Недъг

Признат нашенски недъг,
вечен българин с карък!
-----------------
"Строена"-престанала да шава,
упорита българска държава!
.....................
"Умряла"-престанала да шава,
българската работа в държава.
............................
Талант сърдечно целуна,
благословена гласна струна.
....................
След успешна политическа намеса,
българи мъчени от стреса,
ударно хванали експреса-
за чужбина променили адреса.
.................
Опияняваща духа възбуда:
Българин почувствал луда,
родна насилствена прокуда.
......................
Набъбнал, разтворил риза,
денят уголемен при криза.
..................
Постоянно дърпан -доен,
джоб прокъсан, неспокоен.
...............................
В чужд интерес харизан,
живот български изнизан.
...................
Труден неудобен тест,
ученик предал със чест,
празен лист в протест.
...........
Хероин
На цена безбожна,
болезнена и сложна-
любовта възможна,
с инжекция подкожна!
..............................
Пот в челото блика,
копнал нива на мотика!
................

Шоп

Рязко спрял пред стоп-
пресичал улицата шоп.
..............................
Мъж го прави най- добре-
бира, скара на море.
..................................
Труд положил самоук,
вече свири на додук.
................................
Рязко спрял спирачки,
глътнал кашлица и храчки,
на червено минавали зяпачки!
..............................................
В страст показал настървение,
любил мъжки със умение,
сам самичък в удинение:
стигнал с водка в откровение!
......................................
Бръкнал алчен във меда,
точно в златната среда.
..........................
Упойващ глас на сластен,
политик управляващ властен.
.......................
Скрит самотен в храста,
решил да чеше -"Краста".
...............................

Общество -родено в манипулация!

Едва стъпил,  на малките си несигурни крачка, човекът още от дете е манипулиран. Родителите, принудени да работят, го изпращат на детска градина. Вярно там малчуганът се научава на доста полезни неща.  Все пак по-принцип, детето се изпраща без негово съгласие. Затова, то е манипулирано. Когато тръгва на училище, става същото. Без съгласие, изпратено от родители, детето е притеснено от новото непознато, за него начало. От своя страна държавата е най-големият манипулатор, рекетьор. Принудени сме понякога, да плащаме и последните си стотинки, скътани за трудни дни. За данъци! Ако не платим, тока ни се спира. Водата също! Или, ако има да взима, държавата взима! Но, какво се получава, ако обикновеният работещ гражданин желае да получи на време заплатата си? Не може! За неплатени данъци, слагат лихва! А за неплатени с месеци заплати за работника, не текат лихви! Това си е,  чиста родна манипулация!

На времето, задължително се ходеше в казарма. Като ученици, бяхме принудени да ходим на бригади, вместо да учим. Да не казвам, за чавдарчетата, пионерчетата и комсомолът, които бяха задължителни, по-времето на социализма.

Търговците, които ни скубят на пазара, също ни манипулират. По-някога, даже с измама, успяват да измъкнат и последните стотинки на нашенеца.

Политиците, промиват мозъците на хората с обещания за по добър живот. След изборите, забравят за другите и мислят само единствено за себе си! Така, че който е гласувал за тях, вярвайки им, вече е манипулиран!

От своя страна, дори в семейството, съществува манипулацията! Един от двамата, успявайки да влезе под кожата на половинката си, започва да го действа, без другият да се усети.

Плашат хората с терористи. С бомби, които уж са заложени, някъде. Дали в училища, обществени заведения и други места, няма значение. Важното е да има страх! Манипулация! По- големите деца, действат, по-малките! Или, казано на прост език, животът на всеки един от нас е режисиран! Дали, ще бъде от времето, дали от катаклизми или хорска намеса е без значение. Всичко е толкова крехко, че понякога, аха да се разпадне! Но мърдане няма! Каквото и да е, щом е живо, независимо –флора, фауна, дори самата ни планета е манипулирана. На земята оказват, влияние космически тела, спътници, като луната,слънцето и не на последно самите хора с глобалното затопляне! Животът на всяко живо същество е задвижван от космически сили или може би, ако съществува Бог, значи сме манипулирани от него. Искаме или не, за да живеем, просто трябва да сме съгласни, да бъдем „задвижвани”. Ако ли не, човек се предава и си отива от света, спасявайки се с „бягство”.

Сменяват времето с един час! Това също е манипулация! Но може ли, някой да ни накара да преместим стрелките на часовника си? Не! Той си е единствено наш! Дори да отидем с час по-рано на работа, то поне няма да сме като другите. Машинално и без да мислим, щом са казали, значи ще местим стрелките и толкова! Да но ние не сме Богове, за да манипулираме, времето, съдбите и живота на хората. Но, някои до нас непрекъснато се опитват. Системата е толкова сложна, че човек понякога, не може да я приеме и да се съгласи с нея! Създадени парите, също манипулират хората. Ако ги нямаме, не можем да плащаме данъци, да се храним, да ходим на почивка, изобщо да се чувстваме добре. Съвсем малко, му трябва на човека, за да живее по добре! Трябва разбирателство, уважение към себеподобните и помощ, когато е необходимо! Все пак сме хора! Мислещи същества! От нас зависи слънцето да грее, със сгряваща човешка топлина! Без „тъмни, мрачни” облаци в синьото небе! За доброто бъдеще  на земята е необходимо, да се поучим от грешките, направени от нас досега! Да не ги повтаряме! Да се борим за красивото в живота, защото всеки един от нас хората го желае! Независимо, че някои го отричат. Така, че дали ще сме много манипулирани или малко, все пак зависи от самите нас!

В.Софин

Дядо Милчо

Не го познавах! Не знаех нищо за него! И въпреки това, когато минавах оттам , щом го зърнех, веднага го поздравявах:

-Здравей дядо! –казвах аз усмихнат.  Преди да го отмина, той също ме поздравяваше.

Не знам от къде дойде! Но един ден, преди четири години просто се появи на улицата. Редовно минавах оттам забързан за работа. Една лятна вечер връщайки се у дома по-същата улица го видях. Доста едър с панамена шапка и бастун в ръката, той се беше подпрял на оградата отвън пред къщата. Радваше се на благодатното слънце, което пръскаше животворни сгряващи лъчи по- цялата улица. Целият побелял, с разкошни бели мустаци, дядото чисто и просто си стоеше там. Незнайно от къде се бе появил! Погледнах го! В този момент почувствах, как нещо пропълзя в душата ми. Сякаш пред мен стоеше един от моите дядовци. А те бяха напуснали доста рано  този свят. Поздравих го развълнуван, въпреки, че не го познавах и го виждах за първи път. Той ми отвърна. Така започна нашето приятелство. Винаги, когато минавах по-улицата и го виждах, ми ставаше мило на душата! Понеже съм почитател на футболния клуб „Левски”, носех синя шапка, с емблемата на отбора. Щом ме видя, дядото се понамръщи отначало, после с неговата блага усмивка ми рече:

-Ей тази шапка синята, да я махнеш! Не ти отива!

-Как да не ми отива бе дядо! Очите ми са сини, значи ми отива! –заинатих се аз.

-Щом казвам, че не ти отива, значи е така! –настоя той разпалено.

После ми „просветна”! Виж ти, дядото бил от отбора на ЦСКА! Нищо няма лошо. За да не го дразня повече отново, когато минавах по улицата оттам, със синята шапка просто я скривах.

Беше късно през есента, времето все още не се бе развалило. Слънцето макар, че не грееше така силно, все пак създаваше комфорт на улицата. Връщайки се от работа, гледам дядото излязъл. Прави слънчеви бани.

-Дядо. –казвам му аз. –Виж какво хубаво време се е отворило. Седиш и събираш за зимата сгряващи лъчи от слънцето…

-Да, така е…Каквото може да „откраднем” все е на кяр! –отвръща ми той с благата си усмивка.

По- някога се случваше да минавам оттам със съпругата си. Поздравявах дядото, сякаш е моят дядо. Аз и без това си го бях приел за такъв. Той пита заинтересуван:

-На пазар ли или на разходка?

-Съчетаваме приятното с необходимото. –отговарям му аз. –Хем на разходка, хем на пазар!

-Добре си го намислил синко! –казва ми той. –Върви още си млад…

Така бях свикнал с него, че когато изчезна през зимата, първоначално не разбрах, какво е станало. Мислех си, студено е, дядото седи до печката и се грее. Нещеш ли, съпругата ми, бе разбрала, че се е случило непоправимото. Една вечер, просто ми каза:

-Този дядо, дето го поздравяваше, когато минавахме по-улицата, вече го няма…

-Как така го няма!? Да не се е разболял и роднините му да са го прибрали! –питам аз съпругата, с плаха надежда, че на дядото нищо му няма.

-Починал е… -отговаря тя на въпроса ми и ме наблюдава с любопитство.

-Не е вярно! –разпалено казвам аз. –Не съм видял некролог!

-Вярно е… -настоява тя на своето. –Няма некролог, защото крадците, ако надушат, че дядото си е отишъл от този свят, ще разбият къщата.

Бях силно огорчен! Минавам, пак редовно по-улицата. Хвърлям поглед към оградата и къщата на дядото. Тая надежда, че ще се появи отнякъде. Уви, няма го! Чувствам улицата празна! Липсва ми усмивката на дядото! Майтапите, когато минавах оттам. Съвсем случайно на пазара видях некролог! Неговият некролог! Едва тогава, научих името му. Казваше се Милчо! Дядо Милчо! Вече знаех, че никога няма да го видя повече… Но, сладкият спомен, че съм го познавал, завинаги ще остане в сърцето ми!

В.СОФИН  

Двамата баджанаци!

Двама приятели баджанаци обичали, когато се съберат, заедно  и пийнат дето се вика по-ракия, да спорят по-наболял въпрос в обществото. По-старият и неукият рекъл:

-Тия, днешните младежи баджо, много неуки бе!

-Защо мислиш така?-попитал по-младият.

-Ами викат, че трябвало да си говорят на скалпа! Как, ще си приказват на него, не знам!

-Не на скалпа, а в скайпа, ще си комуникират! –отвърнал по-младият, на ти с компютрите.

За да не покаже, колко е неук по- старият от баджанаците, след като отпил глътка ракия рекъл:

-Все тая, ама на азбуката, нашата де, вече и викат „ Фейсбука”! Защо така не знам!

-Фейсбука е за харесване на картинки и за разговор с други хора на компютъра баджо! –отвърнал по-младият.

-Картинки, могат да се гледат и по-книгите- Ама не само да се зяпат, а и да се четат. Че, нали ги гледам. Сричат! Не знаят „азбукито” , „фейсбукито” знаят само! Срамота!

-И аз това, казвам срамота, ама младите, не искат и да чуят!

-А какво е, това компутър баджо!

-Не компутър, а компютър! –поправил  по-младият и по компетентен баджанак.

-И аз това викам де! Компутър! Но все пак за какво е?

-С него говорят по-интернета. Чак с чужбина може. Споделят по-между си, както ти казах и преди, харесват картинки. Но за да ме разбереш правилно баджо, ще ти кажа, че това е умна машина.

-Че, неможе ли да си приказват по-между си, вместо да обръщат внимание на машината. Тя ще ги чуе ли?

-А чува ги баджо, чува ги. Даже ги вижда!

-Брей, че това е чудо на техниката бе! Кой го измисли?

-Как кой бе, баджо! Не си ли чул, за Джон Атанасов. Той създаде компютъра. Чист българин.

-Как българин, бе баджо! Нали се казва Джон, значи американец.

-Американец, но от български произход!

-Добре де, няма да споря. Ти си умен мъж, не случайно излъга по- хубавата сестра. Но, кажи ми все пак, какво е това „кирилица” , а също така, не знам що е „латиница”?

- „Кирилица” баджо, това е нашата българска азбука, дето се пише на компютъра в интернета, но днес младите се срамуват, да пишат на нея, а пишат само, на чуждата „латиница”.  Даже вместо букви, вмъкват цифри, като заменят  Ч-ъ с четири и Ш-ъ с Шест. Направо са измислили нова азбука, ти казвам.

-Какво, ще рече това?

-Това ще рече, не случайно на времето Паисий, бе казал, че нашенеца се срамува,  защото е роден българин. И аз баджо също се срамувам! От младите, че са толкова неуки, а искат Европа да превземат…

-Ами, че те я превзеха…

-Да превзеха, ама ядец! Навсякъде гонят нашенеца. Ако не го изгонят, просто го лъжат, че му плащат! Трохи!

-Брей баджо, до къде стигнахме…

-Не стигнахме, а се върнахме…А сега наздраве, че от този интелигентен разговор ми пресъхна гърлото.

-Наздраве баджо. То нашият живот премина вече! Да му мислят младите! Утре няма да знаят и на магарето храна да сложат! С тази „фейсбука”, ще забравят с езика си роден да говорят. Жалко баджо, толкова труд, да израснат хора в помощ на обществото ни, а те обратното! Ние докато сме живи, трябва да сме в тяхна помощ!

-Да така е… Много си прав баджо, нищо че не си учил на времето… Мислиш, имаш глава на раменете! Браво! А сега, наздраве още един път, за мъгливото неясно бъдеще на България!

Чукнали чашите двамата баджанаци, замезили с краставичка и се загледали мълчаливо във футболният мач от шампионската лига.

В.СОФИН       

Студена снежна пролет

Отвън, пролетта изгря,
смного вятър и мъгла.
Сняг пред портите навя,
ден убийствен, красота!

Липсват птичи трели,
чезне всяка топлина-
глави дървета са навели,
къпани от бяла светлина!

Тишина цяла във умисъл,
време с природата се бори.
 С докосване и бърза мисъл-
студена зимата мърмори!

Трудна любов

Беше събота, когато я срещна. Седеше сам на пейка в парка и дъвчеше вяло поничка. От време на време подслаждаше залъка с боза. Близо до неговата пейка имаше друга. На нея имаше, млада привлекателна жена на име Ева,  с малко четиригодишно момиченце. Тя наблюдаваше гладна, как изчезва бързо храната в устата на нашият ерген. Защото той беше точно такъв. Никога  не вкусил от сладостта и мъката на брака. Тя излъгана веднъж, с дете на ръце, при това много гладна, поглъщаше с поглед храната на самотният 40 годишен ерген. Вперила очи в него с укор, Ева сякаш му подсказваше да направи нещо. И той Генади го направил. Видял най- после вторачения гладен поглед на привлекателната млада жена и попитал:

-Какво желаете госпожо? Нещо искате ли или какво?

-Не сме яли с дъщеря ми от два дни! –казала Ева засрамено.

-И аз какво? Трябва ли да се чувствам виновен, че не сте слагали нищо в устата си?

-Не казвам, че сте виновен, просто детето ви гледа! –умолително отвърнала привлекателната млада жена.

-И аз гледам! Но освен вас госпожо, друго не виждам! Хубавичка сте! Какво ще кажете, аз да купя храна и пиене? Ако нямате нищо напротив разбира се? -рекъл влюбен вече в Ева, Генади.

-Ами щом черпите може! –засияла принудена от глада тя.

Купил Генади водка, взел храна и отишъл поканен от хубавата Ева на гости. Тя понеже не била яла от два дни, бързо се напила. Щом сложила дъщеричката си да спи, Генади бързо се възползвал от положението. Тъй започнала тяхната връзка. Млада изоставена безработна жена и мъж застаряващ ерген.В леглото Генади се държал мило. Целта му била да се възползва от безпомощността на Ева. След, като вземал сладострастно „своето”, събирал остатъците от закупената храна. Не забравял  да прибере и недопитото шише с водка. После с арогантен глас заявявал:

-Скъпа, аз си тръгвам! В къщи ме чака старата болна майка. Ще се тревожи за мен. Ти бъди спокойна. След два дни, пак ще намина. Ще донеса водка и храна, за да си изкараме отново чудесно. –казвал Генади, на Ева и бързо се изсулвал от квартирата. Тя ужасена, поглеждала в трохите останали по- масата. Поклащала глава, безпомощно, проклинала старият ерген, но нямало какво да прави. Примирила се. Тъй  започнали любовните отношения на двамата, която злощастната съдба събрала. Мъжът самец се възползвал от незавидното положение на Ева. Вземал принудително „своето”, като не забравял на тръгване да спомене старата си майка. После чевръсто прибирал каквото е останало по –масата и изоставял любовницата си на трохи и вода. На всеки два дни, отново изниквал пред вратата на Ева. Тя го обичала в точно този момент. Когато обаче, си тръгвал Ева, чисто и просто го ненавиждала. Направо изпитвала омраза.

„Що за човек е това!”-мислела си тя. „Чист егоист!”

 Понякога  изгаряла от нетърпение, да му каже да се маха от живота и. Ева просто не намирала сили,  да се справи в тази наложена и от кризата ситуация. Гладът я принуждавал да върши, такива неща, които ако била сита, не би направила. Моралните ценности падат, щом , както се вика „ножът опре в кокала”. Трудно е човек да опази себе си чист и неопетнен. Може би, така щяла да си продължи мъката на Ева до безкрайност, ако един ден съдбата спътница, случайно не срещнала младата жена с друг мъж. Разхождайки се с дъщеричката в парка, тя видяла симпатичен млад човек. Той разлиствал, унесено книга. Времето било пролетно. Слънцето щедро пръскало топлината си навсякъде по -клоните на дърветата и храстите в парка. Седейки в близост до него на друга пейка Ева го наблюдавала замечтано.  Младият мъж неусетно задрямал. Изпуснал книгата пред пейката на която седял. Ева се приближила до него. Навела се, вдигнала падналата книга, погледнала заглавието на романа, защото това било точно роман  и побутвайки го леко му казала:

-Извинявайте господине, че ви събуждам, но изпуснахте книгата си!

Стреснал се младият мъж и погледнал в очите младата жена, която се осмелила да прекъсне  неусетната му дрямка.

-Без да искам съм задрямал госпожице! –отвърнал той. –Благодаря ви!

-Книгата господине е прекрасна! И аз съм я чела. Истинска любовна история с хепиенд. Но, уви в живота, днешния така не се получава. Пепеляшка си остава Пепеляшка. Никой не може да и помогне.

-Не е вярно! –отговорил разпалено, младият мъж на име Антон. –Човек трябва да има вяра! Много вяра, че щастието е някъде там и го чака. Нужно е само време за да можем да го стигнем и докоснем.

Заспорили двамата не само за отношенията на героите в романа. Просто си допаднали и по-други житейски теми, които ги вълнували. Запознавайки се те решили, да се срещат от време на време в парка. Обичали да водят дискусии. Често водили по-между си словесни двубои. И както се казва в приказките, това ги сближило. Неусетно и за двамата дошла - тя. Любовта! Никой не знае, защо се получава така. Човек търси, понякога и не намира щастие. Понякога, точно когато е зает с друго, и немисли за нищо, съдбата го сблъсква. Хваща го щастлива любовта! В нейният сладък, мъчителен, понякога капан, всеки млад човек попада някога. Иска или не! Това се случва! От Съдбата си не можем да избягаме.

Ева не споделила само за едно. За връзката с наложилият и се любовник Генади. И как да му каже! Дали Антон ще я разбере!? Как, ще се отнесе към ситуацията, която и наложила, да страда. Ева все отклонявала, желанието на Антон да я изпраща до квартирата и. Така, че той, един прекрасен ден не издържал.  Проследил я с помощта на приятел. Разбрал къде живее. Решил, че щом е влюбен може, да отиде неканен на гости. Купил букет прекрасни червени рози. Цветята говорели с гласа на любовта! Звъннал притеснен Антон на вратата. От вътре се чул мъжки глас:

-Ей, сега идвам!

„Какво направих! Ева сигурно си има мъж!”-помислил си младият влюбен до полуда мъж. Решил да се отмести бързо от вратата на квартирата, но тя рязко се отворила. Цъфнал по-потник егоистът Генади пред Антон.

-Вие ли звъняхте господине? Какво желаете? Какъв е този букет?

-Кой аз!? Не просто съм объркал апартамента! –отговорил Антон на Генади и се опитал да се отдалечи.

-Я ела тука бе! Къде бягаш? –рекъл ревнив егоистът. –Сега, ще се разправяш с мен! Значи ти си бил! Гледам я госпожата някак отнесена върви! Не ме и чува какво и говоря! А тя „клъвнала”! Младо „месо”! Ей сега любовнико, ще те спукам от бой!

Генади побеснял от ярост и ревност се втурнал срещу Антон. В хода на боя между двамата Генади внезапно залитнал и се ударил в железния парапет. Антон несъзнателно предпазвайки се отдръпнал встрани. Егоистът паднал, като подсечен на площадката пред апартамента на Ева. По- пътя за болницата Генади, внезапно починал. Обвинен в убийство Антон бил арестуван и вкаран в затвора. Въпреки обясненията му, че е невинен бил осъден. Ева се опитала да помогне, но не успяла. Наглите разголващи въпроси  от морално естество на адвокатите срещу нея я сломили. Антон приел присъдата с високо вдигната глава. Не помолил за милост. Казал само:

-Ева обичам те! Повече от всеки друг човек на земята! Не унивай! Ще се върна, любов моя! Вярвай, ще направя всичко за да докажа,че съм невинен!

Ронейки сълзи Ева напуснала съдебната зала, а нейният Тони, както му казвала тя на галено влязъл в затвора.

Навярно, щял да остане дълго зад „гостоприемните” решетки, ако съвсем случайно,  млад току що започнал работа криминалист, не се бил заинтересувал от случая. В хода на разследването, той успял да докаже, че Антон е невинен. Възобновил делото и с помощта на негов приятел адвокат, успели да освободят младият мъж.

Една сутрин с букет червени рози Антон отново „цъфнал” пред вратата на любимата си Ева. Уви, вместо да види милите влюбени в него очи, пред него застанала съвсем друга особа от женски пол.

-Кой сте вие! –попитала тя. –Какво желаете господине?

-Къде е Ева? Нали тя живее тук! Вие коя сте госпожо!?-задал на свой ред контра въпроси на стоящата пред него жена Антон.

-Къде ли! Не знам. Но съседите споделиха с мен за предишната наемателка, че детето и са го отнели. Настанили са го в детски социален дом. Явно ще му търсят нови родители.

-Защо, се е получило така, а Ева? –попитал отчаян Антон.

-Чува се, че е станала „магистралка”. Сигурно за това са  отнели детето и. За да не го поквари. Но, все пак не съм сигурна, че това е истина…

Сконфузен младият мъж благодарил за сведенията, които получил и се извинил за безпокойството на новата наемателка. Решил с помощта на приятели да направи невъзможното. Да осинови дъщерята на любимата си Ева и да я намери. С първото успял. Благодарение на родителите му, които били живи. С тяхна помощ детето било осиновено. С доста труд, положен от него и приятелите му най- после, успели да намерят Ева. Антон я изненадал, дето се вика на работното и място. На магистралата! Тя първоначално не познала влюбеният в нея младеж. Минало цяла година от както не се били виждали. Пък и в затвора Антон си пуснал брада и мустаци. Просто външният му вид, бил доста различен.

 -Може ли да поговорим, госпожице? –попитал я той, щом я видял на пътя, как маха на шофьорите на преминаващите автомобили.

-Какво, ще говорим. Ако имаш пари, можеш да ме имаш! Ако ли не, прав ти път! –троснала се на Антон Ева.

-Все пак, искам да говорим! Ще платя, колкото искаш!

-Ти си бил много щедър бе! Но, щом си плащаш може! Говори! Защото времето ми е скъпо!

-Не ме ли позна? -рекъл влюбеният младеж на Ева.

-Трябва ли да те познавам? Да не си някой извратен? –попитала Антон тя.

-Аз съм твоят Тони скъпа! Дошъл съм,  да те отведа от това лошо място!

Вгледала се тя слисана в брадатият млад мъж и го познала. Но вместо да се зарадва, хукнала да бяга. Подгонил Антон Ева. Настигнал и хванал.

-Върви си!? Остави ме! –рекла през сълзи Ева. –Не те искам!

-Но ние, се обичаме!- отговорил Антон. –Ела всичко ще бъде на ред! Дори дъщеря ти Ева е при мен! Осиновена. Тъй, че може да се съберем и да заживеем като семейство. Обичам те мила! Без теб няма смисъл моят живот! Липсват ми нашите малки спорове в парка! Липсва ми усмивката ти! Всичко ще се промени!

-Не нищо, не може да се върне Тони! –рекла Ева. –Сега имам сводник, който отговаря за мен. Държи документите ми и ме храни.

-Ще се разбера с него! –настоял влюбеният Тони.

-Не, ти не го познаваш! Той, ще те убие… Остави ме и си върви! Моля те в името на нашата любов! Бягай Тони!

-Ако ми е писано да умра, ще умра! Но никога няма да се откажа от теб любима!  -отговорил влюбеният Тони на Ева.

После с помощта на приятеля си,който видял любовната драма, разиграла се пред очите му, успели насила да натикат в колата Ева. Свързал се пак с младият криминалист, който му помогнал да излезе от затвора, доказвайки невинността му. Изкарали нови документи за Ева. Заедно с нея и осиновената си дъщеря  Антон заминал в провинцията. Там никой не ги познавал. Вярно, понякога им се струвало, че им липсва големият град. Но, мисълта, че са заедно сгрявала сърцата на двамата влюбени. Имало и сватба разбира се! Малка скромна, но истинска! Казват любовта е сила! Който обича истински, той не се спира пред нищо, за да бъде щастлив!

Само онзи, който може да види невидимото, може да направи невъзможното! –Франклин Гейнс.

В.СОФИН