Леговището

     Изобщо нямаше никакви спомени, за това, кой го бе напъхал в тази, малка пещера. Тъмнината се разливаше, покрай него, също като водите на топлото езерце в което спеше.

   Хранеха го редовно. Въпреки ограничителните стени, които го заобикаляха, той не се чувстваше затворник. Удобно му беше. Не мислеше. Толкова щастлив се чувстваше. Храна и сън, без работа. Не не беше и пенсионер. Просто бе облагодетелстван от съдбата, която се грижеше за него.

   От време на време в малката тясна пещера, възникваха слаби трусове. Те наистина го плашеха, защото не бе свикнал с не известното. Сладката идилия, който го караше да се усмихва на сън, продължи едва няколко месеца. Не знаеше колко, защото все още не се бе научил да смята. Не приказваше. Пък и нямаше с кого. Нали все пак беше самичък в топлите води на малкото приветливо езерце, което се грижеше всеотдайно за крехкият му сън.

  Месеците на смирение изминаха, и то се разбунтува. Водите му непослушни потърсиха пролука и изтекоха, неизвестно къде. Обхванат от паника, че ще остане сам и той тръгна в посоката на езерцето. С голяма трудност показа глава навън. Беше светло... Невероятно светло...!

   Доскоро спещи очите му, обзети от любопитство, сами се отвориха. Взряха се в светлината и първото, което видяха, бе бяла престилка и две силни ръце, които го дърпаха. Уплашен понечи да се върне на топло, но нямаше шанс. Никакъв шанс за това...!

  Издърпан от удобното доскоро леговище, хванат като риба на сухо, беше поет от младите ръце на опитна медицинска сестра. Тя го шляпна мило по-дупето. Това го накара в знак на протест не само да поеме първата си глътка въздух, но и да чуе обиден гласа си, който проплака.

   Неизвестното го плашеше. Плачът му прозвучал между четрите стени на стаята не се умири, докато не го изкъпаха. После двете грижовни ръце на медицинската сестра го повиха в бяла, искряща от чистота пелена. Внезапно почувства остър глад. Никой не го хранеше.

 Отново изсумтя и заплака неистово в знак на обида. Докато децибелите и гневът в гласа му се усилваха, бързо беше усмирен, не само от искрените майчини ръце, които го прегърнаха щастливо, но и от нейното топло мляко, което му донесе нужното, спокойствие.

   Чу и  първи думи, които прозвучаха странно, нашепнати в ушите му. Говореше неговата майка.

-Миличкото...! Бебенцето ми...! Моята гордост...! Моят Иван!

     Така без да го желае научи името си. Внезапно възникна малка, още неоформена изцяло, мисъл в крехкият му бебешки мозък.

    Разбра! Беше се родил и трябваше да поеме отговорността и последствията за това.

Животът му започваше... При това, любопитно...!

В.СОФИН  

Храна за очите

      Докато слизам по-стълбите към Метро станцията пред мен блясва великолепна гледка. Пълни очите ми с красота. Изцяло очарован се осмелявам да я последвам. Излъчва невероятен сексапил. Усещам силата и с която ме дърпа към себе си. Чувствам се невероятно слаб. Не устоявам. Хуквам след нея огладнял като куче за салам. Внезапно тя се превръща в уплашена сърна и се отдалечава с бяг. Почувствал отчаянието и  продължавам да я следвам. Превърнал съм се в тиха сянка, която пълни очите си с красота. Огладнял от чувства не само и се наслаждавам. Храня се. Запълвам празнотата в душата си.

  Внезапно зад ъгъла под стълбите на спирката на Метрото изскача млад мъж, който посреща с усмивка момичето си. Целува го нежно, сякаш не го е виждал от години. Хваща ръката му и двамата изчезват сред тълпата. Аз оставам сам на спирката, разпилян и отчаян от незабравимата, чувствена и сладка ПОХОДКА, видяна у младата дама, която ме бе накарала да я последвам.

В.Софин 

Чудим му се!

-Ей братовчед, чудим му се...

-Какво толкова е станало?

-На снего се чудим.

-И?

-Па я цел ден ринем у работата снег! Я се уморим да го гледам, он не! Откъде събере сили, пущината, не знам. Таман му обърнем гръб и после хвърлим едно око отзад, така колкото да видим, що съм свършил и...

-Какво?

-Нищо братовчед нищо! Снего оди отзад по- мен, сипе го вятъра у врато ми, пълни ушите и даже...
-Що?

-Не е за разправяне! Мушка го отдолу на голо у гащите!...

В.Софин 

Смутени думи...!

Прииждат думите смутени,

с пламък, палят красота.

Скромни две души сплотени,

заедно сънуват любовта!

Танцуват розови стените.

Сенките се гонят вдъхновено.

Две души преследват дните,

в приключение не обикновено!

Сърдечни думите извират...!

Целуват се морето и реката.

Две влюбени души избират -

заедно да поделят, съдбата!

В.СОФИН  

Въздишката на пролетта

Видях във пролетта любов!

Никнеше в тревата свежест...

Росата тръгнала на лов,

раздаваше виновна, прелест!

Изтъкани в бяла нежност,

кокичета усмихваше, деня.

Събираше пияни от прилежност,

дружни, пчелите за меда.

С накъдрени листа в зелено,

въздишаше родена пролетта.

Реката буйна впечатлено,

носеше, прилива на радостта!

В.СОФИН   

Когато всеки се надява...

Когато няма с кого да се тешат,обидени чувствата, горчат!

Всеки се надява на дебел комат, когато има остър, глад!

Нещата не стават по-добри, когато има данъчни игри!

Когато липсва, досадната настинка, в джоба има, повече от една, стотинка!

Избягали чувствата скучаят, когато им се налага, да си траят!

Чувства от шоколад разбъркани в горчивото кафе, сладнят!

Когато политиците се карат, са в състояние, нищо да не дават!

Усмивката когато вкисната си ляга, любовта на двама влюбени, ще бяга!

Когато киселец през пролетта изникне, пенсионер чорбата постна, ще обикне!

Яйцето сварено открил, когато се появил Великден през Април!

Когато грипът кихне, здравият кашлица, ще пипне!

Нещата стават сложни, когато делата са безбожни!

Когато жената хване младостта, забравила що е красота, ревнува скръбна старостта!

Вдигнеш ли не нужно своето тегло, ще разбереш що е свинско потекло!

Когато дъга рога покаже, цветни, ще дойдат, топли и приветни, дъждовете летни!

В.СОФИН

Вирус някакъв...!

      Получих покана. Вирус някакъв се беше лепнал за мене. Започна отдалече да тормози личността ми. Ухажваше ме. Заплашваше. Кълнеше се ничком пред мене. Дори ми се обясни в любов. Показа ми снимки. Съблазнително момиче на плаж... Моно-кини! Опита с алкохолна реклама. Показа ми разлистена през пролетта, гора. Видях високите върхове на планини по-които не бе стъпвал още моят крак. Нямаше успех!

 Усетих все пак, че вирусът бе влюбен в мен. Иначе нямаше как да си обясня настоятелността му. Толкова труд за моята скромна, не значителна личност. Дали пък не харесваше, лудостта в мен? Или пък, не свързаните писания идващи неочаквано от ръката ми, мислеща се за Бог? Дали това бях аз, или пък някой друг...?

Вирусът не се отказа. Продължи обработката си. Безмилостен опита с музика. Чух нежни песни за любов. Разбрах, че има и комични. Когато не откликнах равнодушен към старанията му, вирусът закрещя. Нощем почнах да сънувам кошмари. Идваше в съня ми, прекъсваше прегръдката на жената до мен, обливаше ме с гореща пот, хващаше ме грубо и ме измъкваше от постелката. Взех валиум за успокоение. Все виждащ вирусът отново проникна в мислите ми. Какво ли толкова? Взех че се предадох! Приех го за приятел. с цялото си измъчено от терзания сърце. Обикнах ли го? Не! Свикнах ли с него? Също не! Въпреки това се оказа, че не мога без него. Пустият му Интернет! Вирус! Идва убива те... Превзема те изцяло и не можеш, да му устоиш.

В.Софин

Колкото и да се стараем, няма бягане. Вирусът е проникнал в гънките на мозъка, и ни прави слаби. Но все пак връзката си заслужава! Особено, когато е искрена, тя е и необходима... Но все пак, това е вирус, който не прощава глупостите, които често плещим в Интернет. Въпросът е, трябва ли, ние да му простим, като е толкова прилепчив, но не и доверчив?

В.СОФИН 

Поза мъртвешка!

Да обещаваш...! Лесно.

Да прощаваш...! Трудно.

Питам се уместно:

Кое се движи мудно?

Къде има грешка?

В мисълта човешка,

или пък в глупостта,

у нас на позата, мъртвешка!

.........................

С цел нерви да бъзика,

ползва конски езика,

мил който предизвика,

колики, болезнени в пестника!

...........................................................

Извинение!

Жена с полагаща се прошка:

Мъж на колене пред нея с брошка!

....................................

Букет трънлив от пози,

показал нервен този,

който подарил във дози

неприличен смях на Рози!

В.СОФИН

Живот в сълзи

Вървя със нос увесен,

изтощен от глупостта.

В живот съвсем нелесен,

търся избягалата, правота!

В град безмилостен се скитам.

Паднал съм ничком в калта.

Злобата на нея не разчитам,

убива тя, в човека любовта?

Плачат мръсни, улиците прашни!

В сърце умело, завистта пълзи!

Миговете станали са страшни...

Животът труден, целият в сълзи!

В.СОФИН  

Любовта...

  Тя идваше към мене. Беше на един дъх разстояние. Протегнах ръце оскотял. Избяга! Опитах се да я върна. Повиках я нежно. Не ми обърна внимание. Подгоних я. Не ми даде шанс. А толкова много исках да я прегърна. Да я почувствам в себе си! Уви!

    Нощта, звездната нощ избяга. Денят се роди в светлина и запали чувство в гърдите ми. Слънцето облиза в далечината върха на планината и бавно, почти мързеливо пропълзя с един от лъчите си към моето лице, което все още опечалено търсеше нещо. Любовта, която си отиде, изгря в очите ми, отново. Премигна щастлива от срещата, погали косата ми, плъзна се към устните, целуна ги, плъзна се чувствено по-брадичката ми, и избяга усмихвайки се в реката, която вдъхновено я пое и отнесе копнежа ми надалеч, към всички влюбени. Те нетърпеливо чакаха лъчите и, за  да бъдат облъчени от невероятните чувства, които кипят във всяка една душа, търсеща любов.

В.СОФИН  

Хапещ ненаситник!

      Когато през лятото Слънцето наднича жарко в порите човешки, никой не може да го търпи. Въпреки това, той ни е нужен. Без него животът ни ще е прекалено труден. Понякога „Гадината“ ни радва с пламък, който хвърля не само сенки в очите, но и променя цвета им.

   Силен вятърът пристига надул мощно бузите си и прави непоправими бели. Гони задушливите облаци създадени от него и си играе с тях като дете.

  Лошото идва през Зимата. Тогава колкото и да го ухажваме всички, топлият му дъх ни бяга през процепите на вратата. Загрижени за болестта му се стараем да бъде винаги добре нахранен. Въпреки бащинските грижи за него, той не забравя да се държи разглезено като малко дете.  От постоянния измъчващ го глад бърза да хване ръката ни, която уверено го храни. При острите зъби, които притежава, болката е неописуема. Истинско куче за което все се грижим, а не ни дава, да го милваме.

     Все пак чувствителността му помага на премръзналото от студа тяло, да се сгрее и въздъхне, облекчено. И не само това. Когато гладът бърника в стомаха ни, а храната стои замразена в хладилника, пак той милият, идва на помощ.

  Готви, сгрява, хапе и е вечно, ненаситно гладен!

  Колкото и да се преструваме без него животът ни, както казах и по-горе, ще е труден.

Огънят, който пази печката, дърветата, които го хранят, топлината, която раздава, причудливи сенките дето създава, само той милият за нас вечен си остава!

В.СОФИН  

Любовта роди се виновна...!

Първо подкоси душата.

После спъна и краката.

Бръкна с любопитство у сърцето...

Разкраси в усмивка и лицето.

С жар младежка откровена,

за дела и подвизи съдбовни,

от пътека лунна вдъхновена,

Любовта роди се, виновна -

поникна в очите, чаровна!

В.Софин  

В ски гардероба

-Кажете господине, кои ски да дам? –пита служител взискателен клиент.

-Само гледам! –казва пишман скиорът и продължава да рови ските с поглед.

-Е, намерихте ли това, което търсите? –пита угрижен служителят, виждайки опашката от нетърпеливо мърморещи клиенти, наредили се и те за ски.

-Не! Не ги виждам!

-Кажете все пак, какво търсите?

-Чък! Имате ли?

-Чък!? За първи път чувам марката, господине!

-Не лъжете! Чък Норис, да уточня...

-Има ли такива ски? –пита озадачен, служителят.

-Не! Няма! Но има сериал, който точно сега започва. А вие... Вие ми пригответе фишерките дето карах вчера! И обувките да не забравите! Помните ги, четиридесет и седми размер...

В.СОФИН  

Машинката

                                                                           

              Хм...! Машинка някаква! Тихо тиктака. Никой не я чува. Въпреки това, всеки я усеща. Носи в себе си, любов. Говори открито за чувства. Бърника мислите на поети, писатели, музиканти, художници, ваятели и разбира се, учени. Помага всеотдайна, всекиму. Тласка в неочаквани посоки. Сърди се. Боли, когато се чувства незаслужено, обидена. Тананика, весело, влюбена. Угрижена плаче, отблъсната.

   Машинка някаква. Биеща, тананикаща, объркваща, но и даваща, живот.

   Едно сърце танцуващо във вихъра на кръвта, без чиято любов, не сме в състояние, дори да се усмихнем.

В.СОФИН 

Миг любовен

Роден за първото отличие,

кратък миг, щастлив в затишие,

с усмивка на празнично величие,

отегчен въздъхнал в безразличие!

Погледнал той и що да види,

влюбени в звезди се взрели.

Умилен и без да му се свиди,

подарил им от часовете, цели!

В.СОФИН  

Дихание любовно...!

Видях дърветата да дишат,

когато падаше от тях дъжда.

Усетих цветята да миришат,

за любов приказващи в нощта!

Разбрах бълбукаща реката,

кимаща на всеки в настроение.

С песен волна на душата,

влюбени усмихваше с умение!

Докоснах с поглед и Луната.

Без думи зяпаше ме, откровено.

Светеше с фенер във тъмнината,

на пътека, канеше ме убедено!

Почувствах гърдите да се стягат.

Въздухът упоен, идваше честит.

Скачаше, а чувствата не бягат,

опиат любовен, действаше открит!

В.СОФИН 

Чаят!

     Току що, роден в одраскана от употреба порцеланова, синя чаша, с неочакван порив, Чаят , бе обзет от противоречиви чувства. Прекалено горещ той, пускаше пара вдъхновен от студеното време, вън. Внезапно няколко палави ухажващи го ледчета скочиха, безстрашно в него... Чаят удивен, изсъска. Изпадна в паника от ужас. Изведнъж усети полъха на смъртта, която витаеше наоколо. Ледчетата умряха пред влажният му влюбен поглед. Изчезнаха! Стопиха се без възвратно! Сякаш никога не ги е имало на белия свят.

  Обзет от печал Чаят, почна да изстива. Ледчетата свършили прецизно работата си, умряха. Умряха за за охладят, горещите чувства бликнали от влюбеното сърце на Чая.

  С леко увеличения си капацитет, той се опита да протестира. Чаят нямаше никакъв шанс.     Времето му го отне без милост. Прекалено жадното гърло на един мъж, който го бе поръчал, прекрати мъките му, като го изпи на един дъх.

В.Софин  

Времето минава...!

    Времето минава покрай нас, улавя ни и ни върти в центробежната си сила. Всичко тече, всичко се изменя! Чувствата, дори! И те бягат. Но все пак, някои остават да дълбаят сърцето ни, докато сме живи.

Времето създава спомена, и ако е необходимо, не го трие. Колкото и да се мъчим, с алкохол или други средства, той се връща... Удря ни под диафрагмата, изкарва ни въздуха, кара ни да мечтаем... Не за друго а, за отдавна отминалото време.

 И днес образът измъчен на баща ми е пред мен. Стои гледа ме и пита:

-Мъчно ли ти е? Да виждаш ставащото и да не можеш да промениш нищо!

„Всичко е в ръцете, божии!“ Сякаш този станал отдавна клише цитат, опира нож до гърлото ми... И аха да го пререже! Боря се! И денем и нощем, но споменът е пред мен. Стои гледа ме учуден и бие в нервите ми. Или в това, което е останало от тях.

  В болницата! Баща ми лежи, непоправимо превзет от болестта си. До него бай Васил, човекът преживял, видял войната. Участвал в нея. Шинелът му пробит с безброй куршуми а той с кръстче на шията от божи гроб, недокоснат. Съдба! Но тогава в този момент се намираше с баща ми в една стая.

  С бръснач в  една ръка и с желание да сторя каквото мога се отзовах в помощ и на двамата. Обръснах поникналата брада, не само на Татко, но и на бай Васил. Сторих го, не толкова от молбата на последния, колкото от чувствата, които ме бяха обзели.

   И двамата с една и съща безпощадна диагноза. Рак на лимфните възли. Лекуващият лекар сподели, че това е нещо като чума превзела хиляди възрастни хора по-едно и също време. Спомних си за Чернобил, спомних си за трудното време, с купоните за хляб, олио и маслото под масата... Просто времето безпощадно бе решило да се намеси. Да отнеме да убие, да унищожи чувствата на всеки от нас... Спомних си! Макар и да не исках!

  И днес пред погледа ми стои побелялата глава на Бай-Васил, когото видях за последно тогава, пред моята врата.

-Неговите думи: „Съжалявам за баща ти!“- не му помогнаха да остане дълго на грешната Земя.

    На няколко крачки само, близо един до друг и двамата вече са намерили спокойствие сред тишината на без края...

    Но не и аз! Не и аз, който продължавам напред по-пътя. По-онзи път, зеленият описан от Стивън Кинг, по-пътя грешен по-който всички вървим, без да го осъзнаваме. Без да го желаем. Вървим във Времето, докато то минава покрай нас и ни удавя в центробежната си сила...

В.Софин 

Копнеж

За блясъка в очите ти, копнеех...

За устните, които бях целувал!

Гледах ги и някак си не смеех,

да взема от съня ме, развълнувал!

Прекалено дълго те оплаквах...

Нощем терзаех се безсилен!

Търсих те, изгубена... очаквах,

да се върнеш, пак при мене!

В.СОФИН  

Хм.. правила!

      Откакто се помня чета! Какво говоря?! Гълтам роман след роман, разказ след разказ, нежен стих, появил се на хоризонта, златен... Оказа се, че това е не достатъчно. Прописах! Сам не знам, защо? Може би, бях провокиран от политиката? Едва ли. Или пък завидях на писателите? Не! Докато се лутах из дебрите на един щадящ нервите ми роман, грабнах молива и драснах първите си редове. Оказа се, че не мога да спра. Изложен на постоянно, не щадящо течение, продължих да измъчвам белите листове пред мен. И това бе, недостатъчно. Явно бях проспал някои неща в училище и граматиката ми накуцваше. Толкова много, че и аз самият взех да залитам на улицата като пиян. Виж ти! Забелязах в книгите на авторите, които четях хиляди препинателни, спъващи моя полет, знаци. И не само това, защото точките извираха навсякъде. Когато играеха чувствата пък, бликаха отнякъде, удивителни знаци. Понякога ей така за разнообразие сигурно, писателите бяха сложили и питанки. Какво лошо има.     Интересуват се хората, питат. Да, ама аз като съм неразумен и не мога да схвана граматиката. Правилата просто ме изнервят. Чета, и виждам навсякъде пълзят, „червейчета“. То не било „червейчета“, а запетаи от които трябва да се вземе дъх и тогава да се продължи нататък. Но пък аз обичам да взимам дъх след точката и затова „Червейчетата“ ми бягат. Може и така да е... не знам!?

      Въпреки това пък се забавлявам истински. Правилата не ме обичат, никнат като гъби и аз не грамотният ги оставям за моя приятел, редактора. Все пак той се е сблъсквал много повече с препинателните „камъни“. Знае как да ги пише, заобикаля и дори храни... Виж при мен не се получава, защото ако река да гледам в книгите всички написани знаци, току виж съм забравил да следя нишката на повествованието. После ще ме питат, кой роман съм прочел наскоро. Че кой ли бе! Ще се озадача, ще се почеса и току виж съм казал някоя глупост. Знам, че граматиката е важна. То и математиката също. Но пък, ако речем да учим всичко, току виж не ни останало време и ред да напишем. А поемите не чакат. Романите също. Разказите, драмите и те настояват за своето. Всяка творба има право на живот. Защо да и го отнемам? Все пак редакторът, ще свърши черната работа. От мен се иска, да пиша. Да се отклонявам в различни посоки. Когато се сетя и да поставя препинателни знаци на грешното място. Да объркам точките с червейчетата /запетайките/ и да отида на разходка в царството на приключението. И всичко това постигнато с перото, което не ме чака да се мотая а бърза по-редовете, а и дори и прескача през тях.

Все пак, можем да напишем всичко. Можем! Но трябва и сърцето да включим. Току виж сме отскочили до Лондон, Париж, а може би и до нашата не дишаща чист въздух, столица. Кой знае? Клишето може би, което крещи разбиващо: „Неведоми са пътищата господни!“ Какво ще стане, решава времето и съдбата, която отстрани се усмихва ехидно. „Всичко е в нашите ръце!“ Още едно клише. Да но не винаги, и затова оставяме редакцията на господин редактора.  Все пак ние пишещите братя се нуждаем от постоянен приток на чист въздух, който ни помага да съхраним мислите си и ги впуснем по-течението... Течението на живота, който крещи неистово да бъде описан. Защо да му пречим?

В.СОФИН  

Парещите чувства!

Когато идват парещите чувства

и ужилено сърцето трепва,

тогава глътката предвкусва,

нещо мило, което я укрепва!

Целувката, когато се откъсне

и възторжено усмивка подари,

тогава любовта ще пръсне,

хиляди Слънца, родени във зори!

В.СОФИН  

Силата е в съединението!

      Вуте и Геле спорят в кръчмата, където са седнали пред литър ракия. Вуте казва:

-То мене ако питаш Геле, силата е в пиеньето.

-И оти, така мислиш?

-Е па, ете...!  Събрали сме се сос тебе, тука у кръчмата. Цело кило, че опущиме и нема да паднем под масата. Но сме двама! Значи сила! А щом и шишето е в кооперацията... Тогава? „Съединението, прави, силата!“

-Ясно! Но не ми се прояснява оти, тия у парламенто, мислат така?

-А Геле, не мешай политиката.... Там е много, тънка работата...!

-Тънка? –чуди се Геле и вдига рамене.

-Они там, прават силата с обещания. Колкото повече усмихват с лъжа народо, толкова повече, прават силата... –умува Вуте.

-Убаво! Ами съединението тогава, къде е? –пита Геле впечатлен от разсъжденията на приятеля си.

-Па дека може...!?  У техните прекалено, дълбоки джобове... Они колат, они бесат, но и они зимат, големи заплати. Там, когато гласуват за них си, за вдигане, нема да видиш една въздържала се ръка. Сички като пионерчета, и без зла умисъл заедно я  вдигат с лекота...

-Кое дигат, не разбрах? Мерако ли? –обажда се леко изтръпнал Геле, който бил напред в програмата и вече допивал втората си чашка, ракия, докато Вуте умникът, снасял в ушите му, ценната информация.

     -Мерако они отдавна са го дигнали....  Гласуват всички в едно... А щом они са „За!“, то значи, че ние вече сме се напили и спим отдолу под масата...  И не разбираме техната хитра, игра... И Геле, ако имаме, още некакви сили, и не сме оборили глави, псуваме държавата. Хулим я, а она не е виновна... Не, е! Оти, ако имаше съединение като нашето, тогава брат, щехме да сме силни, като хан Кубрат, някога...  А  сега сме слаби!

-Оти? –пита Гелето и вдига чашата за наздравица.

-Оти ракията, дето ни сипват тука у кръчмата, е менте, брат менте, като сичко друго у държавата... Уж не е! Ама, със сигурност вече , отдавна сме я втасали сички! Не само втасали, но и превтасали, ако питаш мене!

-Я сипи още по-едно, че това нашето тегло, край нема у нашето, село...! –обажда се впечатлен Гелето, прежаднял от слушане на  лъжливата политика, правеща обемисти кореми у нас.

В.СОФИН  

Да се измъкнем от правилата!

      Цял живот се опитвам да се измъкна от правилата и за моя беда все  повече затъвам в тях.

Някога в училището мъчех, граматиката. Опитвах да подчиня и математиката. Дори подложих крак на историята, където можеше да се лъже поне малко...

Но за да мамиш правилата и да се измъкнеш сух поне донякъде от тях, ти трябва талант. Цял живот слушам оплакването на хората. Писнало им, но са хванати в капана на тези измислени правила и не могат да мръднат на въздух. Не ги разбирам!

   Мисля си, защо пък точката да не я сложа още в началото на съчинението. А за разнообразие в края на изплютото с труд едва пръкнало се изречение, тирето. Може пък и да имам сили да започна с питанката и после да задам въпроса... А когато съм силно впечатлен от нещо, удивителния знак да поставя за респект в средата на изречението.

   Думите мога да пиша от ляво в дясно, за да ги карам да се вълнуват, да ревнуват! Кавичките само в началото за да може в края точката да поеме облекчено въздух и подготви новото изречение. Ако пък започна мъката с малка буква за мое удобство и приключа разсъждението с главна?

Всичко това звучи неразбрано! Веднага моралистите защитаващи правата, ще избликнат ревейки в ушите ми:

-Не може да вървиш срещу начертаното с мисъл, статукво! Даже и срещу ръжена не можеш да риташ!

Е да! Не мога, вярно! Но пък аз обичам да експериментирам. Мечтая за не очакваното, не възможното, предизвиканото...!

  В математиката и там наложени строги правила, които увеличават в джоба ни, финикийските знаци. Изваждането, не е по вкуса на бизнесмените. Събирането е балсам за тяхната душа. Умножението подчинено на същите правила носи неимоверни печалби. А делението предизвиква дори, смърт.

Питам се, нима това са златните правила на живота?  Да умееш да скриваш от данъчните, парите си? Да не плащаш? Правила нали? Който си го може, прави го.

В задачата се пита дали аз съм способен да се радвам на тези измислени правила...? Дали трябва да танцувам, танцът им?

В математиката се оказва, че всички нарушават правилата. Силният мами, данъчните. Бедният също укрива, залъка си, а връзките платени, казват другото.

Питам се честно, ако нечия песен започва с последния куплет и свършва с първия, нима това би объркало чувствата ни? Би изкоренило любовта, у нас, омразата, измамата? Би ни превърнало в други хора? 

Въпроси:

Какво би било, ако лявото е дясно, а дясното ляво? Нима то, не е! В управлението най-добре проличава в партиите които с успех се пребоядисват. Тогава? Правила нали? Удобни за някого, но не и за мен, който иска просто, свеж въздух.

В кръчмата стои вечната дилема: дали пълна чаша или половин, да ни налеят. Дали с вода, или чисто, с лед, без лед, менте или пък домашна под масата? Правила?!

-Дай бе! –крещя ожаднял. –Глътка само...! От шишето искам, и го плащам цялото!

-А чашата трябва ли да скучае, господине? –пита ме с усмивка кръчмарят.

-Какво ме интересуват чувствата и... Пък и ще остане чиста, почти девствена. Защо да и създавам напрежение? Малко ли е в този наш, прокиснал живот?

    Естествено чул тези думи, кръчмарят омеква и шишето на двойна цена е мое. Все пак нужно е и жертви да се дават някога. А щом го плащам двойно, значи ползвам моите правила. А мнозинството? Страда то, но не вижда изхода, който е да бъдем честни със себе си и да не се впечатляваме от статуквото наложено ни, не само днес, не вчера и преди години, а от преди няколко века. Все пак щом имаме на разположение мозък, трябва ли да го подчиним в правила, които не са наши?

В.СОФИН  

Дърветата, които съхраниха спомена

          Докато вървя през боровата гора по-една и съща пътека през годините, неочаквано ме връхлита спомен. Ето тези дървета, преди ги нямаше, а виж днес, извисили правото си на живот?! По-нататък пънове, които също крещят в лицето ми, за детските години, когато трудно беше да се открие, повалено дърво. Макар пътеката днес да е различна, тя ми се вижда странно позната. Оголени поляни, липсващи храсти. Други като тях, никнали на място, някога когато там имаше само трева. Всичко тече! Променя се! Вървя, мисля и въздишам. Прибирам се угнетен.

   Спъвам мислите с телевизионно предаване. За мое спасение изникват реклами, които ме унасят в дрямка, която ме кара да сънувам.

   Вървя отново през боровата гора, която ми е до болка позната. Гледам си пътеката и не се отклонявам. Въпреки това отстрани,  надничат лица.

    Погледът ми е привлечен от тях. Част от боровете стоят, така както ги видях днес. На мястото на пъновете, из коренените от вятъра и времето дървета ме гледат очи. Хиляди, бих казал.

  Съзирам майчините. Умилени гледат в мен и сълзите валят. Виждам и бащините... Опитват се да бъдат строги, както някога, но вместо това и там, капят сълзи. За моя изненада отстрани пътят беше почти изцяло зает с образите на приятели. С някои от тях се бях разделил наскоро с други, отдавна... Въпреки това, сега те стояха и ме гледаха... Толкова много очи! Всички насълзени, но имаше и такива, които въпреки нелеката си участ, намираха сили да ми пратят въздушна целувка придружена, не с гримаса, а с истинска усмивка... Някога така, както беше в миналото.

       Внезапно заръмя! Вместо дъжд, отгоре, литнаха снежинки. Боровата гора потънала в бели окраски се  почувства освежена.  Краката ми започнаха да се пързалят. Трудно налучкваха пътеката. Трудно намираха пътя на спомена...! Въпреки това, не спряха да се борят. Очите ми...! Моите очи също насълзени, гледаха, търсеха, ровеха, искаха...! Но времето не си позволи да ме облагодетелства.

    Внезапно в ушите ми прогърмя недоволното мяукане на моя котарак Тошко, който беше тръгнал, да търси правото си на вечеря. Събудих се.

   Уж всичко изглеждаше по-старо му, но душата ми плачеше. Изтрих предателските сълзи от очите си, погалих Тошко и се отправих към кухнята, където си позволих да усмихна с храна, малкият си мяукащ приятел.

В.СОФИН  

На работа!!!

                Вижда, ме шефът усмихнат и пита:

-Успя ли да свършиш, всичко което ти бях, наредил?

-Естествено!  Даже ми остана мъничко време, да се  усмихна, няколко пъти... –изплюх заседнало камъче в гърлото си.

-Как! Успял си, с толкова задачи, които бях ти оставил...?!

-Лесно шефе! „Патрончето“  в джоба ми не скучаеше, а пъргаво създаваше, настроение...!

-„Патронче?! Настроение?! –вдигна озадачен, неразбиращ, шефът рамене срещу мен.

Реших да го ограмотя:

-„Каменарка“ шефе! „Каменарка!“

-„Каменарка?“ – попита ме с учудена физиономия, шефът.

 За да не се пали толкоз, реших да го успокоя с думите:

-Спокойно, шефе! На Гошо се родил, внук! За щастие и радост наша, реши да черпи по-ракия, човеко...!

-Аз какво съм казал? – попита ме не само гласът на шефа но и яростният, изпепеляващ негов поглед.

Услужливо го осведомих:

-Да не се пие! И то, по-време на работа, шефе!

-А Вие?!

-Ние не пихме шефе! Не пихме!

-А, какво правехте тогава?

-Ами, какво друго... Просто усърдно вдигнахме наздравица, за внука на Гошо.... Се пак, он секи ден, нема да черпи... А и нема, да му се роди, пак секогаш... внук! Нали?

В.Софин