Дръпнато килимче

Тъкмо го схванах, тъкмо му се зарадвах и то гадината ми дръпна черджето. Какво говоря, килимчето постлано с приятели ми бе сецнато. Аз качвам, те трият. Аз харесвам, те не ми дават да го харесвам. Контрол! Как го обичам само, но не мога да му помогна. Та как да контролираш пияницата, когато иска още алкохол. Как да спреш наркоманът да се дрогира. Как да унищожиш таланта на начинаещ автор, който все още търси себе си и пише, дори глупости.

   Да но фейсбука го прави, като си играе с нас приятели. Вихри се с нервите ни, мами ни с красиви снимки, но забравя едно, че сме истински , а не измислени герои от приказките. Ние дишаме един въздух, мечтаем за любов и красота. Някои лудеят за пари, но това е болест и необходимост в свят, където царуват финикийските измислени знаци. Щом се увлечем, в изящното, щом се възмутим искрящо от фалшиво бляскащото, и ни дърпат пътеката, черджето или килимчето под краката.

    Правила! Хубаво, но  все пак те са създадени за да се нарушават. Фейсбук не дава! То и мама не дава на тате, ако не знае как да си иска. Но на кого от тях им пука, че има хора, които се вълнуват, които се бунтуват от нагласеното и искат едно, да се чуе и техния глас дори и грешен, но да се чуе и види. Всеки с мислите си, всеки с приятелите, които уважава. Хубаво, но Фейса не дава много да се шава! И какво от това? Днес съм тука, утре ме няма. Въпреки всичко, не понасям ограниченията. До тук скачай, по нататък не може! Да ама съседа Гошо прескочи града ни с двеста километра в час и дори глоба не му писаха. А виж ти, на мене слагат ограничения.

  Това ще ядеш - Г М О! Това ще пиеш, т газираните "Ета", които ще ти покажат пътя към смъртта, който е осеян с тръни за тебе, приятелю!

    Защо пък трябва да се съобразявам с клишетата, защо трябва да им се кланям? Та не мога ли да бъда себе си, неразбран наивник, който вярва, че светът ще се промени към хубаво. Да но новините бъкащи от алчност и престъпения умишлено сготвени за погледа, говорят друго. Лъжи, приказки бляскави и фалшиви усмивки. Човек се отличава от животното по-това че умее да мисли. Може и грешно, но поне мисли различно от ония поели правия път, който им е устроен от ония, които се мислят за богоизбрани. Войни, глад и напрежение! Това е днешното ни  болно, всекидневие!

В.Софин

Забравено утро!

На устни блясък мигновено

разтваря утрото красиво.

Сутрин идва озарено,

усмихнато от слънце, живо!

Докосва мило раменете,

косите гали мълчаливо.

Мушка се игриво в коленете,

стъпките следи, щастливо!

Скача в близката градина,

видяло бисерна росата.

С поглед жаден не отмина,

блясъка събуден у цветята!

Бързат в скучното си ежедневие

объркани от работа мечти.

Няма радост, няма извинение -

за забравил в  утрото, да полети!

В.СОФИН 

Любовна верига

С думи дори да ме обиждаш,

защото в мене неудачник,

на колене пред тебе виждаш -

като неуморен стачник,

все пак, ще те обичам!

Като кученце завързано с верига

все пак по тебе, аз ще тичам!

Любовта, в сърцето мое стига,

да те възхвалявам и изричам -

думи, идващи от буен вятър,

песни спуснати от планините,

чувства в приказен, изигран театър!

Това раздвижва бързо дните.

Отвързана задъханата обич

пуска на любовната верига,

да осъществи докрай, мечтите!

В.СОФИН

Там ти е талантът!

    Начинаещ автор редовно мъкнел в редакцията на местен вестник написаните от него разкази. Внезапно един ден, когато отчаянието го била обхванало, неочаквано ушите му доловили похвала.

-Имаш голямо браво! Не само от мене, но и от едни впечатлени приятели. Много добре се беше справил...

-Я виж ти! Знаех си, че имам талант. Любопитно ми е само... Кой разказ така ги накара да се развълнуват!...

-Разказ!? –учуден редакторът повдигнал недоумяващо рамене.

-Да разказ! Нали сам казахте, че съм се справил много добре или това е поредната шега от ваша страна?

-Не е шега. Как можа да си го помислиш! Много добре, дори отлично  си приготвил домашната си ракия, която донесе за рождения ми ден. Не само, че се наливаше като олио в чашите, не само влизаше жадно в гърлата ни, но и когато ни хвана на другия ден, изобщо не ни боляха главите... Та да те питам, имаш ли още от нея?

-Не! Свърши за съжаление пущината. Но имам нови разкази?

-Е, ще ги преглътна някак си и тях, но ти помисли човече, не си губи напразно таланта. Вари ракия, там ти е силата и мястото!

-Виж ти! Виж ти! Пък аз си мислех...

-Остави мисленето за нас драги, а ти вари ракия!

В.СОФИН 

Позната физиономия

    Не известно защо, напоследък когато ми порасте брада, заприличвам на някого...

Три дни, само толкова не бях ползвал бръснач. Тъкмо излизах сутринта за работа и чувам:

-Здравей Бойко! Как е настроението днес?

Аз и Бойко, как пък не! Връщам се възмутен и веднага бръсна появилата се физиономия. Лошото обаче стана, отново след три дни. Едва измъкнал се отвънка, чувам:

-Здравей Румене! Как я караш днес?

Ядосан , че не са ме познали се връщам с риск да закъснея за работа.След извършения преврат на бръснача, лъсвам като тиган на месечина. Успокоявам се, защото от огледалото ме гледа позната физиономия.

Да но, не щеш ли пак след три дни, забравям кой съм и на улицата чувам изумен:

-Здравейте Волен! Още ли сте недоволен?

Изненадан от чутите думи бързам към добре наточения бръснач, който добродушно ми връща старата позната, физиономия.

След трите нови дни, ушите ми не свикнали от внезапните обаждания на улицата, дочуват:

-Здравейте Валери! Тормозите ли още летовниците по-морето?

Не издържам. Връщам се намусен към бръснача, който за сетен път ми помага да открия себе си... От огледалото се усмихна старата ми добре позната, лъсната до блясък физиономия.

Да но след три дни...!?

В.СОФИН 

Мусаленска идилия

       Когато решим, че е необходимо да погледнем от високо на света и то, не  с ироничен взор, избираме близката планина до нас. Най-подходящия другар за това се оказва раницата и палатката, ако сме решили да спим някъде там сред чукарите на каменистия терен. Не бива да забравяме и билета за лифта на Боровец. Ако забравим това, ще е необходимо допълнително сила в краката за да изкачим 4800 метра, които стоят пред взора ни, по-права линия, но за нас ще са поне десет километра драпане нагоре. Съвсем изморени, ако сме неопитни, току виж сме обърнали назад към Боровец.

   Моя милост и "Милата" подготвени за терена, натоварени с раници, които скимтят от радост от предстоящото приключение поемаме с бодра стъпка към Рила планина и нейният най-висок връх „Мусала“. За да не скучаем по-пътя си и да не се чувстваме удобно като у дома си отпуснати в безгрижие, с нас неочаквано тръгва на вълнуваща разходка тъщата, или „мама“ както гальовно я наричаме по-между ни...

Нервите не забравят да ескалират още в началото на нашия преход. Още не успели да се качим на раздрънкания от пътищата с  Бус, "Милата" изчезва някъде за закуски. Все пак кацва в последния момент, докато през това време, мама не забравя да мърмори изнервено: „Къде е? Защо я няма? Буса ще тръгне без нея!“

Докато тя се притеснява внезапно "Милата" пристига и слага край на размисъла и. Понеже сме последните току що качили се пътници на мен се налага да вися най-отзад наказан в компанията на раниците ни. Естествено те не отказват да сторят място на моите все още не изморени крака. Пристигаме! Милата се втурва към касата, където я чакат не изпотени от дланите ни още, не закупени билети за лифта. С мама заели място чакаме заедно с други туристи /или както някои им казват с усмивка, „Баир-будали“/, пред вратите, които се отварят точно в осем и половина сутринта. Тръгваме! Планината горе високо ни чака с нетърпение и усмивка на горд победител. "Чакай, ще ни видиш ти...! " –заканваме се отдалече ние и скачаме в последния момент в една от кабинките на лифта. Раниците ни не подготвени за внезапното ни според тях безумно решение, едва успяват да ни последват. Най-после се събираме всички и се плъзгаме нагоре по-стоманеното въже към връх "Ястребец". Пред нас се усмихва могъща планината, зад нас Боровец зяпа в гърбовете ни, а далеч някъде там, Самоков ни гледа присмехулно, облян от лъчите на топлото августовско Слънце.

   Високите смърчове пред нас, скоро биват сменени с нисък клек, между който прозира зелена трева и разбира се, цъфнали билки от които бликат жълти, бели и виолетови цветове. В добро настроение пристигаме горе и раниците ни този път съвсем подготвени, изскачат първи на площадката. За да не бъдат пренебрегнати и оставени в самота, скоро и ние ги последваме. Доволни от решението ни да ги мъкнем на гръб, раниците се отпускат изцяло на плещите ни. Натоварени като магарета пръхтим напред към "Хижа Мусала". Пред погледа ми и не само пред моя се материализира невероятна красота излъчвана от душа от полите на Рила. Възхитени сме не само ние, не само и другите туристи отплеснали крак по-пътя, но и моя скромен цифров апарат, който пленен от видяното почва веднага да снима.

    Какво пък толкова бе видял, чудя му се аз, виждайки го как скача от билка на цвете и от панорамна картина на турист имал волята да се почеше на не определено но обикновено не естествено място... вижда ми се естествено апаратът ми да се стреми към върха, защото величието на майката Природа е приказно. По пътя ни настигат някои от по- нетърпеливите туристи, които не забравят да ни поздравят с наложеното лого в планината. Често се чува: „Добър ден“, „Здравейте!“ Други пък изморени от височината не свикнали с нея само пъхтят като уморени коне и проклинат без думи „Баира“, който им предстои да изкачат. А баирът не е баир, а висока, мамеща поглед планина осеяна със скали, езера, оскъдна на места трева, клек и тук та ме по-някоя усмихната билка, която цъфти свободна сред бистрия планински въздух.

  Вече сме стигнали хижата, където не устояваме на жаждата и пием кафето си за деня. Естествено, че това правим само двамата с милата. Мама стои отстрани, мърмори и ни подканя да побързаме.

Скоро палатката ни скрита зад един клек до „Долно Мусаленско езеро“ изправя сглобена, мощен гръб. Тръгваме отново, оставяйки в недоумение големите раници да пазят "Мама", която нетърпеливо ни подкани да по-бързаме. Избираме по-краткия но по-тежък за ходене маршрут към Мусала. Оставяме под нас "Каракашевото езеро" и се устремяваме по скалистата пътека. Отстрани до нея шумоли неудържим в бягството си скачащ целеустремено надолу, поток. Внезапно пред нас изскача учудена от материализирането ни, дива коза. Учудени сме и ние. Но не и цифровият ми апарат, който се втурва обзет от вълнение и започва да снима. Таблета на "Милата" впечатлен от видяното също се включва в инициативата и успява да направи от уплашените подскоци на дивата коза, впечатляващ за очите клип.

 Качваме общата пътека за всички туристи, които никнат отвсякъде като разноцветни гъби. Докато "Милата" взема планински разреден въздух, нетърпелив апаратът ми се мушка под една огромна скала. Виждайки там изненадан зелените листа, на не успяла да цъфне билка, решава да ги снима за спомен. Уви опитното му око улавя и други подробности. Запечатва ръждясала от времето консервна кутия, не разградени напълно фасове от цигари, пластмасова празна бутилка от минерална вода и някакъв друг отпадък труден за определяне. С една дума обикновен боклук на когото мястото не е там. Може би той сам да е скочил под скалата, търсейки прохлада от Слънцето хапещо скалите. Може би!? Кой знае? То и туристите наоколо ако ги запитаме и те нищо не знаят и дори не подозират чувствата на планината, която качват.

Колоната от задъхани, поизморени хора пред нас се вихри в индианска нишка. Не опитните с надморската височина, често спират за почивка. Не свикналите им с такъв тормоз дробове се напъват за глътка облекчаващ положението въздух. Разреден, чист той не дава възможност на човека да се чувства в свои води, а като риба изхвърлена на сушата, той разтваря уста, търсейки така необходимия, достатъчен кислород за изтормозените си дробове.

  Виждам как пред мен се качват все млади хора, ентусиасти. Тук та ме прозират с белите си коси и такива като нас, видели от всичко, но не и достатъчно от усмивката на майката Природа.

Хващаме се за стоманеното въже с "Милата". То спестява част от пътя ни нагоре. Долу под нас по-щадяща нервите пътека се качват другите туристи. Гледките от всякъде ни нападат. При това съвсем неочаквано. Пред нас, върха, зад нас Боровец и Самоков. Язовир Искър прозира отдалече... Вляво "Заслона" и "Леденото езеро", показват изящество и красота на играещите сенки наоколо. Вдясно пък блестят и други части от планинския Рилски пейзаж. Колкото повече гледаме с "Милата", толкова повече се удивляваме и дъхът ни наистина спира. Не само от разредения въздух, а и от гледките които остават запечатани завинаги в нас. Скалната мозайка около нас е впечатляваща. Отронени обелени скали от времето, показват скритите си рани между които неизвестно как хванати цъфтят по-волята на могъщите Богове билки, които радват всички, успели да ги видят...

  "Най-после заветният връх, ще падне с гръм!" Наблюдателницата на Мусала впива в нас ироничен поглед и тихо ни шепти в ушите: „Пак ли вие!? Не ви ли омръзна да се катерите по-скалите? И да искате по-нагоре не ще можете да се качите!“

  Не и обръщаме внимание, защото интерес провокира в нас разноцветната тълпа,от туристи отвсякъде, ширнала се пред нас на върха. Всеки стиснал фотоапарат и снима. Какво друго, освен себе си и приятелите. А гледките от върха, които са уникални? Това го оценява моят цифров апарат който с неизтощима сила започва отново своя поход, да краде впечатления и да трупа история. Откъде толкова глад в него се взе, че даже и отстрани на наблюдателницата успя да снима цъфналите с усмивка, глухарчета.

След няколко глътки свеж планински въздух придружен от постоянен играещ горе вятър, поемаме обратно, но в друга посока. Напред към връх „Малка Мусала“ и „Иречек“. Пътят ни е пълен с чудеса и опасности. Скали, пропасти и гледки достойни за перото на неизтощим от видяното писател. Пред нас, зад нас, встрани, отвсякъде се щурат картини от могъществото на майката Природа. В далечината връх "Ястребец", долу под нас "Леденото езеро", пътеката вляво, пълна с туристи качващи Мусала... Слънце играещо заедно с вятъра танц в косите ни...! Сред скалите, маргарити блестят цъфнали на трудно достижими за крадливи ръце места.

Неочаквано пред нас срещаме двама ентусиасти с които разменяме традиционния поздрав "Добър ден!". Успокояваме ги, че върхът е съвсем близко. Нужно е само да протегнат ръка и ще го пипнат. На което те отвърнаха с усмивка и споделиха, че от два часа гонят "Мусала", а тя все им бяга, скрита зад скалите.

Пожелаваме им с "Милата" приятно качване, на което те отвръщат с усмивка: "А на вас слизане!"

Разделяме се с тях но не и с гледките,някои от които са страховити. Отсреща виждаме връх " Манчо" и езерата от които извира река „Марица. Стигаме „Малка Мусала, огладнели вече но не и заситени откъм гледки. Горе на върха ни чакаше "Богородица". Явно статуетката бе оставена от някой планинар впечатлен от красотата извираща отвсякъде. След снимка продължаваме към връх "Иречек". Срещаме и други туристи, които впечатлявам с  подробности от езерото долу вдясно от нас с името „Темно“. Тъмното е в Пирин, а „Темното“ в Рила. Името идва от това ,че е доста по-дълбоко от другите Мусаленски езера. Най-после спираме за глътка хляб и вода. Докато челюстите ни работят съсредоточено внезапно, джиесемът на "Милата" прекъсва планинската тишина, която до тоя момент е смущавана единствено от вятъра играещ по-билата на планината. Естествено притеснена "Мама" се обажда. Успокояваме я с думите, че всеки момент ще сме при нея. Това не и пречи след малко отново да звънне. Стигаме "Сфинкса", който впечатлява със скалната си физиономия.  Това кара апаратът ми, да изскочи от джоба ми неусетно за няколко от поредните си неизтощими щраквания. Пред нас в далечината долу блестят двете езера, "Каракашевото", "Долното Мусаленско" и разбира се хижата. Слизаме долу при палатката, където отдавна "Мама" е изгубила нерви и търпение.

   Налага се отново да се храним. Вече е вечер и слънцето полека бяга към залез. Това не ми пречи да го подгоня нагоре по-пътя към хижа "Чакър войвода", връх "Дено" и жълтите "Саръ-гьолски" езера. Стигам до планинска чешма от което пия студена вода и зяпам залеза, който е интересен не само за мен, но и за апарата в готовност. Захладява. Усеща се края на лятото. Скрива се изцяло слънцето и се налага да потърсим топлината на палатката. Мушкаме се в чувалите и се опитваме да спим. Това не става възможно, защото вътре почва да капе от образувания кондез. Мама не спира да се оплаква, че е мокро, студено и твърдо естествено. Едва изтърпявам да стане пет сутринта и в тъмно хващам пътя към "Каракашевото езеро", с цел да издебна изгрева. Той идва внезапно обагряйки встрани върховете в жълто и докосвайки с отражение  цъфтящите в езерото бели цветове на водно растение. Красота! Но и студ сутрешен който пълзи, хапещ раменете ми.

След бърза закуска при палатката, тръгвам вляво към "Сфинкса", където с поглед  ме изненадва манатарка, успяла да порасне там. Мащерката е прецъфтяла, но гледките не са. А и никога, не ще прецъфтят.

     Стегнали, раниците поемаме надолу към лифта, чакащ ни на връх „Ястребец“. По-пътя срещаме многобройни туристи, които пъплят като мравки сред нас. Едни поздравяват, други не, но естествено е "Мама" да ги предизвика и да накара усмивките им да цъфнат по лицата. Група от Дупница, от Бургас, от Сърбия и разбира се от София са поели пътя на изкачването. Пожелахме им го с "Мама от сърце", като не забравихме да им напомним, че който обича планината, носи боклука в торбата. Милата до мен не правеше изключение, мъкнейки в ръце храна за вечно гладния за отпадъци контейнер, долу в Боровец.

  Доволни, недоволни, уморени и укротени, слизаме в зноя на Самоков, където бързаме да се скрием на хладина в родната ми къща, която заедно с кучето ни Бък, ни посреща с възторжена усмивка.

В.СОФИН 

Задъхан кръговрат!

      Неизвестно защо, все ми се налага да чувам как кръвта пътува нелегално във вените. Открила пътечки, прави обиколки забързано и не щади сърцето. Понякога когато леко се измори и намали стъпки, стига в главата и дори се замисля заедно с мозъка за моментна почивка. Да но следващия приток отзад не дава такава възможност. Ако се натрупа прекалено много кръв в мозъка, главата почва да бръмчи от болка, а ушите се свиват като на котарак, видял опонент за територия. С помощта на щадящо хапче, ако има все още такова отново раздвижвам кръвта задрямала в пътеката на вените. Облекчена тя шурва надолу към корема, свлича се до петите и отново почва да качва своя връх, главата. Да но седнал пред компютъра свил колене преча на движението като застанал пиян пешеходец на зебра. Кръвта спира за момент учудена и принуждава изтръпналите мои свити крайници, които болят от напрежението струпано в тях, да са изправят. Въздъхвайки облекчено възстановила равновесието си, кръвта тръгва бавно нагоре като току що набиращ скорост, влак. Внезапно до ушите ми стига песента и.  Тя ме попарва сънливо и ме омайва като кара зъркелите ми  да премигват сякаш са видели раят.  Пробвам да държа очите си отворени. Сърцето изненадано започва своя справедлив протест. Мозъкът отказва да се включи усамотен и в неведение за ставащото.  Кръвта внезапно ескалира. Търси нов път, избира... Ту отляво, ту от дясно все приижда буйна и опасна. Танцува бясно в пътеки тесни, мисли възникват възбудени несвестни, пристигат копнежи неуместни...

  От толкова движение по пътищата на вените, сърцето се разхлопва. Тялото постоянно смазвано като часовник спира спънато във вечния си ход. Стига се до онзи неизвестен бряг, където всеки подвива крак за да може някой нов, да се пръкне в този свят, на кръговрат суров!

В.СОФИН

Неопитният "ездач" в планината

      Неопитният ездач решил да обязди планината, върви сред Природата, обременен с тежка раница. В нея е успял да напъха почти всичко хрумнало му за момента. Отстрани изглежда, че е тръгнал на почивка, а не да разходи краката си, които скърцат не смазани от движение. Освен, че се е запасил поне с пет бутилки минерална вода, /Че знае ли се каква е у планината?/ пишман планинарят е помъкнал, няколко различни консерви, /“Та знае ли човек, какво може да му се прияде от чистия въздух?“/. Успял е да вземе поне две дебели одяла, защото е чул, че е студено. Две, якета, едно по лефтерно, другото достатъчно яко, та да устоява на вятъра; паста за зъби, четка не само за тях разбира се, но и за обувки, защото трябва да има изрядност. Малка секира, която позволява на клека да са плаши, а на пишман планинарят, да пали огън в непозволени места; хляб задължително, поне два, които чакат да бъдат изядени по-всяко време на денонощието. Все пак на високо се огладнява, нали? За капак е тръгнал с летни обувки, сякаш на разходка в парка. С къси чорапи и панталони, които излагат на показ косматите му крака. Натоварен като истински хималайски шерп, неопитният млад ездач тръгва към висините, които чакат да бъдат обяздени. Прекалено тежката раница обаче почва да го дърпа за краката като му пречи да се движи нормално. Екипиран сякаш отива на война, упорит и вярващ в себе си, новакът поема по-каменистия планински път към някоя от на белязаните от него по-картата хижи. Мисли си, че колкото е по-далече местонахождението където отива, толкова по-добре, ще се чувства зареден от планинския въздух и билките бликащи в ноздрите и очите му, аромат и красота.  След упорито ходене внезапно проумява, че вече трябва да е стигнал хижата. Да но нея я няма пред погледа му още. Раницата неистово го дърпа назад и връща крачките му, които стават все по-разредени. Почти спрял с мисълта, че хижата нарочно го отбягва, тръгва засрамен преварен от няколко по-млади планинари от него. „Щом те го можат, мога го и аз!“ –мисли той и отново крачи напред. Спира за момент край малък поток, отпива от студената вода, забравил минералната в раницата и тъкмо тръгва отново, когато пак е изморен. Струва му се, че гони Михаля. Той го гони, Михаля опитен му бяга.

    Когато зъркелите му изморени от напрежението от дългия каменист път зърнат сгушената сред скалите хижа, той не може да повярва. Как така? Нима вече е стигнал!? Почти се беше отказал от обяздването. Толкова е изморен, че няма сили да смъкне раницата от гърба си. Пада подкосен, сякаш ударен от куршум. Куршумът на разредения планински въздух и висините са го целунали право в краката. Лежи юнакът, а над него притичва хижарят и го свещава със студена вода от близкия шумящ до хижата поток.

-Къде съм? –пита освестилят се пишман планинар и зяпа учуден в очите на хижаря.

-Бих казал, на сигурно място! –отвръща му той с подходяща, щадяща нервите на новака усмивка.

-Сигурно място? –пита не вярващ в чудесата измореният пишман, планинар.

-Е, не е раят, но поне, ще можете да се подслоните при нас за през нощта. –предлага хижарят и сочи гостоприемен, отворената пред хижата врата.

-А не! Нали мъкна палатка! –отвръща новакът отказвайки грижите и се втурва неочаквано намерил сили към поляната, където се опитва да сглоби временното си убежище. Това не му се удава лесно, защото никога не е виждал как става това. Добре, че хижарят е добра душа и му помага при това съвсем безкористно.

Все пак го предупреждава, че с тази тънка палатка навън през нощта ще му бъде студено.

-Ти не бери грижа за мене. Нали имам спален чувал? –казва горд със себе си новакът и показва лефтерен, изработен сякаш от хартия чувал.

-Както искате! –Казва хижарят. –Все пак вие ще мръзнете...

След тия думи той се отдалечава и оставя, както пише в книгите си за Винету Карл Май –„Грийнхорнът“ –сам да са оправя. Което ще рече че зеления човек, колкото и възрастен да става все зелен си остава. Новакът не подозира на какво ще се натъкне. Нощта не закъснява. Хапнал малко, защото все пак умората си казва думата, грийнхорнът си ляга в палатката. Когато вътре се образува кондез и започва да капе студена вода отгоре във врата му, той е възмутен. Нищо такова не е прочел в книгите за пътешествия. Принуден да трака цяла нощ със зъби, премръзнал, ругаещ целия свят осъмва сред падналата слана отвън. „Как така, при това през август?“ –мисли той, а не знае, че планината винаги носи изненади. Той разбира се не е против тях, но поне лошите иска да са спестени. Уви! Природата никога и никому нищо не спестява. Човек само може да се надява, но не и надежда някаква там горе високо да очаква. Планината чака да бъде обяздена. Тя чака, но не всеки може да язди неопитомено животно. А вярвайте ми приятели, планината колкото и повече да се качва, все си остава дива и неопитомена.

На новака обаче това му идва в повече. Едва разсъмнало, кисел като лимон, небръснат, не умит невчесан, изоставил част от екипировката си, безславно не спечелил войната, той тръгва надолу сподирен от усмивката на хижаря, която  ще сънува и вижда пред себе си цял живот.

   Естествено е когато в понеделника отиде на работа и колегите го запитат: „Как беше?“

Ще махне с ръка някак измъчено и с бликаща от ентусиазъм усмивка ще каже:

-Оставете се и Вие...! Идете и вижте! После ще коментираме. То язденето беше хубаво, но планината когато рече теб да язди, тогава става страшно...

В.СОФИН 

Августовски зяпач

Обгърнат от тишината в здрача -

от топлината августовска на зяпача,

звездите гледам, крача.

Препъвам се, за Луната плача!

Обзет от паниката на копнежа,

ръце протягам, молещ небесата.

Опитвам с очите да разрежа,

проклета черна, тъмнината!

Внезапно блесна окрилена,

събудена от нейде светлината.

Като волна птица устремена,

пред мене литна, пъргаво зората!

В.Софин

Зад прозореца

                                                           

        Трима приятели играели на карти и наблюдавали от време на време, неуморния плющящ дъжд отвън.

   Първият се прозял отегчено, махнал с ръка към прозореца и казал:

-Хм! Много важно!

Вторият добавил мигновено:

-Вижте! Леко влажно!

Третият за да не остане най-назад избликнал думите:

-Да-а! Времето е тажно! Реве навън, дъжд проклет, протяжно!

В.СОФИН

Самоковско утро!

Когато Слънце лакомо погали

върховете борови с целувки,

и утро мило, объркано запали

заспалите на вятъра преструвки -

а красива Рила от високо блесне,

отдалеч със ласкава усмивка,

и реката Искър, тихо се отплесне

вдъхновена с песен на щастливка -

градът на самоковите тогава,

облича лятната си нова риза,

а денят любим на всеки дава,

свободен въздухът, да влиза!

В.Софин 

Красива си Мария...!

     Всяка една уважаваща положението си в обществото жена, обича да чува комплименти от мъжете. Ако вие сте млад и необвързан, това може да ви се удаде, защото във вас кипят хормони, които жадуват да получат облекчение. Заглеждате се по-всяка засукана и не засукана достатъчно красива мацка и казвате на всеуслушание:

-Ах! Колко сте красива само! Облечена сте в унисон с времето и разбира се... Как можах да забравя... Днес именно това е модно да се носи... –казвате това имайки в предвид модата за момента и леко намигвате с око, като гледате това ви поведение, да не обиди срещнатата дама срещу вас. Някои от срещнатите персони само ще ви се усмихнат и ще ви отминат безмълвно уверени в казаните от вас думи. Други ще ви благодарят мило и това ще е от ваша страна повод да ги поканите на кафе. Но като цяло всички ще се щастливи, че вашият млад ястребов поглед се е спрял именно на тях.

   Но друго стои положението, когато вече сте успели да оплешивеете, да пуснете коремче и разбира се, да напреднете във възрастта. При това дори сте женен. Знаете много добре, че вашите комплименти в ушите на други жени, не биха направили достатъчно впечатление. За това като цяло обзет от пролетно или лятно настроение, пробвате да пробиете черупката на милата до вас жена за която сте венчан от дълго време.

Като за начало и кураж, дръпвате една ракия и когато пред погледа се материализира вашата благоверна казвате:

-Днес си много красива Мария! –мисълта ви е, че до всеки уважаващ себе си мъж стои поне по-една Мария. Да но вашата е Мариана, а не Мария нали?

-Ти какво? –почва ви милата. –Да не си пиян?

-Не! Просто съм щастлив, че те има и ми се виждаш прекрасна...

Тука милата ви прекъсва:

-Не стига, че се казвам Мариана, а ти все виждаш в мене, сигурно оная Мария, някога от твоето минало. Това е обида, а не комплимент! –заключава жена ви и ви гледа на кръв.

-Но аз само...

-Какво ти само?

-Исках да бъда мил!

-Щом искаш, направи вечерята, налей ракията в чашите, вдигни наздравица и накрая измий чиниите!

-Да... Веднага! –казвате и окрилен действате. Когато вечерта приключи и вие се доближите в кревата до леко похъркващата ваша половинка при това като огладняло куче за салам и се опитате, казвам само се опитате да пуснете закопнялата ваша ръка за ласка, дочувате:

-Сега пък какво искаш? Лягай, че утре си на работа в пет! Нали не искаш да се успиш?

Чувате се да казвате огорчен:

-Ами, аз само исках да ти пожелая лека нощ скъпа и да получа целувка за вечерята на свещи...!

-Виж какво му се е приискало... на дъртото. Ти да не си закачал пак колежките бе?

-Не мило. Просто днес няколко от тях на име Мария имаха имен ден.

-И какво от това?

-Ами мислех...!

-Не е време за мислене, а за спане!

При това категорично изказване от любимата до вас жена, огорчен вие забравяте за комплиментите. Не виждате по-далеч от носа си. Забелязвате само забележките на шефа ви. Колежките зяпат във вас с очакване, но вие убит духом, останал без глас, преглъщате на сухо и си спомняте за младостта, когато комплиментът се посрещаше радушно от всички Марии по-света.

В.СОФИН

Душица - последна част

                                       Душица - последна част

    Мислех си, че Душка вече е остаряла. Но оказа се, че все още има мая в нея. Изненада ни, когато успя да ни покаже новата си придобивка. Тогава роди две съвсем здрави котета, като едното, разбира се Тошко бе доста едро бебе. Сестра му Чуцинка, дребна но особено активна в игрите и закачките още от малка бе доста палава. Демонка, страхлива по-натура успя да ни изненада с женско коте, което кръстихме едва по-късно с името Бъзливка. Оказа се доста плашлива и бе нужно време да преодолее страховете си. С мен успя, но от другите бягаше. Красива котка беше. Бяло и оранжево се преплитаха в козината и. Естествено, че и Чуцинка бе доста красива. Душица бе дала всичко от себе си. Обучаваше всички котета. Дори прескачаше в кашона при внучката си Демонка, уверена, че тя не може да се справи като майка.

  Един летен ден, когато котетата бяха на няколко месеца със семейството ми отидохме на планина. Останала вярна на поста си, макар, че ни нямаше три дни, Душица се грижеше за цялото котешко семейство. Бяхме приятно изненадани, когато се прибрахме. От някъде надушила ни, тя се появи придружена от всички.

   Започна обучението. От къде ги хващаше тия мишки, не питайте, не знам. Но виждах как успешно Чуцинка успяваше да вникне в урока. Тошко също се справяше. Бъзливка естествено бе последна, защото изпитваше паника от всичко.

    Един летен ден, наследничката на Душица изчезна. Беше бременна. Явно нещо и се беше случило. Така и не разбрахме какво се бе случило с Чуцинка.. Почуствахме се ощетени. Особено синът ми, която много я харесваше, защото му напомняше за другата дъщеря на Душица, Чуца.

   Тошко обаче не остана без грижи. Редовно виждах как беше обучаван да се мие. За разлика от него Синковецът се оказа мързеливец. Лягаше и заспиваше без да е направил тоалета си. Интересна гледка бяха, Душица и порасналият по-голям на ръст от нея син, Тошко. Обичаше той, майка си. С нея се считаше защитен. Спеше до нея, а тя все го миеше. При това не и омръзваше, да го чеше зад ушите и да го приласкава като малко котенце. Красива идилия, но винаги идва след време и нещо непоправимо.

 В един определен момент когато се оказаха цяло котешко семейство, когато бяха точно шест всички обичаха да спят върху мен. Така се и роди стих посветен на тях.

Душка, ветеранката; Демонка, синчето и Синковец, Тошко, Чуцинка и Бъзливка.

                                                                Котешка  натурална грейка

Мъркаща на пълни обороти

не обикновена грейката работи –

Първа котка ляга във краката

студени често, топли ходилата!

Да не скърцат болни двете

втора сгрява коленете!

Пристан намерила в каюта

трета дреме тихо в скута!

Завзела място на гърдите

четвърта топли, зимни дните!

Вместо с шапка на главата

зад тила съвсем позната

мърка пета, най-добрата!  -

Душица- Мушица най-милата!

Когато застанеха над паниците и разбира се чуех ръмжене, веднага въдворявах ред. Душица пред почиташе да ги гледа как се хранят. Едва когато останеше сама искаше ядене от мен. Не оставях бездушен към мяукането и, и и режех от колбасите в хладилника.

  Отмина още една тежка зима. Котките събрани около камината спяха задружно на топло. Пролетта на 2015година се оказа студена и безпощадна. Март дойде ядовит и снеговит.

  Една вечер, когато изобщо не очаквах Душица, дойде да си легне при мен. Напоследък не можеше да се вреди от другите. Остаряла Баба Душка отстъпваше по-лека фронта си. Легна върху гърдите ми и така остана през цялата нощ. На сутринта заминах на работа.

 Повече не я видях. Питах се как така тя бе предусетила, че ще се разделим при това завинаги. Цяла нощ не мръдна от мен, сбогувайки се по-своя си начин. Но не само тя изчезна и Бъзливка е изпари някъде. Остана пустота в гърдите ми.

 Тошко, Демонка и Синковецът останаха. Временно. На следващата пролет изчезна и Демончето.

Сега си имам наследството, Тошко и Синковецът, които често разменят лапи. Естествено по-младия макар и по-едър благоразумно отстъпва. Синковчето се оказа боец. Налита и на по-едри котараци от него. Носи и последствия. Многобройни рани, които все трябва да лекуваме. Като си помисля, че като коте беше безкрайно страхлив.

   Времето без милост завъртя колелото си. Всичко тече, променя се. Но не и спомена за котешкото семейство и Душица-Мушица, която не беше просто котка, не беше и куче, но бе с душа като на човек, който знаеше как истински да обича и да се разделя макар и завинаги!
В.Софин

Вълшебен калейдоскоп

Листа играят с вятъра -
зелена песен ги разхлажда.
Усмихват сенките театъра -
вечерно, светлина ги ражда.

Деца се ровят в пясъка -
търпеливо замъци издигат.
Море се вслушва в крясъка -
в зората, чайките пристигат.

Небето вижда блясъка -
начервени устни се облизват.
Вълните мамят с плясъка -
брега на който се нанизват.

Целувката усеща чувството
неустоимо, любовта привлича.
Тръпката рисувана в изкуството,
знае как с вълшебство да обича!
В.СОФИН

Набухнал!

  -А бе Нане! Като те гледам, видиш ми се набухнал? Леб ядеш ли?
-Ручам по-един самун само... Да не е много?
-Ручаш ти, ама он е с набухватели!
-И какво от това?
-Па ете, това! Набухваш като лебо у коремо!
В.СОФИН

Бих искал да съм мил...

                                                                            

Бих искал да съм само мил,

галещ връхчетата на цветята.

Бих искал  да съм открил -

простор за птици в небесата!

Бих искал да съм горски път,

осигуряващ сила на краката.

Жадувам, да съм райски кът,

носещ мир на хората в душата!

Мечтая на всеки да раздам

от вятъра, Слънцето, Луната.

Тогава наистина ще знам -

управлява ли се светлината!

В.СОФИН

Мисъл пуста...!

    Пустата му мисъл! А я мъча, тя ми бяга. Опитвам да я гладя с ютия. Пробвам да я мамя с шоколад. Експериментирам, стягайки я в менгеме. Дори дръзвам да и чета любовна поезия. Вместо да се зарадва и ми благодари, както се казва от сърце, тя се намръщи и се огъна в поза на хармоника. Изпадна в ярост показвайки ми другата страна на нещата. Гладни много. Страдащи болни, също. Пренебрегнати и угнетени мнозинство. Пари няма! Светлина в тунела няма. Какво тогава?

   Злоба извираща сред паветата на улицата и напукания от наводнението асфалт... 

  Днес пълзят задъхани, обезверени хора, които все още търсят запазено място под слънцето, което днес августовско без милост пече и не дава надежда за въздух, който да  разведри нагорещената система...

    Завист, измама, алчност, бездушие...

  Дори мълниите днес магнитно долетели от небесата, не успяват да освежат мисълта. Дъждът изсипан тропически не въдворява ред, а позволява на улиците да се давят във вода, която помита всичко най-хубаво - любов, вярност и постоянство в идеите на всеки от нас, дребните мравки, които хранят света.

 

В.СОФИН

Омръзна ми...!

Омръзна ми да бъда само звук,

крещящ за помощ сред реката.

Омръзна ми да бъда вместо чук,

наковалня бита злостно в тъмнината.

Омръзна ми да бъда зеленчук,

дърпан силом от съдбата.

Не искам да бъда и боклук

стихийнно влачен от водата.

Омръзна би да бъда, нечий шут,

мачкан безмилостно в зората.

До скоро скрит, трябва  да е чут -

гласът ми, жадуващ свободата!

В.СОФИН

ОСВЕЖАВАНЕ

   Нужно бе, някой да го подкрепи. Нямаше друг начин, иначе изпускаше ситуацията от контрол. Почти се бе просълзил от създаденото напрежение разстилащо се във въздуха. Езикът му изцяло вързан на фльонга се опита да помогне. В резултат се чу фъфлене, което не разведри атмосферата, а само успя да я нагнети достатъчно,  защото няколко едри сълзи без милост, паднаха пред него и го озадачиха.

  В този миг единствен, ненадейно прозвуча освежаващ смях. Най-обикновен нищо не значещ за никого, но облекчаващ. Не беше неговият, който би прозвучал като плач на недоволно дете лишено от любимата играчка, а нещо мило, което спаси положението. Бликналият като фонтан, дързък смях на служителя, реши затруднението, възникнало пред всички.

    Шефът се почеса, небрежно избърсвайки потта от челото си. И в този миг набрал неимоверно сили от чутия освежаващ смях, ревна заповеднически:

-Какво гледате? Какво зяпате безцелно? Бързо на работа всички! Да не би, да искате от мене да се лиша от удоволствието да почивам и да бачкам вместо вас?

Загледан в ниско сведените гърбове на смутения колектив, шефът проследи със задоволство как всички се пръснаха, ничком по-работните си места.

   Чудно нещо стори бликналият внезапно, облекчаващ ситуацията смях. Не само успя да изкара търсените, до скоро скрити от езика на шефа думи, а дори накара мързеливия колектив да раздвижи системата, носеща пари. Пари, които топлят студени, сърца не можещи да вникнат в простите откровени, неща за тях, които са: Вяра, Надежда и Любов!

В.Софин