четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Преглъщах чувства...!

Решително в безумие целувах!
Вълнувах се!
Пред мене беше ти!
Сънувах!
Пиян прегръщах чувства.
В очите ти, откровено гледах.
Преглъщах гладен утрото,
в което, усмивката видях!
Тя стъпваше едва дочуто,
на устните ми с грях.
Така и буден не разбрах,
кога събуден рано, бях.
Ти спеше миличка до мене,
а сънят ми, повече, не го видях!

В.СОФИН

Мек сняг

                                                                           
      Вторачен в мокрия сняг, който се сипел наоколо му, Вуте подпирал лопатата и чакал да спре валежа. Видял го шефът и пропищял в ушите му:
-Какво правиш бе? Защо не чистиш снега?
-Много е мек...!
-И какво от това?
-Ами... Топи се! Докато речем, да опнем лопатата да работи, снего се е гътнал на вода до мене...
-Да бе! Нали виждам, че вече те е затрупал!? –оспорил твърдението Вутово, шефът.
Погледнал в краката си мързеливецът, погледнал и нагоре към небето и изплюл категоричните си думи, които прозвучали без компромисно:
-Виж шефе!  Я, че му берем гайлето! /грижата/ Ти не се коси! Вуте знае много добре как да се окопа и даже да се откопа... А сега бегай, оти снего го чека лопатата ми...!
В.СОФИН 

вторник, 28 ноември 2017 г.

Приказка в бяло!

Когато снегът усмихне полето
и в бяло отвори, гората очи,
над планината в сиво небето,
навъсено в зимно, мълчи!

Когато градът, озарен се събуди
и слънце златисто отвори очи,
над кристалните покриви луди,
комини димящи, изпращат лъчи!

Усмихната класната стая,
украсена витае с мечти!
Приказка в бяло с омая,
учителка с радост, шепти!
В.СОФИН  

понеделник, 27 ноември 2017 г.

Зимен маратон

Под искряща бяла пелена,
крие изтръпнала снага
в красива зимна тишина,
премръзнала от студ трева!

От никъде ни звук ни стон!
Катеричка кацнала на клон,
облечена с крещящ балтон,
открива спортният сезон!

Всички животни са строени
за оспорвания годишен маратон.
Погледите днес са устремени
На всички, за предстоящия купон.

Лиса, Вълчо и Мецана,
рано станали са от зарана.
В очите им личи закана,
да спечелят първата награда!

Дългоух Зайко Байо съдия,
с пистолет зареден в ръка,
гръмна напрегнатата тишина
и всички раздвижиха, тела!

Мецана спира най-напред,
отстрани играе, буйно степ.
Намерила замръзнал сладолед,
от хралупа гълта, сладък мед!

Вълчо и Лисана бързо бягат.
Към финала лапите космати, шават!
Преднина на другите не дават,
напрежение в състезанието създават!

На финала с мъничко измама
пристигна, рижата хитрана.
Успя тя, в битката голяма
да спечели, първата награда!
В.СОФИН


неделя, 26 ноември 2017 г.

Българче без грешка

Аз съм българче без грешка!
Учебниците винаги си пазя нови.
Задача имам често тежка,
да подготвям за изпита пищови!

Интернетът умен явно знае,
да изважда всичко на готово.
Принтерът на листа, ще извае,
намереното с трудност слово!

Аз съм българче без грешка!
Правя с хитрост, моите чудеса.
С позата на клоун със насмешка,
изкарвам сини, тъмни небеса!

В.СОФИН

"БИЖУ" без което не може...!

        Не знаеше защо, но страшно много я харесваше. Обичаше да среща верният и раздаващ се поглед. Гледаше я право в очите, докато тя засрамена от такова уважение, обръщаше глава към небето и зяпаше, неразбиращо, звездите.
   Мъжът знаеше, че е само негова. Истинска луксозна придобивка! Винаги до него, всеотдайна и усмихваща се.... „Бижу!“ Всички приятели му завиждаха. Някои дори ревнуваха от толкова много обич споделена с  него, нищо не значещият.
  Въпреки тава, тя никога не изоставаше, където и да го водеха краката му. Споделяше с него, дома му, храната и дори чувствата, които го вълнуваха...

    Вярна до него, но свободна и без каишка, следваща пътя му, бе кучето от женски произход с красивото име Ласси, което правеше, разходката му на ерген, чувствена и особено необходима, като въздуха около него, без който никой от  нас, приятели не може да мине.
В.СОФИН

събота, 25 ноември 2017 г.

Какво е това?

     Колкото и да въртя и суча, все тая! Опитвам вляво, после вдясно. Слагам я вдъхновен в средата. Измъчвам я, правейки я направо привлекателна, неустоима. Понякога дори си позволявам да я унижавам, пропускайки други по-недостойни, които заемат, нейното място. Въпреки усилията да я гъделичкам, тя е непоколебима и винаги в правото си.
  Когато искам пък, я строявам не щадящо, въпреки протестите и. Нагазвам я, смело. Експериментирам с достойнството и. Мачкам я грубо, с много по-слаби от нея. Друг на нейното място би се обидил. Толкова много размествания, тренировки, мъки и то все за едно и също: „Любов“ –думата без ,която никой днес не може да мине безпрепятствено в градините на щастието!
В.Софин 

петък, 24 ноември 2017 г.

Неистови желания!

     Неизвестно защо, цял отбор юнаци, жадуваше да я докосва. Меракът в тях, бе толкова голям, че всеки ревнуваше от другите. По-някога, да не кажем често, ставаха пререкания. По-напористите дори връхлитаха един срещу друг, като петлета и се биеха с такова жестоко ожесточение, та чак кръв летеше около им.
  През това време тя, стоеше кротичко отстрани и наблюдаваше с интерес сцената. Толкова откровена обич, такова себе раздаване, уважение и преследване... Всеки искаше да бъде пред другите за да се добере до нея.
   И когато наистина го сторваха, успокоени разбрали се с юмруци, стигнали консенсус, не си по плюваха, а бързаха с разбиране да си я подадат, един на друг.
   Щом нещата стигнеха крайната си цел и апогеят почти триумфиращо изгрееше, видели изпълненията и битката на юнаците, отстрани ентусиазирани воайори ревяха неистово и възторжено. Някои до толкова се увличаха, че дори се чуваше тропот на копита и цвилене, което излизаше по-някога от рамките на приличието.
    Самият обект на въжделенията на юнаците не издържаше на толкова ухажвания. Разсърдена, отегчена и не на последно място, разлютена, ядосана тя милата, профучаваше с неустоима красота и сила покрай самотния дебнещ я с любов стожер, мушкаше се под краката му и той въпреки трепета си при желанието да я хване, прегърне и задържи само за себе си, не успяваше... ТОПКАТА целеустремена в действията си влизаше във вратата, изпъваше с удар мрежата, а мощното неудържимо изплюто с обич слово излияние на воайорите: „ГОЛ!“, раздираше тишината на стадиона, където местният футболен отбор, провеждаше поредния си мач за сезона.
В.СОФИН 

четвъртък, 23 ноември 2017 г.

Ей, ти!

 -Ей ти!
-Да!
-Що пишеш бе?
-Па! Знам ли!
-Е все пак защо, все злободневни теми?
-Ти кажи?
-Какво?
-Диария!
-Моля!
-И да се молиш и да се кланяш, не помага! Все пак, това е България!
В.Софин 

сряда, 22 ноември 2017 г.

Ядец оставка!

      И сега какво? Какво, питам Ви? Оставка? Веднага нали, щом простотията и завистта го налагат....
Да ама ядец!
   Май много ви се иска да ми вземете стола. Нали? Просто нощем не спите измъчвани от желание да ме катурнете от стръмното...
  Уредил съм бил роднини на важни постове. Все пак са специалисти, които ми вършат работа. Да но завистта ви пречи да видите това и крещите, оставка. Иска ви се много ви се иска, и вие да уредите някой свой роднина на работа. Нали? Но за да го сторите първо трябва да стигна до идеята за напускане.
  Виждам как гледате алчно в двете ми коли взети на изплащане. Вълнувате се и от това ,че не крия като плъх любовните си връзки. Ядосвате се, че имам достатъчно пари за да се къпя в тях. И дори и това трови живота ви, че  цигарата си паля с двадесетолевка.
 Но питам ви искрено. Аз пипам ли от залъка ви?  И горчив и кисел да е, пак вие си го хапвате, нали!?
 „Бъдете разумен и дайте оставка!“
Продължавате да дълбаете мисълта ми сякаш, тя ще откликне на безумните, ваши желания.
Щом толкова ви се иска, вземете я лично, драги... Елате и не се майте! Току виж съм размислил. Написана оставката ми чака да дойдете.
Вместо да откликнете обаче задавате стария  въпрос към мене. А именно вашето „Защо доброволно не давате оставка?“  Това ваше въпросче, ме изнервя.
„Защото!“- обръщам се към тях с думата приятели. Защото приятели първо трябва да се научите как да седите на стола, който повярвайте ми е често пъти неудобен. Трепери под мен когато подписвам важни документи. Поти се от страх от натежалото мое тегло и чувства, разбира се.
Но вие не знаете това. Пък и да го знаехте, едва ли щяхте да се разчуствате. Все ви е едно. Само аз да не съм на тоя стол. Друг да бъде. Нямате достоен кандидат но постоянно крещите в ушите ми оставка.
Току виж креслото под мен се уплаши и реши да абдикира. Ще сте щастливи тогава, нали?
Да но когато някой от вас, по смел рече да вземе поста ми... Питам, къде ще седне той тогава? В нечий топъл скут! Първо трябва обаче да го намерите. Да го уважите, да му се усмихнете... Да кихнете доброволно, самопожертвователно валута от личните си спестявания. Ако ги имате обаче. Тогава? Тогава, господине, приятелю, другарю, как ще заемете здраво новото поставено но не завинтено за пода, кресло. Няма как, нали? Току виж ви хвърлило веднага по-на надолнището...
     За това, просто не хвърлям оставка. Каквото и да стане, все пак моят стол под мен е здраво завинтен, умело при това. Няма ама няма, никакъв начин да падне или се строши сам. Нито пък мъглите външни да пропълзят вътре в кабинета при мен. Нужно е подходящо време и смелчага от вас, който да отвори прозорците ми. Всеки знае, а и внукът ми, че кучетата ги лаят, а керванът все напред върви, нали!? Така и моята служба за ваш ядец, приятели и врагове, знайте ще продължи, напук на вас! Просто напук!!!
В.Софин. 

понеделник, 20 ноември 2017 г.

ЛЮБИМКА

   Такава загриженост! Такава всеотдайност! Милване, чесане, миене... Никой от любимците му не беше ухажван така. Често я целуваше впечатлен от блясъка и. Беше толкова нещастно влюбен, толкова усърден, а тя пък често го мамеше. Дори на моменти си позволяваше да бърника из нервите му. Въпреки това, мъжът си я обичаше. При това истински и непоколебимо.
  Приятелите му се смееха, подиграваха го, но той не отстъпваше. Продължаваше да се държи с нея като малко дете. Откликваше всякак на нуждите и. Не и оставяше дори и глътка радост с друг. Пък и защо да го прави? Като всеки уважаващ себе си мъж, той ревнуваше. Ревнуваше от всички и всеки помолил го за помощ приятел.
    Не я даваше на никой! От толкова обич, сърцето му преливаше...
  Докато един ден, тя милата, тя необходимата, единствена и мила, колата старата, го остави на пътя, сам нещастен и с провалена бизнес сделка, която щеше да внесе спокойствие в сърцето му с любов.
Любов необяснима, но с кола винаги любима!
В.СОФИН  

Черга от мечти

Черга изкована от мечти,
която небосводът оцвети,
в очите със любов блести
дъга готова да, лети!
.......................................
Нарязяна пърха в чинията,
зелена, зелена лястовица!
За мезе на ситно за ракията,
овкусена прясна краставица!
...............................................
Животът мил смекчи
закачливо моите черти
с бръчки,които подари
на челото, което да личи!
........................
Управляващ хапльо на живота
тормози топлото при нас.
Зимата усмихната с охота
ни гълта сякаш сме от праз!
........................
Развълнувани зяпат синята му багра-
старци преди да вдигнат , 
настроение със виагра!
................................
В.СОФИН

Закачливо

Кучето е необходим приятел!
Котката в краката, мъркаща!
Плъхът страхлив и гаден!
Кафето настойчиво, горчиво!
Усмихнато морето, синьо!
А любовта понякога и дива,
идва в нас с настойчивост
и вдъхновение, щастливо!
В.СОФИН  

неделя, 19 ноември 2017 г.

Удобен възход!

Романтиката днес е в магазините,
отрупаните рафтове със плод.
Достойно място за маслините,
ухажва падналият оборот!

С голямо съдържание със умение,
Г М О се бори за вечният възход.
Без срам с любопитно, наблюдение,
и камерите правят, гаден  ход!

Създадени с любов от гума,
зеленчуци бъкат като сладолед!
Броим поредно, последна сума -
чоплим, неугледен слънчоглед!

Кантарите удобно нагласени,
отдавна с избягала без чест душа.
Прибират с мерки впечатлени -
вересия от продадените „Чудеса“!


Романтиката днес е в магазините,
на пенсионерът в празния стомах.
Впечатлен гладен от картините,
без хляб той, е вечно сиромах!
В.СОФИН  

събота, 18 ноември 2017 г.

Не случайни домогвания

                                                            Докосвания!
Зяносване – жена в докосване с къносване!
Харесване –мъж в заплесване със сресване!
Опиване – жена и мъж в навиване за сливане!
Умиране – мъж, жена в любов без спиране!
Избиране – политик в изолиране до следващото, парично активиране!
Сватосване – мъж, жена в докосване, до остаряващото във времето, без надеждно просване!
Даряване  - жена в появяване с прекалено бързо в очите мъжки, изпаряване!
Скитосване – мъж в алкохолно спиртосване с цел, безнадеждно износване!
Баданосване – художник в навиване на четка за красиво стенно разбиране!
Паниране –политик в изпиране на мисли при хората, с цел на необходимото му избиране!
В.СОФИН 

Случайно...!

Случайно те срещнах!
Случайно видях!
Да те обичам обаче –
не спрях!

Случайно те, срещнах, избрах!
Случайно ме вкара във грях!
Да те обичам обаче -
не спрях!

Случайно в душата надзърнах.
Случайно в очите ти спрях.
Да те обичам обаче, любима -
накрая посмях!


Случайно мечтите докоснах!
Любовта, случайно познах!
Тя влезе право в сърцето,
което за теб не случайно, излях!


 В.Софин

сряда, 15 ноември 2017 г.

КОМПЛИМЕНТ!

    Седим с приятел в заведение и спорим, за вечната тема: "Как с жена да се преборим!"
Толкова години минаха...! Минаха, преминаха! Сгазиха ме и в ума, пролазиха!
Цял живот съм се питал, едно? Какво по-дяволите най-много обичат, жените?
-Парите!  - веднага споделя приятеля пред мен отпивайки от чашата с ракия в заведението. Явно се чувства в свои води, защото е препатил, явно. Да но, моето:
-Едва ли! –го озадачава и кара езикът му да пита:
-Какво толкова?
-Знам ли!. Вдигам озадачен рамене, донякъде, учуден и добавям:
-Кажи ми нещо друго, ако искаш да ме впечатлиш!
-Децата!!! –казва въодушевено приятелят ми и ме гледа право в очите, сякаш е хванал тройка от тотото. Отново го разочаровам с моето, вечно, постоянно натрапчиво, съмнение:
-Едва ли! Всеки знае у нас че, жените особено майките, най-обичат децата.
-Какво тогава? –налива огън в маслото приятелят ми, подтиквайки езикът ми към откровение.
-Знам ли! Ти ми кажи!
-Ами... Като се замисля, май ги влекат, имотите на приятелите им!?
-Едва ли! –подлагам тезата му на съмнение, карайки го да се изпоти при следващата чаша с ракия. –Имотите приятелю, често се продават и това значи, че не е най-обичаното от дамите...
-Какво тогава? –раздразнен от моето питане, почти с обвинителен тон ме пита, приятелят.
-Ти кажи! Аз не знам! –продължавам да го мъча с чашка откровен, сипан отново алкохол.
-А ми! А ми...! Да видим! –клати глава той сякаш го боли и казва:
-Власт!
След кратък размисъл се чувам как отговарям леко затруднен, но уверен в правотата си:
-Вярно! Опияняват се! Но едва ли е това! Нима е хубаво, нима приятелю да смачкаш муха, която не ти пречи, трябва да ти харесва?
-Защо не?
-Защото мухата познава ъгъла си и не го прекрачва... Пък и ако погледнеш другояче. Щом бог е решил да я създаде, кои сме ние, за да я унищожим просто за забавлението си?
-Ами!Да! Ами...! Щом мислиш, по-добре от мен кажи ти, какво най-обичат жените!
-Тъй като сме на мастика и мента... Спирам се...
-На какво? Изплюй камъчето най-сетне!
-На КОМПЛИМЕНТА! 
-Комплимента? –озадачен от отговора приятелят ме зяпа като премигва често, сякаш почти е изгорял, като крушка.
-Ами да! Кажи на една жена независимо коя, че е рошла, повлекана и облечена безвкусно и завинаги, ще те накара да я забравиш. Но пък от друга страна, ако си успял да налееш огън в чувствителните, нейни нежни уши, като и кажеш, че е единствена, неповторима... Как само блести с новите си „Доспехи“, дрехи които и стоят тъй добре, че не виждаш отстрани как можеш да станеш жертва на пътя, който пресичаш, тогава и като добавиш замечтан, че и небесата бледнеят пред красотата и с озарени очи, тогава като нищо, любовта у нея, ще запламти...! Ако успееш да добавиш впечатлен за финтифлюшките украсяващи роклята, тогава, едва тогава, приятелю, ще успееш да впечатлиш жената... Едва тогава...
-Значи изводът...?
-Ами! Просто най-обичат, комплиментите! Колкото повече, наливаш откровения приятни, толкова повече, ще те харесват!
-Ами! –осъмни се приятелят ерген. Пък може и да си прав! Аз не мисля чак толкова далече, като тебе. Стига ми ракията.
-Ами! И тя не стига! Никога! Но все пак пристига, когато е необходима. Също като комплимента, защото без него, без него, няма любов, няма разбирателство.
Остава само тъгата! А защо пък да и даваме шанс, щом може да се забавляваме и да даваме това, което дамите искат от нас. Комплимент и цвете и усмивка естествено, но не ракиена, а истинска, дори притеснителна да бъде, но от сърцето...!
-Ей! Ти ме разби! Наздраве! –вдигна полупразната си чаша приятелят ми и бавно отпи от нея замислен за бъдещето си, което неизвестно го чакаше. Някъде там в мрака, може би, той щеше да успее, да каже комплимент и да забрави самотата си... Самота, която пълзи навсякъде, но не е в сърце, което знае да обича!
В.Софин  

вторник, 14 ноември 2017 г.

Виждам те!

Виждам те, красива във покоя,
светлина до сърцето близка.
Жадувам да си истинска и моя -
любов която, само мене иска!

Виждам те, неземна във прибоя,
разгневена капчица на риска.
Единствено жадувам да си моя -
вълна, която в мен се плиска!

Виждам те, щастлива и в пороя.
Сърцето влюбено притискаш.
Жадуваш мила, само да си моя !
Твой съм, когато ме поискаш!
В.СОФИН  

понеделник, 13 ноември 2017 г.

Момчето романтик

Чувствителните устни на морето
ухапаха с любов сърцето,
на момиче хубаво което,
се усмихва влюбено в момчето!

Играят летни топлите вълни,
целуват боси изгорелите пети.
Пясък усмихва се встрани,
в очи Слънце, весело лети!

Докоснало палави, лъчи,
момчето влюбено шепти,
в море родено от мечти,
в уши което, медено звучи!
В.СОФИН 


неделя, 12 ноември 2017 г.

Това не значи...!

   Ако случайно ни пипне болестта, да се усмихваме по-често отколкото е необходимо, ще забравим да бъдем намръщени с лицемерие.
   Ако не дай си боже ни хване гъделът постоянно, това не значи, че ни е прекалено смешно. По-скоро са празни джобовете ни, и това кара ядосано гърлото, нашето, да ползва с трепет ,устата с помощта на вечните ругатни, сипещи се неистово в ушите заслужили това отношение.
  Ако пък „гемиите“, са успели да ни потънат и всичко около нас, виждаме оцветено в тъмни краски, това не значи, че ще се удавим с усмивка в алкохола с когото заедно ухажваме в нещастие, мъката.
   Ако политикът, често смъква с готовност, където не трябва гащи, това не значи, че няма да съумее и да ги вдигне навреме, преди да е сторил не поправимото.
Ако розата умело дращи ръцете ни когато се опитваме да я откъснем от храста, това не значи, че ни мрази, когато я даряваме влюбени, някому.
   Ако играем по-нервите женски, това не значи, че дамите ще търпят в мълчание мъжките ни из цепки. Много скоро ще усетим как и нашите нерви ескалират, щом бъдем „погалени“ от неумолимия тиган в ръката на жената, отстояваща правото да не ни готви, въобще.
   Ако мразим хората около нас, защото завистта е пуснала успешно корени в сърцето ни, това не значи, че и те ще сторят същото, докато се мръщят с усмивката в лицето ни.
   Ако ракията вместо нас, често взема решенията, това не значи, че сме опиянени от събраните чувства към нас от алкохола.
  Ако здравата пейка под нас се счупи внезапно, това не значи, че е прогнила. По-скоро килата в тялото са се покачили неимоверно и с това са, предизвикали защитната и  не навременна реакция.
Ако цветът на парите често променя настроението ни, това не значи, че сме усетили във вечно празната си кесия приятният им липсващ мирис.
Ако стиховете доброволно скачат танцуващи върху белия лист, това не значи, че и мислите ни винаги са готови да ги последват създавайки и подреждайки, правилно римата.
 Ако работата ни се окаже прекалено мързелива и я оставим да се върши сама, това не значи че сме постигнали съвършеноста, а по-скоро сме успели да хванем, леността.
  Ако мишката не влиза доброволно в заложения от нас с усърдие капан, това не значи, че не е гладна. По скоро сме забравили да и сложим вътре, сиренцето, което гладни сме изяли на крак.
Това не значи, че всичко написано тука е истина, и трябва да се спрат усмивките на хората, които извират винаги, когато са предизвикани от чувствата от които няма спасение.
Ако любовта престане да ухажва сърцата ни, това не значи че си е отишла завинаги. Когато сме най-отчаяни, когато сме почти изгубени, тогава тя ще ни се усмихне отново, защото просто иска да ни спаси от напрежението натрупано покрай нас.
В.СОФИН  

"Мама му...!"

    Ей!!! Мама му...! Мама му...!
Брей да ти се и не види! За малко да забравя, че ползвам ядосан чужди епитети,бликнали от яростта на предателството. Току виж мнозинството ме обявило за непоправим плагиат. Пък аз съм само изнервен човек, разочарован в новия двадесет и първи век!
Вместо „Мама му...!“ и „Старата му мама...!“, може да ползвам: „Ех мамо! Що така бе мамо? Вместо силното ти рамо, от теб приятелю, изпитание само!“
Лошото е, че пак ще ме определят, като плагиат. Тогава?
Ами сменям мама с татко, нали. Все пак модерното, новото, по- приятно звучи.
За това пробвам с татко му, баща му, чичо му, леля му, братовчедите и накрая себе си. Тюх, тюх, да му се и не види! Така няма да има обидени, но за това е нужно ,първо сам да се нараня.
 Почвам с некадърник, дръвник, особняк, и разбира се ироничен плужек, който се въвира на всякъде, където е необходимо, а и да не е пак пъха любопитен нос в супата на другите. След епитетите прозвучали на глас от мен за мен, минавам на основното ястие, дъвчейки хората около мен. Виж природата не закачам, тя мен бъзика. И с право, тя си играе с мен като пълни обувките ми с вода и милва грубо врата ми в студено време. Напълно заслужено, нали?
В.СОФИН 

петък, 10 ноември 2017 г.

Скроена шапка

С поредната горчива хапка,
стигнал просешка тояга,
вечно със скроена шапка,
колан, българинът стяга!

Шок ценови, нервите обтяга.
Мисли не въздържано горят.
Някой, някъде на някого помага,
но у нас, нещата не вървят!

В изградена дяволска система
чувствата убиват на рулетка.
И в тази пошло изградена схема,
управляват хората, на сметка!

С поредната горчива хапка
безпомощен, останал на студа,
вечно със скроена шапка,
българин се бори със глада!
В.СОФИН 

четвъртък, 9 ноември 2017 г.

Съдбоносен живот

За сетен път стрелата ни прониза,
живеем все на края на ръба.
Вечно, винаги сме в криза.
Нима това е, нашата съдба?

Стари дрехи, скъсани джобове...
Без любов изкарани, пари!
Зарити някъде в безименни гробове,
лежим за винаги, изгубили мечти!

Душите днешни тъжни са в кърви.
Всеки миг оставен във страдание,
дърпан от животът без желание -
сам на пътя, труден не върви.
В.СОФИН


Така е!

                                                                                            
   Двама самоковци водили диалог, като единият все се съгласявал с мнението на другия.
-Така е! –казвал Първанчо и добавял отново по-самоковски: „Т, кае!“
Слушал Огнянчо, слушал за „Т,каенето“, не издържал и казал:
-А, бе Първанчо! Ще тъка е, я! Ако не тъка е, нали гола ще ходи?
-А нема! –засмял се самоковецът. –Нема!
-Що?
-Оти вече е облечена! За това нема нужда да се мори толкова! Пък и становете нали отдавна изчезнаха! Изгориха ги. И помен нема, вече на тая тема, сгодната -приватизационната!
В.СОФИН  

Изместване на въздуха!

      Всеки от нас, хората измества въздух. Някои успяват, повече, други по-малко. А има и такива, които въздухът ги измества.
  Вървиш, дишаш, изместваш, неусетно почти! Може би! Но едва ли, когато въздухът стане прекалено горещ и труден за дишане. А когато той е откровен и измества силните на деня, става неудобен. Става „гадина“, която трябва да бъде задушена в зародиш. Да но, как да спреш словото? Все го гонят, палят, забраняват, а то „дяволското“, намира начин да вземе глътка въздух и излиза на свобода. Може и кратко трайна да е тя, може, но за това пишат журналисти те, които искат да се знае истината. Цялата, такава каквато е, а не украсена, напудрена и разбира се удобна в ушите, на тези които, всекидневно дърпат килимчето под нозете на всички мислещи за любов.
   Местя и аз въздух. Местя го полека, неусетно почти! Може би не достига до всички. Може би! Но все пак пристига и мъничко въздух в гърдите на някои около мен. Може би! Не знам!?
 Но да изместиш въздуха на други, не ви ли се струва, не правилно? Да ги оставиш на произвола на съдбата? Може би все пак е правилно? Да накараш хората да пълзят в краката ти, чувствайки се божествено... Нима това е правилно? Да унищожиш родителя, който те е създал и унижиш майка си с груби слова, това ли е правилното? Все въпроси, които всеки днес у себе си носи!!! Задава въпроси, а отговорът е един: Малко въздух изместваш братче! Какво да те правим? Или клошар пред контейнера трудно оцеляващ, но с идеите си, които никой не иска да чуе, или послушник, който брои пари, не е щастлив, но го прави заради семейството си. Не за себе си, не...! За бъдещето го прави. За ония, „които храбро ще вземат, поста ни!“ и ще продължат да бъдат не хора, а просто човеци, които обичат малките, неща, не ги изместват, харесват истинската дружба с всички, в това число влизат, животните и Природата около нас;  
Всеки измества въздух! Някои повече, други малко! Така е нали?
Но не всеки става човек, въпреки, че е роден такъв.
    Няма нужда от омраза, нито пък от завист. Всички сме във времето. То е в нас. Някои не го разбират това. Но всеки живее, когато се е родил. Тревожи се! Изкачва върхове, измества въздух, но и прави нещо друго, успява да даде частица от себе си за всяко изтерзано мъчно, биещо сърце. Прави го не за себе си. Прави го за любовта, която властва над всички ни... Само тя единствено е в състояние да спаси света. А парите, парите са болест родена в обществото от хора обичащи да се наслаждават на мъката на други. Други, които те определят, като мравки... Мравки, но мравки без които светът и днес не може въпреки всички изречени думи. Думи които парят, които галят, но без тях не е възможно да продължи напред обществото, ако това обществото го има все още, нали?
В.Софин 

сряда, 8 ноември 2017 г.

Облеклото което радва, но и тормози...

       Облеклото, когато рече да тормози човек или пък да го глези с прищявките си, не забравя да го стори, безпощадно!
    Когато бях млад, все още неопитен младок, дрехите тогава сами при това доста влюбено превземаха тялото ми. Скачаше чевръст панталона, криеше стройните крака, потника, лепнеше здраво на гърба ми, а ризата не забравяше горда при хубаво време, да се развее пред всички погледи, които я зяпаха. Естествено аз не бях важният. Дрехите бяха на първо място. Все пак по-тях посрещат и по-акъла буден изпращат, нали!?
   Чорапите също обзети в надпревара с дрехите, бързаха да мушнат на топло ходилата ми, които тогава бяха горещи. Обувките дремещи самотно в коридора едва видели сутрешната моя физиономия, тръгнала на работа, скачаха чевръсто от рафта и хващаха прасците ми и ги заклещваха безпомощно в себе си.
  Да не забравя и якето, което също се включваше в надпреварата. Правеше го не за друго, а защото често навън времето студено щипеше обръснатата до лъсване моя физиономия и тръпки на мраз пълзяха по-гърба ми, който се чувстваше защитен само, когато дрехата стоеше здраво на мен.
    Преди това, когато бях обаче в казармата, униформите на войниците между тях си, често водеха сражение. Всяка се над преварваше с колежките си, като постоянно се доказваше. Толкова натягане никъде не бях виждал. Може би куртката тръпнеше от желание да бъде наградена с почетна значка за спортни успехи, а обувките похвалени за усилията сутрин винаги да бъдат първи след бягането в сутрешната физарядка. Може би? Знаех ли?
   Помня само, как моята униформа една вечер успя да пребори другите и скатана правилно за отрицателно време, минута само, успя да сложи измореното ми тяло в леглото за почивка. Горда с постижението си, тя зяпаше безпомощните действия на другарките си от високо на шкафчето и тихо им се присмиваше.
  Ех, славни времена бяха тогава! Млад силен, всичко ме слушаше. Виж днес се промениха нещата.
     Рано сутрин мързеливи дрехите ми не бързат да скочат върху ми, обличайки ме прилично. Напротив вършеха нещата насила. Панталонът притеснен от наедрялото ми тяло полека превземаше краката ми, а коремът, по-скоро търбухът се свиваше болезнено сторвайки път на копчето горе, което едва имаше сили да влезне в илика, държейки смъкващите се гащи. Ако не дай си боже, чорапите бяха забравили да превземат прасците ми предварително, като нищо копчето на панталона се късаше и времето за стягане за работа излиташе, докато иглата щастливо влизаше в ролята си на покровител и зашиваше в здравата си хватка, сторената от мен злина. Потника пък упорит объркваше посоката и вместо да легне правилно на гърба ми, заемаше любопитно стойка, обратно. Докато губех от времето си за подготовка, ризата неизгладена отстрани се мръщеше. Сякаш аз и бях виновен, че не се бе сетила предишната вечер да предяви правата си за гладене. Когато най-после свършвах и тази работа, тя упорито отказваше, да погали с топлина, раменете ми. Добре, че фланелата донякъде благосклонна към остаряващото, безпомощно мое тяло, успешно вършеше това.
   Якенцето пък, когато скочеше върху гърба ми, с вечно кисела физиономия, отказваше да даде шанс на ципа отпред, който упорит не желаеше, да се закопчае. Напълно отчаян оставах разгърден, сякаш бях отново двадесет годишен хлапак и се озовавах в коридора, където обувките ми заспали още от предишната вечер, чакаха полагаемата им се сутрешна вакса за закуска. Мърморейки, за правата си, те не оставяха на мира ръцете ми, докато не удовлетворя желанието им да бъдат лъснати до блясък. Все пак шефът щеше да го оцени и похвали тях, а не мен дъртият повлекан, който често забравяше, дори да се усмихва на колежките си, които сутрин ме поздравяваха мило с добро утро.
  Добро да бъде, отговарях, мислейки си за младостта, която някога ме глезеше и облеклото радваше всички около мен. Славно време беше тогава, славно нали? Но днес е друго намръщено, отвън вали...!
В.СОФИН

вторник, 7 ноември 2017 г.

СТРЕМ -"ЕЖИ"!

Моите вечни стрем –„ежи“,
за стих-"чета" бодри и свежи!
По-някога искат кърпежи,
изграждат се с нови строежи.
Правят се в странни кроежи,
изникват с мечтани копнежи.
В гърдите говорят с бодежи!
Упорити са тез, таралежи!
Ръката драска в сърбежи.
В главата никнат, златни залежи.
Избухват в душата кипежи.
Бълбукат в мисли кълн-"ежи".
Но стига с тез, неумели брътвежи!
С ярки пейзажни градежи,
пълзят в очите мои стремежи,
за любовни стих-"чета", свежи!
В.СОФИН 

неделя, 5 ноември 2017 г.

Есенно приключение

     Няколко изморени през нощта от битката с вятъра пожълтели листа се отрониха от плачещата върба и паднаха с въздишка на облекчение върху мокрия тротоар, който мило ги приласка в скута си.
   Отекващи стъпки на бързащи за работа хора в ранната сутрин алчно, придърпаха листата с подметките на обувките си и приключението за тях започна.
     Първите успяха да се качат в Метрото, където вече изсъхнали от топлината на вагоните и човешките тела, останаха  там. Може би времето отвън ги смущаваше и те също като клошарите, търсеха място, където да се подслонят.
   Няколко от другите листа се качиха в автобуси, други в трамвая, а тия с повечето пари, дори в местните таксита, които ги отведоха до местоназначението на хората. Някои тръгнали на работа, други на разходка. Всеки поел на някъде.
   Имаше и други листа, които пред почетоха макар, че бе особено студено да продължат пеша, радвайки се на шума наоколо и зяпайки свенливо изпод подметките на обувките белият свят ширнал се пред тях.
   Много от пожълтелите листа на плачещата върба, не успяха да стигнат до предназначението си. Повечето опадаха безпомощно и бяха подети от същия вятър, който рано сутринта ги бе накарал без милост да скочат от топлите си легла на майчиния дом. Пътешествието за тях почти приключи, но неизвестно как някои от по-опитните скочиха в близкия канал, който ги поде и отнесе към края на града. Там ги напъха в голямата местна река и те продължиха пътя си към не известното, което ги чакаше нетърпеливо някъде далеч от града. Част от листата бяха изхвърлени на брега, други бяха удавени от въртопите и напъхани на студено в пясъка. Едно единствено успя да продължи пътя си, носено напред. Може би то копнееше да стигне морето? Може би, но то бе прекалено далече, така, че колкото и опитно да бе, нямаше как да стигне до там. Прилепи се уморено до една плуваща клонка от върба, която също бе тръгнала нанякъде. Неизвестно откъде на нея бе изпълзял червей, който бе обзет от предчувствие и трепереше от страх. Реката безмилостно тласна клонката към завоя, който бе ограничил действията и, и клонката, червея и нашият пътешественик, Листото, бяха изхвърлени на брега. Едва отдъхнали си от напрежението двамата неопитни в приключенията току що станали приятели, свързани от съдбата се опитаха да продължат пътя си. Не успяха, защото отнякъде се появи орел, който грабна клонката и отлетя високо към планината. Все пак въпреки страха си червеят набрал кураж скочи, но падна в реката, която начумерена от лошото време, бучаща и страховита го отнесе в неизвестното.  Малкото Листо, обаче вкопчено в живота, не само се задържа, но и впечатлено от гледката се радваше на открития простор пред него. Никога то не бе подозирало, че светът е толкова огромен. Необятен почти. А то горкото, милото си бе представяло, че ще стигне, близкото, далечно море. Вятърът, който от високо надул свежи бузи духна мощно, разроши перата на орела, опита се да му отнеме клонката, но не успя. Все пак листото , изморено от преживяното се отрони и пое надолу право към града откъдето бе тръгнало. Повъртя се вихрено като балерина на сцената без да е аплодирано от публика, погледна красивите запалени току що светлини на града, защото все пак, вече денят наближаваше края си, и съдбата го отведе в клоните на плачещата върба, където се бе родило. Опита се да се задържи там, но всичко бе напразно. Хлъзна се, безпомощно и падна върху тротоара, който отново го приласка мокър в скута си. Приключението свърши за него! А може би не? Никой не знае къде съдбата, ще го тласне. Дали в чужбина, някъде далече, дали в други градове на страната, никой не подозира, бъдещето си, което всеки иска да изгради бляскаво за себе си.
   Листото не знаеше отговора на тези въпроси, но не се предаде, а рано на другата сутрин се вкопчи в първите стъпки, на човек тръгнал на работа. Хвана се здраво за едната обувка и продължи пътя си, неизвестно някъде там напред, където приключението на живота го очакваше отново...
В.Софин  

петък, 3 ноември 2017 г.

Изкушението!

      Изкушението идва и си отива едва, когато бъде задоволено. Изкушавам се от мисълта, която идва неочаквано грабва сърцето ми и ме праща в градините на любовта. Дори неволно се ядосвам, когато изкушението бяга от мен. Виждам го особено красиво, когато се материализира пред погледа ми като красива млада жена, която неизвестно защо се усмихва.      Прави го доста привлекателно и аз в един момент тъкмо мисля, че съм птица уцелена в сърцето, когато виждам нежният поглед как гледа някак си през мен. Обръщам се. Някакъв голобрад младок, стоящ зад мене също се усмихва. Дали пък на мен се подиграват. На стария човек, но все още с младо сърце жадуващо за обич. Не! Двамата припнаха пред мене като две палави козлета сплетоха ръце и неочаквано се прегърнаха. Стоях под падащия листопад на едно кестеново дърво и улавях погледите, които двамата влюбени си хвърляха. Струваше ми се, че се изяждат с очи. Явно всеки беше открил изкушението в другия и му се поддал. Обзет и аз от него, не свалях очи от търкалящите се от вятъра жълти листа, които играеха вихрения си танц в краката на влюбените, докосваха трепета разлял се в телата им и после изморени се пъхаха под близката пейка, където намираха за момент, спокойствие. Гледах и завиждах. Не за любовта на младите, а на изкушението, което се подиграваше с мен. Виждах отстрани не опадали още от сланата, цъфнали, бели, червени и жълти рози, които изкушени също наблюдаваха красивата палитра на любовта. Внезапно изтрезнях. От някъде точно в ушите ми прозвуча груб глас:
-Какво гледаш бе? Що зяпаш? Не си ли виждал влюбени?
Отместих поглед. До мен стоеше неизвестно откъде дошъл и материализирал се клошар.
-Я дай! Дай некой лев брато, че съм го закъсал... –прозвуча отново загрубелият останал без чувство глас на гладния клошар.
„Явно оцеляването днес е много по-важно от любовта“. –премина бърза мисъл в главата ми докато вадех кесията си с пари и се разделях с петте лева вътре в нея. Клошарят ги грабна бързо от ръката ми с опасение, че може би ще размисля и не ще му дам нищо. Без да каже и дума повече той се отдалечи с бързи стъпки, но не към близката хлебарница, а към кръчмата на „Петте кьошета“. Явно бе повече жаден, отколкото гладен. Изкушението е нещо велико!
   Докато мислех за това, обърнах поглед към кестена и пейката, където преди малко бях видял изкушението да трепти в гърдите на двамата млади влюбени. Уви! Погледът ми улови есенния пейзаж, плъзна се по-падащите листа, отклони се с тъга в далечината към притъмняващата във вечерта улица и за някакъв миг само успя да зърне любовта, която вече завиваше по-другата. Отдалече само успях да доловя чаткането на токчетата по-паважа, които грабнаха с изкусителна сила ушите ми и после настана, миг тишина. Когато се осъзнах, само вятъра останал верен другар до мен тихо шепнеше в листата. Смъкваше ги от клоните и ги пъхаше на различни места под пейките, на пътя и дори някои от по-нахалните скочиха изтрезняващо в моя топъл врат. Въпреки всичко единствено изкушението остана с мен макар и не задоволено докрай. Въздъхнах примирен и се отдалечих към вкъщи.
     Все пак в мен остана някакъв, спомен в душата ми, който насън знам, ще ме стряска понякога. Ще виждам любовта на двамата и протегнатата за помощ ръка на клошаря. Ще мисля за изкушението и избора ми, да отклоня поглед от него за да бъда човек. Човек който колкото и изкушен да бъде, трябва да остана земен, давайки спасение на другите.
В.СОФИН   

сряда, 1 ноември 2017 г.

Изтичащ живот!

      За мое съжаление се оказа, че мразя. Седя си тихо кротко с поглед вторачен в далечината. Гледам есенната палитра разтлела се шеметно пред погледа ми и въздишам. Мразя да усещам как животът изтича... Секунда по-секунда, минута по-минута, час по-час, капе бавно но наистина сигурно.
   Опитвам се понякога да не го зяпам право в очите, то уви нагъл той, превзема без пощада мислите ми, и те потичат не въздържани като река.
   От толкова гледане се чувствам изкуфял. Знам че, всеки изстискан миг, всяка секунда, минута, час, никога не ще се върнат при мен.
   Помня някои бяха особено приятни, а за другите въпреки волята у мен се сещам пак от време на време. Последните тормозят често съня ми. Милите те, отдавна ме избягват; детството, младостта, чара на едва раз зеленилата се тръпка на любовта; майка, баща, близки до сърцето ми хора, за съжаление вече ги няма, не са до мен.
  Мисля за това и виждам как проклето и моето време изтича...! Бавно, неусетно почти, то пълни често очите с влага, спъва натежалите от чувства крайници, блъска бъбреците като безскрупулен боксьор. Дори вълнува с безпощадна кашлица белия дроб, мушка се нагло чак в дълбините на сърцето, удря право в главата и обърква мислите. Толкова много сладки мигове, прахосани...
Работа не щадяща... Време за разходка, ограничено. Въздух често пъти отровен. Храната заразена, фалшива и при това скъпо струваща...!
Какво ми е останало?
  Някакви си там изпаряващи се бързо мигове на зяпане до обезумяване или напълно изтичане...! После? Нищо!
Всичко изчезва зад хоризонта чист! Изпарява се, изгасва, изгубва се!
  А животът продължава да тече и изтича, все някъде като река вливаща се в море от чувства, които остават нейде високо в небето, истински малки пухкави облачета, радващи очите на останалите зяпащи Земята - живите!
В.СОФИН