понеделник, 31 декември 2018 г.

Жената трудно се чете...!

Дори да знаем как да я разлистим -
жената трудно се чете!
Въпреки това за нея мислим,
когато в любовта ни отведе!

Обърнем ли светлата и страница
и нацупеното от кавги лице,
ще разберем, че минали сме граница,
която спира биещото ни сърце!

Успеем ли да стигнем, трета –
по един и същи път вървим...!
Защото душата и на двама е превзета
от любовта, която можем да си позволим!
В.Софин  

Свободата е не родила мома...

Свободата е не родила мома, възпрепятствана от избора на мъж!
Новата година била по-добра от старата! Донесла късмет с вдигане на данъци, облекчения за управляващите и мъка за бедните!
Когато се учим, научаваме, че животът е приказка, която друг разказва!
Ако имаме нещо в джоба си, трябва ли да благодарим на господа, че е скъсан?
Обичаме ли истински, забравяме несгодите, които бъкат около нас всекидневно!
Ако се радваме на живота, това не означава, че сме преуспели. Може би сме забелязали малките красиви неща покрай, които минаваме всеки ден по един и същи маршрут за работа.
Ако сме научени да мразим, трябва ли сърцето да си пазим!?
Завистта натрупана с годините може да ни докара инфаркт! Но ако на нас, завиждат, значи не ни обиждат!
Лицемерието идва подготвено! Почвата обаче се оказва мека и фалшивата усмивка потъва в земята, където се среща с червеи, които я изяждат!
Когато чакаме да си отиде старата за да дойде с елените, новата година си мислим, че каруцата е претоварена. Годините са натежали, ние сме се един друг изяли!
Обичаме да лъжем, но когато ни излъжат, нервите ни не издържат!
Светът е общ! Той не е само за хората... Не е за животните, нито за флората, а е за въздухът, без който, нямаше да има този свят!
Когато ни обидят незаслужено, реагираме остро, защото се мислим за умни. Но, ако се усмихнем безразлично на опитите да ни свалят на земята, позволилият си да ни разиграва остава с отворена уста от изненада.
Новите пирончета вече са наковани предварително от умните глави на парламента. Въпросът е, дали няма да изгният предварително и всичко гласувано да се разпилее по вятъра. А стане ли това, тогава става страшно!
Нова година, стар късмет! Пак ни канят на банкет! С фалшива ракия и боядисано вино, ще пием пак на крак, но само по едно!!!
В.Софин 

неделя, 30 декември 2018 г.

Гниещ живот!

          Животът го няма! Животът е почти изтлял! Отдавна загнил, той се разпада на части.
Няколко от "Тях", сънуват щастие в чужбина. Такова няма, защото парите не са щастие. Те са начин да отблъснем от себе си, деца, родители, приятели и близки.
„В чужбина е идеално!“ –мислят младите и заминават като повечето и не мислят да се връщат. Парчетата се разпадат! Цели семейства са разпръснати. Не живеят, въпреки парите в джоба си. И как може да сънуващ щастие, щом липсва любов!? Нима всеки от нас не е оставил нещо мило, някъде?
Майка, баща, любов!?
Други ще намерят зад граница, но няма да са същите...
 Гниещ животът е обхванал джобовете и на богатите. Толкова изгнила шума в тях, толкова чувства на презрение и алчност, която е погубила душите им. Разпаднали се усмивки, фалшиви обяснения, отблъснати хора на улицата... Нима това не е гниещ живот?
На пътя, който лежи пред нас разбит се чувстваме царе, но за последно... И там гнилотата в душата е проникнала. Няма други чувства там, освен омраза и висока скорост. Първи в боя, първи в гроба!!! Бързаме, но не бързаме, когато искаме отмъщение, нали? Колата спира, шофьорът позеленял от злоба, слиза подготвен, въоръжен до зъби и ни почва... Нима ако не беше изгнил би сторил нещо на мухата?
Валят боклуци, не само в живота ни. Пълни са улиците, празни душите...! Обикалят гладни, кучета, котки, бездомни и те като хората бъркащи в контейнери за боклук. Всеки търсещ, не гнилотата, а усмивката, която днес истинска е трудно различима.
За да оцелеят, забележете само, за да не изгният някои са готови на чудеса. Раздават се помощи. В повечето случаи само на едни и същи хора. Има такива с чест. Умират от глад, но никога няма да си го признаят. Другите и да имат, пак искат. Нима гнилотата не е обхванала и тях. Всеки се разпростира според чергата си! Знаем го, но вършим глупости.
Гние живота, защото го няма! Отдалечени от нас чувства за взаимопомощ, убити в зародиш любови!
Няма щастие без напъване! Е да, но в чужбина, където бягаме, защото тука не дават въздух на всеки.
„Свобода, братство, равенство!“ –звучи познато. „Измама, алчност, безразличие!“ –познатото, непознато.
Нима, когато срещнем някой на пътя, непознат и погледнем в очите му, поздравявайки го, виждаме щастието, неговото или пък, изгнилото в синьото на очите му!?
Животът дава! Животът взима! Но за да не бъде гниещ, за да бъде истински, не трябва ли, ние да се променим?
Тука у нас е щастието на всеки от нас! Тук са и законите, които удобно работят за някои изгнили в душата си елементи. Нима няма въздух за всички!? Нима няма достоен труд и хляб?
"Животът ще дойде като песен...!" Ще дойде, но днес вече за съжаление е почти изгнил.... Боли душата, боли сърцето, а тунелът става все по стръмен, тъмен и без изход!...
В.Софин 

петък, 28 декември 2018 г.

Самохвалко

     -Е-е-е! Много съм добър да знайш... Много ме бива! – възкликва самохвалкото и ви почва в кръчмата, където сте имали нещастието само защото се познавате като съученици, да го поканите на чаша бира.
-Толкова съм преуспял, че сега като ти кажа, ще останеш без думи от завист. Пари бол! Жени също! Коли всякакви, всеки ден... Влияние имам, власт...
Тука не издържате и прекъсвате тирадата на съученика ви:
-Ама вярно ли? Аз бях чул от Гюро, друго...
-Какво? Клюки от завистник!?
-Не-е! Бил си изгонен от съпругата?
-Какво толкова, нали имам любовници...
-И те са ти били шута!...
-Е, имам кола...
-Спрели са ти я заради неплатени данъци и превишена скорост.
-Хм! Ама, че клеветник бил комшията Гюро! Но, да знайш ще се поправи всичко! – не се предава съученикът и Ви доверява, че е спечелил от тотото.
-Три милиона... Да знайш! Цели трички милиона, спечелих! Ще видиш как влиянието и властта, е и жените ще се върнат при мен и ще пълзят в краката ми...
-Да ама...
-Няма ама, мой човек, няма! Много ме бива да знайш...! Много! Съвсем скоро и във властта ще вляза...
-Нима кмет на село!? –иронията  против самохвалкото внезапно извира от  устата ви.
-Глупости на търкалета! –пресича мераците ви самохвалкото да се подиграете, и добавя важно:
-Купувам пост направо в министерството...
-Сигурно обслужващ персонал? –дълбаете душата на самохвалкото с иронията си.
-На най-висок пост... Министър да знайш!
-Сигурно заместник? – продължавате да оспорвате, чутото.
-Обиждате ме! Министър на културата, да знайш!
-Ти! Министър на...
-Да аз! –прекъсва Ви горд от себе си самохвалкото и успява дотолкова да ви омае, че му поръчвате, втора бира.
-И колко ти струва, ако не е тайна? – не издържате и пускате любопитството си на свобода.
-Трите милиона, брат!
-Трите... Ти луд ли си или полудяваш  човече?
-Не! Само  перспективен съм станал... Перспективен да знайш!...
Внезапно отзад зад двамата съученици проехтява смях и един  познат глас, Гюровият се обажда:
-И голем самохвалко да знайш, Голем! Всичко, което каза е лъжа. Нема грам истина.
-Да бе! –обажда се почти не притеснен от чутото, самохвалкото и добавя важно:
-Малко само...
Тука Гюро, който се усмихва на ракиязад двамата съученици, прекъсва кандидата за министерско кресло и казва:
-Верно е едно! В министерството е, но като чистач на тоалетни!
-Какво от това! Нали и това е работа! –отблъсква атаките на Гюро, самохвалкото.
-И не е спечелил от тотото три милиона, а...
-Сигурно нищо? –чувате се да питате, впечатлен.
-Не! Пет хиляди лева от търкане на билетче... Цели пет и ги даде наведнъж за да има възможност да чисти тоалетните на големците... Само като си помисля, припадам от смях! – на това място Гюро избухнал дотолкова, че дори обърсал и сълза появила се от чувства.
-Смей се ти! Смей се! Но, който се смее последен, ще се смее най-добре, да знайш... –обажда се почти обиден съученикът самохвалко и добавя сякаш реже замръзнало масло току що извадено от хладилника:
-Колкото съм по близо до тоалетните, толкова повече ще усещам мириса на пари, да знайш!
-Вярно ли бе? – не издържате и любопитния направил свободен избор въпрос никне на устата ви почти усмихнат.
-Вие... Вие! Двамата, нищо не разбирате от бизнес... То ако си спомнят главите Ви и Хитлер беше тръгнал от ефрейтор пък стигна чак до райхспрезидент... Като нищо може да успея и в кресло на министър да стигна...
Само не разбирам как може да се хващаш в мухоловката на Гюро? Не стига, че ме покани на бира, а слушаш глупостите на моя прост съсед.
Да ще Ви кажа нещо и на двамата... Да ме запомните хубаво! Мене много ме бива ей! Много! Тепърва ще плезите езици като чуете за мен...
-Ама ти вярно бе!? Станал си голям, самохвалко!  - казвате Вие, плащате бирата и излизате заедно с Гюро, сподирен от силния глас на самохвалкото, който е толкова силен, че дори и на улицата ви хваща:
-Неверници! Тепърва ще видите колко много ме бива, ей... Тогава ще дойдете и ще се молите... На колене ще падате, но да знаете искам само да знаете, че за вас пост министерски и в тоалетната, няма да има... Няма!
В.Софин  

Нов проект


         Отдавна една мисъл го мъчеше. Не му даваше миг, спокойствие. Когато почти се беше отчаял, изникна идея. Париж. Сподели я с баща си, който го изгледа почти скептично. Въпреки това се усмихна и даде не само разрешение, но дори заплати, пътя на Младен до Париж.
След полета от София, обзет от противоречиви чувства, докато вървеше пеша, Младен раздаваше погледи по улиците. Не прекъснато различни неща привличаха очите му, които от толкова много взиране, почнаха да се оплакват сълзейки по-малко. Въпреки това, и надеждата, която го крепеше още не беше успял да я срещне. За момент изпита вълнение виждайки двойка гълъби в близкия парк по който премина. Дори завидя на двама млади влюбени, които  кацнали на една пейка успешно чуруликаха любов. Отмина ги с въздишка. Нямаше време за това сега.
Толкова много неща звучаха покрай него опияняващо, смущаващо.
Намери сили да продължи пътя си. Едва влачеше нозе почти отчаян, вече изморен, когато внезапно едва минал ъгъла на улицата я видя. Спря ударен не само в коленете но и в очите. Не вярваше, че това се случва. Нима не беше я видял в съня си, същата? Да! Тя беше!
Разтреперан от глава до пети от внезапно нахлулото в порите му младежко вълнение Младен се закова на място. Знаеше си, че тук ще я срещне... Любимата му!!!
  Без да губи време с един жест извади тефтерчето от джоба, заедно с молива и се втурна да я скицира. Чертите и бяха невъзможни. Едновременно привличаха, галеха, биеха погледа и дори пръскаха от сенките си на великолепие. Слънцето си играеше с нея, създавайки чудеса.
С щастлива усмивка Младен приближи и я докосна. Дори започна да гали една от страните и  изяло погълнат от нея.
 Изведнъж мъжки напрегнат глас прозвуча на френски до него. Озърна се, хванат на местопрестъплението. Пред него се материализира полицай.  Пазачът на реда видял объркването на Младен  премина на английски, което на български прозвуча така:
-Какви ги вършите господине? Какво правите? Имате ли документи за самоличност?
Безмълвен сякаш ударен в говора, Младен подаде за проверка паспорта си. Усърден заради постоянните заплахи от тероризъм в Париж, полицаят се вгледа в българина и вече леко усмихнат го попита отново:
-Все пак какво душите наоколо?
  Без да е успял да осъзнае действията си напълно, мълчаливо Младен показа тефтерчето си. На него стоеше вече почти напълно скицирана, изящно красивата бяла сграда на ъгъла на улицата. На полицаят му се видя  изменена донякъде, но все пак успя да разбере, че става въпрос за нея. Обзет от чисто любопитство, пазителят на реда попита:
-И за какво ви е всичко това?
Най-после Младен, който мълчеше до този момент отвори уста, която само с две изречения обясни всичко:
-Аз съм архитект! Търсех и намерих, нов проект!
В.Софин

сряда, 26 декември 2018 г.

Коледен дух

Рано отзарана чух,
че на гости е пристигнал,
не кой да е, а весел коледният дух!
.........................................
Като надушат плъзгави паричките,
треперят на всеки потни ръчичките!
.....................................
Невинаги алкохолни питиетата,
се съобразяват с масата и питиетата!
.............................
Коледни зайчета!
Смущават улица звънчета,
кънтят детски гласчета,
надушили шоколадови зайчета!
........................
Пред коледно треперят ръчичките,
видели гладни очичките,
готови за Бъдни вечер, сърмичките!
В.Софин  

неделя, 23 декември 2018 г.

Невъзможна за прочитане -жената!

      Интересното и забавното се чете бързо. Хубавото бавно се отпива на глътки и дори се връщаме отново и отново за за усетим пак приятният му вкус.
   Жената, колкото и да я четем, дъвчем, листим и разлистваме, все не можем не само да я разберем, дори да стигнем и в епилога и.
Още в първа страница успешно спират хода на очите ни, задължителните препинателни, препъващи пътя ни знаци. Запетаи си позволяват да се показват на завоите, тирета, карат да се задъхваме учудени, а накрая дори ни се хили в лицето вечната питанка, която търси отговори.
Те звучат предимно така: „Защо дръвник такъв?"
Има и заповедни като: „Какво се мотаеш!? Марш за покупки! Или пък –„От кога ти рева да смениш крушката в килера, а ти не ме обичаш и се ослушваш... Като съм казала нещо, това означава веднага, а не после ще го видя...."
Когато успеем най-после да прелистим втората страница на жената и тя милата стане по усмихната от дареният и от нас подарък за в момент усещаме как изреченията и се изглаждат. В ушите ни прозвучава: „Дай целувка скъпи! Прегърни ме, не стой като истукан! Целуни ме най после дръвник такъв!“ На което естествено ние четящите я мъже не устояваме.
Тъкмо си мислим, че сме щастливи, когато мъркането на „Котето“ се задълбочава и в третата страница почваме със сричане от наша страна. За момент дори се усещаме като първолаци нагазили букви, които си остават неизвестни. Стигат ни на прага думи: „Колко пъти ще ти повтарям едно и също! Ти не ме слушаш какво ти говоря! Явно ме мразиш вече, не ме обичаш...!“
В отговор докато преглъщаме отговаряме: „Ама мило...“ Естествено ни прекъсват: : "Не се умилквай, а заминавай, където те изпращам...!"
-Защото? –питате почти изплашен.
-Защото довечера негодник такъв, ще спиш пак в коридора сам и ще правиш компания на стария окъсан диван на майка ти!...“ –изсъсква жената и показва котешките си изрядно лакирани и наострени за случая нокти.
Чувстваме се като мъже, ако все пак успеем да прелистим и тая страница на жената. На следващата се натъкваме на:
-Мама ще идва на гости! Трябва да я посрещнеш на гарата!
Трудно ви става от преглъщането на тази страница, защото жената, милата, добавя вдигайки кръвното ни:
-Ще остане цяла седмица за Коледа. Внимавай  в приказките си!
С изпотени от напрежение лица успяваме да стигнем в четенето на жената точно в средата. Повествованието ни е грабнало и вече сме на върха на вълната, която ни плиска от време на време, ту успокояващо с усмивка галеща, ту нервно шамаросващо и накъсано...
Появява се в романа, интрига. Момент на ревност. Чуваме:
-Обръщаш повече внимание на комшийката... Погледът ти е като на гладен котарак!
Смущават ни с думи и в следващата страница. Естествено замълчаваме, защото няма как да отречем минижупа на съседката, който привлича винаги като магнит погледа ни, на не ял скоро крехко агнешко, котарак.
Въздъхваме за смисъла на живота и намираме сили да обърнем страницата. Следващата!  А там... Не коледни джуджета, а деца. Нашите собствени, които изправят всекидневно косите ни с прищявки.
Длъжни сме, щом сме се пуснали в увлекателното прочитане на жената, да се опитаме да преглътнем и тези страници.
Там естествено напреднали, но не и разбрали всичко от живота се натъкваме на епитети употребени с чувство срещу нашата мъжка гордост.
-Вече си почти плешив! Трябва да помислиш за перука. Няма да се излагам с теб пред хората на показ! А и коремът ти на дядо Коледа, смущава всеки... Не яж като не видял баница пред гостите!
     Все думи, които засядат в гърлото ни, но въпреки това сме готови да се жертваме като убедително обръщаме и тази прочетена страница на жената.
Колкото по напредваме, колкото повече следим редовете и, толкова не я разбираме. Удивени сме от интелекта, от начина и на оцеляване.
 До вчера тъй гореща, днес студена... Лъха лед и топлина от страниците и. Но все пак...
Все пак, вълнуващ роман е жената. Бушуващ ураган. Когато не очакваме избухва като свръх нова звезда с усмивка, тъй нежна, привлекателна. Друг път ни удавя в сълзите си. Едно временно е готова да ни удави на момента, да ни заколи, но и да ни обича истински...
Опитваме да я хванем в последната и страница, където епилогът чака разбиране.
УВИ! Такова няма! Жената си остава загадка непрочетена. Колкото и да я листим, разлистваме, винаги си остава не дочетена.
Въпреки всичко изложено по горе, който мъж не я е чел, който не е вкусвал от попарата и, не е живял истински. Защото приятели, романът трябва да се листи!  Той не става без жена. Не се ли отгръщат страниците и, не се ли вълнуват гърдите и, няма и няма как да бъде разбрана. А поне мъничко все пак трябва. А щом е необходимо, нека я има жената. А щом я има поне да се опитаме да четем в редовете и... Накъсани с любов, омраза и една вечна изненада, която чака всеки мъж накрая в ЕПИЛОГА, в който липсва край!
В.Софин

Годишни злободневки

Богатите съвсем забравиха,
че бедността не е вроден порок.
Докато те в пари се давеха,
гладните умираха без срок!
...........................
Впечатлен съм от играта на АКТРИСАТА –
в парламента разиграва нерви, ПОЛИТИКАТА!
................................
Нека всеки да не се съмнява,
че когато стигне в слава,
не бива да се озлобява
щом пари трябва, да раздава!
...........................................
Опитах атмосферно да се впиша...
УВИ! Очакваше ме мрачна ниша -
от приятели, подготвената киша!
................
Измислено от пари - теглото,
днес мами единствено окото
на хората желаещи на всички, злото!
................................
Телевизия
Нямаше желание да я мами
заспа по време на първите реклами...
Някой дейно беше пуснал,
примамливи измами,
в които се разхождаха свободно
дразнещи народа, ЕПИГРАМИ!
В.Софин 

сряда, 19 декември 2018 г.

Дългия пръст на Системата

  Не мога да не се възхищавам от системата. Та тя, милата се грижи за всички нас. Измисли рекламата и сега сама си гледа и се радва на предавания по телевизора.
Щастлив съм от факта, че същата тази хубава Система, реши да пусне лотарийни билетчета за търкане по лавките. По този мил начин, тя ме отказа от вредния навик сутрин да си купувам вестник и да чета глупостите негативно писани  в него.
Възхитен съм от ЕТАТА в газираните напитки в моловете.- Благодарение на Системата престанах да ги купувам. Сега пия само преварена от чешмата вода. Не за друго а защото минералната я продават в пластмасови шишета, които са вредни за здравето.
Да не забравя да спомена и възхищението си от създадената стерилна, не функционална здравна система, измислила универсалното безполезно хапче за всяка една болест. Благодарение  на това вече щастливо се разхождам сред Природата за билки и кракът ми забрави какво е аптека.
Въпреки спестените пари от всичко от което се отказах мила Системата не забрави да напомни за себе си, като убедително вдигна данъците за да ми докаже, че всичко е нейно. Така безпрепятствено тя успя да отнеме от спестеното през годината с честен труд и дори ми се усмихна нагло, виждайки ме, че все още не е успяла откровено да ме откаже от преварената вода.
Но като се замисля...
След нова година водата скача с ценови скок. Като нищо тук съзирам дългият и без компромисен пръст  и намесата на Системата. Добре, че имам в двора си кладенец, който крия ревностно. Все пак усещам, че скоро ще мина на свещи. Готвят изненада и за тока...
Системата е обучена да взима, не да дава иначе не би била никаква Система.
Научих се да подгрявам водата на газов котлон на който и готвя. Докога обаче все още не знам.
Може би докато милата Система благосклонно разрешава това. Усещам, че и въздухът спира да се диша вече. Ако му сложи запор Системата, значи край, дръпнала ми е въженцето при това безплатно. А всеки знае, че и това да стане после накрая все пак има разходи. Дългият  и упорит пръст на системата ще ме спипа и там долу под Земята. Спасение дебне от всякъде, но не и за мен и обикновения и честен българин. 
        Тогава остава за сега да Ви кажа наздраве за празниците пък после, после ще му мислим... Догодина, когато усетим заедно всички приятели, дългият пръст на Системата обучена да взима!
В.Софин 

Калибър – 7,62мм

       Когато я погледна, нещо трепна в сърцето на мъжа. Все пак успя да се пребори с чувствата си и дори намери сили да я целуне за  последно сбогом. Раздялата се осъществи почти веднага и дори без сълзи на съжаление.
Използва калибър – 7,62 мм, с който отстреля дивата свиня, която идваше към него обезумяла от първична ярост...
В.Софин  

вторник, 18 декември 2018 г.

Антиреклама!


    Какъв вкус! Каква синтетика! Аромат!
Гледам котките откровено се мръщят. Кучето на двора въодушевено души, но не го иска. Само ние хората, намираме сили без чувства да го преглътнем...
Създаден неизвестно от какво! Но не и от месо, хамбургски салам!
В.Софин

Чувствата!


      През деня кротко седяха. После наистина неизвестно от какво направо, полудяха.  Трепнаха и оживяха. Раздираха се светлинки докато кипяха...!
В мен чувствата ухапаха съдбата и любов вкараха, насила у душата!
    Валсуваха пред втренченият ми от щастие поглед разноцветни играчки. Играеха въодушевено малките лампички в мрака. Звездата на върха и тя пееше обзета от коледния дух, който се носеше наоколо заедно с „Тиха нощ, свята нощ...“
А в гирляндите вплетени в зелените коси на елхата сияеха събрани вкупом очите на децата, които с нетърпение очакваха на дядо Коледа шейната!
Вятърът немирник и той се мушкаше доволен със снежинки по лицата и само  гълъбите гладни се свираха в Метрото под Земята...
Животът впрегнат като добиче се раздаваше... Грееха усмивки. Падаха топли неразбраните сълзи... И всичко това на Коледа, която очакваше да види единствено и само щастие и радост в душите на всички нас. Поне за миг, минута, поне за час! Всички заедно на пътя, където всеки от нас търси и иска само едно, обич и разбирателство...
За една по весела Коледа, приятели!!!
В.Софин

събота, 15 декември 2018 г.

Красиви малките неща

Разхвърлях думи по полето,
където свежи билките, цъфтят.
Получи се красив букет и ето,
видях нещата малки да красят!

Под ходих с четка към морето,
където гладни чайките, кръжат.
Получи се картина от мечти и ето,
чух вълните буйни да шумят!

Нападнах  пясъкът в реката,
където златни рибките, мълчат.
Получи се блясъкът в зората
и стъпки жълти, които да личат!

Улових полъх от небето,
където, вятър с облаци играй!
получи се приказка и ето,
звездите показаха ми Рай!
В.Софин  

четвъртък, 13 декември 2018 г.

Всеки е уникален!

     Днес усетих, че Слънцето грее и за мен. Мислех си, че съм някакъв боклук, плюнка някаква....  Оказах се уникален! Все още не мога да повярвам. Тръпна, щастлив!!!
 Та кой съм а!? Бедно селско момче, едва припечелващо хляба си. Да ама днес, на прегледа докторът, господ здраве да му дава и светиите закрилят, ми обясни като ме попита от какво се оплаквам. Аз и да плача, никога! Тук там ме боли, ама не е болка за умиране. Като минах рентген се започна:
-Имате болни бъбреци!?
-Знам докторе. –отговарям усмихнат.
-Простатата ви алармира!...
-Знам докторе, от възрастта е!
-И фарингитът...
-Кво за него?
-Дращи Ви гърлото!
-Знам!  Дращи за мастика!
-Не трябва да пиете, черният Ви дроб...
-Знам! –прекъсвам доктора. –Алармира!
-Жлъчката...
-Знам, прекъсвам го пак и добавям:  „Не работи.“
-Гастрита ви вече е, язва?!
-И какво от това? –питам аз. –Хапчета не пия!
-А, трябва!
-Само ако сипеш мастика докторе? –усещам се да казвам и почервенявам от внезапен, срам.
-Знаете ли...
Прекъсвам го с думата: „Знам!“
-Какво знаете, че сте болен ли?
-А бе знам, че ако не си купя пиене ще карам на вода....
- Не трябва да пиете! –чувам заповедни слова от устата на лекаря.
-Да! То, не трябва и да живея...
-Интересно! –прекъсва ме докторът. И аз се чудя...
Този път беше мой ред да попитам:
-Какво?
Вместо отговор дочувам, въпрос:
-Как сте още жив?
-Нали дишам? –задавам и аз, моят въпрос.
-Да, дишате! Но според изследванията, които ви направихме... Вие сте мъртъв! Уникален случай!!!
Не знаех, че съм случай. Все пак стана ми, ясно, че съм уникален. Това ме зарадва, а и обясненията на доктора, също.
-Всеки е единствен! Неповторим! Дори двама близнака създадени от един и същи генетичен материал са различни. Характерите им не се напасват!  
-И какво? –чувам се да питам любопитен, сякаш виждах вече пред себе си, награда.
-За това и трябва да полагаме грижи, за всеки болен...
- Е аз не се чувствам болен, докторе.... Само недоволен!
-И защо?
-Защото за Коледа, сега иде...  А виж ти пък, Коледата я обичам...  Само, че тогава, няма кой гратис да ме черпи...!?
-Вън! –чувам изнервен гласът на лекаря, неочаквано добил високи децибели и се изнасям...
„Къде?“
    Ясно къде...! В най-близката кръчма, че от тоя разпит ми пресъхна гърлото. А то, какво е виновно, че не иска да пие от "Системата“, а мастика? Все пак съм, уникален, нали?! Не аз го мисля, каза го пред мен, докторът! А щом той, го е казал, значи има право, че системата има нужда от игнориране за да бъде уникална... За сега, политическа се види... Само жалка!!!
В.Софин  

неделя, 9 декември 2018 г.

Да вдигнем нещото!

      Казват, че като вдигнем нещо било изумително! Вярно!
Вдигнах! Е не онова, което всички си мислите, макар, че и то не е излишно...
Но, с инат вдигнах нервите на шефа. Наказа ме!
Вдигнах настроението на жена ми... с цвете! Усмихна се и поиска другото нещо.
Вдигнах вежди политически. Закопчаха ме физически!
Повдигнах тон лирически. Не се хареса. Бил комунистически!
Вдигнах котаракът Тошко от моята възглавница, където спеше. Усетих изумителни добре наострените негови нокти, по кожата си.
Опитах се да вдигна децата за училище сутрин. Нарекоха ме уважително „Гад“, който не уважава сънят на другите.
Вдигнах звънящ телефонът. Оказа се тъщата. Създаде ми работа за да не скучая цял ден във Фейсбук.
Осмелих се да повдигна очи към планината, която се усмихваше насреща ми. Усетила ме, тя се засрами и бързо се скри зад облаците, които плуваха близко до нея.
Вдигнах нервите на крупието в казиното. Измъкнах се оттам, едва по гащи...
Вдигнах цели пет лева от пътя, където лежаха самотни. Кръстът ми протестира и сега, секнат ходя като препариран.
Цял живот вдигане някакво. Ако не вдигаме ние, ни вдигат нервите другите. Повдигането също не е излишно. Но най-изумително е, че без вдигане нищо не се получава. Тогава?
Трябва да се вдигат нещата  от време на време, за да разберем, че и ние живеем и сме тук, а не на чужда планета!
В.Софин

Рап -любов!


Тръгнал да рапира
със студена бира
от която нищо не разбира!
Но знае той, че сърцето спира,
когато друг заместител се намира,
а туй е любовта, която го избира!
В.Софин

събота, 8 декември 2018 г.

Вкусни дните...


Докато целувам сладките ти устни,
песен за обич ще създам...
Докато се радвам на дните вкусни -
ще те изяждам с поглед прям!

Едно разбира се ще знам,
че съм щастливецът избран...
Със сърце, което ще ти дам
на пътя общ, съдбовно очертан!
В.Софин

петък, 7 декември 2018 г.

Картина

Спи изморен и във дрямка
в цветове облечен и с пижама,
закачен с красивата презрамка -
портрет на дядо в рамка!
.............................................
С хитрост създадена примамка
за всички, не за двамка -
обикновена в чаша, сламка!
....................................
Когато свършиха парите,
бяха чути и молбите
пред заплата на сълзите!
.............................................
Когато мислим за влога,
търсим скритом и бърлога
за да успокоим в себе си Богът!
..........................................
Толкова години в мисли
парите парламентът,
които си измисли
за себе си усвои, осмисли!
.................................
Някогашен скромен милионер
пред банката подсмърча
измъчен от строя пенсионер!
................................................
Интересно как всеки се избира...
С пари, рушвети лесно се намира
място, откъдето извира келепирът!
В.Софин  

петък, 30 ноември 2018 г.

Апетитът идва с яденето!


        Хубаво е да си гладен. Хубаво, но когато съм почнал да пиша есе и думите ги няма, защото са си позволили да празнуват някъде на друга писателска трапеза, издивявам.
Колкото и да насилвам и мъча почеркът си, изографисвайки го, сякаш е икона върху белия лист, не се получава.... Просто съм забравил да потърся от запаса, скрит в книгите. Е, от речника, разбира се, но питам се защо ми е да плагиатствам, като Природата отвън ми е дала всичко наготово. Хващай небосклона, пипвай розите, кради от боровите иглички ако искаш...
Да но...
Апетит за писане имам, но думи с които да изям листа, нямам!
Отново съм в началото! А ми се яде, та ми се плаче. Не устоях! Хапнах две стихотворения на приятели, разказ на друг, и част от исторически роман за България.
Устата  ми пресъхна! Толкова емоции, толкова духовна храна!
Да но...
Апетит за писане имам, но отново нямам думи, с които да изям за десерт, моя бял лист. Той ме гледа в очакване, а аз вместо да облекча тревогите му, се заплесвам с котарака Тошко прострял се като перде за сушене пред камината. Грее тя и не само грее. Храни се с дървата, които в това студено ноемврийско време внасям отвън.
Дали пък да не пийна, някоя емоция с чая? Конячец, който сгрява изстинали мисли...
Сипвам, гълтам и съм почти готов да почна есето си. Оформило се донякъде в мозъка ми, и плаче, иска да изскочи. Защо да го притеснявам!
Нека реве на листа, стига да не го разложи от прекалено капнали сълзи... Не сълзи а думи, които идват задъхани, объркани и непоколебими...
Скачат те, и се хранят с листа! Като гледам вече почти са го изяли. В миг се сепвам. Ами аз!?
Къде избяга моята храна? Не аз, а листът бял е заситен.
Апетитът идва с яденето! Вярно! Но, аз съм гладен и си оставам все така,без думи!!!
В.Софин  Бъзик или Есе, което иска да яде!

сряда, 28 ноември 2018 г.

Гасне сърцето...

                                                                Гасне сърцето
    Звездите се раждат! Изгряват... Блестят! Полека, лека пламъкът им след време угасва!
Частица от сърцето, която светеше и в моето, вече я няма!
    На пръв поглед всичко си върви нормално. Отвън вали сняг, бавно снежинките танцуват, своя последен танц. Някои бързат, други подемани от лек ветрец, играят! Животът идва като сън и си отива, когато си поиска. Бягат дните, нижат се месеците!  Годините натежават. Спомените също.
Кой какво казал... Кой какво споделил... Всичко се разпадна! Мислите търсят изход! Няма такъв!
Нима е нужно да се бяга от живота!? Да летим като снежинките отвън, да танцуваме и накрая да се стопим на пътя... Нашият последен път от който няма завръщане...
  Всичко тече, минава като река... да но, сърцето на всеки от нас гасне всеки път, когато си отиде завинаги приятел. Свещите му намаляват. Някога в пълен комплект, днес уви все по малко. Боли! Но не от студа отвън... Спомените проникват, бодат душата!
Няма го, макар гласът му да звучи все още в ушите ми. Чувам и другите, които отдавна ги няма!
Миналата година, тази също... Нима съдбата няма жал!?
Едва ли!
Последно сбогом и прощавайте!!!
Зеленият път по който сте поели и от който няма връщане, нека бъде лек!
В памет на всички приятели, които вече не са сред нас!
В.Софин  

вторник, 27 ноември 2018 г.

Минали години...

Когато годините са минали
и загарът на младостта изтлял,
ще усетим дните си изстинали
и въпросът в нас, отдавна наболял!

Защо в живота тегне мъка,
и истината често е измамна?
Кому е нужна, любовната разлъка,
и всяка връзка ли е срамна?

Отдавна миналото не приказва
за остарели сладки времена...
Трудно му е, но тонът си запазва,
за  бъдещата никнала, цена!
В.Софин 

Вятър работа!

     Не го харесвам! Какво говоря... Не го обичам! Върви го стигни, ако можеш! Едва ли...
Няма начин!  Вятър работа!
Мързелива сутрин примесена с лек ноемврийски дъждец. Дали пък не съм го сънувал? Едва ли...
   Все пак погледа ми спира, Чадър чешма в Самоков.  Вървя леко подгизнал с надежда... Уви! На пътя изхвърлен, изтъркан, билет от държавната лотария. По нататък същото. Чест им правят обелки хвърлени отстрани на пейките от натурален сок и други нещица, казвам нещица, на които мястото не е там...
Може би!
Ще ме опровергаят някои минали от там!
Може би!
Да, но нещата са такива!!!
Спирам пред Лафка. Не за билет! Никога! Да но пред мен хората с интерес са се наредили за такъв.
Чакам за календарчета. Защо пък ми са, да ме пита човек!?
  Глътка въздух, свежест в едно общество подложено на „ВЯТЪР“. Духа той! Всеки бърчи нос. Всеки киха! Едни пари, които дават в задължения, други щастливо са прибрани от алчна ръка...
Да!!! Животът си върви. Духа вятърът! Проветриво!
Мръзнем!!! Душите вече са скапани...
Усмивките обезличени.... Човекът снизен в насекомо, пълзи в отчаяние!
Нима? Демокрацията онази, донесла вятъра на промяната, е умряла...
Нима? А може би, не е родена още? Кой пък ще и даде глътка въздух? За тях, за пенсионерите, болните, които са работили... Които са дали силите си за едно общество отхвърлило ги днес!
Нима?
Различия много... Всеки е прав! Но не всеки бърка в контейнер за коричка хляб... Не всеки се усмихва истински, нали!?
  Вървя отнесен! Все пак е есен! Погледът ми спира, билет от лотарията, който отнема надеждата за хляб! Отнема защото, няма работа, няма живот... Има омраза, която обезличава хората... Обезличава защото някога думата човек, звучеше гордо... Да звучеше! Днес чувствата са станали излишни. Всеки сам се оправя с вятъра! А духа той! Духа, но не знае, че всяко начало, има и край... Има! Природата, а не политиката създава живота за всички нас!
 Корените, здравите корени на семейството, днес са почти изскубнати. Време е приятели.... Време е, да ги засадим отново! Без омраза, а в полза на родината... За България, която е доказала, че може!  Духа вятър студен омразен, време е да се обърне!!!
В.Софин 

понеделник, 26 ноември 2018 г.

Други дните...!

Когато дойдат тъжни дните
и Времето убито занемее,
ще усетим как стичат се сълзите
за човека, който вече не живее...!

Докато мъката печално давим
ще видим горе някъде в небето,
Звезда, която няма да забравим –
Звезда, останала за нас в сърцето!

Когато дойдат други дните
и Времето с Природата се слее,
ще се стопят пресъхнали сълзите
на човека, който трябва да живее!
В.Софин 

неделя, 25 ноември 2018 г.

Мисли за живота


Писателят се храни с думи. Художникът с нюанси, а артистът с любовта на публиката!
Певецът вае на сцената думите с привлекателни тонове, а ваятелят вгражда сърцето си във фигурата, която прави!
Политикът  използва чар за да привлече публика. Когато това му се удаде, значи е спечелил изборите. Не само с пари, а и с талант, който не достига на опонентите му.
Добрият търговец умее да продаде и себе си, когато се наложи да измъкне и последните пари на купувача.
Адвокатът изучил паяжината знае, кога да хване мухата си!
Учителят колкото и да се раздава, колкото и да дава от себе си, винаги ще бъде непризнат от хората без образование!
Жената се храни с любовни думи, които радват душата и на дете!
Мъжът, който иска светът да бъде на колене, не се колебае пред нищо! Днес повечето мъже се крият зад жените си!
Щастието  е относително! Може да го има, ако го създадем заедно, но може, да го няма въпреки парите събрани с машинации от нас в джоба, който трепери от страх, да не пусне чужда ръка в него!
Не всеки, който се храни с думи е гладен! Не всеки се радва на нюансите създадени от Природата. Не всеки, пее това, което иска! Не всеки върши приятното!
Всеки обича!!! Може майка си от детството, жената и любимия до себе си... Всеки!
Но не всеки остава верен на себе си! Времето тласка всеки нас, напред!  Но не всеки постига мечтата си! Не става дума за пари, които често нищят джоба ни.
ЧУВСТВАТА идват и си отиват изпепелени! Остават вечни спомените, които умират с нас едва накрая...
Когато се научим да ценим труда на другия до нас, едва тогава ще постигнем истинското щастие! Не за друго, а защото ще разберем, че не сме сами и че на някой му пука за света...
За света, който още има какво да каже! Дали обаче, ще му се позволи да бъде част от хармонията, Човек, Природа и Любов... Времето само, то знае!
В.Софин  


четвъртък, 22 ноември 2018 г.

Ти помниш ли!?


Ти помниш ли,
мечтите през годините?
И онзи сладкият копнеж
за щастието по градините!

Двама с теб объркани тогава
опиянени в крехка младост
правехме любов със вяра!
А сега прокудени и в старост
дъвчем, опечалени кяра,
жигосан от времето без жалост...!

Ти помниш ли,
когато надникнеше смирено
вечерта загадъчно на двора,
който радваше ни, откровено
с целувките направени под бора!?

Уви!!!

Сега съвсем без жалост
ближем тежките си рани -
отминалата наша младост,
изгубената обща радост
изобщо днес, не иска да ни храни...!
В.Софин 

сряда, 21 ноември 2018 г.

Дразни ме...

-В този живот най-ме дразни...
-Жената?
-Не!
-Здравната система?
-Не!
-Политиката на страната?
-Също не!
-Шефът тогава!?
-Не позна!
-Какво тогава? Любовницата, която нямаш!?
-РЕКЛАМАТА!!!
-И защо?
-Защото е само реклама, но не и истина...
Вместо позитивни активи, тя си позволява да предлага как да ги вземе с хитрост от мен!
А това, Вуте, няма как да се обича, нали?
В.Софин

вторник, 20 ноември 2018 г.

Обграден с "хора"!

    Беше  се обградил с хора. Поне той мислеше така. Вместо това, змии съскащи пълзяха около него. Всяка една с различна отрова дебнеше непрекъснато действията му. Очакваше грешките му...
Когато естествено те не закъсняха, змиите станаха богати. Някои от тях дори се размечтаха! Станаха упорити, постоянни като въшки.
Дебнеха непрекъснато сгоден момент за да хапят.
  Уж хора добри. Отзивчиви, работещи умело, платени... Но алчни безкрайно и непоколебими в исканията си и желанията. Техните желания, не на мравките, които слабо хапят за да се нахранят!
Изгубили облика си човешкото, змиите в системата изяждаха всичко по пътя си! Не даваха шанс никому... нито път, нов по-който да се тръгне. Важното беше, а и днес истински важното за тях остават, единствено парите, а щом има пари има и власт. Какво тук значи някаква си личност!?
   Беше се обградил с хора! Беше... Но, човешкото свършва там, където почва алчността!
Змии, които хапят в гръб изненадващо и непоколебимо...
Ех народе мой, докъде стигна падението на душите и къде избяга спасението, което обещаха!?
В.Софин 

Неудобният врат


                                                              
        Завиждам им на тези хора... На тяхната сила, целеустременост. Готови да те удавят в капка вода... Да те смачкат като мравка срещната на пътя; да те лепнат като плюнка на стъклото на прозорец; да унищожат словото ти, сякаш никога не го е имало....
А то говори, приказва! То диша учестено.... То иска! Търси! Открива!
И затова е неудобно, защото е истинско. А истинските хубави неща са забранени за казване. Не за друго, а защото обидените винаги ще мечтаят само за едно: „Въже стегнато на неудобния врат, позволил си да ползва неудобната истина на всеослушание....“
В.Софин

Евала на системата, брат!

  - Убаво нещо това системата брат! Убаво! –похвалил  управляващата коалиция, Генко.
-Да бе... Ами пенсиите, ами заплатите, цените? –оспорил веднага казаното,  Чунчо, братът.
-Да ама, ако не беше системата у болницата, бях си пътник...!
-Да ама... –промецал Чунчо.
-Никакво ама! Ако не беше тя, днес немаше да съм кмет и да ти казвам кво да праиш!
-Да ама... –опитал отново да мецне, Чунчо.
-Нема такова, ама! Има система. Даваш рушвет, печелиш! Зяеш на площада, гълташ въздух...!
-Да, но...
-Никакво, но! Ако не беше системата, немаше да ме има и мен, Генко...
-Оти? –попитал плахо очакващ прекъсване, Чунчо.
-Оти си прост, затова! Мене системата ме е създала, та ти ли брат ми, мене ще бутнеш!?  По скоро аз бих те разнесъл на площадо с бой...
-Къде?
-Където ти е мястото... На топло у затворо... Там!
-Ами бандитите дето се разхождат на свобода...?
-Они са направили правилнио избор. Със системата са заедно, крадат лежат за кокошарство и толкоз... Но вие, вие брат ми сте истинската опасност... Току виж трекнало ви, да изградите ваша система, а такова нещо нашата милата с бонуси, добре  направена, изпитана, не дава...!
В.Софин  

Внимавай!!!


      Девизът на шефа: „Внимавай пред кого и какво вадиш!“- стигна и до мен.
Извадих пет лева за гражданска застраховка, не стигнаха. Поискаха ми десет.
Опитах да покажа пари за бензин, не стигнаха и за километър...
Изкарах недоволните на площада. Закопчаха ме за интерес от моя страна!
Развеселих колежка с майтап.  Обиди се.
Купих на жената къса рокля и бельо заслужаващо, облечено само моя поглед. После чух: „За коя лигла си го взел?“
Усмихнах отчаян! Каза ми, че преди се е чувствал по истински в нещастието си.
Ощипах комшийката само с два пръста. Осъди ме за цяла ръка.
Доказах на нивата, че съм работен. Извадих мотика, която се счупи на втория удар. Сушата не ми прости!
Нарисувах с думи системата. Тя ми се отплати като се опита да спре слово излиянията ми във фейсбука.
Пробвах на работа, да направя сам кафето си... Не ми позволиха. Нарушил съм правилата.
Извадих на показ лицемерието си! Беше одобрено като някои, казвам личности, ме изтриха успешно от приятели.
Осъдих системата, която не ми даваше право да дишам! Сега съм спокоен! Дадоха ми противогаз, без право на обдишване!
 Но всеки знае! Каквото  и да кажа, шефът все е прав! Кривият съм, не аз, а системата, която убива човещината у всеки, който някога се е чувствал, човек...
В.Софин

неделя, 18 ноември 2018 г.

Роза през ноември!

Забравила студено бремето
в което липсва зимна киша,
открила път през времето -
Розата през ноември, диша!

Ароматът гълта въздух, цял.
цветовете жадни са за пролет.
Ухае жълт и нежно бял,
червеният пък мами с поглед!

Нескрита, свободна и без ниша,
когато с красота притиска
през ноември розата въздиша
в сърцето, което винаги я иска!  
В.Софин  

петък, 16 ноември 2018 г.

Нужната вакса!

В живота ни е нужно да улучим правилната вакса, за да можем да се плъзнем и наместим по лесно в него!
Без вакса, няма победа! А когато тя пързаля обединена и в двете ски, няма начин да липсва победа!
.......................................
Не искаше да бъде плячка лесна –
Шаран отказа, кука с блесна!
.............................
Не му харесваше да бъде въшка –
предпочиташе, някъде да бъде, дръжка!
...................................
В пълна скука
с хъс и без наука,
цяла нощ, го чука...
През нощта дъждът,
ухажваше улука!
..........................
       ГУГУТКА!
Молбата беше чута-
предложи и свободен скута...
Не за друго!
Когато бъде в скука,
с нежност да му гука!
.........................
Молбите нейни, бяха чути –
видял дантелени гащите изути –
мъжът психически се срути!
В.Софин  

Телефонен звън!

                                                                       
     Звъни телефон. Оглеждам се. Оказва се моят. Вдигам!
-Ало, предлагаме ви господине обувки за зимата съвсем евтино. При това са толкова здрави, че ще ги носите, две години...
-Благодаря! Имам си ботуши! –отсвирвам фирмата и затварям. Тъкмо да полегна отново звън.
- Да! –промецвам недоволно.
-Вижте! Това не е агитация, но е много важно да гласувате доверие на гербовата марка! Нямате избор!
Опарен, затварям телефона и докато си мисля, че всичко е приключило, звън!
-Ало! Не се обиждайте, но ние и само ние, розовите ще оправим държавата! Гласувайте...
По нататък не чух защото, изключих леко изнервен телефона и тъкмо да полегна, когато звън отново...
-Ало! Бъдете добър и пуснете вота си за нас, зелените! Ние ще оправим горите! Ще изкореним...
Тука отново затварям отегчен и тъкмо, да усетя вкуса на леглото, когато... Звън!
-Да, моля! –отзовавам се любезен аз.
-Не вие! Ние се молим да бъдете разумен като гласувате за нас!
-Кои сте вие?
-Жълтите... –чува се тих отговор.
-А, не с лудите отдавна съм приключил... –чувам се да казвам докато затварям линията.
Но не ми било писано да си легна. Отново отровен звън.
-Какво пък сега! – рева съвсем изкаран от релси. Чувам в отговор:
-Не сега, а веднага на момента!
-Какво?
-Имате неизплатен заем, на който е изтекъл срокът. Ако не се явите...
Из перкал от нерви, затварям телефона, за сетен път.
Да, ама не... Отново звън.
А бе! Що не ви... –чувам се да казвам, докато скубя жицата и изхвърлям негово величество телефонът смутител на улицата, където преминаващ мургавеляк го прибира почти разреван от щастие.
Но щастливият съм аз, защото съм се отървал... Поне така мисля. Лягам! Звън!
-Кой по дяволите!?
Сещам се. Звънецът на вратата.
Отварям. На прага усмихнат, стои неизвестен индивид, който иска да ме приобщи към сектата си.
-А бе... Няма нужда! –гоня го аз и бързам да изтръгна жиците на звънеца. После леко отегчен се оттеглям към леглото. Да но, уви! Не ми било писано!
Някой откачен, тропа по вратата сякаш е негова. Слизам с пушка в ръка.
-Ей сега...  Изчакай! Сега те гръмвам за секунда...
Отварям. На прага се материализира моята тъща, чиито кюнци на запалената и камина, били паднали. Трябвало някой... Е трябвало! Кой друг, ако не аз!
Дали пък да не се гръмна! –минава безумна мисъл в главата ми. Не! Ще оставя на полицията да свърши, мръсната работа. Довечера на протеста, ще видят те... Ще видят, докато не усетя яростните им куршуми в едно сърце, което не знае да мълчи!
В.Софин 

Кога съм станал "ЛИЦЕ"!?

       Докато се движа по коридора на сградата, където работя погледа ми спира надпис на аптечката за медицинска помощ: „Отговорно лице“. Отдолу се мъдри моето скромно име.
Виж ти, мисля си, името ми е тука, а лицето го няма! Затова реших! Щом като толкова е нужно лицето ми, защо пък да не го дам.
 За да осъществя исканото, отивам на фотограф. Правя намръщена снимка на лицето си и после го залепвам  на стената срещу аптечката. Отдъхнах си! Сигурен пазач, моето немигащо и строго лице! Вече се чувствам неимоверно спокоен, не за друго, а защото сега знам, че без моето знание никой от колектива няма да посмее да си позволи, и аспирин без мое знание...
В.Софин 

четвъртък, 15 ноември 2018 г.

Любовен амок

Виж как мигат звездите!
Луната не мисли за сън.
Ела със мене в мечтите,
с целувки, любима, отвън!

Чуй как пеят щурците!
Светулки се палят от страст.
Мълчат срамежливо скалите-
сенки се крият във храст!

Вятърът шепне в листата.
Шуми наблизо, буен поток.
А ние, чакаме с тебе зората –
двама в любовен амок!
В.Софин  

вторник, 13 ноември 2018 г.

Ритъм в две тела

        Без да искам дочух как скърцаше ритъма в две тела.  Едното по младото даваше всичко от себе си. Стараеше се...  Гълташе! Уви другото плачеше от яд и напрежение.
-Пийни една вода старче, да прокараш! Не скърцай със зъби! –обади се насмешливо младокът, който беше влязъл в ритъма на кръчмата и пиеше там, безгрижен уиски, докато старият броеше последните стотинки от джоба си, за петдесет грама, ракия и така му се ревеше, че напрежението извираше като пот на челото му.
В.Софин  

Когато...

Когато магията за почерпка, случеше -
комшията на пиене, ме учеше!
...............
Когато жената любеше,
времето постоянно, 
самостоятелно се губеше!
........................
Когато алкохолът траеше -
чашата сама се празнеше!
.................................
Когато политикът мамеше,
Държавата редовно, крадеше!
................................
Когато стачки имаше,
някой комисионна взимаше!
..............................
Когато на работа се пееше,
денят самостоятелно се смееше!
.....................................
Когато рибата се ловеше,
всеки да я лъже, можеше!
.................................
Когато животът ровеше,
да замирише на мърша, можеше!
.............................
Когато работа без заплата вършеше,
сълзите често, гладен бършеше!
................................
Когато има няколко когато,
съществува някъде и злато,
което с дяволче познато,
всеки алчен, пада в блато!
В.СОФИН  

понеделник, 12 ноември 2018 г.

Предложението!

       Беше се подготвил предварително.Нищо не оставяше на сляпата случайност.
Облечен с костюм на конте, с роза бодната отпред в малкото джобче на сакото му, мъжът проникна в залата безпрепятствено. Детекторите за защита не отчетоха нищо фрапиращо.
  Когато речта започна всички в залата бяха насядали. Дори се оказа, че са пуснали успешно сензорите си , ушите с които улавяха и най-малкия звук.
   Мъжът бавно с театрален жест разкопча сакото си. Никой не забеляза действията му. Или почти никой... Само ораторката на трибуната, чиито кафяви очи се разшириха неимоверно много.
   Мъжът решително поднесе изненадата за вечерта като извади...   Не пистолет направен от специална пластмаса, който детекторите не улавят, а най-обикновена украсено с копче, малка кутийка.
   В този момент погледите в залата рязко се отклониха към него. Повечето хора, премигнаха учудено.  Мъжът чието име никой не спомена после в медиите, и който до този момент седеше в края на първия ред стана, и  спокойно се отправи към ораторката, която беше занемяла.     Охраната в залата се опита да реагира в защита на жената зад катедрата. Оказа се прекалено късно.
 Мъжът чието име така и никой не узна, вместо да сложи край на мъките на примирилата се вече жертва, падна на коляно пред нея, и задейства с пръстите си копчето на вече извадената кутийка.
 Очакваният взрив от всички следящи ставащото, така и не  прозвуча. В притихналата от напрежение зала, никой не пострада. Или почти никой... Само ораторката, която се окичи с изящен годежен пръстен, който прие в знак на вярност и обич от мъжът, предложил не само в краката и сърцето си, но и розата, която измъкна с театрален жест на опитен артист от малкия джоб  на барнатия, взет под наем специално за случая, костюм на конте.
В.Софин  

Обещанието!

     Секунда прицелване... Секунда колебание... Секунда за навеждане...
Две секунди, подпис!
И едно безкрайно повтарящо се през годините, тържествено обещание:
-Не знам, защо забравих скъпа! Но като се замисля... Винаги ще те обичам!
В.Софин  

неделя, 11 ноември 2018 г.

Напредък

     Напредваше... В понеделник, беше само на гола вода.
Вторникът го изненада мама, с шише лимонада.
Срядата пристигна не подготвена с мляко на закуска, която уличната котка, кусна.
Четвъртъкът го удари през просото с бира в квартирата на Мира.
Денят на майстора петък, погъделичка егото му с ракия от приятел.
Съботата видя върховете близки. Не за друго, беше черпен с уиски.
УВИ!
 Неделята не му донесе нужната почивка. Ферментиралата каша, не трябваше да чака, казанът сам да свърши работата си. Наложи се да свари сам ракията без чужда помощ. При това не той  дегустира "каменарката", а жена му, която беше в почивка.
В.Софин 

Убий ме с устни...

Грабни ме в сърцето си...!
Мислите ми тъжни разбий!
Остани при мен където си!
Любовно, докрай ме изпий!

Убий ме с нежните си устни!
Сладко целувай безкрай!
Оседлай дните  мои пусти,
докато потъвам в твоя рай!
В.Софин


събота, 10 ноември 2018 г.

Ръката на писателя

     Вървях унесен. Жега! Мозъкът ми намерил смелост, скочил и се разтекъл на тротоара.  Въпреки това видях мислите си, да скучаят в близката канавка...
   Внезапен повей на вятъра, изкара на показ черни облаци. Заваля!
  Уплашен от влагата мозъкът се приюти на сухо в черепната кутия. Мислите усетили студ, успешно се наместиха, и те на топло.
Всичко изглеждаше наред. Изглеждаше до онзи сюблимен момент, когато мозъкът бодна мислите и те родиха разказ от ръката на писателя, която  търсеше начин, да се сгрее с писане в студения, неочаквано появил се ден.
В.Софин  

петък, 9 ноември 2018 г.

Ноемврийска роза


Забравила студено бремето
в което липсва зимна киша,
открила път през времето -
Розата през ноември, диша!
В.Софин

вторник, 6 ноември 2018 г.

В края на часа!

    Въпреки монологът, който използва в своя защита, той се усети притеснен. Опита не само с азбуката. Показа се артист, докато размахваше въодушевено ръце в обяснения. Дори се усмихна благоразположено. Уверено кимна с глава.
  И тъкмо да се поклони очаквайки овации, когато нечакано от очите му две бистри кладенчета, бликнаха сълзи от напрежение.
Шестото му чувство появило се внезапно, говореше за провал. Изпуснал беше нещо. Но какво?
Докато се мъчеше да проследи изпуснатата мисъл, докато търсеше спасение и секундите летяха безметежно, прозвуча ласкав гласът на учителката по български език, до него:
-Коя буква забрави да кажеш, Иванчо?
-Знам ли!? –вдигна рамене в почуда Иван.
-Ами... твоята буква, не се ли сещаш, коя е...?
-М-м! Мисля си за „М“! Защото започва с „мама“...!
-Ами...! Твоето име?
-Какво за него? –поти се първокласникът Иван и дори се осмелява да чеше по розовялото си от срам ухо.
-С коя буква започва името ти? –търпеливо учителката продължава да нищи Иванчо, очаквайки правилният отговор.
-„И“ –май беше!
-Точно така Иванчо? Браво! –хвали го учителката.
-Знаех си, че нещо съм пропуснал... –облекчен от похвалата Иван изтрива сълзите си и дори намира време да се усмихне, защото точно тогава именно прозвучава гласът на спасението – звънецът, който благоразположен оповестява, края на часът по български език.
В.Софин  

събота, 3 ноември 2018 г.

Оплакване съдбата

Копнеех за жена разбрана
сутрин да ме буди, блага!
Вместо туй, тя бе видяна,
при съсед, креватът да разтяга!

Копнеех за пари събрани,
вечер да се къпя със банкноти!
Вместо туй с цървулите съдрани,
бранех чужди, краднати имоти!

Копнеех през лятото почивка,
женските  очи да хаквам...
Вместо туй сега с ракия пивка,
в кръчма, орисията оплаквам!
В.Софин