сряда, 31 декември 2014 г.

Негово величество -недоволния клиент!



Ако случайно сте късметлия и работите, като служител в хотел вие знаете, че трябва да сте много плъзгав, за да можете да удовлетворите всички приумици възникнали в ума на клиента. Всеки знае, че гостът е винаги в правото си. Все пак, за да влезеш под кожата на клиента се изисква умение и талант. Без него персоналът е загубен.
Застанал търпеливо до вратата, портиерът се опитва да посрещне радушно клиента, като любезно го пита, и измъчва с въпроса: „Имате ли резервация?” Ако се окаже, че това е така, той бързо му обяснява, къде се намира паркинга за колата. После следи, дали госта, ще спази точно обяснението, което той като портиер се е помъчил да втълпи в главата му. Всеки знае , че хората са различни. Едни са добродушни, с мек характер, но другите, проблемните са скандални още с появяването си. Едва видели усмивката, която портиера дава с готовност, като в жертва на работата си, те почват да мрънкат. Видът,който излъчва служителят, хрисимият вид ги дразни. Гостите  повишават тон и крещят, че са обидени от гримасата, която са длъжни да приемат. На тях, съвсем не им е весело, а портиера се подиграва с чувствата им. Тъкмо служителят изплашен решава да глътне веселото свое изражение, когато клиента забелязва това и го пита, дали случайно, не е бил на погребение, та е толкова вкиснат. Изобщо трудно е да се угоди на такъв чешит, решил да посети хотела. Когато най после с труд, портиера успее да настани на паркинга колата му, госта отново изявява претенции. Мястото му се струвало много малко. Той мисли, че някой некадърник, който се мисли за шофьор, ще удари возилото му.  С портиерски похват служителят  успокоява клиента, като му казва, че ще следи зорко ситуацията, като орел, за да не се случи нищо. След това служителят припка пъргаво пред него и чинно отваря вратата на входа на хотела. При влизането му вътре, на госта се  пожелава приятно прекарване и се оставя в нежните ръце на администраторката, която от своя страна също го посреща с най милата си усмивка. Виждайки това, негово величество, вечно недоволния клиент, попарва изблиците на любезност на служителката.  Мрънка пред нея, че го настанява бавно и пита, защо по дяволите трябва да попълва някаква си там, регистрация, точно сега, когато се чувства изморен от пътуването. Администраторката тихо се опитва да  обясни на разярения клиент, че такива са правилата на хотела, но той не иска и да чуе за това, а почва да крещи, че ще се оплаче.
-Не стига, че мързеливия портиер на вратата ме задържа, цели двадесет минути и при това не спря да ми се подиграва с усмивка, а и вие тука ме разигравате. –реди той тези думи и иска да види, книгата за оплакване. Усетила звяра в клиента, ловката администраторка бързо го отпраща към стаята му с цел да го направи щастлив. Уви! Това не се случва, защото точно този клиент е свикнал да търси, както се казва в поговорката „Под вола теле”. Едва успял да остави багажа си, госта веднага слиза долу на рецепцията и започва с мрънкането си. Казва, на администраторката, че го е настанила в най лошата стая, без никакъв добър изглед. При това добавя, че била много малка, а той бил свикнал да живее нашироко. След казаните с нервност думи отново иска да види книгата за оплаквания. Какво да прави администраторката, извинява се на госта и го настанява в апартамент.
-Можело значи а!? –пеняви се пак, вечно недоволния клиент. –Можело, а вие защо не ме настанихте веднага в хубавата стая, а ме оставихте да моля, сякаш не си плащам за услугата!?
Чула думите, администраторката, мълчи, като риба и гледа в тавана. Това нейно отношение обаче, е забелязано от зоркото око на клиента. Вижда му се неучтиво и затова, пак иска да види книгата за оплакване. Най после, обаче се стига до разбирателство, защото умната служителка на рецепцията го черпи с кафе в барчето. Въпреки това, този червей изпълзял отнякъде си, веднага топи действията на персонала, които му се виждат неправилни пред управителя на хотела. Естествено администраторката е наказана. Дори колегата портиер не избягва порицанието. И ако служителите мислят, че всичко е приключило, то те се заблуждават. Вече е станало обяд. Гладен, като вълк единак, клиентът тътри мързеливо крака, към ресторанта на хотела. Сяда на масата предложена му любезно от сервитьора и иска да види менюто.  После добавя сърдито, в ушите на сервитьора, че е настанен на лошо място и иска друга маса.  Служителят бърза  да премести мрънкалото, като същевременно през това време се старае да хване във въздуха една досадна муха, която се стреми да кацне на бялата покривка пред клиента. Лошото е че госта забелязва тези неучтиви според него действия  и крещи отново, че това не е ресторант, а развъдник на насекоми. Стресиран сервитьора сипва на госта,  едно уиски, разбира се  на негова сметка, само и само мрънкалото да спре, да плюва персонала на хотела. Това обаче, му се удава за кратко. Сервитьорът ловко се справя със ситуацията, но храната поръчана от господина закъснява. Готвачът, който е разбрал за недоволния клиент се опитва да се раздаде изцяло, като направи сложен специалитет. Целта му е, да умилостиви мърморкото. Уви! Гневът в госта избухва като, новогодишен фойерверк, неудържимо. Крещи срещу сервитьора, че бил бавен, намръщен, сякаш не обслужвал човек а, някакво натрапчиво говедо. Естествено служителят пробва да се защити с тънка усмивка, но това вбесява окончателно клиента, който се опитва да вкуси от току що донесената супа.
-Студена е... –заключава той. –Печеното и то сурово...А виното и то не струва, кисело... добавя това, докато бавно отпива от чашата, сумтейки. Сервитьорът изважда бърза реакция и гледа да замени ястията, но всичко е напразно. Все пак благодарение на сръчните готварски ръце, за момент служителите овладяват тежката ситуация. Когато обаче, сервитьора накрая успява да поднесе сметката на клиента, отново избухва скандал. Гостът който е в правото си, заявява, че храната е безбожно скъпа, при това дори не е вкусна. С неистови мъки и търпение сервитьора пак овладява ситуацията, като се отказва от бакшиша си. Мърморещ клиента, става доволен от разигралата се служителска драма и отива в стаята си, където необезпокояван от никого ляга на дивана. Пуска телевизора и пали една от ония миризливи пури, които оставят дълго неприятен мирис вътре. На сутринта, този същият чешит, недоволния клиент иска да му се настроят ски с които, да се пързаля на близката до хотела писта. Едва върнал се от там, клиентът съобщава пред администраторката, че човекът обслужващ ски гардероба не се е справил със задачата си. Ските му били големи, щеките малки, а обувките, го били убивали. Дори показал получените мазоли. Изобщо такъв клиент успява да се забавлява за сметката на персонала през целия престой в хотела. Тези три дни, които този чешит прекарва там, докарва неприятности и стрес за служителите, които с пот на челото се опитват да отбият нападките и забележките на госта. Най после, успяват да го изпратят. Тъкмо успяват да въздъхнат облекчено,дишайки леко, когато на прага на хотела се появява, нов клиент.  За късмет обаче, този индивид е хрисим. Въпреки, че е настанен в стаята си със закъснение, казва на притеснения персонал, че всичко е наред. Дори пуска усмивка с която се опитва да впечатли камериерката, която тъкмо е привършила с почистването на стаята му. Разбрали за добрия клиент, служителите въздъхват щастливо и не разбират, как така бързо и безоблачно минават дните на почивка за хрисимия клиент. На сбогуване, той черпи колектива на хотела и записва в книгата похвали, от които ушите на служителите щръкват високо. На вратата, където портиера го изпраща с усмивка ловко пъха в дрехата му два лева за кафе. И тъкмо когато служителите са се отпуснали и мислите им се лутат за края на работния ден, на вратата пристига буря, която се оказва истинско цунами. Ръмжащ недоволен звяр в лицето на клиент, при когото малко от тях, ще успеят да се измъкнат сухи. Но какво да се прави!? Разни, хора, разни идеали! Негово величество клиента е винаги в правото си. Той може да се мръщи, да крещи, обижда, но персонала на хотела трябва да бъде тих, като муха. И разбира се мухата, учтиво ще внимава, как бръмчи. Защото високият тон, може да коства работата на служителя. Всеки знае, че на човек трудно се угажда. А на такъв, на когото, целия свят е крив, никога!
В.СОФИН 

понеделник, 29 декември 2014 г.

Доверието на баща ми!



Днес, когато връщам, мислено назад времето, разбирам доверието, което имаше баща ми към мен. Усещам пак, топлия му поглед, виждам усмивката му, чувам как неговия глас изрича думата- „Браво!”. Всеки знае, че родителят, не винаги удовлетворява искането на детето си. Но когато вярва безрезервно в него и го обича истински, бащата не се колебае. Бях едва в четвърти клас, когато със съучениците, решихме да опитаме, дали ставаме за музиканти. И когато до ушите ми достигна изявлението на другарите ми в клас, които бяха успели да докоснат нетърпеливо ръце до току що закупената им китара и на мен също ми се прииска да опитам. Въпреки, че майка ми беше изцяло против да се прахосват пари за глупости, баща ми повярва в мен. И един ден, когато почти манията да държа китара, ме беше напуснала, той изненадващо, пъхна в ръцете ми „Кремона” с думите: „Опитай синко! Ако имаш талант ще се получи, ако пък не, тепърва е времето пред теб, за да разбереш в какво най много те бива!”. Щастлив поех инструмента от него и опитах, но разбрах, че не това е моето поприще.
Не съм забравил и думите му, когато погледнеше в бележника от училище и видеше в него двойка. Леко намръщен, с тъжен глас той ме питаше: „Защо?”. После добавяше съкрушено: „Всичко давам за теб и сестра ти, да се изучите! Утре, като пораснете, да не страдате! Да станете, честни хора с които на старини да се гордея!”
Въпреки думите му изречени с горчивина, баща ми винаги подписваше слабата оценка, като през това време втълпяваше в ушите ни, че трябва да внимаваме в училище.
Когато сядахме на обяд или вечеря, той винаги гледаше по хубавата храна да бъде за нас със сестра ми. Майка ни, постоянно му се караше за това, защото мислеше, че с този жест, ни глези. Баща ми винаги отговаряше, че много пъти е хапвал такива „глезотийки” и децата са малки, нека те да хапнат.
Спомням си, сякаш беше вчера, когато случайно разбра, че имам склонност към писането. Или поне се опитвах, да съчинявам, малки стихчета. Видял това баща ми, без да ме попита за нищо, внезапно един ден ме изненада, като връчи в ръцете ми тетрадка,  голям формат с твърда корица. Тогава ми каза с благата си усмивка: „За теб синко и за сестра ти, бих направил всичко! Искам само да сте щастливи!”
Освен това, баща ми, ме научи да обичам и разбирам природата. Редовно всяка година ходехме с него заедно в гората за гъби, малини или ей така, просто на разходка. Докато крачехме през дерета и гори, той постоянно ми казваше наименованията на местността, за да ми стане ясно, всичко. На реката ми показа, как се лови риба с голи ръце. Като пораснах ме научи, как да въртя косата в ливадата. И накрая, когато бе разбрал, че е неизлечимо болен, последната негова мисъл, естествено не бе за него а за нас със сестра ми. Докато сълзите капеха от очите му, той сподели, че съжалява, че не може повече да ни помага.
-Как ще се справяте отсега нататък, не знам! Все пак, когато сестра ти има нужда от помощ, помагай и! –предаде ми той завета си, и като се усмихна измъчено през сълзи добави:
-Все пак, бяхте добри деца! Ядове никога, не сте ми създавали!
Тогава разбрах, че за всеки баща е гордост, когато децата му успеят да се реализират в обществото ни, с честност, талант и не на последно място искрена и чиста усмивка. Любовта и вярата, които той ми вдъхна тогава, вкара във вените ми неподозирана сила . Едно знам, винаги ще помня и виждам усмивката му, гласът му, пак, дори днес стига до ушите ми.
Отново чувам стъпките му! Виждам го пак, как се прибира след обяд от работа и как хлапето, което бях тогава щастливо го посреща на прага на къщата ни! Това отминало в забвение време разбира се, никога не бих забравил!
В.СОФИН 

неделя, 28 декември 2014 г.

Съвестни бачкатори



Някога, когато имах честа да работя в завода за регистрационна техника, който днес не съществува, познавах двама приятели, колеги. Двамата бяха удостоени с интересни прякори. Единият беше Джани, а другия Майора. Когато ги видях за първи път, те работеха ударно по поставените от началника задачи в цех „Метален”. Джани беше толкова сръчен, че успяваше със стара протрита ролетка да отреже ламарина с такава голяма точност, че дори машината робот, направо завиждаше на таланта му. Освен това качество, той притежаваше чар на сладкодумец. Със сладки приказки така омайваше, колегите и мен, че дори забравяхме за момент работата си. Същият този индивид, някога обичал страстно пиенето на алкохол. Веднъж въпреки забраната на лекаря, който му предписал антибиотик за настинка, Джани пренебрегнал съвета му, да не пие и се насмукал здравата. В резултат на което се свестил от припадъка си в интензивното на градската болница. Лекарят го уплашил, като му заявил, че ще умре ако пийне, дори само, една  капка ракия. След този случай, таланта с ролетката, щом подушел алкохол и му ставало лошо. Въпреки това Джани развил друга мания. Започнал да събира в шкафа, където се събличал сутрин за работа, празни бутилки от различни напитки. В резултат на което, естествено успял да заеме цялото място. Щом сутрин разтворел шкафа, сърцето му се сгрявало от вида на колекцията.Тя била, като негово утешение за времето, когато не прощавал, на нито едно пълно шише.
Другият талант пък, беше Майорът. Той до такава степен се вманиачавал на струга на който правел детайли, че една вечер забравил да си тръгне след работа. По едно време пазачът в десет вечерта тръгнал на обиколка между цеховете. Погледнал вътре,лампите светели. Помислил си, че има крадец. Влязъл той, опулен в цеха и не могъл да повярва на очите си. Видял как, нашият колега и приятел Майорът захапал страстно поредната си цигара, продължавал ударно да работи.
-Какво правиш тука бе? –рекъл му съвсем ошашавен пазача.
-Да не си кьорав? Не видиш, ли, че бачкам? –отвърнал работягата.
-Знаеш ли откога си отидоха колегите ти? Знаеш ли?
-Оти бе, шчо е станало?
-Станало е станало Майор! Времето за работа отдавна свърши. Знаеш ли, колко е часо!
-Колко? –попитал учуден работягата.
-Десет вечерта бе, серсем!
-Айде де бе! Да не ме лажеш!
-Оти да те лажем, виж сам! –рекъл пазачът и бутнал часовника си пред очите на слисания Майор.
Та този колега, работяга, също обичал алкохола. Редовно бил подквасен с питие. Майорът стоял на струга, като Гюро Михайлов на поста си. Олюлявал се, треперел. Пристъпвал от крак на крак, но не спирал да стругова. Истински натурален герой на социалистическия труд. Когато до чувствителния нос и до ушите включени, като антена на Майора достигало известието, че някой в цеха, си е позволил да донесе алкохол и да не черпи, той се впускал вихрено в действие. Безкомпромисно поглъщал съдържанието на бутилката, която после съвестно пълнел с вода. А докато се олюлявал на струга, като моряк по време на буря, гледал с интерес, реакцията на колегите в цеха. Истински артист. Дори бих казал, изключително добре шлифован диамант.
Времето, когато се случи това, отдавна мина. Дори, както казах в началото заводът вече го няма. Но споменът за двамата приятели Джани и Майора е все още тук съвестно с мен!
В.СОФИН 

събота, 27 декември 2014 г.

Пристрастен човек



Двама приятели, поради случайни обстоятелства, не били се срещали няколко години. Късметът им провървял, точно на Коледа. Когато тогава, случайно се видели, по- старият Валери, едва познал по-младия Свилен. Той изглеждал много по-възрастен от него. По  изпитото, набръчкано лице на Свилен личало, че е преминал през изпитания, които са го състарили преждевременно.  След като се поздравили за празника, между тях протекъл интересен диалог:
-За къде бързаш млади приятелю? –запитал Валери, Свилен. –Виждаш ми се „износен”!? Да не си болен?
- Не здрав съм друже, но бързам за работа!
-Как така!? Нали е Коледа?
-Няма значение, дали е празник или не, трябва да се работи.
-Като те гледам Свилене, май си станал маниак? –запитал Валери по-младия си приятел.
-Защо мислиш така, друже?
-А бе, не е важно аз какво мисля, важното е да чуеш, какво ще ти кажа!
-Но аз бързам...-не се доизказал, защото Валери го прекъснал.
-Виждам, как от бързане вече не приличаш на човек! Я ела! Ела с мен да пием по един чай и да ти разправя една, две истории, пък после ходи където щеш!
-Е добре де, ще дойда! –въздъхнал тежко Свилен и последвал по стария си приятел до близката закусвалня. Седнали, поръчали чай и Валери се обърнал към по младия с думите:
-Слушай братко, какво ще ти разкажа за вманиачаването. Става въпрос за хора, които са работохолици. Познавах един приятел. Цял живот, от както се помни, той работеше като портиер. Беше свикнал да отваря врати с усмивка и поклон пред гостите на хотела. Те бяха свещени за него. Клиентът винаги има право. Това добре, но изведнъж го обзе манията, да отваря вратите навсякъде, където и да отидеше. По навик, придобит с годините, този приятел раболепничеше пред всякакви хора, които не познаваше. Дори стигна дотам, че когато се прибираше след работа вкъщи и отвореше входната врата на апартамента си, първото нещо което правеше, бе да се поклони и отстъпи по навик назад, като мислеше, че някой ще излезе отвън. И веднъж наистина, това се случи. Когато една сутрин след нощна смяна се прибирал на топло у дома си, отворил входната врата и срещу него излязъл... Кой мислиш? Любовника на жена му! И вместо да постъпи, като истински мъж и да набие натрапника маниака казал: „Добро утро господине!” После се поклонил  с раболепие и отстъпил по навик навън.
-И какво станало после? –попитал Свилен, комуто станала интересна разправяната история.
-Какво ли? Изпратил любовника чак до колата му, за да му пожелае приятен ден и лек път.
-Добре де, а съпругата? Какво направил с нея?
-Нищо! Дори с пръст не я бутнал!
-Защо така друже? – запитал впечатлен Свилен.
-Нали това ти разправям! Портиерът така се беше вманиачил от работа, че по далеч от нея не виждал нищо. А другият случай, който сега ще ти разкажа е за един друг мой познат. Трудеше се в една частна фирма. До толкова се беше вманиачил в работния процес, че дори пропускаше законните почивки, които му се полагаха през деня. Нито закусваше, нито обядваше.  Ако все пак, го правеше, то беше когато е в движение. Целта му явно беше, да не би случайно работата да избяга. И понеже от нея, не забелязваше нищо друго, вечер забравяше да си тръгне от цеха. На два пъти го заключваха вътре. Добре, че беше системата за крадци. Щом тя  ревнеше неодобрително веднага го пъдеха. Иначе, така и щеше да си остане през нощта да работи. Ако ме питаш, дали взимаше пари. Хайде де! Частника ти за простак ли го имаш. Плащаше му, като на другите работници, които бяха съвестни и ползваха почивките си.
-А какво стана с него? – запитал с интерес Свилен.
-Разболя се! Сега лежи в болницата. От това, че не беше се хранил редовно, панкреасът му отказал. Това го стигна, защото беше маниак. Но третата последна история, която ще ти разкажа, надхвърля всичко. Слушай! Друг един познат, стар колега на жена ми, две години беше без работа. Най после от общината го назначили, като гробар. Знаеш братко Свилене, тази работа е специфична и не, на всеки му е приятно, да бъде такъв. Но, човекът стоял безработен две години се съгласил Все пак гладен, не се стои. Знаеш, че тази работа зависи от обстоятелствата. Когато някой починеше, той трябваше да изкопае съвестно гроба. И той го правеше. Лошото беше друго. Имаше дни, когато всички хора от града, така се вкопчваха в живота, че никой не умираше. Да, но вместо да си почива маниакът, продължаваше да копае ями. В резултат на което, гробищният парк заприлича на решето...
-Какво стана, пък с него? –прекъснал Свилен Валери.
-Кмета го уволни!
-Защо, нали съвестно вършеше работата си?
-Именно за това! Така се случило, кмета присъствал на погребение на близък човек. Подхлъзнал се и паднал в изкопаната яма зад него. Именно за това го уволнил, че се е престарал в работата.
-Но това, не е справедливо!? –възроптал Свилен.
-Справедливо е, защото този човек прекалил с пристрастността си. Дори вола като оре, оре! Измори се, па спре. Но ако човек е маниак, той продължава, ли продължава, да бачка, докато не се гътне.
-Защо приятелю ми разправяш тези истории!? Да ме плашиш ли?
-Не те плаша Свилене. Само,  като те гледам на какво си заприличал външно, разбирам че си пристрастен. При това маниак, който е тръгнал Коледно на работа.
-Но нали трябва да се работи? –оспорил Свилен твърдението на Валери.
-Трябва да! Но има кодекс на труда в който е записано, че работното време е точно осем часа. И нито секунда повече! А и почивките, които са указани също трябва да се спазват. Прекалената работа Свилене, довежда работохолика до болест. Много добре знаеш, че с работа пари не се вземат. Това става по често, само с далавери и измами... Така е устроен животът! А, че има будали, които не виждат по далеч от работата си има. Но защо ти Свилене, да си маниак? Не виждаш ли докъде си я докарал? Изглеждаш по възрастен от мен, а в действителност си по-млад...
След тези думи, казани с горчивина от Валери, излезли отвън и всеки поел по-пътя си.  Свилен размислил и решил, никога повече, да не работи извънредно. Все пак животът казват е един. Освен задължителната работа, съществува, любов, чист въздух, приятелство, планини, гори и естествено други полезни хобита с които един честен човек, може да се занимае.

В.СОФИН 

четвъртък, 25 декември 2014 г.

За Коледа с настроение!


В планински малък град
с Коледни светлини богат
пристигна дядо белобрад -
носи в чувала шоколад!

Бонбони, книжки, козунак,
раздаде сръчно в знак
на всеки мъничък юнак
през годината да слуша пак!

Кукли, пъзели, игри
на всяко момиче подари,
а на родители стоящи отстрани,
усмивки на лица внедри!

Нека всеки да се весели:
-Коледа е! -обаждат се петли.
Сняг почна да вали
тихо падат и мъгли-
но празник светъл е нали!?

В.СОФИН