вторник, 25 април 2017 г.

С ракията на "Ти"!


-Приятно ми беше, че ти, пи с мене Трендафиле! –казал на излизане един невзрачен на вид човечец вперил невярващ поглед в господина с който бе имал късмет да се събере на една маса в кварталната кръчма. Едва обаче успял да сподели това, когато почти грубо в ушите му прозвучало:

-Не „Ти“, а „Вие“!

-Вие? –озадачен повдигнал рамене почерпеният с късмет Пешо.

-Да Вие!

-А къде остана нашето приятелско „Ти“, с което вдигнахме не една наздравица приятелю?

-Много ясно, в кръчмата!

-Защо?

-Защото с ракията трябва да сме внимателни, интимни. Тя не признава нашето „Вие“. Никакви волности не допуска. Нали е много близо до всеки от нас!?  Ракията не само се мръщи на „Извинете моля“, а дори направо като истински шеф нарежда: „ Падайте долу под масата! Правете се на заспали и плащайте сметката, само в краен случай“! 

Кажи ми, как тогава да не я уважава човек?

-Ами аз? –почти проплакал почерпеният Пешо.

-Какво Вие? Вие гражданино, Вие сте друго нещо!
В.СОФИН  

Защо душиш буквите тате?


   -Какво душиш буквите тате? –пита син баща си, който е заровил нос в дебел роман за живота.

-Душим? –озадачен родителят хвърля поглед на усмихнатото си отроче.

-Що се чудиш? Нали те гледам, заровил си нос в книга и се правиш, че четеш. Та кой днес чете? Поне не се преструвай! Виж, половинката те чака!

-Половинка? Чака? –още по-озадачен родителят се вгледал в отрочето си, сякаш за първи път го виждал.

-Половинка ракия, какво друго!? Вчера я изпросих от съседа. Беше закъсал и трябваше да пълня с въздух гумите на бричката му.

-Бричка?

-Да тате? Ако случайно не знаеш, това е стара разбрицана кола!

-Пък, аз синко, мислех, че всичко се научава от книгите. Гледам те, не четеш, откъде тая информация?

-Фейсбук тате. Фейсбук. С него лягам, с него ставам!

-Сигурно и с него закусваш? –с ироничен тон бащата напомнил за себе си.

-Да тате.Така е! Много си проницателен. Направо уби всички мухи! – с тон на ирония отвръща синът.

-Мухи?

-Ето на, пак се почна! Виж интернета тате виж, и гледай, и учи! Изостанал си!
В.СОФИН 

Е оти? " /Защо?/

  1. Е, оти?
    -Па, оти!
    -И оти?
    -Щот има идиоти!
.......................................

  1. -Е, защо?
  2. -Защо не!?
  3. -И защо?
  4. -Защото има идиоти!
В.СОФИН

понеделник, 24 април 2017 г.

Родени от Земята


Непокорна съм!
Бунтувам често небесата.
Плача притисната в стената.
Тъгувам разтърсена в недрата.
Въпреки всичко!...
Обичам си децата!
Родени са от мен -Земята!

От дупка трезвен бе изваден,
действащ дееспособно гаден
ЖИВОТ безпощадно жаден!
...............................................
Облечени в старите дрешки
усмихнати политически грешки
с цени високи пладнешки,
ще давят народа със смешки!
................................................
Недоволна спънка звънка отвънка -
на трънка вятър бурен мрънка,
докато студът глупости дрънка -
измръзнало врабче, се крие в издънка!     
В.СОФИН

неделя, 23 април 2017 г.

Някога в първи клас


Много често сам се питам, къде остана онова славно време, когато бях прохождащ ученик. Виждам добре класната стая, печката на кюмюр, чиновете, учителката и всички от класа, зяпнали тогава, черната дъска с написаните букви от азбуката на нея...

-Коя е тази буква? –питаше любопитна класната ни учителка, наречена "другарка" по-онова време и показваше пред детските ни усмивки - „А“.

Някои по будни от нас веднага отвръщаха вкупом, а други свити още не прогледнали, засрамено навеждаха глави и мълчаха.

-Кажете ми думички с тази буква? –продължаваше учителката да обработва зелените ни още не узрели главици.

Почвахме да мислим съсредоточено и всеки досетил се скачаше и весело пред всички ни изникваше първо „Агнето“. С имената беше по- лесно: Антон, Ани, Ангел, Александър.

По не досетливите  от класа въртяха опулено очи и търсеха някаква помощ отвън през прозореца в двора, където  от по горните класове батковци играеха футбол, а какичките народна топка.

  Тогава другарката учителка вадеше картинки и ни ставаше много по лесно да познаем предметите и разберем Буквата.

-Да това е чанта! – реагирахме веднага  ние. - Това молив, учебник, тетрадка, мама и татко.

Едва посвикнали с буквите, цифрите изскочиха бягащо пред нас. Изненадващо  объркаха детският ни мозък.  Виждам още сметалото, шарените малки пластмасови клечки с които прибавяхме и изваждахме. Правехме го толкова задълбочено, сякаш наистина разбирахме от непонятната ни тогава математика.

  Всеки ученик имаше комплект от пластмасови цифри, които беше длъжен да запомни.

Отначало хич не ни и беше ясно, как така две и две прави четири, и защо трябва да е толкова, а не да речем, пет или шест, та даже и три...

Търпелива до безкрайност другарката учителка ни обясняваше с усмивка всичко и тайните по-лека лека, падаха пред нас като зрели круши. Сигурно ставаше така, защото натежавахме от знания. Колкото повече научавахме, толкова по любопитни ставахме.

 Естествено не всички бяха достатъчно будни. Тия с по-бавното мислене, предъвкваха нещата едно по едно, преглъщаха сякаш неподходящо ястие. В крайна сметка всички успяхме да усетим магията извираща от азбуката и естествено математиката, която омагьоса някои от нас.

   Тържеството на буквите в края на втори срок...! Букети на признателност към учителката!

Всеки от нас с корона от картон. Всеки с нарисувана главна буква на нея. Късметлиите носеха гордо първата от името си. Но всеки не можеше да се перчи с нея, защото две Иванки и двама Васковци, нямаше как да мъкнат гордо една и съща буква.

  Щастлив бях да разбера, че на моята корона от картон се мъдреше буквата „Щ“. Все пак нали думичката щастие почва именно с нея.

   Родителите седяха на чиновете и ни гледаха с умиление. По-чувствителните майки дори успяха да обършат по няколко внезапно пристигнали щастливи сълзи. Ние горди с наученото рецитирахме. Всеки казваше буквата която стоеше на короната му и стихче измислено за нея.

Празнично настроение! Весели детски усмивки! Щастливо разплакани майки!

Всичко това е все още пред мен, стои омагьосано въпреки изминалото без пощада време в сърцето. Зная че мигът е избягал, но така също разбирам, че е и останал мил в мен завинаги.

  После какво?

   Първата книга с цветни илюстрации за „Фреди мравката“. Библиотеката където ходя опиянен от буквите от написаното слово в книгите събрали цялата мъдрост на света...

  За доброто и злото, за това как да бъдем добри, да се научим да живеем заедно!

Хубав сън, който днес уви не се сбъдва, защото забравихме правилото, че не ние самите сме важни, а всички живи твари на Земята. Цялата планета е наш постоянен дом и тя не иска да ни вижда с фалшиви усмивки и купени чувства. Важна и ще си остана така и за в бъдеще любовта и Природата. Всичко друго, като пари, власт и злоба бледнеят пред истината за хубав живот.

  Уви! Знам, че звучи утопично. Все пак да бъдем повече хора, отколкото зверове един за друг...
В.СОФИН 

Откровено кафенце


Съвместно с цигара в следобеда

уста жадна, прекалено веща,

влюбено топличко ни гледа

с кафе осъществило среща!

.....................................

ТЕЛЕВИЗИЯ -

Аз я лъжа!

Тя ме мами!

Ще я вържа

с куп програми!

За да усети, че съдържа

любов, само към реклами!

...................................

КАФЕНЦЕ!

Обичам го!

Влюбен сутрин съм във него!

Обожавам го!

Побърква мислите изцяло!

Приятно е!

Гъделичкащо ухае!

Горещо е!

На небцето палаво играе!

Преглъщам го!

Кафето дето в чашата си трае,

умно знае, всеки нос да смае!

..............................
В.СОФИН

събота, 22 април 2017 г.

Без спомени!


Времето нехаеше за моите спомени. Не разбираше скъпите за мен неща. Пусна без капка  милост в мен отровните си пипала. Бръкна болезнено в мозъка ми и започна да изтрива събраната през годините на щастие, тъги и страдания, информация.

   Обзет от желание за борба гълтам хапчета, които крещят в мен неистово с желание да ми помогнат. Уви! Времето пренебрегва мощта на лекарствените, добре изпитани средства и продължава злобно да дълбае със свредел паметта ми. Пристрастен опитвам  уплашен  днес кафето. Помага ми малко, след като го гълтам още топло. След него отново нищо не помня.

   Стигам до там, че вече безизразно гледам през прозореца отвън. Все още се сещам, че има такъв в стаята ми, защото сутрин зората ме облива там с усмивка. И сега зяпам там. Виждам някакъв непознат за мен човечец, който спира пред входната ми врата и натиска звънеца с цел да го счупи. Събудени ушите ми писват от настоятелния тормоз на който са подложени.

 Отварям. Все още се чудя. Да но човечеца срещу ми, не. Назовава ме по име, което не помня. Знае кой съм и ме гледа откровено, право в очите.

-Какво искаш Вуте? –това беше първото нещо, което не въздържано устата ми, избълва.

-Вуте? –озадачен зяпва в мен човечецът, почти обиден от грубото ми отношение.

-Е! Добре де! Кажете, моля какво искате господине?

Това което току що му казвам го разстрои още повече.

-Господине? –повторя той думите ми, и сякаш пред мен проговоря папагал.

Не издържам папагалско то му поведение и отново го питам:

-Добре де! Кой си?

--Кой си!? –сякаш ехото ми отвърна,а не Вуте както го назовавам.

-Така като те гледам, мязаш на папагал! –нападам го без церемонно аз, заел отбрана пред входната врата.

Вместо да отвърне на удара под кръста, човечецът почти изпява извинително  думите:

-Коле, защо ми приказваш на вие?

-Коле? –сега беше мой ред, да се озадача.

-Кой е Коле? –задавам му въпрос подозирайки, че може би аз нося името на свети Николай, което не помня.

-Ти бе! Ти си Коле!

-Познаваме ли се? –питам го аз.

-Има си хас!  -обижда се за сетен път човечецът пред мен. –Аз съм съседът ти Витан! Живея отсреща точно срещу теб от другата страна на улицата.

Правя учудена физиономия, доказваща, че съм го познал. Все пак една благородна лъжа е за пред почитане, вместо да се изложа отново. Затова като го зяпвам сякаш просветлен крещя в лицето му думите:

-Витане! Ти ли си бе? Така кажи, за малко да не те позная с тази прическа. Я много си отслабнал... Ще прощаваш значи, че те нарекох Вуте. Аз само за майтап... И какво те носи насам приятелю?

-Виж Коле! Знам, че имаш моторна резачка. Трябва ми за крушата в двора. Изсъхнала е, трябва да я резна...

-Резачка? – свивам озадачен рамене. –Имам ли такава?

-Имаш, как да нямаш! Нали я държиш заключена в гаража си?

-Виж ти! Оказва се, че и гараж имам. –слисан клатя невярващо глава.

-Добре ли си Коле? –пита ме човечецът, така ще го наричам пак, защото името му отново ми избяга от базата данни, съхранени в мозъка ми.

Ухилвам се срещу му, показвайки най добрата си форма и нагло му заявявам:

-Повече от добре! Сигурно е от хапчетата. Нищо не помня. А трябва ли? –зяпвам в съседа чието лице се смалява пред моето от учудване.

-Трябва! Защото кой сега по-дяволите, ще ми даде резачката?  

Усети трагично положението ми човечеца, и пита:

-Ключа за гаража, да знаеш къде е?

-Знам ли го, къде се е скрил! – повдигам рамене озадачен и се сещам, че на панталона ми има джобове. При това се оказват цели два. Щастието ми се усмихва, когато невярващо ръката ми измъква ключ.

-Това ли е? –питам човечецът пред мен.

-Точно този е. –потвърждава унило той и добавя:

-Много добре знаеш, нали често ми го даваш?

-Знам ли!? Нищо не знам, но щом знаеш ти обслужвай се сам. - Казвам му това и  връчвам ключа в не търпеливите, негови ръце. Затварям уплашен вратата и се запътвам към прозореца в стаята , който ме очаква с голямо нетърпение. Имаш май защо?  Иска да видя нещо.

    Зяпвам невиждащ нищо от ставащото вън, машинално протягам ръка към изстиналото направено кафе гълтам го набързо и идвам на себе си с озадачена физиономия питащ се:

„Кой съм аз по-дяволите? Николай ли? Едва ли! Щом не помня.“

   След особен задълбочен анализ в бедната ми глава възниква мисъл. Идеята изгрява пред мен, като слънчев лъч пробил мрака на гъста гора. Изглежда се оказвам, че не съм нищо друго освен полуизтрит спомен, останал от Времето, което не щадеше никога, никого.
В.СОФИН