Не си отивай...!

Не си отивай...! Остани!

Топлият ти дъх, ме храни.

В очите ми нещастни погледни,

в тях извират, бистри рани!

Не си отивай...! Остани!

Слънцето за теб, ще сваля!

Ще свети то, в златистите коси,

докато несръчен, аз те галя!

Не си отивай...! Погледни!

Обичам те...! Не е измама!

На колене те моля, остани!

Без теб живот, изобщо няма!

В.СОФИН  

Любовен театър

Улових шепот сред скалите.

Стенеше морето, вдъхновено.

Вървяха сбъднати мечтите,

плажът ревеше във червено!

Целуваха пясъка двама.

Впечатлена кашляше, Луната.

Нощта събудена с измама,

първа гледаше тая, програма!

Звездите усмихнати сълзяха.

Ругаеше неспирен, тихият вятър.

Очите сухи, любопитно видяха -

любовта, изиграна във театър!

В.Софин

Ама че изследователи...!

      Да бях болен нямаше да ме изследват толкова много. Щяха да ми предпишат горчиви хапове, да ме мушнат в усмирителна риза и толкова.

 Да но те все търсят първо причината. Какво е подтикнало „Гад“ като мен, да пише неудобни истини. „Защо не драскаш стихове любовни, а политика?“ Явно са озадачени. Някои твърдят неща, които не са ставали изобщо у нас. Така казано измамата върви неосъдена. Пък и законът трудно я улавя. Да но щом кажеш истината, ставаш неудобен и тепърва се втурват шпиони, които, ще те изследват. Чувствам се като бурен, който е изникнал в градината им и тормози бодливите им миришещи на изпражнения рози.

   Може би улавят с чувствителните сензори, които притежават и стиснатите ми безпомощно скърцащи зъби, които търсят безплатен зъболекар? Или пък долавят не скопосаните ми според тях, тъпи вицове, които искат въздух. Искат те! Да но, Интернет не дава. Ако всеки пише без контрола, тогава, какво? Толкова смрад ще излезе на свобода, че електрическият ток ще бъде забранен за частно ползване.  Батериите отнети...Пуснати в свободна продажба ще станат само, газените лампи и свещите, които и без това са прекалено много заради без помощните умиращи болни, оставени на течението, което всекидневно ги отнася...

  „Мълчи и ще си спасиш душата!“ –шепне вятърът в ушите ми носещ откровения идващи от централата, откъдето се върши изследователската работа.

  Мълча! Дори съм престанал, да муча! Слънцето което свети не огрява душата ми. Цветята не радват с аромата си. Усмивките на младите хора стигат в сърцето ми, угрижени! Калта е превзела душите ни!!!

     И какво? На кой му пука въобще? Парите прогарят чувствителните мои пръсти, които искат само да прегръщат. Устните ми жадуват целувки, вместо изречените гневно слова, за затъмнението настъпило в нацията. За обидата и лъжата разпространявани удобно днес.

    Клонът трябвало да се отсече. Почти отдавна е отрязан. Крепи се единствено на кората, идваща от нашенци в пари от чужбина. Подчинена главица сабя не я сече! Но доста способна е, езикът български да пресече. Мълчанието е злато!

 Градините и нивите пустеят! Хората умират без лекарска помощ. Кражбите и убийствата са всекидневие. Децата, бъдещето на нацията са неграмотни. Старите хора дори раздаващи мъдрост, били излишни!

Мълчи! Яж си попарата и трай! А животът бавно се изтича на всеки от нас между пръстите. Отива си!

Красотата на деня я няма вече! Няма я правдата, защото всички сме подчинени. Управлявани без милост, направлявани...

"ТЕРИТОРИЯТА", вече е факт! И това, че днес не изглаждаме различията си в полза на обществото за да намерим общ пътя и това е факт!

Някога имаше горда България, днес уви лъвът се въргаля в краката на всеки дошъл чужденец като домашна котка, чакаща подаяние... Нима това е бъдещето ни? Нима това е България?

В.Софин  

СЛЕДЯТ НИ...!

-Ех, комши,закъсали сме го!

-Как така? -протегнал любопитната си шия, Ненчо през оградата.

-Шпионски сателити, джаджи всякакви... Не можеш да пуснеш "гълъбчето" в тоалетната, без да отекне силно звука, чак в централата им!...

-Хайде бе! Да не лъжеш?

-Не!

-Завчера пробвах да пусна на свобода „птичето" да пее...

-И какво?

-Какво ли? Не чули нищо...!

-И ти се безпокоиш за това?

-Да! Шпионите подушили миризмата! Бях преял от боба дето го варих, пет часа...!

В.Софин 

Избягалата...

    Добре си бях и преди. Чувствах се отлично, когато шепнех на красивия образ в огледалото. Чудя се днес, къде ли е избягала. Няма я! Взирам се. Уви! За по сигурно включвам в помощ, малко огледалце и оглеждам, тила си. Там освен,  избягали без възвратно косми, нищо друго не съзирам. Стоеше само горд, удобен за пляскане, врат. Нищо друго! Взимам стара снимка. Гледам. Стои гадината в нея и ми се присмива. А в огледалото я няма. Мистерия. Взирам се в очите си и те потънали някъде. Къде блуждаят? Нима не виждат красотата?! Ето отвън минава млада, красива жена. Да, но това не занимава мислите ми. Чувствам се отегчен, защото нея я няма. А стоеше толкова добре на лицето ми. Ухажваше дамите, пощипваше ги дори. Пред извикваше в тях очарователен смях. Взирам се отчаян в огледалото и търся. Намирам някакво петънце само. Нищо друго няма.

От кухнята долита гласът на съпругата който ме сварва неподготвен:

-Ти какво, старче! Ревю ли правиш пред огледалото?

-Не скъпа... Просто търся, нещо изгубено....

-Ако става дума за луничката, с която ме свали на времето, а днес не я виждаш, това е защото я махна оперативно...

-Кога? –питам отчаян по-изгубената безвъзвратно сладка, моя луничка.

-Преди година старче! Преди година... По-добре си глътни хапчетата за деменция! Току виж си забравил, че имаш и съпруга.
В.Софин

Крачката между Социализъма и Капитализъма...

                                            

    Разликата между въздуха и насилственото вкарване на нещо, което не е кислород?!

-Преди в заклейменото и набедено време, малко хора имаха достъп до всички блага.

-Днес в одухотвореното, демократично общество всички имат достъп, но не и пари за да осъществят, намеренията си за по-добър живот.

-И преди се крадеше...! Но не и в такива размери и то под масата с приватизацията.

-Имаше недоволни! И днес ги има, при това са много повече от преди.

-Не липсваха и болни. Днес, уви! Толкова са много, че пари няма за изцеление.

-Лекарствата бяха достъпни за всички! Днес ако липсват пари, то значи, липсва и изцеление. Дарението, което ни прави човеци, не е достъпно за всички и не дава нужните решения за по-добро здраве.

-Хуманност някаква все пак имаше...! Днес няма, такава. Или ако все пак съществува задъхващо смазана почти, тя се превръща в непостижима химера за всички страдащи.

-Разказваха се вицове под сурдинка. Не на висок глас и не на всеки. Въпреки това достигаше до мнозинството уши, които я приемаха с усмивка. Днес има толкова много нови вицове, които звучат „обидени“ от мръсния въздух, който незаслужено дишаме всички. Без разлика на пол и богатство. Което означава едно, че все повече се отдалечаваме един от други.

-Когато преди липсваха за мнозинството жилища и коли, съществуваха опашките. Често там се чуваха политически вицове, които осмиваха атмосферата наложена от една партия. Днес толкова партии! Толкова клубове! Толкова разпилени мечти и не осъществени идеи...! А въздухът един, отровен за всички...!

Днес „ЕКОНТ“ и други като нея фирми също правят опашки. Някои са за пари, за лекарства, мечти, предмети... Оцеляване на предела!!! Всеки диша своята болка!

Слушам изказвания за комунизъм, който никога не е съществувал. Или е живял и живее в главите размътени на хора, които просто искат доброто на всички.

Какво знаем обаче?

 Разликата между национал- социализма и социализма е само крачка... Не повече!

Затворите, а не аз го казвам. Хитлер също имаше думата си с концлагерите. Уви! Каквото и да кажем и споделим винаги ще бъде малко.

Знам! Много от вас ще се опитат да ме опровергаят. Не споря с никого. Просто изказвам мнение. Може и неправилно, но си е мое.

Едно трябва да знаете, обаче. Времето единствено знае каква е истината. То ще оцени написаното, казаното под сурдинка или не, бликнало озъбено срещу едно общество, което днес мисли само за пари. Нима това са чувствата, които най-силно ни владеят? Може би?! Защото ми писна от измисленото тото, което дава фалшиви надежди. Писна ми от лъжите за по-добър живот. Писна ми от измамите вирещи, безнаказано у нас! Справедливост! Хубава дума, която липсва у нас. За съжаление.

Стигам до убеждението, че не сме намерили още правилното, решение. Без пристрастно времето ще го вземе, някога. Истината е, че ние хората все още търсим себе си?! Защо все пак сме на белия свят? Дали за наше, благо, за настроението на всички, или пък за да оцелеем, да бъдем заедно, като приятели, които въпреки различията си градят бъдеще за децата си, а не мизерия за майката Земя, заслужаваща, справедлив живот?

В.СОФИН  

Когато лопатите за сняг, са пуснали корени!?

    Усърден мъча, малкият Снегорин. Давам всичко от себе си. Дори и закуска бензинова за Снегорина. Лети той горкият! Задъхва се,но гълта снега и го прехвърля зад оградата. Отстрани омаломощен мой другар, не прави нищо друго освен дето подпира уставно, лопатата. Лошото, е, че Снегоринчето,няма достъп до кьошетата, които остават не почистени. С цел да не обидя, лопатата, която подпира колегата казвам:

-Знаеш ли Петко, оти дървените лопати вече ги правят с ламарина, отдолу?

-Оти? –отвръща неподозиращ моите излияния той.

-Ами... Току виж като теб опитният, взели, че пуснали корени... Тогава? Тогава, кой ще чисти?

Снегоринчето и то душа носи.... Макар и бензинова! А да не казвам, че пие и масло... Лесно ти е на теб Петко! Глътнал си ракия и сега, лопатата дреме под тебе. Че раздвижи я де! Стига е спала...!

В.СОФИН  

Алкохолна почивка

       Цяла година Онуфрий чака! Вълнува се!  Изтръпваше при мисълта за нея. Толкова много му се пиеше, а годината все не свършваше. Когато най-после реши да дойде Коледа Онуфрий почти бе забравил, какво е здраво пиене.

„Най-после заслужена почивка!“ –мислеше си той удавяйки се в спирт.

„Всички чужденци правят алкохолен туризъм, а Онуфрий, почивка! Съвсем друго, дори справедливо звучи.“ -продължи с мисленето той.

  Езикът е в правото си да бъде вързан на фльонга още на Бъдни вечер с греяна домашна ракия. Докато Онуфрий унищожаваше запасите от баницата със зеле и мигаше на къси светлини, не усети кога дойде утринта и редът на чаят с ром. Ръцете му уловили бутилката за да не трепери от вълнението на Коледа без болезнено, наляха порядъчна порция, за закуска.

Едва преглътнал бе Онуфрий, когато някаква болка се обади в коленете. Без да иска той, разля от чашата с безценната отвара, приготвена специално от него за алкохолната годишна почивка. Дебелият килим в хола приветства почти разплакан решението на Онуфрий да полегне на него смекчавайки болката му.

„Коледа е!“ –бръмна муха в главата му и той побърза да се надигне пъхтейки усилено. Приготвена от вчера пуйката, го чакаше с надежда да бъде сготвена. С непривична гримаса за него, най-после успя да я намести в печката. Докато чакаше, да се изпече мръвката, посегна към новото шише.

-Хм! –изсумтя той.

-Това е уиски, но нима има значение! Всичко отива на едно място. Смес, но каква... Динамит за червата и удар за главата... Да забравиш...! Да простиш...! И да имаш сили да преглътнеш старата година за да изгрее хоризонтът в новата... Иначе, как? –говореше си сам старият ерген докато поглъщаше поредната си доза заслужена, алкохолна почивка.

  „Все пак да чакаш краят на годината е почти трудно. Да не пиеш още по... Чужденците в България с техния алкохолен туризъм, прекаляват. Лигавят само пиенето. После скачат вдъхновени от терасите на хотелите. Така става, когато дрогата пробие ума и той остане без мисъл...“

Така мислеше Онуфрий наливайки си следваща порция, заслужена почивка.

 Все пак навреме успя да измъкне пуйката и да я сложи за обяд на масата, която съвсем трезво я прие без да се сърди от тежестта и, достойна за крал. Онуфрий един път в годината си позволяваше такова излишество.

-Един път се живее! Един път се мре! Но не всеки ден се пие! –мислеше той и вдигна наздравица за Коледа. Това му бе подаръка. Алкохолната почивка.

  Непослушни ръцете му опитаха да нарежат пуйката. Ножът го предаде. Изплъзна се „мазната гадина“ и тупна на килима, който щастливо се облажи. Все пак Коледата бе за всички.

 Тъкмо се наведе Онуфрий за да подчини ножа, когато кръстът го предаде. Залитна. Падна, но веднага стана стиснал здраво не послушният нож в ръка. Този път успя. Отряза парче, вдигна нова чаша, този път с вино, отпи и най-после преглътна мезето. Защото пуйката за него бе мезе, а не храна за обяд. Посегна да улови голямата маслинка в чинията си. Непослушна тя изскочи и се търкулна по-мазния килим.

„Ама, че гадина!“ –изсумтя Онуфрий. „Всички днес у дома, сякаш са се наговорили да ме дразнят.“

   Посегна да набучи парче краставица от салатата в чинията, но и то избяга.

И вилицата го подведе.Изплъзна се и подгони маслинката, на пода.

-Какво пък! Нали имам ръце! –усмихна се Онуфрий и без колебание започна да действа с тях. Хапваше пийваше, късаше от пуйката, доволен, че не му се налага да става повече.

-Ех почивка! Почивка! –възкликна щастлив Онуфрий, забравил за момент утрешният ден, предлагащ му нова порция работа, а не почивка.

  Идилията, алкохолна свърши. Краят дойде, уви!

Коледа приключи, а годината не. Но и почивката избяга...

„Догодина пак! Ако е рекъл Господ!“ –замислен Онуфрий заспа с тази мисъл на масата.

А утре... Утре, какво?

Пак на работа! Без почивка, чак до следващата Коледа!!! Наздраве!

В.СОФИН

Искам те!

Да бъдеш искам те, снежинка,

в моите ръце да се стопиш!

Във въздуха, лудуваща калинка –

в прегръдките ми, да влетиш!

Да бъдеш искам, лястовица бяла,

в страст, устните ми да кълвеш!

Криле сега за мен, простряла –

идваш мила, да се закълнеш!

Ще бъдем двамата тогава,

и полетът на щастието, наш!

Луната с обич ще ни сгрява,

а Слънцето, ще дава ни, кураж!

В.СОФИН

Няма ли да отвориш?

    Докато се трудех измъчвайки снега с не щадяща лопата, която имаше наглостта да го изхвърля от една премръзнала от студа тераса, джиесемът в джоба ми напомни, че имам приятел.

-Ало! –чух хриптящият му глас, който прозвуча в искрящата белота на зимата, пресипнал от прекалено хапване на сладолед.

-Да, моля –чух и моят порядъчно запъхтян, зает да гълта студения, режещ вятър,идващ от планината.

-Няма ли да отвориш?! –прозвуча  заповедно в ушите ми не свикнали на такова грубо отношение.

-Ракия ли или вино предпочиташ, приятелю? –отзовах се веднага аз с усмивка.

В отговор чувам хилене.

-Премръзнах!

-Какво съм виновен за това? –питам аз вместо да изкажа, съжаление.

-Ами стоя пред вас и чакам да ми отвориш! –още по-настоятелно прозвуча хриптящият, премръзнал до неузнаваемост глас на моя приятел.

-Може би искаш шампанско да ти отворя? –продължавах да го обработвам, с моя ироничен хумор.

-А, бе! Я съм тука пред дома ти, и чакам да вляза...

-Невъзможно! –отрязах мераците му.

-Защо? –изненадан приятелят ми забрави да хрипти.

-Ами на работа съм! На Боровец!

-Ти пък! Все си на работа!

-Е ако си свободен утре, заповядай! –поканих го аз.

Този път той изхриптя почти, раздразнен:

-Невъзможно!

-Е друг път тогава! Друг път! –пробвам да го успокоя.

-Да бе! Тая съм я чувал! Все друг път ще черпиш, друг път, а? Това значи, да ми вържеш тенекия.

-Аз на приятели тенекия не връзвам, но работата, връзва. Снегът чака, а ти ме занимаваш с твоето премръзване. Я виж ти! И лопатата кашля вече заледена, а терасата направо трепери  от чувства снежни...

    Чух го да затваря. Облекчен избърсах изпотеното си чело и впрегнах последни усилия за овладяване на положението, докато през цялото време си мислех за вечерта, топлата камина и чашата с греяна ракия, която още не бях успял да сгрея!

В.СОФИН  

Биха ме!

    Биха ме!!! Направо на голо. Ударите отекваха силно в душата ми. Превит на две, почти пребит, влачех мисълта си!

   Тегнеше ми!!!

    Може би, смъкнатите гащи ме правеха слаб? Или пък вечно грубите удари на съдбата, които често усещам да бият неистово плачейки в сърцето.

Така и не ми стана ясно, защо ли ме биха?

   Може би, защото липсва държавност?

 Все пак закони има. Да!  Закони, които бият простолюдието и прощават изцепките на големите в едно общество, което е пред разпадане.

Умело тикани и направлявани, вегетираме като растения, неполирани от топъл дъжд от доста отдавна. Свободата Санчо, стана химера! Мечта, която я има само като дума, но не и като въздух ефирен, който кара задъхани гърдите да се възхищават. Уви! Свободата сам всеки да решава съдбата си е ограничена.

  Нима се чувстват добре българите в чужбина? Нима дишат въздух, лек. Където и да се намираме, независимо колко пари имаме, душата тегли, крещи и иска да бъде тук в България! Защото няма такава страна никъде по-света. Всеки го знае, но не го признава поне гласно.

   Днес в трудното време в което се мъчим, други решават съдбата ни. Решават кой да взима пенсия, кой да се лекува безплатно, кой да мами народа с обещания, които няма да изпълни никога!

Решават „ТЕ!“  Без право на обжалване от наша страна. Без мисъл, която е унищожена с бой предварително.

Тегнеше ми!!!

Не виждах изход от тунела тъмен! Мрачно като времето вън!  Проход за въздух, нямаше!

Въпреки всичко обаче, мъждука бие сърцето, макар и с мъка. Чука, търси свобода. Може би?! Не я открива днес. Няма я! Бита в зародиш, мачкана, забранявана, но не и унищожена докрай...!

 Някои имат право! Имат, но нямат сърце, защото в него извира единствено парите, подчинени на властта.

А любовта между хората? Някаква измама! Оцеляване на предела? Може би!

Въпреки всичко,  пак ме бият...! Все още! Отекват ударите в душата ми. Но моята мисъл бяга. Тя не търпи влачене! Лети безметежно устремена към свободата, забранена днес!

 Свободата да бъдеш себе си, не заради парите които имаш, а сърцето което, раздаваш на всички угнетени хора!

В.СОФИН  

Изстрадано печелившо решение

     Какво ли не сторих...! Кръстих се! На колене падах! Рушвет давах! Дори си позволих освен пари и уиски да предложа. Уви! Това изобщо не реши проблема. Само влоши положението. Шефът само ме погледна под вежди строго и като смъкна очилата си отвори уста и блъвна! Направо ме клъвна с думата:

-Не!

И с това се изчерпа речникът му за комуникация с мен.

Под ходих с любезно отношение, милвайки ушите на шефа с похвали. Не помогна.

След прекалено дълги дебати и пререкания, опитах с писмено обяснение.

Това почти реши проблема но шефът извади скрити подводните си камъни:

-Виж се бе! Забравил си, най-важното! Погледни!

Погледнах написаното от мен и вдигнах неразбиращо рамене  с учудване. Затова реших да рискувам с поредното си питане, изнервяйки шефското тяло докрай:

-Какво? –изплюх фразата направо в лицето му.

-Как какво бе! –ядоса се шефът не на шега и добави:

-Най-отгоре на листа е трябвало да напишеш нещо...!

-И кое е това нещо шефе, ако смея да попитам? –изплюх камъчето заседнало напреки, гърлото ми.

Неочаквано силно ушите ми продъни, изплюта почти с ярост от устата на шефа, думата:

-Молба! Кретен такъв! Иначе няма решение за проблема ти.

  Почувствах се унизен, но донякъде и вдъхновен за нова борба. Драснах набързо думата, „МОЛБА“ най-отгоре и напуснах веднага работа след подписа на шефа, устремявайки се към нови върхове. 

      Чистач на тоалетна взета под наем, от моя милост. Все пак, нали затова напуснах. Личен  бизнес! Петдесет стотинки на сеанс. Независимо колко миришат, все пак парите си заслужават свободата ми!

В.СОФИН  

Избягали чувства!

                                                                           

Докато плетем интрига в самота,

а розите с усмивка ни отвръщат,

забравяме че има, тиха красота,

и чувства, които да прегръщат!

Докато се къпем обвити в суета,

и огледалото ни зяпа вдъхновено,

забравяме, че съществува любовта

и вярата да дишаш, позволено!

Докато се лъжем потънали в мъгла,

а тревата росна, невидяна зеленее,

забравяме че по-изпотените стъкла,

отвън щастливо, вятърът се смее!

Докато плетем измама за пари,

а закъсали бездомните гладуват,

забравяме че днес, залъкът горчи -

а чувствата в душата, леденеят!

В.СОФИН 

Развих се...!

                                                                                

        Позволих си, да се развия. Какви ги дрънкам?!

Направо обзет от скука се разлистих! Напъпих, пуснах филизи и се усмихнах на Слънцето, което играеше и продължава да танцува в мислите ми.

  Вече съм истинско дърво. Или може би, клон удобен за сядане?! С аромат на напъпила пролет или прецъфтяла падаща есен, клоняща към заник.

 А като се замисля за чепатия си чворест, характер. Със сигурност драскам всеки докоснал ме с нещо. Чувствам се като недоволен котарак вечно мъркащ и търсещ ,мляко за сучене.  Виждам как от моето  грубо отношение кръвта на удобния, неудобен се стича в праха в опит да стори нещо против мен.

Усещам обаче, че и от моята капе долу и мие прашните камъни на времето.

Но нима това е важно? Къде е то, истинското, неповторимото и усмихващо живота ми? В моя живот!

  Развих се...! Като бурен, като роза ароматна изникнах, бодящ, едновременно. Дразнех и дразня тънка, кожата!

Уви не! Развих чувствата, които днес бликат на воля от гърдите ми, където се крие скромно сърцето... Моето!

 Често идват, горещи вълни. Някои съвсем смирено кацат, подчинени на волята на властни хора, не търпящи възражение. Да но, идват и другите, бурни изтикани напред от силната воля на Времето, което не търпи неправдата. То не иска ниско наведените главици, не желае смирени, робите бъркащи в кофите за боклук. Може би Времето иска като мен само едно, справедливост. Хубава дума! Отлична дори! Но не и често се  използва за да се чуе истината.

  За това и аз дрънкам. Но не на китара. Не пея. Не рисувам. Дори не мога да рецитирам правилно стиховете за любов и справедливост. Въпреки това, все пак имам нещо! Или може би нищо?!

Стиснал в ръце, перо се мъча да драскам справедливост. За това съм пуснал филизи, които бодат, за това и пиша... Както бе казал някога Никола Вапцаров. „За тях за бъдещите хора, които храбро ще поемат поста ни...!“ За тях и за справедливостта, която уви днес липсва в много сфери на обърканото ни едва проходило, демократично общество.

В.Софин 

Тази "Кучка"...!

      Не знам защо, но отдавна я познавам. Идва често... Дразни ме. Лаенето и отеква глухо в гърдите ми. Гадната кучка, не престава да хапе. Сутрин, вечер, по-всяко време на денонощието. Без да съм я предизвикал, нито пък да съм я канил, тя присъства навсякъде. На закуска, на обяд на вечеря, дори. Не мога да разбера, защо трябва да идва и в мислите ми. Да ги разбърква, сякаш прави коктейл от чувства. Тъкмо се унеса в дрямка и отново, тя идва... На хилена до уши, понякога озъбена скача върху ми. Естествено е да се опитам, да се отбранявам. Не ми се получава особено. Посягам безпомощен към шишето с алкохол дремещо на масата. Временно се унасям. Тъкмо успявам да откъсна безметежно от ароматните гроздове на любовта в съновиденията си и тя, гадната кучка, отново пристига. Съвсем настоятелно, тика лигавата си муцуна в лицето ми, облизва го, и виждайки страха в очите ми,  грубо ме захапва. Опитвам се да изкрещя. Всички косъмчета по-тялото ми, настръхват, ужасени...! Потта се стича на струйки по лицето ми, превзема възглавницата,под главата, а от очите дори и още затворени, капят горещи, сълзи. Последните пълзят намерили място във врата ми, и ме събуждат...      Кучката я няма! Поне за момент си е отишла. Може би някъде при друг страдалец. Хапе го, без милост, без пощада и кара чувствата му да треперят.

Усещам я особено близка днес, когато виждам промените в света и чувствата на хората. Не я искам! Не я желая! Но тя идва и ме обзема... Изцяло!

  Болката в душата на човек идва с раждането му. Идва и накрая...! Идва кучката, и хапе без милост всеки от нас. Лишава от сън, терзае мислите, хвърля пясък в очите и унижава мечтите!

Все пак именно заради нея живеем! Заради нея се мъчим, страдаме, обичаме и плачем...

Кучката идва и си отива... Но не и чувствата, които остават, докрай у нас!

В.СОФИН 

ВИЖ ТИ!

     Я виж ти!? Вгледай се! Остаряваме!!! Дрехите опънати, крещят облечени на нас. Скърцат конците обтегнати от не удоволствие. Прекалили сме с храната. Празници. И какво от това? Нима бе нужно, да се тъпчем, сякаш за последно? Нима трябваше да страдат докрай изпитите с алкохол, шишета. Хленчат отзад изхвърлени не потребни в кофата за боклук. Последното дори изпищя, обидено от пренебрежителните действия на ръцете, които силно го удариха в другите... Вече примирените!

   Пораснали сме! Не на височина, естествено. Закръглен корем, ни гледа в действителност. Сякаш няма друга работа. Обижда ни. По-дяволите, къде се крие в сянка, любопитната ни младежка осанка?

  Забравяме! Това, не пречи на нещата да изглеждат напълно истински. Съюзени с времето, косите, буйните, избягали в миналото. Стърчат сега, напълно обидени, два косъма, които са принудени да оцеляват.

 Духне ли вятър, настръхват. Изгрее ли Слънце, изпотяват се от мисълта, че ще капнат прегряни. Когато пък дъждът и студът ги прихване, уплашени търсят напразно укритие върху голата ни полоса.

 Прегърбени сме! Явно времето е играло туист с някогашната наша горда осанка.

Клюмнали сме! Може би сме отчаяни от напрежението ширещо се с власт покрай нас?

Носът, нашата гордост някога, все по-често протестира подложен на екстремни ситуации от времето.

Не виждаме! Или пък, очите ни се усмихват само на младостта?

Все пак, неистово се оглеждаме. Коремчето, осанката, очилата превзели бедния вечно простинал през зимата нос, коремът устремно усвоил нова територия в дрехите, които плачат. Празниците януарски, които не свършват докато има алкохол и шишета, които откликват на молбите, ни...  А после реват неистово, изхвърлени без чувства?!

Бръчките и те, милите са бликнали от някъде. Явно не от планината и въздуха чист, там. Сега тормозят лицето, което някога правеше усмивки. А виж ти, днес се криви в болезнена гримаса?!

Къде избяга всичко? Отиде си, уловено от времето.

   Тук обаче, срещу мен, невинния, гледа право в очите ми, ироничния поглед на новото, поставено в коридора огледало, което безстрастно, но с усмивка показва, сегашния мой, карикатурен образ на човек, който  е забравил как изглежда.

В.СОФИН

Устни макови!

Уплашен с идването в здрача,

чух да шепне плахо, мракът

който, впечатлен изскача

на устните вълшебни в мака!

Върху лунната пътека

видях как палаво подскача,

лъч от светлина в човека,

който в стихове подкача -

устните вълшебни в мака!

Кимнаха във блясък и звездите.

Усетих облаци да бягат...!

С любов родени,скъпи дните...!

Видях ги... заедно с мечтите -

макови целувки, да предлагат!

В.СОФИН

ЧОВЕЧЕ!!!

Преди да падне лепкав мрак

и чувствата избягат надалече,

виждам залезът отново пак,

как усмихнат гледа те, човече!

Преди звездите да просветнат

и Луната се яви на среща,

виждам сенките, които бягат,

насред градината - отсреща!

Преди утринта да се усмихне

и Слънцето, Земята да погали,

виждам  свежи, росните цветя,

които цветна, обич ни са, дали!

Преди следобедът да дойде изморен,

и дрямка прах, краката да налегне,

виждам теб, човече откровен,

със болката, която в душата - тегне!

В.СОФИН

Все още дишам!

                                                                              

             Бяха снизходителни. Оставиха ме да дишам. Седя на стол с високо вързани ръце  на душа в банята. Кръвта от прерязаните на китките вени, бавно се стича. Усещам я топла, как превзема гърдите ми. Стреми се да оцветява, светлите косми на моя притихнал от страх корем.  Кръвта се спуска и между слабините ми. Тънка струя от нея лети устремено към канала, където червените и следи се губят в тъмното.

 Виждам всичко това, защото те, бяха снизходителни. Не завързаха очите ми. Оставиха ги да плачат. Сълзите ми подпомогнати от алената, кръв също се стичат. Бягат към тъмния канал.  Всички заедно в един гроб!

Не мога, не бих, не зная, кое първо ще свърши. Аз, сълзите ми или кръвта. Странно съревнование. Състезание от което няма отърване.

   Но нали дишам? Принуден съм да участвам, въпреки волята ми и моят отказ да бъда съучастник.

 Отказах! За това сега съм сам. Вързан с високо вдигнати прерязани китки на ръцете. Не хленча! Усмихвам се през сълзи. Горещи като кръвта, която бяга от мен, устремена към победата в състезанието.

Или може би сълзите, ще бъдат първи?

    Те ще пресъхнат. Ще изчезнат заедно с последната отронена въздишка чута от гърдите ми, където сърцето ще из помпа последната си капка кръв, и без да успее да я изтласка нагоре към китките ще угасне, замръзнала във вените.

 А после? Все едно! И след мен, ще има хора, които ще се борят за правото да бъдат човеци. И след мен, ще има завистници. Ще съществува подла измамата. Ще се убиват неразумни. Ще грабят. Но ще има и такива, като мен, които ще знаят да обичат. Ще презират парите и системата, която прави човека вълк за другите.

   Но едно, не трябва да се забравя, кръвта се стича, капе на пода и съвместно със сълзите поема към тъмния канал откъдето няма завръщане.

   Въздухът намалява, очите се затварят сухи. Устата все още не примирена, успява да  прошепне:

-Любов и Свобода!

 И вече всичко друго, става излишно...

В.СОФИН 

 

Озаптените думи!

        Затвориха думите! Забраниха ги! Не всички хм, естествено. Но...! Най-важните, бяха озаптени, успешно. С окови, накичени, като заточеници...!
Лична мисъл, полет на духа, свобода и иронична усмивка, бяха забранени. Сякаш бяха цинизми, които смущаваха задремалия живот у хората.
Въпреки адекватните мерки на власт имащите все се намираха личности, които употребяваха именно, неудобни думи.
Да но , всичко бе напразно.
Затворът бил затвор!
-А правото?
-Правото ли?!
То трябвало да духа горещата супа за деня измислена от удобен закон.
-А мислещите братя?
-За тях има манастири. Да вървят и се молят. С молбите си към Бога дано стигнат до мисълта, че свобода няма. Докато човек диша, се надява. Но не винаги вдява, че му се забранява да освобождава думите си от устата.
Някои са прави! Другите са още повече, защото ползват финикийски знаци.
- А думите? Те нямат право на собствена изява! За това и трябва да се държат заключени с вериги, забранени във вестници, книги, но не и в устни вицове, където всеки се усмихва, но не всеки смее да коментира: Свобода!!!
В.СОФИН

Необичайна тренировка

       От началото на миналата година тренирам. Не забравям и ден. Гледам да не пропусна и месец. Старая се. От време на време подивявам. Това на пречи на тренировката ми. Правя странни знаци понякога. Реагирам често пъти спонтанно на обидите. Все пак най-важното е за мен и си остава, тренировката. Опитвам се да разгадая чувствата си. Не ми се получава. Все пак след особено усилена тренировка при смяна на задължителните уреди ми се удава. Краката се заплитат от умора, устата пресъхва за вода, мислите заспиват блажени, а главата танцува от болки. Да но, това не пречи да продължа с тренировките. Все пак правя от време на време и състезания. Нали трябва да съм пръв. Та кой ли ще ме изпревари? Дали може да удържи на устрема ми? Ще може ли да глътне толкова много наведнъж? Да се справи с проблемите, бъкащи край него? Едва ли! За това и аз, а не някой друг държи, палмата на първенството. Изцяло съм отдаден на каузата. Давам всичко от себе си. Не жаля здраве и пари. Все пак първото място е мое, нали? За това и казвам често спечелил двубоя в надпиването в кръчмата, че никой не е в състояние да ме гътне от там.

  Оказва се ,че сърцето ми не е съгласно с моите доводи, защото внезапно подкоси краката ми и ме спъна право пред вратата на къщата, където зад вратата вечно трезва с мисъл и точилка в ръката, ме чакаше за наказание, не друг, а моята възлюбена съпруга въздаваща, нейното право за първо място.

В.СОФИН  

Девизът на шопа -"Мога!"

А бе, я моем!

-Какво можеш?

-Моем от вода да направа ракия...!

-Де бе!!! Не съм чул рецептата!

-Па я съм кръчмар... У наше село... Ливадово се вика! Ако не сипем у истинската ракия вода, нема да става за пиенье...

В.СОФИН    

Плетяха...

Едно време жените плетяха...

-Какво?

-Чорапи на мъжете си!...

-Е, и днес плетят! Дори повече от преди.

-Какво?

-Как какво бе?! Как какво? Интриги във фейсбука... Тоя с оная, оная с тоя... пък оня, какво намерил в тази...? А онази, в глупака с визия...?!

-Тиливизия... Тиливизия, с рекламна визия, брато!!! Кво друго?!

В.СОФИН 

Всесилната...!

      Не я търся! Мразя я! Дори я презирам до някъде. Упорита, тя все се пъха в мислите ми. Идва в спомените, трие ги, после скача надолу по-тялото ми и го спъва. Въпреки усилията ми, да се справя с  нея, чувствам се безнадеждно предаден. Опитвам да се усмихна на воля, сред Природата. Не ми се получава особено. Все пак глътка свеж, въздух. Пробвам да се скрия в тоалетната. И там ме намира. Крия се по-време на работа в кабинета си. Идва внезапно и там и ме приспива. Пускам телевизора с цел да си почина от нея. Не ми се получава. Боде очите ми и ги затваря, тъкмо когато са свършили рекламите. Излизам на двора зяпнал. Докато се усетя ме хваща под ръка и ме изпомпва докрай. Чувствам се безсилен да се справя с проблема. Изход няма! Или може би има? Явно е необходимо да се науча, да не я уважавам. Все пак след като я мразя, значи се оказва, че дори я презирам. Тогава? Нямам избор! УМОРАТА идва, когато си иска и си отива, когато пожелае!

В.СОФИН  

Малкото козарче

Когато бях козарче

И чуждите кози пасях,

бях много благодарен,

на воля, книгите четях!

Когато пукнеше зората,

подкарвах ги навън.

Разлиствах книгите в гората,

подпрян на някой пън.

Макар съвсем за кратко,

страници шарени разстлал,

усещах приказките сладко

принцеси, принцове видял!

Днес когато в мене виждам

козарчето пораснало комай,

не знам защо, сега завиждам

на малкото овчарче -

тръгнало с книгите, през май!

В.СОФИН

Не мога без нея!

     Все още не знам, защо я обичам. Обаче се оказва, че изобщо не мога да си представя живота без нея. Чувствам се уплашен, когато е далече от мен. Страдам  без нея на работа. Дали пък не съм влюбен? Опитвам се да овладея чувствата си. Вдълбочен в работа, забравям за нея. Въпреки честото ми пренебрежение , тя пък, не забравя да ме посрещне на вратата. При това го прави, спонтанно с изненада. Още не смъкнал обувките си, чувам протяжен, нейният зов. Вика ме! Не заповядва ми, да откликна веднага. Не търпи, закъснения. Готова е, да ме накаже, ако се забавя. Бързам. От вълнение, дори чорапите ми се чувстват, изпотени. Отварям вратата. Гледам. Пред моя замъглен от умора, взор се материализира любимата ми котка, която всяка вечер ме посреща, не с усмивката си, а с гладното си мяукане и острите си добре наточени нокти, на които няма как да не откликна с леко смръщване на вежди или с неизменното  изохкване от моя страна.

В.СОФИН 

Не мога без него...!

      Не знам защо...? Объркан съм! Но интересното в случая е, че без него, не мога! Докато съм жив, мечтая за всекидневното му докосване! Дишам, вдъхвам пресният му аромат и се наслаждавам...! Носът ми поел от чувствата бликнали от него се чувства вдъхновен и забравя за кихането. Лежа в кревата. Мисля. Пак за него! Сърцето ми страда. Ами ако утре го няма? Дали съм влюбен? Не! Въпреки това не спирам да мисля и се терзая всеки божи ден. Измъчвам се, че ако някога усетя липсата му и не го срещна отново, знам, че това, ще бъде гибелта ми.  Не мога да си представя живота сутрин, ако носът ми да не докосне и открадне от мирисът му.

  Раздразнен от завистта и омразата около мен, не бих могъл да просъществувам без него. Мой приятел! Вдъхновител! И могъщ съюзник, едновременно!

 Внезапно един ден откривам, че липсва. Избягал е! Предал ме е?! Едва ли! Търся го! Къде ли не. Даже в гардероба надникнах, макар да знам,че не там е неговото място. Озадачен клатя глава неразбиращо. Та снощи беше тук, а сега го няма?! Моят постоянен гост, липсва! Толкова важен, необходим... Свършил!

   Изведнъж дочувам гласът на жена ми от спалнята:

-Не се мотай в кухнята! Няма смисъл!

-Гладен съм! –просълзен от тази мисъл преглъщам горчиво кафето си и слушам:

-Нали и аз това ти казвам! –обажда се леко раздразнен гласът на жена ми.

-Какво? –питам като първолак, не разбрал още значението на буквата „А“. Чувам:

-ХЛЯБ!

-ХЛЯБ?! –повторям нищо не разбиращ думите на милата, като папагал, който се учи да приказва.

-Не помниш ли, че снощи ти казах, че е свършил? Последното парче изяде, Бъки, кучето ни.  Сега отвън, скимти от глад.

-Ами то и аз скимтя...! –проплаквам аз над последната си глътка, горчиво кафе, защото и захарта бе свършила.

-Чувам! Вместо да скимтиш иди да вземеш! –безкомпромисен гласът на жена ми ме праща отсреща, до най близкия магазин.

  Едва надникнал вътре, усещам как ме блъсна, ароматът му. Не устоявам! Нахлувам съвсем внезапно, без церемонно като гамен, който не знае правилата, но знае, как се яде хляб. Грабвам без мисъл първият попаднал пред очите ми и хвърлям парите на касата преброени, предварително.

 Лошото в случая се оказа после. Вместо от пресния ХЛЯБ, бях успял да взема, престоял. Нетърпеливи ръцете ми късат плика, устата ми се пълни със слюнка. Посягам да отхапя от него. От милия, необходимия и вдъхващ вяра в човека ХЛЯБ. Изведнъж носът ми уловя като мощна антена, мирис на плесен. Устата ми в изненада сама продума:

-Пеницилин!

  Кучето ми Бък доволно, пое в уста изпуснатия от ръцете ми плесенясал ХЛЯБ и се скри в колибата си на спокойствие. Скимтящ от глад, недоволен от осъществената, среща се върнах за нова, където отново долових дразнещ ноздрите ми мирис. Вдъхновяващ,  и засищащ  глада на всеки разумен човек, аромат на пресен ХЛЯБ!

В.СОФИН 

Двама на море

    Изкарах я насила... Нека види плажа. Недоволна от отношението ми, тя през цялото време не спря да сумти, изнервящо. Твърдеше, че у дома  има толкова много работа, а аз глупакът съм тръгнал да се забавлявам. И не само това. Разправяше в ушите ми небивалици. Пари нямало. Че, кога ли ги е имало?! Въпреки протестите и да бъда разумен; въпреки нежеланието и да дойде, аз направих решителна крачка. Изтеглих кредит. Вместо да въздъхне с облекчение като мен и да следи летящите чайки и разголените млади дами по-плажа, тя не престана да мрънка с протестите си. Дърпаше се през цялото време, като мома която не е щипана.

  Въпреки всичко изкарахме си двамата, добре. Все пак за да не се окажа егоист и тя, да не се чувства съвсем самотна и зла, осигурих и гадже.

  Хареса и. Не искаше да си тръгва накрая. Бе съвсем отпуснала юздите, забавлявайки се за моя сметка. Накрая почти разочарован се опитах да я озаптя. Но озаптява ли се развихрена хала?!

На косъм бях да изпусна превоза си, за моя невзрачен, провинциален град. Гаджето, което заедно с нея бяхме забили, остана разплакана на плажа. Но уви и тя остана с него. Нямаше възможност да си тръгне с мен. Времето и бе изтекло.

  Почти обидена от грубото ми отношение към нещата от живота, „ПОЧИВКАТА“, защото това бе „ТЯ“- въздъхна за последно и умря изцяло, за тази година.

 Остави ме самичък в лапите на омръзналата работа, която не забрави да ме посрещне ехидно на вратата, заканвайки се да източи докрай нервите ми. Гадината искаше да изсмуче и силите ми, изкарвайки през носа, преживяната, морска идилия.

Едно знам. До година, когато „ПОЧИВКАТА“ възкръсне отново, мисля пак да тегля, кредит. И не само това. Знам че, пак ще я взема със себе си, там сред гларуси и чайки, разголени тела на млади момичета, сред воя на вятъра хапещ брега и вълните танцуващи под блясъка на Слънцето, усмихващо се в изгрева си...! Знам и друго, че ще протестира. Но пък едно ми е ясно. Никога няма да се почувствам другаде толкова добре другаде както с милата, единствено любимата, идваща веднъж в годината, да ме навести и прегърне, „ПОЧИВКАТА“.

В.СОФИН 

Интелигентна глътка

    Всеки повече или по-малко гълта боб! Но е важното, колко поглъща! Интелигентно с малка скромна глътка или пък без насита.

   Така е и с книгите. Някои предпочитат красивите любовни стихове сгряващи сърцето. Други хапват вдъхновено романи от историята. А има и такива, които закусват с вицове. Мисля си и за тези хора, пиещи мисли от велики автори. Всеки взема, каквото може. Казвам взема, а не краде, защото все пак интелигентният човек, обича да се храни с букви. Някои влизат бавно, други по-нахални разбиват представата му за времето и пространството. Но най-любопитни, налитащи с юмруци в стомаха, любовните, са склонни да разкажат пикантни истории от които, на не изпиталият истинска тръпка, човек му става толкова горещо, че отскача до хладилника, вади недопита бутилка уиски, пуска ледче и си капва, точно петдесет грама. После сякаш уловил нишката на времето ползва интелигентна глътка, докато съдържанието се изпари изцяло и останат пред него в книгата, единствено написаните с чувство думи на влюбените: „Обичам те!“

 И сякаш другото няма значение... Чашката с уискито е изпита, докрай и без остатък. Ползвана е интелигентна глътка, която е казала всичко...!

В.СОФИН  

"Въшките"!

„ВЪШКИТЕ“

Не ме харесват...!

Но вечно гладни -

„въшки“, искат да ме сресват!

Не ме обичат...!

Думите си в гняв,

навъсени, безсмислено изричат!

Не ме преглъщат...!

С неволи често,

мили, ме прегръщат!

Въпреки това...

Вечно ненаситно гладни,

все при мен се връщат!

Не ме почитат...!

Може би защото считат,

че в банката, ще се отчитат!

Измислени парите предпочитат,

да убиват с пипала душата!

Освободени „въшките“ се стичат -

пълзят, превземайки Земята!

В.СОФИН  

Колко можеш да носиш?

-А бе синко... Колко пъти, требе да ти оратим! /казвам/ Пий колко моеш да носиш!

-Па я тате, моем и цело буре да носим... Ама не знам дали моем да го изпием, сичкото!

В.СОФИН  

Интригата

    Не я обичам! Не я харесвам! Но не знам защо не я и мразя. Идва често пъти не подготвена. Жили сърцето, отслабва краката и кара главата да бръмчи от чувства. Не и стига това, обаче мушва се в бъбреците, изтегля непозволено ушите и се хили насреща ми. Толкова безсърдечие има в нея. И всичко прави с ехидна усмивка. Гъделичка нервите на шефа, удря в сърцето няколко приятели и вместо благодарност за усърдието ми да мълча,  разтваря непочтително и моята уста с думите:

-Какво интригата ли? Какво толкова, всеки я ползва, всеки я прави!

В.СОФИН 

Нещастен човек!

      Чувствам се нещастен.... какво говоря? Направо съм убит! Пари!!! Огън да ги гори! Аз ги мразя, те ме ухажват! Харча ги безразборно като целта ми е, да ги махна от себе си. Но те „Гадинките“, вместо да се гътнат, продължават да се увеличават. Взимам вестник с промоция билет. Печеля! Да ама не я искам печалбата. Натъпкват ми я насила в кесията. Опитвам да се усмихна на красива жена. Не става. Но като надушат пълната  кесия не мога да се отърва.  Е защо ми е? Та аз искам истинска любов. Изкуствени колкото щеш. Силиконови, надути и с чорапогащи, обути! Виждам даже, че усмивката на президента към нацията е фалшива. Тогава? Отчаян седя на тротоара мислейки се за клошар. Хвърлил съм шапката си с широка дълбока периферия долу пред мен. И тъкмо да отроня честно истинските си сълзи от гняв срещу парите и няколко, преминаващи хора, усетили душевното ми неразположение вземат че, хвърлят пари. Шапката се напълва и аз я дарявам на първия грешник, който видя гол. Стои пред контейнера нещастник и бърка, търсейки щастие... Давам му го!

    Хвърлям при печеленото за него,едва дишащия отровната смрад на боклука.

   Да не би да съм влюбен в парите бе? Мразя бизнеса, но той ми идва отръки. С каквото и да се захвана все пари, пари и няма капка чист въздух в тях. Задушавам се. Доли заплахи почнах да получих по телефона си. Не трябвало да давам лепта на бедни. Та парите нали са мои!? Чудя се. Да но така съм бил нарушавал статуквото на богатите.

  Е, аз не искам да съм с пари. Не желая ей Богу! Но те пущините ме ухажват. Аз ги харча, те се връщат при мен. Доброволно се пързалят в джоба ми и го късат. Но не изпадат. Стоят в тъмното и си мислят, как още да ме притеснят. Подарявам ги но те пак скачат в джоба ми! Лепкави и неприятни! Паля ги, но те оцеляват. Изскачат със застраховката, която предвидливо съпругата ми е направила. И е хитруша гадината...! Изкара ме невменяем. Не съм могъл да управлявам империята си. Бил съм откачил. Болен съм бил за усмирителна ризница. Аз , който на мравката правя път. В усмирителна ризница и на  опиати и се иска...!

 Тия по-луди от мене, повярваха. Дотърчаха и ме мушнаха в усмирителна риза. Аз който съм толкова скромен! Аз, който обичам живота! Пъхнаха ме в лудница. За всички мои нещастия бяха виновни, парите.  Алчността към тях уби чувството на любов у хората. Пари за колата, пари за жената, пари за данъци, за къщата, любовницата и за... гроба! Да но точно за него понякога, няма.  Трябват авоари за установяване на смъртта и акт. Трябват за ковчег и не на последно място, пари за копаене. Двата изкопани без чувства метра и те, трябва да се платят. Печалбата е, че няма как да установите нещастието на хората които вършат нещата станали след вас. А животът продължава да омайва.

    Нещастник! Ей на това съм аз. Излязох в позволен, отпуск от лудницата. Надрусан с успокояваща дрога.  Представяте ли си. Но излязох, не за друго, а защото бях скрил в чорапа си печеливш билет. Билет , който ми купи свободата. Въпреки това не ги обичам парите! Топят се в джоба ми , а се мътят бръмбари в главата ми. Мътят я! Може и да измътят нещо, но какво?     Политиката съм я загърбил, нещастието на земята не ме вълнува. Интересува ме кога хората ще прогледнат.. Ще видят и усетят подушили гнилото в живата наложен от парите... Алчност! И за какво! Гледам в небето и не я виждам. Взирам се в цветята и там я няма. Гледам никнала пшеницата, и там липсва... Тогава остава човека.  Взирам се в чертите му и не ги разпознавам. Превърнал се е в оцеляващо,  животно. Само пари са му в главата. Друго не го интересува. И защо ли? Промиване на мозъци, бомби, нещастия, тероризъм... И за какво иде реч? Пак за пари! Като, че ли всички отровни нишки са пуснали те... Парите! Многото, които раждат нещастника в мен. Пък аз бих искал да съм просто човек! Човек който обича не само другите хора, човек който люби природата, красотата на залеза, изгрева и любовта без която не може.... Не трябва онзи малък, незабележим човек да страда заради грешките на алчните. Не бива защото обича и не може да мрази живота...!

  Бомби пак ще има, алчност също. Защото както сомът в реката се лови на червей така и обикновения и необразован човек се хваща за парите, които дори и да напълнят стомаха му с храна, едва ли ще му донесат щастието за което бленува. А то е единствено в любовта към природата и сливането на човека към мира и създаването на един свят в който няма омраза, но няма и пари...!

В.Софин