събота, 28 февруари 2015 г.

Да хванеш гъба...



                                                 
                 Ранна есен, която предвещаваше хубавото време през почивните дни. Замислен за това се чудех с какво да изкуша краката, за да ги разходя.   В тоя момент внезапно  чух  по- телевизора на който течеха новините. Съобщиха, че горите били пълни с гъби и очакват всеки уважаващ себе си гъбар да се впусне в приключението на живота си. Дилемата да бъдеш или не, стои пред всеки непредпазлив новак, който рискува да хапне мухоморка, без да подозира изобщо за това.
Когато добрата за мен новина, проникна с взлом в ушите ми и мисълта след изпитата бира се избистри, реших и аз като всички други любители да хвана гъба.
Вечерта подготвих търпеливо раницата, като я наказах с храна, която щеше да тормози, не някой друг, а моята скромна гърбина.
Не забравих да скрия вътре в нея и половинка домашна ракия, направена с мерак от мен.
Потърсих ножа, който се беше скрил от погледа ми в шкафа, където бавно ръждясваше неупотребяван от дълго време. Открих и старите прашясали  ботуши останали от баща ми, които бяха успели да избягат дълго от вниманието на моята особа. В мазето на сухо те дремеха на топло.
Обзет от познатата от дълги години тръпка на очакването, цялата нощ не успях да мигна. Вече почти виждах скромната си личност, как се връща с пълен чувал гъби.
Едва изчакал  зората, с нетърпение глътнах набързо едно кафе за ободряване. Нахлузих бащините ботуши, които трябваше да пазят краката ми сухи. Раницата зарадвана превзе с усмивка плещите ми, а ножа послушно влезе в канията закачена на колан на кръста.
Всичко бе готово за приключението ми, което ме дебнеше отвън някъде сред  красотата на гората. За да не скучая сам сред гъбите, които очакваха търпеливо ножа ми, реших да взема помощник. Докато слизах по стълбите към изхода, каишката на кучето, сама скочи в ръката ми. Нетърпеливо впримчи Бъки, който доволен от това нейно действие не се разсърди, а дори доволно завъртя опашка. Явно беше истински щастлив, че го бях избрал за другар.
Качихме  пъхтейки „Ридо” обрасъл с оредели борове и се отправихме към местност, която носеше гордо името си на „Вади дух”. Навярно някога бе кръстена така, защото стръмна пътека, караше човек да се задъхва крачейки нагоре по нея.
В движение освободен от досадната каишка Бъки летеше пред мен и се пъхаше от време на време в близките храсти.
-Ха така! –похвалих го аз. –Търси приятелю, пък после ще има наденица и за тебе!
Поощрявах кучето си аз, което с доволна усмивка препускаше на воля сред природата.
Тук гъба! Там гъба! Ядец! Няма нищо! Ами сега!? Но нали снощи казаха, че има? Лъжци!
Ядосах се аз и ми стана ясно, че всичко е само пропаганда с която пълнят главите на хората с глупости. А ние наивниците вярваме. Вярваме и за това сме на такова дередже. Мислех си аз докато крачех напред и се сетих за баща си.
Прав беше, когато навремето все ми повтаряше: „Око да види, ръка да пипне!”
Е да! Нито очите ми видяха гъба, нито ръцете, явно нямаше да хванат гъба.
Все пак с Бъки не се отказахме, а продължихме по – тясната пътека, която започна да се спуска надолу .  Бяхме стигнали в местността „Вади дух. Отстрани от ляво и дясно от нас красиви борове изправяха застрашително глави към пътечката и я караха да се чувства особено малка. Глог се опита да спре устрема ми, като ме хвана в прегръдката си. Но не успя, защото със сила се откопчих и спрях край узряла дренка. От нея устата ми се освежи от следващото ме по пътя горещо слънце, което неусетно как, бе успяло да я изсуши.
До слуха ми достигна ромона на рекичката долу в дерето, която уверено пълзеше между камъните и бързаше да стигне до близкото село Шипочан.
Внезапно усетил човек пред мен, Бъки залая. Сложих му разумно каишката, която с радост прекъсна нервните му излияния.
И тогава пред погледите ни се показа на пътеката непознат мъж, който учтив първо поздрави кучето  Бък и едва тогава обърна внимание на скромната ми личност. След любезност и от моя страна, разбрах, че индивида, който бях срещнал, също  разхождаше неуморни крака за гъби.
На любопитния ми въпрос, дали е намерил нещо, той отвърна, като се усмихна вежливо:
-Само една! Обиколих всичките дерета и нищо!
-Язък! И аз бях тръгнал за гъби, но щом няма, ще се връщам! –казах аз с разочарован глас, който кипеше от гняв, защото все пак новините по телевизора ме бяха излъгали.
-Може пък  и да намериш, повече! Не се отказвай! Щом си тръгнал завърши докрай приключението си! Ето! Вземи! –каза непознатия и връчи в слисаната ми ръка единствената гъба, която бе отбрал. Това беше пачи крак. После без да ми даде възможност да благодаря за подаръка, непознатия самарянин, изчезна нагоре по пътеката, където щедра гората бързо го скри от любопитния поглед на кучето ми с който то го проследи.
 Така успях, без да тормозя ножа, който дремеше щастливо в канията, да хвана гъба. Вярно Бъки не успя. Не намери нищо,въпреки усърдното си душене по деретата . Не хвана в лапите гъба. Но и аз, като него, разбира се не открих. Но поне хванах! Късметлия!
Реших все пак да не се връщам празен от гората. За да не скучае раницата ми, я напълних със сухи дърва за печката. Когато изморени от приключението си в гората се върнахме у дома на прага ни посрещна съпругата ми. Като видя пълната раница как уверено тормози гърба ми, изненадано възкликна:
-Браво бе! Набрали сте!
-Набрали! Отбрали! Ядец! –изсумтях недоволно аз и смъкнах тежкия товар от себе си.
-Но нали раницата е пълна!
-Пълна с дърва за огрев! –отвърнах аз докато освобождавах Бъки от примката на доволно разходената негова каишка.
-Тъкмо мислех да сложа тигана и да чукна няколко яйца в него, заедно с гъбите…! –подигра ме с усмивка иронична, жена ми.
Невъзмутимо отговорих:
-Чукни де! Какво чакаш!
След тия думи, бавно извадих гъбата от джоба  и я връчих в ръцете и.
-Само една…? Дали си заслужава?
-Заслужава си! Все пак това е късмет! Да успееш да хванеш гъба, когато няма…
В.СОФИН 

петък, 27 февруари 2015 г.

Твърдост


Добрият политик ползва твърдост,
за да убеди народа с мъдрост
в честната си честа, безрасъдност!
...................
 Живота народен изцяло набръчка-
поредна гласувана парламентарна глъчка!
.............
На гърба пожълтял самотник -
потта горчива на работник
събрал огорчения му потник!
......................
В Европа стигнали до убеждение,
че в България заслужават поздравление,
за непризнаването на убийство, като престъпление!
........................
На хитрушата не и омръзна
освободена отвън се плъзна
 но от студ, мисълта замръзна.
.......
Изграден с пари кошмара
народа беден вкара
като овчица в кошара!
.................
В.СОФИН

сряда, 25 февруари 2015 г.

Особен приятел -джобът!



       Един от най- добрите ни приятели в живота се оказва джобът. Пришит удобно на дрехата, той е в състояние да скрие многобройни вещи, без които ние хората, просто днес не можем да си представим живота.
На първо място всеки къта в него документи, без които при проверка, като нищо ще бъдем арестувани и глобени от компетентните органи на властта. Задължително скрит от погледи в джоба ни дреме джиесем, който по някога си позволява да наруши тишината покрай нас. Има защо! Обажда се приятел, който иска да чуе гласа ни или да помоли за нещо.  Кесията ако я имаме също лежи скрита в най дълбокия джоб. Това е така, защото са се навъдили многобройни опитни ръце, които ловко ни пребъркват и отнасят ценното с тях.
Децата някога, а и днес някои, крият в джобчетата си бонбони, семки и дори намерени на пътя камъчета, които с  особена лъскавината  изкушават малките ръце.
Добрият баща винаги подготвен ,изважда от джоба на сакото си шоколад, който кара усмивката на отрочето му да бъде широка.
В казармата се криеха успешно, якички, носна кърпа, ножче, игла и конец и какво ли още не. Издути като две малки раници, джобовете прибираха дори храна.
Днес пенсионерите предвидливо пришиват тайник от вътре на дрехата си, където скатават току що взетата малка пенсия.
В гората джобовете също са полезни, защото прибират лешници, дори зелени още неузрели джанки.
Не бих могъл да отмина дори любителите на алкохол. Някога в завода където пиенето бе забранено със заповед имаше един особено смел човек, който не пропускаше да закуси с ракия. Във вътрешен умело пришит джоб, той  умело криеше шише снабдено с маркуч от което дърпаше от време на време. Гледаш го идва трезвен на работа, а после като изтръпнеше  ставаше, весел и разговорлив.
Има младежи, които крият от погледа на любимата в джоба, годежен пръстен, с който доказват любовта си.
Изобщо той е такова велико изобретение, без което днес не бихме могли да си представим живота. Предвидливия човек  мъкне в джобовете, лекарства които му помагат при нужда.
Без тяхното наличие, бихме се чувствали, напълно голи. Всичко това обаче се отнася за цивилизацията ни.  Все още има племена по света, където местното население ходи, така както майка ги е родила. Необременени от дрехи и без наличие на джобове, те се чувстват наистина добре. Имат по две здрави ръце и това им стига. Задачата, която трябва да свършат през деня е да си потърсят храна. Запалени риболовци, те хващат от океана и реките нужното им препитание. Природата е успяла всичко това да им поднесе на тепсия. Подходящ климат, който през цялата година е благосклонен към тях. Не им трябва развита цивилизация. Като деца се радват на малкото, което намерят в океана, някоя раковина или блестяща черупка на мида, която като им омръзне просто изхвърлят.
Но в нашия модерен свят джобовете са просто необходимост, докато в другия са пречка. Интересен свят!
При нас зли хора крият в себе си оръжия с които отнемат човешки живот. Наркоманите наркотици. Или всеки е свободен да държи най необходимото му,скрито там и готово да излезе на въздух при нужда.
През зимата пък, когато е особено студено на помощ на човека отново идва гостоприемен джобът.
 Казано за нас, добре е че го има, докато хората от островите просто няма нужда да бъдат притеснявани с него.
В.СОФИН                    

вторник, 24 февруари 2015 г.

Краката -двигател в живота на човека



              Крака! Родени да покоряват! Изкачват вдъхновено върхове. Спускат се по-долини, крачат бодро край реки; лутат се щастливо изгубени в гъстата гора, но винаги с мерак се връщат, там, откъдето е тръгнал земния им път –родния дом.
Едва появили се на белия свят, краката се чувстват, неуверени и затова за тях се грижи родителското тяло. С него  добиват сила с която успяват ,пораствайки да стъпят здраво на майката земя.
Когато това стане и часът удари за тях, краката са готови да поемат кръста си. Тръгват на училище, където научават, какво е спорт и движение. Разбират също, какво е да противоречиш на учителя, който често ги наказва да стоят смирено до черната дъска. Те не са успели още да научат урока на живота, който за тях разбира се е, уверено здраво вкопчени в земята да борят трудностите и препятствията изникнали враждебно на пътя им.
 Когато краката добият кураж,смело тикват тялото към приключения. Разхождат се в чужбина, където търсят щастие и работа. Посещават впечатлени туристически обекти. Бродят свободно  по -реки и морета, които милват прасците им с нежна целувка предизвикана от вятър, който закачлив обича да играе с тях. Лежат голи на плажа с цел да хванат тен. Чувстват се великолепно в компанията на крака от другия пол.  С тях естествено с любов нежно се докосват. Често тръгват заедно по-път, който макар и неотъпкан е съвместен и придава невероятен вкус в живота.
Идва ден обаче, когато част от идилията  свършва. Краката, колкото и с уверена стъпка да крачат по земята, рухват подкосени пред гроба на родителите, които постоянно са създавали за тях, крачка напред. Сякаш пияни неуверени за момент, краката тогава предават и тялото, което също изпитва нужда да си почине.
Често пъти предизвикани и огорчени, краката са в състояние да водят битки в защита на правото си да крачат свободни. Те нанасят целенасочено болезнени удари по тялото на противник.
Борбени нозете на спортистите са оня чуден елемент, който уверено ги тласка и помага да стъпят на почетната стълбичка за награждаване. Там на нея стоящи здраво, усещат заслужено постигнатата цел, че знамето на родната страна е развято, благодарение на техния устрем и неукротим дух за бягане.
Краката изпитват чувство за съхранение. Подплашени  за да оцелеят хукват, като търсят място, където да са защитени.
В своя сложен, дълъг път принудени да ни измъкват, често от неловки ситуации, краката изминават хиляди километри. Където и да ходят, каквото и да чувстват, накрая стигат до края на земния  път, смирено изпънати в ковчега. Те са видели, едва само малка част от света и неминуемо са добили грешна представа за него. Единствено навярно са разбрали, че е огромен. Не случайно, краката са създадени с цел да търсят щастие под синьото небе. За да го  задържат, е нужно да вървят в крак с времето, което ехидно ги следи с поглед  и придружава до края на земния им път.
В.Софин