събота, 15 декември 2018 г.

Красиви малките неща

Разхвърлях думи по полето,
където свежи билките, цъфтят.
Получи се красив букет и ето,
видях нещата малки да красят!

Под ходих с четка към морето,
където гладни чайките, кръжат.
Получи се картина от мечти и ето,
чух вълните буйни да шумят!

Нападнах  пясъкът в реката,
където златни рибките, мълчат.
Получи се блясъкът в зората
и стъпки жълти, които да личат!

Улових полъх от небето,
където, вятър с облаци играй!
получи се приказка и ето,
звездите показаха ми Рай!
В.Софин  

четвъртък, 13 декември 2018 г.

Всеки е уникален!

     Днес усетих, че Слънцето грее и за мен. Мислех си, че съм някакъв боклук, плюнка някаква....  Оказах се уникален! Все още не мога да повярвам. Тръпна, щастлив!!!
 Та кой съм а!? Бедно селско момче, едва припечелващо хляба си. Да ама днес, на прегледа докторът, господ здраве да му дава и светиите закрилят, ми обясни като ме попита от какво се оплаквам. Аз и да плача, никога! Тук там ме боли, ама не е болка за умиране. Като минах рентген се започна:
-Имате болни бъбреци!?
-Знам докторе. –отговарям усмихнат.
-Простатата ви алармира!...
-Знам докторе, от възрастта е!
-И фарингитът...
-Кво за него?
-Дращи Ви гърлото!
-Знам!  Дращи за мастика!
-Не трябва да пиете, черният Ви дроб...
-Знам! –прекъсвам доктора. –Алармира!
-Жлъчката...
-Знам, прекъсвам го пак и добавям:  „Не работи.“
-Гастрита ви вече е, язва?!
-И какво от това? –питам аз. –Хапчета не пия!
-А, трябва!
-Само ако сипеш мастика докторе? –усещам се да казвам и почервенявам от внезапен, срам.
-Знаете ли...
Прекъсвам го с думата: „Знам!“
-Какво знаете, че сте болен ли?
-А бе знам, че ако не си купя пиене ще карам на вода....
- Не трябва да пиете! –чувам заповедни слова от устата на лекаря.
-Да! То, не трябва и да живея...
-Интересно! –прекъсва ме докторът. И аз се чудя...
Този път беше мой ред да попитам:
-Какво?
Вместо отговор дочувам, въпрос:
-Как сте още жив?
-Нали дишам? –задавам и аз, моят въпрос.
-Да, дишате! Но според изследванията, които ви направихме... Вие сте мъртъв! Уникален случай!!!
Не знаех, че съм случай. Все пак стана ми, ясно, че съм уникален. Това ме зарадва, а и обясненията на доктора, също.
-Всеки е единствен! Неповторим! Дори двама близнака създадени от един и същи генетичен материал са различни. Характерите им не се напасват!  
-И какво? –чувам се да питам любопитен, сякаш виждах вече пред себе си, награда.
-За това и трябва да полагаме грижи, за всеки болен...
- Е аз не се чувствам болен, докторе.... Само недоволен!
-И защо?
-Защото за Коледа, сега иде...  А виж ти пък, Коледата я обичам...  Само, че тогава, няма кой гратис да ме черпи...!?
-Вън! –чувам изнервен гласът на лекаря, неочаквано добил високи децибели и се изнасям...
„Къде?“
    Ясно къде...! В най-близката кръчма, че от тоя разпит ми пресъхна гърлото. А то, какво е виновно, че не иска да пие от "Системата“, а мастика? Все пак съм, уникален, нали?! Не аз го мисля, каза го пред мен, докторът! А щом той, го е казал, значи има право, че системата има нужда от игнориране за да бъде уникална... За сега, политическа се види... Само жалка!!!
В.Софин  

неделя, 9 декември 2018 г.

Да вдигнем нещото!

      Казват, че като вдигнем нещо било изумително! Вярно!
Вдигнах! Е не онова, което всички си мислите, макар, че и то не е излишно...
Но, с инат вдигнах нервите на шефа. Наказа ме!
Вдигнах настроението на жена ми... с цвете! Усмихна се и поиска другото нещо.
Вдигнах вежди политически. Закопчаха ме физически!
Повдигнах тон лирически. Не се хареса. Бил комунистически!
Вдигнах котаракът Тошко от моята възглавница, където спеше. Усетих изумителни добре наострените негови нокти, по кожата си.
Опитах се да вдигна децата за училище сутрин. Нарекоха ме уважително „Гад“, който не уважава сънят на другите.
Вдигнах звънящ телефонът. Оказа се тъщата. Създаде ми работа за да не скучая цял ден във Фейсбук.
Осмелих се да повдигна очи към планината, която се усмихваше насреща ми. Усетила ме, тя се засрами и бързо се скри зад облаците, които плуваха близко до нея.
Вдигнах нервите на крупието в казиното. Измъкнах се оттам, едва по гащи...
Вдигнах цели пет лева от пътя, където лежаха самотни. Кръстът ми протестира и сега, секнат ходя като препариран.
Цял живот вдигане някакво. Ако не вдигаме ние, ни вдигат нервите другите. Повдигането също не е излишно. Но най-изумително е, че без вдигане нищо не се получава. Тогава?
Трябва да се вдигат нещата  от време на време, за да разберем, че и ние живеем и сме тук, а не на чужда планета!
В.Софин

Рап -любов!


Тръгнал да рапира
със студена бира
от която нищо не разбира!
Но знае той, че сърцето спира,
когато друг заместител се намира,
а туй е любовта, която го избира!
В.Софин

събота, 8 декември 2018 г.

Вкусни дните...


Докато целувам сладките ти устни,
песен за обич ще създам...
Докато се радвам на дните вкусни -
ще те изяждам с поглед прям!

Едно разбира се ще знам,
че съм щастливецът избран...
Със сърце, което ще ти дам
на пътя общ, съдбовно очертан!
В.Софин

петък, 7 декември 2018 г.

Картина

Спи изморен и във дрямка
в цветове облечен и с пижама,
закачен с красивата презрамка -
портрет на дядо в рамка!
.............................................
С хитрост създадена примамка
за всички, не за двамка -
обикновена в чаша, сламка!
....................................
Когато свършиха парите,
бяха чути и молбите
пред заплата на сълзите!
.............................................
Когато мислим за влога,
търсим скритом и бърлога
за да успокоим в себе си Богът!
..........................................
Толкова години в мисли
парите парламентът,
които си измисли
за себе си усвои, осмисли!
.................................
Някогашен скромен милионер
пред банката подсмърча
измъчен от строя пенсионер!
................................................
Интересно как всеки се избира...
С пари, рушвети лесно се намира
място, откъдето извира келепирът!
В.Софин  

петък, 30 ноември 2018 г.

Апетитът идва с яденето!


        Хубаво е да си гладен. Хубаво, но когато съм почнал да пиша есе и думите ги няма, защото са си позволили да празнуват някъде на друга писателска трапеза, издивявам.
Колкото и да насилвам и мъча почеркът си, изографисвайки го, сякаш е икона върху белия лист, не се получава.... Просто съм забравил да потърся от запаса, скрит в книгите. Е, от речника, разбира се, но питам се защо ми е да плагиатствам, като Природата отвън ми е дала всичко наготово. Хващай небосклона, пипвай розите, кради от боровите иглички ако искаш...
Да но...
Апетит за писане имам, но думи с които да изям листа, нямам!
Отново съм в началото! А ми се яде, та ми се плаче. Не устоях! Хапнах две стихотворения на приятели, разказ на друг, и част от исторически роман за България.
Устата  ми пресъхна! Толкова емоции, толкова духовна храна!
Да но...
Апетит за писане имам, но отново нямам думи, с които да изям за десерт, моя бял лист. Той ме гледа в очакване, а аз вместо да облекча тревогите му, се заплесвам с котарака Тошко прострял се като перде за сушене пред камината. Грее тя и не само грее. Храни се с дървата, които в това студено ноемврийско време внасям отвън.
Дали пък да не пийна, някоя емоция с чая? Конячец, който сгрява изстинали мисли...
Сипвам, гълтам и съм почти готов да почна есето си. Оформило се донякъде в мозъка ми, и плаче, иска да изскочи. Защо да го притеснявам!
Нека реве на листа, стига да не го разложи от прекалено капнали сълзи... Не сълзи а думи, които идват задъхани, объркани и непоколебими...
Скачат те, и се хранят с листа! Като гледам вече почти са го изяли. В миг се сепвам. Ами аз!?
Къде избяга моята храна? Не аз, а листът бял е заситен.
Апетитът идва с яденето! Вярно! Но, аз съм гладен и си оставам все така,без думи!!!
В.Софин  Бъзик или Есе, което иска да яде!