вторник, 31 март 2015 г.

Писането понякога е трудно



    Има хора, които мислят че писането на писмо е лесна работа. На пръв поглед изглежда така, но всъщност това  е направо трудно.
Ако сте млад и влюбен искате това, което излезе на белия лист пред вас да бъде, така написано, че откровено да впечатли момичето на вашето ухажване. Ако покажете, че не умеете да боравите сръчно с думите, така, че да зарадвате любимата със смъкването на луната  и звездите в краката и, тогава направо сте загубен и естествено е любовта Ви да не се получи. Когато получите трогателно писмо от чужбина от близки до сърцето хора и се разчувствате, Вие искате да отвърнете с подходящо слово. Да но, колкото и да се стараете и мъчите перото в ръката си, то не иска да откликне на молбата Ви. Именно за това, Вие избирате, човек начетен или на времето му казваха  -писар, да сътвори необходимото за близките писмо. Правите го с желание, не за друго, а за да вдъхнете кураж и да оставите добро впечатление.
По стила Ви на писане работодател може да  отхвърли молбата или назначи на работа. Ако сте сгафили пред шефа и трябва да напишете обяснение за това, пак трябва да сте толкова убедителен, че не само да успеете да го направите, но дори той трябва да  повярва, че сте били искрени. И понеже това е много трудно, повечето от нас се провалят, като пишат такива глупости, че работодателя   е учуден и разочарован едновременно. И вместо оправдание, получаваме сурово наказание.
Писмо изпратено от казармата до близките ни също се пишеше трудно, особено тогава по времето на Социализма. Трябваше да бъдем особено внимателни, иначе като нищо можеше да си изпатим. Все пак бяхме дали клетва и трябваше да мълчим за всичко, което беше неприкосновена военна тайна.
Освен писма убедително се раждаха, а сигурно и днес се раждат доноси писани от хора без съвест. Те така убедително разиграваха и разиграват думите на белия лист, че върху невинния човек се изсипваше или изсипва, цялата строгост на закона.
Кратките бележки писани някога от родителите сутрин, ни бяха необходими за да можем да се учим на труд, като пазарувахме необходимите неща за деня. Обикновено това бе хляб, който винаги свършваше бързо.
Силата на словото е не само да разтрогне а и да трогне убедително, четящия. За това, наистина е нужен талант за написване на нещо, което влияе и убеждава. А да се извърши това е толкова трудно, колкото вдигането на заплатите всяка година.
В.СОФИН  

понеделник, 30 март 2015 г.

Актуалното почистване и доброволното целенасочено годишно замърсяване



   Всяка година на пролет се организира кампания за доброволно почистване на боклука. Забележете! Доброволно. Който се чувства неудобно заобиколен от хаоса в държавата ни е призван да участва. Интересното е това, което се получава през изтеклата година. Излизаме отвън на разходка, на пазар или просто така, да се порадваме на природата и естествено се сблъскваме с жестоката действителност. Фрапиращото влияние на многобройните боклуци гонещи се навсякъде около нас. Те бягат, от внезапния възникнал порив на излязъл да играе вятър. Найлонови торбички, пластмасови бутилки, забележете стъклени също; хартийки от бонбони, шоколадови вафли, дъвки, празни опаковки от цигари, фасове и какво ли още не се валя  необезпокоявано долу пред нас. Всичкото това многообразие или безобразие е извършено напълно доброволно. Неосъзнато нали? Да но почистването се извършва пак доброволно, но осъзнато, нали?  От една страна, упорити доброволци безнаказано мърсят, а от друга стоят съвестни хора, които мислят, че чистотата е здраве.
Вижте горите! Там също тъне в боклуци от хора излезли да се порадват на въздух.  Горите, които почти ги няма днес, защото това, което зимата не успя изцяло да счупи и изкорени, сториха секирите и резачките на „майсторите” на дървесина. Те доброволно и безнаказано прибират дебелата част от отрязаните силом дървета, а клоните: Забележете! Клоните с най добри чувства и намерения се разхвърлят навсякъде, така, че ако сте излезли да потичате на воля, не бихте могъл да го сторите, защото навсякъде Ви дебнат препятствия с които трудно ще се справите дори и да сте опитен спортист.
Като се замислим и огледаме, забелязваме разрухата около нас. Руини останали да стърчат самотни от времето на социализма, камара боклуци пръснати безцелно навсякъде, превзели време и пространство. Всичко това сторено доброволно от непослушните наши ръце, които не умеят да мислят. Те са родени с една едничка цел, да се научат да хвърлят всичко непотребно навсякъде: на улицата, пред блоковете в които живеят хора, а не свине, в горите, планините, реките, дори за съжаление и в дворовете ни, които уж се обитават от умни хора.
„Какво пък!?” –казват някои. „Нали един път в годината чистим!? Щом го правим, имаме нужда от разтуха, да изхвърляме всичко ненужно навсякъде!”
Защо? Изглежда  искаме да се разболяваме, от мръсотията ширеща се около нас. Нима лекарствата и куцащото здравеопазване е длъжно да ни лекува? Как да се получи това, като всичко вършим доброволно. Чистенето и разхвърляне от другата страна. За всичко това отива ненужно скъпо струващо време. Май са прави ония, които твърдят: „ В слаба държава, липсва култура! Прости  хора манипулирани, изцяло в натура.”
На всяко кошче за боклук, би трябвало да има надпис, поне за образованите на което да пише: „Помисли!”. Помисли българино, преди да направиш кочина около себе си, защото здравето е в твоите разумни ръце.
 У нас за съжаление изплува на преден план нежеланието да живеем с някакви установени правила и норми, особено ако са наложени от някого или от държавата.  Въпреки всичко обаче се оказва, че са нужни такива закони, които са необходими на обществото като цяло. За да има чистота; да съществува подреденост и да няма умишлено счупени обществени неща е нужно да се научим да живеем с правила. Само тогава бих казал, ще блеснат европейски градовете и селата ни. Трудно осъществимо нали? Интересно как в Германия са го постигнали? Явно с мисъл за култура и загриженост за следващото поколение.
Нека не правим от родината си кочина, защото първото, което виждат чужденците у нас е именно това. А народ, който е свикнал от векове да тъне в мръсотия, не би могъл да постигне напредък в държава, която не се интересува от индивиди, които не знаят какво е култура.
В.СОФИН 

четвъртък, 26 март 2015 г.

За умението да се краде от времето за живота



   Оказва се, че в нашия свят човек трябва да умее да краде от живота. Все пак той е кратък и за това е нужно да се оползотвори правилно. Ще кажете, че кражбата е лошо нещо. Така е! Но тук става въпрос за друго.
Умеем ли да задигаме от времето, за да бъдем с близките за нас хора? Това са разбира се, децата ни, родителите,приятелите и нашата любов до нас. Човек дори правилно да разпредели часовете, пак ще се окаже ощетен. Все ще излезе нещо, което ще спре ентусиазма му.
Вечер, когато се прибираме от работа в пиковия час, автомобила ни става жертва на задръстване. Това време е изгубено. Няма как да го откраднем за да го оползотворим рационално.
Лошите метрологични условия изникнали внезапно, също възпрепятстват часовете, които бихме прекарали с любимите за нас същества. Хванати непоколебимо, здраво в капана на времето, колкото и да се мъчим,  сме безсилни срещу обстоятелствата на пътя.
При полученото  положение неблагоприятно за нас, трябва да бъдем подготвени. Винаги е хубаво да имаме в жабката на колата, интересна книга с разкази. Разкази, защото нямаме време за роман. Когато успеем да се потопим изцяло в книгата, ще убием временно изгубеното на пътя време.
Все пак с нищо не може да се заменят близките отношения между любимите хора. Дори да звъннем по джиесема и чуем очаквания от нас глас, не е като да ги докоснем и прегърнем на живо.
Интересно се получава при апаша на който все му липсва време за крадене. Хванат и осъден по-бързата процедура, такъв индивид, често негодува, че са му задигнали от времето. На него крадеца, който са тикнали заслужено зад решетките, без милост са отмъкнали една, част от живота. Близките за него хора, ще могат да го виждат единствено на свиждане. Все пак, крадеца, като всички други, сам кове съдбата си.
Лошото на днешния свят е, че все по малко имаме време за общуване с близките ни хора. Много от нас са принудени да работят повече от необходимото, за да успеят що го де да се справят с трудните условия на живот. В такъв случай, децата ни растат без нас. Нямаме време, нито за остарелите родители, нито дори за половинката до нас. Угрижени, дори не забелязваме кучето на двора, което маха опашка за поздрав, когато се прибираме от работа.
Оказва се, че днес човек все повече губи умението си да краде от живота. Времето не му позволява това. Прекалено дългите часове на работа, компютъра, който не може да замени благата усмивка на половинката, нито горещата целувка, която сгрява душата на влюбените може да се смени с нещо друго. А животът казват бил кратък…   
Кога да се смеем заедно; кога да се вгледаме в очите си за да се видим; кога да разговаряме, щом  техниката и алчните за пари и власт хора,  все повече ни отдалечава от близостта ни и ни правят, чужди един за друг; кога да живеем така, че утре да не съжаляваме, че всичко е било напразно? Фарс създаден от  човека за неговото самоунищожение.   
 Не трябва да забравяме умението за кражба от живота. Нужно е да се върнем към природата и да се задоволим с малкото, необходимо за оцеляването ни, като човеци.  По-често комуникиране на живо между нас; задължителна прегръдка и дори целувка след работа на близките, която да сгрява душата ни. Да обърнем внимание на децата, като играем с тях; да усмихнем с приказка остарелите наши родители, които не могат без нас. Не бива да забравяме, че имаме език с който може да направим щастливи много други хора. Нужно е просто да разговаряме, като се опитваме да почувстваме истински душата на другия. Само така наистина, ще успеем да оцелеем в това днешното наше, бих казал създадено изкуствено, нехармонично общество.
В.Софин