понеделник, 29 февруари 2016 г.

Интересуваш ли се от мен?



               Наскоро срещнах приятел с когото не бях се виждал отдавна. След кратък поздрав и като ме огледа от всички страни с любопитство извиращо от усмивката му, намери вдъхновение да ме попита:
-Ти приятелю интересуваш ли се от мен?
-Да! –отвърнах смутено аз. –Интересувам се.
-Как? –прозвуча обвинителния негов  глас и черните му очи се стрелнаха право в лицето ми, като две стрели без жал пронизаха  мълниеносно мозъка ми. Дори косата на моята глава, успя да се изчерви от създаденото неудобство.
-Какво ще кажеш...  –продължи изтезанието си приятелят ми. –Ако сега ние с тебе двамата отидем в кръчмата и ти черпиш по едно?
-Моля...! –издаде ме предателски уплашен гласът , не очаквал такова развитие на срещата.  
-Е какво пък, заповядай!
Седнахме поръчахме и докато бавно отпивахме от чашите и разговаряхме за доброто старо време, отнейде се зададе друг приятел, който като ни видя, хвърли обвиняващ поглед и в двама ни и каза:
-Значи така, а? Пиете сами, а ти приятелю...  –обърна той към мен кафявите си топли очи, които почти ме просълзиха от умиление и като ме посочи с пръст добави:
-Интересуваш ли се от мен?
-Да! –отвърнах придобил сили след първата ракия.
-Защо не? Интересувам се!
-Ами в такъв случай, чакам да почерпиш! При това не за друго, а за да ме убедиш, че говориш истината.
Много скоро, около масата на която пиехме се събраха незнайно откъде изпълзели от дупките си приятели интересуващи се откровено, дали ще развържа кесията си за тях.
         Направих го, не защото бях добрия самарянин, а защото именно днес бях взел заплата. Като се разплатих накрая с кръчмаря, ми останаха пари единствено за такси.
      С леко натежала клатушкаща се походка, на моряк не видял скоро суша стигнах собствения звънец на апартамента си. Порових в джобовете си, но като не открих ключа си, избягал ненадейно някъде, или забравен в кръчмата, когато плащах сметката излязла солено на джоба ми, намерих кураж и звъннах.
      Вратата смазана завчера се отвори безшумно. Широко разкрачена, не допускаща и мишле да мине покрай нея, съпругата ми се изправи с пъстрите си смарагдови очи срещу моите честно сини и ме попита:
-Къде ходиш бе, Любчо? Притесних се за теб. Тъкмо мислех вече да звънна в болницата. Дори и на полицията се канех...
-Ами ...! –смутолевих с  наквасения почерпен от алкохол език. –Бях с едни приятели...
-Какви приятели? –прекъсна ме леко покачващ децибелите си гласът на Мария, моята жена.
-Ами такива, интересуващи се...
-И от какво толкова се вълнуват?
-От мисълта, дали се интересувам от тях. –отвърнах тихо, свел сини честни очи надолу, без да смея да погледна в нейните строги смарагдови пронизващи обвинителни, хвърлящи мълнии очи.
-Добре де! Почерпил си ги и толкова. Ама виж какво?  Кажи ми честно,ти скъпи интересуваш ли се от мен?
-Да Мария! При това много! Нали те обичам слънчице!? –отвърнах успокоен донякъде, дори възвърнах избягалата усмивка на лицето си.
-Я дай да видя тогава, какво е останало от заплатата ти? –нареди ми скъпата, като с това си действие окончателно разби илюзиите ми, че бурята е преминала и морякът, тоест аз съм оцелял.
    Разтворих портфейла, от който заедно с търсения доскоро ключ за апартамента, изпадна един последен срамежлив, лев. Повече нямаше.
-Значи така се интересуваш от мен Любчо? Любовта, твоята към мен, струва само лев. И ти именно с него се опитваш, да ме лъжеш, че се интересуваш...? Честно да ти кажа съпруже –рече ми тя накрая. –Ти именно, повече не ме интересуваш!
    Веднага след обвинителните слова половинката тръшна вратата на апартамента пред носа ми и ме изпрати на улицата. Там отвън на студа се запитах вече без пари и подслон, дали някой приятел не се интересува и от мен. Уви! Не намерих нито един да се развълнува от положението, което сам си бях причинил.
В.СОФИН 

събота, 27 февруари 2016 г.

Поглед към Седемте рилски езера



                                                Поглед  към седемте рилски езера
             След дълго умуване  откровено решихме, аз и семейството ми да щурмуваме Седемте рилски езера. Разбира се, когато съставяме маршрута, обикновено го правим в една посока, без право на връщане от  мястото на тръгване. Целта е винаги да се поддържа интереса жив и стъпките ни да не познаят, какво е скука.
        Малката ни спретната дружина, която тръпнеше в очакване да поеме към езерата, се състоеше от сестра ми, съпругата, дъщерята, синът и естествено моя милост.
      Натоварен като магаре с раница на гърба, която крещеше претъпкана неудържимо до пръсване и без да обръщам внимание на воплите и, подходих грубо с нея, като я тръшнах безстрашно на гърба си, който за мой срам, леко се огъна, но все пак издържа предизвикателството.  Заедно с групата, екзалтирани и предварително заредени с вкус към планината, хукнахме към новото наше приключение. Естествено беше за мен, когато не обърнах внимание на тежестта от товара огънала краката ми, а с леката си усмивка и език бълващ вицове и предизвикващ  думи като: „Стига не ти ли омръзна да се бъзикаш!” зареден с адреналин и предчувстващ предварително изживяването, припнах, силен напред, като подкован току що кон.
        Беше едва началото на август, който ни обещаваше вълнуващи гледки и много позитивни незабравими срещи, които наистина се оказаха именно такива.
        След като успешно принудихме раниците съвместно с нас да се сместят в градския автобус, потеглихме през село „Мала Църква”, „Маджаре” и „Говедарци”. Идеята която беше, бе да поемем през хижа „Вада”, към Седемте рилски езера. Стигнали до разклона  на раздрънкания път, който почти не беше оцелял откъм асфалт и въпреки протеста на багажа ни, возещ се мирно в автобуса го свалихме силом, сякаш бе пътник без билет. Махнахме за сбогом на шофьора поел към комплекса „Мальовица” и като гушнахме с любов раниците си закрачихме бързо, по-пътя, сякаш ни липсваше време. Често отстрани срещахме храсти от боровинки, гъби от рода на пачи крак, но само ги поглеждахме обзети от съжаление, че не можем да ги вземем с нас в нашето и без това претоварено приключение.  Без да ни изложат краката ни стигнаха успешно до табелата, която ни показа, че най-после сме влезли в парка „Рила”. След снимки за спомен продължихме вкупом напред и много скоро хижа „Вада” остана далеч зад нас. На обяд след като багажа на гърба ни, започна да се задъхва, спряхме на едно специално изникнало пред погледа ни място. Специално защото бе направено за пикник. Освен маса и пейки които ни приеха радушно имаше и огнище, което не забрави да ни подкани да съберем за него дърва. Много скоро и огънят щастливо усмихнат блъвна топлина в изпотените ни от умора лица. Скарата която намерихме там, приготви без усилие, откровено и любещо  обяда ни. Мастиката в шишето изстудена в близкия поток, бе успяла да хване кристали. Празненството сред природата започна и завърши с много усмивки и настроение. Всичко бе не толкова заради влиянието на алкохола, колкото от красотата ширнала се пред нас.   Бяхме щастливи, че сме сред въздух, чувства и любов извираща от недрата на планината. Както всякога и този път устата ми не издържа и не спря да мели глупости, като с това успя да предизвика усмивки по-лицата на групата.
    Хапнахме, пийнахме, хвърлихме последен прощален поглед на приютилото ни място оставило специално място в сърцата ни и хванахме пътя, който готов ни чакаше и с радост пое краката ни. Жертвоготовен той сочеше посоката към хижа „Ловна”.
  Преяли, накълвали се яко, като кълвачи не видели скоро червейчета дървояди, дружината ми и моя милост, клатушкайки и бършейки неспирната си пот от челата, най-после стигнахме, така желаното от нас място. След кратък отдих и снимки пред нас блесна пряка пътека встрани от горския път. Тя водеше пряко нагоре, покрай красив неуморен в своя бяг поток, превзет на места от малки водопади хвърлящи бели пръски и създаващи еуфория в преминаващите покрай него туристи. Омаяни спирахме на всяка крачка. Преодоляхме старо мостче над пеещия неспирно песента си поток и като се радвахме на всичко видяно от нас , изкачихме раниците и съвместно с краката си ги подгонихме по-големия път.
   Подушихме като хрътки, че езерата са вече съвсем близо до нас. Първом от дерето по което се изкачвахме вдясно от нас зърнахме новопостроената хижа”Седемте рилски езера”. После видяхме вляво и старата високо горе, почти опираща в синьото безоблачно небе.  Появил се внезапно клек пред нас, съобщи на очите ни,  края на гората. Тук там малки полянки, бяха  обърнати и разорани. Като че ли, някакви диви животни бяха вършали там, търсейки препитание и сладки корени за храна.
      И ето ни вече стъпили уверено пред сините очи на долното езеро. Прочетохме табелката за него и хвърлихме жаден поглед в кристално чистите му води.  Малки рибки плуваха на групи покрай брега му. Внезапно осенен от идея реших да покажа нагледно на пътешествениците с мен, как се лови риба с шапка. За целта на експеримента отроних няколко трохи хляб във езерото пред мен. Водата пощуря. Смъкнах бързо шапката от главата си с козирка и наистина успях... Хвърлихме поглед вътре в нея и заедно със сина ми установихме, че рибките са лешанки. Естествено осъществил докрай експеримента си, пуснах улова си на свобода, но той вместо да избяга изплашен продължи да плува покрай брега в очакване на нови трохички.
-Е приятели, видяхте ли? Как се хваща риба с шапка! –казах им аз, защото просто не бяха повярвали, че е възможно това да бъде истина.
   Внезапно до нас мина турист придружен само от раницата на гърба си, когото след кратък задължителен планински поздрав попитахме, дали горе при старата хижа на Седемте рилски езера има разпънати палатки.
-Да! При това са много. Нали знаете за бялото братство на Петър Дънов?–информира ни той и сподели за паневритмията извършава всяка година по-това време. А когато и до слуха ни достигна цифрата, която ни се видя огромна близо двеста палатки, ние уплашени от стълпотворението решихме да останем за нощувка при "Долното езеро" за да правим компания на рибките.
   Смъкнахме неразумно пълните раници от гърбовете си и се разположихме за почивка. Скоро успяхме заедно със моя син да намерим подходящо място за палатките, а и дори огнище обградено с камъни което ни подсказа, че можем и огън да стъкнем. Направихме го събирайки изсъхнал клек. Не устояхме на крясъците на огнището и много скоро в него лумнаха щастливи пламъчета. Докато чаят ни се приготвяше благодарение на зелени шишарки от клек съдържащи витамин С и набрана от нас планинска мащерка, извадихме палатките, които доскоро притеснени и свити в раниците ни, успяха щастливо да разпънат шарените си тела. Успяха да полегнат, на красивата тревиста малка полянка заобиколена почти отвсякъде от клекове. От другата страна на езерото самотен риболовец изпитваше нервите на червея на куката на въдицата си, като с това дразнеше планинската пъстърва плуваща наоколо му.
    Когато се притъмни горе над нас, където се намираше хижата и второто езеро до нея се появиха многобройни светлинки, които караха великолепно изразената картина пред нас да танцува шеметно оставяйки за винаги щастлив спомена у нас.
    Изморени от дневните си приключения се унесохме в сън. В съседната палатка в която спяха съпругата ми, дъщерята и сестра ми, внезапно през нощта дочули някакъв необичаен шум. Благоверната ми половинка докато се измъквала от спалния чувал за да провери, ставащото вън, не видяла нищо, но чантата с хляба закачена на клон от клек била паднала долу на полянката. Нейната загрижена проверка установила, че вътре липсва цял един хляб.  Предвидлива веднага прибрала останалото в палатката си. На сутринта сподели с нас, че може би някой от конете които бяхме видели наоколо ни се е възползвал от благоприятното създадено за него положение и е откраднал хляба ни. Да но други хора споделиха с нас, че мечета били свършили тая работа.
„Не видяхте ли, колко много е разровена земята около клека?”-казаха ни те.
„Това не са ли глигани, търсещи сладки корени?” –наивно попитах уверен в правотата си. Но като видях подигравателните усмивки на хората споделили истината, разбрах, че може би казаното от тях е вярно.
      Рано на следващия втори ден, след закуска и топъл чай, с леко олекнали раници на гръб поехме към хижата, която постоянно мамеше погледите ни и крещеше на своя тих език да бързаме. Вече горе установихме, че наистина почти всяко свободно място бе превзето от палатки. Видяхме табела с лика на Петър Дънов и написаното в нея привлече любопитните ни погледи. Хора почитащи делото му, от цял свят се бяха събрали да посрещнат изгрева на слънцето танцувайки странните си кръгови танци, които за туристи като нас бяха наистина озадачаващи. Явно докато вършеха паневритмията си ,те се зареждаха с необикновена сила, която струеше от езерата, красотата на планината, въздуха и усмихнатото слънце.
    Едно по-едно езерата се предаваха превзети от упоритата и весела наша група.
„Седемте рилски езера са разположени стъпаловидно сред едноименния циркус. Те са най-живописните и на-посещаваните езера в Рила. Отводняват се от река Джерман, ляв приток на Струма. Езерата са номерирани и наименувани. Официално приетата номерация проследява езерата отгоре надолу, но местните планинци, а и някои туристи ги изброяват отдолу нагоре, което е в разрез с научната обосновка за тяхното номериране. Езерата носят следните наименования: първото –„Сълзата”, второто –„Окото”, третото –„Бъбрека”, четвъртото –„Близнака”, петото –„Ботаническото или Трилистника”, шестото –„Рибното”, седмото –„Долното”.” –Това е цитат от книгата на Живко Радучев „Рила –пътеводител”.
Необикновени гледки! Необикновени впечатления! Прекрасни панорамни картини! Уникални седем рилски езера!
Когато краката ни обути в туристически обувки докоснаха благоговейно седмото най-високо разположено езеро „Сълзата” , видяхме планински водач с група ученици, който им обясняваше вдъхновен от красотата ширнала се пред него нещо интересно, което за съжаление не стигна навреме  до нашите любопитни уши. Проследих ги с поглед, как се устремиха покрай водната шир и завиха надясно нагоре изкачвайки „Отовишки връх” Моя милост и групата ми поехме вляво сред мъгла появила се внезапно. Когато стигнахме маркираното указание, едното за връх „Мальовица”, а другото за хижа „Иван Вазов” поехме надолу по-долината към хижата. Докато поизморени от впечатления от красотите на майката природа слизахме устремени към целта си видяхме стадо коне. Дори не липсваха, говеда и овце. Моя син изненадващо за нас намери печурка и я тикна развълнуван под носа ми щастлив с откритието си.
-Браво! –похвалих го. –Ама само една? Какво ще я правим?
-Може да я пекнем на огъня довечера. –Сподели увереността си той но аз, не споделих мнението му.
  Напълно гостоприемната хижа „Иван Вазов" разреши на съпругата ми, сестра ми и дъщерята да спят там. След като пък ние със сина ми попитахме, къде да разпънем палатката си и получихме съответно отказ и дори забрана, решихме да изчакаме благословена вечерта. За да не скучаем оставихме женската част на групата ни да се разполага в хижата а заедно със сина ми хукнахме на разходка, търсейки място за подслон. Намерихме поток. Открихме полянка до него и осъществихме мечтата на палатката да не спи сама. Докато се настанявахме  от транзистора, който носех прозвуча музика. За вечеря естествено се събрахме цялата група. След пожелаване на лека нощ, всеки от нас се оттегли в покоите си.  Впечатлени зяпахме надолу по-дерето откъдето блещукаха далечни, като звезди светлинки от близък до нас град.
     Рано сутринта след, кратка обилна закуска, която вдъхна вяра на силите ни и помогна на краката да вървят в правилната посока, поехме освежени към връх „Мальовица” Той ни зяпаше отгоре и дори явно се присмиваше на усилията ни да го стигнем бързо. Когато изкачихме билото и тръгнахме към него, отгоре видяхме „Урдините езера” да се синеят самотни долу. Гледките не само бяха впечатляващи. Те бяха зашеметяващи, необичайни, великолепни! Покорихме връх „Додов” където имаше плоча с указание за височината му и името. Малко след това погледа ни се спря вдясно долу на трима туристи изкачващи се към нас от „Рилския манастир”, който също любопитен надничаше в нашата посока. Помахахме им гордо от билото от където постоянно пред нас изникваха панорамни картини, рисувани сякаш от художник, а не от майката природа, както всъщност беше.
       Най сетне! Най после! След няколко изтощителни почивки за раниците ни стигнахме връх „Мальовица”, който се оказа запечатан на снимка от нас за спомен. Нашето слизане обаче към хижата се оказа донякъде кошмарно. Тук там парчета ланшен сняг спираха погледа ни, а изобилстващите камъни наоколо дори, спъваха изморени краката. Хванахме без жал за нас,  пряка пътечка водеща направо към хижа „Мальовица”. Стигнали там въздъхнахме с облекчение. През целия този осъществен с усилия път ни следваха смръщени облаци. Едва ни изчакаха, да опънем блажени палатките си, да запалим огън и взеха, че се разреваха. Докато дъждът ромонеше приспивно всичко бе поносимо. Но когато се появиха гръмотевиците, които не обещаваха, а и не искаха да ни радват с тишина стана наистина много страшно. Около нас многобройни борови дръвчета показваха, явното посегателство от страна на светкавиците някога, взели жертви за себе си. Скрити в палатките треперещи от страх и подгизнали от вода се опитахме да запазим разклатеното си душевно равновесие. Донякъде успяхме, защото моя милост екзалтиран от бурята започна да рецитира смешни злободневки с цел да се повдигне смачканото настроение във вече почти мократа трепереща от студ групичка. Най-после като се навика и ни предупреди за нарушенията вършени от нас сред лоното на майката природа всичко стихна. Изчакахме с нетърпение спасяващата слънчева топлина и след закуска на крак събрали палатки с подвити мокри опашки поехме с усилен марш към комплекс „Мальовица”. Ушите ми ловяха коментари от това, колко страшна е била бурята и че сме имали късмет, че още дишаме. За късмет да. Но късмет, че най-после успяхме да осъществим вълнуващо приключение изпълнено с емоции, които ще останат завинаги с нас. Стигнахме спирката на автобуса вече успокоени и дори усмихващи се на изживяния  страх. Докато пътувахме по-изтърбушеното, измъчено от дупки шосе мислите на всички ни бягаха обратно назад. Там към красивите седем рилски езера. Когато зърнахме джамията в центъра на Самоков разбрахме, че сме се прибрали.
   След освежаваща глътка вода за всеки от нас открадната без усилие от „Чадър чешма” поехме под –строй към вкъщи, където нетърпелив и винаги усмихнат пред вратата в двора ни чакаше щастлив, не кой да е, а нашия мил любимец, кучето Бък.
В. Софин 

Подлагай всичко на съмнение!



             В днешния несигурен свят, няма как човек да не подлага всичко на съмнение. Ако не го прави, трудно би оцелял.
          Ако имаме кола и сме на път, няма как да знаем особено през нощта, дали няма някъде скрита дупка на шосето, или пък всеки идващ срещу нас шофьор, дали не е прекалил с алкохола, наркотика или недоспиването. Няма как да не ни гризне съмнението и ако същия водач, кара лудо, криволичи и дори прави гримаси през стъклото на возилото си само и само да ни извади от равновесие.
    Ако пък политиците , милите ни обещаят звезди, със сигурност може да очакваме поредното затъмнение дошло от тяхното отлично разбиране за живота.
      Ако шефът ни се усмихне сутрин приветливо, като обещае по-висока заплата за нас, трябва да очакваме неприятности. Като нищо ще подложим отзивчивостта му на съмнение.
     Ако децата ни, нашата гордост, кажат, че нямат двойки с усмивка, няма как да не ни обземе недоверие. Хукваме набързо в училището, само за да установим, че наистина сме излъгани.
      Ако пък нашата съпруга обяви, че има делова среща с клиенти, няма как да сме сигурни, че е истина, ако сами не цъфнем там и проверим на място истината.
      Ако по-телевизора споделят загрижени за нашето добро настроение за деня и ни кажат, че времето ще бъде привлекателно слънчево и годно за пикник, по добре е да си вземем за из път чадър, защото може да сме сигурни, че ще вали проливен дъжд.
   Ако пък чуем убедителни реклами, трябва да сме сигурни, че предлаганото на по-ниски цени е почти сигурен признак за поредната изкусна лъжа предложена ни при това с усмивка.
      Ако пък някой съвсем непознат човек на пътя ни се усмихне мило, това значи, не друго, а че ще иска пари от нас.
       Когато някой пред нас се хвали, почти сигурно е, че ни лъже, или пък го прави не за друго, а за да ни ядоса и изкара от равновесие.
      Няма как да сме сигурни в продуктите пуснати на свобода по-магазините. Етикетите на тях може да не отговарят на предлаганото. Няма начин да не ни гризне червея на съмнението, когато продават сирене евтино, пък дори и скъпо да е, не се знае от какво точно е направено.
     В този несигурен свят едно е сигурно. Ако сами ние си произвеждаме всичко, може и да е натурално.
      Често се питаме, колко от истината е истина или всичко е лъжа. Мамят ни в кантара при покупките, хитрува и шефът , като ни дава допълнително задачи само и само да не скучаем през почивката. Никой не ни казва пълната истина с цел да не ни обиди или засегне по-някакъв начин.
    От толкова съмнения около нас, няма как да не изпитаме чувството, че и ние самите сме фалшиви. Не сме истински, когато се усмихваме някому, лъжем, когато, нещо не разбираме и не ни понася. Мамим шефа си, че сме усърдни в работа. Лъжем половинката си, че сме на събрание, а вместо това пием бира с приятели в кръчмата или кой знае къде витаем бездушни за всичко около нас.
  Така че искаме или не съмнението, като добър и постоянен другар винаги е с нас и няма просто никакъв, ама никакъв начин да го избегнем. Все пак живеем в несигурен свят, в който трябва и да оцелеем. А за да оцелеем, нужно е и по-често да се смеем!
В Софин.  

петък, 26 февруари 2016 г.

Сън!



             Сънувах. Някакъв странен човек ме зяпаше нахално, почти намръщен от огледалото. Лицето му бе набраздено с дълбоки бръчки. Слепоочията му леко посребрени, а косата, не само оредяла пагубно, но с пепеляв цвят на косъма.
          Посегнах да го докосна. Любопитен и той се опита да ме пипне. Отдръпнах се изплашен. Явно и той стресиран донякъде, направи същото. Пристъпих решен на всичко, но и човекът от огледалото подскочи към мен, даже по-настоятелно. Докато се чудех, откъде се е появил този наглец, с отпуснат голям търбух, внезапно той отвори уста и изкрещя нечленоразделно срещу мен. Оказа се обаче, че и моята уста също се бе обадила уплашено с вик.
        Събудих се посред нощ. Невъздържан дъжд отвън, появил се сякаш от нищото, с грохот възвестяваше правото си на глас, като грубо тропаше по-ламаринения покрив на къщата. Ококорен с помътнели от съня очи, вперих с очакване поглед в себе си, и видях човека от огледалото.
„Нима това бях аз?” –възкликнах на глас изплашен. Невъзможно! Та нали много добре помнех, ако паметта не ме лъжеше, разбира се, че съм едва на двадесет години. С очи сини, дълбоки, като най-хубавите рилски езера; с усмивка лъчезарна на недорасло дете; с мъх вместо с буйни мустаци. Дори брадата ми, бе почти невидима, недокосната още от остър бръснач.
       „Сънувам ли, или съм буден?” –изпълзя лениво мисъл в главата ми и почти обиден известно защо, възкликнах на глас:
-Къде остана приятелю!? Къде се скри от теб, уплашена младостта?
           Някъде отвън под напора на вятъра и дъжда барабанещ гневно по-ламарината се чу странния могъщ глас на бурята, която изръмжа недоволно във вече будните ми уши:
-В миналото! В миналото!
        Опомних се. Наистина тази развалина обработена без милост от времето се оказах именно аз. И докато бурята забавяше силния си ритъм и дъждът почти беше спрял, от очите ми, някогашни бистри рилски езера закапаха едри сълзи, които подмокриха старото скърцащо легло в което криех, изнемощяла  старческата си снага.
В.СОФИН