събота, 30 април 2016 г.

Кой кого излъга?



Една особено гладна пъстърва дебнела стръв закачена на куката на начинаещ в занаята рибар. Тъкмо посегнала да клъвне, когато ловък в движенията си въдичаря, измъкнал кордата извън водоема. Хвърлил поглед. Червеят все още мърдал необезпокояван на куката. Заметнал отново въдицата. Прегладняла пъстървата, лакомо се нахвърлила върху стръвта. Със своите особено бързи движения обаче,  рибарят отново успял да измъкне пръв куката. Погледнал. Ядосано промърморил, че явно в тоя вир няма никаква риба, но все пак решил да заметне пак стръвта. Без да чака дебнеща наблизо действията на начинаещия неопитен рибар, пъстървата се хвърлила с разтворена паст към червея. Напразно. Рибарят с много по-бързи рефлекси, отново пръв измъкнал куката, заедно с оцелялата стръв.  Следващото замятане във вира обаче се оказало решаващо. Тъкмо неопитният рибар измъквал куката за поредната проверка, когато ненадейно пъстървата изскочила от водата във въздуха. Дръпнала моментално, почти изсулилият се червей от нея, погълнала го лакомо и изчезнала съвсем доволна към дълбокото, където се скрила в подмолите.
    Изненадан, дори донякъде изплашен рибарят изпуснал въдицата и с възклицание произлязло непредвидено от устата му, от която изпаднала недопушена цигара промълвил:
-Егати рибата...! Мен не успя да излъже, но червея явно успя...!
В.СОФИН 

петък, 29 април 2016 г.

КЪЩАТА



         Нищо особено. Нито пък не видяно. Просто къща, построена на хълм, откъдето, като на длан прозираше обикновен провинциален град.
    Съвсем самотна, стояща високо, тя бе успяла да преживее две войни, няколко брака, едно неуспешно запалване и дори опит от страна на силна буря да я разруши. На няколко пъти собствениците я продаваха, някои с нежелание, притиснати от обстоятелствата на живота, други  безкомпромисно, като сводници, които ги интересува, само и единствено печалбата. Наддаваха мъжете от семействата и естествено, когато цената стигнеше удобния връх, къщата сменяше стопанина си. Единствена по-рода си оцеляла отдавна от времето, тя помнеше началото на века, когато бе построена от трудолюбив човек, който почти се разори, докато я вдигне. Това му коства и живота, защото бе вложил в нея, не само сърцето си но и таланта на майстор. Архитектурата и уникална за времето си, често караше хората от другия край на града да идват, да я разглеждат, едва ли, не като природна забележителност. Почти възгордяла се от това внимание към нея, къщата блестеше боядисана в жълто. Усмихната , пръскаше ведом със Слънцето необикновени, ярки светлинки, които възхищаваха всички вперили невярващ поглед в нея.
      Докато тя сияеше, възгордяла се горе на хълма, доволна от предизвиканото внимание, един човек, завистлив и алчен се опита да я откупи от сина на починалия майстор. Когато му отказаха обаче, не се поколеба да и драсне клечката и  я запали. Само навремената намеса на  съседи спряха разрушението.
   Без да може да възстанови щетите, младия собственик принудително я продаде на завистливия и алчен човек. Но и той с черната си душа, не успя да се порадва на завоеванието. Една безлунна нощ крадци надушили плячка се вмъкнаха вътре. Хванаха стопанина. Вързаха го за един виенски стол и дълго го измъчваха с цел да каже, къде е скрил парите си. Когато не получиха отговор, вбесени те го убиха безжалостно.
     Едва отдъхнала си за момент, къщата успя да се сдобие с нов собственик. Той я стегна и направи още по-гиздава. И за да бъде щастието и пълно, същият човек доведе невеста, която му роди две деца. Като поотраснаха те, играеха в двора. Гонеха се и пръскаха звънлив смях, който галеше с необикновена топлина и стените на къщата.
  Стояща горе високо на хълма, хвърляща усмихнатия си поглед навсякъде, тя, често биваше брулена от ветрове дали си, среща там.
   Първата световна война бе в хода си. Щастието доскоро озарявало с необикновен блясък къщата угасна. Стопанинът който се грижеше за всичко, бе принуден да замине на фронта. На прага на къщата, изпращайки го със сълзи на очи, останаха децата му и една влюбена жена, хлипаща от мъка. Когато стигна до нея писмото, че съпругът и е загинал, като много други дали живота си за една безсмислена война, която носи само тъга, тя реши да продаде  дома си. Къщата която бе голяма и освен разбиране искаше и поддръжка, която младата вдовица не можеше да и даде. Тя я продаде и се върна долу в града заедно с децата, където все още живи родителите и я прибраха радушно.
       Новият стопанин на къщата също се оказа трудолюбив човек. Каменоделец по-професия той иззида ограда около нея и дори успя да укрепи основите и на места, където бе започнала да се пропуква. Женен бе за красива девойка. Тя му роди пет деца, които растяха в двора на къщата и щастието макар за кратко, отново се усмихна в тоя дом.
   Внезапно горе на хълма прозвуча отново тътенът на войната. Втората световна принуди каменоделецът да зареже семейството си и да се бие за чужди интереси. Докато го нямаше жена му се влюби в човек от сформираното тогава, партизанско движение, което се бореше срещу фашизма завладял страната. Тя стана ятак и помагаше всячески. Укриваше, хранеше партизани. Уви! Намери се подъл човек, който я предаде на полицията. Арестуваха я и влезе в затвора, от където така и не излезе... Децата и изпратени при роднини, също се пръснаха. Къщата бе конфискувана и продадена на търг.
   Когато войната свърши и каменоделецът оцелял в касапницата, където човешкия живот не струваше и стотинка се завърна, откри, че е останал без семейство и без покрив. Отчаян изгубил вяра в човека и доброто, една безлунна нощ се промъкна като крадец в двора пред   къщата, където на една греда, някога бе направил люлка за невръстните си деца, и като прехвърли през нея въже, се обеси.
    Ужасени новите стопани уверени в проклятието на къщата са опитаха да я продадат. Уви! Никой не искаше къща, където старият собственик доброволно бе срещнал смъртта си.
    Домът, който радваше хората от целия град с красотата и изяществото на архитектурата си опустя. Бурени превзеха двора му. Подивели котки плъзнаха на воля там. Обзета от скръб, вместо сълзи,къщата взе да рони мазилката си. Покривът се продъни и вятърът любопитен, намерил пролука вътре, виеше издавайки странни звуци, които плашеха нощем ония, които живееха наблизо. Керемидите отдавна позеленели от времето с мъх по-тях, започнаха да падат. Дъждът от буриите нагло промъквал се вътре в стаите, успя да изяде дюшемето с влагата си.  Заприличала на страшен призрак, къщата видяла толкова много съдби на хора през живота си; усетила тътена на две войни; подпалвана, подушила не една смърт в стаите си, оставена без грижи и надзор, не издържа и рухна.
   Върху останките и пропълзяха треви и многобройни бурени. Мишките, които я обитаваха някога, също напуснаха двора и завинаги. Дори котките, престанаха да се гонят там. Земята майка кърмилница, полека прибра в лоното си останалото от къщата. Дори скри красивата каменна  ограда, около нея. Всичко това стана възможно благодарение на ветровете, които носеха силни, пясък и пръст и дъждовете, които изравниха всичко. Те помогнаха на земята да глътне изцяло къщата.
     Мина време. Избягаха много години напред. Хората забравиха, че на хълма някога е имало къща. Един ден геолог, който търсеше ценни метали я откри отново. Пристигнаха археолози и бяха смаяни, когато откриха основите на дома, който някога красеше с архитектурата си хълма. В градския музей разбраха,  историята на къщата, когато видяха старата и чернобяла снимка. Животът дава, но и взима!
   След проучване на детайлите оставени в музея от времето, писател сътвори роман, който се превърна в бестселър.
   Никога повече къщата не се изгради отново. Но хълмът се сдоби с име, което влезе в историята на града. От общината заравниха мястото и направиха парк, от който долу в низината, прозираше провинциалния вечно  усмихнат град с многобройните си липи. Монтираха пейки. Направиха цветни алеи. Дори дръвчета посадиха. Влюбени често организираха срещи там. Когато някой попиташе, къде отива, му се отговаряше, че ще се разходи на „Хълма при къщата”. Само и единствено името и бе останало. Някакъв спомен проникнал благосклонно от времето, което взима всичко. Не само чувства, не само вяра, но и живот.
   Слънцето видяло толкова много неща, отново се усмихваше. Пръскаше лъчите си горе на хълма, където си даваха днес срещи гълъби и хора. Луната вечер, когато засияла хвърлеше поглед в притъмнелия парк, дочува и любовните закачки на влюбените.  Тя усеща и тихия вятър носещ облаци пред лицето и. Но и Слънцето и Луната, носят спомена завинаги в себе си. За къщата сияеща щастливо горе на хълма, където ветровете при буря си дават срещи.
В.СОФИН 

сряда, 27 април 2016 г.

От какъв елемент, да бъде президентът



                                                 Какъв да бъде президентът?
      В един парламент се водел интересен дебат за избиране на нов президент. Спорът бил от какъв елемент, трябва да бъде той.
-От злато! –дал мнението си депутат от лявата партия.
-Не става! –веднага възроптал човек от дясно. –Златото е много меко. Лесно се подава на обработка.
-Ами, тогава нека да е от диамант! Той е твърд и няма да се подава на влияние от околната среда. –дал мнение и един независим кандидат, който до скоро бил депутат от лявата партия.
-Да! Но такъв елемент все ще взима решения против всички нас! –издигнал възмутен глас член на националистическа партия от парламента.
-Добре де! –обадил се един объркан депутат. Какъв елемент, трябва да бъде...? Май...! Такъв какъвто, не се среща между нас...!?   Трябва да е напълно непознат... Единак сред вълците...!
-Чакайте! –обадил се независим депутат. –Сетих се! Ще изберем човек от улицата... Отритнат от обществото... Той няма да симпатизира на никоя партия и ще взима решения  единствено негови...
-Да, ама ако е неправилно решението и е срещу всички нас? –възроптал депутат от партия съставена от малцинствата.
-Лесно! –успокоил топката десен парламентарист. – Нали ние гласуваме закона? Като го върне при нас, ние пак с нашето си решение ще излезем.
-Тогава защо е нужен, точно такъв елемент в държавата ни! И при това начело? Не разбирам!? –учудил се ляв депутат.
-Нужен е не на нас. А на обществото, което иска промени. А и Европа, цяла в нази гледа! –изрецитирал усмихнат независим депутат.
    Не след дълго умуване постигнали така нужния консенсус. Повикали Мунчо, клошар от ромския етнос, който често бъркал в контейнера с боклук зад парламента и не намирал нищо ценно. Само огризки...  Бил изненадан приятно, когато му дали пари и нареждане да си затваря устата, ушите и да гледа високо в небето с очите. Като постигнали съгласието му го издигнали, като независим и никому познат кандидат за президент, който според  депутатите се бил завърнал наскоро от Америка. И понеже никой не бил чул за него и не го познавал, освен събирачите на боклук, бил избран единодушно от народа който чакал промени... И ги дочакал в лицето на Мунчо, човек без образование, който знаел единствено да се подписва. Знаел, защото бил научен от стария съветник на предишния държавен глава, който като верен човек на държавата останал на поста си.
В. Софин

вторник, 26 април 2016 г.

Ни шава, ни мърда!



      Минувач, който търсил улица, попитал софиянец:
-Извинете! Имате ли представа, къде е „Нишава”?
-Не само, ни шава, ама и не мърда! Това е у нас политиката ни твърда, която все припряно за парички се озърта! –отвърнал софиянецът имайки в предвид билетчето за градската мрежа, което скочила драстично на лев и шестдесет стотинки. 
В.СОФИН

събота, 23 април 2016 г.

"Сюжета!"


В държава бедна, клета,
нацвъкан, накъсан на райета,
пълен порядъчно с клишета
е днес политически сюжета
на управляващи живота "ЕТА"!
---------------------------------
Всеки залък заработен
с упорит труд от безимотен
е порядъчно, насилствено изпотен
от депутат усърден и работен!
-------------------------------
На концерт!
Приятно в ухото ни бръмчи щурец -
талантлив гъбарка, чувствата певец!
---------------------------
Повдигнали настроение допълнително -
вместо, от парламента успокоително
народа получил омерзително,
да гласува "АРЕСТУВАН" задължително!
------------------------------
В.СОФИН

петък, 22 април 2016 г.

Да пипнем положителна енергия!



Попитали един човек, как се зарежда с положителна енергия, в това трудно за живеене време:
      -Много лесно! – отвърнал той. –Като ударя три ракии в местната кръчма и ставам весел. По-пътя към вкъщи, дори особено ентусиазиран,пея патриотично химна на Република България. Когато стигна до дома си, звъня на входната врата. Докато стоя с пръст подпрян за да не падна на звънеца, променям песента с „Отвори ми мила, отвори ми скъпа!” И тъкмо когато, се опитвам да поема въздух за втория куплет, излиза с кисела недоспала физиономия съпругата ми, заредена не само с точилка в ръката, но и с много отрицателна енергия. Взима  нещата по сърце, защото избива от главата ми всички патриотични чувства и положителни мисли влезли в нея от управляващия и улесняващ, наш живот, цар Алкохол.
В.СОФИН