Сресани думи

   Опитвам да среша думите. Чеша ги често с гребен. Махам слабите от които падат тръгнали влакна. Най-неудобните с буйно цъфнали кичури слова опитвам да подрязвам, но те с хитрост се изплъзват от моето крехко писателско внимание.

   Все пак успявам донякъде да среша няколко думи, като: поздрав, усмивка и любов. Заменям ги често със слово излияния като: „Гепи приятел!“, „Що се хилиш бе!“ и „Обичам те, защото просто не знам, какво друго да правя!“.

  Не подаващи се на влияние думи се оказват с политически оттенък. Няма как да среша думата премиер с шефе, министър със слуга на народа и депутат неизвестно как богат. Все някой, ще бъде недоволен от гребена осигурил прическата. Току виж мен срешили. Веднъж с осигурена ми държавно прическа, удобна за някои хора, едва ли бих се осмелил да реша на друг думите.

   Но времето знае, умно е. Рано, късно всеки от нас се оказва подкастрен с нова сресана физиономия. Дали ще бъде с думи горчиви, дали със сладки които изплуват най-бързо, те ще решат бъдещето ни, което единствено времето управлява и реши така както желае.

В.Софин 

Папаракът който досаждал на цветята

                                           

   Имало едно време и днес го има в него, папарак!

   Папаракът, който досаждал на цветята, правил необичайни снимки. Дебнел с апарата си на всеки ъгъл, алея парк, тераси, градини и къде ли не. Едва никнало цвете, не показало още изцяло прелестта си било заснемано от Ленко. Преди да се втурне сред необичайно свежата палитра, той се отказал от хората, които го посрещали с недоверие.

„Друго нещо са цветята“ –мислел  той. „Не могат да се оплачат, нито да протестират, когато ги изненадам сред храстите. Въпреки това вчера за малко пак не ме биха едни неразбрани. Мислели, че ги дебна на терасата, където се опитваха усамотено да правят любов.  Аз просто исках да хвана в обектива, двете саксии с неизвестни в тях, усмихнати чаровно цветя. Наложи се да се спасявам с бягство. В парка пак се случи същото. Надникнах с апарата си зад една пейка, където сред цъфнал розов храст, който исках да заснема, отново две влюбени лица попречиха да хвана най-добрия кадър. А те милите рози току що бяха пуснали пъпки. Тъкмо ги хванах на кадър, когато изненаданите физиономии на момче и момиче ме втрещиха напълно. Те обаче не се помаяха, а с обидни думи ме подгониха. Какво да се прави, като рисковете на професията са такива. Уж живеем в свободна страна, а се оказва, че и едни съвсем обикновени цветя не мога без да пострадам да увековечая.

 На морския бряг, където макове се усмихваха на плажа и бяха обект и възхищение от моя страна, също не минаха без произшествия. Отнякъде изникна разярен мъж, който бил с чужда булка на морето. Подгони ме и никакви молби от моя страна не помогнаха. Строши обектива гадняра. А и челюстта ми кроше отнесе.

 На изпроводяк ми рече:

-Снимай на друго място!

-На кое!

-Където няма хора! –изрева в разбитото ми лице и ме остави хлипащ и в недоумение.

 Пък аз, нали това се опитвам да правя. Обаче тъкмо когато наглася кадъра и хоп отнякъде изскача човек. Аз не се крия, а те се крият. Все аз виновен, че цветята са родени с романтика да предизвикват нежни чувства и в двата пола.

 Какво да снимам? Все си задавам тоя прост въпрос. Чудя се! Тръни! Не! И там за моя изненада се гушнали двама мазохисти, неизвестно с какви цели. Храсти! Не става. Скрили се зад тях пак някакви индивиди, практикуващи свободната любов. Как да изкарвам хляба си? На където и да насоча обектива все в грешка. В ресторантите също бях предупреден да не снимам цветята там. Току виж съм уловил без да искам някой с ранг на министър на интимна среща с колежка. После и да обяснявам, ще бъде късно. Ама виж, нали съм папарак, защо пък да не снимам. Криене му е работата.“

    След тоя размисъл папаракът Ленко започнал да прикрива с букет цветя апарата си и да снима  изненадващи фото сесии. Неизвестно за него, как там в тях понякога изниквали, попаднали учудени физиономии на хора, опитващи се да общуват свободно, любов.

„Все пак трябва да се изкарат и някакви пари нали?“ –мислел Ленко, защото разбрал, че комбинацията между хора и цветя се оказала най-печеливша.

А папаракът си е папарак, независимо какво снима, все ще бъде изненада за другите хора, нали!?

В.СОФИН 

Отбил мераците

      Къньо с намерение да поиска заем срещнал приятел и му казал:

-Виж Коле! Имам една молба към теб и...

-Кажувай! –прекъснал го намусен Коле.

-Що рече?

-Думай!

-Какво?

-Рекох я, ама ти не ме слушаш... Я сега да опитам с „ Ще вревиш ли“?

-Не те разбрах...?

-Мецни тогава!

-Да мецна!?

-Говори бе! Щом не искаш да оратиш, поне говори!

-А-а! Ясно!

-Ясно я, като бел ден. Пари немам! От дека да ти дам!

-Ама я още...

-Знам не си блейнал за них, ама ти личи, че ти се искат и при това много... –отбил мераците за заем на Къньо, Коле.

В.Софин

Когато са слаби пенсиите...

                                                             

        Човек от града имайки се за много умен решил да се подиграе с един старец, който седял пред къщата си на пейка.

-Чуваш ли стока дядо? – задал той въпрос без да каже, дори добър вечер.

-Старецът го погледнал, смигнал с едно око и отвърнал:

-А бе, честно да ти кажем, преди я чувах, но сега съм зле с ушите. Какво да се прави, старост.

-Добре, а гледаш ли животни? –не отстъпил в нападките си, подигравчията.

-Гледам, как да не гледам. Та нали от тука минават сутрин за паша. Ей ги на козичките сега се прибират. А и овцете също...  – казал старецът и посочил улицата, по-която се връщали дрънкайки със звънчета вързани на шиите, едва няколко глави, добитък.

Любопиткото от града видимо се ядосал, но продължил да обработва дядото.

-Добре дядо. Добре. Разбрах те, нито чуваш, нито гледаш, а грижиш ли се все пак за някакви домашни животни?

-Грижим се я! Как да не се грижим! Снощи бех препил с домашна ракия. Рано сабалем повърнах у коритото на прасето. Оно горкото хайванче, взело, че излокало всичко. Сега още спи и не дава ядове.

Недоволен или усетил подигравка в думите на възрастния човек, гражданинът измърморил:

-А бе, дядо. Ти май нещо ме занасяш? Що така?

-Ти пръв почна чадо. Ти пръв! Кажи ми честно, че кой днес чува, стока, кой я гледа, и кой се грижи, като пари и за по-една ракия нема у кръчмата.

-Защо да няма дядо? Защо?

-Ами,  слаби пенсии, слаба държава! Тя не дава у нас, никой да шава. Умна  данъци създава с цел стоката да намалява.  И разбира се познава, че с това успява да ни унижава, като внос в магазините от чужбина позволява.

В.Софин

Дъждовни игри!

Съюзени капките в порой,
нямат миг покой!
С водната стихия в строй,
улици превземат с бой!

Шахти отворили, гладната си паст
поглъщат жадни отпуснатата част,
от всеки паднал, дъждовен пласт!
................................................
Денят задава новите въпроси:
"Ще гърми, ще се усмихва ли,
или пък дъжд ще роси?
.........................................
Летни дъждовни игри
смущават сухите дни
с водни капки добри,
които плашат с вълни!
.......................................
Тихо към мене се прокрадват
с цел на плажа да обядват
дъждовни капки, които радват!
В.СОФИН

Ева

Ева
Вдъхновен от мъжко ребро
Господ създал ненагледно,
красиво и свежо добро -
създание женско едно!

.....................................

Шуми отвързан прибоят
вълните неистово крещят
умислени пръските ронят
пясъка в който шептят!

...............................................

Докато пия ракия с наслада,
обичам да гледам как страда,
не отворено шише с лимонада!

................................................

В сърцето ми няма омраза,
убих дори завистта!
Достигнах до свежа фаза -
открит път, за любовта!
.....................................
За мен наистина е важно
с масло купено плажно,
придобивам тяло камуфлажно!
В.Софин

Светлина на биещо сърце

Когато вечер луна засвети,

стих се ражда при  звездите.

Тогава влюбени поети,

вдъхват вяра на мечтите!

Свирят вън мелодия щурците.

Светулки с фенерчета проблясват.

Танцуват сенки край върбите,

в реката рибки, сребърни играят!

Шуми вятър с тон любовен,

розите в градините поклаща.

Издул бузи вечно неуморен

росните треви прихваща!

Окъпани от тишината в мрака,

прегърнати са стиснали ръце.

Знаят двама, любовта ги чака -

светлинка на биещо сърце!

В.СОФИН 

Какъв ден сме днес?

-Какъв ден сме днес скъпи? –пита съпруга видяла празни ръцете на мъжа си идващ от работа.

-Събота! –отговаря без да мисли той.

-Не е това, което исках да чуя от теб! –прозвучава разочарован гласът на половинката.

-А-а! Чакай! Сетих се. Днес е Еньовден. Какво друго?

-Друго!!! – още по-разочарован се чува гласът на съпругата, която намира сили в яростта си да отправи нов въпрос към нищо не подозиращия и съпруг.

-Коя дата сме днес глупако?

-Двайсет и четвърти...! И баба знае!

-Юни! Не помниш ли? –крещи вече разярена половинката.

-Е па, знам. Юни сме, не сме юли я!

-И какво е станало на тая дата? –настойчиво с последна надежда пита съпругата.

-Знам ли! Да не е умрял някой роднина?

-Жива да не бях!!! –изсъсква справедливо ядосана, жената и добавя:

-Нали тогава сключихме граждански брак, глупако?

-Вярно бе! Как можах да забравя! Ще черпиш ли? –заитригуван пита съпругът.

-И нагъл отгоре на това. Къде ми е букета с цветя?

-У градината. Къде другаде. Я сипи по-едно и да приключваме! –добавя изморен съпругът и се изтяга на дивана.

След малко нежната половинка изсипва каната с вода върху главата на мъжа си и докато той протестира разсънен, тя отскача до градината за цветя.

Все пак, за да има справедливост, някой трябва да бъде изкъпан, а букетът да се набере, нали?

В.СОФИН

Залез красив...

Когато вълните танцуват в морето

и залез красив, милва брега,

на плажа пуст пристигна момчето,

с босоного момиче на среща една!

На пясъка топъл, следите остават

в любовен ритъм, сърцата изгарят!

Илюзия лъчите, последни създават -

блясък в косите с които играят!

Вплетени в нишка здрава ръцете,

заедно борят  закачливия вятър,

любопитен той надникна и в двете

и видя там, романтичен театър!

Залез красив, звездите усмихна.

Шумът на вълните от рая донесен

в очите погледна и мило притихна,

после прегърна и двамата с песен!

В.СОФИН 

Плажно фиаско

     Обичаше да я гледа. Странно докато девойката събличаше дрехите си, смъкваше откровено всичко, освен може би мислите му. Мъжът зяпаше очарован и запленен. Очите му искаха още и още. Въпреки голотата и, той жадуваше за повече.

  Затова се осмели да се взре в очите и. Изумрудени, блестящи, вперени в неговите, скромни, сиви. И това обаче се оказа малко за него. Проследи впечатлен усмивката и, която казваше всъщност много, но и криеше нещо изумително. Разроши с поглед за миг гарваново черните и коси. Дори разплете дългите и плитки стигащи до пясъка, който се опитваше да ги хване, но вятъра играещ от морето пречеше. Раменете на девойката блестяха от Слънцето, което също надничаше в сцената на плажа. Погледът му непристойно зашари по-нежните момински гърди, сведе дори очи към изящния малък, почти не окосмен триъгълник и тогава дочу гласът и, идващ подпомогнат от вятъра. Странно но му прозвуча като заповед:

-Ставай! Хей скъпи, ставай!

  За миг помисли, че нужда от такава покана нямаше. Станало, бе, каквото бе станало, когато неочакван удар го изведе от унеса в който бе изпаднал.

  Ококори уплашен очи. Събуден грубо от вещите ръце на съпругата с която беше на море. А миг преди това бе мечтал, бе живял в еротична сцена, която му бе отнета само с едно силно мушкане в ребрата.

  Мъжът въздъхна разочарован и се изправи. Разбуден погледа му зашари по-почти празния плаж. „Видението“ го нямаше. Няколко възрастни дами излезли да глътнат морски въздух, за част от секундата спряха погледа му и после напълно ядосан зяпна към жена си, огорчено:

-И ти пък, Елено. Един път от толкова време, да се почувствам жив, а ти да развалиш всичко...!

В. Софин 

История родена от морето

Когато липсва мисъл в главата, няма как да потече гладко разказът. А да стане и хубав, четивен и дори да озадачава самия автор е трудно. Колкото и да умува писателят, колкото и да заляга не се получава. Даже няма първо изречение. То е най-трудното, недостъпно почти. Със сигурност ще има такива, които ще оспорят написаното от мен. Но, помислете приятели! Наредени стоят пред вас десет шота пълни с алкохол. Първата и последната чашка са най-трудните за поглъщане. Тръгнат ли обаче веднъж, няма спиране. И при разказът е така. Потегля бавно, неусетно почти, поема въздух и после хуква задъхан. Докато той бяга по-белия лист осигурен му от мене, докато прескача препятствия заложени от перото скрибуцащо свободно, се учудвам, как така внезапно е спрял на края. Изморен се мая, как е разбрал да стане четивен, да не дразни, да разсмива и накрая на самия финал да ме изпревари с неочакван завършек.

    Отначало, опитвам се да го почна. Мисля, прехвърлям броеница думи наредени нестройно в крехкия ми неузрял още мозък. Нищо не излиза! Дори няма повей от вятъра. Как така? Все пак съм на море, нали? Плаж, вълни и хубави жени...!

   Импровизирам.

  Пред мен море, зад мене пясък. Чадъри вляво, чадъри вдясно. И по-средата, мисълта заспала в главата.

  Ей го на, шуми пред мен, подиграва се дори вятъра, който блъска не изгорелият още мой гръб. Романтика! Гларуси! Едни се пекат на слънце, други четат книги. Зяпащи много. Във солената морска вода играят с топка. Пристанището отсреща ме наблюдава премрежено с едно око. Гледам го и аз. И какво от това приятели? Какво от това?

  Среща на плажа. И то каква! Не е това, което си мислите. Кафе! Пуснах няколко монети във вечно гладния автомат на плажа и той добро съвестно изплю срещу ми желаната, кофеинова напитка. Това е първата среща. Втората се оказва горещия пясък, който пари на петите ми и ги кара да се движат бързо. Третата среща е в морето, където ухилената физиономия на една медуза среща погледа ми, и ме кара веднага да търся спасителния бряг. Там ме радва помощта на чадъра, който охотно предоставя сянката си на не видялото ми от миналата година слънце, тяло.

  Сядам под него и тетрадката без подкана,  сама скача в ръцете ми. Отнякъде изниква и химикал, който нетърпелив хуква по-белите още неизписани страници.

   Напрежението нараства. Явява се интрига. Пред погледа ми вял опит да удържат непослушно дете, което охотно скача сред вълните на морето. Останал без сили, карам разказа да се движи сам напред. Нека той разкаже историята така както я е видял. Нека пее за любов сред морските вълни. Нека стене откровено уплашен, да се бунтува, да гали и мрази едновременно. Все пак, моя милост е на почивка, нали?

  Скачам и аз, обзет от еуфорията на приветливото море. Доволен се отпускам там при мисълта, че все пак разказът може да се получи интересен.

 Оставен изцяло сам, поел ангажимент наложен му от мен, той не спира да реди историята си, като се бори храбро с героите.

  Създава горещи ситуации,излага на показ скрити неща и докато аз най-после се измъквам от морето на брега, разказът ми, дори е успял да сложи, последна точка.

Благодат! Ето това разбирам е почивка. Да оставиш работата сама да се върши. Ако стане, стане. Ако пък не, след това ще му мисля.

  После, какво? Шуми приспиващо морето. Приказва на древен език. Вълнува с истории тикани с помощта на вятъра, родени от вълните. И тая именно, се оказва изпратена от там.

В.СОФИН 

"Влюбен!"

Току що бе, навършил двадесет години. Обзет от чувства видени в други млади мъже, започна да я ухажва. Отначало подхождаше с любопитство. После  я гледаше толкова влюбено, че понякога развълнуван, плачеше. В един определен момент, просто не можеше да си представи живота без нея. Очите му, когато влюбено шареха в съдържанието и,  се ококорваха като биберон видян от ревливо бебе. Тя му носеше не измерима наслада. Опияняваше го. Създаваше не подозирани сили в него. Когато прекалеше с доверието си към нея, тя му се отплащаше вместо с любов, с присмех. Стигна се дотам, че го блъскаше в огради, спъваше краката му по-пътя, а дори понякога яростно го тикаше към непристойни действия, които го караха да налита на бой, върху нищо не подозиращи граждани, имали нещастието да са в близост до него.

   Любовта караше кръвта му на човек да кипва, като младо вино. Толкова страст, толкова чувства Еленко изпитваше към домашната ракия. Лудо пристрастен, не можеше да представи живота си, без нейната весела компания.

В.СОФИН 

Необичаен поглед

    Късметът го заведе в художествена галерия. Докато погледът му шареше от картина на картина, внезапно изпита чувство, че го наблюдават. Озърна се, и я видя. Красиво облечена, млада дама гледаща не другаде, а право в него. Нещо мило имаше в усмивката и. Тя го разтапяше, зовеше... Не устоя на повика и. С подкосени от вълнение крака тръгна към нея олюлявайки се, като пиян. Почувства се влюбен. Тъкмо я наближи, дори протегна ръка за близост, когато отвън слънцето, което галеше залата вътре внезапно изчезна, затулено от забързан, дъждовен облак. Изведнъж чистата, блага усмивка на красивата непозната, вперила сластен поглед в неговите очи, изчезна. Вместо нея, сянката от облака с ирония му показа поглед, който го гледаше не влюбено а присмехулно!

  Все пак докосна с ръка розовите и полуотворени устни замечтан, които заедно с очите на дамата от портрета за един миг само, го бяха накарали да се почувства напълно щастлив.

В.СОФИН

Очите на Земята

Цветята са най-чистите и верни очи на Земята. Те не се вълнуват от политиката, която хората правят. Не се тормозят за успешни задкулисни сделки, не се мръщат зад гърба на човек, отминал ги с безразличие.

      Различните цветове, които имат не ги правят врагове по-между им, нито пък завистници.

    Цветята не мразят стопаните, които са забравили да ги поливат на време. Красивите, чисти очи на Земята обичат всички. Без разлика от пол и принадлежност към клубове или партии. Дори нежно прегръщат хората изпращайки ги в последният им земен път.

     Въпреки добрите чувства на цветята, все се намират някои индивиди, които ги мразят. Безсъвестно те, тъпчат цветните градини, мачкат, късат и унищожават. Разхвърлят тези нежни „сълзи“, по-площадите сякаш са тръни, ненужни никому.

  Човек се пита, ние ли сме разумните същества, които обичат Земята? Ние ли сме бого избраните, които сме в правото си да рушим всичко?

Едва ли!

  След като не виждаме, нито пък усещаме малките живи и особено красиви „очи“ на Земята с какво повече сме заслужили да управляваме свят който се задъхва от нашето често срещано безразличие.

    Нима парите са казали всичко? Нима друго няма?

 Цветята никнат! Ние се раждаме. Растем заедно. Увяхваме по-различно време. Но за разлика от нас цветята не изпитват жажда за власт с която да управляват в подчинение целия свят. Просто никнат, усмихват се пръскат свеж аромат наоколо и накрая си отиват без да възразяват, без да се мъчат да останат, още малко на белия свят.

  Нима това не е повод да се учим от тях на чист живот? Нима не трябва да загърбим омразата си и да бъдем щастливи всички. Уви! Егоизмът ни пречи. Докато дишаме все ще намерим, някой който да ни ядоса и вместо да види усмивката ни, той усеща силата на юмруците ни, никнали от нервното напрежение от стреса и ламтежа по-парите, които правят нашия човешки свят нещастен.

 А можем да бъдем като цветята, чистите „очи“ на Земята, но трябва да го осъзнаем и поискаме всички. За един свят в който има място само за любов и омразата я няма. Цветята го знаят по-добре от нас. Животът е кратък и трябва да се изживее с достойнство и разбира се, чиста усмивка, която не плаши никого.

  В.СОФИН 

С въображение

                                                                         С въображение

      Красив кадър погледът ухажва! Втурвам се да правя поредната снимка. Да но, тя неочаквано изплашена от нещо, хуква да бяга. Гоня я запъхтян. Преследвам я, като гладно куче надушило плячка. Почти я стигам! Тъкмо успешно нагласявам обектива, когато ненадейно снимката се скрива сред клека в планината.

    Дивата коза, която до-скоро пасеше отстрани на едно от рилските езера, избяга. Уви! Моят шанс за снимка се стопи без възвратно...

   Или не! Та клекът, който не избяга стои и се усмихва срещу ми иронично. Виж ти! Дивата коза също е там. Трябва само въображение, за да я видя и заснема. Отдъхвам си облекчен от придошлата като бърза река, мисъл. Кадърът стои пред мен, не бяга. Снимам и пиша отдолу под-фотото: „Коза насред клека, която се вижда с много въображение!“

В.Софин