Моето прохождане в спорта

       Някога, когато бях ученик и мислех, че с всичко мога да се справя, за малко да стана спортист. Какво говоря? Та аз участвах в състезание.

Някои хора навярно мислят, че това е лесна, почти фасулска работа, която с малко усилия на волята се постига. Важното е да се вмъкнеш, не като крадец разбира се, а като късметлия. А резултатите?

Гледай да не си последен и всичко ще бъде наред. Какъв спорт ли? Ами който най-много ви допада за да изпъкне вашата личност напред. А и хубаво е той, да ви разбира като брат или да бъде привлекателен, като млада хубава жена. Нали за това му викат спорт, хем да увлича, да кара тялото да вибрира от вълнение и да повдига не само адреналина, но и духа, който извисен във вас, ще ви отличи от другите същества, нарекли се хора.

Все пак спортистът е много повече от обикновен човек. Той не спи, не яде, а приказва единствено и само за старта си, който го очаква в бъдеще. И разбира се тренира. Прави го не толкова за да види наведения си врат на почетната стълбичка, тръпнещ от радост, а за да докаже единствено и само на себе си, че го бива за нещо, което на много други изобщо не се удава. А как да изберем с какъв спорт да се занимаваме? Ами то решението си идва самичко, като шестица от тотото то, ще ви намери в най- подходящия за него момент. Тогава просто го грабнете и танцувайте във вихъра му. Усещането за свобода е наистина неописуемо.

Така един прекрасен ден и аз бях изненадан от приятел с покана за участие в турнир по-шах.  Приех с усмивка и увереност, че съм най-добрия кандидат за състезанието. Доста време в училищната занималня въртях фигурите и черните и белите. Бях се научил да ги подчинявам. Строени мирно на шахматната дъска, като войници, те се хвърляха  устремно в битка от която излизаха с победа, загуба или скромно реми. Все пак хубаво е да бъде първото, но както често се казва: „Неведоми са пътищата господни!”

Избраха ми противник. Едро червенобузесто момче, което пъхтеше от зор, докато се мъчеше да мести фигурите срещу мен. Гледам го дебеланкото, чак се задъхва от напрежение. Та тоя ли да ме бие! Лесна работа, мисля си аз и безразсъдно  оголих фланга си. Веднага започнах да губя пешки, офицери, коне и дори царицата си отиде съвсем млада… Ами сега? Скръцнах здраво млечни зъби в спортна ярост, но дебелакът му с дебелак, не се отпусна дори за миг и ловко ме вкара в добре заложен капан от който нямаше измъкване. Също като риба влязох неподготвен в него. Резултатът не закъсня. Изпотен от обзелото ме напрежение, бях безславно победен. Матиран! Вкаран в ъгъла! Оставен без глътка въздух! Усмихнат широко срещу мен дебеланкото разтърси щастлив от победата десницата ми и се отмести към другата дъска, където го чакаше следващия мераклия, който си търсеше загубата.

А аз? Ами седнах, заедно с друг състезател загубил като мен първата партия шах.  Предпазливо размърдах строените за битка войници пред себе си. И резултатът не закъсня. Противникът ми този път се оказа много по-дребен от мен.  Бе принуден да отстъпва от напористия ми, устремен ход . Опита се да мушне с рокада царя в ъгъла, но не му се получи, защото с хитър ход успях да го лиша от въздух. Матиран дребния вдигна ръце в знак на загуба. Щастлив от постигнатата първа победа, въздъхнах облекчено с усмивка. Стиснах ръката на загубилия битката на шахматната дъска и обявих пред всички получения резултат. Чух почти веднага думата „Браво!”от която ушите ми стърчаха замаяни нагоре и даже се осмелиха да поруменеят от удоволствие.

Награда не взех. Но все пак след загубата и победата, сякаш бях успял да завърша турнира реми.

Така някога бе проведено моето първо и последно спортно състезание.

В.СОФИН 

Някога, когато бракът беше ценност

    Блажени са днешните младежи! Никой не ги закача за нищо. Срещат се момиче и момче. Харесват се. Някои започват дори съвместно живот. Други предпочитат да прелитат, като гладни гларуси от гнездо на гнездо. Така им харесва. Чувстват се самостоятелни. Дори според закона, незаконно придобиват деца. Никой не ги стрелка с ръка и обижда. Щом така им харесва, защо да се съобразяват с обществото, което не се съобразява с тях? Няма брак. Липсват излишни неприятности. Когато на някого от създалата се двойка му омръзне такова съжителство, свободен е да си ходи. Буквално!

Да, но някога…! Някога не беше толкова лесно нито да се разведеш, нито пък да се бракуваш. Още по-малко бе  разрешено да се диша свободно съвместно с избрания от всеки един бъдещ спътник в живота. Баби и дядовци, и дори родителите ни, в повечето случаи винаги намираха повод да се намесват в нашия, според тях неправилен избор.  Често пъти слушахме думите: „Защо хареса именно тази девойка която не е за теб?” Или „Какво видя в този младеж, който ми се струва неподходящ за теб дъще?”

Да но любовта е сляпа. Ако нашите родители не успееха да ни откажат от мислите за брак, то тогава се пристъпяше в повечето случаи към сватба. Видите ли? Тогава бе така.  Не беше разрешено свободно да се щъка, преди да се узакони връзката на младите. Ако все пак понякога се случеше това и то неразрешена любов, тогава двойката бе заклеймявана, като хора които живеят в разрез със социалистическия морал. А той приятели според тогавашното общество, бе най високо ценен от почти всичко в страната ни.

Ако тогава успеехме в начинанието си и сватбата ни предстоеше, то бе не за друго, а защото родителите  и познатите наши  хора, най-после бяха разрешили съвместния наш вдишан въздух да се осъществи с така желания от нас любим обект. Щом това станеше се пристъпваше, към граждански брак. На другия в който двамата млади се венчаваха от поп в църква се гледаше с лошо око. Вярно имаше и такива, които го правеха нарочно с цел да подразнят тогавашното социалистическо общество, което по-принцип не одобряваше такива бракове.  По-загрижени за тогавашното си място под слънцето не смееха да направят, тая според тях грешна стъпка. И затова в повечето случаи се пристъпваше към така наречената тогава „Комсомолска сватба”. Гражданския брак се осъществяваше под звуците на Менделсон в специална ритуална зала или градски съвет. Предварително се избираше свободна дата за подписа на младите, като гарант за създаване на здраво социалистическо семейство. Понякога в събота или неделя се провеждаха така наречените трудови дни под надслов –„Димитровски, Ленински”, или нещо друго измислено от тогавашното правителство и  разбира се това налагаше отмяна на тържеството.

След като най-после се узаконеше истинската дата се поканваха кумове, които заедно с младите слагаха подпис, като свидетели на брака.

И така! Пременени. Момчето с костюм и вратовръзка, която дърпаше врата му надолу и момичето в снежнобяла булчинска рокля, стиснала в ръце булчински красив букет, отиваха в гражданския съвет и сключваха желания от тях брак, според който можеха щастливо  да живеят заедно.

Покани задължително се печатаха за тържеството и много познати и дори такива, които двойката изобщо не познаваше и даже не подозираше, че съществуват, присъстваха на сватбата, която обикновено се провеждаше в ресторант или обществен стол на някое тогавашно предприятие. Всеки назрял за брак се стремеше да осъществи мечтата си. Сватбата му да бъде най-хубавата, най-богатата. С най-много гости. На вратата на ресторанта двойката бе посрещана с традиционната питка с мед. Когато момъка посегнеше с уста към залъка, често биваше лъган и лакомството щастливо взимаше избраницата на сърцето му. Все пак се казваше, че бракът трябва да бъде сладък и вкусен като меда. А пък на самия подпис в ритуалната зала с хитра усмивка на лице младата булка настъпваше без милост, избраната си бъдеща половинка. Така пък, според народния обичай се определяше, кой ще командва в новия им общ дом. От градския съвет подаряваха медальон с  датите на сватбата за спомен. С преплетени ръце влюбените пиеха червено шампанско. С език донякъде вързан от вълнение всеки казваше тихо своето „Да!” и после слагаше подписа си на брачното свидетелство. Златните халки с обич се разменяха от двамата и след първата „Горчива целувка”, тържеството бе готово да започне, след направените първи снимки за спомен.

Тогава стана и модно да се правят, видео заснемания на цялата сватба.

Родителите на двамата влюбени купуваха носни дамски или мъжки кърпи, които булката срещу скромен паричен или друг подарък връчваше с ръкостискане, понякога дори с целувка на всеки гост. Важното беше, никой да не се почувства излишен и пренебрегнат. Раздаваха се усмивки. Чуваше се звън на кристал, защото чашите бяха пълни догоре. Момчето вдигаше наздравици с всеки дръзнал да посети тържеството му. Обикновено обикаляше масите съвместно с  избраницата на сърцето си. С народни хора започваше веселието. Нает специално за случая състав пълнеше ушите на всички поканени с подбрани родни песни. Хората се извиваха сръчно покрай масите отрупани с храна и питиета и играеха. Кума и кумицата увличаха в народни танци, пъстро облечената редица от гости. Задължително и ново сформираното социалистическо семейство се опитваше да улучи стъпките на хорото. Понякога това се получаваше а друг път, краката се оплитаха от вълнение или неопитност от страна на двамата. Все пак сватбата беше тяхна и подигравки и закачки нямаше. Само усмивки и пожелания дарени съвместно с първите сервизи, чаши за кафе, алкохол и дори тенджери под налягане. Все пак това се правеше с цел да се улесни бъдещото семейство. Думата „Горчиво” беше доста често използвана от гостите. Целта им бе, младата двойка да се престраши, да се отпусне. И когато това наистина станеше, прилепили устни в целувка, младоженците показваха на всички присъстващи любовта си. Сърцата им туптяха в един и същи ритъм.  Струваше им се, че целия свят е с тях. Център на вниманието. Всички гледат само в тях…  Те са най-важни…

Нали така бе, сватбата се правеше за цял живот. За това тя трябваше да бъде особено бляскава, привлекателна и добре запомнена от всички гости.

Когато гостите на тържеството уморяха   краката си от хора и ръченици, тогава прозвучаваше нежен блус, който канеше не само сватбената двойка, но и други на съвместен танц. Танц който сякаш казваше на всички присъстващи, че светът е за двама и място за трети няма… След това,  прозвучаваше и модната тогава диско музика. По-младите гости скачаха нетърпеливо изразходвайки натрупаната  енергия в себе си под звуците на бързите акорди. Всеки гледаше да впечатли на дансинга избрания от него за танц човек. Веселието продължаваше, чак до вечерта, когато всички гуляйджии доволни се разотиваха.

Естествено в устата на гостите, бъдещата двойка сключила граждански брак, беше най-коментирана и одумвана. С какво са били облечени, младите, как са танцували, къде се раздали целувки, дори на кого от тях са показали изкуствено предизвикани усмивки!? Често пъти ново-сформираната бракувана двойка се чудеше, защо ушите им пламтят притеснено алени. Естествено!  Бил е техния ден.  На всички са били в устата. Всеки е коментирал сватбата им. Дори и ония които не са били канени на нея.

От събраните на сватбата с положен неимоверен труд от двамата средства се купуваше нещо за спомен. Например холна гарнитура, състояща се от диван и два фотьойла, където заедно двамата новобрачни щяха да почиват… Или може би не…? Това естествено знаеха единствено и само те. Обикновено доказателството не закъсняваше и в резултат на любовта на двамата се раждаше година по-късно дете, което успяваше да скрепи още по-здраво младото семейство.

Такива бяха някога времената…! Такива правилата…! Сега вече всеки е свободен в личния избор. Може и да има сватба! Но това решават единствено и само младите. Само те! Важното е да бъдат щастливи. Щом има увлечение, другото е без значение!

В.СОФИН

СЯНКАТА

        Някога отдавна, когато все още липсвал живот на земята, но съществувало слънцето, луната и звездите, внезапно отнякъде изникнала сянката. Изпълзяла от тъмните кьошета, също като дебнеща плячка змия и превзела всичко.

Бяга уплашено слънцето на запад, но упорита сянката го следва по-петите. Плува луната в звездния океан, но през цялата нощ е преследвана постоянно. Нагла сянката се мушка, навсякъде, крие се под дърветата,изкачва сградите като опитен алпинист и после слиза когато и омръзне; на морето се изляга на плажа под чадъра и когато и стане нетърпимо от жегата се отмества и оставя заспалия човек да изгори. Освен всичко казано до тук ,тя има особен навик да се бъзика с всеки попаднал под лапите и. Внезапно изниква неканена пред нас имитирайки карикатурно тялото ни, а после сякаш засрамена от делото си, се скрива зад гърба ни. Обича през лятото да бяга на хладина в дълбоки дерета, да се къпе в изворите и реките. Крие се в тъмни мазета, а през деня жалостиво пази от жаркото слънце, тревите и ония дъхави цветя, които обича най -много.

Когато вечер падне мрак и срамежливо луната покаже бледия си лик в компанията на безброй звезди, вие закъснелия пътник сте изложени на обстоятелства разиграни от дебнеща ви в тъмното сянка. Светещи лампи, които осветяват пътя ви, съвместно с нея ви поднасят необичаен стрес. Докато бързате към дома си, внезапно до вас изскачат хора. Три отляво, три от дясно, ако пък намерите смелост и се обърнете, ще установите, че някой ви следва по-петите. И това, разбира се е вашата сянка, която е решила да ви изплаши до смърт. В първия миг сърцето ви трепва болезнено, но почти веднага се опомняте и недоволно изсумтявате: „Откъде се взе тая бе? Май иска да ме плаши гадината!”

Но освен вашата сянка в тъмното с постоянство изскачат други, които сякаш искат именно вас да пипнат. Устроен е капан за вас и той чака предвидливо да минете именно по-тая улица, където отстрани се крият дървета, неправилно паркирани автомобили, купчина пясък или други строителни материали заели достойно място на тротоара. Вашето заешко сърце се разтуптява пулсът чука  учестен, а пък езикът ви започва да плещи глупости, прехванат изцяло от страха: Защо ли…? Защо по-дяволите закъснях…? Трябваше отдавна да се прибера. А пък аз! … Хайде по още едно в кръчмата… ! И сега да му бера страховете…!”

Въздишате уплашено на поредната изскочила срещу ви сянка, която подигравателно се усмихва на уплахата стиснала в клещи вашето тяло. Най- после късметът ви навестява и пристигате пред дома си. Лошото е, че в двора е тъмно и почти нищо не виждате. Криещи се в тъмното дебнещи сенки се материализират пред вас, като призраци и съвсем изплашен вашия език надава вик за помощ. Не дай си боже да има ехо…!. Тогава ви е спукана изцяло работата. Вашия протяжен зов се връща в ушите ви раздвоен, като сянката наоколо и почти сте готов да предадете богу дух.

Но нали сте късметлия! Пред погледа ви изпъква входната врата на къщата. Над нея някога вие предвидливо бяхте монтирали лампа, която нощем да свети. Тя спасява положението. Цял изпотен от преживяния ужас предизвикан от онова хилещо се в тъмното същество, наречено сянка, вие забърсвате челото си с носна кърпа. Вадите с несигурни пръсти ключа. Отваряте и бързо се шмугвате вътре в коридора, където палите почти веднага електрическата лампа.  Добирате се развълнуван до хладилника, където ви чака домашно изстудена домашна ракия. Отпивате успокояваща глътка и сякаш товар се смъква от раменете ви. На втората пълна чаша вече сте способен на самостоятелни разсъждения за сянката. Питате се, защо по-дяволите, трябва да я има? Не и стига, че нощем плаши, но и често може да ви навреди. Особено, ако ваша милост е крадец и сянката покаже преднамерено действията ви, които помагат да бъдете заловен.

Да но! Помислете! Кой ще гони слънцето, луната, човека и звездите? Кой ще си играе с всички нас? Сянката! Тя винаги ще бъде спътник на някого. Няма да се остави да я командват. Сянката се подчинява единствено и само на свои закони. За това дали я искаме или не, на нея не и пука. Така че ако сме страхливи, предвидливо вечер взимаме домашна упойка и паниката в нас изчезва.

Все пак без сянка животът би бил , неимоверно скучен. А така поне, адреналина в човека се вдига с постоянство и предизвиква в него хиляди емоции. А казват, че без емоции не се живее!? Така, че да ни е жива и здрава сянката. Щом я има, ще я търпим, ще мърморим  и разбира се, все напред ще вървим и ще я следваме. Нека знае и тя, че и ние умеем да гоним, дебнем и плашим.

 Но сянката нехае. Винаги на пост, тя дебне някого. Там вечер на пътя, който е слабо осветен има изненада, която чака всеки закъснял.

В.Софин