Прибой!

Когато докоснем мечтите

и вятърът кимне: „Здравей!“-

тогава излизат звездите

и лъхва ни, топъл повей!

Когато пипнем в алчност парите

и смутено Слънцето се скрий -

тогава наяве изкачат, сплетните,

отнето сърцето, престава да бий!

Когато усмихнем рано зората

и вълната пристигне в покой –

тогава очите притваря Луната

за новия идващ любовен прибой!

В.СОФИН  

Докосване

Докосвам искрен любовта ти,

вкусен поривът от устните, тръпчив.

Чувства плачат в мене осъзнати,

твоят поглед, прави ме щастлив!

Зървам прелестната ти усмивка -

танцува блясъкът в косите, жив!

Слънчев лъч, росица пивка,

изпивам те, наистина щастлив!

В сърцето мое се прокрадва,

препускащ твоят, сладък взор

Хващам го, любовта ме радва -

очите ти, правят ме щастлив!

В.СОФИН

Торта за преглъщане

      Когато я видяха в сладкарницата, тъй самотна, тъй опечалена,  хората впериха невярващи очи в нея. Отначало просто я съжалиха. Наглед изглеждаше привлекателна. Неустоима почти. Нямаше и как да не е. Та нали беше създадена за красота. Спираха се удивени хората и питаха за цената.

-Не се продава! –заявяваше продавачката и с усмивка обясняваше, че е запазена.

-Как тъй запазена? –възмущаваха се клиенти и я преглъщаха, но само с поглед. Някои дори се осмелиха да оближат витрината пред тях. За момент това им се стори подходящо. Но само за момент, защото стъклото отпред пречеше да се осъществи, вкусен контакта. Толкова близо, до всички погледи, толкова ароматна... Направо им се пръскаха сърцата от вълнение.

 Няколко деца също залепиха очи там. Майките им се опитаха насила да ги откъснат. Нямаха успех. Наложи се бащите да вземат нещата в ръцете си, като едва откъсваха малките палавници от витрината, която пазеше вкусотията...

  А пък чудесията, украсена с розов крем, извисила връх на няколко етажа, гледаше надменно отвътре всички в очите. Сякаш казваше:

-Ще си хапнете от мен, но няма да успеете да ме преглътнете!

   Напорът пред витрината нарасна. Напразно продавачката обясняваше, напразно молеше за разбиране. Не издържал напрежението в очите на разплаканото си дете, млад мъж удари без жал витрината. Тя се пръсна на парчета. А горделивата, ароматната, вкусната, направена с любов от майстор сладкар ТОРТА, излетя от трона си и падна долу на земята разбивайки се на няколко парчета. Глазурата покапа навсякъде и се размаза по всички. Залепна по-дрехите като лепило. Цялата идилия, цялата приказка свърши. Детето продължи да плаче, бащата да се извинява, а продавачката да надига глас от възмущение. Тортата бе запазена за сватбеното тържество на двама влюбени, които не можаха да почерпят гостите си. Те също си тръгнаха опечалени и гладни разбира се. И всичко това, заради една Торта, която се беше осмелила  да се подиграва с чувствата на всички.

В.СОФИН  

Обичах родната ни къща...

Обичах родна старата ни къща,

където мил споменът ме връща.

След училище на прага чист

майка с радост ме прегръща,

пък татко с питащия поглед,

дяволито към мене се обръща:

-Колко двойки, имаш днес?

Съобщавам радостната вест:

-Спънах се единствено на тест,

по-който имах само шест!

-Навярно спъна се на смятане?

-Уви! По-физкултура на прескачане...!

В.СОФИН

Лепнеща любов

В прегръдка здрава хваната от клещи,

всеотдайна, готова винаги за срещи,

тръпнеща, галена от ласка веща,

любовта лепне в дланите горещи!

В.СОФИН

Сънувах странен сън...!

    От утрото усмихнато вдъхновено вкусих. За обяда Слънцето с керемиден тен, изкусих. За вечеря залезът червен като ябълка, опитах. И накрая, когато нощта дойде с мечта, по литнах... И успях! Звездите захаросани за десерт с очи, погълнах. Но понеже бях още гладен, приключих с жълтия като пъпеш резен от Луната сладка, с широка прозявка.

    Когато на другата сутрин отново утрото изгря, огладнял хукнах пак да закусвам. Този път успях и глътнах много, черно кафе. Опитах да го прокарам с прозрачен въздух. Не се получи, но хапнах на комшията, ранния усмихнат поздрав. Почувствах се сит, поне за известно време. Когато срещнах в градината цветята, не издържах и нахраних за обяд, погледа си с тях. Все още обаче, бях много гладен. За това в следобеда дръзнах да захапя чувства от написана с талант от неизвестен автор, книга. Вълшебни чувствата, бяха толкова много, при това толкова различни, че блясъкът в очите ми порасна, а вечерята ме тласна в приказка, прекрасна... За една принцеса, кашкавалена от хляб направена, в галета от яйца оваляна и от печка топла, галена... Едва тогава донякъде заситих моя глад. Накрая за десерт, обърнах чаша шоколад.

   Сънувах странен сън. Всъщност оказа се, че съм глътнал неподозиран топъл разказ, сервиран ми от  приятелка с чувствена усмивка.

В.СОФИН 

Необикновената история на пачето Перо!

         Сънувах странен сън в който спорех с едно Перо. Съвсем обикновено, паче. Все пак необикновеното в него беше, че бе успяло да съхрани спомени. Толкова написани истории, толкова съдби, любови, разочарования, успехи... И всичкото това, създадено с помощта на писателя. Името му никой не помни вече. Никой дори и не го споменава с думи. Сякаш никога не е бил, не е живял. Перото обаче помнеше писателя и как само! Та нали всяка вечер насилствено трябваше да работи за него. Да пише истории, които бяха необичайни. Някои от тях така вълнуваха Перото, че то поспираше за момент, пускаше не въздържано капки от мастилото върху листа, сякаш сини сълзи и като преминеше истерията му, продължаваше скрибуцайки пътя си между редовете, начертани мислено от автора. Не известният, който пишеше за нещата от живота. Плачеше Перото, съпротивляваше се, но бе безпомощно. Действията на писателя просто бяха, непредсказуеми. Невероятно но, той умееше да скача от тема в тема. Така умело гъделичкаше думите, така ги извърташе, че понякога Перото озадачено, спираше. Понякога то, въздържано не пускаше следи от сините мастилени сълзи върху листа, а просто изчакваше да мине тръпката на удоволствие. Перото се радваше на смешните истории, които на моменти караха почерка на писателя да изкача неконтролируемо от редовете и да спира за почивка. Преди да продължи почти сухо, то биваше топвано насила в мастилото. Захранено с нова порция, Перото поемаше отново пътя на приключенията. Изкачваше планини, спускаше долини, поемаше към градове, радваше се на селата и хората, които танцуваха щастливо на празници по-площадите. Имаше и лоши дни, когато също като писателя, то плачеше скрибуцайки насила върху листа... Виждаше, гладни ненахранени, безпомощни деца, просяци, които търсеха хляба си в боклука, неизвестни болести които отнемаха живота на хиляди невинни хора, войни водещи до тъга в душата на всички, търсещи мир и любов. Такава нямаше...! Жестоката действителност измислена от алчността в която някои попадаха, лишаваше, другите от щастие. За това Перото плачеше. Но и търсеше изход към мечтите, ония сладки мечти към вярата в човека и доброто, в любовта на Природата, която дава живот и забравя за момент, смъртта...

   Времето не бързаше... Времето изчакваше... Да но понякога и то губеше търпение като Перото. И вършеше неудобни неща. Отнемаше животи, които трябваха да продължат да създават чудеса на Земята. Оставаше лошото да се шири, да мами  невинните... А чувствата бягаха уплашени от истинското, близко до сърцата на всеки един невинен вперил поглед за щастие, което бягаше...

    Перото проскърца сякаш за последно и докато се усетя отнякъде изпълзя отвън слънчев лъч, който подскочи върху одеялото с което бях покрит, ухапа  топло ръката ми, бръкна в току що разтворените ми от удивление очи и сякаш чух тихият му поздрав: „Здравей! Време е за ставане!“

   Надигнах се от скърцащото от не удоволствие старо легло. Отстрани на нощната масичка до мен лежеше Перото. Същото като в съня ми. Да но не съвсем. Това беше ново, още не хукнало по-приключения.

    Внезапно се осъзнах. Вчера го намерих съвсем случайно на пътя. Лежеше, валяше се в праха и чакаше своя избавител. Наведох се с любопитство и преди да осъзная какво правя, съм го мушнал в джоба. Вечерта докато се събличах за лягане, нещо ме убоде. Беше Перото, което поставих на шкафчето за другар през нощта, и което съвсем развълнувано от спасението си ми разказа, тази сънувана от мен, история.

В.СОФИН

Необичайна анкета

      Любопитен местен вестник решил в царството на шопите да проведе анкета. Естествено темата била не само закачлива но и докачлива. Направо скокотлива с въпроса: „Търсите ли шопите?"

След го като задали на първия срещнат, той отвърнал учудено като слисал анкетьора с думите:

-Е кажи ми! Оти да ги тражим? Щом сутрин излезем у дворо и кучето ми Пирин се обади за да ме поздрави, чувам Гена комшийката, която плюе по-мене: „Пусто да ти остане пцето! Те на, събуди, детето! А оно, горкото, кеше да спи още! Не видиш ли Пешо, вънка свети Луната, темно е още?"

В.СОФИН  

Не мразя, но не я и обичам!

                                                       

     Не я желаех! Бога ми, дори не я исках...!  Тя ме лъжеше, че целия свят ще бъде мой и в краката ми! Мамеше ме, с бляскавите си страни, но ми показваше и другите, които не знаеха как да се измъкнат от мрака на кръговрата в живота... За това, не я обичах...! Чувствата ми към нея, бяха хладни, дори противоречиви...

  Но нямаше как да избягам от затворения кръг. Не можех, а и днес не мога за миг да се изплъзна. Бях вкаран насила в системата и тя ме работеше...

   До такава степен ме обработваше, че когато я видех толкова примамливо необходима, а всъщност прекалено чужда, не устоявах и ругаейки я, грабвах от нея... Държах я здраво в обятията си! Стисках я в потните си ръце. Не! Не я целувах. Просто насила карах ръцете ми, изтерзани от черния труд, да я вкарат в портфейла.

  Заплатата идваше, а и днес проклетата идва за да ми покаже, колко много всъщност съм жалък. Колко съм безкрайно слаб...

 За това и я мразех. Мразя я и днес! Естествено, тя ме презираше, съзряла в мен дребния червей, опълчил се срещу статуквото... Въпреки всичко обаче, и двамата с нея имахме нужда един от друг. Нали казват, че противоположностите се привличат.  Направо лепнат неприятни на ръцете, парите които се подиграват с мечтите, не само с моите, но на всички хора, които не осъзнават кръга в който безпомощно са попаднали и от него естествено няма измъкване. Няма спасение!!!

В.СОФИН  

Крачета боси!

В пясъка крачета боси,

които примамливо жената носи,

днес задават куп въпроси:

-Кой мъж с комплимент, ще ги подкоси,

та целувка топла да изпроси?

...........................................

Гледам в пясъка на плажа.

Чакаше ме той да кажа,

имам ли и днес куража,

атрибути с поглед алчен,

в женските тела да мажа!

........................................

Трябва някак си да отбележа:

В очите ми стои сърбежът,

моят поглед на невежа,

вечно търсещ у жена, копнежа!

В.СОФИН

Пролет късна...!

От сърцето мое се откъсна

родена мисъл за жената.

За обич и красота възкръсна

с пролетния зов в душата!

Любовта пристигна късна

усмихна в аромат, цветята.

Моята обърканост прекъсна.

Чувства изгориха, самотата!

Видях, че синьо езеро блести.

Впечатлен бях от нейните черти.

Смълчан животът не спести,

удивен потънах в женските очи!

Спасителен потърсих бряг,

потопен в книги за разтуха.

Дори ударих мислено на бяг

Но пак уловен се върнах тука.

 

Пролетта възникнала в душата,

докосна мило, мисълта ми късна.

Езикът бликна с поезия за жената,

сърце удари - с красива обич, блъсна!

В.СОФИН 

Впечатлена любов

                                                                  

Всяко косъмче уплашено настръхна,

когато любовта, неопитно се пъхна,

под юргана любопитно и въздъхна,

впечатлена от краката потни -

от които, неохотно вдъхна!

......................................................

Преглътнах рано утрото засмяно,

красиво погълнах го видяно.

Разроши то, косите ми припряно,

в очите бръкна, сякаш бе пияно.

После мило, спъна ме в коляно.

Показа ми до масата презряно,

забравено ракиено шише, подпряно!

...В.СОФИН..................................................................

Удобна приватизация

-Що си толкоз омърлушен приятелю? –попита ме приятел срещнал ме в кръчмата да се наливам, сякаш алкохол не  бях близвал.

Отвърнах му с пиянски глас:

-Приватизираха свободна, мисълта ми...!

-И за колко пари я даде?

-Не я продадох...! Дарих я без пари...

-Толкова евтина ли струва, мисълта ти...? –учуди се приятелят.

-Не! Напротив! Съвсем не е евтина. Какво приказвам, не продаваема е... И затова просто я дарих...

-За себе си какво остави?

-Общата мисъл на другите...

-И коя е тя, приятелю? Коя е?

-Каквото кажат, каквото сторят... Все са прави...

-Кои?

-Ония най-правите, дето ни напътстват да вървим, дали вляво или вдясно, за тях няма значение. Важното е да ги следваме. Това е...! Друго няма!

В.СОФИН 

На лов за слънчеви зайчета!

                                                           

      Ех! Ако знаете как обичам лова...! Какво приказвам? Едва дочаквам да сипне зората и хуквам буквално за зайци в близката борова гора. И за да не скучая взимам с мен на разходка, верния помощник Бъки, който не се разделя с усмивката си през целия път. Пускам го свободен пред мене да надушва следата на зайците. Вместо да се впусне усърдно в преследване, той търси някъде по-пътя кален гьол, където се къпе. Да но затова пък аз, не дремя, а пробвам да уловя скачащите покрай мен, слънчеви зайчета. Гледам ги с жаден поглед как бягат по пътеката, скачат по-тревата; мушкат се в клоните на боровете; крият се показвайки единствено слънчевите си лапички от храстите; играят по-върховете на цъфтящите билки, и дори се осмеляват не само да галят тревите, ами и скачат мигновено в очите ми, които безпомощно се опитват да ги задържат. Направо не само, че ми се присмиват, а дори виждат в нас с кучето ми, пишман ловци. Да но ние или поне аз не се отказвам. Пускам на високо, хвърлям ласо от очите си върху  един ствол, където подскача мило, мъничко слънчево, зайче. Тъкмо го докосвам, какво приказвам, почти го бях уловил и то скача на съседния дънер с усмивката си, която не спира да извира от муцунката му.

  Внезапно зад мен изкача щастлив от банята си в калния гьол Бъки и се отърсва в мен с цел да освежи действията ми. Е да, усетих пръските, но бях толкова зает да преследвам слънчевите зайчета, че почти не обърнах внимание на усмивката и закачката на кучето, щъкащо щастливо до мен. Обърнах се за да видя дали е останало нещо от гьола зад мен. Видях как отгоре му жадно плуваха лъчите на слънчевите зайчета. Направо облизаха водата почти до шушка. Опитах с дебнеща походка да ги уловя, докато пиеха. Хванах рядка кал, а те хукнаха някъде между боровете с кикот като, че ли бях успял да изкарам гъдела в тях. Внезапно ги видях как от преследвани станаха преследвачи.  Водно конче уплашено изхвръкна от гьола и се вдигна във въздуха. В копринените му криле играеха безброй бляскави, слънчевите очички на присмехулно, подскачащите, зайчета. Подгоних ги въодушевен, съвместно с Бъки. По-чевръст от мене, той почти ги хвана, но почти, защото стигна до ленивия, кротко дремещ поток, видя зайчетата вътре, как плуваха безметежно и скочи за поредната си баня. Изплашени от неочакваните действия на кучето, дългоушковците избягаха в близката ливада, където ухаеха полски цветя и билки.  Няколко особено трудолюбиви пчели също жужаха наоколо, събирайки цветния прашец. Вечно закачливи зайчетата играеха с крилата им, които прозрачни блещукаха примамливо като диаманти.

  Наблизо вдигнали главици, първите есенни минзухари напразно се опитваха да  скрият лицата си от зайчата, гладна захапка. Изцяло пометени, те бяха мило опоскани и дори росата криеща се в тях, бе погълната от вечно жадните „Слънчовци“.

    Видял това се втурнах на помощ на минзухарите, преследвайки отново зайчетата. Срещу тях се зададе стадо овце и те не забравиха да се заровят в руното им. Гледах безпомощно отстрани как щипеха телата им с топлата си зайча закачлива, слънчева усмивка. Не устояли на подигравката овцете се скриха в гъсталака заедно с овчаря, където се изтегнаха на сянка. Зайчетата се опитаха да ги последват. Едва няколко успяха да се промъкнат, но съвсем за кратко. Слънцето техният най-мил покровител и родител, който ги създаваше, контролираше закачливите им действия. Внезапно разсърдено от нещо, то скри лъчите си зад задалите се облаци и зайчетата, милите дългоушковци, изчезнаха сякаш никога не са били.

   Изумен от преживяното подканих кучето си да си ходим. Усмихнат той не се помая, а скочи върху мене, улавяйки ме в лапите си. Дори успя да оближе лицето ми, което бе успяло да се изпоти от напрежението при лова. Почувствах се като негова законна плячка. Все пак Бъки успя да хване нещо, докато аз гонех „Михаля“ през цялото това време. Доволен от разходката си той скочи пред мен и хукна към вкъщи, където котарака Тошко дремеше щастлив на терасата.

   Да но слънчевите зайчета бяха успели да превземат и неговото убежище. Прибирайки се видях как топло небесното светило внезапно изплува от облаците и хвърли колебливо лъчите си, към Земята. Няколко палави зайчета подигравателно разрошиха козината на котарака, мушнаха се проверяващи за кал в ушите му и дори нагло го дръпнаха за мустаците. Тошко не им обърна внимание. Все пак зайчетата макар и закачливи топлеха козината му която обичаше да ги лови, явно с търпение.

   Впечатлен от цялото това видение и разходката която бях направил, ми стана безпределно ясно, че когато отново съмне и Слънцето ококори очи, двамата с Бъки, ще бъдем пак там сред боровата гора, потока и ливадата, готови за новия си пореден лов на слънчеви, любопитни, не обикновено мили, зайчета.

В.СОФИН 

Много съм добър!

           Веднъж един скромен на вид човек си повярвал, че е много добър във всичко. Каквото и да сторел, каквото и да създал, все намирал повод да развесели съседа си Гошо с думите:

-Е-е! Нема друг човек, като ме нека! Много съм добар!

-Хм! Добар си у приказките! Видим я! –усмихвал се Гошо и отминавал комшията, който се перчел.

Вкъщи намирал повод да усмихне и жена си с думите:

-Скъпа, мила! Да знаеш, колко много бех днес добар! Шефо ми вика работи и ще те похваля...

-И какво? Похвали ли те? –попитала обзета от любопитство Ганка жена му, която знаела колко нейният Гьоре е мързелив.

-Забовари он. Забовари. Оная стажантката дето я взе. Все у нея му са очите. Току виж изпаднали нека де...

-Абе я като те гледам. Май тебе некаде са ти паднали очите...

-Дека може?

-У мързела, там! Я покриво тече на кащата, дръвата не цепени чакат зимата, а ти се фалиш...! –изсъскала Ганка фучейки и изскокнала да иде на фризьор.

Гьоре се замислил.

„Ами я и у това съм добар, да не върша нищо. Секи мое да работи, но Гьоре знае и да почива. Я да ида до кръчмата със съседа Гошо, да черпи по-едно.“

Кой кого черпил не се разбрало, но когато си тръгнали развеселени от там с песен на уста, внезапно завалял проливен дъжд. Гьорето който се считал за добър познавач на времето се обадил между гърмотевиците:

-Виде ли Гоше? Много съм добар. Още преди да влезем у кръчмата ти рекох, че ще вали, а ти викаш, нема.

-Нема, ама пък я нали ти казах да си вземеш чадъро, щом че вали. А ти го остави дома. Нека сега те вали!

-Оно и тебе вали. Я ела тука да се скрием на кмето под широкио покрив. Тука нема как да не останем сухи. Видиш ли, колко съм умен и добар?

-Убаво, да ама обущата ти не мислат така! Виж пливат у вода! –показал с пръст Георги на Гьорето галошите му, които бъкали от влага, защото дъжда безпощадно се изливал навсякъде около тях.

-Е па и ти Гоше! Та нали днеска бех решил да ги изперем. Оно като се замислиш, нали видиш, дъждо свърши, сам тая работа. На мене остави само да ги турна, да се сушат. Виде ли сега колко съм умен и добар?

-Хм! Добар си ти у приказките Гьоре. Само у них! –усмихнал се Гошо, развеселен не толкова от думите на съседа си, колкото от появилото се след дъжда топло Слънце, което ги накарало да се размърдат към домовете си, където отдавна ги чакали половинките им с приготвени ядно реплики, че и двамата са много добри, но само у пиенето.

В.СОФИН 

Замечтано утро!

Отвори утро очите замечтано,

пръстите погали вдъхновено!

Слънчевия лъч събуден рано,

ухапа небето във червено!

Замислен вятърът въздъхна,

изгони облаци насред полето.

Розовеещ там, успешно пъхна,

блясък в сивотата на градчето!

В.СОФИН   

Съвестта!

                                                                                    

     Съблякох я! Какво приказвам! Не и оставих дреха. Ей така я пуснах, гола. Съвсем сама на свобода. Съвестта! Огледа се тя и ожаднял във мен, съзря. Усмихна се мило на шега. Мушна ме приканващо в ребра и ме вкара в кръчма, да я разбера. След три ракии, беше тъй добра... Обясни ми Съвестта, че няма по-голяма глупост на света от алчността на живеещата в корупция, душа!

В.СОФИН

Не ме е страх...!

 Днес не ме е никак страх,

защото знам, че те обичам!

Виждам в сълзите ти, смях,

защото мила те наричам!

Чувам стъпките ти, идват плахи,

объркано до мен, сега сноват.

Усещам мили твоите заплахи,

с обич към мене се множат!

Докосвам с пръстите си потни

оставени следите ти в пръста.

Красиви някак си охотни -

малки, приветстват ме с шега.

Опитвам се да те догоня,

но стига ли се, бързата сърна!

Чувствата си няма да прогоня,

защото знам, обичам те, жена!

В.СОФИН 

Галопиращия Залез!

                                                                      

          По-някога Залезът изненадва хората с действията си. Ето и снощи, бързо се спусна като галопиращ кон. Тъкмо посягах да го хвана за повода и задържа поне за малко, когато той неочаквано се дръпна, погледна ме за миг, мило в очите, намигна ми свойски и внезапно изчезна. Избяга зад хълма мълниеносно. Със сигурност е тръгнал да гони Слънцето. Него не можеш стигна. Да но Залезът е упорит. Всеки ден идва бързо, дебне уверен в действията си и хуква неочаквано. Въпреки упоритостта си, все още не съм чул, нито пък видял Залезът да хване Слънцето. Ако го стори дори за час, ще бъде интересно. Залезът държи, Слънцето се опъва като магаре на мост, а човекът, тая прашинка долу на Земята наблюдава прехласнат и мисли за любов. Красиво нали? Но не е позволено от законите. Пак те спъват всичко. Та нали на тях се крепи Земята. Да но те не важат за Залеза. Той ще продължи да си идва всяка вечер, ще продължи да гони Слънцето, а човекът прашинка, ще продължи да мечтае за любов. Не за друго, а защото така е устроен светът. Всеки преследва щастието. Не всеки го стига обаче. Но казват, че достатъчно е да видим днес, поне една мила усмивка предизвикана от нашите поздрави на благо пожелание и тогава, наистина ще бъдем щастливи, поне за миг.

   Мигар Залезът не иска същото. Иска го, мечтае за него и естествено го преследва, защото той приятели наистина е влюбен в Слънцето. За това и го преследва. Не бива да му се сърдим, когато бърза вечер и бяга от нас. 

    Лятната нощ също има своя чар. Милостиви звездите, които ме упътиха към вкъщи, показаха пред невярващия ми вторачен поглед и лунната пътека, която се появи внезапно и усмихна сенките встрани от мен. Далече пред мен грееха вече светлините на града, който чакаше посетители от други населени места. Чакаше и мен да се прибера с празни ръце.     Отново ми бе избягал Залезът. Отново утре вечер ще го дебна. Пък кой знае, може и да го докосна някога. Дори само за миг. Тогава може би наистина ще разбера, какво значи да гониш Слънцето, което вечер бяга на запад за да се усмихне сутрин рано от изток на изгрева, който също панически се изнася преследван.

В.СОФИН