Да погълнеш кората, вместо, съдържанието!

Е, едно време! Банан и портокал! Мандарини.

„Какво е това?“

Ами други такива, онакива... Кокос! Какво друго?

-А, как се хапват?

-С мерак! Или може би с последния останал в джоба ни, петак?

-Нито едното, ни другото!

Завчера Рангел, вместо съдържанието, глътнал кората. Откъде да знае горкият, като няма описание, как се  хапват, чуждите проникнали от Африка, неизвестни плодове за десерт.

В.Софин 

Избягалата тишина

    Обичах я! Жадувах през цялото време за нея. Тръпнех, вечер, когато се прибирах след работа... Нетърпелив отключвах входната врата на апартамента си, и влизах... Тя ме чакаше, спокойна, вътре... Радваше се, че ме вижда. Усещах как ме гали усмивката и... Протягах ръце да я стигна... Жадувах да я прегърна...! Исках да пия от нея без умора...! Въпреки това тялото ми подчинено на законите на физиката, заспиваше... Сънувах я легнала до мене. Изцяло моя! Въпреки всичко и тя, ме предаде. Както спомена, който идва у всеки от нас и си отива без време. Въпреки красивия порив на мислите ни, които искат да го запазят, завинаги.

   След грубата намеса на настанили се млади хора до моя апартамент, тя се уплаши. Избяга! Вечер не ме посрещаше с галещата си усмивка. Не ме топлеше милоу през дългите зимни, месеци... Дори сутрин не ме целуваше, когато тръгвах унил на работа... Прозорците към улицата, които стояха затворени като стражи и я пазеха за мен, не успяха да спрат бягството и... Стоях буден през нощите и плачех...!

   Ушите ми кънтяха! Главата ми се пръскаше...! ТИШИНАТА, моята спътница в живота...! В моя дом, моята крепост... Вече я нямаше...!  Избухналата мина в главата ми, ликвидира спомена за нея. Доволен в действията си към мен пристъпи, не въздържания и нагъл до безбожие ШУМЪТ, който уби изцяло, необикновената ми любов. Тишината, която вечер, припадаше от умиление до мен в мрака и галеше сънят ми с чувства изчезна, сякаш не съществувала....

  А някъде отвън, на перваза на моя тъжен дом, весело, гукаше двойка млади гълъби, които посрещаха новия ден с откровение...! Откровение, което вече, нямах...!

В.СОФИН  

Набарах го!

                                                                              

   Барман, който протяга измъчени пръсти към последно шише с ракия, прошепва в лицето на чакащия сервитьор:

-Е Най-после, най накрая...!  Набара.. х-х, го!

-Какво?

-Какво ли? Не пакета, а шишето с отлежала троянска... брат. Нали от него, сакаш да ти капна сто грама?

-Да ми капнеш?

-У мерката бе! У мерката! И ти после у коремо на пациенто...!

-Пациенто...?

-Клиенто бе! Клиенто! Нали бакшишо тебе чека с комплименто...!?

В.СОФИН 

Блокираха ме!...

   -Татко блокираха ме!... Какво приказвам. Направо ме обискираха. Вчера бях на изпит. Теглих билет, отворих уста, започнах да приказвам и тъкмо да продължа да лея мислите си, професорът ме прекъсна с думите:

-Двойка!

-Ама аз...! –опитах се да кажа нещо, но напълно блокиран и обискиран от глава до пети и мозък, бях хвърлен в нищото. На „лешоядите“, колегите отвън дето ме захапаха с хилене и не престанаха, докато не побягнах вън, панически...

-И какво толкова, каза на професора, синко?

Ами казах... Споделих, да ми пише тройка! И тъкмо да продължа, държейки парите, които бутах в ръката му, той ревна, сякаш го бях уцелил в ахилесова пета:

-Вън говедо такова, Вън! Чакам те на поправителен!

И понеже го бе изплюл на висок тон, отвън „лешоядите“, колегите де, бяха чули...

Всички си мислеха, че не знам въпроса, паднал ми се от томболата разиграна от ръката на професора. Знаех го!

-Защо тогава, не приказва, а го ухажва с пари за тройка, синко?

-Исках за Коледа поне, да го видя щастлив. Жал ми беше за него. Просто жал. Жена му го напуснала, любовницата също. Наскоро му отнеха и книжката за колата. Бил пиян. Пък аз си го знам, като веселяк, просто. За беля, откраднаха и колелото му с което бе почнал да идва в  университета... Просто исках, мечтаех за Коледа да сътворя чудо...! А виж какво се получи! Блокираха ме... Мен, този който даваше съвети на колегите, които на изпита се смяха... „Лешояди“ завистливи! Всички с тройки, само аз, двойка... И това, ако не е чудо... татко, здраве му кажи!

-Не знам за здравето, но за Коледа оставаш без подарък!

-Ама аз от чувства...

-Е и аз, синко от чувства, го правя към теб! Все пак утре е Коледа нали? Стават чудеса!

В.СОФИН 

Удавена любов

Пристигна с тъга непозволена,

днес, звукът от тишина...

Роден в душата угнетена,

болката сърцето, припозна!

Черен дим, събран от суета,

отключи огледало в тъмнина.

Угаси блясъкът на любовта -

човек лиши, от топлина!

Злокобен червеят на завистта,

захапа гладен от плътта,

която мълчаливо в самота,

търсеше красотата на деня!

Пламъкът на красивата дъга,

примигна уплашен от мъгла...

Една за обич, протегната ръка –

сама потъна, удавена в тъга!

В.СОФИН  

Мераклия!

                                                                            

    Мъж на когото отдавна омръзнала работата споделил пред шефа си с мерак:

-Виж какво, господин началник! Чекам я!

-Какво, чакаш мързеливецо, та не работиш? –прекъсва го ядосан шефът, видял леност в подчинения си.

- Мислим си ако работата умре...!

-И тогава?

-Тогава сакам, сам да и носим кръсто... Сам и без чужда помощ!

В.СОФИН 

Пий с мяра!

             Ядосана от пияните из цепки на мъжа си, жена го посреща късно една вечер, на вратата:

-Колко пъти Антоне, ще ти казвам, да пиеш с мера! Колко пъти?

-Е па я пием с мера, ма, Коце!

-Пиеш ти!  Не видиш ли как си се на смукал?

То, Коце у кръчмата не дават да се пие без мера. Се ми я мерат пущината...

-Пущината?

-Ракията! Турат я у железни мерки... Даже гледат и малко, да са под мерата. За това и аз, пием по-още едно... допълнително!  Не за другото, а за да си дойдем, точно у мерата...!

В.Софин  

Егоизъм!

Съвсем вторично,
избликнах иронично,
живота оплювайки, цинично!
С думите: "Добре се справихте, отлично!"
Мислех всъщност си... Епично!
"Къде си копеле, себично!?"
В.СОФИН

Шарен свят

                  Да си кажем правичката... Шарен свят...! Слушайте и черпете, ако ви хареше историята де...! Моята! След тия встъпителни думи отпивам жадно от чашата пред мене, наливам нова порция ракия и почвам:  

 Понеже съм селски патриот, знам как да пия и се забавлявам преди празниците на Коледа. С двама авери/приятели/ се забихме у кръчмата да пием по-едно. Много скоро обаче, така здраво ни се допи, че решихме с моята стара бричка, да отскочим, не къде да е, а чак до Кюстендил. За целта трябваше да заредим, гориво. Пътьом при нас у купето, стария раздрънкан касетофон се опита да глътне лентата на най- убавото место: „Да пиемо!“. Опитах се с една ръка да оправя нещата, но докато зяпах в касетката съм забравил, че пътя има и завой. Гледам пред мене стена. Не каква да е а, купчина тухли. Кой по-дяволите ги бе турнал там и днеска още не знам!?

    Време за реагиране, нямаше. Реших да мина направо. Да не губя време. Някакви си парчета само, нямаше как да спрат устрема ми за пиене.  За да не обезпокоя двамата авери до мене, които се опитваха да изпразнят ракиеното шише, настъпих газта и оп-па...! Право у тухлите. На Ванчо му падна, ченето, на Ганчо  главата се тресна в тавана и едва не го проби, но оцеляхме.

-Кво стана бе? –попита Ванчо, докато си търсеше държавните зъби под седалката на колата.

-Кво мое! –отвърнах му. Не видиш ли, че ти падна шишето.А беше мой ред да дръпна от него...!

След кратък размисъл и напън от наша страна, изправихме донякъде изкривената брония на колата и почти омърлушени поехме към бензиностанцията у края на градо.

Гледам там, нема никой! А и полицаите, които дремеха наблизо  у  колата си, почти не видех. Палим москвичо и оп-па, пак у другио край на градо. Там обаче, ми рекоха, че на предишното място, където бех, се зарежда нощно време. А бе вече десет часа, вечерта. Ядосан запалих пак, автомобила и се върнах обратно, като почти допрях муцуната на возилото си до колата на пазвантите. Полицаите или не ме видеха като мен или пък си имаха по-важни неща за решаване. Излизам и дерем високо гърло:

-Ей бензинджията бе! Дека си? Да не спиш, бе? Я ставай, че ми требе гориво!

От некъде отзад от барака у темното, нали се не видеше, пущината се появи едно младо, голобрадо момче. Погледна ме и вместо да зареди с готовност, пустото предателче, изтича при пазвантите, чукна на прозорчето на колата им, и ги събуди с думите:

-Вижте го тоя! Как се е на смукал... Едва се държи на краката!

   Предаде ме гнидата, но на мен не ми пукаше и без това... Грабвам маркучо и зареждам. Че като из скокнаха от полицейскатакола двамата бранители на реда и ми викат:

-Гражданино дайте си документите за проверка!

Е па щом им требат, оти да не им ги дам. –мисла аз.

-На ви ги...! –викам и хвърлям книжката. Она взе,че полетя и перна първия по- правио нос.

-Ти какво бе! Опитваш се да ме убиеш ли! –почти ми изплака у лицето, полицаят.

-Не! Просто нали видиш, че зареждам гориво! -опитах се , да смекча избягалото му чувство за хумор.

Това не помогна. Арестуваха само мене и ме карат у болницата. Там докторо като ме огледа от глава до пети, се спре пред мене и после се из цепи с думите:

-Ти си много пиян бе! Я се завърти кръгом! –опита се он, да ме действа. Питам го:

-Налево или десно, докторе? –он отвръща, че нема значение.

-Е щом нема значение, викам му, нема да се въртим! Току виж съм паднал... После нема кой да ме дигне!

-Седни тука на стола да извадим малко кръв за изследване! –посочи ми стол след това, докторът. Седнах и той даже без да се замисли, че боли ме убоде с иглата у вената. Гледам и се чудим... Вместо кръв тече, нещо бело...! Сигурно е от мастиката тая вечер мисла аз, но след малко от некъде и кръвчица капна, малко. Толкова колкото да ми кажат за промилите в нея... Алкохолните де... Преспах у аресто на управлението. На другио ден ме водат у съдо. Там една мила, почти млада съдйка повдигна впечатлено очила към мене и ми вика:

-Ти къде беше тръгнал снощи пиян при това с толкова много промили алкохол в кръвта?

Сетих се, че съм у съдо и питам, вместо да дам отговор:

-Истината ли да кажем, госпожо съдия или да излажем?

Почти засегната съдийката ме предупреди, че иска да чуе единствено и само истината. Така съм щял да си спечеля смекчаващи вината обстоятелства.

-Е па, често да си кажем... Правичката... Бех тръгнал да се допием... –издумах аз и премляснах ожаднял, внезапно, отново.

 От изумление очилата на съдийката тупнаха впечатлени и те, пред нея. Ядосана и почти сащисана от моя отговор, ревна силно в ушите ми, та чак ги проглуши:

-Моля...!!!

-Нема какво да ми се молите госпожо! –отвърнах. Така беше! Бех тръгнал на Кюстендил с едни авери за ракия... Коледа е все пак!
  Гледам тия у залата прихнаха. Що се хилят бе. Аз им думам истината , а те: „Хи, Хи , Хи!“ Големи яйца! Голем майтап.

След като наложи очилата върху непослушния си крив нос и залата се успокои, съдийката искаше да ми даде трийсе дена арест, глоба и отнемане на книжката. Я и трийсе дена. Как пък не... Намалих ги на пет!

     Нали у пусто село, съм единственио провосбособен тракторист! Кой ке оре после? Земах се у ръце... Разтичах се. Зех извинителна бележка. Две при това. Едната мушнах на съдийката и очилата и пак падная. Другата се опитах да профукам пред полицаите, ама те пак, не ми дадоха книжката...Много важно! На село некой знае, дали имам такава или не... Добре, че съм ангажиран и с пощата. Зех първи писмото, пратено от полицията. Прочетох го. Там пишеше, че съм с отнети права и без книжка. Драснах му клечката и облекчен забелязах как изгоря, тържествено и с пламък...

Сега на пролет, мисла като изядем втасалото зеле и изпием ракията, пак, че орем... Нема кой друг...

 След тия думи изречени патриотично от мене в кръчмата на градо, където бех канен на гости, получих не само аплодисменти, които прозвучаха сухо в стомаха ми, но и бутилка ракия за из по-път. Как да не я разправям историята де... Но у наше село, все пак не бива да я знаят... Истината! Оти като нищо, че си останат без тракторист. А сега да ви видим! Горе пуни, дигнете чашите и наздраве за празниците!

В.СОФИН  

Понякога...

Когато глупости не ги залъгват,

по-някога, нещата тръгват.

Неизбежно успеят ли мръднат,

едва тогава, наистина се сбъдват!

Сутрин мислите се будят,

влюбени в зората, позлатена

и очите ококорени се чудят

на картина природно, украсена!

В.СОФИН   

Чувствата на цветята!

  Гледам цветята уханни покрай мене... Рози, бодливи, карамфили чувствени... и някои други....

Питам се: Дали изпитват, чувства?

Раждат се... цъфтят като хората, увяхват и си отиват...!

А, ароматът им...! Ароматът! Някои приятно сладнят, дори на езика... Други по-грубите, безчувствено, отблъскват. Също като при нас, хората...

   Хищните, убиват с невероятно измамния си привличащ аромат, като лъжците около нас, на които неизвестно защо не устояваме, проявявайки слабост.

Особено красивите, неустоимите превземат чувствата...

Влюбват се в нас, хората. И ние откликваме, подарявайки ги на любими...

Унили, печални,те придружават всички ни в най-последното място...

Опитват се да бъдат, докрай с нас.

Убити от чувства,цветята увяхват от мъка! Умират заедно с нашия последен туптеж на сърцето! Сълзите, не са в състояние да ги съживят. Въпреки това обаче,те остават живи... Вълнуват със спомена за аромата си...! Разпръскват свежите си чувства в паметта на хората, които също като тях са обичали...!  

 Невероятното излъчване на цветята, продължава да ухажва Земята. Пътят им, няма край...! Някъде там... Неизвестно къде.... В паметта, която не забравя чувствата! И любовта, която остава да живее, напук на времето отнемащо живота, но не и изживяното...! То остава! Остава, но не като воденичен камък на шията ни, а като сълзи, горещи,които не могат да се докоснат...! Защото там където, истински преобладават искрените чувства, паметта, приятели продължава да живее!

В.СОФИН

В забавление...

Без гняв и притеснение,

усмихнат с летящо откровение,

гледам с присмех, умиление -

моето, спящо, вдъхновение!

Често пиша в забавление,

без капка срам и удивление,

за родното ни мило управление,

въвело ни, скромно, без стеснение -

към върхове на вечно, недоверие!

Един живот, един и същи
постоянно кисел все се мръщи -
без пари на празник вкъщи!

Докато крадяха от меда
няколко избрани господа,
ни убеждаваха, че няма свобода,
дори в чешмяната вода!
В.Софин

На сърцето-топлината!

Прегърнах тишината в мрака,

където светлината плаха,

скрито, танцуваше в листака,

сред мечти, които бдяха!

Улових песента приспивна -

щурци, които на тревата,

изливаха в ушите, дивна -

мелодия, родена за душата!

Открих енергия в звездите,

където блеснала Луната,

усмивка хвърляше в мечтите,

на влюбени чакащи, зората!

Усетих на сърцето, топлината,

където чувствата горещи,

напираха със болка осъзната,

за изгарящи душата - срещи!

В.СОФИН 

Драскачи...!

      Върви ги разбери...! Драскачите бе! Все пишат, сумтят, душат и се правят на важни. Писатели били! Че ние дето вдигаме чашите у кръчмите не сме, ли творци. Не всеки умее да глътне пълна чашата на екс нали! А те, драскачите де... Все ровят, мърморят, недоволни са... Искат някой да ги забележи!

Върви ги разбери...! Вместо да се хванат за истинска работа, те драскат и само хабят хартията. А тя е скъпа. Нали знам, като паля печката с нея.

  Ние обикновените дето вдигаме чашите по-кръчмите да не ни е леко бе! Докато не избистрим политиката и размътим главите от ракията, нощта взела, че минала. После жените у дома мърморят. Та лесно ли е да се реши, колко ще се изпие и в какви дебати ще се разбере... Дали за съседа ще има коледни, дали за Геновица или пък, ония управляващите, пак ще помислят за себе си...?

  А драскачите...? Повдигали коледния дух у населението...! Верно ли бе? То ако ние не потрошим нещо у градо, не откраднем и набием някого, нали ще умрем от скука бе?

  Пишат! Мислят се за умни... А държавата, нехае... То мене ако питаш Антоне, трябва да забранят излиянието на чувства, върху хартията. Опитват се драскачите да променят света... То он отдавна се е изменил... Не виждат ли ,че днес животът е в лошотията... В правенето на магии... В завистта! Омразата!

 Ах, как мразя! Ах как обичам да, презирам! За Мунчо коледни пари, а за мене ядец! Нищо! Че не съм ли я лежал пиян под пейките... Толкова години...! Не съм ли заслужил, лев поне бе? Скръндзи! Мунчо с двайсе отгоре, а Гунчо с трийсе долу...

Пак ще требе да се пие на вересия... Или, ако гепим нещо, мое и без пари... Че кой уважаващ себе си днес гражданин плаща данъци? Само будалите! Или некадърните,  да сторят някому нещо.... От страх явно. То демокрацията е това. Да успееш, да гепиш, не улавото, а убавото... Да избягаш надрусан в бъдещето! И да подложиш бананова кора на приятелите... Особено на ония скръндзите, дето не сакат да черпят!

 А как да ги обичаме драскачите де...!? Как да ги уважаваме...!? Пишат всичко така, че ни изтипосват във вестниците. Крадци, измамници, пропаднали елементи, не уважаващи държавата. Как да им простим?

Все се налага да  вземаме силови мерки, Антоне. Добре, че е Спасунчо арапинът... Отиде у вестниците, скъса един два от тях, удари неколко шамари на драскачите там,и те спреха, да хулят с неверните си публикации нас, елементите, които искат държавата ни да бъде с такова мило име: „Територия“!

Ще пишат те...! Ще драскат...! Че кой ви разрешава бе? Кой?

   След тия изказани на глас размисли, пред кръчмата на Драго, Гунчо гаврътна въодушевен последната си глътка от последното съдържание в ракиеното шише, и  го замери по-един уличен котарак. После  облиза мустака си, за да не остане и капчица пропиляна от огнената течност, махна с ръка за сбогом на Антон, местен драскач, и клатушкайки се като стар пират пое към вкъщи, псувайки света!

В.СОФИН  

Някои го предпочитат...

    Веднъж на няколко години Добринчо, умно селско момче, или за да го вземат за такова, ходеше на театър в столицата. И днес се беше приготвил пак-да отиде. Светлините на големия град го примамваха с невероятната си коледна украса. Накичени елхи, от прозорците, разноцветни светлинки ухажващи мрака и студеното вън с усмихнатата си топлина, също допринасяха за невероятното чувство което изпитваше човек докоснал очите си, до наближаващия новогодишен празник.

   Добрин имащ се за сведущ, слезе от автобуса и побърза да хване Метрото, което щеше да го отведе до желания за него театър. И понеже бързаше, обърка посоката. Усети се вътре, когато гласът на диспечерката предупреди, за следващата спирка.

-какво пък! Не може ли човек да сбърка?! –мислеше си Добринчо слизайки на следващата спирка. Прехвърли се на другата линия и най-после въздъхна облекчено, когато стигна до мястото от което щеше да поеме към младежкия театър. Почти на свечеряване, светлинките на многобройните разноцветни малки лампички правеха впечатление на селския ерген. Все пак подготвен, извади цифров апарат и започна да снима, въпреки безкрай любопитните и учудени очи на преминаващите покрай него хора. Какво пък. Добрин да не би, всеки ден да е в София. Не може ли и той да разпусне. Да се почувства турист. Свободен на воля. Вярно миришещ на оборски тор, но за това бе виновна кравата, останала неука и не образована на село. В движение Добринчо взе един сандвич, колкото да убие глада. Все пак цените на големия град възпираха, част от нещата да изскочат на план.

-Брей че скъпотия! –коментира той купеното, докато преглъщаше с усилие закуската и крачеше с достойнство към театъра, който го примамваше със светлините на надписа си, отгоре.

  Без да се огледа хвърли мазната хартия насред пътя и ни лук ял, но чесън мирисал се шмугна на топло. На вратата строга лелка, поне на него му се стори така го упъти.

-Да не би да съм пеленаче... –засегна се Добрин.  Гледа вътре как хората, оставят връхните си дрехи на гардероб. Подаде и той шубата си, почти разколебан. "Та знаеш ли ги, тия..."- мисълта му беше за другите хора дошли да се докоснат до красотата на театъра – "знаеш ли ги какво мислят...!" Току виж отмъкнали шубата. А в това студено време вън, като нищо човек настива. "Нали ги чувам, какво кашлят. Давят се почти.. А и някои в метрото с маски... Че купете си кислород, бе! Елате на село!Въздух та, дрънка!" 

    След тези размисли, прибрал в пазвата на топло кесията с парите, стиснал в ръка цифровия апарат Добрин се добра до определеното от билета, място. Там седна бързо и се огледа наоколо. Млади хора, явно безработни мина му в главата, дошли като него да видят постановка та. И какво име само: "Някои го предпочитат...!" –какво точно, той не знаеше, но се надяваше да разбере. Близо до него вдясно седеше млада дама с оголен крак, показващ другата красота на града. Добрин селски ерген не устоя и хвърли бегъл поглед натам, но срещнал неодобрителния  на младата дама, отвърна засрамен очи напред пред него, където видя, остриган до голо мъжки врат.

   Добрин тъкмо отваряше уста да попита, къде са рекламите, правейки се на остроумен, когато строг глас предупреди, телефоните и апаратите за снимане, не само да се изключат, но и да се забравят по-време на постановката. Все пак нашият човек успя да снима набързо и хоп кулисите се вдигнаха... Опулил очи като копчета, Добрин се взря в танцуващите младежи на сцената. По-скоро се опитваше с поглед да повдигне ефирните роклички на младите дами пред него. Когато това не му се удаде се опита да проследи действието. На моменти не му се удаваше. Почти бе успял да заспи, когато нагъл глас на един от артистите изскочи близо до него и запали любопитството му. Ставаше дума за някакъв контрабас. Момъкът толкова се беше впечатлил от ролята си, че търсеше инструмента сред публиката. По-точно, почти обискираха обръснатия врат пред него с думите: :"Да видим, къде сте скрили инструмента!" /Контрабасът де!/ На човечеца с добре обръснатия врат, миришеш на одеколон, му стана неудобно, сви се долу почти легна, но любопитния артист продължи да го тормози. Вярно, за още малко време, но майтапа си е майтап, нали. Добрин знаеше, че не би преживял такова унижение. Щеше да пусне в действие здравите селски юмруци, които и сега стискаше обзет от съчувствие към зрителя превърнат в парцал между седалките. Най-после мъчението свърши и постановката продължи. Ушите на Добрин неволно уловиха хилещо, цвиленето на младата дама с впечатляващите изкушително, зашеметяващи, глезени до него.

"Кво се хили тая бе?" –мина мисъл в селската му неразбираща главица. "Тия оплюха зрителя, а тя вместо да го подкрепи се смее... Ама, че нрави!" 

След кратко изригване на нерви, Добринчо отново впери впечатлен поглед в младата играеща плът пред очите му. Имаше какво да се види... Все пак нали, Добрин е ерген. Гледа той зяпа и понеже беше на първите редове, артистите вдигаха от време на време, бутилки с някакъв алкохол. Видя му се уиски. Не беше това, въпреки жълтият му цвят. Има си и предимство да си на първите редове. Внезапно един артист разклати едно от шишетата и то избухна. Няколко пръски удариха костюма на Добрин и той усети бирата - капки само, които се разтекоха жадно на лицето му. помисли ги за уиски, и езикът му ги облиза. Разочарован, Добрин измъкна ракиено шишенце от вътрешния джоб на сакото си. С него почти никога не се и разделяше. Смукна набързо, доволно премлясна въпреки явно неодобреният от зрителите поглед върху действията му. Но нали не му пукаше. 

"Щом ме дразнят, кой съм аз да устоя!" –мина тази мисъл в него и като видя, че на сцената един от играещите артисти вади апарат за снимане и той измъкна своя. След няколко то бързи снимки, които направи и след забележката която получи, почти засрамен Добрин прибра цифровото апаратче. Тъкмо го стори, когато до ушите му стигна звън от джиесемът му. 

"Кой идиот ,по-дяволите се обажда тъкмо сега?" –трепна, тревожна мисълта у него. Не само че не бе изключил, телефона си, а дори го беше активирал на най- силната му степен на звънене. Отново не одобрителни погледи проследиха ръцете му, които най-после успяха да изключат кънтящата със сила машинка. Нейсе! Най-после антракт. Бързо в коридора. А сега пък къде е тоалетната. Подвоуми се той. Съзря дамската, където тъкмо влезе младата госпожичка която по време на постановката го мъчеше не само с чувствените си глезени, но и с не вероятното си хилещо, "цвилене". Стиснал напрежението в себе си, най-после Добрин откри, писоарите. Облекчен потърси чешма. Пред очите му блеснаха, неочаквани кранове. Завъртя ги вдясно, завъртя вляво. Не и не! Не пускат вода и грам. Какво е това чудо бе? Всеки път, когато идвам в столицата, тия столичани ме правят на маймуна. Никъде обяснения. Да бяха сложили надпис някакъв. Нищо. Докато се двоумеше, ядосан зрител използвал услугите на писоарите, също като него, натисна отгоре крана и водата потече.

-Брей оно било лесно, бре! Лесно, но ако го знаеш!Току виж съм пропуснал второто действие на постановката. Щях да си седя тука и какво...? А в салона вече се вият без мен следващите танци на младите госпожички, артистките... Нима това е за пропускане?"-това последното го изрече на глас, съзирайки учудения поглед на човека изсулил се от тоалетната.

  Облекчен Добрин намери мястото си в залата и се ококори в учудване.

  Този път, младите момчета артисти, за радост на част от женската публика демонстративно хвърлиха ризи и показаха добре оформените си мускулести тела. В ушите на Добрин, се промъкнаха няколко ахвания и дори изохквания от страна на дамите зрителки, вперили влажен, премрежен от чувства поглед на сцената.

"Виж ги тия, кобилки, нямат срам!? – мисълта преминала като лъч, изгори мозъка на Добрин, забравил, че и той преди малко преглъщаше и пъшкаше, впечатлен от разлелите се меко пред погледа му, невероятно красиви, женски глезени. Явно това беше.... Идеята на постановка та. Заглавието де! "Някои го предпочитат горещо!" Нали? Явно не само Добрин се потеше от постановката, но и дамите също.

-Е ясни ми сте! Ясни! Разбрах я бе! Постановката! Има да се диви Гошо на село. Може да е хитрец, но това което преживях, мое само тука да се усети. На сцената, където театърът излива чувства... -промърмори с устните си тихо, Добрин проследявайки докрай действието на сцената.

      След прозвучалите, неистови аплодисменти, артистите изиграли докрай пиесата, се скриха зад кулисите.  Добрин преглътна на сухо, защото отдавна изпразнено стоеше в джоба му ракиеното  шишенце. Веднага се нареди пред гардероба за кожуха си. Притеснен донякъде за него, облекчен въздъхна, когато успя най-после да го наметне на раменете си. Излезе навън и се закашля. Ама че столица. Няма въздух. И в Метрото, невероятен задух.

„Да се спасявам...!“ –мина бърза мисълта през него, докато са отправяше към спирката. Там някъде в покрайнините на големия град го чакаше, старата му, добре поддържана кола.

  Усмихнат под мустак, събрал гледки и чувства, Добрин се отправи към селото си. То го срещна радушно със светлините си. Малко на брой, но успокояващи. 

   А на другия ден, на следващия...! Добрин знаеше да разказва. Знаеше и как за си изкара безплатно пиячка. В селската кръчма, щеше да разкаже, за столичните, коледни светлини, за не вероятните женски глезени и просълзените очи, на човека с голия врат, на който явно постановката, не хареса. Въпреки това на всички, там им беше горещо. Защото все пак, някои, ако не всички го предпочитат именно така...

В.СОФИН  

Тази любовница -работата...

     Особено съм впечатлен от работата около мен. Толкова много, че вече не мога без нея. Та аз се чувствам неин безценен придатък, чучело, клоун, спица в колелото, дърво в огъня, масло на филията и мехлем, който е способен да облекчи всячески затрудненото и положение.

  Толкова съм пристрастен, към нея, че когато вечер часовете изтекат, не искам да си ходя... Примамен съм от способна любовница, която просто не ми дава да си тръгна... Оставам доброволно, като го правя не за пари, естествено. Просто съм влюбен. По-дяволите, та аз обичам, работата. Просто не мога да повярвам, че вечер трябва да я изоставя. Сама на тъмно в цеха, да блуждае в очакване на заранта и здравите ми мишци, които да я носят не само през деня но и нощта на ръце. Напълно съм разочарован. Изглежда и работата се чувства обидена, донякъде.Тя не желае да спи. Иска гъделичкане, здраво оседлаване, пришпорване, действия. Мечтае за постоянно ухажване, иска себе раздаване до край...

Уви! Законът изправен, смел стожер не позволява, допълнителни сърдечни мъки на всеки от нас обзет от чувства към работата.

-Забранявам влюбването! –квичи той и си мисли, че и аз го слушам. Нека не се заблуждава. Аз моята работа, просто си я обожавам. До толкова много, че вече за друго просто нямам апетит.

  Мамят ме неприлично красиви женски глезени на които хвърлям умислен поглед, но щом разбера, че това ме отдалечава от любимата, скъпата, необходимата любовница, работата, тръсвам глава като подплашен заек и се втурвам да я подхвана отново в обятията си.  Приличам на вол с пот на челото, който се усмихва единствено и само на нея. Всичко друго е без значение!

 Срещам приятели, които ме питат:

-За пенсия мислите ли?

Аз и пенсия... Нещо са се объркали, хората. Щом имам любовница, щом не мога без нея, щом съм всеотдаен и я обичам, работата, защо ми е да мечтая за пенсия. Легло не ми трябва, жена също, хляб, колкото да не умра в цеха... Важното е да се движа. Тя работата иска себе отдаване, иска всичко от мен. Защо да не и го дам Тя милата го е заслужила. Все пак някой трябва не само да руши, а да надгражда, нещо в тая държава, нали?

 С дрямка не се получава, с мързел още повече... Когато не може с друго поне с работа, която, ще донесе не на мен, а на някой друг облаги...

  А за мен, какво? Нали си имам любовница. Имам я и това ми е достатъчно. Защото, не е лесно днес нали? Не всеки си има работа, не всеки коричка хляб. Така, че кой съм аз да се противя на системата. Никой! И това разбира се ме прави щастлив. Щастлив защото имам покрив над главата си в цеха, хляб, и усмивка от доброжелатели.... Не! Просто Работа, която като примерна любовница, откликва на ухажванията ми, бърка в здравето ми и ми готви не пенсиониране, а място, някъде там сред полето, с отнет въздух в гърдите и копнат в Земята, която приема всички еднакво.

В.СОФИН 

В магазина за шаран

     Докато вися на опашка в магазин за риба, чувам:

-Какъв шаран искате?

-Най-големият!

-А какъв го искате? Гол или с люспи?

 Дочувам глас от опашката, който ме разсмива:

-Искам го изкормен, зашит с ориз, сготвен, сложен на масата и...

Тука го прекъсва продавачът:

-А чаша бяло вино, не искате ли?

-Може! –съгласява се с усмивка клиента.

-Тогава идете първо да си го купите! –прозвучава без компромисен в ушите на клиента, продавачът на риба.

-И това може! Ама няма толкова пари...

-Какво да ви премеря тогава? - пита го с усмивка продавачът.

-Ами... Една пъстърва. Най-малката, ако може и две скумрийки...

-И те ли малки?

-Може!

-Може, ама не може! Големи са всички!

-Тогава шаранче, малко...

-Добре! Кило точно! –казва продавачът и подава плика с живата риба в ръцете на капризния клиент. Той я изпуска уплашен, навежда се взима я с треперещи от ужас ръце, от пода и я връща за до обработка.

-Извинете, а можете ли да ми я чукнете!

-Да ви я чукна!? –чуди се продавачът.

-Ами току виж изскочила от плика докато я отнеса до вкъщи –моли клиента и чукчето на продавача влиза веднага в действие.

Най-после обслужен и с успокоен шаран в чантата, закупилият риба излиза навън.

-Откъде се взимат тия, бе –коментира след него, продавачът с усмивка.  -Да му я чукна, па доведи жената си бе, щом искаш!

Взрив от смях посрещна думите му. Облекчен донякъде кантарът в магазина продължи уверено да мери предложената риба, от която и аз самият избрах ,Никулденския шаран за утрешния светъл празник.

В.СОФИН  

Хвана ли шаран?

   Запален риболовец, който всяка година сам хваща риба за Никулден пита, приятел:

-Хвана ли шаран за празника?

-Хванах!

-Колко килограма?

-Два!

-С каква захранка? На царевица сигурно...!

-Не!

-Тогава?

-Двайсет...

-Какво?

-Лева брат! Двайсет, от Мола!

-Виж ти! Пък аз се чудех, що не кълве на царевицата. Явно парите привличат, не само жените...!

В.СОФИН

Номер седем на изпит!

      Преподавателка по-химия:

-Номер седем, на изпит!

Тишина в класната стая. Никой не става.

-Казах да стане номер седем на изпит! –повтаря преподавателката.

Никой не мърда.

-Да не би да си оглушал, номер седем?

Мълчание.

-Иван Търпеланов, защо не ставате?

-А! –възкликва Ванката. -Аз ли съм на изпит?

-Че, кой друг! Нали попитах за номер седем?

-Не съм аз! –възкликва облекчен, Ванката и си сяда.

-Иван Търпеланов?

-Да госпожо!

-На изпит!

-Нали казахте, номер седем?

-Та нали вие сте, номер седем...!

-Не! Аз съм Иван Търпеланов, а не някакъв си номер госпожо. Номерата ги дават в затвора, ако не знаете. Тука сме училище и аз имам права! –отсича Ванката и най-после се измъква от чина в посока - изпит на черната дъска.

Преподавателката тъкмо отваря уста да каже нещо и звънецът изведнъж, облекчава със звън, положението.

В.Софин 

Давя се...!

Удавен в мечти с тишина,

в сърцето си нося покоя.

Търся в мрак светлина,

за да хвана, буен пороят!

Той идва с чувства любовни -

пороят превземащ душата.

Той  пълни очите чаровни,

когато се блъска в жената!

Потъвам удавен в мечти -

усмивка, ми дава покоя.

Намирам целувка, която личи -

на устните страстен, пороят!

В.СОФИН  

Преглъщах чувства...!

Решително в безумие целувах!

Вълнувах се!

Пред мене беше ти!

Сънувах!

Пиян прегръщах чувства.

В очите ти, откровено гледах.

Преглъщах гладен утрото,

в което, усмивката видях!

Тя стъпваше едва дочуто,

на устните ми с грях.

Така и буден не разбрах,

кога събуден рано, бях.

Ти спеше миличка до мене,

а сънят ми, повече, не го видях!

В.СОФИН

Мек сняг

                                                                           

      Вторачен в мокрия сняг, който се сипел наоколо му, Вуте подпирал лопатата и чакал да спре валежа. Видял го шефът и пропищял в ушите му:

-Какво правиш бе? Защо не чистиш снега?

-Много е мек...!

-И какво от това?

-Ами... Топи се! Докато речем, да опнем лопатата да работи, снего се е гътнал на вода до мене...

-Да бе! Нали виждам, че вече те е затрупал!? –оспорил твърдението Вутово, шефът.

Погледнал в краката си мързеливецът, погледнал и нагоре към небето и изплюл категоричните си думи, които прозвучали без компромисно:

-Виж шефе!  Я, че му берем гайлето! /грижата/ Ти не се коси! Вуте знае много добре как да се окопа и даже да се откопа... А сега бегай, оти снего го чека лопатата ми...!

В.СОФИН 

Приказка в бяло!

Когато снегът усмихне полето

и в бяло отвори, гората очи,

над планината в сиво небето,

навъсено в зимно, мълчи!

Когато градът, озарен се събуди

и слънце златисто отвори очи,

над кристалните покриви луди,

комини димящи, изпращат лъчи!

Усмихната класната стая,

украсена витае с мечти!

Приказка в бяло с омая,

учителка с радост, шепти!

В.СОФИН  

Зимен маратон

Под искряща бяла пелена,

крие изтръпнала снага

в красива зимна тишина,

премръзнала от студ трева!

От никъде ни звук ни стон!

Катеричка кацнала на клон,

облечена с крещящ балтон,

открива спортният сезон!

Всички животни са строени

за оспорвания годишен маратон.

Погледите днес са устремени

На всички, за предстоящия купон.

Лиса, Вълчо и Мецана,

рано станали са от зарана.

В очите им личи закана,

да спечелят първата награда!

Дългоух Зайко Байо съдия,

с пистолет зареден в ръка,

гръмна напрегнатата тишина

и всички раздвижиха, тела!

Мецана спира най-напред,

отстрани играе, буйно степ.

Намерила замръзнал сладолед,

от хралупа гълта, сладък мед!

Вълчо и Лисана бързо бягат.

Към финала лапите космати, шават!

Преднина на другите не дават,

напрежение в състезанието създават!

На финала с мъничко измама

пристигна, рижата хитрана.

Успя тя, в битката голяма

да спечели, първата награда!

В.СОФИН

Българче без грешка

Аз съм българче без грешка!

Учебниците винаги си пазя нови.

Задача имам често тежка,

да подготвям за изпита пищови!

Интернетът умен явно знае,

да изважда всичко на готово.

Принтерът на листа, ще извае,

намереното с трудност слово!

Аз съм българче без грешка!

Правя с хитрост, моите чудеса.

С позата на клоун със насмешка,

изкарвам сини, тъмни небеса!

В.СОФИН

"БИЖУ" без което не може...!

        Не знаеше защо, но страшно много я харесваше. Обичаше да среща верният и раздаващ се поглед. Гледаше я право в очите, докато тя засрамена от такова уважение, обръщаше глава към небето и зяпаше, неразбиращо, звездите.

   Мъжът знаеше, че е само негова. Истинска луксозна придобивка! Винаги до него, всеотдайна и усмихваща се.... „Бижу!“ Всички приятели му завиждаха. Някои дори ревнуваха от толкова много обич споделена с  него, нищо не значещият.

  Въпреки тава, тя никога не изоставаше, където и да го водеха краката му. Споделяше с него, дома му, храната и дори чувствата, които го вълнуваха...

    Вярна до него, но свободна и без каишка, следваща пътя му, бе кучето от женски произход с красивото име Ласси, което правеше, разходката му на ерген, чувствена и особено необходима, като въздуха около него, без който никой от  нас, приятели не може да мине.

В.СОФИН

Какво е това?

     Колкото и да въртя и суча, все тая! Опитвам вляво, после вдясно. Слагам я вдъхновен в средата. Измъчвам я, правейки я направо привлекателна, неустоима. Понякога дори си позволявам да я унижавам, пропускайки други по-недостойни, които заемат, нейното място. Въпреки усилията да я гъделичкам, тя е непоколебима и винаги в правото си.

  Когато искам пък, я строявам не щадящо, въпреки протестите и. Нагазвам я, смело. Експериментирам с достойнството и. Мачкам я грубо, с много по-слаби от нея. Друг на нейното място би се обидил. Толкова много размествания, тренировки, мъки и то все за едно и също: „Любов“ –думата без ,която никой днес не може да мине безпрепятствено в градините на щастието!

В.Софин 

Неистови желания!

     Неизвестно защо, цял отбор юнаци, жадуваше да я докосва. Меракът в тях, бе толкова голям, че всеки ревнуваше от другите. По-някога, да не кажем често, ставаха пререкания. По-напористите дори връхлитаха един срещу друг, като петлета и се биеха с такова жестоко ожесточение, та чак кръв летеше около им.

  През това време тя, стоеше кротичко отстрани и наблюдаваше с интерес сцената. Толкова откровена обич, такова себе раздаване, уважение и преследване... Всеки искаше да бъде пред другите за да се добере до нея.

   И когато наистина го сторваха, успокоени разбрали се с юмруци, стигнали консенсус, не си по плюваха, а бързаха с разбиране да си я подадат, един на друг.

   Щом нещата стигнеха крайната си цел и апогеят почти триумфиращо изгрееше, видели изпълненията и битката на юнаците, отстрани ентусиазирани воайори ревяха неистово и възторжено. Някои до толкова се увличаха, че дори се чуваше тропот на копита и цвилене, което излизаше по-някога от рамките на приличието.

    Самият обект на въжделенията на юнаците не издържаше на толкова ухажвания. Разсърдена, отегчена и не на последно място, разлютена, ядосана тя милата, профучаваше с неустоима красота и сила покрай самотния дебнещ я с любов стожер, мушкаше се под краката му и той въпреки трепета си при желанието да я хване, прегърне и задържи само за себе си, не успяваше... ТОПКАТА целеустремена в действията си влизаше във вратата, изпъваше с удар мрежата, а мощното неудържимо изплюто с обич слово излияние на воайорите: „ГОЛ!“, раздираше тишината на стадиона, където местният футболен отбор, провеждаше поредния си мач за сезона.

В.СОФИН 

Ей, ти!

 -Ей ти!

-Да!

-Що пишеш бе?

-Па! Знам ли!

-Е все пак защо, все злободневни теми?

-Ти кажи?

-Какво?

-Диария!

-Моля!

-И да се молиш и да се кланяш, не помага! Все пак, това е България!

В.Софин 

Ядец оставка!

      И сега какво? Какво, питам Ви? Оставка? Веднага нали, щом простотията и завистта го налагат....

Да ама ядец!

   Май много ви се иска да ми вземете стола. Нали? Просто нощем не спите измъчвани от желание да ме катурнете от стръмното...

  Уредил съм бил роднини на важни постове. Все пак са специалисти, които ми вършат работа. Да но завистта ви пречи да видите това и крещите, оставка. Иска ви се много ви се иска, и вие да уредите някой свой роднина на работа. Нали? Но за да го сторите първо трябва да стигна до идеята за напускане.

  Виждам как гледате алчно в двете ми коли взети на изплащане. Вълнувате се и от това ,че не крия като плъх любовните си връзки. Ядосвате се, че имам достатъчно пари за да се къпя в тях. И дори и това трови живота ви, че  цигарата си паля с двадесетолевка.

 Но питам ви искрено. Аз пипам ли от залъка ви?  И горчив и кисел да е, пак вие си го хапвате, нали!?

 „Бъдете разумен и дайте оставка!“

Продължавате да дълбаете мисълта ми сякаш, тя ще откликне на безумните, ваши желания.

Щом толкова ви се иска, вземете я лично, драги... Елате и не се майте! Току виж съм размислил. Написана оставката ми чака да дойдете.

Вместо да откликнете обаче задавате стария  въпрос към мене. А именно вашето „Защо доброволно не давате оставка?“  Това ваше въпросче, ме изнервя.

„Защото!“- обръщам се към тях с думата приятели. Защото приятели първо трябва да се научите как да седите на стола, който повярвайте ми е често пъти неудобен. Трепери под мен когато подписвам важни документи. Поти се от страх от натежалото мое тегло и чувства, разбира се.

Но вие не знаете това. Пък и да го знаехте, едва ли щяхте да се разчуствате. Все ви е едно. Само аз да не съм на тоя стол. Друг да бъде. Нямате достоен кандидат но постоянно крещите в ушите ми оставка.

Току виж креслото под мен се уплаши и реши да абдикира. Ще сте щастливи тогава, нали?

Да но когато някой от вас, по смел рече да вземе поста ми... Питам, къде ще седне той тогава? В нечий топъл скут! Първо трябва обаче да го намерите. Да го уважите, да му се усмихнете... Да кихнете доброволно, самопожертвователно валута от личните си спестявания. Ако ги имате обаче. Тогава? Тогава, господине, приятелю, другарю, как ще заемете здраво новото поставено но не завинтено за пода, кресло. Няма как, нали? Току виж ви хвърлило веднага по-на надолнището...

     За това, просто не хвърлям оставка. Каквото и да стане, все пак моят стол под мен е здраво завинтен, умело при това. Няма ама няма, никакъв начин да падне или се строши сам. Нито пък мъглите външни да пропълзят вътре в кабинета при мен. Нужно е подходящо време и смелчага от вас, който да отвори прозорците ми. Всеки знае, а и внукът ми, че кучетата ги лаят, а керванът все напред върви, нали!? Така и моята служба за ваш ядец, приятели и врагове, знайте ще продължи, напук на вас! Просто напук!!!

В.Софин. 

ЛЮБИМКА

   Такава загриженост! Такава всеотдайност! Милване, чесане, миене... Никой от любимците му не беше ухажван така. Често я целуваше впечатлен от блясъка и. Беше толкова нещастно влюбен, толкова усърден, а тя пък често го мамеше. Дори на моменти си позволяваше да бърника из нервите му. Въпреки това, мъжът си я обичаше. При това истински и непоколебимо.

  Приятелите му се смееха, подиграваха го, но той не отстъпваше. Продължаваше да се държи с нея като малко дете. Откликваше всякак на нуждите и. Не и оставяше дори и глътка радост с друг. Пък и защо да го прави? Като всеки уважаващ себе си мъж, той ревнуваше. Ревнуваше от всички и всеки помолил го за помощ приятел.

    Не я даваше на никой! От толкова обич, сърцето му преливаше...

  Докато един ден, тя милата, тя необходимата, единствена и мила, колата старата, го остави на пътя, сам нещастен и с провалена бизнес сделка, която щеше да внесе спокойствие в сърцето му с любов.

Любов необяснима, но с кола винаги любима!

В.СОФИН  

Черга от мечти

Черга изкована от мечти,
която небосводът оцвети,
в очите със любов блести
дъга готова да, лети!
.......................................
Нарязяна пърха в чинията,
зелена, зелена лястовица!
За мезе на ситно за ракията,
овкусена прясна краставица!
...............................................
Животът мил смекчи
закачливо моите черти
с бръчки,които подари
на челото, което да личи!
........................
Управляващ хапльо на живота
тормози топлото при нас.
Зимата усмихната с охота
ни гълта сякаш сме от праз!
........................
Развълнувани зяпат синята му багра-
старци преди да вдигнат , 
настроение със виагра!
................................
В.СОФИН

Закачливо

Кучето е необходим приятел!

Котката в краката, мъркаща!

Плъхът страхлив и гаден!

Кафето настойчиво, горчиво!

Усмихнато морето, синьо!

А любовта понякога и дива,

идва в нас с настойчивост

и вдъхновение, щастливо!

В.СОФИН  

Удобен възход!

Романтиката днес е в магазините,

отрупаните рафтове със плод.

Достойно място за маслините,

ухажва падналият оборот!

С голямо съдържание със умение,

Г М О се бори за вечният възход.

Без срам с любопитно, наблюдение,

и камерите правят, гаден  ход!

Създадени с любов от гума,

зеленчуци бъкат като сладолед!

Броим поредно, последна сума -

чоплим, неугледен слънчоглед!

Кантарите удобно нагласени,

отдавна с избягала без чест душа.

Прибират с мерки впечатлени -

вересия от продадените „Чудеса“!

Романтиката днес е в магазините,

на пенсионерът в празния стомах.

Впечатлен гладен от картините,

без хляб той, е вечно сиромах!
В.СОФИН  

Не случайни домогвания

                                                            Докосвания!

Зяносване – жена в докосване с къносване!

Харесване –мъж в заплесване със сресване!

Опиване – жена и мъж в навиване за сливане!

Умиране – мъж, жена в любов без спиране!

Избиране – политик в изолиране до следващото, парично активиране!

Сватосване – мъж, жена в докосване, до остаряващото във времето, без надеждно просване!

Даряване  - жена в появяване с прекалено бързо в очите мъжки, изпаряване!

Скитосване – мъж в алкохолно спиртосване с цел, безнадеждно износване!

Баданосване – художник в навиване на четка за красиво стенно разбиране!

Паниране –политик в изпиране на мисли при хората, с цел на необходимото му избиране!

В.СОФИН 

Случайно...!

Случайно те срещнах!

Случайно видях!

Да те обичам обаче –

не спрях!

Случайно те, срещнах, избрах!

Случайно ме вкара във грях!

Да те обичам обаче -

не спрях!

Случайно в душата надзърнах.

Случайно в очите ти спрях.

Да те обичам обаче, любима -

накрая посмях!

Случайно мечтите докоснах!

Любовта, случайно познах!

Тя влезе право в сърцето,

което за теб не случайно, излях!

 В.Софин

КОМПЛИМЕНТ!

    Седим с приятел в заведение и спорим, за вечната тема: "Как с жена да се преборим!"

Толкова години минаха...! Минаха, преминаха! Сгазиха ме и в ума, пролазиха!

Цял живот съм се питал, едно? Какво по-дяволите най-много обичат, жените?

-Парите!  - веднага споделя приятеля пред мен отпивайки от чашата с ракия в заведението. Явно се чувства в свои води, защото е препатил, явно. Да но, моето:

-Едва ли! –го озадачава и кара езикът му да пита:

-Какво толкова?

-Знам ли!. Вдигам озадачен рамене, донякъде, учуден и добавям:

-Кажи ми нещо друго, ако искаш да ме впечатлиш!

-Децата!!! –казва въодушевено приятелят ми и ме гледа право в очите, сякаш е хванал тройка от тотото. Отново го разочаровам с моето, вечно, постоянно натрапчиво, съмнение:

-Едва ли! Всеки знае у нас че, жените особено майките, най-обичат децата.

-Какво тогава? –налива огън в маслото приятелят ми, подтиквайки езикът ми към откровение.

-Знам ли! Ти ми кажи!

-Ами... Като се замисля, май ги влекат, имотите на приятелите им!?

-Едва ли! –подлагам тезата му на съмнение, карайки го да се изпоти при следващата чаша с ракия. –Имотите приятелю, често се продават и това значи, че не е най-обичаното от дамите...

-Какво тогава? –раздразнен от моето питане, почти с обвинителен тон ме пита, приятелят.

-Ти кажи! Аз не знам! –продължавам да го мъча с чашка откровен, сипан отново алкохол.

-А ми! А ми...! Да видим! –клати глава той сякаш го боли и казва:

-Власт!

След кратък размисъл се чувам как отговарям леко затруднен, но уверен в правотата си:

-Вярно! Опияняват се! Но едва ли е това! Нима е хубаво, нима приятелю да смачкаш муха, която не ти пречи, трябва да ти харесва?

-Защо не?

-Защото мухата познава ъгъла си и не го прекрачва... Пък и ако погледнеш другояче. Щом бог е решил да я създаде, кои сме ние, за да я унищожим просто за забавлението си?

-Ами!Да! Ами...! Щом мислиш, по-добре от мен кажи ти, какво най-обичат жените!

-Тъй като сме на мастика и мента... Спирам се...

-На какво? Изплюй камъчето най-сетне!

-На КОМПЛИМЕНТА! 

-Комплимента? –озадачен от отговора приятелят ме зяпа като премигва често, сякаш почти е изгорял, като крушка.

-Ами да! Кажи на една жена независимо коя, че е рошла, повлекана и облечена безвкусно и завинаги, ще те накара да я забравиш. Но пък от друга страна, ако си успял да налееш огън в чувствителните, нейни нежни уши, като и кажеш, че е единствена, неповторима... Как само блести с новите си „Доспехи“, дрехи които и стоят тъй добре, че не виждаш отстрани как можеш да станеш жертва на пътя, който пресичаш, тогава и като добавиш замечтан, че и небесата бледнеят пред красотата и с озарени очи, тогава като нищо, любовта у нея, ще запламти...! Ако успееш да добавиш впечатлен за финтифлюшките украсяващи роклята, тогава, едва тогава, приятелю, ще успееш да впечатлиш жената... Едва тогава...

-Значи изводът...?

-Ами! Просто най-обичат, комплиментите! Колкото повече, наливаш откровения приятни, толкова повече, ще те харесват!

-Ами! –осъмни се приятелят ерген. Пък може и да си прав! Аз не мисля чак толкова далече, като тебе. Стига ми ракията.

-Ами! И тя не стига! Никога! Но все пак пристига, когато е необходима. Също като комплимента, защото без него, без него, няма любов, няма разбирателство.

Остава само тъгата! А защо пък да и даваме шанс, щом може да се забавляваме и да даваме това, което дамите искат от нас. Комплимент и цвете и усмивка естествено, но не ракиена, а истинска, дори притеснителна да бъде, но от сърцето...!

-Ей! Ти ме разби! Наздраве! –вдигна полупразната си чаша приятелят ми и бавно отпи от нея замислен за бъдещето си, което неизвестно го чакаше. Някъде там в мрака, може би, той щеше да успее, да каже комплимент и да забрави самотата си... Самота, която пълзи навсякъде, но не е в сърце, което знае да обича!

В.Софин