четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Протест


Доволен българин избира-
на кой площад да протестира.
.......................................
Върви по улицата псува,
доволен -без да се преструва.
...........................................
Българин не се страхува-
павета жълти атакува.
......................................
"Решителен" направил крачка,
облекчил нерви в стачка.
.....................................
Сформираната родна стачка,
взе скалпове във плячка.
......................................
Счест оставка дал:
едва, когато осъзнал,
какво с очите е видял:
Родна мъка и печал!
.....................................
Политик осъществил промяна,
от червена в синя премяна!
.......................................
До живот нашенец уреден:
С пръст показан среден,
вечно ниско сведен.
..............................

.................................

вторник, 26 февруари 2013 г.

Кой е виновен?



Е, най-после…Доживяхме да видим стачка! Не символична –еднолична! Всеки един от нас, гражданин на държавата е недоволен от нещо. Искания много…Даже има хора, които не знаят, защо са излезли да протестират. Или, както го беше казал Алеко Константинов „РАЗНИ ХОРА РАЗНИ ИДЕАЛИ”!
Млад  „прохождащ” репортер излязъл на жълтите павета, сред протестиращите хора на площада. Идеята, която ненадейно хрумнала в главата му, била да запише нестандартните искания на народа. Изненадата от желанията на хората, учудила младия репортер. Оказало се, че почти всички излезли на площада имали такива. Спрял двама младежи удостоени от мнозинството, като „лумпени”и ги попитал:
-Защо го правите? Хвърляте камъни по – полицаите! Трошите! Палите!
-Как защо! Млади сме! Кипим от енергия! А къде другаде, да я използваме, ако не тук, на площада. Сам виждате, няма работа за нас младите. Ако имаше,там щеше да отива натрупаната енергия. Работейки, ще сме в полза на обществото. Сега не сме…За това „парата” изпускаме тук на площада.
-Значи вашите искания са за работа? –решил репортерът да уточни.
-Да, това са нашите желания! Работа и не каква да е заплата, а Европейска! Това ще рече прилична! За да сме по-убедителни в исканията си ползваме силови методи. Камъни, огън и всичко каквото намерим и пригодим за целите си!
Поклатил глава в знак на разбирателство репортерът и спрял други хора.
-За какво протестирате вие? - обърнал се той, към мъж и жена, виждайки в очите им изразена интелигентност.
-Ние, и не само ние,протестираме за „износът”, който господа управляващите направиха през последните 23 години!
-Какво е изнесено от страната ни, като нищо не е произведено?! –попитал съвсем учуден младият репортер.
-Как какво! Не виждате ли? Сляп ли сте? Колко „светли”умове, благодарение на управляващите бяха „изнесени” успешно и внедрени в помощ на чуждите икономики. Вместо да се възроди нашата страна, други държави се облагодетелстваха. При това съвсем безплатно! Вместо да влезне поне едно евро в държавата-всичко за чужбина!
-Какви са вашите, искания? –попитал репортерът.
-Да се върнат „Светлите”умове на България! Без тяхна помощ, трудно ще се справим! Сам виждате, колко много протестиращи има. Много хора са излезли! Дори сме сигурни има и такива, които не знаят, защо са излезли! Където тълпата, там и те!
-А вие приятели, за какво протестирате? –обърнал се към друга група хора, репортерът.
-Протестираме за „вносът”в страната ни! Всичко се внася! Нищо не се произвежда тук. Както навярно знаете! Дори вече българинът е спрял и не се „възпроизвежда”. И защо, като е по лесно да „внесеш” от чужбина хора. Даваме паспорти с българско гражданство и готово! Защо му е на нашенецът да се напъва? Няма смисъл! Няма икономика-няма прираст! Сам виждате, нищо не върви!
-А исканията ви, какви са? –попитал любопитен репортерът.
-Искаме заводите, или това, което е останало, неразрушено от тях, да започнат работа! Производство! Работи ли икономиката, ще заработи и прирастът на хора в страната ни. Демографският срив, тази голяма „дупка”, бихме казали, ще бъде успешно запълнена!
Погледнал встрани младият репортер и какво видял!? Групичка клошари също протестира!
-За какво протестирате вие? –обърнал се слисан към тях репортерът.
-Как за какво!? Преди в контейнерите имаше ред. За всеки по нещо! Днес човек трудно, ще намери нещо годно за ядене. Само мизерни обелки! Стиснати са станали хората! Забраниха на моловете да изхвърлят, старата с изминал срок на годност стока. Сега я горят! Вместо ние да вземем от нея, за да оцелеем в това трудно време.
-Но стоката беше забранена, заради здравето на хората! - Възразил учуден репортерът.
-Здравето! Че, то има ли здрави люде в България! Всички са болни! Едни страдат от нерви. Други сами разговарят със себе си. Даже съвсем откачили, посягат на най-милото: нашето бъдеще децата! Тъй, че нашите искания са: преди да изтече срока на годност на храната в моловете, поне ден преди това, да се раздаде на такива като нас! Все пак, тук живеем! Някои господа управляващи, би трябвало да се съобразяват и с нас. Искат или не!
„Каква „пъстра” тълпа” –замислил се репортерът. „Толкова много искания! Всеки желае нещо! Търси правото си! Но дали държавата го знаеше? Защо нехаеше? Защо си траеше?”
Сложен отговор от управляващи: -Не сме виновни ние! Европейският съюз диктуваше условията!
А кой е виновен? Явно никой! Освен голямото търпение на хората! То е виновно! А сега накъде? Бъдещето най- добре знае! Ще поживеем, ще помъдруваме, ще видим!
В. Софин                         

петък, 22 февруари 2013 г.

Кръпка


Зарадван зимно с тръпка,
успешно взел отстъпка:
Гащи купени с кръпка!
............................
Днес самотно плаче,
в джоб останало петаче.
...................................
Осигурена цяла бъка,
държава пълна с мъка.
.................................
Най- после истинска утеха,
пари спипал за успеха.
..........................................
Корем мъки не спестил,
салам развален отмъстил.
...............................................
Любима страстна мила,
скорост луда в автомобила.
..............................................
Ловец с поглед гушка,
мерник точен на пушка.
.............................
Алкохолик ракията надвил,
без да трепне,
бързо я изпил.
..............................
В гнездо семейно ги събра,
целувка сладка и добра.
.................................
Тяло спортно атлетично,
в съзтезания справя се отлично.
...........................................

сряда, 20 февруари 2013 г.

"СТОКА"

Акцизна българска стока,
високата цена на тока!
...................................
Пред парламент, след ропота,
пристигнал недоволен-тропота!
..........................................
Лепкавата слюнка не спестил,
с плюнка нервен отмъстил!
...............................................
Надянали тежки раници,
българи с непосилни данъци,
бягат "чумави" през граници!
......................................
Температурно предизвикан интерес,
хладно, освежаващ компрес-
за българския роден стрес!
.........................................
Възраждане
Изиграни българи без шанс:
С демографски срив за "ренесанс"!
................................
Честно
Питаме се колко пъти,
политик "водата".мъти?
......................................
Гладни опитали "чудо",
бистра водица във блюдо!
.......................................
Подчинен заспорил с шефа,
за головете вкарани в УЕФА!
................................................
Гладно правителствено тяло,
 пари за ток изяло!
.....................................

понеделник, 18 февруари 2013 г.

Инвентарен номер



„Кадърни” хора приватизираха завода. Спечелиха го честно на търг. „Поиграха” си така да се каже, на „производители”, известно „наложено” им време от държавата. После хората, които бяха в завода и работеха, все пак за хляба си, бяха съкратени. На приватизаторите, не им се занимаваше с производство. Че, кой днес се занимава? Колко останаха „будалите”? Малко, само тези които, все пак успяха да се наложат с някакъв, макар и символичен износ в чужбина. Всеки иска магазин да има. А производство? То се знае, всичко се внася готово от вън. По- някога качествена, но доста често некачествена стока, понеже е евтина и донася бързи печалби на търговците.
Тези, които купиха завода, разпродадоха машините и всичко по- ценно което имаше. Дори не пощадиха и дърветата. Отрязаха ги с цел единствена-печалба! После дойде ред на сградите. Една по една изчезнаха и те. Помислих си, помислих па реших, че щом съм оставил 17 години от живота си в завода, все пак и аз би трябвало да имам някакъв дял. Дори и нещо малко, символично, така да се каже за спомен. Отидох до портала, влязох. Попитах учтиво бригадата, която смъкваше, електрическите кабели от сградите, дали мога да си прибера „моите” работи, които бях забравил при напускането на завода.
-Какво си мислиш а, че имаш нещо твое! –попитаха ме те.
-Да,ето тази ножица, която държиш, лично от дома си я бях донесъл. Всичко беше в интерес, така да се каже на работата. –казах аз и посегнах да си я взема.
-Не пипай! Всичко, което виждаш на около е мое и на бригадата с която рушим сградите. Може и да е била твоя ножицата, но сега е моя! –с ехиден тон ми отговори отговорникът.
-Добре де, няма да се караме! Но, моята бивша бригада ме помоли да прибера хладилника. Той си е лично наш! Събрахме всички от цеха по- десет лева и го купихме! –казах аз, мислейки, че ще се разбера с разрушителите на сгради.
-Нали, ти казах, че не може! Я погледни на хладилника има инвентарен номер на завода! Значи е наш! –отново ме огорчи и отряза мераците ми отговорникът.
-Да знаеш, че и аз самия имам инвентарен номер и принадлежа на завода. Нима и мен ще продадеш?
-Не се подигравай с мен. –отвърна отговорникът. –Какъв номер имаш? Дай да видя!
-Гледай виж, ето на ръката си имам „клеймо” останало ми от трудова злополука! Видя ли, че сега действително принадлежа на завода!
-Може, но ти не си ни нужен! Нужно ни е всичко, от което ще изкараме пари! Ако искаш да си купиш ножицата може да дадеш някой лев и пак ще бъде твоя. А и хладилника също. Щом ти е домиляло, плащай и взимай! –така ми отвърна отговорникът по разрушаване на сградите, които години наред, изхранваха една част от нас работниците. Съвсем обиден, въздъхнах отчаян, виждайки разрушението, което тези „наемници” бяха направили на завода. Без повече да кажа нещо, напуснах с мисълта, че никога повече няма да го видя.
Няма го заводът! Вече отдавна го няма! Остана само спомена, на преживяното с колегите! Той споменът, никой, не може да го бутне и разруши! Жалко, все пак, че в уж цивилизована страна, се разрешава легално на вандали да я опропастяват! А това, което споделих за завода се отнася и за много други предприятия, които както казах, бяха унищожени с лека ръка, в нашата мила родина България!
В. Софин 

неделя, 17 февруари 2013 г.

Оцеляване



Вече минаха 2 години откакто аз и съпругата ми се борим с безработицата. Съкратени от работа, ние все пак оцеляваме. Вярно помощите свършиха. Но благодарение на шанса, че имаме дете, се справяме успешно с 35-те лева, които благодарение на управляващите, все още взимаме. Жена ми следи отрочето, да ходи редовно на училище, защото все пак трябва да се яде. Ако не ходи редовно на уроци, току виж спрели и таз „привилегия”. Тридесет и пет лева! Пари са си откъдето и да ги погледне човек. Всеки ден от месеца по един хляб за трима. Разделен по равно, за обяд и вечеря. За закуска не може да се мисли! За останалите пет лева свещи.  Вечер в тъмното са нужни, за да може с жената да уцелим леглото за лягане. Но, как се преживява с толкова „много” пари! Не може! Дойдоха верни служители на закона. Спряха водата. Спряха в началото на зимата и тока. Боклука отказаха да взимат. Не съм бил платил данък в общината. Търпях мизерствах! Мизерствах търпях! Най-накрая не издържах! Нелегално се включих към мрежата за ток. Пуснах и водата. Но уви! Не бе за дълго! Разбрали за мен. Знаете как! Анонимно! Дойдоха у дома. Описаха и изнесоха всичко по-ценно, което притежавахме с жена ми. Даже на изпроводяк ми рекоха:
-Длъжник си! Имаш късмет, че не те вкарахме в затвора! Щеше да изгниеш там!
По-някога вземах от един състрадателен съсед,  неговото малко магаре. С него отивах до гората, да събирам паднала суха дървесина. Но ненадейно ме хвана горският. Рече ми:
-Нямаш разрешително! Пари нямаш! Значи конфискувам магарето!
-Но то не е мое! -примолих му се аз.
-Не ме интересува! –отвърна ми горският.
-Може ли, поне въжето, да взема! Повода с който го водех!
-Че, защо ти е, без магаре! –запита ме изненадан той.
-За да се обеся! Да не преча на никого!-казвам аз, уж спокоен, но вътрешно кипнал.
-Ти си луд, бе човече! –каза ми горският и по-джиесема извика служители от лудницата.
Веднага ми сложиха усмирителна риза. Даже инжекция ми сложиха за успокоение.
-Почакайте хора! –казах им аз. –Не виждате ли, че съм спокоен!
-Как, ли пък не! В тази държава всички, които са спокойни са луди! Така, че приятелю, не се дърпай! Безполезно е! Идваш с нас! –казаха те.
-Имам дете и жена!- замолих се отново аз.-Помислете за тях!
-Детето „социалните” ще го вземат под закрила. А на жена ти прав и път! На магистралата има място. Ще се справи! –отвърнаха ми те усмихвайки се безцеремонно.
-Как така бе, ще ви убия! Не ви ли е срам от това, което казахте?- Ревнах аз на висок глас.
-А, видя ли! Луд си! Опасен за обществото! Прибираме те! –и без повече да се разправят с мен, ме тикнаха в лудницата.
Вярно мъчно ми беше за детето и жената, но поне тук,сега ме хранят три пъти на ден! Имам си самостоятелно легло. Завивки! Успокоителни,също! Целта е, да не мисля за семейството си и да буйствам. Все пак, добър късмет извадих! Като се замисля за другите отвън, как се мъчат да оцеляват в това сурово, „негостоприемно” време, чак ми става мъчно. Сега държа нещата тук в лудницата под контрол. Щом кажа на служителите, да ми дадат въже, веднага ми „дават”! Но, не въже, а успокоителни. За да не забравям, че все пак съм роден и витая наоколо. Понякога телом, понякога само духом! Но, нали все пак ме има!? Нищо, че това го знам единствено и само аз! Човек не може да има всичко! Но поне аз имам подслон! Щастлив съм, като никога досега в живота си! Истински щастлив! Отвън живеят в стрес,пък аз си гледам моят интерес!
В. Софин                   

събота, 16 февруари 2013 г.

Впечатлен


В женското ухо подшушна:
-Ела скъпа да те гушна!
.....................................
Ама, че среща среща съдбоносна:
Нос кърпичка докосна!
......................................
Подсигурено тяло с ухажор,
 облекчава нерви масажор!
........................................
Колекционер на колики в стомах:
Не хапвал отдавна-сиромах!
.................................................
На народът отдавна е омразна,
 чиния вечно празна!
.....................................
Мащабно проведена кампания:
С пари осъществил компания,
за алкохолна вечна мания!
..............................
Лапи пуснал в книжка,
издал мяукаща въздишка,
котарак лъган с мишка!
...........................
С хитро управленско обещание,
лекуват родното стенание!
..............................................
Потърсил "Слънчев бряг",
подушил, пътя пряк,
бутилка пълна със коняк!
...................................
Пищяща взела дума,
с пирон спуканата гума!
............................
Държава сбъднала мечтите,
свободни пуснала петите!
............................
Бръкнал в двете "Фази",
цена опитал да запази,
 ток в нервите пролази,
беден българин нагази!



четвъртък, 14 февруари 2013 г.

За Свети Валентин


За Свети Валентин кокетка,
на любимия поднесе сметка!
.....................................
Съдба- без милост ги избра:
В градинка влюбени събра!
........................................
Жаден, гладен все спортува:
Влюбен секса-практикува!
................................................
Осигурил мъж простора:
Деколте пълно за отмора!
.........................................
С любов мъжки укротена:
Женска изкуствена мигрена!
...............................................
Към мен, ръчички е простряло,
от дрехи голо изпълзяло,
за ласки, страстно закопняло:
Красиво женско -тяло!
...........................................
Мъж видял омаян,
нежен торс-изваян!
..................................
Показал как го може,
с виагра в брачно ложе!
...................................
В креват, яко шаване:
Помечтал за женското отдаване!
..................................
Оспорвана женска анкета,
за големината мъжка на "пакета"!
.....................................................
Свети Валентин намигна,
за среща чувдтвена интимна!
......................................

вторник, 12 февруари 2013 г.

Мерак


Прехвърли крак връз крак,
докато мъж,
хване мерак!
..........................
Изнемощял вечер трака,
след любовната игра матрака!
....................................
Мъж с чувство се вълнува,
женско тяло ще рисува!
..............................
Видял тялото и знойно,
след алкохол погълнат двойно!
................................
Усетил мъж-погром,
в чая сложили му бром!
......................................
Смомиче красиво, не веднъж,
млад надъхан мъж,
окоси цъфналата "ръж"!
.............................
Любов бърза кратка,
мъж, жена във схватка!
......................................
С грациозна, примамлива походка,
щастлива, пред поглед се мотка,
жена самотна на разходка!
..........................
Чаровна сладостта на мрака,
в страст изгаряме мерака!
........................................
В мъжки мозък щрака,
ищаха за жена-мерака!
...................................

неделя, 10 февруари 2013 г.

Комплект

Пред поглед виснал отпред,
самотен, обикновен наглед,
любим семеен портрет:
Мама и татко в комплект!
.......................................
Челото мъжко щом допрял,
куршум уплашил се, не спрял!
..................................................
От куршум приятелски погален,
в изход единствен и летален,
мафиот с край фатален!
.........................................
Политик в уронваща намеса,
език с ругатни почеса!
.....................
Закони с данъци решила,
държава данъкоплатец- "нарешила"
......................................
Катастрофа
Вятър предизвикал позор,
блъснал колата с шофьор!
..............................................
Пред съдия спрял с поклон,
видял подаръка-червен картон!
...................................................
Напред уверено вървим,
обгърнати от страх видим!
...................................
Куражлия с триста грама,
подвил крака пред мама!
.....................................
Трудно спечелено съкровище,
изравнено с тъщата становище!
....................................
В. Софин
.........................................
Крака изкъпани в престоя,
неочаквано дошъл прибоя!
...............................
Талантлив опитен играч,
"благослови" съдията в мач!
..........................................

събота, 9 февруари 2013 г.

"Тодоровата" младеж



Понякога се питаме по-между си и спорим: „Кога синът става мъж?” Някой навярно ще каже, че това става на 18-сет  навършени години. Уви,  съвсем не е така! Бих казал, това става, когато бащата си отиде от този свят и всички проблеми лягат на неукрепналите, още от труда плещи на сина. Цялата работа, която родителя до този момент е вършел , сега принудено от обстоятелствата, свършва отрочето.
Същият сценарий, бих казал, се случи и на мен. Баща ми обичаше да казва с ироничен тон:
-Какво става синко? Хвана ли те „Мухата”?
-Каква муха, бе татко? Не виждам, никаква муха! –отговарям аз и се оглеждам наоколо, търсейки насекомото, което според мен не съществуваше, а беше само в мислите но баща ми. Действително нещата стояха точно така! Когато след 90-те години върнаха, нивите и ливадите, и ние като всички останали, заедно с бащите ни,  се втурнахме да обработваме, каквото можем. Тъкмо беше станало време за коситба. Изморен, не свикнал на тежката селска работа, често спирах да си почина. Виждайки това баща ми, ме задяваше. Според него симулирах. Затова и казваше, че съм станал мързелив. Също, като задрямала на слънце муха. Аз мърморех недоволен и все се оплаквах. Показвах му ръцете си, които цели бяха в мазоли. Но вместо съчувствие от негова страна ме посрещаше с топла иронична усмивка:
-Защо стискаш, така здраво косата сине? Тя няма да ти пусне вода! Дръж я леко и свободно! – после ми показваше  ръцете си, на които нямаше даже и помен от мазоли. С търпение, отново и отново за сетен път, татко ми показваше, как се коси. Вместо да го послушам за да вникна в работата, аз „блеех” неизвестно къде, отнесен. Усетил това баща ми въздъхваше и ми нареждаше:
-Е то, се е видело, че от теб, не ще стане косач! Върви до извора за вода, че свърши!
Доволен оставях косата да си почине, от моите досадни мазоли, и бързо отивах да изпълня волята на татко. Когато се връщах с пълното шише, баща ми спираше работа и жадно поемаше живителната течност в жегата. После избърсваше с ръка устните си и отново ми показваше търпеливо, как се коси:
-С върха на косата, трябва да хващаш, по-малко от тревата, а не като теб! Замахваш и си мислиш, че всяка „сламка” пред теб ще падне отрязана. Сам виждаш, че със сила не става! То коситбата синко, все пак си е тънка работа!
-Опитвам се татко, но не се получава! -Отговарям на баща ми мислейки, че ще ме разбере. Вместо това той, съвсем назидателно ми казва:
-Опитваш се, защото не ме слушаш,какво ти говоря! Но бъди сигурен, че рано или късно, ще ти дойде до главата! Запомни добре думите ми!
После добави с тънка ирония:
-Кога, ще порасна, като теб татко, че да не ме мързи! Тази пуста „Муха”, дето те е хванала синко, не те пуска!
-Не е така татко, не ме мързи! - Опитвах се да споря с баща си, аз.
-Тодорова младеж! Тодорова! – Казваше той и въздъхваше, явно огорчен. Мисълта му беше, че съм израснал по-времето на управлението на известния предишен лидер Тодор Живков. Според него, не се бях научил на труд. Сега, като се връщам в миналото,с тъга си спомням думите на баща си.  Мисля, че бе прав. Той от 12-сет годишна възраст е бил принуден да работи за хляба си. А пък аз, действително на неговите години, чисто и просто си играех безгрижен.  Когато времето напредна и се извъртя, безскрупулно  ме потупа без милост по-рамото,чак тогава го усетих. Нямаше кой да ме поучава, да ми помага. Татко го нямаше до мен! Цялата мъжка работа, опря на ръцете ми. Почувствах, едва тогава, каква силна опора съм имал и съм я изгубил безвъзвратно. Но, време за вайкане нямаше. Трябваше да се захвана с ливадите. Да ги окося и най сетне да докажа, най- вече на себе си ,че ме бива за нещо. Започнах с ентусиазъм работа. Успях благодарение на ината си. Справих се, но  доста по бавно от баща си. На втората година припомняйки уроците, които той ми даваше, влязох така да се каже в „релси”. Започнах да се справям също, като него. В съседната ливада по-това време също косяха тревата. Баща с двама сина работеха успоредно до мен. Те се „ бореха”, със зелените площи, напредвайки доста бързо напред.  Неочаквано,  бащата им дойде любопитен при мен за да види, как се справям. Погледна ме и попита:
-Кой те е учил да косиш?
-Как, кой никой! –отвърнах му учуден, мислейки, че не се справям добре.
-Не ме лъжи. Моите синове не могат да се справят като теб. Явно си гледал баща ти, как работи. От него си схванал занаята. –Каза ми той, уверен, че скривам нещо.
-Сега като се замисля, прав си. Така беше! - Отвърнах му изненадан от себе си. Уви, за мой срам много късно достигнаха думите на баща ми при мен. Днес, ако беше жив, навярно щеше да се гордее с това, което успях да постигна. Не би казал, че „ Мухата” ме е хванала. Но, все пак би споделил със тънка насмешлива ирония:
-Тодорова младеж! Тодорова! Но, май, наистина я бива за нещо!
В. СОФИН