В болничното заведение

Попадне ли човек веднъж в системата на здравеопазването, може да загази без да се усети. Когато този, добър самарянин, ангел хранител, лекарят реши, че трябва да ви пази от стрес, той ви плаши с диагноза според която сте много болен. Изведнъж се оказвате натоварен, най вече психически.. Крехкият ви мозък трудно може да понесе такова отношение и аха готов е, да изпуши.  Отвсякъде сте хванат, като в капан от заобикалящата стресова действителност на  милото ни общество.  Почвате да  усещате, че в действителност сте толкова  зле, и веднага питате личния си лекар, какво да направите.  След мъдрия съвет на медицинското лице, вие който до този момент, не сте и подозирали  болестта си уплашен клеквате. Готов сте на всичко и затова без да се пазарите, съвсем скоро доброволно заемате място в едно от болничните отделения. Там ви обещават, че ще излекуват болните бъбреци на които сте притежател. Те неистово молят за помощ във вашето тяло. И понеже не сте безразличен, към тях, след кратко обяснение, хуквате долу на рецепцията.  Като, почтен гражданин плащате такса за леглото на което, ще лекуват бъбреците ви за три календарни дни. С разписката, мърморейки тихо на глас, от причиненото ви неудобство се качвате горе в отделението. Там ви срещат с думите, че трябва да дадете кръв за изследване. После  пращат вашето тяло в манипулационната стая, където нетърпелива медицинска сестра ви чака. Учуден сте от това решение и задавате според вас справедлив въпрос:

-Извинявам се, но нали вече дадох кръв? Рано тази сутрин ми взеха от ръката!

-Вярно, дали сте, но тук пак трябва да дадете!

-Ами какво! Взимайте тогава ,докато все още има и тече във вените ми! Току виж свършила, какво ще правим тогава? –питате вие, като пациент. Чувствате се примирен. Вече  сте опитно, послушно зайче, в ръцете на лекари, които са ви обещали изцеление. Затова стискате здраво зъби,и давате от скъпоценната червена течност. Тя все още щъка и се намира във вените ви.  Тъкмо решавате след процедурата да хукнете, към болничното  легло, когато внезапно ви подават празна пластмасова чаша за кафе. Мислите , че ще ви черпят такова и чакате да ви налеят. Вместо това напомнят в стресираните ваши уши, че вие като пациент сте длъжен да дадете урина за изследване. Учуден питате:

-Извинете, но нали сутринта дадох?

Сестрата мисли, че искате да изклинчите, избягате от отговорност и ви казва:

-Сутринта си е за сутринта! Сега пак е нужно да дадете! В чашката която стискате трябва да си свършите работата... И после я донесете тук в манипулационната!

И понеже, не ви се спори повече, се запътвате към тоалетната. Там цял облян в пот успявате да капнете с труд, едва няколко капки урина, защото сте имал неблагоразумието преди това да свършите облекчението си. И когато влизате при сестрата, носейки и чашката, тя възкликва:

-Само толкова ли? Нужно е повече!

-Нямам повече, всичко дадох! –Казвате вие, почти обиден.

-Е добре, после ще дадете! Вървете и лягайте в определеното  легло!

-Най-после! –възкликвате  облекчен и бързо се мушвате под завивката. Тъкмо си мислите, че повече няма да безпокоят с процедури тялото ви, когато в стаята влиза медицинска сестра и чевръсто приковава вас, към система вливаща във вените ви разтвор. Принуден сте да лежите на гръб и пъшкате от неудобство. Но, сте там за да ви лекуват. Трябва да търпите. Гледате в разтвора от банката, която  влива във вените капка по капка в жилите ви, и ви минават притеснителни мисли. „Дали пък съм толкова зле? Сигурно!” След като всичко успешно се е вляло в тялото, чакате с нетърпение пристигането на сестрата. Уви няма я! Няма кой да ви спаси от неудобното положение. Молите горещо съседа до вас, също болник да провери къде се е запиляло медицинското лице. Най-после мърморейки недоволно сестрата пристига и ви освобождава от оковите на системата. Решавате, че вече е крайно време да ви оставят на мира. Уви! Едва благословена дрямка неизвестно как, се вмъква и затваря очите ви, когато безпощадна сестрата идва отново. Този път носи спринцовка и решава да я изпробва тъкмо във вашата, тънка кожа.  С рутина бодва иглата, тъкмо отзад на онова място, на което скоро няма да можете да седнете. Охкате и проклинате съдбата си, но търпите. Обръщате  се към шкафчето до вас и изумен съзирате, че са ви оставили три хапчета. Принуден сте бързо да ги преглътнете и за да не ви горчи много, пийвате от бутилката с минерална вода, която предвидливо сте  донесъл. И така трите дни за които  като честен и почтен гражданин сте заплатил трябва да издържите. Тези експериментите които провеждат с вас, не ви харесват, но все трябва да търпите. Всичко се върши в името на здравето. На вас вече ви се струва, че ще се почувствате по-зле, отколкото добре. И за да се разсеете излизате в коридора и хвърляте поглед отвън пред болницата, защото ушите ви са чули клаксони на автомобили. Гледате изписват млада майка със сукалче на ръце. Отвън сякаш е сватба. Дошли са с музика хора, радват се. Нов човек се е родил. За какво? За да се мъчи! Или да харчи парите на баща си!? Кой знае!? Едва  заминали те, вие хвърляте жадно поглед към реката Искър.  Обут с ботуши риболовец е хвърлил кука с червей в близкия до вас вир. Целта му е да хване нещо. Уви! Знаете, че риба няма. Отдавна е изловена. Но може би рибарят е решил да изкъпе стръвта на куката си. Да намокри червея и по-този начин, самия той да  облекчи себе си ,от всекидневно заобикалящия го стрес.

На следващия ден, рано сутринта, точно в шест часа, ви събужда новата смяна. Друга по-чевръста от снощната сестра, ловко поставя система в гладните ваши  вени. И докато се опитвате да отворите уста в прозявка, бодва острата игла на инжекцията в изтормозеното ваше тяло. Не забравя, да натъпче в нея и полагащата ви се порция, горчиви хапове. И когато най-после с мъка става девет часа сутринта, лекуващите лекари минават на визитация.  Докато ви разглеждат с любопитство, нареждат на сестрата на какви манипулации да бъде подложено опитното зайче, което сте вие. Обзет от лека дрямка,  отваряте очи разтърсван от медицинско лице, което ви праща на рентген. Минавате и през ехограф. Всичко, което правят с вас  е с цел. Вие, пациентът не трябва да скучаете през деня в отделението и да мислите унило за болестта си. Трябва да се движите. Движението било здраве. Това, поне втълпяват лекарите у вас с усмивка. Но вместо да мислите за болестта си, вие се чудите, защо стомахът ви е празен. Сигурно, защото за закуска сте хапнали едва, филия сух хляб, намазан с маргарин и толкоз.  Но вие сте пациент, който трябва да бъде лекуван, а не хранен. Не сте в почивен дом. Нямате право да се охранвате, особено за чужда сметка. Пък нали ви дават хапчета. А и системите, които щастливо тялото ви поема, казват, че засищат. Какво може да искате повече? Гледайте  през прозореца безплатно, как се лови риба от реката Искър която липсва във водата и успокоявайте стреса си от своя страна. Благословена вечерта тъкмо пусна, мрака на нощта, когато най-после съпругата ви идва на свиждане. Тя носи в чанта, храна за куркащия протестиращ, ваш гладен търбух. Грижи се съпругата за вас, защото от тези експерименти, които провеждат, като нищо тялото ви може да хвърли фира. Когато половинката, съпругата си отива, влиза отново сестрата и без жалост, пак ви подлага на изпитание. Системата отново хваща тялото ви в менгеме. Спринцовката алчно се впива злостно, отзад на едно и също място което не е още претръпнало от болката. Но благословен деня, новия най-после, щастливо идва. Когато ви изписват съобщават в нещастните ваши настръхнали уши, че вече сте излекуван. Вие обаче мислите, че и преди си бяхте супер. А сега, как така, нали цялото тяло ви боли от издевателствата на иглата. Вече почти се чувствате, като мазохист. И като такъв решавате да измъчвате почти празната, своя кесия. Измъквате последните пари насила от нея и черпите лекуващия  персонал с бонбони и сладки. Доктора, който е имал щастието да се запознае с тялото ви, измъчвайки го изписва за вас, камара нови хапчета за вкъщи.  Явно целта му е да не останете гладен. Тъкмо решавате да хукнете спасявайки се, когато лекарят ви спира отново и нарежда след десет дни да дойдете на контролен преглед. Кимате с глава и обещавате, но вече знаете, че няма да дойдете. Та нали ако се излъжете и пристъпите там, ще теглят кръв, ще искат урина. Тялото ви пак ще бъде подложено на изпитание. А и пари нямате повече. Как ще платите нова такса за леглото на инквизицията!?  То знае се, ще ви чака нетърпеливо и с радост ще ви посрещне. Щом гмурнете тялото си в него, ще изскърца доволно пред чувствайки агонията ви.  Панически се сбогувате със съседа по-легло и се изсулвате едва ли не тичешком навън.  У дома нетърпеливо съпругата ви чака. На вратата тя ви среща  усмихнато с думите:

-Камара работа има вкъщи, а ти мързеливецо си почиваш в болницата, сякаш си на пансион!

На думите на благоверната не смеете да отвърнете. Без да възразите и за миг, поемате бърза натрупаните домашни задължения. То се знае, че тялото ви боли и протестира,  но вие не искате, изобщо да си помислите за връщане в болницата. Все пак трябва да им се признае на лекарите. Постараха се, така че не остана здраво място по-вас. Целият надупчен, като решето, гълтате предписаните горчиви хапове и си мислите, за онова време, когато бяхте млад и нищо не ви измъчваше. Уви времето безскрупулно  отне всичко от вас, младостта и здравето. Остави  само болките  по тялото. Най-важното обаче въпреки всичко, е човек да остане докрай оптимист. Нека си боли! И какво? Щом боли и чука, значи сте жив! Всичките тези процедури извършени с вас ви подтикват да мислите, че изобщо не сте болен. А и скоро такава налудничава идея няма да мине през главата ви. Все пак целта на лечението е такава, да забравите изобщо, че сте болен.

В.СОФИН

Влага

Във влагата дъждовна дишат-
коленете тихичко въздишат!
..........................
 Пред гаджето се отличи -
цветя и рози накичи -
усмивката да проличи!
.........................
В нетърпелив пръст, влезе толерантен-
пръстен подарен брилянтен!
....................
Не успях да дам почивка -
на моята възторжена усмивка!
..........................
На световното какво се случи?
Мрежата опъната научи
как опитен вратар -гол получи!
........................
Език с усмивка да изплезим -
опънатите нерви да разглезим!
.............................
В.СОФИН

Кръчма с име -ПЕРСО!

По-времето на социализма, съществуваше една кръчма с име „Персо”. След работа вечер, тя се изпълваше с многобройни гласове на прежаднели мъже, които се отбиваха там за да утолят появилата се неизвестно как жажда. Това питейно заведение, бе една стара сграда, почти барака, намираща се на малко площадче, наречено „Легето”.Днес там има нови основи, които стоят и чакат, човек с пари, който да изгради отново кръчмата. Винаги когато, забързани краката ми минават от там, си спомням вица, който съм слушал от баща си.

„Един клиент, който бил страстен почитател на алкохола, всеки ден се отбивал в „ПЕРСО”.  Но един ден, решил да се откаже от пиене, защото всичките му изкарани с пот на челото пари, свършвали в кръчмата. Както всяка вечер краката му без чужда помощ цъфнали пред заведението и спрели. Ами сега! Внезапно си припомнил за обещанието дадено пред самия него. Никакъв алкохол! И за да докаже, че държи на думата си и притежава воля отминал, тътрейки недоволните крака които искали да го отклонят от правия път. Едва задминал „ПЕРСО”, когато внезапно бил осенен от идеята, че най-после, бил устоял на изкушението. Минала мисъл през главата му, че щом има воля и може да отмине кръчмата, трябва да има и такава, че да се върне обратно и да се почерпи. Зарадвани краката му бързо направили завой и нетърпелива ръката му се стрелнала към дръжката на вратата. Влязъл, поздравил с кимване всички, познати другари по-чашка и веднага поръчал ракия.  Разбрал истината, че пиенето трудно се отказва, но човек щом има воля, може да постигне и някакъв напредък, който ще го възпре дори за момент.”

И ето ме и мен! Виждам се отново дете, което бе пратено в „ПЕРСО”,  да вкара в правия път баща си. Той след работа бе открил подходяща компания и пиеше разбира се ракия. Че, то бирата пиене ли е? Самоковци знаят, че твърдото гориво си е друга работа. Мъжко питие! И действителност в заведението преобладаваха единствено такива. Това си бе мястото, където болшинство от мъжката половина, далеч от нежната на спокойствие всяка вечер пиеше на раздумка алкохол. Истинско мъжко царство, в което женски крак не стъпваше. Така, че аз влязох, огледах се, намерих баща си и припнах към него.

-Татко! –казах му аз. –Хайде да си ходим у дома!

-Аха, майка ти те е пратила нали? Я ела седни, седни де! Не се срамувай! Кажи ми сега, какво искаш да ти взема? Кебапчета искаш ли?

-Искам! –отвръщах аз и забравях, защо съм дошъл. Всеки ден, не ям кебапчета я! И когато най-после се прибирахме окъснели с баща ми у дома, майка ми изгубила търпение ни посрещаше с мълчалив укор.

Доста често, баща ми, ме изпращаше в „ПЕРСО” за бира и лимонада. Снабден с платнена чанта в която дрънкаха стъклени шишета отивах и купувах поръчаното. Едва влязъл вътре в заведението ме блъскаше  мирис на цигари. Дим се стелеше, необезпокояван из цялата кръчма. Ароматът на тютюн се смесваше с мириса на току що изпечени на скара кебапчета. Те ухаеха примамливо.  Моят алчен нос не издържаше на мъчението и изкушен поемаше предложеното. Устата също подведена се пълнеше със слюнка. Плащах за бира по двадесет и три стотинки, а лимонадата, бе разбира се на символична цена, струваше едва пет. Какво време! Какви цени! Народни!

 Днес неусетно пак, се връщам в спомените си, когато минавам оттам. Пак виждам, скърцащия дървен под, изпотените лица на мъжете, които водеха неизвестно какъв разговор за мен. Чувам отново монотонното бръмчене на гласовете им. Усещам, атмосферата. Виждам как се вие димът от цигарите нагоре към тавана ,смесен с пушека на скарата и разбирам, че времето, времето без милост е отминало. Но все пак, споменът е тук в мен, и той е незабравим!

В.СОФИН 

На футболен мач

Как би изглеждал неандерталец попаднал случайно на футболен мач? Един такъв човечец живял на далечен самотен остров. Там разбира се липсвала цивилизацията. Нямал никакви комуникации с външния свят. Единствено което имал е приятел капитан, с когото у дома си вършел търговия. От разказите му научил, че има такава игра наречена футбол. След негова молба бил, транспортиран с кораба до Бразилия, където в този момент се провеждало световното първенство по-футбол. Придружен от капитана нашия неандерталец видял огромната тълпа, която била тръгнала за стадиона. Съвсем уплашен взел да се дърпа. Било нужно време за да се успокои. Най-после с вещата помощ на капитана бил настанен на пейката откъдето трябвало да гледа мача. Свирнал съдията и дал началото на футболната фиеста. Гледа неандерталецът, как облечени с различен цвят екипи млади хора, подритват кожено кълбо.

-Защо? –попитал той.

-Как защо! Нали играят футбол!

-Защо? –отново учуден задал въпрос неандерталецът.

-Защото трябва да се вкара гол във футболната врата! –обяснил капитана.

-Кой гол, ще вкарат там? –попитал наивно, нищо не знаещ за правилата неандерталец.

-Така се нарича, удара с крак, който ще мушне коженото кълбо, наречено топка във вратата на противниковия отбор! –обяснил търпеливо, отново капитана.

-А добре! Разбрах! –отвърнал неандерталецът, макар, че нищо не му станало ясно.

Долу на терена двама, разгорещени в груба схватка футболисти паднали, след сторен фал от единия.

. –Тия двамата защо се ритат? Не виждат ли коженото кълбо?- не издържал  любопитен неандерталецът и пак се обадил.

-Целта е да се попречи на противниковия играч да вкара гол.

-А онзи човек облечен в черни дрехи, защо свирна? И вади нещо от джоба си! Май държи в ръка, хартия в жълто? И я вдига високо?

С търпение капитанът обяснил всичко на неандерталецът. А той, понеже го хванало срам от толкоз много питания, казал:

-Аха стана ми ясно! – но разбира се въобще не вникнал в играта. И когато най-после, с успех коженото кълбо се мушнало в една от вратите, всички скочили на крака с викове: „Гол!” И „Браво”Нашия съвсем стресиран неандерталец попитал отново капитана:

-Защо?

-Как защо! Нали ти обясних човече! За гола във вратата!?

-Да но защо викахте, крещяхте и скачахте като луди?

-Така е прието! –не издържал капитана и се троснал на неандерталеца.

-А добре! –усетил, че е станал неудобен с въпросите си, нашият нищо не знаещ човек за футбола млъкнал.

В този момент, коженото кълбо влязло в другата врата. Неандерталецът скочил  и викнал:

-Гол! Браво! –и взел да ръкопляска. Но бил неприятно изненадан, когато седящите до него хора скочили и почнали да го бият. С триста зора капитана успял да го отърве.

На излизане от стадиона неандерталецът запитал, защо са го били.

-Защото викаше за противниковия отбор. А така не е прието. Вика се гол само, когато нашия отбор мушне топката във вратата на другите. Ясно!

-Ясно! –отвърнал неандерталецът. Това футбола, било сложна игра!  Играчите се бият, феновете също. Съдиите свирят със свирка! Ръкомахат с ръце и се карат! Нищо не разбрах, но усетих ръцете на хората които ме биха. Мерси капитане, но аз се отказвам от такова бъдеще преживяване. Друго си е на острова! Слънце, пясък, океан и безгрижие! Тука, тука брат си е истинска лудница!

В.СОФИН.