неделя, 29 октомври 2017 г.

Нежни облачета

Към Земята поглед свели
с помощта на вятъра поели,
бляскави днес са полудели –
облачета снежно бели!

Бягат пъргави, изцяло живи.
Покриви прескачат, мълчаливи.
В очите с пламъци игриви -
галят слънчевите, върхове красиви!

Планината Рила, вежди свила
над облачета снежно бели,
впечатлена също, поглед впила -
гледа в полуделите къдели!
В.СОФИН  

събота, 28 октомври 2017 г.

Островът на книгата

       Едни хора въодушевено идват. Други за съжаление си отиват. Пазарът!
    Във времето, когато братът е забравил брата си, сестрата майка си, а децата са изгубили всеки дневния искрен поздрав, някъде там в центъра на малкия град живее и диша пазарът. От близките села, малко хора успели да запазят поминъка си, се опитват да спечелят по-някой лев.  Повечето от тях са възрастни хора, които идват на пазара за да оцелеят. Парите им трябват неистово! Но не за забавления, а за скъпи лекарства, защото зравеопазването си запазва правото да бъде бездушно, донякъде поради липса все на същото, пари. Те не са всичко нали? Чувствата като ги няма, освирепяваме и ставаме студени камъни със сърца от лед.
    И в тази атмосфера на задушаване, където не всеки имаше сили и време да се пазари за увеличаване на стотинките си, имаше, съществуваше остров. Малък, но притежаващ привлекателна сила малък остров. Той предлагаше на всички хора духовна храна. Стараеше се да върне усмивките, да приласкае, утеши...
Скован, боядисан в бяло всъщност малкото спасително островче беше лавка, където се продаваха книги.
    Всяка седмица възрастния Стоян обичащ литературата, упорит в своето честно дело отскачаше до близката столица. Мечтаеше той да направи светът по-красив, по-добър, по-привлекателен пристан за живеене. Грижлив записваше поръчките на хората за книги в тетрадка, която го придружаваше постоянно навсякъде из столичните издателства и книжарници. Въпреки напредналата си възраст Стоян не отказваше на никому да услужи. Посрещаше на малкия си пристан клиентите, показваше им красиво подредените отпред на стъклото книги и предлагаше култура. Повечето хора отминаваха в това без духовно време превзело сърцето на всеки гладен. Минаваха отчаяни, които търсеха хляб. Но имаше и такива които въпреки стисканите пари в отдавна продънените си джобове събираха стотинки и купуваха надежда.  Често пъти проследяваха с жадни погледи заглавията, питаха и получаваха отговор. Високата цена обаче ги спираше. Та кой днес чете книги, кой се интересува от култура, когато ножът отдавна вече опрян на гърлото стои и командва. Само едно погрешно движение и животът литнал освободен, завинаги към небето синьо.
 Търпелив Стоян не бързаше да прибере парите си. Надеждните клиенти можеха да платят и други път, когато съберат сумата. Важното е, че усмивките видени у хората от този жест сгряваха сърцето на човека дръзнал да продава мечти.
   По-някога и аз самият минавах покрай островчето на книгата. Влизах често канен при бай-Стоян и си приказвахме за книги, за култура и за отчаянието на хората докарани до просешка тояга.
   За да оцелявам в това трудно време се опитвах да пиша по-нещо на компютъра у дома си. Споделях го с моя възрастен приятел и той ми даваше съвети. По някога покрай островчето минаваха хора които бай Стоян познаваше. Питаше ме дали и аз ги знам. Поклащах отрицателно глава, но той ме насърчаваше да се запозная с тях. Думите му прозвучели  тогава огорчено в ушите ми още звучат: „Как може да не познаваш творците на Самоков?“
Вярно не ги познавах. И те не знаеха за моето съществуване. Но неговото питане предизвика трепет в душата ми и ме накараха да обещая,че някога и това ще стане. Подтикнат от възрастният човек, прописах не за друго, а защото именно това бе моето оцеляване. Дори го бях ангажирал известно време да носи от време на време моите скромни залитания в литературата на бъдещите ми тогава, непознати приятели от вестник „Приятел“. Те не знаеха за мен а и аз не ги познавах.  Все пак не без помощта и увещанията на бай Стоян един ден решително посетих и другата оцеляваща крепост, „Приятел“, където и днес се раждат във вестника им издаван трудно, правдиви думи за хората, които оцеляват.
      За да запази човек себе си като индивид трябва да намери решение. Моето тогава бе да почивам от време на време на малкия книжен остров, да разговарям с бай Стоян и да градя едно по-щастливо бъдеще. Естествено не само за себе си а и за отчаяните хора изгубили себе си в ръждясалата въртележка на живота, която ги тикаше не управляеми към нищото. Нищетата, доволна извираше... И днес вече стигнала предел, унищожава хората, убива сърцата им. Прави ги безразлични, отчаяни и нещастни...
   За това и островчето даваше от себе си любов към книгите, успокоение носеха думите на бай Стоян и това ме караше да се чувствам наистина щастлив. Щастлив бях и когато възрастният човек едва изкачващ стълбите на градската библиотека уважи поканата ми за представянето на моя книга. Книга чиято цел бе да се бори с бездуховността, да помага и да казва истината, такава каквато е и днес. Не само миналото, но и бъдещето в което сега липсва правилен ход за спасението на всички хора в чиито гърди все още стои искрено и биещо с притеснение, топло сърце.
От някъде трябва да се почне. Истината колкото и грозна да е трябва да прозвучи. Не за друго, а заради сторените грешки до днес. За отричането на всичко в миналото, за убиване на най-хубавите чувства които са любов, взаимност и един правилен път за всеки човек.
   Не бях виждал от месец бай Стоян. Когато го видях, беше напълно отчаян. Неговият мил пристан, неговата съпруга бе, неизцелимо болна. Когато тя почина, нещо рухна в гърдите на стария човек. Вървеше по-улиците изцяло загубил радостта  от живота. Смачкан, унил той бе принуден да загуби малкия спасителен остров. Кръв капеше от сърцето на стария човек. Но изход нямаше. С болка на очите си, той се раздели с островчето като на раздяла ми подари книга за спомен.
„Ето вземи, да имаш нещо от мен!“ –бяха прощалните му думи подавайки ми тънката книга на Велчо Велчев „Язовир Искър“. В построяването на който и самият бай Стоян някога бе участвал.
Виждах мъката в очите му, видях отчаяното изражение, което бе превзело душата му. Островчето потъна, но жаждата за нови знания и непокорени върхове остана в мен.
   Когато излезе следващата ми книга и го потърсих за да му я дам, не го открих. Бях щастлив, когато отново го срещнах на другия малък кръгъл остров, където мой приятел продаваше надежди от стари употребявани книги, които носеха тогава, а и днес носят в себе си история.
   Тогава не знаех, че го виждам за последен път. Когато разбрах, стана тъжно в душата ми. Нахлу студ. Потреперих вътрешно. Нямаше го вече бай-Стоян, липсва ми и днес, но завинаги с болка, ще помня неговият пристан и малкият щастлив остров на книгата, където моят възрастен приятел раздаваше култура на всички с усмивка, която остана жива пред очите ми и днес...!
В.СОФИН     В памет на моя приятел - Стойко Трифонов  

Отпадъкът на обществото

     Някога, някога толкова далече вече от мен, аз бях зелен, неузрял плод. Малък неоформен с неопределен поглед за света, който ме заобикаляше. Обществото не ме интересуваше, защото мама и татко мислеха вместо мен. 
  Но когато идилията свърши и бях почнал да съзрявам, неукротими дръзновени червеи започнаха да дъвчат снагата ми. Това предизвика съмнение във вече заболялата моя душа. Нагризана тя започна да се скапва. Бавно и неумолимо преди ведро засмяна душата днес се превърна в лицемерно непоносимо зверче пречещо на всички дишащи свободно да поемат чист въздуха. Преди време тя беше щастлива и поздравяваше всеки без умисъл, но сега вече бе станала, преценяващо студена...
   Полека хапан, гризан отвсякъде се превръщах със сигурност в отпадък на обществото. Станах жалък,  подъл, лицемерен, завистлив, без компромисен. Детското или зеленото, което някога сияеше чисто в душата ми изчезна. Чувствах се превзет изцяло от блясъка на парите. От мен избяга неизвестно къде, топлото, сгряващо душата чувство. В гърдите ми вече плуваше нетопима бучка лед вместо сърце. Погледът ми някога по-детски чист бе заменен от стоманено сив, безпощаден.
  Карах лъскава кола. Имах не една, а няколко всеотдайни любовници мечтаещи да намалят банковата ми сметка. Въпреки цялото това богатство бях отпадък. Огризка някаква безполезна за обществото, което искаше да живее дружно.
  Финикийските знаци, парите ми дадоха сила, но ме лишиха от справедливост. Станах, алчен, безскрупулен, неумолим към дребните човешки твари...
  Мачках всичко и всеки по-пътя си. Не прощавах никому нищо! Въпреки това се усещах огризка. Отритнат бях от обществото, което не знаеше да се бори за правата си. Обществото, което днес трудно оцеляваше... Трудно, защото времената бяха без компромисни.
  Да но обществото в неволята си бе заедно, докато аз бях единак. Опасен звяр, прогнил зъб, който болеше, мъчеше хората навсякъде по-света.
  Единаците ги убиват нали?  Те пречат на обществото да се развива. Спъват бъдещето, защото тяхното е, само те да бъдат най-отпред и дърпат конците на марионетките със сила.
   Отпадъкът, който бях с изцяло изядена душа продадена на дявола се разпадна. Вече не бях човек, дори животно не бях. Просто огризка някаква, дръзнала да се мисли за най-важна в свят изграден от корупция.
   Някога той ще се промени към по-добро. Някога ще има свобода! Но това някога ще стане, когато изчезне отпадъкът от едно общество, което заслужава по-добър живот.
Някога да, но не днес, когато всичко се руши и разпада. Човешки отношения, братя, сестри, приятели, къде са? Всеки превърнат в единак, оцелява.
Единаците трудно оцеляват. Едно копие лесно се чупи, но когато е сноп събран здрав в едно, той е непревзимаем. За да оцелеем, за да бъдем и за да я има майчица България и утре, трябва да забравим различията си, да си подадем ръка и тръгнем заедно всички напред. Защото думата „Територия“ става все по-обидна за нас. Когато липсва единение, няма и спасение!
В.СОФИН  

четвъртък, 26 октомври 2017 г.

Приказка усмихната безкрай!

Когато даром топката се дава,
на футболист несръчен се удава,
да я прекара бързо здрава,
покрай гредата за забава!

Когато види смешната проява,
всеки фен направо озлобява.
Кълне, вдига до небето врява,
но гневът се трудно изпарява!

Реферът хванат във кошмара,
свири пъргав спорната засада.
После гладен, ще изяде шамара,
от запалянковците за награда!

Прозвучи ли последния сигнал,
изморена свирката ще тури край!
От феновете явно никой не познал -
само тотото, усмихнато безкрай!
В.СОФИН


сряда, 25 октомври 2017 г.

Дърветата плачат на есен

В живот труден, нелесен,
всяка сутрин унесен,
слушам тъжната песен -
дърветата, плачат на есен!
............................
Докато вятърът влюбен тича,
заело любопитна стойка,
смело Слънцето наднича
в косите на хубава девойка!
............................
Буквите са четири само -
родена със горещо рамо,
сърце любещо голямо -
единствена си мила, мамо!
В.СОФИН

вторник, 24 октомври 2017 г.

Нови срещи!

Красив играе блясъкът
в очите сини на морето!
Шуми щастлив и трясъкът
на влюбено, сърцето!

Вълнува се и мокър пясъкът,
докосващ дланите горещи!
Невъздържан идва крясъкът
на влюбени, за нови срещи!
В.Софин

неделя, 22 октомври 2017 г.

На предела на оцеляването

                                                                              
      Още не бе съмнало. Денят се очертаваше добър. Това означаваше топлина за бездомните и радост за всички ония, които все още имаха очи и чувства, да усетят красивата есен. Някъде там на една прашна улица, скрита от сенките на светлините идващи от  стълбовете, дремеше препълнен контейнер за боклук.
    Внезапно и той, обзет от чувства, стар, раздрънкан, изнемощял от постоянна работа, изскърца протяжно надавайки вопли, които разгониха няколко улични котарака, търсещи прехрана в това трудно време за оцеляване. Пред вече будния контейнер за боклук, се материализира от тъмното окъсан клошар, тръгнал да търси спасение. Въпреки неистовият глад, който го мъчеше, някак бе успял да повдигне сам, ръждясалият капак и ровеше  вътре с неизмитите си постоянно, криви пръсти.  Неочаквано отнякъде изпадна, кора хляб. Разтреперан пред вкусвайки я вече в уста, която щеше да му помогне да спре болките във вечно стържещия корем, който се беше свил изцяло, клошарят поднесе към устата си спипаната „плячка“. Не успя. Изпусна я. Но още докато падаше, кората хляб бе уловена от един мършав пес, който също търсеше оцеляване. По-кожата му личеше „доброто“ човешко отношение.  Някой го беше залял с вряла вода. Бездомникът наполовина бе без козина, и изглеждаше странно розов  в едната си половина.
     Съвсем отчаян, погледът на гладният човек проследи щракващите зъби на кучето и видя как кората хляб изчезва изцяло погълната.  На нему му остана само, слюнката в устата, която трудно, преглътна. Отново пъхна  нетърпеливо ръце в раз дрънкания контейнер и внезапно настръхна. Имаше защо! Видя новородено, изхвърлено бебе.
-С уплашен вик: „Какво им става на тия хора бе!“ –клошарят хукна да търси помощ.
  Никой не се отзова на виковете му. Влезе в най-близкото полицейско управление със сълзи на очи.
Погнусен от дрехите на стария човек, дежурният сви вежди, ядосано, прокашля се усетил миризмата на гнило и попита:
-Ти какво? Работа ли си търсиш, или белята?
-Не! В контейнера има бебе! Мъртво е!
-Какво? Къде?
-Тука...! На близо... Ще Ви заведа!
-Бе...!Ти първо, седни и напиши показания, пък после ще видим...!
-Ама! Кучето!
-Какво куче?
-Може да отмъкне, трупчето...
-Сядай, сядай и пиши! –заповяда без апелационно дежурният на клошаря и се обърна към колегата на близкия стол, четящ вестник:
-Ей Костов! Не дреми, ами вземи Петков и проверете на другата улица има контейнер, стар. Знаеш го скърца при отваряне. Звънни на спешна помощ! Да дойдат и овладеят ситуацията... Пък... Пък, после ще видим...!
      Докато клошарят с треперещи ръце се опитваше, да открие отдавна забравените търсени думи в мозъка си и опише случилото се, на няколко  разкрача, на друга съседна улица, една жена на вид, не изглеждаща клошарка, ровеше в друг контейнер за боклук.
    "Плячката" изглеждаше добра. Изсъхнали, но все още годни за ядене изхвърлени чушки; започнали ферментацията си едри сини сливи, няколко омекнали пъпеша, и дори две напукани дини в които надушили сладкия сок, оси се опитваха да вкусят от щастието, наречено, оцеляване. Освен всичко мургавата гражданка успя с късмет да намери здрави дамски обувки, дрехи почти не носени и дори стара нощна лампа, която също не бе лишена от обаятелност, защото изглеждаше здрава.
    На следващата улица пък възрастен човек подгонил количка пред себе си, спря пред следващия контейнер за боклук, боднал очите му. Имаше защо! От него над стърчаха железни отпадъци годни за скрап. Така Ахмет изкарваше прехраната на многолюдното свое, семейство. И в зима, пролет, лято и есен, всяка сутрин той заедно с количката, която му помагаше да оцелее прибираше изхвърлените неща, които носеха хляб. За него, внучетата и дъщерите, които гладуваха в това забравено от Бога място. Ахмет не се гнусеше от изхвърленото. Което бе годно за ядене взимаше, което не, не рискуваше. До някъде го беше срам от очите на хората, които обвинително го зяпаха как рови боклука. Затова още не съмнало обикаляше улиците. Срещаше забързани хора за работа, поздравяваше ги с усмивка, запазила непокътната своята чистота и винаги устата му не забравяше да каже едно топло звучащо – „Добро утро! Лек ден ви желая!“
   Не е за вярване, но този човек, този Ахмед никога не поиска от никого пари в помощ. Никога не си позволи да проси. Дори и корички да беше отнесъл вкъщи, не го направи... Човек достоен за уважение, който освен оцеляване, пазеше в душата си и едно сърце, което знаеше да обича. Не само своите, но всеки един който срещнеше на пътя.
    На пътя общ, носещ различна съдба. Уплашеният клошар видял и почувствал, неправдата в света, където няма прошка дори за новородените; гражданката свикнала да препродава някои от годните неща хвърлени в боклука и Ахмет, който не знаеше какво е това лицемерие, а имаше само едно сърце. Едно но биещо с еднакъв звук за всички. Без разлика за пол, етнос или богатство. Достойно за уважение в свят на оцеляване и омраза!
В Софин 



Съдбата на тясно

Когато хванем на тясно съдбата
и нищо не може ни спре,
ще усетим тогава краката,
как припкат свободни, поне!

Ще усмихнем и нея - тъгата,
със слънчеви рози в ръце,
с които ще хванем съдбата,
и в сладост, ще бие сърце!

Когато пристигне зората
и с поглед разголи страстта,
тогава в кръвта топлината,
ще бликне свободна в света!
В.СОФИН 

вторник, 17 октомври 2017 г.

Да изплачем душата си!

      Съвсем случайно двама съученици се срещнали на улицата. Въпреки, че не се били виждали от двадесет и пет години се познали. И тъй като чувствали, че имали нужда от откровение, решили да пият по бира и да си спомнят старите времена. Но вместо това, всеки се оплакал от по стигнатото в живота.
  Пръв след като отпил от чашата глътка бира, Дончо споделил:
   -Какво да ти кажа...? То не е за разправяне... Ожених се щастливо. От начало дори се гордеех с жена ми. Имаше защо, роди ми мъжко чедо. Но после... После от нейна страна в моето мъжко пространство нахлу заповед за забрана на събиране с приятелите, всеки петък в кръчмата. Все имало работа и има вярно, но според нея това моето си било изклинчване, бягане от проблема. Стегнах под нейна заповед къщата. Направих баня. Дори джакузи монтирах! Но да ти кажа правичката, вече ме е страх,  да се прибирам у дома след работа. Още не седнал, не сипал ракия, чувам недоволния съскащ глас на Светла. Така се казва, милата...! Подхваща темата за пиенето. Казва ми, че не я обичам и нищо не ставало вече от мен. Огледалото в коридора паднало и сега тя нямало къде да среши косата си. Съседката Пенка щяла да я види и да и каже, че е грозна. И какво от това, наборе? Какво?
-Какво? –издигнал любопитен глас, Живко.
-Ами... Не изпих и глътка ракия а хукнах, да спасявам не на решената коса на жена си. Когато монтирах новото огледало и се огледах за питието си... Беше свършило!
„Петима Петко не чакат!“ –ми каза Светла и се зае да сресва косата си, кипрейки се пред бляскавото огледало. Все пак успях да избегна скандала, но това не ми помогна много, нали!? Я кажи ми ти приятелю, как я караш, докато аз смазвам пресъхналото гърло с горчива бира? –обърнал се Дончо за обяснение към съученика си Живко.
-Нали ме виждаш колко съм отслабнал?
-Да не би да си болен Живко?
-Не -е! От любов Дончо, от любов отслабнах...!
-Значи много си влюбен? Браво! И коя е милата?
-Жена ме Ленка! Оказа се, че съм се оженил за нимфоманка. Страшна работа ти казвам, брат... Страшна! Отначало ми беше хубаво. Признавам! Млад бях, здрав и се справях. Без проблеми!Но напоследък тъкмо се върна изморен, направо изцеден от работа и Ленка ме дърпа за панталона. И даже нагло ми крещи, че ако не удовлетворя мераците и, щяла да ходи при съседа, Генчо. Веднъж даже ги спипах двамата и сега нямам избор. Опитах тихомълком да си търся работа на тавана, но и там Ленка ме намери. Скочи ми с думите:
-Ти какво? Защо се криеш от мене?
-Имам работа  несвършена! - и казвам, но тя не разбира, че съм уморен и вика:
-Ти първо свърши моята... Пък после си гледай твоята!
След тия думи Живко отпил от бирата си и с ръка обзета от вълнение избърсал, няколко  покапали на масата сълзи, бликнали съвсем истински от очите му.
-Да-а!- поклатил съчувствено глава, Дончо. Твоята е по-сложна, отколкото мислех...!
Слушай да ти кажа за Гошето. Знаеш го, беше повтарял няколко години преди да дойде в нашия клас. Та за него ми е думата. Завиждам му! Пияница от класа, вярно. Но свободен! Не се ожени. Откакто починаха родителите му, само гледа телевизия. Даже, когато крушката изгоря в стаята, където пие, не си е сменил. Веднъж само му се наложи да купи стол. Старият прогнил останал от родителите му, не издържал теглото му. Счупил се. Яде си Гошето, пие си, криви си капата и нищо!
-Щастливец! –обадил се завистливо гласът на Живко. –Пък ние с тебе, Дончо, цял живот все на работа. Ори воле, ори!
-Каква я мислехме, каква стана...! – казал  на сбогуване Дончо и като стиснал съчувствено ръката на съученика си, хукнал към вкъщи при милата. Живко от своя страна също се отправил с колебливи крачки към дома си, мислейки варианта, дали този път да не се скрие при кучето си.
Но, нямало отърване! И там го намерила Ленка.
В.СОФИН  

събота, 14 октомври 2017 г.

Изпепелени от чувства, спомени!

         Докато отвън в звездната лятна нощ тихо се прокрадва китарен звън смущаван от гласовете на щурците, стоя пред запалената камина и хвърлям в нея спомени. Докато тя се разгаря, чувствам как студ се разтваря в душата ми. Виждам я изпепелена.
   Първи клас! Букварът. Без жал жълтите пламтящи езици излапаха до последно страниците му.
   А някога!? Някога бях първолаче...!
      Четвърти клас! Диплома, която изтля почти без пламък. Шестиците се сляха с тройките, четворките в нея ревнаха за помощ срещу петиците, които не обърнаха внимание и примирени се оставиха на огъня.
Осми клас! Дневникът, неизвестно как попаднал в някога милостивите мои ръце. Сега пред мен догаряше с плач! Пред замъгленият ми от сълзи взор се изредиха моите съученици, такива каквито ги помнех някога, малки не порасли още. С живец в очите, който говореше, че светът е в краката им и в моите тогава, разбира се.
Днес светът догаря!!!
    Безжалостно се плъзна в пламтящата от чувства камина и дипломата за средно образование. Огънят превърна в пепел, някогашните мои мечти за красив и светъл, мирен живот.
Гледам как в безпощаден плен военната ми книжка се стопи без остатък. Последни от нея догоряха подписите на офицерите, пускали ме някога в градски отпуск от казармата.
Езикът сгря хартията в червения си пламък и се спусна вдъхновен от желание върху хвърлените му в подарък книги. Надписите вътре с пожелания мили от баща ми и майка ми, бяха напълно заличени...
  През огъня минаха и дрехите купувани някога с любов от родителите ми за мене...
Гледам как догарят  и чувствата ми вътре там в камината.
 Остава ми само едно, след като успешно унищожих сърцето в гърдите си за спомени, да ги разпръсна. Събрах пепелта и с помощта на недоволния вятър качен високо в планината ги пръснах. Полетяха като ято сиви гълъби. Превзеха пропастта, която им бях определил. Покапаха чак долу в долината по-дърветата и се утаиха, някои в минаващия там наблизо шумящ от негодувание поток.
  Всичко свърши! Споменът изгоря! Изтля и се пръсна. Останах само аз. Жив паметник, който все още помни. Но времето знам бързо ще се справи и с този проблем. Проблемът, аз!
  Някой ден ще си отида и аз подет от вятъра, разпръснат на воля сред Природата. Може би все пак ще остане нещо? Може би миналото няма да се обиди от нас и не ще си тръгне? Кой знае? Времето, което нищо не оставя. Следи от вятъра, заличава, отнася спомени. Въпреки това любовта, която крепи света остава. Тя е тук на един хвърлей разстояние от нас. Трябва само да я докоснем и се оставим да ни изпели тя. Единствената заради, която се живее. Всичко друго, пари, измама, лицемерие, бездушие и завист трябва да бъдат изгорени и незапомнени. А светът да блесне, чисто нов за истински и неподкупен, живот!
В.Софин   

Устните не плачат!

Устните не плачат
Аленеят срамежливо устни,
които никога не плачат.
Гледат се блестящо вкусни,
с червило, когато се вторачат!

Обучени са да ни радват.
Хапят, но и милват до припадък.
В съня когато тихо, се прокрадват,
усещаме животът сладък!

Устните никога не плачат!
Искрят от блясък в свят суров.
Очите в тях, когато се вторачат,
говорят мило, само за любов!
В.СОФИН  

вторник, 10 октомври 2017 г.

Пламъчета живи

Виждам в тебе пламъчета живи,
с любопитство в мене да надничат.
Усещам как в поривите им красиви
се раждат тръпките, които ме обичат!

Докосвам косата ти на самодива,
усмивката която ме разбира.
Очите дето в мен, сега си впила
не дават ми, ни сън, ни мира!

Горя в походката ти боязлива,
стъпките отекващи, броя унесен.
Мечтая за целувката щастлива -
твоята, да ме унищожи на есен!
В.СОФИН  

неделя, 8 октомври 2017 г.

Понятно

Пред погледът се мъдри съвсем приятно,
невероятно, полусъблечено момиче, лятно!
..................................
Когато нещата сложно опрат във секса,
предпочитам горещ на мама, кекса!
.......................................
Впечатлен мъж, жаден за ракията
силом тръскал здраво сливата,
която избягала от дънера във нивата -
право в лапите на комшията.
..........................................
Впечатление!
Зяпнало във мен засмяно,
в очите бръкна, спъна ме в коляно,
разроши косите ми припряно,
момиче на снимката, видяно!
...................................................
Крадлив ръцете чужди все избира,
усмихнат злобно келепирът!
..........................................
Любопитство!
Любовта видяла, че обича,
В постели чужди да наднича!
......................
В.СОФИН  

събота, 7 октомври 2017 г.

Бели гълъби сънувах...!

Бели гълъби, щастлив сънувах,
кълвяха в градината любов!
Усмихвах се и се преструвах,
не трепвах, правех се суров!

Плачеше в мен сърцето скрито.
Невидими проникваха в душата,
чувствата по лицето ми изпито,
което молеше в сълзи, съдбата!

Бели гълъби, щастлив сънувах,
в градината закусваха, любов!
Гледах ги усмихнат, не ревнувах,
до мен светът събуждаше се, нов!
В.СОФИН 


Когато обиден се надуе...!

Когато обиден се надуе
и ядовит във вас, поглед впие,
и гащите не може да изуе,
защото иска кръв да пие!

Напразно молите се вие,
помощта е някъде далече.
Иска с грубост да ви бие,
плътта захапана е вече!

Със осата, злостно скрита,
борите се с острото му жило.
Молбата ви, от уста полита-
говорите му, нежно, мило.

Това изобщо, никак не помага,
отново обиденият ви налага.
В натъртения гръб избива влага,
на петна се целият разлага.

Битката ви става неизбежна,
на свой ред, мръщите се вие.
избива силата ви центробежна,
и обиденият хуква да се крие!
В.СОФИН 

четвъртък, 5 октомври 2017 г.

ЕКСПОНАТ!

      Стоя! Не мърдам! Дъхът ми, изобщо е избягал.
  Гледат ме! Преценяват, нещо в мене! Говорят. Дори на моменти, спорят! Разнищват ме! Чувствам се гол. Дори потникът го няма. Или тук е!
  Уви! Целият пъпчасал.
Виждат в мене любопитен експонат. Странен при това.
Някои от по-напористите, даже смело ме докосват с топлите си ръце.
Отново спорят. Чувствам как дъвчат, телесата ми. Почти са ме смлели. Готова е безпощадната им диагноза.
   Всеки вторник, професори от лекарското светило у нас, се събират в болницата. Преценяват, разглеждат удивено, човешки експонати.
   Този път, това бях аз, нещастникът! Болен от алергия, родена от моя скромен, изкуствен потник, възнаградил, кожата ми с обрив!
В.СОФИН  

сряда, 4 октомври 2017 г.

Котешката чистота

Котешки щастливи две,
лапи слушат ме добре!
Мият косматото лице,
нищо не може да ги спре!

Блести козината от коприна,
езиче гали, малките уши.
И в тази празнична картина,
муцунката се чувства, най-добре!

Дълга котешката ми опашка,
стърже често, пода в чистота.
Силата ми, мъркащо юнашка,
приспива „Шефа“ с доброта!
В.СОФИН  

Есенно!


Градът припада в лепкав здрач.
Пътища изгряват звездни.
Луната неуморна, сякаш е орач,
копае вдъхновено, сенките последни!

Утрото усмихва се безвредно,
гали върховете в планината.
Слънцето наднича бледно,
недоспало влачи си краката!

Изскачат лъчите любопитни,
в долините гонят сенки.
Усмихват се красиви дните,
време е за зрели дренки!

Падат красиви, есенни листата,
дървета плачат изцяло оголели.
Усмихва се студът в стъклата,
печките със топлина, са се заели!
В.СОФИН  

Неудобен шал

Обзет от студ в печал,
трепереше на улицата шал.
Захвърлен скъсан от клошар,
се мъчеше в последния кошмар.

Угрижен помнеше със жал,
дните си, в които бе раздал,
топлина във неудобен врат,
който мислеше за роден брат.

Паднал от високо в кал,
плачеше сега, горчиво шал.
Проклинаше съдбата с жар
и пътят срещнал го, с шамар!
В.СОФИН  

вторник, 3 октомври 2017 г.

Любопитен стих

Будни няколко, любопитни стиха,
скрит талант във мен откриха.
Неизвестно, защо ли одобриха,
ръката отвързана, която киха!?

Драска тя, за любовта открита,
есента рисува с охра листопадна.
Пише ярко, често с чувства рита,
планината с красота, нападна!

Вмъкна се в душите хорски,
на показ усмивките измъкна.
Скочи сред вълните морски,
вятър прати им, не млъкна!

Погледна даже в небесата,
в Слънцето високо, бръкна!
Засия в звездите и Луната,
песента на птиците, отмъкна!

Неукротима думите разбърка.
Ръката пишеща не сбърка,
когато в любовта прехвръкна,
като коте мило, взе да мърка!
В.СОФИН    

неделя, 1 октомври 2017 г.

Ловец на спомени

    Да яхнем споменът, казват не е трудно. Невъзможно е да го задържим дълго. Споменът е като летливо облаче, явява се на моменти, изгаря душата и после се изплъзва. Изпарява се, подушил пресен въздух. Идва внезапно, подкосява краката, бърка в сърцето на всеки от нас и когато усети полъха на сълзите бликнали топли по-лицата ни, бяга панически. Сълзите го правят особено лепкав, откровен и дори бих казал, неприятен.
  Естествено е че, макар и остарял понякога ни идва на гости дъхав, като баницата която някога майка ни месеше с любов за нас. Освежен, отдалечен но не винаги загубен повей, споменът ни връща в младостта. Удря ни здраво в сърцето и ето че...! Отново сме деца! Пак ни се карат за глупостите , които тогава често вършехме. Прескачахме, сковани от борови капаци, така наречените /пармаци/, огради, късахме панталонки, рокли... Не ни се прибираше от улицата, където лятно време кипеше животът. Животът на децата, които не можеха да спрат. Игрите си и да мечтаят, зяпайки звездното небе. 
    Събрали сме се там на улицата на която няма асфалт, защото и никога тогава не е имало. Събрали сме се и играем на прескочи кобила, криеница /жмичка/, народна топка, футбол. Дори строгият глас на бащите ни късно вечер, не бе в състояние да ни откъсне от магията обзела детските ни души. Макар и наказвани после, ние не се сърдехме. Стояхме в ъгъла избран от родителското тяло, като целта бе да се срамуваме за поведението си. Да не послушаш майка и баща, да не откликнеш веднага, естествено бе, да носи последствия. Но въпреки всичко на нас малките, честно казано не ни пукаше. На другия ден историята се повтаряше. Пак молби от страна на майките и едва, когато прозвучеше не търпящ възражение бащиния глас, се прибирахме... Сладък спомен, който и до днес кара очите ни да се просълзяват.
  Навсякъде около нас тогава вреше, кипеше.... Животът на прашната улица. Всеки от нас се стремеше да вземе от него максималното. Прескачахме локви, пръскахме се с вода, пробили първите пластмасови капачки на шишета от безир. Играехме с момичетата на деление. Чилик, "Кралю порталю" и какво ли още не. Общувахме истински по-между ни.
   Уви! Днес всеки втори блуждае в Интернет пространството забравил не повторимия вкус изгубен във времето. Споменът който ни помагаше да пазим уважението към по-възрастните от нас. Батко, како, майко, татко, чичо, лелко – бяха ползвани от всички не без срам. За голямо съжаление демокрацията наруши правилото. Прякорите станаха ежедневие, а имената с постоянство ползвани и от най-малките. „Здрасти Пешо!“- казва тринайсет годишен малчуган на двадесет и няколко по големия от него. Даже и помен няма от Батко, нали?
   Ловецът на спомени, на отдавна изгубени изчезнали без възвратно в миналото сладки неща все още витае в нас. Дали го искаме, или не това няма значение. В съня виждаме по-някога отдавна забравени мили лица. Те идват не само да ни смутят душевно, те пристигат за да не забравим откъде сме тръгнали и какво сме постигнали. Какво сме днес? Дали родителите ни, които не са до нас биха се гордели с нас сега, или просто биха махнали безпомощно с ръка виждайки ни пропаднали в свят на алчност, измама, лицемерие...
   Чувствата на спомена трябва да се уважават! За да остане, нещо да се съхрани, за да бъде историята ни истинска и непоколебима и написана правилно, не трябва да пренебрегваме преживяното. Вярно бъдещето ни вълнува, защото всеки търси мястото си под Слънцето. Не всеки го открива навреме.  Пътят за всеки е труден, но не и невъзможен. Докато човек диша се надява. Да уловим споменът и да го запазим, казвайки цялата истина на младите!
В.СОФИН