Тръпка в лоното на Рила
Беше едва
началото на месец август. След празника на Рила, заедно с моя син, който бе
имал щастието да участва в тазгодишния планински маратон
до връх Мусала слизахме с помощта на лифта
към курорта Боровец. Горе на Мусаленските езера бяхме оставили пазител в лицето
на моята съпруга. Палатката опъната близо до хижата трябваше да изтърпи
компанията и за два дни в които моя милост бе на работа.
Докато
жена ми четеше книга и се наслаждаваше на
великолепните изгреви и залези в планината, аз осигурил за новия замислен от
нас преход храна, напитки и дрехи рано сутринта точно след два дена застанах за
билет пред касата на лифта обзет от нетърпение. Малката ми раница освен
хранителни припаси бе скрила и половинка домашна ракия. В студено време глътка
от питието помага
за лесното придвижване
по-планинските маршрути. А може да се използва и за дезинфекция, ако не дай си
боже, човек се спънеше на някой от многобройните камънаци с които изобилства Рила
и си причини неудобна рана. Докато чаках да стане точно 8 и 15 за да отвори
касата и билетите да тръгнат към ръцете на туристите, неволно се вслушах в
разговора течащ
до мен.
Възрастен германец, добре говорещ български
водеше диалог с дама от руски произход, която беше придружена от двете си деца
момчета. Чудеха се, кога най-после ще отворят лифта и по-колко души в кабина
пътуват заедно в него. Не издържал напрежението създадено от разговора им, езикът
ми внезапно се обади, като учуди с това дори мен.. Съвсем любезен на чист
български той обясни ситуацията и така поведе диалога, че чак ми стана
интересно.
Оказа се, че възрастния мъж е роден и живял дълги години в
град Кьолн Германия. Съобщи в невярващите ми уши за преживяното трудно време в
годините на втората световна война и сегашния огромен напредък в отношенията между
хората и техниката, която днес е превзела ума на всички ни. Отворихме дума и за
разрушената Берлинска стена, която днес не липсва на никого, но някога благодарение
на съществуването си, бе донесла нещастие на много. След като разбра на колко
съм години и ме успокои с думите, че още съм млад, германецът живеещ в България
сподели, че с дъщеря му сме набори. Съвсем любезно ми пожела приятно
преживяване в лоното на Рила и се разделихме с усмивка. Вече взел билети за
лифта той, изпрати дамата от руски произход и синовете и до пропуска и като им
махна за довиждане изчезна някъде към близкия хотел. Когато го изгубих от
погледа си, проследих руснаците, които най-после успяха да се промъкнат в
кабината и устремно се понесоха нагоре към връх Ястребец. Накрая и моя милост
кацна с раницата на седалката на съоръжението и с усмивка на победител се
възнесох към планината, която очакваше с нетърпение новите ми приключения. Е-е-е!
Този път времето не беше особено благосклонно към преживяванията ми. Въпреки
многобройните облаци дали си среща над Мусала, впрегнах усилено краката си
по-пътеката към хижата. Много скоро ония които бяха имали щастието първи да се
качат на лифта останаха зад мен. Настигнах без проблеми дамата от руски
произход и синовете и. Единият по-малкият изглеждаше на 10, а по-големия явно
някъде на 16 или 17 години. Неусетно но без да досаждам се присъединих към
малката им сплотена групичка. Моят предателски език забравил, че тишината е
основна привилегия в планината, отново недопустимо се обади грачейки:
-Здравейте група! Ето, че пак се срещнахме! –изложи ме той и
попита обзет от любопитство:
-Е как е? Справяме ли се?
Така завързах непринуден разговор с госпожата на пътя, който
тикаше краката ни напред, към разкоша на планината Рила. Макар и с мъничък акцент, доста добре дамата
се справяше с българския език. След като отвърнах любезно на запитванията и
относно прехода ми и ги успокоих, че на хижа Мусала може да се преспи, а дори и
горе на заслона при Леденото езеро продължихме развеселено приказката си. Денят не изглеждаше подходящ за щурмуване, защото прекрасните гледки бяха
скрити от погледа на туриста с облаци които не обещаваха нищо хубаво. Дамата ме
изненада с думите, че само преди два дни са били на Олимп в Гърция. Докато са
качвали връх Митика времето е било блестящо.
Чул това невъздържан езикът ми взе отново думата, като
сподели нещо разказвано често от
местните ни хора. Всеки турист от гръцки произход когато изкачва планината
Олимп задължително в раницата мъкне камък, който поставя горе на върха. Целта
била разправят Митика да стане най-високата точка на Балканския полуостров. Без усилие с думите изплюти от езика ми, постоянно
злепоставящ ме навсякъде, придружаващата ме руска групичка се развесели. После дамата сподели с мен, че ние българите
не заслужаваме планината си, защото не я обичаме. Не само, че не я пазим, а
постоянно замърсяваме. Повече туристи идвали от Германия, които обожавали Рила.
„Вярно! –призна тя, че имало и щъкащи елементи като мен, дето ходят също, горе
с цел да подишат от чистия планински въздух,но сме били малко.
-Е е-е! Обиден изсумтя недоволен езикът ми. –Може и така да
е! Донякъде сте права! Но все пак се
надявам нашенеца да проумее какво неимоверно богатство е планината ни. Тя е
препитание за някои от нас. Не само развива туризма, но и създава постоянно
нови приятелства. Какво говоря? Та тя Рила планина е живот…! Тя е всичко което
имаме ние, дето живеем и дишаме долу в подножието и.
Развълнуван езикът ми патриотично се опита да задържи на
висота сконфузеното положение създадено от упрека на дамата, която за съжаление
каза истината, без да измисли или прибави нищо излишно. Добре беше, че
най-после пристигнахме до Мусаленските езера и хижата работеща там.С приятелски
жест на раздяла ги упътих към нея и им махнах за сбогом, като им пожелах
приятно прекарване и впечатления за цял живот от Рила.
Огледах се за момент и пред мен се показа с усмивка на уста
съпругата ми. Тя вече беше успяла да стегне палатката и багажа и ме чакаше за
закуска. Веднага след нея размърдахме нетърпеливо крака по-избрания от нас
маршрут водещ към Саръ гьолските езера, наричани още „жълти”. С обновени от
храната сили и облекчили с мъничко товара на раниците си поехме нагоре
по-пътеката към връх Шатър. От ляво и вдясно до нас безброй цъфнали билки не
само ни давеха с аромата си, но разкошните им цветове допринасяха за чувството на лекота и една
особена свежест, която само планината
може да даде. Когато на билото очите ни съзряха връх Шатър краката неуморно се
втурнаха по-пътеката натам. Вдясно от нас погледът ни се спря на лобната плоча
на загинал през 2013година от лавина летец. Встрани от нея самотна фигурка на
орле пазеше зорко покоя на човека летял високо в небесата и нелепо оставил
неспокоен дух там под връх Дено. Бяхме проследени
от погледа му, който учуден сякаш ни питаше: „Къде сте тръгнали неразумно в
това неспокойно лошо време?” Нима не виждате, че ще вали и ще бъде страшно..!?
Явно не разбрахме нищо от езика му който ни умоляваше и
шепнеше да се върнем, защото скоро го оставихме зад нас. Стигнахме място
откъдето блеснаха чисти езерата. И трите светнаха с необикновен, впечатляващ
син цвят. Саръ гьолските езера не се
оттичаха. Образуваха се пролетно време от разтопения сняг от връх Дено. Горните
две по-малки езера намаляваха през лятото неимоверно . Само най-голямото криеше
малък извор, който трудно увеличаваше количеството на водата. А и самата тя,
беше неимоверно топла и неподходяща за пиене.
Не издържал пред красотата им се спрях и цифровият апарат
винаги в готовност изскочи пъргаво от джоба ми. Любопитните ми пръсти снеха цялата
панорама ширнала се пред тях. Размърдахме отново недоволните си раници лишени от почивка и скоро стигнахме под връх
Шатър. Почти веднага поехме надолу по обраслата с клек пътека. Клонките му постоянно
се опитваха да спрат устрема ни. Дърпаха дрехите, деряха лицата и спираха
раниците. Но всичко беше напразно, защото с благоверната бяхме решили да опънем
палатката си долу дето най далече синееше примамливо третото най-голямо езеро. Покрай пътя многобройни храсти от боровинки
се взираха в нас безплодни. Само тук там прозираше все още по-някой дребен неузрял
плод. Най-после пуснахме изтощени
раниците пред езерото. След кратък отдих продължихме покрай него вляво през
камара от скали. Целта ни беше да стигнем до малката поляна образувана някога
сред клека от буря вилняла там и изгорила част от клека. Нашето
място свободно ни чакаше там. Докато преминавах трудния маршрут всред
многобройните камънаци погледът ми любопитно се втурна във водите на езерото,
където една малка пъстърва впери разтревожени очи в мен. Усмихнах и се приятелски
и продължих невъзмутимо към целта ни, нашия бивак. Стигнали там, палатката зае
достойно мястото си. Бяхме готови за обяд. Някъде около нас през целия ден
звучаха гръмотевици и небето тъмнееше. При нас обаче всичко бе спокойно. Когато
заситихме глада си, съвсем изморен от нощната смяна в която аз бях героят на
работа, полегнах в палатката за сън. Отвън остана на пост за да ме пази
съпругата. Когато отворих очи към 18часа
вечерта, тя беше успяла почти да прочете книгата, която раницата ми удобно бе
донесла. Вечеряхме. Веднага след това внезапно реших, че съм събрал сили за
една разходка. Плъзнах крака покрай езерото
вляво. В него се отразяваха цъфналите високи билки, които обагряха водите му в жълто.
Снимах красотата ширнала поглед към мен, като не забравих и връх Дено. Поех по-новооткрит
стар път сред клека. Скоро той се разшири и стигнах на високо откъдето видях
долу долината където провираше с шум водите си Студения поток. Вдясно от мен
издигаше връх Дено, а от другата страна, така наречения Студен рид издигаше
величествено снага. Не устоял на поканата
на удобно намерения широк път се втурнах напред. Тука обаче не липсваха боровинки,
макар и зелени още. Пътеката уверено ме теглеше към Студения поток , долу който
пееше нестихващо в ушите ми своята вечна песен за величието и необятната красотата
на планината. Вървях унесено впечатлен от гледките пред мен, зад мен и дори над
мен, откъдето ме гледаше отвисоко, но не с високомерие връх Дено. Погледът ми
постоянно се спираше на чудесата ширнали плътта на природата навсякъде. Цифровия
апарат не издържаше на изкушенията и запечатваше без милост спомен след спомен.
Отдясно малка пещера любопитно бе вторачила в мен единственото си око. На една легнала
насред пътя скала, точно по средата бе открил неподходящо място за израстване
съвсем миниатюрен клек. Явно вятърът
шегобиец бе донесъл малко пръст отгоре върху камъка, където бе намерило място с
бодливите си иглички вкопчило телце, мъничкото никнало борово дръвце. Не издържал
на цялата тая прелест пред мен продължих напред подканен или излъган от
пътеката. Внезапно тя ме изведе до планински ручей, който бе превзет от
подходяща за целта малка тръба и превърнат в импровизирана сред природата
чешма. Наведох се изкушен и вкусих жадно
от бистрата му студена вода. Веднага след това преодолях малко блатисто място
насред пътя. Благодарение на облаците плуващи навсякъде около мен,започна леко
да се смрачава. Времето не обещаваше нищо хубаво. Вместо това да спре устрема ми го усили. Бях
амбициран. Почувствах се като първо откривател. Пионер! Нима алпинистът се връща
от средата на изкачването на планината, вместо да извика като победител най отгоре.
Стиснах зъби обзет от внезапен прилив на инат. Какво пък!? Всеки ден не виждам
такива красоти я!? Нали!? Затова пленен от гледките продължих напред. Пътеката
започна да се снишава надолу към Студения поток. Стъпих във високите треви в дерето
и се устремих нагоре в посока към връх Мусала. Над него като рой гладни
врабчета се трупаха буреносни облаци. Стигнах моята преследвана цел Студения поток, който смущаваше тишината с малкия
водопад промъкващ се между камънаци и
огромни скали. Докато се снимах за спомен с него в ушите ми откъм връх Мусала
прозвуча с грохот мълния. Вятър се появи внезапно и облиза с език потното ми
лице. Точно тогава опиянен от разкрилата се пред мен и зад мен красота изтрезнях.
Като подплашена дива коза хукнах нагоре по-пътеката към лагера ни край езерото.
Бурята обаче се оказа по бърза и
пъргава. Стигна ме без милост и пусна в затопления мой врат, първите дъждовни
капки като целта му беше,да охлади ентусиазма ми. Няколко пъти падах на мократа
пътека, но упорито изправях залитащи краката си и продължавах бягането. Точно в
21часа, когато почти мракът беше превзел всичко и само мълниите благородно
указваха пътя ми стигнах езерото. В другия му край близо до палатката стърчеше
обезпокоена от моето внезапно изчезване облечена с дъждобран съпругата ми. Тя
хвърляше погледи в моята посока и когато аз като призрак изплувах от мрака
съвсем мокър, въздъхна облекчено. С нетърпение
смъкнах наквасените с дъждовна вода дрехи и се шмугнах в палатката, която
гостоприемно суха ме глътна цял съвместно с благоверната ми. Трябваше да изслушам заслужено упреците и за
неразумното ми поведение. Въпреки това
обединени заедно от тревогите създадени от бурята , която вилнееше със сила, много
скоро един до друг слушахме уплашени радиопиесата, която се чуваше от грохота
царящ отвън. Барабанен дъжд отгоре върху
палатката ни предупреждаваше за сериозното положение в което бяхме попаднали. Мълниите
осветляваха с безбройни, пламтящи свещи вътрешността при нас, като изкарваха на
показ пребледнелите ни от създаденото напрежение лица. Бурята отвън ръмжа
неспирно, цели два часа. Когато най после изморена отплава другаде, часът
показа, че е 23 точно. Времето най-после размислило успокоително ни намигна и
съобщи, в ушите приятната новина за очаквания от нас сън.
Рано сутринта докато се пъчех с новия случайно открит от мен
път и закусвахме, решихме да се върнем от там към хижа Мусала. След кратка
благодарствена молитва към езерото и мястото, което ни беше подслонило радушно
и бе успяло да ни опази цели, стегнахме раниците си. Прибрахме и мократа
палатка. Уверени в по-лекия път който ни предстоеше потеглихме по-измокрения от
снощния дъжд път. Времето обещаващо ни отпусна, като само на кредит даде малко слънце.
То с усмивка сгря измръзналите раници по гърбовете ни които бяха превити от
товара им. Благодарни с подновени сили скоро слязохме на гости долу на Студения
поток. От него започваше изкачване нагоре по-дерето към самотната канара
наречена Сфинкса. Внезапно изтощена раницата на гърба на съпругата ми започна
да се дърпа упорито назад. Но разбира се, че връщане назад нямаше. Стиснали
зъби продължихме уверено напред към заветната за нас цел. От ляво изскочи дива
коза, която изплашена от появяването ни веднага се скри в растящия наблизо
клек. Проследих я цифров апарат, който
засне и прецъфтелите билки, които с малките си бели пухчета меки като памук, изглеждаха
впечатлително на фона на планината, която
очароваше, трогваше, бичуваше всеки хванат наш поглед.
Спрях за няколко
минути впечатлен от малко плитко езеро,
което освен от потока се пълнеше и от не разтопения сняг лежащ отстрани с
помощта на Студения рид… Не издържах…! Възкликнах невъздържано от толкова
натрупани видения, които бяха осенили с
чувства сетивата ми. Чист планински въздух освежен допълнително от снощния дъжд
и безбройните впечатляващи, прелестни гледки, които бодяха очите, и единствения
звук идващ от ехото образувано от Студения поток… Незабравимо ! Очарован от
видяното цифровият ми апарат не спря да щрака запленен. Мащерка на фона на
планината също беше успешно прихваната от него.
Стига!
Най-после изцяло завладени от всичко видяно и оценено като
безкрайно интересно стигнахме до голямата канара наречена Сфинкс. Тя също
обещаваше незабравими преживявания. И наистина… От върха му Мусаленските езера
блестяха на слънцето, накъдрени от вятъра който си играеше с водите им. Старата
хижа а и новата весело впериха невярващ поглед в нас. Дори дочух шепота им, който стигна до нас с
думите: „Браво планинари! Успяхте! Оцеляхте и видяхте! Хванахте прекрасен миг от живота , който ще остане
завинаги незабравим за вас…!
Усмихнати двамата със съпругата ми най-после смъкнахме
треперещи по-стръмнината крака долу при другите идващи откъм Ястребец туристи.
Те не бяха видели това което малцина куражлии, като нас усетиха в лошото време.
Горди от постигнатото поехме към връх Ястребец, откъдето естествено с
гостоприемния лифт смъкнахме не само себе си, но и вече почти олекналия багаж в
раниците.Чувствахме се опиянени и натоварени догоре от безброй събрани живи в
нас впечатления.
Всичко от планината, която дава много, но и взима жертви
също като морето. Хубаво е да се рискува, но не и безразсъдно. Ако маршрута не
ви е познат, не тръгвайте без придружител!
Истината обаче е такава -за да усетите духа на планината, да
вкусите от природните забележителности и прелести пред вас, неминуемо трябва да
се разходите и да надзърнете възклицавайки впечатлен там най горе на върха думата България в лоното на тая мила наша
родна необятна Рилска пустиня! КРАЙ
В.Софин
