Случката станала по-времето на социализма. Годината била
точно 1982. Началото на горещия месец юли.
През две години се провеждаха учения в армията. С името „ЩИТ”, те се
разиграваха в страните от изтока, където пълен господар на положението, бе така
добре познатия ни социалистически строй.
Именно тази година учението бе предвидено да се състои в руските прашни
степи, които се намираха в тогавашната Руска Съветска
Федаративна Социалистическа Република„РСФСР”
или познатата
днес, като РУСИЯ. Нашия
български ешелон с приготвената военна техника, потеглил готов за братската
тогава държава – РСФСР. На войниците, били раздадени консерви с месо и риба.
И хляб, който
армията
знае, като вечен. Срока
му на годност бил за цели две години.
Чудехме се, от какво ли тесто бе замесен,
какви ли съставки е имал, та изобщо не мухлясваше. На вкус
не приличаше на истинския ни добре познат
хляб. Но все пак ставаше за ядене. В армията бяхме не да се угояваме, а
военната техника да усвояваме. Та да си дойда на думата!
Пътят до руските степи бил прекалено дълъг.
Поне две седмици ешелонът, трябвало да трака по релсите за да пристигне на
указаното от военните експерти място. В Румъния нашите войници били обсадени от
малки просещи деца, които искали не друго, а от прословутите тогава маркови
български цигари. Пътническите влакове, както знаем се движат винаги по-разписание.
Затова именно ешелонът, често бивал спиран и правел престой, на малки гари
по-няколко часа. Бил готов веднага да потегли, щом хората които обслужвали
линията
го пуснели. Докато чакал спрял,
около него щъкали патрулиращи български войници, които пазели зорко военната
техника, която любопитно надничала под брезентовите покривала. Когато най-после
успешно минали границата и навлезли в тогавашна социалистическа Русия били
спрени на една малка гара за поредния престой. Било ред на редник Николчев да
заслужи, парчето твърд
двегодишен хляб,
пазейки усърдно техниката.Крачел уверено, стискал ремъка на автомата който
тежал на крехкото му рамо и създавал впечатление, че нашето войниче няма да се
справи със задачата си. Зорко уставно, но и притеснено , готов да ги отблъсне
Николчев дебнел за нарушители. И те не закъснели. Внезапно пред погледа на
стройния красив български войник се появило русокосо, синеоко изкушение.
Красивото момиче, не обърнало внимание на опитите на Николчев да го спре.
Съвсем непринудено и напористо
то
скочило пъргаво в атака, обхванало с двете си нежни ръце войнишкия врат и
казало:
-Я тебя люблю! „Аз те обичам”-споделило момичето, без капка
срам. –Болгарский солдат, хороший солдат! „Българският войник, е добър войник!”
–рекла девойката и неистово зацелувала редника Николчев, който стискал
безпомощно ремъка на автомата си и не смеел да помръдне. След като получил от горещите руски гостоприемни целувки,
навсякъде; по-устата, бузите, челото, та чак и чувствителните войнишки уши
усетили милувката той почервенял от срам.
В този момент свирката на военния български ешелон, прекъснала страстта
на двамата като оповестила, че е време за тръгване. Но упоритото руското
момиче, здраво стискало Николчев и не го пускало. Пък и той, нали си бил
красавец! Черноок с мустаци, по-които жените обичали да залитат. Как да му
устои момичето!? Всеки ден от там не минавал ешелон с български войници. Влакът
вече потеглял но девойчето, не пускало Николчовата шия, а продължавала страстно
да целува нашия герой. Дето се вика, още малко и ще го задуши от любов.
Наложило се спешно, двама други български войници да спасяват от нежните
прегръдки младия левент. С все сила откопчали Николчев от руското девойче, и
без повече да се бавят скочили в движение в ешелона. На малката гара останало
момичето, което вече разплакано махало на войника в който, така внезапно се
влюбила. И който, тя си знаела, че няма да види никога повече…
Във вагона започнали
да майтапят Николчев.
-Защо не и взе адреса бе Николчев? Явно момичето си падна
по-теб, щом като искаше още на перона да ти смъкне гащите!
Почервенял от срам Николчев, но нищо не казал. Липсвали думи да изрази, какъв точно огън,
течал в този момент във вените му.
-Ти си бил много скромен бе!
Доколкото знам и други наши българи са целувани от рускини, но ти
Николчев надмина всички. България ще се гордее с теб! Браво! –рекли някои от
по-разкрепостените войници на нашия левент и го оставили дето се вика да ближе
раните си оставени от напористото руско момиче. Когато след учението се върнали в България, тормозът над Николчев продължил. Всички чакаха да сгреши и се издъни по-някакъв начин. Щом
попаднел в подобна ситуация, някой веднага без жал му казвал:
-Е Николчев, Николчев, това не ти е рускинята, която с жар
целуваше! Тук в армията се иска по-голямо усърдие!
Щом чуел от някого, подобни думи Николчев, срамежливо бузите
му поруменявали и той започвал притеснен да премигва. Всички видели това му се
смеели доволни, че са успели с късмет да избегнат подобна ситуация. Какво да се
прави!? В армията тогава бе така, не за друго,а като е весело, по –бързо да минава тягостната служба! Случката с
редника Николчев се е случила наистина. Може би все пак, това да е била любов
от пръв поглед! Кой знае!? Единствено той, Николчев!
В.СОФИН
До стотинка всичко щом похарча,
