Невъзможното оцеляване на Христо

                                                                   

           Сам господ Бог, му бе свидетел, не би посегнал. Никога! Но когато виждаше и чуваше, как самите проповядващи мир и разбирателство отци се карат и злословят по между си за пари и власт не издържа…

        Семейството му отдавна обречено на глад бавно умираше в един нов век, който на обещаваше нищо добро за никого. Хора бягаха панически от създадените изкуствено войни. Прекосяваха неговата страна в търсене на по-добър живот. Търсеха оцеляване. Почувствали откровеното бездушие на управляващите и видели нищетата на тоя измъчен народ, бежанците не се застояваха дълго, а се изнизваха бързо, спасявайки се  дори по единично, далеч на запад от пределите на една страна обречена на гибел . Някои от чужденците, прекосяваха Средиземно море,дори умираха в ледените му води . Без да знаят  западен език, повечето от тях, без пари, гладни боси, подритвани но, с надежда в гърдите търсеха свобода и достоен живот в Европа.

      Самият той, макар и кръстен на Христос, спасителят, не можа да удържи положението. Безработен от няколко години с жена и две невръстни деца Христо търсеше, също като бежанците шанс в живота. Уви! Такъв нямаше. Унищожените безмилостно от мародери в страната останки от фабрики и заводи, крещяха недвусмислено за ширещото се безнадеждно положение.  Стърчащите тук там стени останали, като горди паметници  от един постоянно днес заклеймяван социалистически строй, говореха, че трябва нещо да се направи…

   Ровенето в боклукджийската кофа не помагаше на глада, да се чувства сит!

    Съпругата  на  Христо Цвета прегладняла, бе готова да легне с първия срещнат непознат, предложил и късче хляб… Дори една мъничка троха… ! Положението изнемогваше и не се търпеше…

     Видяло всичко това като отчайващо, Христовото сърце не издържа. Макар и набожен, знаещ, че извършва непоправимо грях, той реши да атакува черквата в града. Всяка неделя, там той, бе неин ревностен посетител . Заедно с жената си и децата, палеха свещичка за късмет и тихо се молеха. Уви времето за молби изтече. Настъпи безмилостно времето за действие.

        В полунощ, преди градския часовник да оповести дванадесетия час с помощта на здраво въже, чийто край завършваше здраво вързан с кука Христо прехвърли двуметровата зидана ограда на църквата и се устреми към нея с бавни плахи стъпки.  Когато стигна там, първо се прекръсти богобоязливо, донякъде уплашен, донякъде отвратен от самия себе си, но когато пред замаяния му поглед, внезапно изникна картината на изпитите очи от глад и немотия на неговата жена и видя двете си боси, хлипащи деца протягащи ръка за милостиня, пристъпи почти уверено напред. Въпреки това мислите отново го връхлетяха и бе готов да се върне… Но сякаш дяволът изтика в главата му картина в която видя алчните погледи на каращите се отци, които бяха се разцепили като политическата местна партия за власт, която правеше всичко непозволено и си играеше със съдбите на хиляди страдащи хора в страната. Всички те, както и Христо търсеха помощ и спасение от църквата. Затова макар първите му крачки да бяха, като на едва прохождащо дете, следващите вече съвсем смело прекрачиха към изградената през вековете твърда плът на храма.

      След няколко нерешителни съвсем вяли опита, успя да закачи хвърлената кука горе на решетъчния прозорец, който мълчаливо го следеше с поглед  и го обвиняваше за светотатсвото извършвано от него. Всички действия  Христо извършваше от задната почти невидима стена на черквата. Изкачването, макар и трудно се оказа успешно. Ножовката взета от вкъщи, скрита на топло отпред на дрехата му влезе безкомпромисно в действие. Едва след час висене отвън, най после Христо преряза дотолкова решетъчните пръти на прозореца, които пазеха храма от такива като него.

   „Крадец!” – премина болезнено мисъл в главата му. В какво се бе превърнал? В животно търсещо начин да оцелее…!

      Въпреки рендосаните мисли, които го смутиха за миг, той успя  да промъкне изнемощялото си тяло вътре. И бавно се спусна долу, право в лоното на църквата. С треперещо от страх сърце, биещо неумолимо на висок тон според Христо и с помощта на смелото фенерче, измъкнато от джоба му фокусира положението. Пътьом прибра лептата на хората извадена от шкафа до вратата на изхода. Набра кураж и започна да пълни торбата със свещници, малки икони и всичко, което според него бе лесно за изнасяне. Вече готов се опита  да се качи по обратния път. Уви! Тежестта го дърпаше безмилостно надолу и не му даваше да стигне до прозореца от който прозираше сивото мрачно, безлунно небе. То  ставаше явен свидетел на извършващата се кражба. Намръщен и разколебан, цял плувнал в студена пот Христо бе принуден да изостави, част от плячката. Но и при новия си опит, не успя да стигне до прозореца. Изцяло премалял, той си спомни, че от близо два дни почти нищо не бе слагал в устата си освен вода. Изморен до немай къде, треперещ остави почти всичко взето. Единствено прибра парите. Не бяха много, но все пак обещаваха седмица хляб. За него това си бе цяло богатство. И защо да не бъде като в джоба му отдавна не бяха дрънкали, дори дребни монети.

     Този път, най-после успя да се качи. Тъкмо се прехвърляше отвън, когато почти разплакани ушите му дочуха лая на безстопанствени кучета. Явно някой идваше. Съвсем изплашен Христо реши да действа по-бързо. Промуши с усилие тялото си плувнало от пот и когато студения вятър го посрещна отвън, отнякъде изскочи котка. Изплашена подгонена от кучета, тя рипна на близкото до църковната стена дърво. От там търсеща явно закрила от Христо се хвърли към него. Непреценил ситуацията добре той извика уплашено и се пусна от въжето.  Полетя към каменните плочи, превзели почти целия църковен двор. Не успя дори и звук да излезе от устата му. Падайки долу последната му бегла мисъл преминала, като светкавица в главата бе за семейството, което оставаше само в свят на мъка и без надежда за оцеляване. Почти почувства срама им, който щяха да изпитат, когато без друго разберяха за опита му да окраде църквата. Той който никога не бе пристъпвал закона; той който никога не си бе позволил да обиди някой; той който винаги с усмивка въпреки безизходното си положение поздравяваше всеки срещнат; той Христо, който винаги бе готов да помогне всекиму. Сега лежеше с пробит мозък, умиращ долу на студените църковни плочи.  Сащисана котката забеляза колебанието от изненадата прозвучала в кучетата и се измъкна бързо вън от двора на църквата. Подушили човешка кръв  бездомните псета пощуряха. Едно от тях, изви глава нагоре към смръщеното небе и нададе мощен вой. Събратята му, които също се бяха почувствали свидетели на станалото се присъединиха към него.

      Рано сутринта намериха Христо в компанията на кучетата, които не позволиха на някого да се приближи до трупа му. Наложи се да извикат помощ. Когато най-после успяха да ги отстранят и стигнаха до тялото на Христо  се вгледаха учудени. Умрял с широко отворени очи вперени право нагоре към небето, той се усмихваше, сякаш бе решил напълно проблемите на бедното си семейство. Какво бе видял, така и никой не разбра. Може би само единствено избягалата котка знаеше, защото бе станала свидетел на падането му. Но и да знаеше, не би го споделила с хората, които се мразеха, завиждаха и убиваха за удоволствие. Но имаше и такива, като Христо, които просто искаха да живеят живота си в мир и любов.

     Разбрала за горчивата съдба Цвета жена му захлипа и прокле съдбата си. Сега дори не можеше да проси милостиня пред храма. Всички пръсти на вярващи Богу, щяха да я сочат и дори неизречени думите им, все щяха да стигат до нея, че е съпруга на крадец.

      Вместо незавидната съдба, обаче ония на които Христо цял живот бе помагал всячески, винаги когато можеше, сега сториха същото със семейството му. Намериха работа на Цвета. Нахраниха децата и, и ги облякоха. Най-после донякъде, тя се почувства щастлива. Липсваше и само Христо. Неговата сгряваща усмивка, любовта му.

    Уви! Животът взима своето. Той решава съдбите на всички ни. И ако случайно не се бе случило така, може би никога Цвета и децата на Христо биха успели да се изправят на крака.

    „Неведоми са пътищата господни!” Сам отецът Бог решава, кое е право и кое не!

В.СОФИН  

Дай пет лева тате!

       -Тате бе-е…! Дай пет лева!

-Оти сакаш?

-Е па, требат ми!

-Оно и на мене требат, ама нема. ако имаше, щех да ги изпием у кръчмата.

-Тате бе-е…! –проплакал  пак синът. -Сакай от майка! Ама, да знаеш много ми требат!

-И оти бре? –озадачил се бащата.

-Как оти, бе тате! Как оти! Па да ги изпием у кръчмата… Не видиш ли, че обръчите  ми са се разсахнале и зеха сами да падат… Требе да ги затегнем!

-А бе! Чекай да видиш говедо такава! Сега като разпашем колано…. Така, че те затегнем…! Утре нема да моеш и на заднико да седнеш! -заканил се разярен бащата и взел да се разпасва.

-Чекай малко бе тате! Не посягай! А иди, сакай  десет лева от майка и за двамата, та заедно да ги изпием у кръчмата…!

                                                                     Дай пет лева!

-Тате бе-е…! Дай ми, ако обичаш пет лева!

-Защо са ти?

-Трябват ми тате! Трябват!

-То и на мен трябват, ама няма. Ако имаше щях да ги изпия в кръчмата.

-Тате бе-е…! –проплакал отново синът. –Искай от мама! Защото трябва да знаеш, ама много ми трябват!

-И защо? –озадачил се от настояването на сина бащата.

-Как защо бе тате? Как защо? За да ги изпия у кръчмата при Драго. Не виждаш ли, че обръчите ми са се разсъхнали и падат…? Трябва някак си да ги затегна…!

-Така ли? Сега ще видиш, говедо такова, като разпаша колана…. Така ще те нашаря, че утре да не можеш , дори да седнеш!  -разярил се бащата от наглостта на сина си и взел да се разпасва.

-Чакай малко тате! Чакай! Искай от мама десет лева и за двамата. Заедно да ги изпием у кръчмата на Драго…

В.СОФИН

Самоковското минало, живее сред нас

                                                     

        Вървя през града. Моят роден град, Самоков!

   Очите ми търсят сенки от миналото. Търсят и намират стари сгради, къщи с ронеща, падаща мазилка; къщи с архитектурни забележителности отразяващи епохата на времето когато са били направени от майстори, майстори самоковци.

  Миналото на нашите баби, прабаби, дядовци и прадядовци е тук сред нас и тихо показва облика си на онзи, който има очи и го вижда.

  Моят развълнуван поглед прочита  написаното от Асен Г. Христофоров от поредицата „Бащино огнище”. Там в книжката от70 страници, озаглавена „Самоков” е написано:

   „През периода между двете последни войни не много бе направено в Самоков за благоустрояването на града. Първият градски водопровод бе прекаран едва към 1925година. Учреден бе и туристически парк в южния край на града, край шосето за Боровец, израсна и сградата на читалището музей, построена върху мястото на една съборена турска джамия, /някога дванайсет на брой/оформи се и близкият хълм „Ридо” като място за разходка и отдих на самоковци. Ала паметниците на старата архитектура изчезваха един подир друг. Покрай джамиите бяха срутени и много стари къщи с оригинална архитектура и чудни тавани от дърворезба, останали като едничък спомен от старите самоковски майстори. Градът сякаш не тачеше своето славно минало. Само старата турска чешма се мъдреше в единия край на градския площад, твърде масивна с квадратните си мраморни стени, за да бъде разядена от ръждата на времето. Недалеч от нея доскоро стърчеше отсеченото като с нож минаре на последната турска джамия в Самоков. Изградена преди кръгло четири века, тя е била изографисана от самоковски художници. Сега джамията е  възстановена.”

   И ето ме пред старата чешма.  Сякаш виждам дядо ми, спрял пред едно от коритата, как пои конете си докато жадния му поглед шари по чаршията, откъдето се чува хорска глъч на търговци. Дошъл от близкото село Шипочане на пазар…

     Малките дюкянчета, кафенетата, издигащото се високо минаре на джамията и по-долу под-нея „Чадър чешма”, предлагаща на всички гости на града постоянно течаща студена, уникална рилска вода…

    Читалището – музей, което помни и съхранява много тайни..  Сякаш виждам пред него, чакащите търпеливо на опашка хора, /ония които вече не са сред нас/ Гледам как вълнението изменя позитивно чертите и прави одухотворени лицата им. Оживлението и дори ръкопляскането към току що пристигналата трупа, артисти от София и други градове от страната зазвучава и в моите уши…  Тихо и почти неуловимо… Но, кара сърцето ми да бие, като камбаната сутрин от митрополитската  черквата.  Читалището –музей помни ревниво всички тези посещения, цялата тая еуфория, скрита и опазена до днес зад стените му. Уникалните костюми на артистите. Представленията повдигащи духа на всички самоковци. Концерти на състави, рецитации и жив хумор извиращ от дебрите на българската душа…!

Вървя! Погледът ми незабележимо гали останалите без мазилка почти олюпени високи сгради, някогашни тютюневи складове. Килимарският цех, още чува и дори вижда работата на самоковските килимарки, някогашна наша гордост…

   Унили очите ми проследяват почти изцяло сринати изоставени на грабители стари къщи. Стопаните им отдавна са се преселили в свят от който няма връщане, докато други просто са заминали да търсят щастие в чужбина. Всичко се руши! Всичко се променя!  Но споменът уви остава. Жив и непоклатим  в душите на старите самоковци.

   Моят все виждащ поглед се спира на сегашния градски център и библиотеката отсреща…

    Обаче вместо него, внезапно пред очите ми оживява друго време…  Някогашния градски площад изцяло превзет от плочки и отстрани пътя изкован от павета. Заслушан в шепненето на вятъра, дочувам как чаткат подкованите с цинтове обувки на войниците, даващи клетва за вярност пред народ и държава; Дочух и песента „Върви народе възродени” и видях детските усмивки на учениците, които гордо маршируваха в деня на двадесет и четвърти май.

   Усетих полъха на времето…!

      Внезапно, сякаш от нищото в ушите ми прозвучаха жалните нотки на колелета скърцащи от каруцата на дядо ми. Виждам го да се връща от пазара, към къщи. Успял е да продаде събраните през седмицата кокоши яйца и дори е купил за малкия  син, моят баща, коса. Лятото е вече близо… Тревата е узряла… Време е за сенокос!

   Сенките от миналото оживяват…

    Градът диша непрекъснато и постоянно се променя, също като настроенията на хората. Въпреки всичко старото е тук, не е избягало. Всеки от нас пази мил спомен от дядо, баба, баща и майка…

       Мълчи града. Пази тишина. Само вятъра брули безжалостно останалите паметници и навява спомени за отминали времена и самоковски герои. Паисий Хилендарски, Захари Зограф, Станислав Доспевски, Контстантин  Фотинов, Чакър войвода и много други художници, писатели, театрали, поети. Всички дали ценен принос за развитието на град Самоков.

И един последен цитат от  книжката „Самоков” на Асен Христофоров:

  „ Не случайно известният турски реформатор Митхад паша казва на самоковци: „Не намерих по-интелигентни хора между турци, българи и евреи ни в София, ни в Кюстендил, ни в Дупница, ни другаде по моя вилает, както във вашия град.”

Две пътешественички англичанки – Макензи и Ърби, които посещават града почти по-същото време. „Самоков беше първото място на запад от Цариград – пишат те в издадена подир време книга, -гдето не намерихме люде да разбират гръцки, но това не значи, че жителите са невежи или варвари. Напротив, те имат две хубави училища, едно за момчета и друго за момичета – големи и просторни сгради от дървен материал, свежо боядисани…. Издигнати от старейшините без нито един петак помощ от гръцкия владика или от турските управници.” Каква крепост на българщината и какво умение да строят хубави сгради.   „Нигде в България – пише А.Протич – не бяха издигнати от местните граждани такива великолепни къщи –дворци като в Самоков””

Отдавна всичко е забравено. Отдавна всичко е подложено на съмнения и критики. Но създаденото, което все още диша живо край нас, някаква останала частица от миналото, все още напомня за себе си. То е истинско, защото все още може да се види и докосне… Миналото, славното минало от историята, такава каквато е съхранена в спомените и описана от някогашните българи, които никога не са се срамували, че са били именно такива. Родолюбци и патриоти!

В.СОФИН 

Студентският проклет изпит!

             Някои студенти са в състояние, да не отворят учебник  чак до провеждането на изпита. Подушили идването му, те започват трескаво да четат. От толкова яко зубрене в главата на студента настъпва хаос. Той знае, че времето е нищожно за добрата подготовка и научава едва няколко теми. На другите просто хвърля поглед , за да се увери, че са там и не са избягали. Естествено ако е, хазартен тип, студентът разчита в повечето случаи на късмета си. За него по-важно от всичкото това зубрене си остават купоните. Все пак той знае, че един път се живее и трябва да навакса от хубавото, което за него е, дискотеки с гаджета и не на последно място традиционните напивания, които довеждат  понякога до сбивания. Без това не може да се мине.

    Когато часът на истината удари и студентът чуе предупредителния и зов в главата си, той се стяга вътрешно. Отива съвсем рано сутринта, недоспал се и ядосан пред кабинета на изпитващия професор и започва, нервно да разхожда краката си в коридора. Понякога тъпче, умислен на място, уверен донякъде, че късметът му ще проработи. Въпреки всичко от недоспиването и вълнението има вид на смъртник. Чувства се едва ли, не на собственото си изфабрикувано погребение. В ушите тържествените фанфари са заменени с тъжен марш от който той не вижда изход. При това все му се привиждат картини от бъдещето в което се вижда неуспял и не изкарал докрай купоните с  танци и прекратил приятния и лек начин на живот, платен от родителите му.

Някои от другите студенти бърчат нос и подсмърчат сякаш са настинали. Други се хващат безпомощно за ченето с мисълта за болка в зъбите. Всички погледи естествено са вперени с неприязън право във вратата на кабинета. В даден момент, тя се отваря безжалостно със жалостиво скърцане и на прага и застава приканващият професор с доволна усмивка пред студентите.

       До този момент повечето от тях са гадали, какви ли капани е заложил преподавателя и каква клечка на късмета ще изтеглят, дългата или късата. Но безпристрастно времето за спорове е свършило и един от тях влиза вътре със свито сърце. Изпита започва.

   Първият влязъл е късметлия, но той не го осъзнава. Не за това, че именно него са избрали, а че няма да се пържи на бавен огън, като другите чакащи своя ред студенти. Те се потят, обикалят с треперещи крака на маратонци коридора и се чувстват, изцедени, току преди самия старт. Тук там в някои от тях, прозира, оцетена усмивка, която показва пред всички други, доволно пълзящия страх в мозъка на изнервения студент.

      Едва излязъл първия и втория с явна нерешителност, поканен от вещата политика на професора влиза…

    Избърсвайки ледената пот от челото, излезлия въздъхва облекчено и горд с постижението, показва тройката в студентската си книжка.

-Имах невероятен късмет! –хвали се той и добавя с усмивка думички лишени от напрежение:

-Довечера всички на купон! Ще се напием като казаци за успешния изпит. Аз черпя!

    След горе казаните думи потропвайки гордо, почти безгрижно с обувки излиза горд за проявения от него кураж. Все пак е влязъл първи в кабинета и е успял да излъже не само себе си, че знае, но и преподавателят, който се е отказал доброволно от по-нататъшните измъчвания с трудни въпроси.

    Завистливите погледи на не влезлите още при изпитващия студенти проследяват до завоя на стълбите щастливия гръб на успелия колега, който почти веднага се скрива безпрепятствено от очите на всички.

    Втория влязъл в кабинета на професора, пристъпва бавно, едва, едва, като спънат кон. Опипва неуверено с крака пода пред него и сякаш се чувства, не на мястото си. След молбата на изпитващия тегли въпрос и преглъща сухо кашляйки. Погледът му се спира на лошия късмет. Нищо не знае и започва да трепери, като вейка блъскана от вятър. Потта избива от порите му и аха да припадне пред изпитващия преподавател. Виждайки положението професора го изпраща отвън на чист въздух като му казва:

-Няма страшно! Ще събереш знания и кураж и, ще се явиш пак!

       Облекчен донякъде студентът смутолява, че това няма да се повтори и се изнизва, полека в коридора. Любопитни колегите му се опитват да изкопчат резултата от проведения изпит, но неуспелия не ги поглежда дори. Свел ниско засрамено глава  маха с ръка, и си тръгва тихомълком.  На завоя при стълбището изпуска насъбрания в гърдите въздух и промърморва:

-Какво пък! Следващия път ще го взема!

   И добавя решително цветиста попръжня, която много точно отразява мнението му за изпитващия.

     През това време пред кабинета на професора настава безпокойство и объркване. При любезната покана от страна на изпитващия, никой не събира кураж да влезе.

-Какво? –пита професорът –Хайде де, няма ли желаещи? Вътре не вадим зъби.

Виждайки неувереността им обаче, той взима решение:

-Хайде влез, ти Мария! Да засрамиш кавалерите!

 Пуска девойчето вътре в кабинета и затваря вратата. Успешно взела изпита с петица Мария излиза с усмивка и тика в невярващите очи на момчетата, оценката от студентската книжка.

   „Щом тя е успяла, защо не и ние.”  -мислят останалите за изпит студенти и се престрашават. По уверени и сговорчиви влизат един по един в кабинета на усмихнатия с предразполагаща усмивка професор. Вярно, не всички ще успеят да го вземат. Но, за това има поправителен. А довечера, то се знае, всички ще празнуват. Не само щастливците, но и провалилите се на изпита. Нали са един екип, трябва съвместно да споделят радости и скърби. Както се казва „Един за всички, всички за един!”

     На следващия ден изтрезнели, ще коментират с насмешка страха, който ги бе обзел пред кабинета на професора. Ще се подиграват взаимно по между си. Ще си обещаят, че  на следващия изпит, ще бъдат усмихнати и приветливи.

    Но приятели, всеки знае, че когато настъпи мига и зърнат доволната усмивка на професора, пак ще им треперят краката, ще ронят уплашено горчиви сълзи, ще се мръщят, а някои дори проклинат.

      Единствената сгряваща мисъл, която ще изпъкне в главата им, ще бъде, как да заковат, „Тройката”,  и да продължат купоните. За тях студентството, не е нищо друго освен безкрайни купони, много смях, сбивания и напивания. Съвсем друго е напрежението, което професорското тяло създава по –време на изпити.

Какво пък! Съвместно с водката, студентите ще съумеят да преглътнат и предложената им суха материя от преподавателите.

В.СОФИН