде човек. Хора много, човеци малко, дето казват някои... И са прави естествено.
Вече сме на границата. Все още всички дишаме северния македонски въздух. Вдясно до нас минават за проверка, камиони, тирове, цистерни. Отбиват един явно за рутинна проверка. Пред нас дреме голям автобус, на който има надпис, Гоце Делчев. Деца на екскурзия. Докато всички се чудим защо толкова бавно върви времето и дали няма да ни разкостят изцяло за проверка, най-после след близо час успешно минаваме към българската страна от границата.
-Какво става? –пита ни митничар там –какво е това забавяне?
-Явно са имали пробив в системата... –отговаря едни от групата ни. –Днешните компютри като прегреят, изключват..
Даваме отново личните си карти за проверка и по списък ни проверяват. Явно сме всички, никой от групата не е духнал, нито пък се е изгубил в навалицата на Старата скопска чаршия.
Преди да си поемем въздух обаче наш роден митничар отваря задната врата на микробуса и ни пита:
-Какво сте пазарували? Има ли нещо, което...
Тука го прекъсваме с думите:
-Малко ракия, шоколад, нищо сериозно и цигари... По-три кутии на човек!
-По три! Кой ви е казал, че трябва по три? –пита митничарят и гледа строго, докато един от нашите се из цепва:
-Па кой може! Гидът ни, нашият водач!
-Хм! Не по три а по две е разрешено! –осведомява ни митничарят и сякаш чувам неизречени думите му:
-Какво правим сега?
Вместо това един от нашите взима нещата в свои ръце като казва, че ако се разпределят кутиите с цигари на всички ни, няма да има и по една на човек.
Нейсе на митничарят не му се занимава с допълнителен преглед. Дали защото беше прекалено късно вечерта...  Горкият той, цял ден бе мъчил и преглеждал такива като нас. Разбирам го. Това си наистина изморително.
Поемаме по пътя за дома. Пред нас почва да вали. Но много скоро спира. Успяваме да минем безпрепятствено пътя да града на самоковите и стигаме там, откъдето рано сутринта в шест бяхме тръгнали към едно от приключенията си в живота...
В.Софин  



И лошият умира...


И най-добрият понякога умира
вкопчил се е, лошият в живота
вместо любовта на хората избира
да убива щастието със банкноти!

А Вятърът дълбае без усмивка
Времето, което знае да сърфира...
И неговия ден на лошият ще дойде
нищо, че в парите щастие намира...

Ще дойде той, черният с косата.
И някак бързо, ей така без злоба,
в ранна, прекалено мрачна доба
ще премахне от лошият главата!
В.Софин

вторник, 9 април 2019 г.

Невъзможно връщане


                                                                     
      Много ми се искаше да се върна там откъдето бях тръгнал...
Уви! Баща ми вече го нямаше... И майка ми също липсваше.
Връщането ми се оказа невъзможно!
Искам или не, трябва да продължа до края...
Да се усмихвам на живота!
В.Софин