петък, 30 септември 2016 г.

Когато телефоните бяха "кът"!



Когато се взрем в миналото и усетим отминалия полъх от „Светлия” Социализъм, виждаме искаме ли или не, огромните опашки, които сплотяваха народа, пред  фурните, магазините за месо, олио, захар и разбира се, но все пак не в края на дългия списък, телефоните.
  Какъв небивал благодат! Да ама, не! Телефоните трябваше да се заслужат. Да се изстрадат. И многократно да се заплатят.
    Все още се будим във времето, когато за да осъществим връзка с друг град, бе необходимо, да раздвижим глезени до пощата, където скромно облечена на вид телефонистка  правеше опити да се свърже с желания от нас номер.  Когато се даваше заявка за разговор, той се осъществяваше, не веднага, а понякога дори след няколко дена. Такива бяха тогава времената, сгодни някому и несгодни, като цяло за болшинството хора. С години се чакаше за кола, за жилище, за телефон и за какво ли още не.
   За да имаш телефон, при това личен се налагаше проучване, което можеше да протече с години. На кандидата попълнил молба се гледаше с лошо око. Първо защото не бе член на единствената партия управляваща страната. Преглеждаха се настоятелно, дето се казва и кътните му зъби. Кой на кого е извадил и кой какво е казал на опашката за хляб. Всичко това влияеше и пречеше на всеки обикновен човек да се докопа до така жадувания личен телефон.  Дори комисията, която решаваше това с не щадяща мазна усмивка, задаваше на кандидатите глупави въпроси, като: „ Защо ви е другарю телефон, когато можете всеки ден да се редите като всички други в пощата и да разговаряте от там. Или може би искате да скриете нещо?”
     Огорчен човекът се отказваше.  Ония, които често приказваха с роднини от страната, знаеха за неудобните ситуации, които често възникваха пред телефонната кабина в пощата. Тъкмо когато ги свържеха, отвън голямата опашка реагираше светкавично с думите: „Хайде бе другарю! Докога ще чакаме? И ние трябва да се обадим...!”  „ Отиде ни деня” –тюхкаха се други, а трети се ядосваха за докараната „Кът” стока в близък до пощата магазин. „Ето на, Гица вече е напазарувала...! При Стойна са докарали кренвирши! Ще свършат! Хлябът също!”
        Често такива думи изкарваха от равновесие разговарящия, който пламнал от яд приключваше разговора и мърморейки под нос нещо, което само той знаеше се изсулваше освобождавайки място на следващия упорит кандидат, който веднага го заместваше.
 Оказваше се, че понякога се налагаше на хората действително да се обадят при това не за празни приказки. Спешно трябвало да се свържат с аптека в друг град търсейки рядко лекарство за болната си майка. Да но, тогава всеки бързаше. Времето не чакаше никого.
    И тук вече обикновения човек не издържаше на напрежението и взимаше нещата в свои ръце.  Налагаше му се спешно да обърне внимание на тогавашната мила госпожа „Корупция”. Проучваше се терена, разпитвайки деликатно ония, които все пак се бяха уредили с телефон.
    В едно село близо до град С. някога, някога толкова някога, когато Социализъма се усмихваше блажено всекиму, кому с добро, кому с лошо, живял прекалено скромен за някого усмихнат началник. Не би правил впечатление, ако не отговаряше за телефоните. И как само отговаряше...!
   Всеки закъсал за телефонен апарат, търсеше и намираше  начин за връзка със скромния на вид  другар, началник. Само срещу сто зелени  „Гущера”/долари/, късметлиите се добираха до така желания тогава от всички, личен телефон.  Почувствали за момент опиянението  уредилите се, често спираха умислени своя разговор. Не за друго, а защото всичко което езикът свободно бе намислил  да изплюе за управляващата власт, бе строго цензурирано.  Не дай си боже да се споменат с неудобни думи и цели цветисти изрази другари от всесилната партия, не само се оставаше без телефон но и последствията бяха страшни за неразумния, който  пиян ги бе произвел.
   Някой младеж днес ще се изсмее в лицето ни и ще попита: „Защо ви е бил нужен тогава телефон?”
  Да но опашките. Ако си губехме по цял ден времето в местната поща и  телефонната кабина, щяхме да изгубим хляба и сиренето, докарани за деня. А вярвайте ми млади приятели, тогава поне храната беше истинска. За това и споменът за времето и изживяното остава и не се забравя и поколенията следващите, дето днес ни се смеят в лицето, трябва да знаят за тях.
В.СОФИН 

сряда, 28 септември 2016 г.

Неосъществим контакт!



      До извънземна цивилизация  пристигнала информация за земляните. Учудени те не издържали и един от тях с прякора „УЧЕНИЯТ” възкликнал:
-Е-е-е! Няма друга такава цивилизация...!!! Уж работят за себе си, а вършат тъкмо обратното... Твърдят, че цигарите са вредни за здравето, но въпреки това не спират да ги произвеждат.
Убедени са, че наркотиците отнемат ума, но все пак продължават в същата посока, измисляйки много нови опиати.
Знаят, че алкохолът също действа отрицателно на човешкото бих казал тяхно, крехко тяло. Въпреки това, усилено произвеждат все по-тежки концентрати, търсейки отговор в постоянно опиянение, кои са и накъде вървят!
Радват се като деца на всяко новооткрито лекарство, макар да се убедени, че като го взимат по-скоро ще им навреди отколкото донесе облекчение, като ги излекува.
Бих казал, са разумни като знаят, че Г М О –храните са особено вредни за човешкото здраве. Да но конвейерите им не спират да бълват все по нови чудеса създадени от химията. При това ги реализират на пазара с огромни печалби.
Разбрали са, че войните са лошо нещо. Вместо да забранят със закон всички оръжия, неразумни хората правят нови все по-страшни. После след станалото кърваво недоразумение, сами се чудят, как така в 21 век са се пръкнали безумни камикадзета, готови на всичко.
На всичко отгоре учените им много добре знаят какво следва след изменението на климата на Земята.  Разбират, че изсичането на горите и постоянното замърсяване на околната среда води до болести и смърт. Вместо правителствата на всички страни да вземат крути мерки, те продължават да се залъгват с политика, която носи пари само в едни и същи бих казал алчни, вечно празни, бездънни джобове. А часовникът на времето тиктака, застрашително и бързо! След нашите бих, казал научни изследвания, ни стана безпределно ясно, че зачестилите земетресения, наводнения са предизвикани от вдигането на цял градус нагоре. Земята се задъхва, тя трепери, иска въздух! Да но земляните нехаят...!
    В крайна сметка не виждам, как бихме могли да осъществим полезен контакт с такава цивилизация, която първо не обича себе си и не се е научила да живее в мир и разбирателство със съседите си. Унищожава безсмислено всички форми на живот. Безпричинно замърсява въздуха, водата и третира родната си планета, като враг. При това забележете колеки, враг номер едно...!
   Какво повече да кажем!?
  Може би голямото им стадо все още не знае, че едва няколко човека дърпат конците и се забавляват. Вярно е, че го вършат само за пари. Мигар не разбират, че с пари не се купува щастие. То се гради с разум, който хората явно нямат...!
Беднякът на Земята живее в нищета и умира млад. Въпреки това той е щастлив, че не се е мъчил дълго. Богатият пък брои парите си и трепери с години над тях. Накрая земният закон на времето хваща и него.  Умирайки накрая разбира, че е нещастен, защото е пропуснал усмивката на деня, не е усетил полъха на вятъра, не се е зарадвал поне за миг на друго човешко щастие. Истината за миг проблясва в посивялата му коса и вместо усмивка последна на устните му, цъфва гримасата на пълното отчаяние...!
    И така братя, кажете ми как да осъществим контакт с безумни хора? Нима щастието на Земята се гради единствено с противоречия? Колкото по-лошо правят, толкова по-добре се чувстват!
  Накрая все пак ние като разумна цивилизация мисля, че трябва да им дадем някакъв последен шанс. Поне 1000 години! Дано се опомнят и тръгнат по правилния път на живота. Ако не успеят? То се знае...!  Сами са поели към унищожение. Щом го търсят, щом го мислят, няма как  да не го спечелят.
      В така забавната според тях „Руска рулетка”, ще прозвучи последен внезапен изстрел и ще сложи край на мъките на земляните, които не знаят за съжаление, защо са родени и къде им е точно мястото. За всеки случай, не и при нас...! Неосъществим бих казал е днешния контакт! А ние знаем, че контакт се осъществява единствено с хора, които се борят за живота и не влизат в конфликт с майката природа, която ги е създала.
В.СОФИН 

НАРАНЕНА ЛЮБОВ



Трендафил вървеше към града умислен. Сякаш вчера бе, когато на пътя я срещна... Ружа, която му се кле в любов, а после тръгна с друг...! Нима не бе дал сърцето си!? Не бе спрял откакто я познаваше, да и бере полски цветя. Същите, които сега го гледаха отстрани на пътя обвинително.
    Зад завоя прозвуча песен. Някой идваше.
-Ружа! –откликна радостно сърцето му.
    Тананикайки песента на Ружа, срещу Трендафил, вървеше сестра му.
В.СОФИН 

петък, 23 септември 2016 г.

Дай всичко от себе си...!



„Дай всичко от себе си, за да не си живял напразно!”
     Вслушах се в познатата ми отдавна максима и започнах да давам от сърце.
1. Дадох нов неподозиран път на жената, като се разведох с нея.
2. Успях да сторя всичко за да мина в противниковия фен клуб, с цел да скарам почитателите му.
3. За да зарадвам съседите, направих невъзможното и влязох в най-мразената местна политическа партия.
3. Не пожалих сили да мамя околните с фалшива усмивка по-време на избори. Обещавах им пари, които нямах намерение да давам.
4. Избягах ловко от болницата в която лежах болен. Направих го, за да не плащам таксата на леглото, която ми се стори неоправдано скъпа.
5.Блъснах демонстративно колата на съседа, който постоянно паркираше пред дома ми.
7.Дадох независимост на вечно гладното ми куче, като умело му посочих пътя, вън от вкъщи.
8.Дори успях да изблъскам тъщата в старчески дом, осигурявайки и  бляскаво бъдеще.
       Докато се носех по-течението на живота и давах всичко от себе си и на всеки срещнат, внезапно сякаш от нищото дойде озъбена, ухилена смъртта, която не пожали моите усилия, а ме препъна насред улицата на зебрата. Тя както всеки знае е обществена и колите редовно я газят. Не можем ги обвиним, защото и те  дават всичко от себе си. Шум за да не заспим внезапно пресичайки улицата, отровни бензинови изпарения за да се чувстваме по- приветливи. И да не забравим любезното отношение на някои смели шофьори споменаващи майките ни с разкривени от ярост, мили лица. Все пак животът си знае неговото. Ако не даваме от себе си, няма как да ни даде и той, нали?
В.СОФИН 

Зависим кандидат за президент



   Смел кандидат отдаде сърцето си в кауза за спечелване на изборите за държавен глава. Направи невъзможното. Подля  вода с доноси и скара по-между им всички други опоненти. Накрая когато почти се видя на върха като президент, внезапно абдикира. Не успя, защото не му стигнаха парите. Те изцяло му бяха отнети, справедливо от данъчното управление, на което липсваше чувството  за хумор. А неговото  беше, да не се плащат данъци с години.
В.СОФИН