вторник, 28 февруари 2017 г.

Донеси ми търпение!


С останалото в близост лицемерие,

донеси ми време, мъничко търпение.

Усмихни ме с чисто откровение

с ново политическо доверие!



Открехни ме честно без лъжи

за ония, удобни истински игри,

които безпощадно днес дари,

свободно на тия, дето ги мързи!



За изборите Време прецени -

Кои ще бъдат в опозиция маскари?

С кои пари, откраднати ще споделиш,

напред във власт, за да вървиш?



Дали ще се усмихнеш вдясно,

или пък лявото ще бликне?

На всички ще им стане ясно,

когато мъката, все още прясна
гладна пак, развихри се ужасна!



В.СОФИН

Нишка тънка...!


Когато кръвта във вените завря,

усмихната и с диви крясъци,

немирна чувствена в сърце опря -

любовта пристигнала на тласъци!



Като буря възникнала от мрака

ръцете внезапно разбунтува.

Докоснаха се пръсти в мака,

устни неусетно, време разцелува!



Бяха влюбени, обзети от надежда,

която в рая чист, чувствата отвежда.

Там където, животът буен се отцежда,

в нишка тънка, изплетена от прежда!
В.СОФИН 

неделя, 26 февруари 2017 г.

Страсти


Когато чувствени усмивките избухнат

и румена зората, бодро кипне,

ръцете готови да се срещнат,
ще тръпнат при първата си среща!




Очи които искат да се видят.

Копнеещи тела да се прегърнат.

Когато нежни страсти се развихрят,

целувките отвързани, ще парят!



Тогава бурите изморени ще стихнат.

Гълъби влюбени в небето ще излитат.

На воля, дълго пламенно ще скитат,

докато и те, тръпнещи любовта опитат!
В.СОФИН 

събота, 25 февруари 2017 г.

Вкиснат живот


     Не знам какво бе огорчило Дончо но той не обичаше сутрин да поздравява срещнатите хора. Не харесваше да прави това и през деня. Вечер, когато излезеше до кръчмата за да глътне жаден бира също пренебрегваше поздрава. Все пак не напълно, защото го изменяше, удобно за него, а за другите обидно. В резултат на това му дадоха прякор. Викаха му „Темерута“.

  Когато сутрин бързаше за работа и срещнеше милите очи, искрящи от палавост на съседката, която усмихнато му казваше: „Добро утро Дончо“ и съответно му пожелаваше вълшебен ден, той само изсумтяваше и в отговор нежните дамски уши чуваха първо нещо, което звучеше като внезапен пристъп на кашлица, и после от устата му излитаха, не гълъбчета и свежи цветя, а обидните думи подети с въпрос: „Добър ли? По-скоро мрачно да бъде утрото ти съседко, а денят с аромат на вкиснало зеле!“ Естествено след казаното от него Ленчето, така се казваше комшийката се нацупваше и денят и, още от рано сутрин бе огорчен и скапан.

-Ти какво сега, да не се засегна? –питаше Дончо с кисела физиономия и в опит да поправи стореното казваше:

-Е какво пък толкова Ленче! Дано вечерта ти донесе щастие с прокиснала бира, и не само това, но и хлябът на трапезата ти, твърд и непреклонен, да счупи усмихващите се твои зъби...

  Съвсем естествено бе след толкова обиди изречени от устата на Дончо, която бълваше само жаби, гущери и змии Ленчето да почервенее. Бузите и пламваха в ален цвят, а от красивите и пъстри очи внезапно потичаха сълзи, които капеха безмълвно пред нея и се стичаха на улицата, която жадно ги поглъщаше с усмивка. Не за друго а защото бяха девичи.

  Заради неприятният  навик на Дончо да обижда, повечето хора започнаха да го избягват. По-страхливите, като го видеха срещу себе си рязко се обръщаха и бягаха сякаш са видели дявола. Имаше и смели, които вървяха право срещу Дончо, но избягваха да гледат в очите му, които вечно зачервени от пиене изглеждаха като на вампир. Виждайки отношението им обаче Дончо набираше кураж и първи поздравяваше с думите:

-Каква вечер, а? Безлунна тъмна, влажна, кална и гадна нека бъде за теб Ангелчо. А когато си легнеш в раздрънкания креват, после да не можеш да мигнеш от страх и кошмари, цяла нощ!

След тези пожелания, и смелите почнаха да го избягват. Никой не искаше да сипят в ушите му гадости, защото все пак живота беше труден и стресът идваше на всеки в повече.

  Това обаче не смущаваше устата на Дончо, който щом влезеше в кръчмата за бира вместо поздрав казваше на внезапно умълчалите се хора:

-Какво сте ме зяпнали бе? Не сте ли виждали човек? Някой от вас да черпи, защото Дончо е жаден!

Щом дочуеха неприятния му скърцащ глас, който раняваше ушите на всички присъстващи, веднага кръчмата опустяваше. Единствено, кръчмарят Марко, който почти разсърден от факта че клиентите бягат, сипваше бира на Дончо и го молеше да пие бързо и след това да си ходи.

-Ти какво? –почваше го Дончо. -Май ме гониш а?

-Няма такова нещо! –отвръщаше притеснен кръчмарят Марко. -Всеки е добре дошъл при мен. Нали живеем в свободна страна?

-Тогава, щом мислиш така, дай по още една бира, но за твоя сметка! –казваше не притеснен Дончо. Естествено Марко я донасяше, като дори пътьом се молеше на всички светии неприятния клиент, да си ходи, колкото се може по бързо.

Да но той не тръгваше, защото все пак бе човешко същество, което има нужда да поговори с някой, независимо кой. Не издържал Марко приключи бързо бизнеса си.

Това не попречи на Дончо да си купува бира от магазина. Седеше вечер на пейката пред къщата си с бутилка в ръка, отпиваше жадно от кехлибарената течност, гледаше намръщен звездите, кълнеше луната и се чудеше, че няма с кого да приказва.

 Все пак, успокояваше се той, нали имаше работа. Тя беше такава, че „Темерута“ съвсем сам без чужда помощ я вършеше.  Поради неприятно носещата се от  него миризма, всички бърчеха гнусливо носове и дори колегите го отбягваха. Дори шефът му сутрин не искаше да си има вземане даване с него. Обикновено оставяше заповед на бюрото си, какво да направи през деня работникът, който обиждаше всичко. Шефът не би го търпял, но работата на Дончо бе такава, че никой друг уважаващ себе си човек, не желаеше да я върши. Все пак някой трябваше да се хване, колкото и неприятна да бе.  И това правеше още по-мрачен Дончо. Стигна до там, че сам вечер, а и през деня си говореше. Сам  вдигаше наздравица, която бе за него и звучеше мило, а не обидно в ушите му. Обикновено си казваше: „Наздраве мискинино! Я да видим дали Дончо ти говедо такова, можеш да изпиеш тая вкиснала бира. Харесвам аромата и на мъжка пот, обичам да е силно газирана и да скача пенлива върху лицето ми, което има нужда от милувка!“

  След тези не обикновено бликнали думи от устата му, допиваше бирата и проклинайки хората се вмъкваше самотен в своя дом. Пожелаваше си не лека нощ, а гадна пълна с кошмари.

Това изглеждаше толкова странно, че всички в малкия град се чудеха, що за човек е това. Или дали е изобщо такъв. Съмнения ги обзеха. Недоволни се събраха при кмета и поискаха Дончо да бъде пропъден. Да, това изглеждаше лесно на пръв поглед. Но кой ще върши неприятната му работа? В крайна сметка разрешиха проблема, като успяха да накарат единствения клошар в градчето. Той който, винаги бе усмихнат и поздравяваше всички, започна впечатлен да я върши.

    Дончо бе принуден да напусне. Мърморещ, сипещ проклятия за сбогом към всички от градчето замина в неизвестна посока. Никой не изпита дори мъничко съжаление към него. Всички бяха доволни от стореното. Отдъхнаха си за известно време. Тъкмо градчето разцъфтяваше за нова любов бликаща от лицата на живеещите там мили хора, когато клошарят Петко внезапно се вкисна. Много скоро, избяга щедрата му усмивка. Стопиха се прекрасните му поздрави към всички. Неприятната работа която Дончо вършеше превърна и него в темерут. И една ранна сутрин, когато срещна милата девича усмивка на Ленчето, което го поздрави с добро утро от неговата уста наред с вкисналата му физиономия изтече помия. „Кво добро? Друг път Ленче! За теб нека е ароматно, като прокиснало зеле, а денят ти скапан с дъх на изгнили плодове...“

 Зачервена, уплашена и просълзена Ленчето побягна сякаш бе видяла дявола в човешки образ.

В крайна сметка, всички сме принудени да вършим някаква работа. Правим го с цел да сме сити, да имаме покрив над главите си и да сме щастливи...

Но не винаги това се удава на всеки. А гадната, мазна, неприятно миришеща работа все пак някой трябва да върши, дори и почти неплатена.  За съжаление днес  много Дончовци, са принудени да водят мизерен живот. Те са забравили, че има слънце, има поздрав, обич, природа. За съжаление постоянната несигурност, безпаричието и стресът водят до края на човешките взаимоотношения.

За съжаление...!!!
В.СОФИН 

петък, 24 февруари 2017 г.

Да хванем успеха за гащите


Отговорна и трудна мисия е да се хване успехът за гащите. Опитах да го излъжа с рибарска мрежа. Избяга. Хвърлих въдица с два лева примамка. Отново ми се изплъзна. Подгоних го като опитен лекоатлет. Отново не успях. Проследих го отдалеч с бинокъл. Усмихваше се гадината. При това ехидно показваше оня любопитен пръст, дето всички му викат среден.

  Лошото е, че бях обхванат от внезапна еуфория. Мислех да се изкача сам, високо на пиедестала. Мислех си, че там е откровеното ми място. Високо витаещ сред облаците, отнесен, дрогиран от славата, която носи бягащият успех. Реших да опитам с хитро заложени капани. Мислех си веднъж да му смъкна гащите, няма къде гол да бяга. За целта запретнах ръкави. Въпреки сложно направената маневра, отново успехът се измъкна. При това съвсем облечен. Наконтен в модерен костюм, усмихващ се отдалеч, гледащ към мен, нищожния книжен червей с презрение. Гледам го милият, все се пъха при политиците. Едни и същи облагодетелства, не зависимо дали са леви или пък десни. Само цветовете им различни. Пък аз как да го хвана? Дали да не го по гъделичкам нежно с думи? Да му се подмажа? Чул ме успехът не само ми се изсмя, но буквално се изплю в пребледнялото ми от напрежение лице. Явно искаше да ме махне изцяло от сцената на живота? Мен който  искрено го харесва.  Опитах отново да го примамя. С лицемерен тон паднах на колене. Бил съм закъснял. Така ми отвърна успехът Друг по-находчив с много пари го хванал за гащите. Държи го здраво и не пуска. Явно манипулиран успехът и той горкият в един определен момент рухва измъчен под постоянния натиск на парите.

 В крайна сметка най-после, все пак реших да го оставя на мира. Нека си го преследват политиците. Да си го гушкат гальовно за лека нощ. На мен ми стигат малките неща, които явно ме обогатяват. Щастлив съм с интересна книга в ръце, щастлив съм с усмивката на хубава жена, с кокичето цъфнало само в двора ми, с плахия топъл пролетен вятър шумящ искрено в ушите ми, с любовта на забързания пеещ поток, с птиците хвъркащи по клоните на току що цъфнала череша...

  Това е, то успеха. Да усетиш, да почувстваш всичко това от живота, и за момент да  изкачиш мислено своя пиедестал, водещ  високо там в необхватното синьото небе при слънцето, което сгрява с любов душата на всички живи твари по земята.
В.СОФИН

За любов прогледнах!


Когато я видях тъй мила

изящна в дръзката и поза,

почувствах  женската и сила -

богиня застанала до роза!



В градината усмихната и боса

сред аромат на пролетни цветя

в синя рокля дългокоса

непозната, прелестна, стоеше тя!



Къпеше се в слънчева зора.

Бисери събираше с ръка.

Галеше я пролетна роса,

целуваше тревата и крака!



Зайчета танцуваха игриви.

Гукаха гълъбите сиви.

Сенки криеха се диви,

уплашени от очите и красиви!



В оня миг, удивен прогледнах.

Усетих, че вече съм готов.

Когато в очите и погледнах,

сърцето ми, удари за любов!




В.СОФИН 

сряда, 22 февруари 2017 г.

Не обидени


С гланц на устните рубинени

в необичайни очи копринени,

жарки целувките карминени -

канени идват, не обидени!

....................................

Честно няма да му преча,

нека си яде гювеча –

вълнуващ бой във кеча!

.............................................

Умни днес пак се насъбраха,

с пари предизвикаха уплаха,

че парите изборно ще свършат

и без хляб, хора ще довършат!

........................................

Когато се разкърши умен,

когато се усмихне хитър -

по-погледът му изборно безумен,

е нужен, успокояващ литър!

.............................................

Дали изборът да пипна,

дали пък злободневно да го щипна?

Невъздържан политик кипна,

когато с обич народ го ритна!

................................
В.СОФИН 

вторник, 21 февруари 2017 г.

Лястовичка бяла


По-пътя пролетен вървях

бяла лястовичката видях.

С родена в мен, идея спрях.

Поглед в жицата опрях.



Внезапно мислено си пожелах:

Да няма злоба, нито грях!

Да не ръждясваме, в живот от страх!

Да знаем радост, що е смях!



Любовта да блика във гърдите,

да не мразим, обичаме мечтите!

В искреност да изживеем дните

определени с обич от звездите!
В.СОФИН 

Родена от зората

Роди се искряща от зората
красиво в прелест изкушение.
Яви се с гръм сред тишината
могъща с разум в обяснение!

Избухна сякаш бе шампанско
с цвят кехлибарен изкипя.
Като старо вино ланско
с глас невъздържан зашептя!

В пръските на ревящото море
с коси от слънцето богато,
тя пристигна плуваща добре,
русалка направена от злато!

Превзе мислите ни осъзнато,
без битка усмихна тишината!
Блести лицето и съвсем познато
жена - дете, родено от зората!
В.СОФИН 




понеделник, 20 февруари 2017 г.

Интервю за журналиста


      На един доста опитен и обигран в професията журналист омръзнало да тъпчат ушите му с отказа: „Без коментар“

   Веднъж като задал неудобни въпроси на кандидат политик, който не обичал изобщо такива и като чул, че го пращат по дяволите, решил да смени тактиката.

-Е добре господин бивш депутат. Вие отказвате коментара? Браво и аз така бих постъпил, когато ме настъпят по-мазола. Но  тъй като не са го сторили още, аз самия ще направя коментар. Знам, че имате много пари? Не ви питам откъде сте успели да ги чопнете. /откраднете/ Само казвам, че толкова с почтена работа като вашата, опитен, обигран играч в парламента, все ще му е малко каквото и да изкара...

Тука нервите на кандидат депутата ескалирали и той ревнал:

-Как смеете! Защо обиждате?

-Кой аз! Не! Просто правя някакъв коментар за пред хората от обществото. Те милеят да го чуят. Тъй като вас господин бивш депутат явно ви боли езика, и не можете да давате коментари, значи необходимо просто бе да се включа предизборно. Все пак, пак ще има пачки, дори и да няма стачки! Нали така?

-Аз вас на прокурора ще ви дам! –заплашил журналиста бившия и кандидат за нов мандат депутат.

-Хубаво! Ваша воля! Аз нали си направих интервюто, което показа, че щом се палите толкова много, поне частица от моя коментар е бил чиста истина. На вас оставям разсъждението...

 Онемял от изненада стария, нов кандидат за власт,  изкашлял нещо нечленоразделно и се скрил сред тълпата, която до тоя сюблимен момент била готова да сложи подписите си в подкрепа на него, човек с обещания. Толкова много, че просто да им се чудят гладните, които нямат пари за хляб, а притежават единствено гласът си който искат да продадат на  добра цена, но пък нямат право да го сторят.

Искаш ли право, имай пари!

Искаш ли власт, купи я с лъжи!

Под краката честни гори,

огън запален, днес от тъги!
В.СОФИН 

неделя, 19 февруари 2017 г.

Една любов ни трябва...



                                                                                    Една любов

Една любов днес ни трябва.

Търсим я на лунната пътека.

Една любов, която да  ни грабва

със сърцето любещо в човека!



Тогава гълъби влюбено ще пеят.

Ще свети усмихнато небето.

Реките буйно чувства ще излеят,

с бели пръски, ритми на полето.



Слънцето ще спре сълзите.

Ще сгрее с топлина мечтите.

Ще блеснат в откровение лъчите,

намерили чист, път в гърдите!



Една любов днес ни трябва!

Открито търсим я в очите.

Една любов, която грабва

с топлина, замръзнали душите!
В.СОФИН 


петък, 17 февруари 2017 г.

Динамичен век -двайсети.


С любовен блян измамен

човек модерен в тоя век.

На страст бурна е отдаден

за спина все още няма лек.



Днес с хубава мадама.

Утре с бутилка във ръка.

Тъй живеем от измама

без да мислим за света.



Колите гоним лудо

докрай натискаме газта.

Пътят хлъзгав е, и чудо -

блъскаме минаваща жена.



Палим не мислещи цигара,

машинално гълтаме дима.

Навярно никой не съзнава,

не сме единствени в света.



Изсичаме без жалост и горите,

не милеем за утрешния ден.

Вълнуват ни единствено парите.

Хванати сме в грубият им плен.



Учени безумно атомът разбиха.

Роди се убийствена ракета.

Мощта и неутронна утроиха

с цел единствена - земната планета.



Изморени от сиво напрежение,

човек унесен, днес руши.

За съжаление в сбърканото ежедневие

останали сме бедни, без души!

В.СОФИН   писано в далечната година 1988 на17.10.

сряда, 15 февруари 2017 г.

Капчица любов




Дъхни ми капчица любов,

нахълтай в мене удивено!

Направи ме да изглеждам нов

с очи, убий ме вдъхновено!



В душата ми извикай буря,

с пръските и гневни ме обвий!

Слънцето засрамено прежуря,

Искрени чувствата, не крий!



Бръкни в сърцето ми горещо,

огън буен, извади от там!

Докажи, че ме обичаш с нещо,

целувка, нежност ще ти дам!



Дъхни ми капчица любов,

живота докосни във мене!

Тогава ще бъда като нов,

удавен в океан от тебе!
В.СОФИН 

Живичък!

Живичък!
Макар да съм плешивичък
роден с душа красивичък,
дори и малко дивичък,
нали дишам и съм щастливичък!
.............................................................
Има какво да се научи,
когато това се случи,
ако с ум не се получи
любовта за да се улучи,
трябва много да се учи!
........................................................
Искрица самотна една
блестяща мъждука в снега
измъчена търси жена,
която обича сега!
................................................
Когато някой любов ни дава,
не винаги той си получава,
това което заслужава -
целувката се уважава!
............................................
Нахрани ме гладен с обич,
с вино от устните напий!
Покажи ми милия си поглед
и сърцето за любов открий!
......................................
В.СОФИН

понеделник, 13 февруари 2017 г.

Мъж бъди!


Днес мъж бъди!

Откровено пръв стани!

Кафе топло направи,

на жената влюбен поднеси!



Кавалер опитен бъди!

С ключ вратата отвори!

Ароматно цвете подари,

на нея с мисъл, без кавги!



Постарай се сръчно угоди,

да не вземе, да крещи!

Щом потрябва, ловко и звезди,

мил протегни се и свали!



Опитай стихове и посвети,

на глупак дори се направи!

Сърце в крака и положи-

 С луда страст я поздрави!



Все пак твоята любима

родена в дъхава градина

зряла сладка като малина,

е истински вулкан, богиня!

В.СОФИН 2005год 13.02.2017год.

Разни вятъра ги гони


Едни трупат милиони,

други залъкът ги гони!

Втори с работни панталони,

кацнали до пълни клони,

зелени, берат лимони!

Спортисти днес са шампиони,

с разноцветни пукащи  балони!

Гладни ядосани с купони,

се редят за вносни макарони.

Богати с пуснати котлони

приготвят пица Пиперони.

Клошари просят на перони,

лев някой да отрони.

Разни хора, разни идеали!

Едни бягат по сандали,

борят се в състезание за медали!

Бездомни вятъра ги гони,

живеят нещастно на балкони.

На креват направен от пирони,

Обути спят със скъсани шушони.

Не всички ходят по купони,

защото са с изгаснали бушони.

Щастлив единствен вятърът ги гони,

без да мисли за пари и милиони!

В.СОФИН  2005год  13.02.2017год

неделя, 12 февруари 2017 г.

За предпочитане бройлер за къпане...

   Необразован мъж, който нямал баня вкъщи, редовно се къпел на реката. Веднъж срещнал познат, който удивен от студеното време го запитал:
-Откровено приятелю бойлера у дома ти, не само ще съумее да те изкъпе, но и дори да те сгрее...!?
-Не видиш ли, че това го правим с вода човече? А не с некаков си там бройлер. Не видим, как едно малко пиле, мене ще сгрее, а и да успее, нема начин да ме избаня! -отвърнал верен в правотата си къпещият се редовно на реката, необразован елемент.
В.СОФИН

Не дразни съдбата

Не дразни приятелю съдбата
тя знае, какви са и правата!
Нужда няма с обяснения,
никому ненужни откровения!
Сведуща съдбата със умения
управлява, нашите решения
с мъдрост и без лишения
съкращава неискрените щения!
............................................................
Да бъда оставен на мира,
вместо над главата ми секира
на екрана да се рекламира!
Вечер, когато пивка бира,
сама в гърло се навира,
и не търси могъщ келепира,
който рекламата избира
в очите мои, грубо да сервира!
..........................
Днес коляно младо
търси с ревматизъм дядо!
..............................................

С труда си, често сеизмичен
неудобен умен нетактичен -
поет с думите различен!
.........................................
Видях любовна карета
слънчева през девет морета
с истинска обич заета,
да плува щастливо в несрета!
В.СОФИН

събота, 11 февруари 2017 г.

Една доза талант!


Една доза талант

усмихнат на всеки ще дам.

Една доза гигант

от душа без пари, ще продам.



Но бих искал да знам,

когато сърцето съм дал,

в гърдите играе ли плам,

или тихо живее печал?



Аромат от цъфнала  роза,

от душа щастлив, ще раздам.

На всеки нещастен по-доза

радост събрана  по-грам!



Ще има тогава талант,

но бих искал да знам,

дали този, умен гигант

в човека, ще бъде видян!?
В.СОФИН  

петък, 10 февруари 2017 г.

Обувки с душа


  Ей ги на обувки  с душа. Уж са обикновени, а носят светлина!

Изморен скачам в софийското Метро, успявам да седна и забивам нос в пода пред мен. Тутакси прогледнах. Обувки всякакви. Ботуши също. Да не казвам за маратонките, кецовете, туристическите, токчетата и всички други разновидности. Богат избор. Гледам ги как някои от тях интимно се докосват, сякаш са първи любовници. Други пък ядосани са обърнали гърбове един другиму, защото явно не могат да се понасят. Дамски обувки с мъжки, и какъв ли не шарен свят. Някои нагло настъпват по мазола съседите, които са имали нещастието да са прекалено близко. Ония които са намерили повод за разговор се гледат в очите и молят следващата спирка да забави ход тъй като приказката им се получава удачна. Сродни души.  Гледам обувките и виждам нови, но така и също стари окъсани пенсионери. Някои са лъснати, сякаш бръснати, а пък по интересните, дори са къпани. Хората които ги носеха бяха също различни като обувките си. Някои поддържани други отчаяно небръснати. Пъстър, шарен свят, на чешити всякакви богат!

  Зяпнах и моите обувки, които с острия си „нос“ се опитваха да сключат договор с едни други дамски с цел да поведат разговор. Хайде де! Такива на мен не минават. Какво е това интимничене. Не може ли да се държат прилично? Дръпнах ги настрана. Обаче дамските усетили място се хвърлиха към моите, като че ли само за това бяха чакали, мечтали. Виж ги ти! Засрамен скачам на следващата спирка и се измъквам през вратата като трюмен плъх усетил неизбежно удавяне. Удавяне в любов. Все пак обувките различни, кални, нови, стари си приличат. Едни се привличат, други се отблъскват също като нас хората. Нали са обувки? Да! Но носят душа! Трябва само да видите и да усетите вълнението им. За да го сторите, качете се на Метрото и гледайте долу, там където истински се срещат те, на живо обувките с душа, като хората с особена, искрена светлина!
В.СОФИН  

Мери си думите!


Откровено всеки от нас е чувал тези изречени ядовито слова звучащи като предупреждение и заплаха: „Мери си думите!“

   Реших да последвам съвета, който ми дадоха и хукнах да меря думи. Опитах със сантиметър. Не се получи. Пробвах с метър. Пак ударих на камък. Реших да тегля ролетка. Отново  дръпнах неправилно и в ушите ми за кой ли път прозвуча: „Мери си думите!“ Осенен от идея измерих думите си с педя и с лакът, но откровено казано обидих недооценено някой, който естествено си го бе заслужил. Затова, това не му попречи да избълва заповедно, да внимавам в меренето. Внезапно реших да опитам да сложа думите на кантар и да видя колко тежат. След като ги премерих установих, че някои звучат по-тежко, други по- леко и ласкателно, а едни от тях пък изобщо кантара не успя да ги хване. Мислих какво да направя за последните, пък ми допадна идеята да ги връзвам с въже, та да не бягат уплашени. За кратко успях да реша проблема, избягвайки тежките слова, започнах с милите, ласкателни. Но и тук ударих на камък. Казаха ми, че съм лицемер и отново прозвуча за сетен път в ушите ми заповедното: „Мери си думите!“ С тежки не става, с леки също, а с вързани? Да но как да изразя какво чувствам с вързаните? Кой ще ме разбере? Кой ще ме чуе? А пък ако ги отвържа, ако ги пусна на свобода да дишат неминуемо ще обидя някой който не знае значението на думите и ще скочи не само да ме бие, да псува, а и ехидно ще изреве във вече изтормозените ми уши от една и съща заповед, да си ги меря. Да но като вече съм сторил всичко, мерил съм, теглил съм, и не се получава нищо. Какво тогава? Да мълча ли? Да не приказвам изобщо? Как да се изразя правилно с мучене, мяукане, лаене или несъгласно блеене? Сигурен съм, че ако опитам с животински думи отново ще ударя на камък. Ще си помислят, че се подигравам. Кой аз? Та аз съм божа кравичка спрямо другите хора. Правя път и на мравка. В крайна сметка след дълъг и задълбочен анализ временно реших да не говоря. Занемях. Питат ме:

-Какво ти стана бе човек?

Аз само въртя очи, отварям уста и кашлям сякаш съм настинал.

 -Аха болен сте! –мислят си хората и ме оставят на мира. Да но като оздравея? Нали не мога вечно да мълча? Все нещо трябва да кажа. Дали ще бъде премерено правилно. Дали ще бъде оценено точно? Замислих се пак и стигнах до мисълта, че каквото и да кажа, колко и думи да претегля, да измеря, все ще се намери някой който да се засегне, и да ми пусне едно  заповедно прозвучало като псувня: „Мери си думите!“

 За това отново след дълго умуване, дори будуване взех своето решение. Никога повече да не меря думите. Все пак има хора които са ги заслужили и трябва да ги чуят. Да усетят тежестта им, да преценят какво е казано и да усетят пътя по който са тръгнали. Ако имат все още останало в гърдите им, истинско сърце, те ще измерят правилно думите и няма да реват скачайки върху ми, с цел да прекъснат словото на което съм дал живот, а само ще се засмеят, ще оценят комплимента и развеселени ще отминат в правилна посока.
В. Софин

сряда, 8 февруари 2017 г.

Неудобна ревност


                                                                    

   След пет годишни тревоги и мъки за печалба в чужбина Миро се връща у дома си.

Тъкмо посяга към дръжката на вратата от апартамента си, когато чува отвътре мъжки глас:

-Обичам те! Много, ама много те обичам!

Веднага след тая любовна тирада, ушите му с любопитство долавят нежния дрезгав шепот, идващ от неговата съпруга като отговор.

-Естествено млади момко и аз много те обичам!

 С настръхнали косъмчета на главата си, обзет от неистова ревност рязко Миро отваря вратата.

  Пред неговия поглед, готов за отмъщение внезапно съвсем порасъл се материализира синът му Георги, който тъкмо поднасял с усмивка, букет цветя за рождения ден на родната си майка  Дора.
В.СОФИН 

Бъди тази, дето не мрази!


Танцувай тихо с думи!

Гъделичкай сложни фрази!

Изкачвай трудни друми!

Сърцето чисто пази,

От зли хорски зулуми!



Бъди милата, тази,

днес която не мрази!

Боса, кална водата не гази!

Избягвай скритите в тъмно зарази!



Бъди милата дето  създава!

Която често, радост дарява!

Любов, истинска вяра,

Душа пълни със мяра,

живота труден спасява

когато умело отсява

зърното от лошата плява!




В.СОФИН 

Изпусната целувка


                                                                 Изпусната целувка

    Тъкмо любовно я стисна. Дори успя да я гушне с нежност в прегръдката си. Жадно на сухо преглътна. Посегна да я целуне впечатлен. Уви! Така и не успя.

  Ръцете му се разтрепериха, неистово усетили прекаленото вълнение. Взе че, я пусна...

   Изумен погледът му проследи изтичащите капки живот. Беше сам в пустинята, когато от умора падна манерката от ръцете му в пясъка с нищожно останалата вода в нея.
В.СОФИН 

вторник, 7 февруари 2017 г.

На къде...?


-На къде си тръгнал самоковецо?

-Па ете...! Пошел съм, към изворо...!

-Кой? Тоя в Рила ли?

Не е! Габрово брат! Там дето изворо на хумора не спират като при нас водата, когато се насапунисаме, или пък жената с кола маска на лицето, чака цел ден да се изкъпе у банята.
В.СОФИН

Коя е "дамата"?


     -Ей! Обичам я! Истински я тача приятели! –споделил във фейсбук Иванчо откровение.

-Коя е дамата? –задали въпрос заинтригувани, виртуални приятели.

-Дамата е уникална! Дамата е разбиваща! И се казва Математика! Колкото и да смятам, дори нерви вкупом да премятам, все не стига и не стига до мен правилно решението.

-Не можете да смятате? –учудени го попитали приятелите.

-Не! Не мога да разпределя стотинките, отпуснати от държавата ми при пенсиониране.

-Толкова ли малко са ви дали?

-Не! Пенсията ми е голяма, но постоянно изскачат грешки. Често пъти тока вълнува кесията, парното и то дяволско, водата ръждива и тя гъбарка стомаха до остри болезнени колики. Телефонните услуги и те влошават положението. Да не говорим за колата, която вечно гладна все иска да пие бензин. Всичко това струва пари и няма как мизерните стотинки да стигнат...

- Опитахте ли с левове? –пошегувал се един от приятелите.

-Дори пробвах с Евро, пак не стигнаха центовете. То услугите у нас постоянно се вдигат сполучливо като нервите. Ама в крайна сметка все пак я тача дамата!  Математиката де! Държи ме буден, особено жив. Кара ме постоянно да псувам. Именно за това и я обичам...!
В.СОФИН 

неделя, 5 февруари 2017 г.

Конкурс за най-откровен литературен разказ


На една комисия, която всяка година провеждала литературни конкурси за разкази и хрумнало, да проведе нов под надслов  „Най –откровен, най-достъпен разказ“. Отегчени от едни и същи вечни постоянни теми с които излизали авторите, хората от журито решили да се по забавляват тази година за своя сметка. Въпреки всичко пак не се получило. Или почти... Появил се малко срамежлив, малко притеснителен, автор, който първо се прокашлял пред журито и чак тогава се втурнал да чете разказа който бил написал. Може би го е направил за да му обърнат внимание, или пък наистина е искал да го видят, в целият му ръст. Естествено това дори не разбрали и хората от журито, което било съставено от една чаровна дама, поетеса, и двама леко навъсили вежди критици, които обичали да спорят, и игнорират грешките по-между си. Началото било поставено. Нямало как всеки от авторите да не приеме съдбата си. Журито е като Бог, то преценява, то реже, то гъделичка, усмихва и разплаква едновременно осмелилите се автори които смутени или не, са застанали да чуят решението. Дали са успели? Или може би както всяка година са се изложили? Все пак нали са се явили? Като в тотото. Ако не рискуваш да почукаш на вратата му, няма да разбереш докъде си стигнал, докъде изкласил, или пък си намерил пролука и проникнал в  „Светая светих“, където известни писатели се усмихват от високо на онези долу все още не изкачили стълбата на славата. Славата, която разплаква и милва същевременно. Но въпреки това тя не ни прави други хора. За да го разберем трябва да се видим и почувстваме отстрани и при това със своите очи, а не с тия на приятелите, които от уважение към нас само ще се усмихнат с цел да ни зарадват. Почти сигурно неоправдано, защото те не могат да знаят какъв огън гори в гърдите на твореца.
 И така...
  Застанал откроен, откровен и леко смутен пред журито, почти уплашен Темелков, новоизлюпен сякаш появил се от нищото, автор, започнал да чете вдъхновено разказа си. Докато редял буквите от белите листа, ръцете му, не смутени от присъствието на критиците стискали здраво нишката, не изпускащи и те нищо от четенето. Пълна тишина в залата. Само една муха се осмелила да бръмне пред широко отворените от изумление уста на журито.  С  опитен замах, сякаш цял живот е ловил насекоми, критикът Гошо успял да прекрати нахалния и опит за прекъсване на невероятната смесица от чувства, които предизвикал разказа на Темелков. След като прозвучала опитна и обиграна в ушите на журито последната дума от произведението на твореца всички в залата отворили очи. Сякаш до скоро били заспали. Сега събудени зашумели невъзпитано и Гошо критикът възмутено се обадил, с цел  за да въдвори ред.
    Първи взел думата Стойчо, от журито.
-Как така сте разголили душата си? Защо всичко сте казали? Не Ви ли е страх, че могат да Ви осмеят? –пуснал въпросите си в ушите на Темелков критикът.
-Все пак съм успял нали? –вместо да отговори задал въпрос авторът.
-Да, но вие не отговорихте на въпроса ми?
-Отговорът на тях се намира в разказа господине. Трябва Ви не само слух но и усет да почувствате думите, така както са подредени. –отвърнал Темелков и веднага усетил острата секира прозвучала от езика на Стойчо който казал:
-Не знам! За първи път съм разколебан. Но струва ми се разказът, не се е получил... Има много още да учите за живота Темелков.
Веднага след Стойчо, Гошо критика се обадил:
-Между другото и аз съм впечатлен. Разказът беше прекалено откровен. Откроявам го от другите, прозвучали тука в залата пред всички нас, публика и жури. Но, мисля си... Все пак не бива... Не е нужно, чак пък толкова ли е страдал героя? Пък после е успял въпреки всичко да се подиграе и на съдбата си. При това с усмивка, без да му пука за мнението на другите. Защо го е направил?
Вместо да отговори на въпросите на Гошо, Темелков задал свой въпрос:
-А вие, къде бяхте когато мъчех разказа си пред вас за да го разберете? Там съм споделил истината, такава каквато е. Видяхте ли я, почувствахте ли я, или пък бяхте твърде зает да ловите мухите в залата?
Това последното прозвучало обидно в ушите на Гошо критика, който леко намусен и несвикнал да му опонират казал:
-Струва ми се неподходящ разказа за конкурса. Прекалено е както казах и преди откроен. Почти ми се видя лъжлив!
  Поетесата Гери която до този момент била заета с огледа на красивия маникюр който красял  с четрилистни детелинки,ноктите на ръцете и, вдигнала глава пред всички и задала въпрос  на кандидата за слава Темелков:
-Как успя?
-Успях...? –не разбрал въпроса Темелков.
-Успял си да напишеш разказа. Успял си да докоснеш всички! Все пак като се приеме, че си разголил душата си, показал си неща от живота скрити интимно от други автори, които не са посмели... Значи си успял! Не бих могла да те съдя, за всичко сторено, но все пак мъничко ми се стори прекалено...
Тука нашия начинаещ автор Темелков изхъмкал, несъгласен с казаното, но все пак предвидливо замълчал. Най-открояваща и най-мила била красивата поетеса, която била впечатлена от детелинките нарисувани с умение на изрядните и красиви, нейни нокти.
След задълбочено и естествено яростно оспорване на откровения, истински разказ на Темелков журито се произнесло положително. Въпреки обидите, които според тях чули за себе си, все пак автора без да бъде циничен и лицемерен, казал това, което мисли и при това без страх. Така и си заслужил наградата. Първа естествено. Но не се възгордял от това. На сбогуване, когато го поканили и следващата година да се яви на конкурса Темелков усмихнат казал:
-Какво? Вие си помислихте, че всичко написано в разказа е истина?
-Естествено! Отвърнал критикът Гошо. –Нали за това взе и първа награда.
-Взех! Но не за откровения разказ, с който помислихте, че съм разголил душата си. Взех наградата, защото всичко в него от начало, до край е художествена измислица. Това, че сте го приели за истински, доказва докъде е стигнало нашето общество, което днес не смее да покаже откровено муцуна пред всички в света. А, за да успеем трябва да сме истински, дори и нежелани там където властва лицемерието и завистта.
  Онемели от изненада журито проследило с поглед отдалачаващата се фигура на един съвсем откровен, начинаещ писател, който се осмелил да каже всичко, и който естествено вървял смел по-собствен път.

В.СОФИН

четвъртък, 2 февруари 2017 г.

Провален комплимент


    Ококори очи. Погледът му възхитен проследи тясната елегантна рокля, която не скриваше нищо. Видя изящните токчета вихрени да превземат дансинга в дискотеката. Погълна с очи красивите крака обути във фини дамски, мрежести чорапи; подуши цепката, която откровено казваше всичко; тънката талия, готова да се скърши в нечии потни мъжки ръце; бялата гръд, която като магнит привлече вече, почти събраните му очи, фокусирани точно там, в голямото мамещо деколте; лебедовата шия с невероятно колие, което неминуемо говореше за точен и прецизен женски избор.

  Когато на-сетне отлепи поглед от великолепната фигура на девойката, момъкът хвърли зажаднели очи за допълнителна красота към лицето на обекта. Тъкмо разтваряше уста за да каже откровено възхитен комплимент, когато разбра огорчен истината.

  Изцяло облечен и нагласен като красива девойка пред него се материализира елегантно момче, чийто поглед обясни всичко. Почти ужилен от видяното успя да отстъпи няколко крачки назад. Устата му не подготвена за предизвиканата емоция, отрони откровено думите:

-Боже! Защо ми пращаш изпитание?
В.СОФИН

сряда, 1 февруари 2017 г.

Изморени стихове в проза


Заел подходяща поза,

в ръце с ароматна роза,

взех избрана доза –

изморени стихове във проза!

.......................................

С пари осъществена точна

пред изборната битка,

подкупна и порочна,

пак щастлива почна

да  се клещи всекиму, нарочна!

.........................

Не виря нос, кога съм бос!

В очите на другите съм прост,

но вдигам тост, кога съм гост!

.............................................

Докато бършех потни очилата

осигурих вкусна веселбата –

пред изборно  на кандидата,

монтирах сол в шкебе чорбата!

......................................................

Така не се и налудува

жаден бутилката целува

 С вино днес общува -

Трифон Зарезан празнува!

.........................
В.СОФИН 

Мисълта на светло...!


      Притесних я! Изкарах я на светло!

     Загнездила се вътре в мен мисълта не искаше упорито да излиза. Явно се срамуваше. Или пък по-скоро в студеното януарско утро се беше скрила на топло и спеше необезпокоявано. Чувах я в под съзнанието си как тихо хърка. А време за губене нямаше. Днес не достига и все е скъпо...  Нужно беше да се събуди, да почувства допира на намръщеното, гузно време. Да се погнуси, да реагира, да изкиха събраната топлина, да сгрее хората. Те имат нужда.

  Всяка човешка душа днес крещи за помощ, за разбиране, за обич...! Всяка преследва мечтата си, за по-добър живот. Но уви, не всяка се бори упорито за правото си, за място под слънцето...!

  Нима е нужно мисълта да спи? Нима трябва да се крие срамежливо?  Страхливо загнездила се вътре в мен на топло спеше...

 Изкрещях обиден.

   Изкарах я на светло...!

Учудена мисълта премигна, из хърка за последно и отвори широко очи. Видя, дори подуши ставащото около нея, почувства мъката, усети тревогата превзела душите на хората. Разбра истината и се включи. Ръката отпочинала също помогна с писане. Когато на бял лист благословена, успокояваща мисълта се роди, силата на словото прекърши негативното  чувство и му даде шанс, за по-справедлив живот.

  Живот за всички, докоснали и усетили магията извираща от добре написаната книга, която помага истински за оцеляването на изгубените днес, едва оцеляващи души!
В.СОФИН