сряда, 13 ноември 2019 г.

За ваше улеснение...

Към пациент:
За ваше улеснение
откровено със умение,
дайте направление
към лекар имащ, мнение!
.................
Не му харесаха, изобщо мнението.
Но оцениха добре лицемерието,
което струеше в него от безверието...
....................
В очакване с готовност я уловиха.
Не се въздържаха и злословиха.
Но лъжата не пожелаха...
Не я, отровиха!
....................
На пазара изкараха властта,
с цел наистина да разберат,
че пак те, спечелили са радостта
да управляват с хитрост, бедността!
.....................
Ако бяха повечко им дали,
стръвно кучета не биха яли...
На изборите нова песен пели!
................
Имаше за какво да се ядосва
на изборите почти успя, докосна
креслото дето от години се износва
от една и съща политика вносна!
..........................
Кандиса най-после с вратовръзка,
имаше защо, червена дръзка...
Напомни му за стара, мила връзка,
за комунизъм напразно с вяра, блъска!
В.Софин

понеделник, 11 ноември 2019 г.

Опитвам се да бъда, човек!


      За съжаление днес е трудно да си човек! Просто човек, който разбира нещата и е съпричастен...
„Да, ама не!“ Не е моя реплика, знаете, но винаги актуална.
Опитах да бъда приятел с всички...
Ударих на камък!
„Как така?! Да не си откачил!“ Аз не мога да бъда в коалиция с тоя, защото мисли различно...“
Хубаво! Даже много!!! Трябва да се мисли различно, но не бива да се режат крилете и на други в полет. Или трябва, ако пречат?! Да, ама защо?
На мен лично, не ми пречи никой! Аз си преча сам...
И как става това?
Ами просто, опитвам се да бъда приятел с всички. Посрещат ме с недоверие. Викат ми често зад гърба: „Лицемер! Тоя пък за какъв се мисли?!“
Е, просто е! Мисля, че съм човек! Защо ли?!
Нямам желание и мисъл да мрази, нито пък да завиждам на някой по добър от мен. Защо да го правя?
Нима ако открадна пари, те ще ме направят ли щастлив? Едва ли...!
  По скоро малките неща около мен ме правят наистина щастлив. Котенцето Жорко гушнато в мен, усмивката на любимата, когато ме види...  дори децата ми, когато кажат, че съм вече  изкуфял...
„Как така, ще бъдеш приятел с всички?!“
Защо не! Обичам всяко мнение дори да не го споделям. Всеки има право на глас щом е истински! Не купен, защото това не е глас, а  защита във време на оцеляване...
Опитвам се да бъда човек.... Уви! Не ми се получава!
„Щом не си с нас, значи си против!“
И то само, защото мисля различно... Може да мисля каквото си искам, но не мога по дяволите да обединя света... Не мога! Различен е... Не желае да се коалира с мен! И какво от това?!
Защо да не бъде всички, приятели без да мислим постоянно за своето его?!
ЗАЩО?
Нека, бъдем заедно, защото Природата, а не АЗ казва, че УТРЕ няма да ни има! Може...!
Всичко зависи единствено и само от нас! Дали, ще бъдем човечни или унищожители на всичко направено досега... Не за нас, за децата и бъдещето да помислим! Всички сме равни, някои наистина са по равни... Но все пак сме хора, нали?
В.Софин 

неделя, 10 ноември 2019 г.

Сърдитко...


                                                                                      
        Някои така наречени, хора, люде или човеци още от раждането си са сърдити.
Как така мама ме е родила?! Не можеше ли и татко да се напъне?!
   Защо по дяволите трябва да се уча, когато вие, моите родители ме храните?! А и да се работи е неприятно. Всеки ден да срещаш усмихнати физиономии на колеги. Това е непростимо!
  Животът и без това е достатъчно сложен за да го караме да избухва в лицето ни, като изпуснат фойерверк тръгнал в безпътица.
   Оная ми се обясни в любов... Да ама като не съм я харесал?! Даже не съм я забелязал, че мърда. Виждам, че диша и ми приказва, но не я разбирам... Какво е намерила в мен?! Усмихва ми се, пуска ми ръка, която первам щом я видя в полезрението си...
       Добре ми е и така! Без докосвания, излияния за любов и други подобни.
     Оня там си позволи да ме нарече приятел?! Не го разбирам...
Да не е обратен?! Усмихва ми се, пожелава ми здраве, а зад гърба ми със сигурност, псува...
 Дразни ме и кактусът в саксията... Как така ще си позволява да цъфне един път през годината. Че, дал ли съм му разрешение?! Веднъж на петдесет е достатъчно. За да усмиря неговите въжделения престанах да го поливам. Цъфна по рано, гадината! Не за друго, а за да ме изкара от релси... Изхвърлих го през терасата като онова галещо, усукващо се около мен котенце, което се домогваше до банковата ми сметка. „Как така на трийсет имаш толкова много пари?!? –ми зададе въпрос, който така и не и простих.
    Откъде накъде ще влиза в душата ми без да съм и позволил?!
     Кучето останало в наследство от баща ми, на двора ме изкара от релси. Лае без повод. Е, аз му намерих повод и го изхвърлих на улицата. Нека види как оцеляват уличните псета...
В магазините ми предлагат всичко! Да, ама аз не искам всичко... нека да бъде по малко и постоянно! Искат да ме зомбират при избори с пари... Откъде да знаят, че аз отдавна съм напушен... още от рождение, закърмен от димящите вечно вътре в хола на къщата ни, таткови пури...
   Пари не приемам на ръка! Да се знае, само в банковата ми сметка на Кайманите... Така е по сигурно! Няма как да разбере системата за това, защото ще бъде хакната от хакер на, когото плащам. Нали все пак съм имал нещастието да се родя, човек. А щом съм такъв, трябва да предвидя обстоятелствата. Само в едно не успях... Кога да се родя?! И защо по дяволите, да се съгласявам с другите в системата. Добре ми е и така... Сам по течението, лек и необвързан!
Викат ми Сърдитко! Чух го онзи ден, когато не си позволих разхищението да отворя вратата на една госпожица мислеща се за великолепие....
    Сърдит съм и с право! Откъде накъде! Нима татко ми отвори на време очите за да разбера, че светът се крепи единствено на парите и машинациите. Позволи си само да ми се изсмее в лицето, докато умираше от свръх доза наркотици в болницата. Облекчих му положението. Безнадежден случай. Рак на панкреаса. Какво да сторя! Нямах избор! Лично му бих последната инжекция!
Сърдит съм и на мама! Защо по дяволите и трябваше да ме праща в училище, където се научих да мисля само за себе си...
Сложих и голяма доза приспивателно... Оцеля! Сега е в старчески дом, където я пратих на почивка.
     Добре ми е така!  Викат ми Сърдитко! И какво от това?! Нима имам повод за усмихване?!
Настръхвам като гледам, другите хора. Вечно влюбени в неща, които не разбират.
Виж от пари аз разбирам, защото само в банки ги намирам! И какво от това?! Системата си е позволила лукса да ме създаде, нека си носи отговорността за последствията.
А трябва ли да има система, за да бъда някой друг?! Добре ми е и така?! да бъда, себе си!!!
В.Софин 





събота, 9 ноември 2019 г.

Доловени мигове...


                                                         
Когато вечерта припада
и щурците пеят в мрак,
усещам пълната наслада
на лятото в цъфналия мак!...
...........................
Тишина разстреляха самотна...
Облякло звънко, старото елече
родено ехото в мъглата потна
откликна притеснено, отдалече!
...............................
Без жал животът ни подстригва.
Съвсем останали сме без коси...
Гневът понякога у нас изригва
и жилим вече, превърнати в оси!...
В.Софин 


Урда! -/Извара/


                                                                                 
-Лено ма, какво е това сирене дето ми го предлагаш вечер за дояждане?
-Овче скъпи! От най-хубавото!
-А бе, я мое и да не знаем що е точно, овче, ама устата пусто, ми говори друго...
-И какво?
-Чиста урда!
-Урда?!
-Да извара...
-Радвай се, скъпи! Радвай се!
-И оти?!
-Оти моеше да бъде, палмов деликатес... А не, чиста урда!...
В.Софин 

Може би, гласът...!


                                                                                  
Гласът ще бъде забравен...
Може би?!
Гласът завинаги удавен!
Може би?!
Край такъв... безславен!
Да! Но, може би?!

Представете си съвсем забавен,
преоткрит гласът отново...
В никналото с патос слово –
Гласът от стих любовен...
Може би?!
Прероден ще бъде без олово!
В.Софин  

вторник, 5 ноември 2019 г.

Нещата трудно се улавят!...



     Когато ноември цъфне, есента вече се е развихрила. Листата целунати сякаш от четка на художник, падат навсякъде. Някои литват по парковете, други избират да хванат пътищата, а особено усърдните, успяват неканено да се вмъкнат в нечий дом през разтворените прозорци. Много по нахалните или ефирните листа пък се осмеляват да се настанят в улуците, където залепват. При това си водят и дружина, семенца донесени от вятъра, иглички от боровете, откъснати мъхове и какво ли още не. С цел да покаже могъществото си майката Природа пуска и коренчета от неизвестно попаднали не на място, брезички. Те придават на къщата, която са избрали странен, извънземен вид.
  Това е само началото преди да кипне зимата. Докато стане това и бялото покрие, жълтото, червеното, и на места зеленото, има още време.
Но уви, ето ви и вас, приятелю, остарелият пред пенсия чистач. Вие сте принуден да събирате нахално настанилите се навсякъде листа. Тротоарите плачат от набега им. Площадите се оплакват, пейките реват отрупани... Няма място и за влюбените, които си търсят усамотение из парковете. Улуците и те кашлят задръстени догоре. Обувките на всеки минувач по улиците, обзети от мания залепват листатата на есента отдолу и в най неподходящи моменти ги пускат на воля вътре по коридорите на личните, а и в обществените домове и сгради...
И тука е вашата роля чистачо!...
   Почвате работа още на ранина преди слънцето да успее да покаже и първия си лъч. Навярно си мислите, че ще се справите с изглеждащата вам, лесна ситуация. Почти успявате до обед да изчистите полагаемия район. Доволен взимате кафе от най-близкия автомат. Палите и първата цигара за деня. Че какво е кафе, без тютюн?! Гаргара някаква, за която не искате и да мислите в тоя момент. Отпивате глътка и дръпвате от цигарата. Докато блажено примигвате, отнякъде сякаш за да ви унизи излиза ураганен вятър, който чувате да говори на висок тон в ушите ви, реплика, която по принцип се пада на други, при това хора:
-Е, какво правим сега?
Докато повдигате учуден рамене вятърът, вашият враг в момента създава вихрушка и нови листа започват полета си около вас. И за да стане още по неприятно наглецът надул бузи, вкарва прах в кафето ви. Огънчето на цигарата, която дърпате в защита изкача и пали прекалено дългия ваш, мустак. Хвърляте опарен всичко и проклинате съдбата си. Решавате да се приберете, някъде за малко. Докато тътрите крака към автогарата, вятърът спира като по поръчка. Успокоен отново атакувате жълтия килим, листа с метлата си. Започвате да си свиркате мислейки за предстоящия обед. Внезапно пропълзява ноемврийски хлад. Есенния ситен дъждец идва бързо и влиза не само във врата, в ушите, но намира място и в обувките ви.
    С въздишка на отчаяние, оставяте на спокойствие инструмента на който свирите, наречен скромно от вас, метла и търсите в автогарата сушина.
Оттам минава по случайност, вашия шеф. Хваща ви на топло. Гледа в очите ви с упрек, но не казва нищо. Май ви обвинява в мързел?!
-Виноват! –козирувате, но подозирате, че няма да ви се размине.
Чувствате се безсилен да хващате трудните неща в живота. Те са тези, които ви ловят навсякъде. Даже и в стола, където обядвате всеки ден, когато сте на работа. С пържолата се справяте бързо като дори не ползвате нож. Да, но с боб чорбата, удряте на камък. Почвате да преследвате с лъжица единствените вътре в нея, три бобени, зърна. Толкова се унасяте в действията си, че времето ви за почивка минава. Лишен сте от цигара и то само защото любопитството ви е било в повече. Накрая все пак узнавате, че от последното бобче, е останала единствено, кухата обвивка.
Предстои ви и тежка зима. Че, кога ли е била лека?! Пак ще се борите, но с бялото. Жълтото, оранжевото и червеното ще заспи успокоено под юргана. Във виелицата отвън ще се търкаляте в снежинките, и ще проклинате съдбата, че до пенсия има пет години... А знае ли се?! Нещата се променят... Зависи вятъра накъде духа. Засега духа неблагосклонно и единствено във вашия врат. Утре?!
   Може и да спре! Може! Но, кой го знае като нещата от живота се улавят трудно. А всеки знае, че лесни такива, няма. Ако все пак има, това значи, че са извън закона. А законът е в ръцете на този, който го ползва единствено и само по свое усмотрение...
В.Софин