неделя, 28 юни 2015 г.

Трудно осъществена почивка!



       Видели бяхме какво ли не! Мислехме с жената, че нищо не може вече да ни учуди. Да но се оказа, че не бяхме прави защото, когато бяхме на почивка се оказахме в интересна ситуация. Пред погледа ни, младо едва прохождащо в занаята сервитьорче, се опитваше да припечели някой лев с който да подпомогне следването си за другата година.
Току що малката ни група, състояща се от четири човека бе седнала на вечеря, а вече се чувствахме не у дома си, а като седнали на тръни. Столовете изцяло направени от пластмаса стояха омазани от гозбите на предишни клиенти. Масата ни, бе превзета от бяла покривка, която бъкаше от разлята вода и мазни петна, дошли сякаш от небесата. Едва положих смирено голия си лакът на нея, когато опарен, сякаш от медуза бързо я вдигнах. Мълчаливо запазил нерви, използвах суха салфетка за мокрото място на масата , но това не ми помогна. След това всички хвърлихме притеснено поглед наоколо и видяхме нашето сервитьорче, което се потеше от зор под очилата си, докато се опитваше да разнесе поръчките по-омазаните от гозби маси. Изгладняла групата ни, се опита да привлече вниманието му. Отначало нямахме успех в начинанието си и един от нас се прежали, стана и връчи заявката за вечеря в ръцете му.
-Ей сега ще донеса! –обеща  сервитьорчето и се втурна жертвоготовно да изпълни поръчката. Внезапно обаче, някаква идея бликна в главата му, явно се сети за нещо и като се плесна по челото се върна. Грабна отстрани от шкафа до стената лъжици, вилици, ножове и салфетки и се опита да ги сложи на масата пред нас. Уви! Не му се получи,  защото първо ги пусна на мократа маса, а после разпредели салфетките. После се опита да омилостиви приборите за храна, като ги подреди. Уви! Отново не му се получи. Ядосан донякъде, но запазил самообладание сервитьорчето ги грабна откъм оная, част, която ние наричаме работна и най-после се справи с къртовски труд със ситуацията.  Ако не се брои, че докато вършеше това, успя да изпусне едната от лъжиците, но без да се срамува чевръсто се наведе и я вдигна. Избърса я ловко в мазната покривка и я остави на салфетката ми пред слисаните впечатлени мои очи. После без и дума да отрони се запъти към кухнята на почивния дом. Докато малката ни група се усмихваше притеснена от обслужването, сервитьорчето изпотено под очилата, успя безаварийно да донесе пълни чиниите и дори да ги сервира пред нас.  Веднага след това попита, сякаш наистина беше особено заинтересован:
-Това с ориз и месо на кой е? А рибата? Таратора?
Най-после когато всичко си дойде на мястото при правилния клиент установихме, че хляба липсва.
-Извинете  ни, а хляб няма ли? –попитах го с тих глас с цел да не смутя душевното му равновесие.
-А вярно бе! Сега ще донеса! –изхриптя изморен гласа на сервитьочето и той се втурна да изпълни поръчката. След малко се върна с малка панерка в която забелязахме с приятелите ми едва две филии.
-Извинете! –отново с тих, но според него нагъл глас го попитах.
-Ние си поръчахме четири филии, а не две!?
-Няма страшно! Хляб има, сега ще донеса! –обеща сервитьорчето и веднага изпълни досадната за него поръчка. Хапнахме доволни от сготвеното. Все пак готвачът бе успял в начинанието си. Въпреки това, докато опитвахме десерта състоящ се от сладолед се чудехме, къде ли сме попаднали. Макар и да знаехме, че сме в почивен дом и то в България. Явно ни стана, че студентът сервитьор за първи път в живота си обслужваше клиенти. Едва прохождащ в новата за него професия, той успя на следващия ден, да забрави и сложи на масата ни прибори. Да но ние, поумнели от предишната вечер скочихме пъргаво от столовете  и сами се обслужихме. Дори може да се каже, го направихме с усмивка. Въпреки нашето чевръсто действие, обаче сервитьорчето упорито избягваше да срещне погледите ни и донесе полагащата вечеря. Занаята нов за него, явно трудно му се удаваше. Не успяха ушите ни дори за миг, докато бяха там, да чуят жадуващи глътка свежо обслужване. Не само, че не прозвуча –„Моля заповядайте! ,нито пък –„ Наздраве!” или „Добър апетит!” Единствено успяхме да чуем учестеното дишане на сервитьорчето, захванало несвойствена за него работа. Човек направо да го съжали. А почивката ни? А нашето спокойствие? Няма такова нещо.
Едва пристъпила към плажа малката ни група и забила на подходящо място чадър близо до морето, когато зорки служители изцяло почернели от слънцето дойдоха да ни изгонят. Трябвало да редят шезлонги. Много скоро почти целия плаж бе превзет и от чадърите им. Явно им се видя малко мястото, защото заградиха и част от морето, където щяха да пускат джетове.
Почивка ли? Ядец!
Ако искаш ти, приятелю да почиваш, направи го у дома си. Направи жена си сервитьорка първия ден. Втория, като джентълмен се опитай ти да поднесеш гозбите. Ако пък ви се иска море. Лесна работа. Изсипвате в леген морска сол, която разтваряте с чешмяна вода и пъхате крака в него. Пускате по-телевизора  подходящ филм с вълни и плясък и като опънете чадър на терасата, ще се почувствате, като на почивка.
Лошото е, ако живеете в голям град и колите смущават спокойствието ви. Остава да имате вила в гората, където може да си починете Иначе почивка? Няма! В днешното вечно бързащо време, което ни блъска насам нататък,почивка просто няма!
В.СОФИН   

събота, 27 юни 2015 г.

Полезно за здравето


Твърдят у нас -било полезно
 с пари наистина любезно
да запазим здравето железно!
--------------------------
Държавно загрижено опазване -
с цел корупционно предпазване
у нас липсват пари за здравеопазване!
......................
Угрижен всеки спуска "половинка"
Единствен болен от настинка
Гошо пуска, хваната калинка!
................................
Сияеше върхът му непокорен-
под него, сякаш бръмбар торен
 хванал здраво се за корен
алпинист пълзеше, видимо изморен!
..........................
Не лишено от кокетство,
останало наследство -
като добър приятел в съседство
 у нас живее милото ни детство!
-------------------------
Истината стара
с лъжа прекара
на пазара
теглилката в кантара!
...............
В.СОФИН

четвъртък, 25 юни 2015 г.

Войници умници!



Някога по-времето на социализма, когато казармата беше задължителна и правеше от момчетата мъже, тридесет годишен старшина с наслада действал войниците. Току що бил пристигнал от „цивилизацията” отвън още топъл и не навлязъл добре в службата се забавлявал страхотно като подавал команди на ротата си.
-Легни! Креснал той. Всички послушно легнали на плаца, само Григоров продължил да стърчи прав.
-Ти защо не лягаш бе? Не чу ли моята заповед редник Григоров?
-Аз другарю старшина! Чух я, но в устава няма записана такава команда.
-А каква има умнико?
-Ами, падни другарю старшина!
-Кой аз да падна? –озадачила се „майката” на ротата.
-Съвсем не! Така е записано в устава, другарю старшина.
-Падни Григоров! –ревнал ядосан старшината и редника веднага се проснал в цял ръст на плаца, като при това успял да чукне болезнено коляното си.
-А сега умнико! –продължил  старшината да обработва Григоров. –Двадесет лицеви опори и се приготви да броиш…!
-Редник Григоров!
-Аз другарю старшина!
-Не чу ли заповедта, говедо такова?
-Съвсем не я разбрах! За мен ли се отнасяше другарю старшина?
-Та за кой друг. Ти си умника в ротата тука…
-Съвсем не е така, другарю старшина. –отрекъл Григоров.
-А кой тогава? –попитала озадачена до някъде „майката” на ротата.
-Ами… Редника Петров другарю старшина.
-И защо мислиш така?
-Защото сутрин му оправям след ставане леглото, после лъскам обувките му до блясък и дори му купувам цигари от лавката.
-Вярно ли е това редник Петров? –извисил възмутено глас старшината.
-Аз другарю старшина! Съвсем не е така. Просто се опитвам да уча Григоров на дисциплина. Но както, казахте вие другарю старшина, говедото се прави на умник.
Ядосал се ротния и изревал най-после правилно заповедта.
-Слушайте моята команда! Редник Григоров и редник Петров по-тридесет лицеви опори и почвайте веднага да броите! –увеличил наказанието и на двамата старшината.
-Виж ги ти хитреците! –процедил следящ изпълнението на наказанието той. –Ще ми се правят на тарикати! Ха, като сте толкова умни, след лицевите опори и двамата, бегом право в кухнята да белите картофи за вечеря.
Дали е било точно така не знам, но веднага след това наказание и двамата войници - умници от момчета, станали мъже.
В.СОФИН