четвъртък, 31 март 2016 г.

СРЕЩА



-Днес  у стола имах среща! –споделил приятел с колега.
-И коя бе, девойката гореща?
Уви колега! Само постна леща!
В.СОФИН 

сряда, 30 март 2016 г.

Стих!




С труд изстисках лед
да клечи, доволен най-отпред,
пречейки на хората отвред -
стих скандално блед!
----------------------
В лицето гледам как
мъничък щастлив глупак
билет за тото търка пак,
с последния останал му петак!
------------------
От черно бяла снимка
се усмихва с вълшебство -
отдавна избягалото детство!
---------------
Написаното на риза избледнява!
На хартия макар и пожълтяла
словото вълнуващо,
цяло си остава!
--------------------
Втвърден удобно в лава
навел глава в забрава,
заспал в нашата държава
упорит закон, не шава!
---------------------
Некадърно управлявана държава
бандити честно заслужава,
защото днес се унижава,
не за чест и слава -
либерален закон създава!
-------------------
Протест!
Премалял от неистов глад
изплюх на паветата хвъркат
неприлично усмихнат делегат -
нецензуриран срещу властите цитат!
--------------
В.СОФИН

ФАКТ!



Не знам, кой идиот движи ръката ми, когато пише, но знам, че именно тогава мозъкът ми спи. Като, че ли някой се намесва и върху белия лист се появяват знаци. Думи, изречения и смисъл. Всичко това на български език. Стреснат от видяното се опитвам да разбера надрасканото. Уви! Всичко е мъгливо, неясно.
  Попитах приятел, да ми обясни какво е това, а той ми каза, че било шедьовър. Как пък не!  На мен ми се стори някаква простотия надраскана от ръката ми с чужда помощ, та да не скучае.
-Чети бе! –скара ми се приятеля и аз отново погледнах в написаното. Дори за момент успях да се замисля. Нима аз бях сътворил цялата тази каша? Уви! Мозъкът ми, дори спящ бе намерил сили да ме излъже, като твори. И да написаното изглеждаше, сякаш от майстор на перото.  Позволих си да проверя това, като отнесох разказа в редакцията на местен вестник.
-От къде сте го преписали? Кой е авторът му? –усъмниха се веднага вгледани в невзрачната ми физиономия.
-Ръката ми от скука го написа, под диктовката на мозъка, който неизвестно как успешно и го продиктува!
-Да бе! Как ли пък не!  -продължи редактора от вестника със съмнението си.
-Добре де! –съгласих се примирен донякъде и им показах тетрадката с черновата в която щъкаха, сготвени от перото ми и други вкусни разкази.
Ахнаха!
-Браво бе! –похвали ме внезапно редактора и ушите ми засрамени, чули това почервеняха от удоволствие.
-И какво работите ако не е тайна? Да не би, да сте завършили журналистика?
-А, не! –отвърнах смутен, скромно аз. –Аз съм един най-обикновен, скучаещ нощно време портиер...  Когато неусетно задремя, неизвестно как на белия лист се раждат думичките... Щом се осъзная и ги прочета, и аз не вярвам на написаното.... Но е факт! Просто Факт!
В.СОФИН  

вторник, 29 март 2016 г.

Обикновено кошче за боклук



              Благодарение на усилията на кмета в един провинциален град на различни места се „родиха” нови кошчета за боклук. Оцветени в жълто и зелено, те привличаха вниманието на пешеходците. Е, поне се опитваха, защото повечето хора, даже не ги забелязваха  и изхвърлените с лека ръка, хартии  летяха безпомощно навсякъде. Дори площада не избягваше участта си, да се снабди с угарки от цигари, които плуваха удавени там, долу на плочките от обществото.
       Пред градската община също се мъдреше едно усмихнато кошче, което без усилие събираше остатъци. Не липсваха вътре в него, части от закуски, огризки от ябълки, празни опаковки от кроасани, кутии от цигари, фасове и дори алуминиеви кенчета от бира. Съвсем приветливо кошчето не отказваше да приеме, дори дъвки, които залепваха безгрижно за дъното му. Безмилостни тютюнджиите се възползваха максимално от доброто му  настроение  и често се събираха около него да пушат и водят разговори. Накрая дори не забравяха да хвърлят угарките и да оставят безгрижно изплюта горчивата си слюнка вътре в него.  Добродушно, кошчето продължаваше да радва всички ползващи го с гостоприемството си и със зеления  цвят, с който бе боядисано.
     Вечер, когато хората от общината се прибираха по-домовете си, всичко опустяваше.  Самотно останало кошчето, чакаше приятели на посещение...
       Такива не закъсняваха да се появят внезапно огладнели. Бездомно куче търсещо вечеря бе качило лапи горе върху кошчето и ровеше усърдно с муцуната си вътре. След като успя да измъкне недоядена баничка, останала от сутринта и да се справи бързо с нея, отново подуши за плячка. Уви! Такава тази вечер нямаше... Менюто се оказа слабо. Липсваха други остатъци от храна. Угрижено кошчето за боклук се опита да каже това на бездомното куче, но не успя, защото то ядосано безцеремонно вдигна задна лапа и обля с урината си зеления приятен цвят на ламарината му. След като задоволи прищявката си песът хукна да обиколи и другите кошчета. Обидено от това грубо отношение, кошчето се нацупи.
       Луната която отгоре надзърташе с любопитство, видя случката  и също се натъжи. Когато наблизо до нея закачлив вятър се опита да я разсее, тя направо го помоли да скрие неприятните гледки от нея, с помощта на облаците, които също играеха безгрижно в небето. От него надничаха засрамено и част от звездите, учудени от видяното.  Много скоро луната бе изцяло скрита и пролетния дъжд  дошъл внезапно успя да изкъпе пострадалото кошче, което отново се усмихна щастливо.
       Сутринта още преди слънцето да се покаже и глътне разсипаната нощна влага от дъжда по-тротоарите и площада пред общината се появи клошар с чувал на рамото си. Съвсем грубо и нетърпеливо той обърна кошчето с дъното нагоре и целият труд с който бе събран боклука, отиде по-дяволите. Всичко изпадна върху плочките. Останаха вътре само упоритите дъвки, които намерели сигурен подслон вътре, така и не излязоха. Клошарят поразрови с ръка боклука. Прибра прилежно недопушените фасове, мушна в чувала алуминиевите кенчета от бира и ядосан, че друго няма , изрита с все сила зеленото кошче. Горкото!   Не свикнало на такова грубо отношение, то се отскубна от желязната си стойка и падна встрани в розовите храсти. Без колебание и без съвест клошарят го взе и скочи върху му. Смачка го почти изцяло и като се усмихна с щърбата си уста, доволен от извършеното  го скри в чувала и го метна на рамото си. Без да се огледа и без изобщо да му пука, че камерата отпред пред общината бе заснела случилото се, клошарят се отдалечи с бърза крачка, към следващите жертви. На тях не посегна, защото вече градът събуден, бе успял да изплюе вън хора, които бяха тръгнали за работа.
    Общинарите така и не успяха да разберат, кой е злосторника отмъкнал кошчето за боклук. Камерата засрамена, се бе успала и не бе заснела почти нищо. Но това бе станало, защото хитър  паяк, беше изплел  мрежата си именно върху нея.
       Вечерта пред празната желязна стойка, където се усмихваше преди зеленото добродушно кошче спря огладняло бездомното куче. Озадачено обиколи мястото и след като подуши наоколо му, вдигна глава към току що изгрялата луна и нададе тъжно протяжен вой. Близо до него подухна любопитен пролетния вятър. Дърветата зашумяха възмутено с  едва никналите си, още мънички листа. Звездите горе на небето премигнаха уплашено и бързо се скриха в появилите се ненадейно, тъмни облаци. Внезапно блеснаха светкавици, които озариха площадката пред общината. Заръмя!  Цяло изкъпано от падналия дъжд, бездомното куче спря воя си и хукна в неизвестна посока, търсейки подслон. На площадката остана единствено циментирана празната желязна стойка, където до вчера се смееше щастливо и винаги готово да откликне, на всеки в помощ, добродушното зелено боклукчийско кошче.
В.СОФИН  

събота, 26 март 2016 г.

Капчици роса



                                                              Капчици роса
Блестящи капчици роса
Пречистват лош съня!
Като дим изчезва старостта,
отлита явила се тъга.

С капчици бисерна роса
щастливо изпъква младостта!
Като дим изчезва яростта,
изплашена отлита завистта!

Откровени капчици роса,
пълзят свободно от носа!
Като дим ни хваща болестта -
кашля грипът от уста!                             
В.СОФИН

Труден избор за писане



         Всеки начинаещ писател търси собствен стил на писане. Повлиян от едни, дрогиран от други автори, той се втурва да излее очарованието си върху белия лист. Докато го прави, тръпне очарован от думичките посетили мозъка му. Бърза! Драска за да не ги забрави. Понякога спира за малко неуверен, почти разочарован от  внезапно избягалата мисъл. Щом обаче се появи отново, стиска здраво перото, не за да пусне вода, а да изцеди нови думички. Скърца, натискано то с грубата сила на пръстите, плаче неспирно и ето разказът най-после целият се е появил. Видял е белия свят... Дори точката щастливо показва завършека му.
     Начинаещият писател го оглежда, както се казва: „От глава до пети”, или отначало до самия край.  Възхищава му се. Радва се сякаш дете му се е родило. Зачита го отново. Добре! Да но след кратък задълбочен анализ на мислите си, решава, че написаното не отговаря на стила му. Разколебава се защото повлиян от любими автори той вижда в разказа си самият Хемингуей. А ето, че и Джером К.Джером с неговото „Вие” се е промъкнал вътре някак си. И за да бъде искрен пред себе си дори му се струва, че завършека на написаното от него е на Алеко Константинов, защото незнайно как там се е появил на гости бай Ганьо.  Получила се е някаква каша. На места гъста, на други рядка, като кална локва. Ами сега! Нали ще го обвинят в плагиатство? Критиците ще му се изсмеят право в лицето и ще споделят безмилостни, че това е едно голямо, хубаво написано клише.  Всеки знае, че тия теми отдавна са дъвкани, предъвкани и изплюти сред обществото. Видял в паметта си подигравателните им усмивки, почувствал пренебрежението към него, начинаещия писател, почти разплакан къса на малки парчета сътвореното и започва отново разказа. Пише, мисли, драска. Творбата е готова ! Преглежда разказа под лупа с опасение, че пак е откраднал мисъл от велик автор. Ако открие пасаж, който е особено провокиращ го маха и го заменя веднага с друг. Ето, че вече е напълно удовлетворен от полученото. Явно някак си е успял да накара думите да танцуват в негова полза. Струва му се че е напипал почерка си. Стилът който отговаря на разбиранията му. Собствен, неподражаем и естествено провокиращ читателя.  Без всякакви примеси от други автори. Очарован начинаещия писател мисли, че е създал шедьовър. Радва му се като малко бебе на което току що са сервирали в устата бонбон, а не безвкусен биберон за да не плаче. Дори сълзи на умиление от гордост капват върху творението му.  След кратък миг на опиянение зачита отново написаното . Ужас! От толкова много промени се е получило, едно голямо нищо. Дори начинаещия автор не може да разбере за какво става дума. Темата каква е и той не знае. Вместо обичам, заменил със сричам; любов с харесване, а идиот с полиглот. Всичко това начинаещия писател постигнал с цел да няма обидени, пък и критиците да замълчат. Ами сега! Какво да прави? Отново лутане в мислите. Страдание, сълзи, колебания и ето, че автора роден сякаш за нов живот пак се втурва да пише по-друг начин разказа. Решително омесил Хемингуей с Ерих Мария Ремарк, Джером К Джером с Алеко Константинов, и дори откраднал по-една мисъл и от други автори. За изненада на самия него, накрая разказа се получил. При това особено привлекателен, поучителен и смешен.
Та как начинаещ писател да открие собствения си почерк, като непрекъсната се говори, че вече за всичко е писано, казано и дори документирано.  Как да бъде себе си? Трудно, почти невъзможно. Но когато го прави с усмивка и е в хармония с природата и хората, тогава са получава. Защо? Защото начинаещия писател разкрива чувствата си които бликат от сърце, което не знае омраза. Сърце с голяма любов и загриженост за един по-привлекателен свят за живеене. Свят който вижда и решава проблемите на всички. Без разлика на пол и вяра. За едно бъдеще, което днес е само една красива мечта!
В.СОФИН