вторник, 27 декември 2016 г.

Фира!



Какво остава за забава,
като почне да не става!
Ракия май се разрешава,
но дали си заслужава,
вместо ласки да познава
фира, тялото да дава!
...............................
От топлината на две хубави очи
приятна музика звучи,
докато устата заета
с ракията мълчи!
.............................................
Е-е-е! Днес се чувствам като нов!
Успях в този свят суров
учителя да даря с любов!
за Коледа - чувал картоф!
.................................................
В.СОФИН




понеделник, 26 декември 2016 г.

На Коледа без очила


      Пустите му очила! Винаги, когато са ми най-необходими ги няма. Търся ги често. Дали не са зарязани пред огледалото в коридора...? Няма ги. Пред компютъра също е пусто. Близо до телевизора, пак разочарование. Липсват! Гадни, пусти да останат. Трябват ми ужасно много... Сега, точно на момента! Пристигнало е по- пощата писмо. Документи за вдигане на пенсията. Да обаче, тези цифри, тия мънички, минияатурни цифрички написани съвсем ситно, не се виждат от очите ми, които сълзят от напрежението предизвикано от рекламите по-телевизора. Разбираемо е да съм разгневен от отношението на очилата, и да ги търся безпомощно.  Бързам към тоалетната, където снощи бях чел вестник. Бях уверен,че наистина са се пъхнали вътре, и скромно си траят. Не! Няма ги!

   Колкото повече ровя, толкова повече се изнервям. Липсват ми като моята отдавна избягала на запад младост; липсват ми като пролетния дъх на свежи цветя; като целувка на любима...!

    Страдам, мърморя недоволен и продължавам упорито търсенето. Мушкам глава в шкафа за дрехи. Ровя в костюма с който снощи бях на кафе с един приятел, пенсионер като мен. Уви! Отново се натъквам на празнота. Всички дрехи подредени чинно ме гледаха, и протестираха навярно, за внимателния обиск който разярен пълен с негативни чувства им направих... Няма ги очилата ми! Няма ги! Да не би да са под завивките в леглото ми? Не! Може би са отскочили на гости при съседите? Тропам вместо да звъня на вратата им. Те спокойно ми обясняват, че скоро не съм бил при тях на гости, затова търсенето там у тях, става излишно.

   Мушкам глава за всеки случай и в колибата на кучето в двора. Уви! Освен муцуната му, която с особена привързаност облиза бузите ми, друго не открих.

  Проверих усърден и бараката за дърва. И помен няма от очилата ми. Къде по-дяволите са избягали? Застанах умислен на двора докато ситен снежец охлаждаше главата ми от притеснението предизвикано от липсващите очила. Докато се почесвах объркано, внезапно осъзнах, не просто ги напипах гадните... Милите! Та те през цялото време стояли мирно на главата ми, а пък аз ги търся ли търся, уверен че са избягали. Дори за момент не ми хрумна, че някой ги е отмъкнал. Пък и защо ли? Напукани от времето, набръчкани, одраскани като кожата на старческото ми лице... Кой би ги взел? Никой разбира се. Само аз бих се осмелил, защото знам пари за нови няма. Докато очилата ми са стояли отгоре скрити, върху  главата ми, и от високо са наблюдавали безпомощните ми действия, тихо навярно са ми се присмивали. Ядосан от тая мисъл ги смъквам на носа си, който ги приема радушно за разлика от нервите ми, които играят отдавна вътрешно.

Резултат с изображение за напукани стари очила
   „Сега какво?“ Питам се. Май бях тръгнал до бараката за дърва... Взимам един наръч и влизам до почти изстиналата камина, която зарадвана приема с топла усмивка предложено то. Почти веднага тя, успява да набере скорост и великолепния и пламък озарява стъклата на очилата ми. Застанал до камината, мисля отново. За какво Боже ми трябваха очилата. Почвам обиколките из стаите с цел да проблесне нещо в побелялата ми глава. Тук там, там тук, най-после намирам, сякаш съм откривател пред огледалото в коридора писмото изпратено по-пощата. Отварям го бавно, блажено почти с мисълта, че дядо Коледа е пуснал някой лев във повече. Чета и не вярвам на очите си, нито пък на гадните очила, които до скоро се криеха от мен. Тъй като съм надвишавал точно с лев, забележете само с един лев повече пенсията, не ми се полагало нищо. И да рева и се тръшкам, нищо няма да се промени. Да бяха поне два, не три или може би, пет лева, а то само лев. Един за минерална вода, защото тази от чешмата и кучето ми, ръждива не иска да пие.

  И за какво се мъчих почти цял ден? За какво се потих? За гадните очила, които уплашено се бяха крили от мен и то с цел да не обидят, моят алчен поглед... Алчен за пари! Като се размисля, пък и защо са ми? Утре като ритна камбаната и очилата ми дори близо до мен няма да ми липсват...

   Ех животе! Толкова си сладък, сладък но и отвратителен понякога! Но въпреки дори само заради милувката на кучето отвън, което облиза с привързаност бузите ми си заслужава всеки един изстрадан миг!
В.СОФИН  

неделя, 25 декември 2016 г.

Радост за Коледа


-Знаеш ли, шефът ме зарадва за Коледа. -похвалил се впечатлен служител.
-Какво, премия голяма даде? -попитала съпругата му също впечатлена.
-Даде той... даде!
-Колко! Хайде де бе! Не ме измъчвай... Кажи!
-Какво?
-Колко пари даде бе, мило!
-Ами... пари! Работа даде, той милият...!
В.СОФИН

събота, 24 декември 2016 г.

Какво искаш за Коледа тате?



Резултат с изображение за подаръци за коледа под елхатаВсяка година преди Коледа, две деца, които не били съвсем малки, нито пък много възрастни радвали бащиното сърце с подаръци за празника. Всичко вървяло перфектно, докато веднъж таткото взел, че се намръщил, когато го попитали отново. Дори вдигнал вежди разочарован и обиден донякъде.

-Защо така тате? –рекли децата. –Нали те питаме сега честно. Какво искаш за Коледа? Просто кажи и под елхата, ще намериш подаръка си.

-Не искам нищо! –отвърнал старият баща.

-Защо не тате!? Ще ти вземем каквото пожелаеш!

-Имам си подарък, аз и той е много по-ценен от вашите...

-Как така? –озадачили се обидени децата.

-Нима не знаете, че на Коледа се случват чудеса?

-Знаем, но все пак кажи ни, и не ни измъчвай! Кой се осмели, да ти донесе подарък вместо нас?

-Вие, Вие моите две гълъбчета... вие сте моя подарък и винаги сте били. Нима не знаете, че най-големия дар за един баща са неговите деца... Всичко друго вярвайте ми не струва... Когато сте до мен на Коледа заедно, а се чувствам най- блаженият баща, който има до себе си истински подарък и той е мили мои деца, вашите усмивки, които галят сетивата ми. Радват и болното ми сърце, което тупти единствено и само за вас!!!
В.Софин

петък, 23 декември 2016 г.

Да си кажем правичката...

Да си кажем честно
днес е доста неуместно,
да се лъжем подло често
с нещо което е известно!

Парите все ги няма.
Работата на светло, не върви.
България в дъното на яма
пред света обидена кърви!

Объркани насочени във дясно
посоката отново, ще сменим,
когато стана безпределно ясно,
че вляво, след изборите, пак вървим!
В.СОФИН

Коледен престиж

С единствена в душата грижа,
ред по-ред в топла хижа
търсещ Коледен престижа -
вдъхновен стиховете нижа!
...............................................
Върху роза казанлъшка,
пълзи упорито пъшка
с груба сила мъжка -
гризяща листна въшка!
................................................
Не задава никому въпроси,
аромат на ягоди се носи,
когато нозете нейни боси
бисерна росата мило проси!
..................................................
Любов
Когато гласът ме докосне,
сгорещен от дива любов-
когато на пода ме просне
за нея ще бъда готов!
-------------------------
Красива, могъща елхата
подкоси малки краката
на впечатлените децата!
----------------------
В.Софин

сряда, 21 декември 2016 г.

Дали сме!


Резултат с изображение за скрап

Всичко българско и родно
с добри чувства благородно,
за да бъде в крак и модно -
на Европа даряваме угодно!



Когато глас зад океана прозвучи
у нас всеки трябва да мълчи!
Нашенецът с пример, ще се отличи,
когато, валута чужда насърчи!



 Усърден, трудолюбив у нас обира
желязото и цветните метали.
Товари за Европа и събира,
За да видят честно, че сме дали!
В.СОФИН 

вторник, 20 декември 2016 г.

Сълзящ живот


Резултат с изображение за сълзи картинки



Превзет от обиди и сплетни
животът тих едва пълзи,
в сивотата на идващите дни,
когато все валят сълзи!

С остро жило завистта,
любовта смени със лудост.
Скритата в сърцето чистота
изгуби нежната си хубост!

Омразата с греховни стъпки
неканена пристъпи смело.
Усмивки, забранени глътки,
намалени, управлявани умело.

Животът труден, някога красив –
притихнал в мрак, едва пълзи!
От бял превърнат в мръсно сив,
докаран днес е до сълзи!
В.СОФИН  

неделя, 18 декември 2016 г.

КОЛЕДНИ ЗВЕЗДИ


    Софийските улици украсени за Коледа радваха очите на всички. Дори на гладния премръзнал клошар, който се опита да влезе на топло долу в подлеза на Метрото. Не му се удаде да се промъкне незабелязано, защото нямаше пари за билет. Пък и как да има, когато отдавна не бе виждал как изглежда цветът на парите. Дори стотинки скоро не бе помирисвал, ако не се броеше самотната, една единствена, която вчера спъна очите му, когато пресичаше едно оживено кръстовище. Зърна стотинката, само за миг. Не успя да я вземе, защото до него изскърцаха жалостивите спирачки, на луксозен автомобил, и една цветиста ругатня охлади намеренията му, да прибере намереното.

  Ето, че и днес, не му се размина безнаказано. Служител на закона, или по-точно бранител,  полицай го изпъди, като му обясни, че няма работа вътре в Метрото.

   Докато клошарят бавно качваше стълбите срещу Н Д К, три сиви гълъба неизвестно откъде довеяни, може би от вятъра, който студен и немирен се пъхаше и той долу на топло, влетяха и кацнаха във формата на равнобедрен триъгълник, точно срещу баничарницата от която лъхаше на топли закуски. Част от голямата опашка от хора идващи от Метрото се редяха гладни също там. Гълъбите заковани в отбранителния си триъгълник следяха недоверчиво гъмжилото, което течеше в този ранен час, когато мнозинството бързаше за работа. Младежи се отправяха към университетите в които следваха с цел може би някога да подобрят живота на всички. Или пък обзети от мания за величие и доказване пред обществеността. Всеки търсеше своето място под слънцето, което явно, колкото и доброжелателно да беше, не грееше за всички еднакво. Студеният вятър отново успя безпрепятствено и без билет любопитен да надникне долу под подлеза където хората чакаха събрани на спирката.

Отвън  в мразовитото утро пред Н Д К  една възрастна жена омотана в шал, от който едва личаха очите и, седеше на пейка и държеше картон с надпис: „Помогнете!“. Повечето граждани забързани в ежедневието си отминаваха, без да видят и почувстват тежкото и положение. Мъж на около четиридесет години в движение, хвърли няколко монети, в скута на възрастната жена и се отдалечи бързо, сякаш немотията гонеше и него, или пък смутен, че е проявил съчувствие за което винаги ще се намерят хора, които да го подиграят.

  Гладни гълъби и гарвани обикаляха парка пред Н Д К търсейки нещо за кълване. Възрастен господин закусваше до едно съвсем празно кошче за боклук. С част от мизерната пенсия бе успял долу под подлеза да си купи от баничарницата една голяма двулевова милинка.  Мислеше да хапне малко от нея, а другото да остави за обяд. Гълъбите обаче го надушиха. Гарваните и те се събраха наблизо. Дори един гълъб, който се оказа инвалид, само с един крак и остатъка на другия, подскачаше самоотвержено, като врабец сред другите и той търсещ правото си на живот.

 Старият господин, не устоя пред толкова гладни погледи. Започна да къса трохи от двулевовата голяма милинка и да ги хвърля долу на студения плочник. Гълъбите усетили добрината в сърцето на стария човек го наобиколиха и също като него почнаха да се хранят. Скоро от милинката въпреки че бе голяма, въпреки че струваше цели два лева, не остана нищо. Само мазната хартия, която радушно кошчето за боклук прибра смутено. Смутено защото явно закуската не успя да стигне за всички.

   Клатещ глава и мърморещ под носа си, старият господин се отдалечи следен от благодарните птичи погледи, които го проследиха докато изчезна сред тълпата вечно, бързащи хора.

  За всеки гладен гълъб имаше по троха. Малко и недостатъчно. Но никоя от птиците не си позволи въпреки глада си да клъвне другата. Никоя! Дори гарваните се държаха прилично...!

От долу в подлеза, долетя самотен, китарен звън.

   Не много млад, но все още достатъчно запазен господин се опитваше да развесели струните на музикалния инструмент. Имаше защо! Не беше се хранил от два дни. Въпреки неистовата, нежна музика, която струните изтръгваха, изстискваха от неуморните му премръзнали пръсти, никой не се осмели да хвърли малко от парсата си в картонената кутия пред него. Хората явно бяха озверели. В джунглата наречена  живот трудно се оцеляваше сред бетона, който тежеше на всички като камък на шията. Съвсем затворени, вглъбени в себе си хората вървяха зомбирани. Техните очи не бяха другаде, а в интернета... Зяпнали в телефоните си гледаха картинки, споделяха фалшивия живот.  Фалшив защото, те не виждаха другия до тях, те не разбираха въобще какво става отстрани... до тях! Толкова близко но и далеч същевременно!  Витаещи в облаците. Така изглеждаше мнозинството на което много скоро, щеше да  се усмихне Коледа.

Мнозинството може би се мислеше за нещо повече. Повече от гладния премръзнал клошар на улицата, възрастната жена с насълзените очи търсеща помощ, пенсионера дал последната си троха на птиците, които го изпратиха с благодарствени погледи и надежда, че утре пак ще бъде там в парка пред Н Д К.. Не на последно и човекът събиращ трудно парсата си с една единствена цел да се нахрани. Китарата му плачеше, тя умоляваше, но имаше ли кой да я чуе?

   Какво ли по дяволите беше нужно, за да върне любовта, споделеността и съпричастността между хората? Кой трябва да помогне днес? Бог! Нима не го носим всички в себе си? Нима вместо сърца и топла кръв във вените ни играе киселина, която трови истинските чувства?     Животът казват е кратък. За да бъде пълноценен трябва да бъде споделен. Но не и в интернет. За да го усетим, да го почувстваме и изживеем трябва да си върнем нещата  „отстрани“, които днес за съжаление трудно виждаме.
В.СОФИН

петък, 16 декември 2016 г.

С дъх на елха!

     Вдъхновен от хилядите  коледни светлини, които танцуваха вечер примигвайки от прозорците и терасите на хората от града ни, реших да напиша прочувствена ода за празника. Оказаха се само, скромни двадесет куплета, излети направо от тръпнещото ми от радост сърце.
    Занесох ги развълнуван в местен градски вестник. Там ме запитаха:
-Какво е това?
-Това е моята прочувствена ода за Коледа. -казах им аз и тикнах новоизлюпената си творба под зорките очи на господин редактора. Погледна я той, от тук, от там, помириса я дали е с дъх на рози или на замръзнали коледни сълзи и като намести очилата си рече:
-Не може!
-Защо? -опипах плахо почвата аз.
-Защото, драги ми Господинов трябва да я преработиш! При това основно, ако все пак искаш да блеснеш.
Почувствах се ентусиазиран от изречените думи на господин редактора. Залових се съвестно с одата за Коледа. То не беше само рязане от ляво, вдясно. Не беше и оголване изцяло на душата.  Подстригах я уставно така както ме посъветваха от местния вестник. Нали целта беше ясна. Трябваше да блесна като коледните светлини пръскащи красота в града ни. Набрал смело инерция отново се осмелих да се появя с произведението си при господин редактора. Като ме видя, толкова жизнерадостен той се прокашля, свали изпотени очилата си, забърса ги внимателно с копринена кърпичка извадена нейде от джоба му, погледна ме и попита:
-Какво си ми донесъл този път?
Ами... позволих си да преработя одата за Коледа, както ме посъветвахте...! Ето вижте! Готова е.
-Да видя!
Погледна бегло първата, подуши втората страница и направи задълбочен анализ на третата.
После след като леко се намръщи и пак забърса изпотените стъкла на очилата си попита:
-Това какво е Господинов?
-Мисля, че ясно се изразих господин редактор, това е прочувствена ода за Коледа.
-Виждам! Да, но не разбирам, защо е необходимо да бъде толкова дълга, та чак да отегчава читателите на вестника ми. Вървете! Вървете и я намалете, ако може драстично! Трябва да влезе в разрешените рамки!
-Е, добре! -съгласих се примирително и се изсулих недоумяващо. Хем ода, а трябва наложително да бъде кратка. Ама, че сложна задача за решаване!
    Залових се отново за работа. То не беше кълцане, рязане, както казах и преди, вляво, вдясно, средата и дори пипнах края. Подстригах стиховете отвсякъде. Дори политиката загатната там, изчистих. Изтрих гладните без пари, избистрих тъмните петна осмелили се да се появят в одата ми и накрая се получи.
 Отнесох написаното обработено изцяло, пак при редактора, съвсем окрилен и  усмихнат от свършеното. Като ме видя, че идвам отново, очилата му взеха че пак се изпотиха. След като запази кратко мълчание, през което успя да избърше стъклата с кърпичката от джоба си ме попита:
-Е какво Господинов, получи ли се...?
-Да господин редактор, мисля, че тоя път улучих десятката...!
-Да видим! -промърмори той приглушено, прокашля се и като хвърли критичен поглед в творбата ми зачете:
         " Я!
Отново Коледа е!
Но Коледа без Бъдни вечер -
Коледа ли е?
Не!
Без елха и дъха
на прясна борова смола,
светлините ярки във града
палаво, не светят от душа!"
-Какво е това бе Господинов? Тебе питам, какво е? -усмихна ми се развеселен редакторът.
-Моята кратка ода, както забелязахте, без политика, гладни, без измамени и измамници...
-Това добре! Но заглавието, питам за него...?
-Ами само възклицание господин редактор, само възклицание... сиреч без да се усетим минала годината и отново," Я вижте Коледа е дошла!!!"
-Много кратко сте го написали Господинов. Много кратко. Не може ли малко да го удължите?
-Но вие казахте...
-Не е важно какво съм казал. Заглавието трябва да оправите!
-Само за момент господин редакторе. Мисля... Ето вижте: "Коледа е!"
-Ами че, то всеки знае, че след Бъдни вечер идва Коледа. Мислете Господинов! Мислете!
-"Дъх на елха!"- казах аз и бях почти сигурен, че ще ме отреже. Вместо това редакторът успя да ме изненада. Потупа ме уверено по рамото и каза:
-Ето! Видяхте ли? Можете, ама трябваше да ви ръчна малко. За да се сетите, че поети има много, поетки също, но ние редакторите Господинов, ние драги сме малко.
   Когато местния вестник излезе за Коледа пощурял от гордост и предварително успял да се похвали на съседи и приятели с прочувствената си творба вперих поглед в редовете вътре. Оказа се, че мястото не беше стигнало за цялата ода. Стоеше уверено единствено заглавието: "Дъх на елха!"
В.Софин



четвъртък, 15 декември 2016 г.

Бъдете себе си!



 Лъжат ни и ние вярваме.
-Гласувайте! Задължително е!
-Да! Там сме пред  урните.
-Теглете кредит! Наложително е!
-Веднага.
-Пуснете фиш за тотото! Джакпот!
-Как не! От само себе си, се разбира.
-Дайте лични данни! Необходими са!
-Веднага.
-Помогнете на сина си! Катастрофирал е! Дайте пари!
-Да! Колко?
-Всичко!
-Бъдете себе си!
-Не разбирам... ?
-Ясно! И вие сте подчинени на думите, слушам, разбирам и винаги откликвам положително на фалша разпространяван от измамниците в една държава загубила част от добродетелите си, които някога бяха важни...!
В.СОФИН 

Мама, дали ще разреши...



Шеф разказвал виц на служителите си. Всички прихнали от смях, само Ненчо плачел, та се късал.
-Ти какво? –подкачил го шефът обиден. Не ти ли хареса вицът?
-Хареса ми... –тихо отвърнал Ненчо и продължил да подсмърча.
-Тогава защо ревеш? –още по-ядосан го запитал шефът.
-Мама почина вчера...!
-Мож-же! –дал разрешение шефът  и всичките колеги се присъединили в съчувствие към трагедията  сполетяла Ненчо, като свели съпричастно глави.
  В този момент разплаканият избърсал щастливо сълзите си и прихнал да се смее неистово.
-Ти какво? Нали майка ти е починала? Защо се смееш? –изпаднал в недоумение шефът.
-За да видя физиономиите Ви. Толкова бяхте развеселени, само до преди миг, а сега сякаш мама е починала...
-А не е ли?
-В цветущо здраве е. И няма намерение да си отива от тоя свят, защото ще се женя.
-Ама вярно ли бе Ненчо?  Кога ще бъде сватбата? –попитали облекчени колегите му.
-Честно да ви кажа правичката и аз самият не зная. Може би утре или в други ден, или пък в края на седмицата, а нищо чудно и на Коледа... Все пак зависи...
-От какво бе Ненчо?  Казвай! Не ни измъчвай повече! –попитал любопитен и шефът.
-Много ясно от какво зависи. От това, дали ще се намери да ме вземе някоя прелестна девойка и най-важното, най-важното е, дали мама ще разреши...!
В.СОФИН