Хей Богу! Опитах
се... Поне се опитах, да задържа, красив денят. Не исках да си ходи. Не желаех
да изпусна нишката му. Трябваше някак да я задържа...
Имаше защо. Рано
онази сутрин слънцето мило се показа на прозореца ми, погали все още спящи
моите коси, плъзна се надолу към носа, заигра се целувайки ме по-устата,
погъделичка обраслата ми брада, плъзна се нежно по-шията, и дори улови босите
ми пети надничащи любопитни изпод одеялото.
Вън денят напираше
отпочинал, уверен в своите първи действия. Пъргав, млад скочих към прозореца и
го разтворих вдъхвайки първи глътки от въздуха вдигащ адреналина в кръвта.
Пролетния топъл вятър любопитен облиза брадясалото ми лице, пъхна се в ушите ми
и се осмели да каже пеейки, че денят ще бъде прекрасен. Вперих поглед в едва
разлистените клони на дърветата в двора. Видях птиците прелитащи край мен
пърхащи, устремени изцяло обзети от любов.
Почувствал всичко
това със сетивата си въздъхнах облекчено, мислейки си, че наистина денят ми ще
бъде безкраен. Стъпвайки леко, почти летейки се подготвих за едно първо
изживяване, което остава у всеки у нас за цял живот.
Хлъзнах тяло в
банята, където измъчих душа като го принудих да тече не прекъснато с щадяща
кожата ми топла вода. Тя не само ме изми изцяло, но ме направи чисто нов ухаещ
на сапун.Ножчето за бръснене не забрави да ме свали на земята порязвайки устната ми с болезнена
целувка. Благодарение на одеколонът, който също ме щипна закачливо, успешно
спрях капките кръв, които напираха съвсем учудени по-брадата ми отвън.
След щадяща фигурата
ми питателна закуска и ободряващо мислите кафе, скочих нетърпеливо в
изгладените дрехи, подготвени от вечерта и наистина бях готов. Почти готов...!
Отивах на среща.
Моята първа среща! Погледнах не търпящ възражения току що разцъфналите в двора
ми цветя. Но благодарение на кафето вдъхнало ми свежи мисли не посегнах към
тях. Та нали съвсем наскоро бяха вдигнали учудени от света глави за живот. Защо
да го отнемам?
С изключителни
мисли излюпени от главата ми се впуснах към най-близкия цветарски магазин,
който тъкмо отваряше благосклонен към мен врата. Погледът ми вътре се закова на
ароматния розов зюмбюл, който просто ми се молеше. Умоляваше да дойде с мен на
първата среща. За да не го разочаровам гушнах го и като платих на цветарката,
нежно го притиснах в грубите си мъжки длани, и се устремих...
Ето я и пейката.
Моята любима пейка в парка, която очакваше тогава с нетърпение, не само моята
скромна персона, но и едно мило личице от женски пол.
Леко изнервен сякаш
игла откровено бодеше душата ми запристъпвах
смутено напред, назад като в небрано лозе. Пейката дори ме зяпна в почуда,
удивена от решението ми да стърча прав. Вместо да се отпусна върху нея
почивайки си, аз бях започнал да танцувам степ, който явно съвсем не ми се
удаваше.
Изведнъж...!
Ушите ми доловиха
не подготвени звънък тона на чаткащите по-асфалта дамски токчета.
Обърнах се, и я видях...! за малко от изненада да изпусна
пред себе си зюмбюла. Розовия, ароматен зюмбюл, който усети неедекватните ми
действия, видя колебанието ми, и почти насила сам скочи откровено в нежната
ръка на девойката, която очаквах и посрещнах смутен.
Опитах се не дишайки
да задържа мига. Не го пусках, както и съвсем парализиран от срам не пусках и
ръката на момичето. Най-после тя успя да се откопчи от капана който бях заложил
и пейката, нашата мила пейка ни приветства в обятията си.
Не помня много от
тоя ден. Дори не знам какви приказки съм казал? Какво шептял? Дори колко пъти
смутено се прокашлях. Само знам, че очите и, нейните пеперудени очи, не свалиха
поглед от моите примигващи, срамежливо, почти бягащи изплашени по-короните на
дърветата в парка.
Почувствах времето
спряло. Усетих щастлив денят. Колко сме приказвали? Колко мисли разменихме? Нямам
спомени. Единствено все още помя нея. Първата целувка. Тя пристигна естествено
смутена, не подготвена и за двамата. Но все пак успешно разпали огънят на
чувствата. Вмъкна се в душите ни. Направи пътека да сърцата ни биещи в единен
ритъм. Сгря дори ръцете ни, докоснали се мило в ранната невероятна пролет.
Извика в нас усмивките и ни събуди за любов...
Когато се опомнихме,
денят клонеше към залез. Слънцето безуспешно се опита да ни помогне като се
задържа макар и за кратко високо горе на хоризонта. Да но денят без компромисен
вече изморен напираше към леглото си и никой не беше в състояние да спре
действията му.
Опитах се аз да
уловя изплъзващата се нишка. Опитах се! Не успях...! Избяга милият завинаги!
Младостта също...! Изплъзна се от уж челичените мои лапи. Какво остана?
Прехвърчат някогашни искри с днешни искрени сълзи.
Споменът за първата
среща на едно влюбено момче и момиче усетили пътя общ, остана завинаги в
сърцата и на двама ни...
Любовта, която истинска идва веднъж в живота. А може би няколко пъти? Единствено само то, сърцето знае...
В.СОФИН
