събота, 29 юли 2017 г.

Душица-мушица! -трето продължение


                                           Душица –мушица –част четвърта

      Душица-мушица или Душка-плюшка, която обича на топло под юргана да се гушка, така я наричахме по-някога със сина ми, обичаше да бъде майка. Малките, нейни и внуците, тя търпеше благосклонно. Качваха и се на главата, хапеха усърдно ушите и, опитваха се да я накарат да играе и наистина по-някога успяваха. Зорко тя следеше за реда и дори когато я наболеше от грубото отношение на малките, само измяукаше в знак на протест и оставяше челядта да се боричка.

  Сутрин ме изпращаше до вратата на работа. Долу на входната път Бъки кучето ми не ме пускаше, докато не му дам закуската. Едва тогава облекчен от домогването на любимците си успявах да тръгна на работа. Още не дошъл си вечер но близо, отнякъде изникваше с мяукане Душица, която ме посрещаше отдалеч, щастлива, че ме вижда. Много пъти вечер ме приканваше да си лягам, защото просто не искаше да е сама. Чувах я сякаш да казва: „Мотаеш се, а утре си на работа! Лягай, защото на Душка и е студено!“ –след тази настоятелна покана естествено бе да се усмихна и после я придружавах до леглото, където тя не губеше време като мен с пижамата, а наблюдавайки ме съсредоточено стъпила отгоре на завивките ме чакаше.

Учудващо е, че животните у дома пък и навън избираха, а и днес избират да се закачат и идват при мен. В планината никога невиждано от мен котенце, дойде и скочи в скута ми да се погали. Семейството ми ме гледаше учудено. Имах крава преди няколко години, която ходеше по-мен като кучето Бъки. Дори да се опитам да отблъсна животните, те пак упорито се връщат при мен.  Странна работа! Може би защото усещат, че не мога да мразя. Пък и не е необходимо. Животът е кратък и ако започнем с обиди и завист далеч няма да стигнем.

  Малко се отклоних от темата но, както казах в края на трета част Душка беше първата ми котка разболяла се при това в жегата на август от котешки грип.

  Никога не напускала дома си тогава тя бе принудена да посети ветринаря. Той я прегледа, изписа хапчета и каза, че е необходимо да пие много вода. Лошото бе, че когато се разболя я нямаше цяла седмица. Не беше яла, отслабнала, обезводнена. За съжаление предаде вируса и на другите мои малки, мъркащи приятели. Синковчето а и майка му Демонка бяха болни. За капак Чуца най-едрата ми котка последна се разболя и не оцеля. Другите се спасиха благодарение не само на хапчетата но и на това, че пиха вода. Чуца изчезна и я нямаше никъде наоколо. Търсих я. Открихме я късно. По-скоро тя дойде, едва мяукайки. Въпреки хапчето, което насила успяхме да и дадем, тя отказа не само да се храни но и да пие вода. Няма да забравя, когато дойде при мен последната си вечер. Сви се на кълбо и не мръдна от нозете ми. Сякаш усещаше, че се разделя с мен завинаги. Когато на заранта заминах на работа, късно след обяд сина ми се обади да ми съобщи за не поправимото. Чуца беше неговата любима котка.

Живеем със семейството ми, наблизо до гора.

  Днес Чуца почива заедно с Люси, Непослушка и двете други котета, между два близки един до друг борове. Но животът макар и прекрасен, понякога е и тъжен приятели.

   Душица обаче сякаш наистина имаше девет живота, защото оцеля. Все пак моят любимец Тошко още не беше тогава роден. Оздравяха напълно и Демонка и Синковчето, който тогава за разлика от ден, бе доста боязлив.

   Имаше дни, когато Душица изчезваше някъде и се връщаше след седмица или две. Топлината на август я смазваше. Беше пипнала някаква алергия, която и действаше зле. Въпреки взетите мерки, така и не се оправи. Щом застудеше обаче, тя се прибираше отслабнала но щастлива, че е отново сред нас.

 Интересна котка, бе Душица-мушица. Със своите добра, към чуждите безпрекословно зла. Вечер лятно време, обикновено вратата на терасата стои отворена. Често пъти чужди котки се опитват да стигнат до паницата на моите любимци. Там винаги имаше, а и днес има храна. Готованците тихо стъпвайки на меките си лапи се промъкваха не дишайки. За тяхно съжаление обаче  Душка ги усещаше и ръмжейки скачаше от кревата, гонейки ги вън. Като истинска тигрица, защитаваше, не само дома ни, но и всички нас.

Един ден случайно синът ми подсвирна в двора на кучето. Познайте кой се отзова мяукайки. Душка се появи внезапно и втренчи в очакване зелените си очи питайки ни сякаш: „Какво сте се разсвирили? Тука съм наблизо“. От тогава, когато искахме да я повикаме свирвахме с уста. Бъки веднага се отзоваваше мислейки, че викаме него. Някъде от ниските покриви на бараките зад къщата ми се появяваше тя. Скачаше и бързаше да се погали. Да се отрие и в двама ни. Това ни разсмиваше и синът ми казваше умилен:

-Е е! Няма такава котка, като Душка, няма! Сякаш е куче усеща и разбира всичко!

Най после дойде и годината, когато последното котило родено от Душица беше факт. Едно временно с Демонка станаха майки. Но...!
В.СОФИН  разказ с продължение

петък, 28 юли 2017 г.

Да затвориш миналото в чекмедже


      С години не отваряно чекмедже изскърца неистово в съпротивление на ръката, която го отвори със сила. За момент очите на внука, които се бяха проточили жадно вътре, не можаха да проумеят видяното. Малък склад от миналото, блесна пред него и почти изгори ретината му от блясъка на медалите на отдавна починалия дядо. Той бе участвал някога, в някаква война.... „Дали не беше втора, или пък първата...“ –замисли се внукът. „Все тая. Войната си е война и е безсмислена, защото загиват хора!“

   Разрови нетърпеливо пръсти, търсейки ценности в чекмеджето. Бръсначът на дядо. Немски. Плячка от войната. „Солингер“ –мина през ума на внука, прочел надписа. Документи. Кръщелно и брачно свидетелство. Стотинки жълти от времето на Живков. Прозираха и няколко пожълтели от времето снимки, на които едва се виждаше силуета на дядото. Другите физиономии му бяха неизвестни. Съзря и една на баба си от някога, когато е била млада девойка. Бегло видя и надписа отзад: „На Борис от Васето!“

Мило. Трогателно.

-Глупости! –измуча на глас недоволен от видяното внукът. –Какви са тия боклуци?“

Дръпна изнервен чекмеджето към себе си. Не подготвено за грубите му несръчни действия, то падна на пода, разбивайки се с протяжен, сбогуващ вик.

    Изцяло проядено от дървояди чекмеджето се разпадна напълно. Полетяха на свобода пуснати до скоро затворени на тъмно спомените. Няколко писма също, усетиха твърдостта на пода. Ядосан внукът промърмори на глас:

-А така! Кой, ще го мете това сега?

Огледа се за помощ. Нямаше никой друг вкъщи. Взе без желание метлата, смете спомените и раз падналите части от чекмеджето и доволен от свършената работа ги изхвърли без жал в кофата за боклук на двора, която зееше отворена, при това пълна догоре.

Обърна се на влизане. От някъде из шептя вятър. Най-отгоре като гълъб литна подплашен бял лист изписан със ситен, почни неразгадаем, избледнял от времето почерк.  Внукът взря за момент любопитни очи. Любовно писмо от дядо му, посветено на бабата, която той обичаше.

„Не бих могъл да забравя ликът ти... –зачете внукът. –Когато те видях за първи път на седянката отвън до реката... Не бих могъл и да си представя, че ще ми откажеш, да бъдеш моя невеста...! Сега знам, че те обичам и ти ще бъдеш моя...!“

„Виж ти!“ –замисли се внукът.Кой да повярва, че дядото е бил такъв романтик. Да но книги днес не се четат. Романтиката избяга при парите, а любовта угасна, защото все по-трудно може да бъде разбрана...

-Уж единствена, мила пък все с вирус нов, друга мацка се внедрила...! –изрецетира отегчен внукът и натъпка избягалото писмо в кофата за боклук в която нямаше място за повече изтлели спомени.
В.СОФИН 

четвъртък, 27 юли 2017 г.

Чорбата вряла


Разлиствах любовта заспала.

Чудех се, къде ли се е свряла?

Навсякъде я търсих, засияла!

Пък  тя вкъщи, тихо беше спряла.

 В тенджера не цяла, от печката

към мен леко огладняла,

дружелюбна, боб чорбата,

зяпаше ме, изкипяла!

..................................
Изкушение:
Обзет от старание
в голо съзерцание,
мъжът трепна с желание,
почувствал сладкото внимание...
на Шоколад, съблечен с внимание!
В.СОФИН

Колко може да понесе човек


Какво  би настанало, ако хората не се сърдеха по-между си. Навярно пълна скука.

            На среща съм в кафене с приятел.

За да не обидя човека срещу себе си, мълча и го оставям да приказва. Той не издържа и ме пита засегнат:

-Защо мълчиш като риба?

Отпускам свободен език и се унасям до толкова, че  отново ме прекъсват:

-Много приказваш!

Спирам рязко и сменям тактиката. Говоря от време на време. Това го обижда, защото не следя внимателно неговите думи, а само моите, с цел да не сгреша. После се усмихвам пред разполагащо. Уви! Моят приятел станал по-кисел от лимон, изригва срещу мен:

-Ти, кво се хилиш бе? Мен главата ми е пламнала от проблеми, а той се смее.

Опитвам пак да променя тактиката, придавайки на физиономията си тъжен вид и чувам:

-Кво се мръщиш бе? Да не са ти потънали гемиите?

В отговор пускам, лека изтормозена усмивчица. Пак отзив:

-Кво се подсмихваш като момиче на първа среща?

Решавам да заплача с цел да го умилостивя.

-Я па тоя! –чувам. –Що ревеш бе? Да не е умрял някой?

Чеша оредялата си тиква, леко смутен. Дочувам:

-Въшки ли имаш?

Удивително!

След толкова усърдни атаки срещу мен, все още не се чувствам обиден. Да но това отношение засяга човека срещу ми, и той бликва изнервен:

Много си щастлив бе!? Аз тука се мъча да преживея с жълти стотинки, а той баровеца се радва... Пие капучино, докато аз сърбам постния чай...!

Смутен неохотно бъркам в едната си ноздра необмислено, търсейки полезни изкопаеми.

Реакцията не закъснява:

-И това ли трябва да изтърпя? –прогърмява недоволно гласът на обидения приятел.

Кашлям притеснен от чутото.

-Ти да не си настинал бе? Не кашляй в чая ми! Ще ме заразиш!

    Естествено е човек да не може да угоди на всеки. Особено на капризният, изнервен до не май къде приятел.

-Ставам! –казвам с цел да се махна, не допил още изстиналото отдавна капучино.

-Стой! –чуват ушите ми заповед. Ти къде хукна бе? Аз само се пошегувах...

-За моя сметка –казвам аз без апелационно. После хвърлям с достойнство пет лева доскоро свити от джоба ми срамежливо. Плащам общата сметка и се изнизвам през вратата, оставяйки по шегувалият се с моята скромна личност, сам и с отворени уста от изумление.
В.СОФИН 

сряда, 26 юли 2017 г.

Душица -второ продължение


       На следващата година Душица изненадващо стана баба. Чуца роди три красиви котета като едното се оказа с окраската на Люси. Сложихме кашон с парцали в една от стаите, където спяхме с жена ми и идилията котешка започна. Едва надушила ги Душица легна до дъщеря си и не мръдна от там. Обзета от силни майчински чувства, тя мислеше че котенцата са нейни. Отвън до стената на къщата старо ябълково дърво опираше клони до прозореца на банята. Лятно време той все зееше отворен. Намерили брод котките ми влизаха и излизаха нощно, а и през деня, от там.

    Една сутрин бяхме неприятно изненадани. Две от котетата ги нямаше. Останало бе само най-голямото мъжко с окраската на Люси.

 Какво ли бе станало? Кой ли ги открадна? Мисълта ми търсеше някакво обяснение. Внезапно нещо в мен проблесна. Та нали и Душица я нямаше. Знаех че обича из стаите да разнася котета и дори да ми ги носи. Дали пък тя не ги открадна? Опитах в двора да я търся. Нищо. Бях отчаян. И с право. Точно след три дни една вечер току що се бях върнал от работа, когато дочух мяукане. Душка припна по-пътеката отзад покрай градината и дойде да се отърка в мен мъркайки.

-Къде са внуците? Къде се децата Душке! –запитах я с надежда, че ще ме разбере.

Дали наистина стана така не зная, но много скоро след това тя се шмугна някъде по-покривите  и докато се маех донесе котенцата, едно по-едно. Погледна ме мяукайки в очите, сякаш ми каза, че се е опитала да ги отгледа, но не е успяла.

-Опитай да ги спасиш! –това ми се стори, че чух да ми казва.

Опитах! Уви! Не хранили се няколко дена котетата, не издържаха и когато нощта отмина се преселиха, отивайки си завинаги...

Наедрялото мъжко коте, получило от мен името Брус доста игриво се мушкаше между двете баба Душка и Чуца.

   Скоро след това мои роднини дойдоха от Дупница. Като видяха Брус те просто се влюбиха в него. Макар че донякъде бяхме свикнали с него все пак решихме да им го подарим. Разбрахме после, че са го нарекли Самоковчето. Все пак от град Самоков го бяха взели. После разбрахме че се бе оказал добър ловец, като Баба си Душица.

    Чуца също обичаше лова. Лежеше  безмълвно на близкия гараж на комшиите и дебнеше врабчетата на ябълковото дърво. Лично аз не съм я виждал какво прави, но се доверявам на думите на моя син.

     Винаги след това, когато някоя от другите ми котки имаше малки, сякаш родена само за деца и поемане на грижи Душица никнеше все там. Нищо не можеше да се направи. Дори да я гонехме след малко издебнала ни, отново посадена, лежеше в кашона. За разлика от другите котки, които обичаха да забиват нокти по-краката ми, когато вечерях Душица не го правеше.

Изправеше се на бедрото ми гледаше ме умолително в очите и леко ме тупнеше с лапа мяукайки, да не би да съм заспал. Ако не удволетворявах желанието и на момента избираше друга тактика. Скачаше на рамото ми и надничаше любопитно във вечерята. Чувах я сякаш да казва:

-Вие хапвате тука, а мен ме забравихте!

Когато стигнеха до мен, умолителни погледите и не издържах. Бръквах на момента в хладилника и режех от салама там, или давах кашкавал, а понякога сирене.

Все пак тя беше ловец и много често се отчиташе носейки плячката си за да я раздели с мен. По –някога със семейството отивахме на планина. Душица и кучето Бък оставаха да пазят двора от пришълци и да се грижат за останалите членове на малкото котешко, общество.

  Когато усетеше, че съм на входната врата, изникваше внезапно мяукайки, придружена по-някога и от другите членове на нейното семейство. Котките по-принцип правят по-някога и пакости. Съпругата ми бе оставила да се суши суджук в банята. Естествено е Душка да не устои на миризмата. Бе нахапала до каквото бе успяла да се докопа. Не я винях. Поне аз, но съпругата ми беше без компромисна.

  Прибирам се и котката я няма. Ами сега! Знам аз. Няма как да не си дойде. Предчувствие някакво. Мина седмица, мина месец. Ни вест ни кост! Дали пък някой не я е прегазил! Разтревожен обсъждах това с членовете на семейството си. Дори не издържах и се оплаках в работата си.

-Голяма работа! –ми казаха там вместо подкрепа. –Ще си вземеш друга!

Да но аз не желаех друга. Нали си имах Чуца. Имах си и Демонка.

  На четиридесет и петия ден Душица рано една сутрин, цъфна на прозореца, на спалната, където спях. Отслабнала горката, но жива!

Скочих като попарен. Отворих и. Побърза да се гушне в  мен и да се оплаче.

Разбрах после, че е била отнесена чак в другия край на града от съпругата ми... за наказание. Да но тя си искаше у дома и го намери. По-щастлив човек тогава нямаше от мен.

  Как да не се радвам та нали тя бе моето папагалче стоящо на рамото ми, което правеше живота да не бъде обичайно скучен и сив. На другата година Демонка роди Синковчето и го заряза. Нямаше такива сили които да откъснат Душица и Чуца от внука си. Двете го отгледаха.  Опитаха се и да го възпитат с често потупване с лапи върху главата му когато се хранеше. Искаха от него да спазва йерархията, да не бъде лаком. Синковчето само свиваше уши примирено, затваряше очи и се оставяше на милостта на бабите. На другата година внезапно се появи някакъв вирус, който успя да разболее всички. Душка беше първа...
В.СОФИН 

вторник, 25 юли 2017 г.

Душица -първо продължение


      Когато Душка се прибра всички в къщи отдъхнахме с облекчение. Не искахме и да мислим какво би станало,ако не се бе прибрала. Нямаше по-щастливо дете от дъщеря ми и синът ми, които се впуснаха в постоянни игри с Душица. Разбрала кой е шефът в къщи, тя придоби навика на майка си Люси да спи при мен. И не само. Научи се, да го прави като хората. С глава на възглавницата, просто не е за вярване, но е истина. През зимата обичаше, да се крие под завивките на топло. Пред камината се разтапяше като усмивка дарена с обич на всички. Славни времена бяха тогава. Още преди да роди, ни впечатляваше с това, че почти винаги когато се връщах от работа ме посрещаше мяукайки на входната врата. Понякога се отчиташе, ловейки мишки и дори ми ги носеше живи, с цел аз да се уча как се прави това. Бях истински уплашен, когато един ден Душка скочи на рамото ми.  Занимавах се в двора с Бъки моето, добро куче с усмивка. За момент изтръпнах. После дойде успокоението. От тогава до сетния си час Душица обикна моето рамо като свое. Там тя се чувстваше добре и недосегаема. Стоеше когато се хранехме надничайки любопитно в чиниите ни. Стоеше и когато се разхождах по-двора. Имаше един определен момент, когато дори си мислех, че на рамото си имам папагал. Много пъти мяукайки в лицето ми, тя доказваше това. Трябваше само да разбера какво ми казва.

   Когато настъпи времето, тя стана майка. Пет котенца от които оставихме за отглеждане две. Така Люси две или по-къно даденото и име от сина ми Чуца и нейният брат Макси останаха щастливо в нашия дом. Другите три бяха подарени на приятели. Гледах я как ги учи на разум и на лов. Явно бе наследила качествата на майка си Люси, защото също като нея им носеше живи мишки за да ги обучава. Макси скоро се отегчаваше от ученето, но Чуца стана ловец също така добър, като Душка.

  Тъкмо бяхме свикнали с тях, когато жестоката съдба ни отне Макси. Така и не разбрахме как е изчезнал и какво е станало с него. Известно време двете Душица и Чуца се погаждаха, после взеха да се карат пред паницата с ядене. Иначе, когато се връщах от работа и двете обичаха да скачат на коленете ми и заедно гледахме новините по-телевизията. Чудни времена! И двете станаха майки. Отзад зад къщата, където и до днес имам пристройка настаних освен децата им и тях Душица и Чуца. Бъки любопитно душеше наоколо, но като тигрици и двете майки се хвърляха самоотвержено бранейки с цената на живота си малките. Обиден и одраскан по-носа Бъки се оттегляше с достойнство настрани. Горкия! Винаги искаше, а и днес иска да бъде с всички приятел. Вярно, чуждите гони, но своите познава. Единствено се ядосваше, а и днес се обижда когато му се сложи храна, а наблизо има някой любопитен, котак. Ако пък няма отива до оградата лаейки търсещ неприятел, който би искал да му отнеме храната. Като не намери такъв, Бъки се усмирява и с усмивка започва да се храни.

  Интересно бе да наблюдавам двете майки, Душица и Чуца. Заедно се грижеха за малките, заедно се хвърляха в двубой с кучето и заедно учеха котетата как да оцелеят в свят в който няма топлина, ако не се бориш за нея.

   От дъщерята Чуца остана едно женско сиво-бяло котенце. Интересно име получи, когато гледайки филм приказка с Роберт де Ниро, разбрахме, че всеки носи някакъв демон в душата си.  За това и котенцето получи може би не подходящото име Демонка. След време, когато установих, че козината и е мека като памук, тя получи и другото си име –Памучка!

  От нея е Синковеца. Естествено е Тошко да е от Душица, последното дете, което тя ни завеща с любов на сбогуване. Също като нея, добродушен и мил.

 Отмина още една година с игри котешки и весел детски смях. А  следващата...
В.Софин

Душица -разказ с продължение


Едва ли някога споменът за Душица ще си отиде от мен. Едва ли ще забравя какво тя беше за мен и какво бях за нея. Една единствена дума –Любов! Със сигурност ще има такива, които ще отхвърлят чистото приятелство между животно и човек. Все пак то съществува от както свят светува! Вярвам в това!



     Не бих могъл да гадая, какво ъгълче Душка зае в сърцето ми. Може да е малко, но за мен остава истински важно.



   Първа беше Люси! Уникална котка с окраската на дива, с бяло на гушата. Душица бе нейно копие. Нямаше го само бялото под гушата. Когато за първи път зърнах Люси, тя беше все още малко тримесечно коте изхвърлено сам, самичко да търси място под слънцето. Заровила муцунка в кофата за боклук тя търсеше начин  да оцелее. Леко подивяла, невярваща никому, отбягваше хората. Все пак мисля, че направи верния избор, когато моето семейство я осинови. Отначало бях настроен скептично. Забързан в сивото ежедневие на живота, почти не забелязвах Люси. За разлика от нея, тя усети нещо в мен и ме избра за родител. Честно да си призная не бях очарован. Люси неизвестно защо взе да спи, отгоре върху завивката ми. При никой друг не се решаваше на това, но го направи за мен. Почувствах се специален. Отначало дори не правех опити да я докосна, нито пък да я погаля. Търсех, мъчех се да проумея котешките действия и накрая се предадох. Свряна на топло в краката ми Люси бе необичайно щастлива.



  Понеже котките обичат скришните места веднъж Люси се беше промъкнала в леко отворения гардероб, откъдето ни наблюдаваше. Майка ми тогава още жива, бе изплашена до смърт. Тя разтвори вратата на гардероба и отвътре се показа котката, която хукна да бяга. И с право, защото моята родителка я подгони заканително. Намесих се неизвестно защо в полза на Люси. Гушнах я и я спасих от домогванията на разгневената си майка.



   Отмина известно време. Люси порасна и стана майка на четири красиви котета. Едва прогледнали малките палавници неуморно се покатерваха по пердетата на прозореца чак до корниза. Едно от тях обаче се отличаваше от другите. Стоеше кротко почти и зяпаше сестрите и братята, които пакостяха и бяха, неуморни в игрите си. Така и се роди името и дадено от моя син. Всички решихме, че името и ще бъде Душка. Душка –Добродушка! Сестра и пък беше Непослушка. Пъхаше се навсякъде и загина нелепо под една паркирала пред дома ни кола. За разлика от нея Душка беше плаха и знаеше как да се пази. Но не и майка и. Връщайки се веднъж от работа, жена ми ме посрещна с думите:



-Няма я вече твоята приятелка!



-Коя? -попитах аз нищо неразбиращ.



-Люси, я сгазиха днес...!

    Не можех да повярвам. Та нали до вчера учеше малките котета да ловят мишки. Хващаше една, донасяше я жива. Пускаше я на пода и наблюдаваше как се справят малчуганите. Душка беше най-всеотдайна. Така си и остана. До край ловец. Дори една Бъдни вечер за празника се бе отчела, донасяйки отнякъде голяма мишка.  С мъка естествено се погрижихме да намерим спокойно място за вечна почивка на Люси. За мое съжаление но и на децата ми, много скоро и Непослушка последва в отвъдното майка си. Другите две котета, които бяха мъжки, успешно бяха намерили нов дом в приятели, които ги осиновиха. Остана само сирачето Душка. Три дни, ни кост, ни вест от нея. Притеснихме се.. Дъщеря ми вечер ме посрещаше с плач. Аз и обяснявах вярвайки, че Душица ще се прибере. И наистина...  



     

неделя, 23 юли 2017 г.

Изгарящ спомен!


Изгарящ спомен мисълта облива,

за ручея, който стана река.

Тогава зърнах те, съвсем щастлива,

с теменужки срещнах те, в ръка!



Отдавна Сърцето не бие в гърдите.

Светлините не греят в чуждия град.

Избягали скъпи за мене мечтите -

нейде, все още, тихо шептят!



Отмъкнало времето дните,

припомня младежкия чар,

когато чаровни очите,

във мен, се взираха с жар!



Спомен любовен пали душата -

за милата женска - сълзата,

която капна тогава в тревата,

като бисер, искрящ със росата!
В.Софин

петък, 21 юли 2017 г.

Ритъм в нощта


Прегърнати от ритъм две тела

с вятъра на порива в нощта,

почувстваха острата стрела,

в сърцата, възвестила любовта!



Изгря ухилен, лъч  учуден.

Прокрадна се луната там,

където в стаята безсънен,

часовник биеше със плам!



Часовете нямаха значение.

Миговете важни, бяха там.

Прегръдки влажни, единение,

чаршафи мачкани без срам!



Когато утрото внезапно се появи

и любопитно Слънце заблестя,

ритъма на порива в нощта,

докрай от обич, в две тела изтля!
В.СОФИН  

четвъртък, 20 юли 2017 г.

Можеш ли още?


-А бе братчед, не е за по-телефона, ама да те питам... Моеш ли още?

-Моем! Оти не?

-Кво моеш?

-Па, като се замислим... Моем да пием!

-А другото?

-Кое?

-Жените бре!

-Що за них?

-Моеш ли ги?

-А бе братчед! Я ги моем, ама они не могат да ме търпат!

-Оти? Стар ли си вече?

-А-а! Не! Гюро никога не е бил стар. Нема и да стане! Но на жените им разправям вицове.

-И кво?

-Това ги гъделичка по-петите и они не мое, да ме търпат! Смеят се до припадък.

-Верно ли бе братчед?

-Верно! Как нема да е верно. След три мастики с мента на корем, сичко изглежда верно. Даже и това, че моем да те лажем по-телефоно, а ти напираш като гладен шаран, не видел дълго време червей!
В.СОФИН

сряда, 19 юли 2017 г.

Обиден съм!


     „Мене ма, обидиха...!“

Жестоко до  корен  изтръгнаха сърцето ми! Отдавна съм забравил, колко пъти...! Успяха един път, два, три, четири и така нататък.

  Помня като сукалче невръстно още как се обидих, ревейки на мама. Вместо мляко тя ми сервира биберон с мед, който като изсмуках прилежно се оказа, кисел и не възприемчив.

   В училище бях обиден за това, че Гошо за малко изприказваните  думи на изпит, получи пълно шест. Моя милост за повечето  разказани, увлекателно приказки, бе наказан скромно с тройка.

    Пак там, успяха да накърнят и достойнството ми с бъркане в ушите, насилствено подрязване на нокти и хапчета за гуша, които бях принуден силом да глътна. Тях да, но не и обидата, която нанесоха на крехката ми тогава детска душа, когато търсеха въшки в косите ми. Не бих пропуснал и  неправо мерното наказване, за закъснение в час, когато тогава, трябваше да го изтърпя прав за назидание на другите ученици. Но, всичко това е минало...!

    Обидиха ме и с минималното заплащане по-време на задължителните бригади в помощ на селското стопанство. Уж детския труд бил забранен, а ние учениците тогава работехме призвани да строим светлото си бъдеще със стотинки жълти, някакви. Все пак, тогава те имаха стойност.

    Дори помня обидата, когато ми казаха, че теленце скромно съм влязъл в училище, а ще изляза мързелив вол, непригоден да тегли тежката кола на живота си. И това, защото трябваше да изкупвам нечий чужд младежки порив на съученик към напъпилите около мен девойки.

   Бях наранен и когато без право на избор ме тикнаха в казармата, където се опитаха да ме учат, как се отнема човешки живот. За дисциплината, която научих тогава не се сърдя, но за простотиите, които никнеха всекидневно там, да. Но всичко това е минало...!

    Обиден бях и на това, че веднага след казармата ме впримчиха на работа. Без да си поема въздух поех към завода, където също се научих на дисциплина, мълчейки достойно за по-малката заплата, която получавах. Вместо нея, голям труд, раздавах!

     Обидих се на институциите тогава, когато не пожелаха да ме пуснат на дискотека с приятел. Бил съм прекалено малък, ми каза тогава, портиера. Учуден беше, когато му тикнах паспорта в очите, от който стана ясно, че не съм ученик, а работник мъченик.

    Често пъти тогава се чувствах засегнат от ергенския данък, от принудителните събрания, които се правеха с цел да ни вкарат в правия път. Пък аз исках да вървя по-трудния... Все пак си беше мой избор. Той изобщо не ми помогна за глобите, които трябваше да изтърпя. Но въпреки всичко си бях аз, с моя инат и усмивка на богат!

    Днес отново се чувствам прецакан от институциите на страната си. Обиден съм не само аз, а и много хора, които с дълъг трудов стаж, не ще вземат пенсии. Ако ги дочакат, ще бъдат жълти стотинки без стойност.

Обиден съм и за това, че корупцията и произвола по-разбитите ни пътища не спира. Той коства живота на много невинни. И всичко това заради лошо изградени не работещи закони в полза на едно общество, което всекидневно се топи. Но на кой му пука? Нали пари няма? То и икономика също, работеща няма. Останаха само услугите.

Но стига вече съм се оплаквал от обиди. Все пак не се почувствах засегнат, когато бъдещата ми невеста ме настъпи на подписа за граждански брак. Дори съм особено щастлив, че станах баща и то два пъти...

Надявам се, че те, моите изхвръкнали гълъбчета от гнездото, да намерят своя път и няма да бъдат обидени толкава, колкото мен.

Въпреки нанесените ми морално обиди не съм сърдит на никого.

Просто „мене ма обидиха!“ С изказаните лъжи, които щяха да спасят с измислената си любов, страната, която няма днес!
В.СОФИН

неделя, 16 юли 2017 г.

Колекционер на негативи


      Цял живот събирам негативи. Обзет от колекционерска страст натрупах, толкова много, че днес като ме срещнат на улицата познати хора, веднага се връщат назад. Ако пък случайно ме видят как минавам от едната страна на улицата пресичайки я до другия тротоар, по-смелите намират решение и се кръстят. Едва тогава намират сили за следващата своя крачка. Прозорци се затварят, когато минавам под тях. В дворовете играещи децата също се крият. Пък аз не мисля, че съм толкова страшен. Оказа се, че страстта ми да събирам негативи, идва от чувството ми да казвам, само истината. Това така наранява, че отсреща ме гледат като извънземно никнало случайно пред тях.

    Ето че, срещнах една булка, която ме попита, дали е хубава. Как да я излъжа, като сърце не ми дава. Нали я виждам, че с едното око гледа право в мен, а с другото надзърта влюбено във физиономията на комшията. Казах и честно, че е разногледа. Тя занемя за момент ужасена, после изфуча като дива котка, после плю смело в лицето ми и отмина.

   Не беше по-лесно и когато за първи път тръгнах да търся работа. Шефа на фирмата ме попита, дали ще се справя с поставените от него задачи. Обясних му с ведра усмивка, че задачи не решавам, защото само парите уважавам!

  Още преди да ме е назначил, ми показа вратата.

-Леко гражданино! –казах му събрал кураж на излизане. –След десет години пак ще се срещнем! Не случайно живеем в един и същи град нали!?

   Когато опипах пред жена си облечената червена рокля на една случайно срещната колежка в магазин за дрехи, тя милата взе, че се вбеси.

-Моята не я забелязваш, а на чуждата булка с щипане, я отбелязваш!!!

-Така е скъпа! –„скъпосах“ я мило аз и добавих: -Ти все си с панталон. Как да забележа роклята, която не носиш, а пък още повече, не мога да видя скритото ти от мен коляно.

Не издържала моя груб според нея негатив, жена ми ме прасна с лакът в зъбите. Докато се опомня, докато отвърна, тя се блъсна в близката рамка на вратата на магазина и като изпищя сякаш съм я ударил, взе свидетели, които и помогнаха да се разведе с мен.

В съда, когато споделих истината с ръка на сърцето, бях освиркан и жена ми спечели делото. Аз пък успях развълнуван да прибера, още един елемент в колекцията си от негативи.

Реших да вляза в някоя от партиите, които ме ухажваха за избори. Не издържах, когато видях какви го вършат членовете и. Направих им забележка, че парите от членския внос, които събираха се харчат не правомерно и не по-пред назначение. Единодушни още на второто събрание ме изключиха и то защото само за това, че съм казал истината без компромис.

  Дори в данъчното, където ме привикаха да платя годишния си данък, не устоях и им казах, че са обирджии. Това не ги спря в действията им, да ме глобят за не правомерно според тях, изказване на обществено място.

Чудя се! Докъде сме стигнали. Защо все трябва да лъжем за да сме добре. Да не обидим тоя, да не накърним нечия чест, да се правим на палячовци...! Нима е нужно това? Може би системата го иска. Желае го и го налага.

   Реших да скрия негативите си. Да ги премахна. Сутрин с фалшива усмивка поздравявам, фалшиви хора, които също ми се хилят насреща фалшиво. Като срещна булка на пътя и ме пита дали е хубава, казвам и го щом това иска да чуе. На работа не отказвам нищо, дори лицемерната си усмивка. С колежките се бъзикам на кафе, а на новата си жена, кимам любезно дори и тогава, когато е похарчила цялата моя заплата за глупости.

    А бихме искали света да тръгне към едно по щастливо, истинско бъдеще. Няма как да се получи, щом лъжем като политици, мамим себе си, че живеем правилно, а всъщност тъгуваме и търсим свобода, която е забранена.  И тая свобода, според мен наистина, се казва неудобната споделена с всички, истина!
В.СОФИН 

Намерил решение


-Какво правиш?

-Гледам четката как боядисва!

-Нали ти боядисваш!?

-А не! Мен ме мързи. Само я придържам. Ето виж, как сама тя си топва от боята и я нанася върху тръпнещата от щастие, олюскана пейка.

-Сигурен ли си?

-Е аз, не! Но четката явно мисли така. Защото виж! Ето, как направо рисува шедьоври, за които аз самия, нямам талант.

-Мога ли и аз да я поддържа?

-Може, защо не! Заповядай! Само внимавай! Дръж я здраво, защото може да те изненада и вместо шедьовър ще ти нарисува капки, които ще загрозят пейката! А ние с теб приятелю не искаме да е така нали?

    След като дал наставления на любопитния комшия, Тошо внезапно се почувствал като Том Сойер, който някога също се бил правил на художник с оградата на двора. Успокоен запалил спокойно цигара, издухал дима от нея и се усмихнал блажено при мисълта, че е открил как пейката да се боядисва, без неговите мързеливи ръце.

В.СОФИН

петък, 14 юли 2017 г.

Морското приключение на Ганчо и Галя


        Още дремещ, не осъзнал положението си Ганчо бе изтикан отвън на улицата с тежък багаж приготвен от жена му Галя за почивка на морето. Докато краката му го носеха към спирката на автобуса едно от колелцата на куфара му, който търкаляше по-асфалта, неочаквано изскочи и хукна на свобода. Изненадан Ганчо едва успя да се прозяе, когато по- схватлива от него, Галя бързо пипна бягащата част. Поради аварията на нашия герой му се наложи да впрегне мишците си и да стигне навреме за началото на морското приключение.

    По-пътя в автобуса от някъде до тях се настаниха две хлапета, които през цялото време не спряха да приказват.  Почти не спал, зъл, не ял нищо освен въздух напоен с нафта, Ганчо цъфна в почивната станция, където му обещаха настаняване, но чак следобед.

-Е какво пък, да ходим на закуска! –настоя той. След това, като остави тежкия куфар, отри потта от челото си, и дори намери сили да се усмихне, макар и вяло. Успяха с Галя да се разходят и по-плажа, където тя не устоя на повика на солената вода и се гмурна, оставяйки Ганчо да се пече на слънце.

 Този път годината се оказа благоприятна за двамата приключенци, защото не им смениха обещаната стая като миналата в почивния дом, а дори бяха много любезни и донесоха сами забравения  чадър оставен безпомощен да се топи от мъка от лани.

  Все пак нашия приятел, още продължаваше да се чуди на морето. Как така толкова много вода се е събрала на едно място. Кой е направил това голямо езеро, дето не му се види краят. Вярно беше, че обичаше да гледа филми за морето, но все си мислеше, че това са поредните добри илюзии сътворени от кинаджиите.

Зяпаше Ганчо в морето и се чудеше на вълните. Имаше куп въпроси, за които нямаше отговори.

Кой прави вълните? Кой и защо е било необходимо такова разхищение?  Защо са насипали толкова ситен пясък за да не дава комфорт на краката и да ги щипе до почервеняване? „

Гледа той, хората опънали чадъри, сложили очила и дори някои шапки да се крият от слънцето.

-Е – каза той на Галя –щом съм тука ще вляза във водата да видя дали е топла, като пясъка. Какви са тия оранжеви пумпали дето плуват недалеч от мен? –чуди се нашия герой и стигна до шамандурите само за да установи, че водата му стига до гушата.

-Брей! Тука било дълбоко! –каза си той и тъкмо се отдалечаваше от опасното място за него, когато една нахална вълна се опита да влезе в полуотворената му уста.
-Все е солена пущината!- изплю той част от нея и добави -и лани беше, ама да им се чудиш на тия хора, откъде толкоз много сол са изсипали тука?

Нямаше Ганчо отговори за въпросите които си задаваше, пък и да пита, знае той, ще го изкарат глупав. Измъкна се на сушата полегна на любезно пред оставената му под чадъра кърпа от Галя и се унесе в дрямка. Внезапно бе събуден от изблици на смях. Царевичандо предлагаше на плажуващите с думите „Топла царевичка молим“ на хората не само забавление, но и хапване с печения саморъчно от него, деликатес. С пъшкане и псувни Ганчо изгорял, едва стана и заедно с Галя веднага се прибра в стаята си. На следващия ден не мръдна от чадъра. Стоя на сянка и зяпа жадно по жените, които разсъблечени по-бански постоянно дразнеха очите му и ги привличаха едновременно. Галя забеляза мераците на мъжа си и го зашлеви изненадващо.

-Защо? –изхлипа нищо не разбиращ Ганчо.

-Как защо бе! –изрева мощно в ушите Ганчови, Галя. –Говедо като тебе все зяпа по чуждите жени, а забравя, че има и жена до себе си... Я вземи тоя плажен крем, срещу изгаряне и ме намажи!

Обиден Ганчо изпълни поръчката на Галя и после се вмъкна сред красивите морски вълни за да изстуди внезапно появилият се горещ гняв, изригнал в него. Преглътнал обидата заедно със солената вода, излезе развеселен при мисълта за вечерята, която предстоеше в не отдалечен от почивния дом, ресторант.

  Облечен сякаш за парад, под ръка с любимата си Галя Ганчо се настани в избраното от половинката му заведение, готов за рибно пиршество. Но не така мислеше сервитьорът, който им поднесе окъсаното от пипане , хартиено меню. Ганчо освен бяло вино си поръча, както го увериха, пържен, пресен барбун. Докато чакаше отегчен на масата, той вдигна наздравица за Галя, която зяпаше замечтано морето зад него. И когато търпението почти го напусна, се появи сервитьора само да съобщи в невярващите му уши, че пържен барбун няма да има, защото бил свършил.  Но за сметка на това, можело да си поръча попчета, които току що били уловени.  Учуден, че преди малко му бяха казали, че има, Ганчо  се хвана на въдицата, като липсващ барбун и с малко кисела усмивка, даде разрешението си за смяна на поръчката. Изсумтя недоволен, преценявайки положението като плачевно и с жест на човек, контролиращ ситуацията, небрежно махна с ръка на сервитьора да действа.

    Когато най-после пържените попчета цъфнаха добре изпържени пред лакомите, вечно гладни очи, за риба на Ганчо, той възторжено ги прие, като преди това отпи глътка бяло вино. След малко обаче, ненадейно, кисела физиономията му изпълзя пред очите на съпругата му. Точно в средата на чинията, бяха сервирали добре осолено пържено попче, което и с нож да искаше, нямаше как да успее и разкъса, камо ли със зъбите си, които бяха готови да паднат.

-Ето ти на, Галя! –обърна се той към половинката си намръщен, която унищожаваше точно в тоя момент жилавите пържени калмари поднесени и с вещина от пъргавия млад сервитьор. –Не им стига, че си поръчах барбун, а получих попчета, за които обещаха да са пресни. Не знам, но един от лани, някак е успял безпрепятствено да се промъкне необезпокояван в чинията ми. Защо Господи поставяш на изпитание зъбната ми протеза! –обърна се Ганчо ядосан към Бога.

-Късметлия! –ухили се насреща му Галя, но Ганчо бе безкомпромисен. Не пусна и стотинка бакшиш на сервитьорчето, което проследи с жаден поглед,  разтворената му кесия.

-Нека знае... –съобщи новината на Галя той –Кога е лъгал бая си Ганчо с прясна риба!

Успокоен донякъде Ганчо хвана за ръката Галя и се отдалечи към залеза над морето, който поне не го мамеше. Красотата на розовеещото небе, което докарва сутрин вятъра, го очарова.

   И ето ги пак с половинката му на плажа. Докато Галя усърдно четеше книга, Ганчо продължаваше с наблюденията си. Видя куче на име Хари, поне така ушите му дочуха момиченцето да му казва. То играеше развеселено, като упорито дърпаше каишката влачейки малкото дете по-пясъка. После отнякъде премина, “конска опашка“, момиче бягащо покрай морския бряг. Веднага след него, като охрана леко запъхтян тренираше, нейният приятел. Встрани от зорките ненаситни Ганчови очи, друг мъж се опитваше гърбом да скрие прелестите на жена си извадени на показ. Явно не успя напълно, защото дебнещ като хищник, нашият приятел на почивка, успя да зърне, белите все още не хванали тен, гърди на дамата.

Малко дакелче, което се заяждаше с по-голямо куче лаейки, привлече погледа на Ганчо. Палашът Хари отново като булдозер премина пред очите му дърпайки момиченцето. После с лай скочи сред вълните, където две дами се опитваха да играят с топка, а него обиден не бяха включили.

 Едно обаче, не можа да проумее през цялото време на почивката си Ганчо. Дали бе толкова непослушен, че винаги когато влизаше и къпан излизаше от морето на вън, морските вълни, така го пляскаха сърдито по-дупето, че той си мислеше, че му имат зъб. Гонеха го, преследваха го по-петите с настървение, чак до спасителния плаж.  Успокоен там на пясъка Ганчо, най-после белна корем под чадъра, където поредната глава от книгата си четеше любознателна, жена му Галя.

 Преди да се унесе в дрямка Ганчо се замисли, за това как все на него късметът му изневерява. Каквото и да поръчаше в ресторантите, където вечер ходеха с половинката, все се оказваше, че го няма. Бе принуден да поръчва нещо, което не искаше. Виното го няма, риба няма, а и в ресторанта в почивния дом същата картинка.

-Сега ще дойде пилето! –увери сервитьорката Ганчо, който се огледа вляво, после вдясно и не видя нищо. Когато му сервираха картофи с пилешко бе напълно разочарован. Та нали преди малко му бяха дали надежда, че ще дойде пилето, цяло. Оказа се само някаква мършава кълка, който не му стигна, да се почувства сит. Въздъхна разгневен и опита салатата от зеле, нарязана на едро, сякаш заек трябваше да я дъвче. Не успял да се справи със ситуацията Ганчо, който бе излъган в очакванията си стана, и с недоволно сумтене се запъти заедно с Галя, към стаята в която бяха отседнали. С цел да охлади нервните си мисли, той влезе под душа в банята. Внезапно рукнала водата отгоре му показа, че душът наистина може да плаче с крокодилски сълзи върху олисялото му теме.

      Замисли се за вчера, когато плажа бе превзет изцяло от руска реч. Няколко хлапетии влетяха като хуни разплисквайки на всички посоки морската вода. Напразно тяхната млада учителка се опитваше да въдвори ред с думата: „Назад!“ Това не спря младежкия ентусиазъм, защото те, стигнаха до шамандурата. Обезпокоена учителката ги последва, бавно защото водата и се стори прекалено студена. Младежите, които видяха това се устремиха към нея в нападение. Напразни, бяха молбите и. Дори пискането от нейна страна не помогна, а само ускори щурма. Преследвайки я като дивеч, успяха да я измокрят цялата....
   Внезапно Ганчо дойде на себе си.
     Спомени, спомени! - измърмори той, припомнил си внезапно част от избягалото вече лято и морските приключения по-време на лятната почивка. После се обърна към вече спящата до него Галя, въздъхна и затвори още една страница от живота си.
В.Софин 

Съобразяване!


        Съобразявах се с майка ми, която нямаше какво друго да даде освен мляко, за да порасна.

Отказах се на време от млякото с цел да проходя макар и с плахи стъпки, сам в света на тревогата.

Съобразявах се с учителите, които се опитваха да ме вкарат в руслото на умните.

Отказах се доброволно да вляза в училище, защото осъзнах, че има толкова много други вълнуващи неща за правене: като кофички от мокър пясък, изплезване на език пред огледалото и мърдане на уши по-време на час.

Съобразявах се в казармата с по-вишестоящи те от мен, докато зад гърба им правех гримаси на човек с болки в корема, готов да повърне от командата „мирно“, която не беше любимата ми.

 Съобразявах се на работа, където изцяло контролираха личността ми вляво, понякога вдясно. И всичко това бе направено в мой ущърб. Престанах да правя метани пред шефовете и те естествено, бързо ме игнорираха от компанията си.

Съобразявах се със измислената система на управление, а тя от своя страна се хилеше отсреща ми с успешно вдигане на данъци и разбира се,  години увеличени недостижимо за пенсия.

 Престанах обиден да плащам. Изгониха ме от къщи. Моят дом и крепост стана убежище на изряден данъкоплатец, докато аз бях неплатежоспособен.

   Сега живея на широко. Широко, широко, някъде метър и нещо на петдесет сантиметра...    Познахте! Контейнер за боклук. Спя в него нощем на топло през зимата. Крия се от дъжд и улавям там в движение хвърлените подаяния от хората подчинени на данъка, които се съобразяват. Така оцелявам, но докога? Вярно не се съобразявам с никого, освен със себе си, но и системата на управление прави същото... Обиди ме грубо, като ме нарече узурпатор. Пък аз съм просто, скромен приватизатор. Задигнал съм контейнера им за боклуци. Трябвало някой да плаща. Да не би да съм на квартира вече? Наем искат общинарите. Не издържах, когато ме измъкнаха от контейнера силом за яката и изкрещях:

-Мамка Ви! И тук ли ме намерихте?

    Естествено излежах в ареста на полицията обидата, която бях отправил. Наложи се и обществено полезен труд да положа, съобразявайки се силом със законите на страната. Да но вътре в мен всичко кипеше, вреше от нерви и мисли за свят в който да се съобразявам единствено с моите лично изградени закони, които са естествено свобода и любов. Нищо друго не е от значение.

Днес разбира се, това едва ли ще стане. Системата няма да допусне своеволие и да ме остави свободно да щъкам на мира.

Трудно е човек да се съобразява с всичко и с всеки около себе си. Това важи особено за неговата скромна личност, която крещи единствено за въздух и свобода сред природата.
В.СОФИН

четвъртък, 13 юли 2017 г.

Когато две ръце се докосват...!

     Пипнах я ловко! Какво приказвам!? Хванах я силом! Чувството бе, върховно! Неописуемо беше нейното!
  Срита ме, сякаш бях животно! Пък аз, за съжаление се оказах, поредният влюбен глупак, опитал се да задържи пламналата в гърдите му любов на хоризонта. Едва задал се той, и който избяга усмихнат, слънчев от мен!
В.Софин

сряда, 12 юли 2017 г.

Като река!


Не въздържано тече като река,

буйна, грабва ме в прегръдка!

Идва, усмихната в снега.

На Пролет бърза за целувка!



Очите нейни, езерно синеят.

Блестят кладенчета бистри.

Кичурчета няколко се смеят,

предизвикват, смут и мисли!



Родена мила, майка и жена,

тя гали, знае да обича!

Красива в чувства за света

в сърцето мое, влюбено се стича!

В.СОФИН 


Въжето!


      Усещам как се навива въжето... Бавно, сигурно ме задушава!

Времето минава бързо. По-някога хвърля доволно усмивка, друг път ръмжи, обидено. Но всичко това няма значение. Въжето се навива със сигурност и нищо не е в състояние да го спре. Дори за миг поне, за част от секундата... Макарата вече е почти пълна от преживените години. Някои от тях сполучливи, щастливи, безметежни. Други не толкова усмихнати, но какво от това. Нали въжето се навива!? И вече му се вижда краят! Защото няма вечност! Има само любов позабравена днес и удобно заменена с пари, които парят като нагорещени въглени в ръцете. А те милите, са превзети изцяло от неудобни бръчки! А някога, бяха пухкави, бяха целувани от мама...!

   Днес обидено времето без жал навива въжето... Без чувства! Просто върши безконечната си работа, като дава шанс и на млади, току що родени, да започнат с навиването на макарата.

Когато остане без дъх и се измори и опъне внезапно, въжето старо, прогнило вече, ще се скъса... Краят му ще дойде. И какво от това!?

  Цял живот в бяг. Цял живот в търсене на щастие. Преследване упорито на истината. А тя през цялото време е била тук наблизо до мен. Стои кротко гледа ме с усмивката си и вехтите оцапани от времето стени и шепне в обърканата ми душа, че всяко нещо има, начало и край!

   Усещам въжето почти навито...! Но без последна битка, няма да се дам, нали!?

Времето е скъпо за всички. Няма евтино такова, което да подмине някого. Да го пренебрегне, забрави. Денят е равен за всички! Поставени в еднакво положение дори силните на деня не са по-равни от всички нас, които дишаме един и същи въздух и се тревожим от едно и също нещо. А то е, че въжето се навива, нали!?
В.СОФИН 

вторник, 11 юли 2017 г.

Нервите на кафе машината


        Стоим очаровани с жената пред кафе машината на плажа и се чудим. Приготвили стотинки точно, решаваме да изпитаме нервите и. Поисках  кафе с много захар. Благо склонна донякъде към мен машината пусна от кафявата ароматна течност. Но заинатена реши, че не ми е нужна захар.

 „Сигурно е свършила“ –мина мисъл в главата ми докато съпругата ми пускаше стотинки изброени точно, в гладната паст на автомата. Този път обаче за да се подиграе с чувствата ни машината пусна захар и предизвика паника в жена ми, която обича кафето горчиво.

„Виж ти!“ –замислих се аз „ На жените дава сладичко, уважава ги, а на нас мъжете само горчиво. Или пък, гадината, уж ламарина, а има чувства, изтъкана е явно от големи нерви, съединени с кабели, прибира монетите ни,  и вече е свободна в действията си, като се подиграва с нас.“

     Кога две бъркалки, кога една, кога и без тях, тя решава, кой какво кафе да пие. Утре може и студено да е, или пък никакво! Все пак чуждите нерви трябва да се уважават, за да има за нас кафе, а за машината пари, нали!?

В.СОФИН

Мисла...!


                                                                                МИСЛА

-Мисла, мисла...! –тюхкал се Ванчо на двора обзет от мисли, когато отсреща комшията Гено го прекъснал поучително:

-Не се казва мисла! А мисля, комши!

-А бе, убаво! Да ама я, мисла да я взема, ама она, не сака да ме взима!

-Е...! Бъди по-настоятелен комши и Радка ще те вземе!

-Да, ама я само мисла! Пък после взема ракия у кръчмата, и не ми пука, дали, сака де ме взима...!
В.СОФИН

петък, 7 юли 2017 г.

Красива вечер


Пристигна вечерта красива,

сенките си търсят място!

Отблясъкът по-розите се слива,

с малини зрели, вдясно!



Бяга поглед към лозата,

пуснала листа зелени.

Зрели ягоди в краката,

очите спъват удивени!



Лъчите слънчеви заспиват.

Небето синьо притъмнява.

Събудени звезди изгряват,

румена луната се явява!



Нощта дразни с аромати,

скара, миризма изпрати!

Вятър с приказки познати,

клони разюздано разклати!
В.СОФИН

По-мъдро, утрото!


   За да спази народната мъдрост, „Утрото е по-мъдро от вечерта!“Гошо започвал от рано да пие и това,  през работно време. Щом обаче обедът превалял рязко спирал и удрял по-една, лека дрямка с цел да не го хване шефът му. Когато работния ден приключел Гошо спазвал друга народна мъдрост – „ Ни лук ял, ни водица пил!“. Щом успешно изтрезнеел  се прибирал прозявайки се, при жена си с думите:

-Скъпа, мила много те обичам!  Я виж там... нещо, дека си скрила у мазето! Сипи по-един аперитив от домашната. Оти да знаеш, днеска просто джигеро / Дроба/ми пресъхна от работа...! А да не говорим за врато, така ме боли от навеждане,  кръсто се обажда недоволен и гърлото ми чак скърца, не смазано от  еликсира  правен от мене лани!
В.Софин 

четвъртък, 6 юли 2017 г.

Целувка

    Чаках я дълго. Тръпнех. Най-после тя, като че ли се смили над мен и пристигна. Видях я как идва с любопитство. Усмихната, почти нежно пърхаща, едва недоловимо като пеперуда успешно кацна. Усетих я! Оказа се прекалено сладка, когато всеотдайно залепна по- устните ми. Превзе ги без пощада като силен магнит и си остана там! Само няколко трохи се отрониха от сладкото изкушение, целувката, която ми беше поднесена вместо бонбон на рождения ден на мама!
В.СОФИН

"Гадняра"


     Виж го ти гадняра“ - мислеше си опечалената жена –„когато се навъди толкова много работа, деца проблеми, наводнения и какво ли още не, взе, че умря. Погледна ме мило в очите, усмихна се гадината, както някога когато бяхме млади и се вързах на номера му, че е единствен и други като него няма и никога не ще позная. Зяпна за последно в очите ми удивен, сякаш искаше да се удави в тях и наистина потъна. Лошото бе че се оказа, завинаги.

   Избяга подлецът му с подлец и остави непосилните данъци на мен. Като, че ли съм длъжна да ги плащам. Лошото е, че гадовете от общината не се поколебаха, изпратиха хора от енергото, цъкнаха тока и ме оставиха на свещи.  Притъмня ми за миг пред очите, когато дойдоха и от Вей като. Не само запечатаха чешмата, но и ме предупредиха, че ако не си платя изконсумираната с примеси на ръждясало желязо вода, ще остана и без тръби за нея.

 Как да не се ядосвам за милия, нежния, пуст да остане гадината, избяга, остави ме да страдам и да плащам, пък той кротичко си спи там горе на върха на рахат сред борове и въздух за който всеки дори и най простия софиянец ще му завиди. Лежи юнакът на "Ридо", крие се на сянка, пък аз сърбам чорбата! –тюхка се опечалена вдовицата и проклина мъжа си на гроба, гътнал се, избягал видял трудностите на живота. Не знае той, забравил е Вапцаров, че вярата в доброто и човека са на първо място.

„Поне да беше предупредил, а той...“ –още повече се разгорещява в мислите си жената и проклина, не само съдбата, починалия си мъж, но и всички пречки появили се пред нейните скромни, мили очи.

    А горе на хълма, на „Ридо“ край нея гарвани кряскат без жал, нажежават до огън обстановката и само вятъра мил, който шепне тихо в нежните женски уши, донася някакво из търгувано облекчение. Вдовицата сякаш, чуваше глас, който казваше, че за всяко зло има и добро. Важното е търпение. Търпение до кога? Живота премина не с фанфари, песни дюдюкания весели усмивки и чувства които раздират тишината. Днес само това е останало, една надежда при това малка, че все пак утрото новото, не само ще дойде по-мъдро от вечерта, но и ще се запази такова.

     Всеки иска, всеки вярва, но малко са тия, които правят истинска, все народната любов. А все пак живота е кратък, нали! Днес сме тук, утре ни няма. Вятъра отнесе спомена за любовта на вдовицата, някъде далеч над морето изсипа в него чувствата и ги разпиля нашир,  да бягат от бряг до бряг, от залез до залез и от изгрев до нов.
В.СОФИН

сряда, 5 юли 2017 г.

"Кал до шия!"


   Отвързано времето се усмихна в кал. Още не беше  съмнало изцяло, когато небесните двери отвориха паст и изсипаха със злост върху нищо неподозиращите граждани, потоци вода идващи сякаш от друг свят. Уви, този свят се оказа нашият. За да покаже, че сме слаби времето не само не спря да се усмихва ехидно със крокодилски сълзи идващи сякаш от тропика, но и мълниите бяха толкова страшни, че по улиците почти не се виждаха хора. Това не пречеше на автомобилите да се движат по-превзетите улици с кална вода.

  Моя милост приклещен близо до туристическата градина преценяваше обстановката като сложна и чакаше дъждът да спре. Вместо това обаче продължиха да се изливат реките отгоре и не само отгоре. Въпреки създадената от Природата ситуацията макар и невъзможна, тръгвам към дома си.  Изцяло потопен почти удавен но все ощи дишащ стигам до малката река „Боклуджа“, която оправдава името си. Въпреки, че е с добре изидан канал пречещ на водата да се разлива, тя течеше във всички посоки. Уви! Днес изобщо не бе малка. Идваше като хала която превзема всичко, хора и животни, контейнери с боклук, коли, хладилни шкафове  с бира и безалкохолно. Хаос! Моите невярващи очи проследиха моста отгоре по която кални водните потоци на реката изливаха яростно своята мощ. Нямаше как да мина от другата страна. Подвуомих се за секунди и поех нагоре към другия мост който за моя радост се оказа малко по-висок. Преценявам ситуацията като много страшна но въпреки всичко намирам сили и вяра в себе си да продължа. Минавам вперил невярващи очи във водата която излязла от коритото бе тръгнала на гости към моя дом и не само към него. Едва стигам до двора си преследван по-петите от стихията. Скрит някъде отзад но винаги с усмивка ме посреща Бъки, който идва към мен на площадката. И тогава отнякъде се задава огромна вълна, кал и вода. Висока разярена, могъща реката взима своето. Открила старото си някогашно русло, тече с мощно ръмжене по улица „Подридна“. Скача от двор в двор, мушка се ловко през огради, влиза през стени и превзема всичко. Млади хора ужасени се спасяват пред невярващия мой поглед съзрял тези страшни, невероятни неща. С бързина те се катерят  по-огради, гаражи и наблизо на хълма „Ридо“ от който също течат отвързани, ревящи кални потоци. Времето сякаш спря.  Нямаше край. Нямаше спасение. Отвързан контейнер с боклук доплува до стълба пред къщата ми и се закотви там. Водата се опита да мине оттам и подкопа пред погледа ми стълба на който освен електрическото табло се намират високо жици, които също уплашени гледат смирено надолу, където образувала мощ на стихията играеше. Няколко коли биват повлечени от течението и забързват увлечени надолу по-улицата превърната в река. Уплашен от водната стихия Бъки стои на високата площадка пред къщата и лае възбуден неистово. Отвсякъде вода. В тоя миг, осъзнавам, че съм на остров.  Пред погледа ми, силата мести, дълбае ями, носи растения, боклуци, които завзимат отстрани оградата пред къщата. Образуват се езера от кал и вода. Малка реката „Боклуджа“ се бе превърнала в могъща, неукротима и непобедима хала, която носеше разрушения и страдания на хората в града ни.  Безпомощен като другите, наблюдавам ставащото. Не сънувам както ми се сторва за момент. Не участвам във филм. Не съм статист дори. Всичко бе на живо, вълнуващо, плашещо и отблъскващо едновремено. В приземието мазето и стаята плуват във вода. Вратата не устоява на халата и се отваря безпомощно. Със сила я затварям. Това обаче не и пречи да превзема полека лека устремно моя дом. Стария шкаф на майка ми пълен догоре с книги бе удавен. Около мен плуват свободно ботуши, обувки и всичко онова дребно, което бе по-леко и умее да плува. Изгубвам представа за времето. Уви то не бе изгубило своята, защото драмата продължаваше. Под стълбите където бяха бурканите и бутилки чувам странни звуци. Разтвям вратата удивен. Всичко лежи и танцува в кална вода. Отвън стихията помъкна без жал колибата на Бъки. Удари двете кофи за боклук в двора и ги подкоси. Под основите а къщата халата намери пролука от която взе да се излива безпрепятствено на двора, който бе превзет и от кал.

    Когато всичко свърши и водата се оттчече надолу, където  превзе и много следващи, други къщи, дворове и дори успя в центъра да ухапе общината. Наложило се там, да спрат тока, за да не стане по-лошо.

   Опомнихме се двама. Или трима, ако се смята и кучето. Кал до шия. Влага отвсякъде. Дори ушите ни пищяха обзети от немощ. Показала силата си реката най-после смирена донякъде се отегли в коритото си.

Могъщ враг е природата. Рече ли да ни покаже силата си, нищо не можем стори. А и ние неразумно и пречим и унищожаваме. За това и патим.

Всеки от нас си мислеше, че е защитен. Всеки бе намерил бряг. Но не и всеки стигнал до него, разумен и смирен пред могъществото на майката природа.

   Не искам да мисля за това което стана. Но знам може би, дълго ще го сънувам. Може би до края на живота си. Някога баща ми през петдесет и седма е преживял същото, но на река „Искър“ на която после са изградили преграждаща стена. А ако я нямаше?

  В тоя определен момент разбирам, че никой не е застрахован от яроста на майката Природа. До скоро мислех, че моят дом е моята, непревзимаема крепост. Оказа се, че всичко е преходно, подчинено на свои закони, неуправляемо въпреки нашите ненаситни хорски домогвания, че светът ни принадлежи. Бяхме като дребни мравки подгонени от съдбата, която нямаше жал към нас.
В.Софин