събота, 31 март 2018 г.

Последният лъч от любов

      Погледна я, почти влюбен в нея. Сълзите му бликнаха превземайки брадясалото му отдавна, небръснато лице. Гледаше я удивен и не можеше да повярва, че това се случваше с него. Привличаше го! Мамеше го! Не можеше да и устои... Искаше му се... да тръгне!
   До вчера вглъбен в себе си, обзет от напрежението на живота, изобщо не я забелязваше. Да но, ето, че днес я срещна неочаквано.
  Чудеше се, дали обидата, че го лишиха от великденската премия не беше виновницата за чувствата разиграли се в гърдите му. Или може би, онзи твърде пренебрежителен поглед, който му хвърли едно момиче, когато вечерта замаян от невероятния залез разкриващ се пред него, изпусна автобуса си и се наложи да се прибере, пешком вкъщи.
    А там на прага, тъкмо когато отваряше вратата, погледна случайно нагоре. Чудото блесна с цялото си великолепие и заслепи очите му. Красотата му показа безплатно път, който го водеше напред. Дълбаеше мислите му, усмихваше се насреща му, мила сребърната лунна пътека отразяваща се в близката река.
„Може би това е раят?!“ –мисълта го блъсна напред и го подкара към най-близкия мост. Не можеше да си представи да се върне. Твърдо беше решил. Не искаше да забрави. Мъжът който отдавна не помнеше името си, угнетен от фалша на живота ширещ се всекидневно около него, се завъртя към реката с усмивка, която бликаше от дълбините на наранената му душа.Съвсем замаян с блеснали от щастие, озарени очи последва съдбата си. Тя го очакваше равнодушно, с пръст сочещ му лунната пътека.
   Не се замисли повече. Последва я. Светът отдавна го отвращаваше с изгубените ценности. Любовта, не беше любов, приятелството го нямаше... Смисълът се губеше някъде там... Далече от него, високо сияеше Луната и показваше пътя. Последния път, който го зовеше. Мамеше го...!
Внезапно загубил разсъдъка си, мъжът и неговите тридесет и пет години решително прескочиха предпазните перила на моста. Протегна ръка напред уверен, че ще хване лунната пътека. Скочи! За части от секундата, сребърния блясък идващ от реката озари очите му.
   Усмихна се, докато падаше във водата. Тя го приветства в студената си прегръдка, водораслите го придърпаха към дъното. Последното, което видя преди очите му да станат стъклени, беше малък лъч от лунната пътека, промъкнал се неусетно с него изпращайки му своята последна, сгряваща, единствена любов!
В.СОФИН  

петък, 30 март 2018 г.

Казармен живот -шеста глава


Шеста глава: Как определиха бъдещата ми военна специалност и успяха да ми зачислят, въпреки недоволното мое безпомощно сумтене, автомат „Калашников“, който се налагаше да бъде почистван редовно, всеки ден.
    Докато упражнявах всекидневно краката си в маршировка, една сутрин до мен се приближи любопитен офицер. Докато ми задаваше въпрос, дали се справям с математиката, стоях изпънат смутен като струна, не готова да бъде дръпната веднага. Решението дойде неочаквано за мен. Това, което не харесвам , а именно да се занимавам със задачи, ставаше моя специалност.
Мислех си, че се справям, но явно не достатъчно, защото ми прочетоха на бързо правата.
-Повече се упражнявай! –заповяда ми без компромис офицерът и ме остави да мъча математиката.
  Явно за да не скучая, а и моите другари по,съдба също, ни зачислиха оръжие. Автомат Калашников за когото трябваше да се грижим като за част от нас.
Бях учуден, когато се намери новобранец да откаже. Бил съботянин и религията не му позволявала. Да но, казармата за това е казарма, да пречупи силните, а слабите да направи силни. Наказаха го в ареста, където успя да опита твърдостта на дървените нарове, които изправяха грешните мисли на всеки дръзнал да мечтае за друго.
     Бях чул, че първото докосване на лично зачислено оръжие било, като на младеж до девойка, който плахо се опитва в потните си длани да го държи правилно. Но автоматът то се знае като своенравно момиче все бяга и дори си позволява да уплаши новобранското тяло удряйки го по-непредпазливите крака.
Веднага след  съприкосновението на ръцете с личният автомат,прозвуча заповед, да се лъсне до блясък. Небрежен в действията си, го забърсах набързо и го мушнах на мястото му в оръжейната. Излязох на двора с цел да глътна въздух лишен от смазка, когато прозвуча заповеден глас до мен.
-Защо не почистваш оръжието си, новобранец?
Огледах се. Погледът ми се закова в очите на офицера, дал ми задача да мъча математиката.
-Готово е, другарю капитан! –рапортувах уставно и без да смея да покажа усмивка.
-Хм! –прозвуча не одобрително изхъмкване от страна на офицера. –Ей сега ще, видим!
Пред слисаните ми от учудване очи, капитанът мушна едно парцалче в зачисленото ми оръжие и го изкара замърсено.
-Това е от смазката! –направих се на умник аз. Номерът не мина обаче, защото с висок тон нетърпящ възражение капитанът уведоми съвсем клепналите лишени от настроение мои уши, че няма да видя скоро отпуска. След това ми остави свобода, да мъча с чистене автоматът, който колкото и да търках все се оказваше мръсен. Чистех и естествено псувах съдбата, но заповедта в казармата, за това е заповед, защото се изпълнява без прекословно и без право на мислене.
/Край/

Седма глава:   Какво стана когато най-после успях да оставя  на спокойствие лъснатия до блясък автомат. Как без да искам бях успял да изплаша войник от стария набор, който от своя страна също изкара акъла ми.
В.СОФИН

Рибарлъкът


Успяла с голяма мъка,
без червей кука в разлъка,
усвоила с муха, рибарлъка!
.....................................
Отскочил вдъхновен махмурлука,
в зелевата чорба на комшулука!
......................................
За да уважи кръчмарската мъка,
мъж цял ден хвърлял „кука“,
на среща при вечно „Жадната щука“!
.................................................
Оказа се честна жената.
Когато видя висока, цената -
призна на мъжа си, вината!
.............................
Подменили в Европа, походката:
Политици, решили да изгонят водката,
но приели спокойно, сельодката!
..................................
В.СОФИН 


Вратовръзка

С красива, опитна дръзка,
имал сгряваща връзка.
На шията дарена от балдъзка,
стягаща, шарена вратовръзка!
...............................................
Вятърът особено мил зимъска,
съчувствено с хъс, пръска,
оцветена с радост в бяло,
студена, снежна вратовръзка!
.....................................
В.СОФИН  

сряда, 28 март 2018 г.

Гладни клюки


Често създавани неуки,
разрушаващи съвсем покоя,
подигравки, слухове и клюки,
хапят нощницата моя!

Скачат въшки вдъхновени,
без остатък, гълтат ми перчема.
Нищят косъм откровени,
в прашна, не щадяща мене, тема!

Будя се докоснат и в съня си...
Забравили какво е, да съчувстват,
от плътта с парчета, думи къси,
червени мравките, закусват.

В.СОФИН

вторник, 27 март 2018 г.

Дъвкан!

     Внезапно в душата ми навя хлад. Погледнах през прозореца. Грееше слънце. Въпреки това усетих, че съм дъвкан. Някой говореше за мен. При това все неща които и на сън не бих помислил. Да но сега, като опитен артист, някой дъвчеше дрехата ми. И не само това, защото направо я нищеше. Ушите ми пламнаха обзети от безчувственото дъвкане. Косата ми окапа, изядена от молците, които някой бе пуснал там. Раменете ми се разтрепериха, усетили и те влиянието от клюката. Някой здравата ме дъвчеше и не искаше да ме изплюе. Бих бил му благодарен да спре, но този някой не спираше, да лъже. Откъде идеше тази негова увереност? Дали от приказките разказвани от майка му, когато е бил малък, или пък от суровото дърпане на ушите от бащата, опитал се да промени нещо? В училище, явно е научил хватките да плюе. При това доста опитно го прави, защото усещам „милувките“ му в ушите, които проникват, чак неприятно в мислите ми.
    Толкова думи за мен! Толкова разпиляна сила. Ако беше щангист със сигурност би взел първото място и би бил, гордост за нацията. Да, ама... Дъвкане? Това не го разбирам... Живей си живота и престани да смъкваш гащите на околните клюкарю. Нека всеки сам решава, прани ли са те, или непрани.
      Все пак хубаво е за човек да се говорят неща. Хубаво е! Но не и такива, които уронват и обявяват на всеослушание, лъжливи неща. Всеки мами! Неволно или волно, но всеки. Когато осъзнаем това, обаче вместо да се спрем, продължаваме да дъвчем. ВСИЧКИ!  Дъвчете приятели! Дъвчете! Все пак ченетата стават за това. Но те стават и за друго, вместо за надсмиване и незаслужени подигравки.
Е-е!!!
    Когато се усетих изплют, най-после въздъхнах с облекчение, защото видях долу в градината да цъфтят съвместно минзухар и кокиче. Около тях, невъздържани в чувства, два гълъба, сив и бял играеха на Пролет!
    Как да ги сдъвча? Не мога даже и да плюя срещу красотата на живота. Пък и не аз решавам, не и ти приятелю дето ме дъвчеш всекидневно. Единствено времето е, което вади душата и  зъбите на всеки и решава, дали да му даде шанс. Всичко друго, просто са обидни думи, които остават петно за клюкаря, артист, който няма друга работа, освен да пуска слухове, които се оказват в повечето случаи неверни.
В.СОФИН  

Не съм обиден, сърдит съм!

   Честно казано, не знам, какъв човек съм! Чудя се на себе си. Как така, когато положението е съвсем сериозно, напечено аз виждам в ситуацията смях. Докато крия в шепа избухването си, винаги се намира някой обиден. Прозвучават думите му яростни и груби.  Аз, не се чувствам обиден. Просто съм сърдит на себе си.
Опитвам да съм сериозен с жените, въпреки, че с особени напълно искрени чувства пъхам в ръцете им за осми март, букети направени с шеги.
Обиждат се, защото мислят, че всичко е постановка. Не се връзва в техните разбирания за подарък, но все пак, аз съм сърдит. Отново на себе си.
    Докато разказвам собственоръчно виц на който се смея естествено, забелязвам сълзи в очите на докоснали се до поезията ми. За кой ли път се убедих и убеждавам, че не знам кой съм и какъв съм? Чувам отговор, че разказаното от мен не било хумор, а просто взета сериозна сцена от живота с която не бивало да има майтап. Естествено, почувствах се не обиден, но сърдит, и този път на себе си.
 За да ги разчуствам и пречупя приятелите, опитах с драматичен разказ. Дори успях аз самият да се просълзя. Изгледаха ме от петите до главата, не разбрах точно в коя част зяпат от мен, но избухнаха в неистов смях. Въпреки това ги бях засегнал. Не се обидих разбира се, но се разсърдих. За кой ли път на себе си.
Диване!!! Такъв ли бях и съм в действителност?! Не разбиращ чувствата на хората. Бягащ от проблемите им?
Опитах кротко с любовна поезия бликаща от сърцето ми. Не успях! Попитаха ме, откъде за Бога съм го преписал това... Аз да крада! Не! Почувствах се... Не, не обиден! Просто сърдит на себе си.
Поисках да помогна без умисъл на непознат човек паднал на улицата. Опита се да ми пъхне лев в джоба. Не искаше да има, някой на когото да дължи нещо. Не се обидих, когато отказах. Той обаче, беше обиден. Дори ми плесна шамар на изпроводяк с особено чувство и ми каза:
-Да съм сигурен, че не дължа някому нещо!
Усетих се сърдит отново. При това на себе си.
 Как така става, че не разбирах, а и не разбирам и днешните мисли споделени от хората. Дали пък не съм безчувствено животно? Да се хиля, когато другите плачат, да плача, когато пък някои се смеят, дали това не е признак на обезумяване от моя страна... Когато  се сърдя пък, все се намират обидени... Странен свят, странни приумици. Всички сме хора, но някои още не са осъзнали това.
-Дали пък, аз не съм животно? –споделих пред приятел сериозно, а той се разсмя и сподели виждайки сълзите в очите ми, че съм просто едно голямо... Не! Не леке! Диване, приятели. Просто диване, което е взело живота на заем и има да плаща дългове с майтапи, които идват без да иска от душата му, която не мрази никого. Естествено е да не съм обиден, но поне съм сърдит... И то, на себе си!
В.Софин 

понеделник, 26 март 2018 г.

Невероятната любов


    Алчен всичко не видял, погледът се вмъкна безсрамно в шлейфа на полите и. После нагло се устреми на горе, като стремежът му бе да не изпусне нещо интересно. Когато достигна при добре оформените била зяпна удивен от възхита. Чувствата го накараха да се изкачи още малко по-нагоре където се спря на снежно бялата, студена шия. После любопитно възлезе към главата, откъдето гледката не беше за пропускане...
  Красиво създадена от майката природа планината Рила гордо се възвисяваше над всички погледи, които виждаше да се стичат с любов по-раменете и, изкачвани от хората, търсещи не вероятната любов.
В.СОФИН

неделя, 25 март 2018 г.

Казармен живот - пета глава

Пета глава: Какво точно се случи след сутрешния развод. И защо всички новобранци бяхме подложени на лекарски преглед в който прозрях, експеримент.
   Само след няколко дни на усилие от нас в неуморно маршируване, бяхме предупредени, че се налага да минем отново на лекарски преглед.
-Какво пък, ще гледат сега?! –чудехме се и вдигахме рамене в недоумение. –Нима не са видели всичко!
Оказа се, че е точно така.
Докато се мъчехме в мисли на опашка пред кабинетите на специалистите от лекарското съсловие, дойде и моят ред. Едва надникнал вътре ме упътиха към кантара, който въздъхна от моето леко, тогава тегло. Явно не беше впечатлен, че не бях наддал през първите дни в казармата, защото се закова точно на шейсет килограма. Почувствах се за момент като теле пред продан.
„Дали пък няма да решат и да ме продават?! –мина иронична мисъл тогава, в главата ми.
След като разбраха и височината ми, като, че ли ще им трябва на тях, а не на мен, ме упътиха към следващия кабинет от който дочух изохкване.
-Какво става? –попитах уплашен. –да не би да бият някой вътре?
-Няма страшно! –обади се току що излязъл от ситуацията новобранец. –Имунизират!
Когато спринцовката болезнено превзе с иглата си и моето тяло и на мен ми се прииска да изохкам. Докато се чудех дали да го направя, за да зарадвам медицинското лице, което извършваше манипулацията, чух:
-Следващият!
Просто бяхме, пионки, местени от твърде, опитен шахматист.
Наредих се примирен от болката в гърба на следващия кабинет, където също ме чакаше изненада. Пред погледа ми се материализира следващото твърде опитно медицинско лице., което оглеждаше с любопитство явно всяко мъжко достойнство. Срам не срам, смъкнах примирен гащи и се оставих на благоволението му.
-Някакви венерически болести? –дочух въпроса му в просъница, докато ръцете му превзети от ръкавици  опипваха почти грубо, именно тава, което си бяха намислили...
-Не-е!-изревах почти обиден от действията на лекаря и най-после бях свободен да си вървя. Естествено не в къщи а в строя на двора, който ме чакаше с нетърпение. Все пак преди да стигна вън, отново почувствах унижението да бъдеш добиче. А като си помисля, какви сме безжалостни с домашните животни... Явно бяхме си заслужили, отношението. Все пак от нас се искаше, да станем годно за употреба, пушечно месо, а не мрънкащи сополанковци.
 След като се промъкнах в строя установих, че на двора, опитен фотограф, снимаше отчаяните войнишки физиономии след прегледа. Само след седмица, войнишките ни книжки бяха факт, също като нашето твърде, безизходно положение. А до уволнението оставаха... Не не ми се искаше да мисля... Цели две години! Мечта, която не се сбъдваше лесно. Все пак всички я чакаха. Брояха дните, часовете, миговете...
/Край/
Шеста глава: Как определиха бъдещата ми военна специалност и успяха да ми зачислят, въпреки недоволното суетене, автомат "Калашников", който се налагаше да бъде почистван редовно, всеки ден.
В.СОФИН  

петък, 23 март 2018 г.

Казармен живот -четвърта глава


Четвърта глава:Как протече първото изтезание по-физзарядка и какво се случи веднага след закуската в шест и половина сутринта.
      За нашето добро настроение в ранното сутрешно измъчване се грижеше добре подготвен старшина школник, който сякаш цял живот се бе занимавал единствено и само със спортно бягане. Още когато очите му събудени отдавна, но не и нашите ни съзряха, прозвуча команда:
-Куртките долу! Форма голи до кръста!
  И понеже от никъде не дебнеше спасение, след като се огледахме в безпомощност, смъкнахме това, което все още топлеше раменете ни.
 Голи голенички до кръста, тръпнещи от октомврийския ранен хлад, тропайки по- все още спящия плац с добре подковани цинтови обувки, хукнахме бегом в указаната от школника посока. Една, две, три обиколки...  Забравих колко бяха, но много ми се... видяха! Краката ми несвикнали, проплакаха от умора. Започнах да залитам пиян от сърдити чувства. Ядосани не издържали натоварването, краката ми протестираха, спирайки рязко. За моя радост успяха да пропуснат цяла обиколка. Докато те миличките си взимаха дъх , аз се опитвах да ги съживя, разтривайки ги. Когато колоната от издържали ентусиасти мина покрай мен, успях отново да се включа в мелето, което бягането носеше в новобранските ни, нозе.
Краката на повечето от нас се оказаха разранени. Моите не справедливо оцеляха, но обувките ми бяха станали слаби и се скъсаха.  Оказа се, че трябваше да се запознаят с обущаря, който ги заши, отново. Не само от бягането, ами от набиването на крак по-време на маршировките, обувките на всички, се разпадаха, заедно с краката. 
    Не свикнал с партенките, които удължаваха времето ми за готовност, навлякох чорапи.
След като приключи закуската преди да поемем дъх в строя в ръцете ни се озоваха няколко, вдъхновени за работа, метли. Ние не бяхме, толкова впечатлени, защото плацът превзет от падналите през нощта листа от тополите ни чакаше. Въпреки усилията ни, да се справим, отстрани есенния вятър си умираше от смях, докато се забавляваше. Листопадът нямаше край, а и недоволния глас на ефрейтора, който кънтеше в нас и ни подтикваше към бързи действия.   Все пак всеки от знаеше че, казармата не бе, за наше забавление, а съвсем строга, безпощадна, дисциплина. 
   Нямаше, мама, липсваше татко! Колкото и да се мръщехме, бяхме стиснати в машината правеща войници и бяхме длъжни да се подчиним. Мрънкането свърши... Метенето също. Но, не и чувствата на вятъра, който отново тогава, превзе територията си. Оклюмани се строихме за сутрешен развод.
/КРАЙ/
Пета глава: Какво точно се случи след сутрешния развод. И защо всички новобранци бяхме подложени на лекарски преглед в който прозрях, експеримент.
В.СОФИН  


Когато предстои изкачване...

   Влачех се! Без сили, мъкнех се! Въпреки това волята ме направляваше. Нямах избор! Предприех изкачване. Пътят ми устремно напред беше спъван. И не само това, защото Природата в съюз с дявола влияеше на чувствата ми. Моят полет към върха... Към неизбежното, последно, изкачване... Там горе ме чакаше светът. Един поглед само за който бих убил... Един поглед стигащ повея на вятъра, грабващ в прегръдка орела и стигащ извън пределите на човешките възможности! Мечта!!!
   Когато с мисълта за гледката покорих планинския връх, ме очакваше разочарование. С вълшебната си пръчка времето разплака, небето. Вместо слънцето, което с усилен ход ме преследваше по-петите, вода при това студена грабна чувствата ми и ги хвърли долу в пропастта, където ги скри в езеро от безпощадна мъгла...
     Усетих падението си! Разбрах, че никой не е по-голям от мечтата си. Никой не е по алчен, от съдбата, която скромно стои отстрани и чака...
    Мракът скрит сред тишината бликна неочаквано! Хвана ме вдигна над Земята, показа ми, мир, успокои душата и я пръсна да се рее съвсем свободна в небесата!!!
 Там някъде на върха... Едно самотно цвете, очакваше реда си... Вятърът, който никога не спираше да кръжи неспокоен вечно надул сърдити бузи се опитваше да го откъсне.
Животът здраво вкопан в корените на цветето не отстъпваше. Само внезапна буря, не предвидено дошла, можеше да го изкорени. Можеше!
   Надут като пуяк уморен от изкачването турист, видя самотата на цветето. Не почувства нищо, докато го откъсваше от корените му. Внезапен вятърът, който чакаше реда си го грабна непозволено от ръката му и го вдигна високо в небесата, където милостиви облаците го приветствуваха и скриха в пуха си, завинаги...!
В.Софин 
В памет на приятели, които остават завинаги в сърцето ми!

четвъртък, 22 март 2018 г.

Наздраве!

Хубави му се видяха,
двата дълги часа,
които вдъхновени бяха,
със компания на маса!
Когато ръката ми откриха,
към мен сърце отбиха,
двата топли стиха,
които чувства не спестиха –
усмивка пролетна ми подариха!
В гърлото изтрещя находка -
алкохолни чувства го обзеха.
В утеха жадна глътна водка,
но пари за нея взеха!
Мъничко студена...!
Ефирна в рокля пременена
в одежди бели освежена,
от мартенски сняг, ловко, уловена –
Пролетта пристигна, вдъхновена!
В.СОФИН  

сряда, 21 март 2018 г.

Рожден ден

      Бавно отвори натежали клепачи, погледна и едва не извика. Намираше се в непозната стая, лежеше в непознато легло, а до него самия преплела нозе в неговите, спеше красива русокоса, млада жена. При това и тя, съвсем непозната!
„Може би сънувам!“ –мина мисъл в главата на мъжа и той затвори очи. Веднага след това като въздъхна ги разтвори отново.
Същата картина извадена сякаш от любовен холивудски филм, отново го чакаше за да му се усмихне предизвикателно в лицето.
Огледа се без да мърда. До него наблизо, чакаше кресло върху което стояха наредени дрехите му.
„Поне нещо познато!“ –въздъхна мъжът и се опита, да се измъкне. Внезапно русокосото създание, събудено от пред приетата негова маневра, отвори сините си прелестни очи и  попита с ангелски глас:
-Къде, скъпи?
-Ами не знам...! Къде съм?
-В нашето брачно легло, скъпи! –чу удивен думите на русокоската мъжът и почти уплашен, едва изплю заседнали думи от гърлото си:
-Как така брачно...? Ние не сме женени! Пък и не ви познавам! Коя сте Вие?
-Вашата жена глупчо! Снощи се запознахме в бара, пихме уиски, вие ми предложихте брак и дори успяхме, да се венчаем...
-Не помня!
-Бяхте много развълнуван и пиян от щастие, сигурно за това, нямате спомени.
-Да, но...
-Никакво но, скъпи!
-Ама аз...!
-Никакво аз! Ние, двамата с теб, вече сме женени...
Внезапно осенен от идея, мъжът попита:
-Консумирахме ли...?
-Да! Нали Ви казах, прекалихте снощи с уискито...
-Аз питам, дали си... Легнахме с вас? –предпазливо попита с надежда мъжът, мислейки все още, че всичко е сън.
-Не усещаш ли голите ми, крака скъпи, вплетени в твоите!
-А, усещам ги, и ми се виждат доста, настоятелни.
-Тогава защо изобщо се съмняваш?
-Ама аз вече съм женен! –изплю мъжът с голямо усилие най-после терзаещите го думички и преглътна на сухо. Все пак след нощното прекаляване с уиски, устата му изгаряше от жажда.
-Как може! –извика русокоската възмутена и погледна с надежда към вратата, която забързана не забрави да се отвори. На прага и се показа истинската жена на нашия герой, следвана от двама придружители. Единият с фотоапарат започна да снима, докато гласът на милата дълбаеше с острие сърцето му.
-Развод! Така значи!!! Изневеряваш ми с друга? Добре, че ме предупредиха приятели. Леке! Няма къде да мърдаш! Подпиши, тука! –заповяда с гняв съвсем истинска, старата му жена, и като му пъхна в ръката уличаващия документ, който я освобождаваше, се вгледа в очите на примрялата си от страх, брачна половинка.
-Сънувам ли? –отново проплака той и се огледа като диво животно хванато в капан.
-Не, не сънуваш! –усмихна се внезапно жена му и погледна към вратата през която влизаха все негови, познати приятели.
-Честит рожден ден! – прозвуча в ушите му радост и веднага след това:
-Обещах ти, холивудски подарък скъпи! И мисля че, спазих обещанието си. Намираш се в хотелска стая, с артистка, на която съм платила... За сценката нали разбираш... За това беше нужно снощи, да те напием порядъчно... не за друго, а за да те видя днес... наистина щастлив...!
В.СОФИН 

Когато хлябът не стигаше...


        Една ранна утрин, като отиваше за работа, Милен видя пред старата отдавна затворена фурна, възрастен мъж да чака.
-Ти какво, дядо? –подсмихна се Милен намигайки. -Да не би да чакаш да отвори? Рано е още...
-Не! Просто стоя тука и отсявам спомените...
-И какво се сети? –озадачен Милен впери любопитно зеници в стария мъж.
-Мисля... Мисля си за деветдесет и шеста година, когато нямаше хляб и се редяхме на опашки...
-И какво измисли?
-Нищо! Просто се сетих, че тогава явно е имало повече фурни и хора, и затова не е стигал. Днес има хляб... Няма фурни, но стига... И то не за друго, а защото няма хора, които да го купят. Само гладни кучета скитат наоколо, сърдит вятърът ръмжи и времето умислено, като мен, загадъчно, мълчи.
В.Софин

вторник, 20 март 2018 г.

Недосегаема и много отровна -"Тя!"

    Подозирам че, изобщо не я обичах. Въпреки, това, не я и мразех истински. Това не и пречеше да влиза с чувство в нервите ми, да ги дърпа и обтяга. Те от своя страна, често пъти обидени ескалираха като отприщваха устата ми, която нямаше млъкване. Бях принуден да я слушам, да се вманиачавам вярвайки и, че животът, щял да дойде... При това по-хубав от песента на Азис. Просто да си умреш от смях!
  Известно време се бях хванал на въдицата и, като шаран на кука и вярвах. Та имах ли друг избор? Явно не. Когато се разочаровах започнах да я оплювам с не обикновено цветисти изрази, които караха ушите на някои хора,  по-меко сърдечни да се свиват от срам.
   Въпреки всичко, нямаща никакви скрупули спрямо мен, тя неизменно знаеше как да оцелява от всяка подла ситуация, която се опитваше да я провокира.
Това не пречеше на цели семейства от общността да се разпадат изцяло ухапани от нея. С действията си на недосегаема тя, караше всички да се мразят и презират.
    Всичко вършеше добре, и  беше лишена от чувство на състрадание. Обичаше да лицемери, да се връцка, да лъже... Ах как само обещаваше! После свирепо, озверяваше...
И всичко това с особена не щадяща никому нервите, цинична усмивка.
  За някои обаче беше особено мила, а за други пък, отблъскваща. Често пъти се подиграваше докато вършеше мръсните си дела. Командваше при това, без апелационно. Обезличаваше всеки маниак дръзнал да се докосне до нея. Арогантна, скарваше приятели, които не издържаха и си хващаха немилостиво за гушите.
   Въпреки всичките и негативи с които изцяло беше изградена, винаги се намираха личности, които неизменно я ухажваха. И не само това, а дори се кланяха особено, ниско.
Защо не? Защо не, питам ви?
    Та нали по-време на избори съвсем мила, пак тя пари раздаваше. При това без разписка. Мнозинството от хората, обаче не и вярваше. Явно имаше защо.
   Въпреки временната и помощ за някои, след това тя имаше навик, да забравя. Нямаше абсолютно никакви спомени за обещания.
 Идваха и обаче щури идеи. И тя работеше... При това толкова много, че постоянно се режеха ленти. Хубаво, но това не помагаше на магистралите и пътищата у нас да бъдат здрави. Само след един зимен сезон, всичко тръгваше надолу, и нещата приемаха старият си добре познат, огорчен вид.
Лицата, които се мъчеха да я управляват, трудно се разделяха с постовете си, подарени с хитрост пак от нея...
Всичко това, имаше смисъл, защото парите, които раздаваше, никога не стигаха.При това, бяха добри. Редовно в джобовете пристигаха, пълнейки ги с приятно за ушите, шумолене.
   Хитрушата беше успяла да обучи и хора, които да вършат в страната ни съвсем тиха приватизация, под масата. Особено парфюмирана, тя миришеше. Ухаеше на разложени чувства с които правеше от хората, бездушни марионетки. Манипулираше, заповядваше...
     При това толкова добре си вършеше работата, че дори и някой да се осмелеше да роптае, тя политиката, защото това беше именно тя, се чувстваше и се чувства и днес на върха на първо място, нехаеща и без угризения, недосегаема истинска богиня, и отровна спрямо болшинство то хора, които просто искат днес, справедлив живот!
В.Софин

"НИКОЛ"

   Случайно срещам на пазара моята сестра, женена в близко село до града. Зарадвана от неочакваната среща,тя ме кани:
-Хайде да те водя при Никол на кафе!
Замълчах от изненада. Коя ли пък е тази...? Учуден вдигам безпомощен рамене и питам:
-Любопитно ми е, коя е Никол? Някоя твоя приятелка, или, или... –не довършвам защото сестра ми, ме прекъсва усмихната щастливо от неочакваната среща:
-Не знаеш Никол!?
-Че откъде може да я знам.  Скоро не сме разговаряли по-телефона и не знам. Все пак какво ще правим при Никол?
- Нали ти казах... Ще пием кафе!
-Да не би да има заведение, тази личност? –продължавам да мъча сестра ми с глупости, когато внезапно чувам от устата и:
-„Никол“ е ресторант глупчо! Ти какво си помисли?
-Че може да е управителката...
-Какво?
-Да се казва Никол!!!
В.СОФИН  

В преследване на мечта

    Цял живот го гонех. Преследвах го, но той ме отбягваше. Дори изкачих планината заради него. Въпреки това не му пукаше за мен. Не го интересуваха чувствата ми. За да ми го докаже често отскачаше на гости при колеги, които беряха щастливи плодовете му. Награждавани, те превземаха света отвътре. Аз пък се лутах в спомени. Това ми помагаше да се чувствам щастлив. Все пак разбирах, че не мога да остана в миналото. Налагаше се да усетя невероятния вкус на новото време. Да но това, не ми помагаше... И то само, защото той ме избягваше. Раздаваше се за други, а мен дори не поглеждаше. Добре, че лесно не се обиждах. Вместо да се откажа от чувствата си, все пак наистина бях пренебрегнат, реших да ползвам инат. Правех го, не за друго, а защото все пак в гърдите ми имаше тръпка и  исках, да разкажа на света, именно за нея. За целта промених начина си на обличане. Усмихнах цветята в двора си. Поздравих на улицата, котките. Срещнах се с особеното яростно лаене на кучета, на които бях навлязъл без да мисля в територия, смятана за тяхна. Разходих се до морето само за да установя, колко е намръщено при хубаво време. И не само това, разбира се. Изненадах с думи, няколко пъстърви в реката Искър, които учудено ме погледнаха преди да махнат бързо опашки и се втурнат срещу течението. Пък аз, страхливият останах да плувам надолу, поне било по-лесно. Въпреки усилията ми, да вкисна усмихната жена, не успях, защото бях се оплел  с вицове, които неизвестно защо, дори за мен, постоянно се втурваха безсърдечно в мислите ми. Нощем сънувах, че не само го преследвам, а че съм го и, хванал. Когато обаче се пробудех, той успяваше отново да избяга. Толкова капани му заложих, толкова средства, хартия, мастило, няколко пера за писане потроших... И нищо!
 Докато се лутах безпомощно отчаян, че изобщо няма да го хвана, разбрах все пак накрая, нещо. През цялото време той „идиотът“ бил с мен. Пък аз гонех „Михаля“. Стилът на писане, моят неподражаем стил, не бил другаде, а в мен. В мен самия и в особено краткия разказ с неочакван, край, който дори понякога изненадваше, биеше, скачаше, милваше, но и действаше ръката ми, която стиснала перото ужасена бягаше по-белите полета изпълвайки ги с думи от българската азбука на братята Кирил и Методий.
В.СОФИН

понеделник, 19 март 2018 г.

Нежност в дъга!

Разтворих тъгата във морето.
Пясъкът почувства се щастлив.
Целунах въодушевен в небето,
неукротим вятъра, бъбрив!

Усетих жаждата в реката.
Слънцето се къпеше с вода.
Притеснен дъжд сред тишината,
чух да търси, свежест в свобода!

Едно усмихнато момиче,
красиво, мъничко дете,
видях в ръцете със кокиче,
дъга от нежност да плете!
В.СОФИН  

Нейният свят!

Колко думи са нужни
да усмихнеш красива жена?
Гледаш в очите и тъжни,
звездите и сваляш, една по-една!

Без четка рисуваш зората.
Поднасяш букет светлина.
Със смях лекуваш тъгата,
раздаваш щастлив, топлина!

Усмивка когато съзираш,
и устни, които не спят,
с целувка внезапна разбираш –
жената и нейният свят!
В.СОФИН  

неделя, 18 март 2018 г.

Невероятният Талант!


       Измъкнал тяло на терасата под внимателно то наблюдение на първите топли пролетни лъчи на слънцето зяпам в двора. Гледам и се удивлявам на действията на един талант. Уникален!
Каквото и да правя аз, каквито и действия да предприема, бледнея пред него. Чувствам се засрамен от безнадежността си.
Току що го видях, да рисува на сградата. Вместо четка ползва новаторство. Вдигнал въодушевен крак рисува в жълто Пролетта. Вместо листа в зелено показали чувства, той показва дъжд. Възможно е мисля си, вятърът от пустинята Сахара да е домъкнал песъчинки и затова е жълтото. Талантът се завъртя видял притеснената ми учудена физиономия и ми се усмихна. Правеше го неоценимо. Такава грация, изящество на пристъпване... Уникална по-нищо несравнима усмивка!
Докато се мъчех от терасата да проумея какво точно иска да ми каже с нея, талантът се завъртя край вратата на гаража ми и започна... Не, не да рисува! Започна да пише гадината... При това пак в жълто. Откъде беше намерил толкова много мастило, и то в такъв цвят? Талант наистина, неоценим!
    Отдалеч от терасата, на която ме галеше Слънцето, не разбрах какво точно е създал, но мисля си, може би бе сътворил стих за Пролетта, оцветен в жълто. Как да не му се възхищавам, Треперя от мисълта да го изгубя като приятел. Талантът в двора придава на къщата ми неувяхваща палитра от идеи... Толкова много! Следя го с поглед. Усмихвайки се под мустак, Талантът се завъртя край двете ми домашни котки също излезли вън да се порадват на врабчетата щъкащи край тях. С вечната си талантлива усмивка и без да вдига настъпателно крак, необикновеният Талант завъртя приятелски, неизвестно откъде, изникнала опашка. Със сигурност искаше да привлече моите котараци Тошко и Синковецът, към изкуството си да създават и те чувства.
    Уви! Не разбрали идеите му те, извиха гръбнаци в плашеща дъга, и се озъбиха на колоритния Талант.
  Като мълния внезапна, минаха няколко мисли през мозъка ми очарован от видяното, създавано на двора:
"Виж ги ти. Нищо не разбират от изкуство. А може би ги мързи. Едва ли. Врабчетата отстрани ровещи в градината ми, със сигурност са по интересни от един уникален, домашен талант."
    Бъки а това беше той именно, моето куче, ме погледна с неразбиращ поглед. После се отдалечи от неуките мързеливи котки, пъхна влажната си муцуна в канчето с вода и зареди батериите в стомаха си. Много скоро го видях да тича отново въодушевен от нещо. Спря се до най-близката стена на дома ми, вдигна крак и започна да рисува в любимото си жълто.
-И това ако не е талант! –прозвучаха няколко мои думи, усетили и те видяното.
   В знак на съгласие чул гласът ми Бъки излая и ми се ухили мило, отдолу в двора, където създаваше своето неоценено от никого, изкуство.
В.Софин

петък, 16 март 2018 г.

Казармен живот -трета глава


     Трета глава: Какво видяха учудени очите ми, когато посредством тялото ми влязоха в спално, приличащо на голям обор за коне и какво произлезе от всичко това...

       Оказа се,че казармата беше създадена, не за наше забавление, а да се научим на дисциплина, придобивайки, военни умения. Но така също и по-опитните /хитрите/, да усвоят начина на скатаване от не приятности създадени тогава от началството. Така от скромни момчета, казармата трябваше да направи от нас мъже годни да устоят на ударите, които поднасяше всекидневно съдбата.
  Почти веднага върху крехките ни несвикнали с несгоди рамене, бе приложена с доста вещо умение строга програма.
  Строени, мирно на плаца, поети от командирите на отделения, които бяха от стария кадър с нашивки ние, новобранци те слушахме командите и тръпнехме. Пиявиците на раменете на по-старите ни другари показваха, кой от тях е определен да строява в подчинение безпрекословно, младите наши, тела.
  Времето макар и октомврийско беше хубаво и даваше шанс да научим строевите команди. Започнахме да учим и клетвата наизуст. Това означаваше да поемем отговорност пред милата ни родина България. За моите бедни крака под топлото все още октомврийско слънце беше назначен ефрейтор, който трябваше да ги научи на обноски. Да маршируват под команда и се подчиняват на заповед.
   След като устата свободна от нервна пяна почти изрева думите: „Ходом Марш!“- редицата новобранци заедно с моя милост пое напред с маршова стъпка.
Едва тръгнали, чухме: „Стой!“ – и веднага се заковахме на място. Когато обаче ефрейтор Гочев подаде команда: „На ляво!“ – някои от нас без да се замислят завиха вдясно.
Ядосана устата на ефрейтор Гочев изплю на плаца думата: „Стой!“ и ние бяхме почти на път да се строполим на твърдия асфалт, който изгаряше от жега под нашите стъпки.
-Какво правите бе? –обърна се ефрейтор Гочев към нашето нестройно колективно новобранско тяло.
-Вие нещастници такива, не знаете ли кое е ляво и кое дясно? –продължи той ядосан да ни стреля с вежди, докато ние съвсем притихнали не смеехме да вземем, глътка въздух.
Изкомандвайки се сам, ефрейтор Гочев като добър учител, обясни посоките. Въпреки това ни беше нужно още време за да ги научим. Пък и не свикнали с такава бурна обстановка изложени на строги лишения, новобранските ни нозе не само, че се измориха, но и започнаха да поддават Когато най-после изтекоха двата часа, строева подготовка, която ни се стори тогава поне цели пет, аз и другарите ми по-съдба се втурнахме към чешмите за глътка вода. Те с готовност се отзоваха на молбите ни и много скоро охладихме жаждата си.
Вечерята премина също като обяда. Съвсем изморени нашите войнишки уста едва отхапваха от хляба, а чорбата с боб остана почти недокосната.
Въпреки това на вечерната проверка, преди да чуем химна на страната - „Мила родино“, повечето от нас отривисто и доста силно при запитване на името, отговориха с  исканото - „АЗ!“.
  След като бяхме освободени, всички се втурнахме към леглата си със скърцащите жалостиво пружини. Сгънати надве на три до нас на шкафчетата вече дремеха войнишките ни дрехи. Леглата бяха готови след измиването на краката и зъбите да поемат товара на изморените от строева подготовка наши тела. Съвсем скоро тогава прозвучаха първите мили акорди на някои от нас способни от към талант за хъркане. Завидях им. Тези вече спяха и сънуваха, че се намират у дома си или при приятелките...  Пък аз... Аз се размечтах и неусетно съм заспал от умора.
    Рано сутринта точно в пет часа на всички ни ушите бяха осведомени от тръбача на поделението, че е време за ставане и физзарядка. За да не ни наложат наказания още от начало, бързо се облякохме и много скоро бяхме строени на плаца, готови за неизбежния сблъсък с новите казармени порядки.
Край
Четвърта глава:Как протече първото изтезание по-физзарядка и какво се случи веднага след закуската в шест и половина часа, сутринта.

четвъртък, 15 март 2018 г.

Видял щъркел...

       На първи март жена закача мартеница на мъжа си. Вечерта, когато тя липсва на ръката му, пита:
-Къде е мартеницата, която ти закачих рано тази сутрин?
-На черешата в двора. Видях щъркел!
-Не е ли прекалено рано за това?!
-Не! Съвсем навреме...
-И къде го видя, тоя щъркел, като отвън още вали сняг? -пита недоумявайки, съпругата.
-Там където всички го виждат, всеки ден... –отговаря мъжът и добавя важно:
-Във Фейсбук скъпа. Къде другаде може...!?
В.Софин  

вторник, 13 март 2018 г.

Солта на живота!


   Не разбираше как изобщо пламнаха чувствата в сърцето му. Не бе и подозирал, че може толкова, да се увлече. Но фактът си беше налице. При това за цял живот...
   Думите и проникващи с тъга в ушите му носеха нежност. Докосваха, биеха, караха очите му да се насълзяват.
   Все пак имаше моменти, когато успяваше, да го развесели. Струната в живота му бе опъната и готова да слуша. Толкова много любов, тъга и радост събрани в едно. Миналото оживяваше... Бъдещето не се колебаеше... Тревите, цветята играеха. Деца се гонеха. Морето шепнеше... Реките и планините с вълшебство приказваха, а вятърът и Слънцето замечтани с любовни думи се обясняваха на Луната, която уплашена нощем се показваше...  Чувства събрани в едно. Успокоение, размисъл, бунт.
  Нямаше как, да не я обича. Понякога  идваше в спомените му с майчиното мило лице, надвесено над него, загрижено. Присъстваше навсякъде.
         И всичко това само с подходяща, не щадяща никого, песен. Песента, която дарява всичко от себе си, и носи дори на плещите войната и сълзите на всички, които се стичат самотни върху майката Земя.
  Когато  умираше на бойното поле разкъсан от шрапнели, той си спомни за всичко това. Беше обзет от тъга, че няма да я чуе отново. Песента, която ще остане да живее и след него. Няколко капки кръв, малко сълзи и това беше всичко...
   Наблизо вдъхновен щурец тихо пееше за солта на живота, за сладостта от тревите и невежеството на хората, които тачеха единствено, парите.
В.Софин  

В търсене на скъпоценност!

       Той имаше нужда от нея... Животът, изчерпваше смисъл! Изтощен до крайност от очакване, мъжът приседна, отчаян.... Това обаче не помогна на очите му, които  се взираха и ровеха, далечината, напразно...
Времето изтичаше... Избор нямаше.  Налагаше му се да чака. Оставен беше сам в ръцете на съдбата, която без жалост стискаше гърлото му, от което бликаха хрипове... Глас нямаше. Отнет от жаждата, която го мъчеше неистово с мисълта за срещата... Вече я сънуваше. Бълнуваше на глас името и. Уви! Тя му липсваше толкова много! Бе готов да я замени със златото, което пареше откраднато, джоба му.
Но цената на живота, не се изплаща в пари и скъпоценности.
„Нищо не е, не заменимо!“ –твърдяха философи в ушите му, докато четеше книгите им.
 „Бих искал, да ги видя сега!“ –мина без жал мисъл в изтощения мъж.
Свободата нищо не струва... Всеки може да избере, смъртта! Да но, не нея чакаше, вече трети ден. Терзаеше се... Бълнуваше, плачеше без сълзи, защото тя беше далече... Тъй желана, тъй обичана от всички... Нея я нямаше!
Въпреки погледите, които хвърляше към небето в очакване... Мисълта за Бог минаваше, ако имаше някъде там, то той се бе скрил на сянка и наблюдаваше...
-Защо? –искаше му се да попита, но глас нямаше.
    Примирен от съдбата, мъжът затвори с голяма трудност очи. Все пак, не му се искаше да си отива така. Желаеше я! Искаше не само да целуне за последен път, но и да я вкуси...
 Жарко лятното Слънце, продължаваше да отнема от миговете на живота му.
И когато беше останал сам разпилян без никакви чувства, изведнъж... Усети я...!
Чудото беше станало! Идваше спасение...
   В просъница дочу гръм. Небесата разтвориха задъхани от влага, пазви и изляха хиляди събрани през годината потоци... Вода, която му даде шанс. Не само да живее, но и да обича и мрази истински. Тя му бе вдъхнала надежда и той нещастника попаднал по-случайност в пустинята беше успял най-после да вземе в устни от дъха и.  Дългото чакане, умря без възвратно. Срещата се беше осъществила.
   Останал без сили мъжът не успяваше да я целуне тъй както му се искаше... Водата обаче, взимаше своето. Даряваше, милваше биеше... И създаваше живот не само за него, а за всички, които я обичаха...
А има ли някой, който да я мрази, въобще?
В.СОФИН  

Пролетен живот



С очите, слънце вдишах...
Усмихнах градината с любов!
С ръцете Пролетта прегърнах,
теменужна в свят, суров!

Откъснах порива виновен,
в гнездата птичи, що живей!
Усетих повика любовен -
освободен в гърдите, да едрей!

Погалих устните с целувка.
Времето забавих в ход...
Откъснах чувствата с милувка,
в Пролетта, родена за живот!
В.СОФИН 

понеделник, 12 март 2018 г.

Голямо разтапяне...!

-Като чуя датата дванайсти от новия месец, направо се разтапям... Лошото е, че до другия дванайсти, започвам да изстивам и се вледенявам... –оплаква се жена на мъжа си.
-И защо?
-Защото скъпи всеки ден не взимам заплата, а харча пари, които намаляват с отдалечаването на тази скъпа за мене дата... Чуй само, как мило звучи... Дванайсти!!! Недей се смя! Свети Паралей, парички в кесията, ми ще налей!
В.СОФИН  

Ставаме ли?

-Е, как е днес? Ставаме ли? –пита загрижена жена, съпруга си, употребил алкохол предишната вечер.
-А-а! Остави! Оно я ставам, ама „Ние“, не иска... Явно му е , рано още... Не се е събудил!
В.Софин 

петък, 9 март 2018 г.

Казармен живот! -втора глава


                                                                      Глава втора
Глава втора: „Как пристъпих прага на казармата, и бях изкъпан за втори път, този паметен ден. Краката ми бяха хванати в капан от войнишки обувки, подковани с цинтове. Какво произлезе от всичко, това...

За разлика от някои колеги по –съдба, които бяха изпратени от разплакани приятелки, които щяха да ги забравят със сигурност на втория ден, моя милост влезе под изгарящите от гордост погледи на майка ми и баща ми. Родината ме зовеше и се налагаше да откликна. Все пак не аз, а други правеха моя избор, легален.
      Когато най-сетне тогава успях да припълзя през портала на поделението бях посрещнат с усмивка. Не разбрах дали е иронична, защото бях отпратен бързо към банята. Опитах се да протестирам, заради това, че бях къпан от сутринта. Това не ми помогна въпреки гримасите, които хвърлях. Докато събличах абитуриентският костюм от себе си и се прощавах с него завинаги, дейна ръка на младши сержант, пъхна в ръката ми парче сапун и бях вкаран в голямо помещение, където парата играеше на нерви с всички влезли под душовете. Уплашени вътре се гърчеха като червеи излезли след дъжд, моите бъдещи другари по-съдба.
 Намокрих се с вода като всички други и бързо поех към изхода на банята. Там вече ме очакваше старателен старшина, който веднага ми връчи войнишки дрехи и разбира се обувки, подковани с цинтове. Ето, че успяха да ме облекат. Пък аз хърбелчето тогава, бях притеснен. Виках си, че няма да има дрехи за мен и ще ме пуснат. Ядец!
Изведнъж заприличах на Хашековият герой Швейк, който се усмихваше на всички, не за друго, а от страх и притеснение. Усетих пародията, която изригваше от мен, защото съзрях и други опечелени физиономии като моята. Сякаш не влизахме в казармата, а в затвора. Изглеждахме смешно в очите на старите бойци, които се подсмихваха и потриваха ръчички. Явно бяхме паднали в тях, без дори, да се усетим. Остригани еднакво, някои с по-големи кепета и с тъжно зяпащи очи, нямаше как да избегнем хилещите подигравки. Старите бойци вече ни разпределяха като законна плячка паднала без милост във вече обучените им на дисциплина, здрави ръце.
 За момент бяхме омилостивени, като ни накараха да върнем цивилните си дрехи на родителите, които жадно зяпаха през телената мрежа отвън на поделението.
Прегърнах ги сякаш за последно и с буца в гърлото, която обещаваше да прерасне в кашлица бързо се отдалечих без да се обърна, дори за миг. Не, че не ми се искаше. Но изборът не беше мой.
Точно в седем и половина тръбачът, оповести вечерята. Домъкнахме се под първия си строй до столовата, където храната изобщо не успя да ни впечатли. Повечето от нас, новобранците почти не хапнахме. Буцата седеше в гърлата ни и пречеше дори на диалога ни, който бързо беше прекратен от следящия ни зорко дежурен офицер.
-Никакви приказки! –оповести заповедта си той и добави:
-Пък ако сте от приказливите, мога и да ви осигуря работа след вечеря...
   Това накара всички ни, да замълчим. Не така мислеха лъжиците в столовата, които  подрънкваха ядно в алпака чиниите, обзети от чисто възмущение. Тях ги наказаха после с насилствено къпане в миячното помещение, отстрани до кухнята. И ето, че след първата вечерна проверка и химна на страната, бяхме упътени към спалното помещение, където щяхме всички да прекараме нощта... Първата незабравима и почти будна нощ за всички...
В.Софин
Трета глава: Какво видяха учудени очите ми, когато посредством тялото ми влязоха в спално, приличащо на голям обор за коне и какво произлезе от всичко това...

Казармен живот!


                                                                         Първа глава
     Как лекарите на преглед убедиха тялото ми, че е годно за военна служба в Н. Р. България и какво произтече, от всичко това:
         Съвсем отнесен от течението  на детството не усетих как невинно бях успял да навърша осемнайсетте си години. Почти бях готов да грабна омаян живота в ръце, когато обстоятелствата, които бяха задължителни по-времето на социализма, ме призоваха...
 Бях извикан на комисия за войник. Годината преваляше. Все още беше двадесети век. Все още се мислеше за светлото бъдеще. Някои мислеха за друго, но това не пречеше на експертите в комисията, все избрани лекари да ни пъхнат на топло в казармата.
И така... Пристъпих смутен пред тях и те започнаха да се забавляват. От мен течеше пот от напрежение, а те, комисията се хилеше:
-Дишай! Не дишай! –мълвеше щастлив докторът отговарящ за вътрешните болести. Докато той заповядваше, аз притеснен изпълнявах. Все пак бях, кандидат новобранец, който нямаше право на глас. Оставен без избор с объркани мисли в главата си мислех, ако откажа...
Да но затворът стоеше наблизо и приканваше. Навяваните мисли, че всеки от нас беше длъжен... Длъжни бяхме да се подчиним. Да бъдем пушечно месо или безпрекословно, пионки в ръцете на системата.
  Понеже бяхме оставени без избор на оспорване, стояхме всички, гледахме опулени като бичета на заколение, мълчахме и кимахме в съгласие, глави.
  Все пак кой бях аз, та да оспорвам системата? Един слаб едва шейсет килограмов юноша, още не докосвал женски устни... С неясни мечти за бъдеще, което се криеше тогава от мен.
  Геройски  изтърпях издевателството от групата лекари, които се забавляваха за моя и на моите колеги по-съдба, приятели. Най-после ушите ми въздъхнаха почти облекчено. Бяха удостоени с милостта, заедно с тялото ми, да се подчинят и влязат в редицата на военно служещите, без избор.
 Без никакво напрежение от лекарска страна, комисията надраска в картона ми, че съм годен за мото стрелкови войски. Последният който ме изпрати до вратата с поглед ми пожела приятно прекарване в родната казарма.
Хм! –приятно мислех си тогава." Лесно ти е на тебе тука седиш, мериш температурата и обявяваш всички за годни..., а ние ще се забавляваме в казармата и при това приятно. Как пък не –избухнаха еретични мисли в бедната ми глава не свикнала още с войнишко кепе.
Не е лесно да си момче за всичко, в казармата, ама редът го налагал. Да бе!
      Все пак стиснах принудително устни, изплюх се отвън свободно пред вратата, мислейки за оцеляването си и като се прекръстих, озъртайки се като котарак хванат с крадено месо, изгоних петите към вкъщи.
 Тъкмо завърших средното си образование и мисли взеха да ме прегръщат, за свобода за купони... Да но, не ми било, писано!...
Докато се чудех, какво ще произлезе от всичко това, косата ми не го правеше... Растеше свободно пусната и заприличах на член от групата „Битълс“.
  Лятото свободно, избяга без възвратно... Дойде притеснителен септември и повиквателната за родната казарма, кацна не притеснена с тежките си рамене, на моите все още крехки юношески...
Докато се взирах в заповедта, която трепереше в ръката ми, разбрах, че ще служа в родния си град... Така поне си мислех. Едно е мисленето, друга става действителността, когато влезеш вътре... Там в родната казарма, където важат законите само на ония, не казвам хора , а ония, които носят пагони със звездички или пиявици на раменете си, които се хранят с новобранска кръв.
 На обяд точно в дванайсет часа на двадесет и девети септември 1980 година бях длъжен... Бях призван в армията на Н. Р. България.
Донякъде се чувствах, облекчен от обстоятелствата. Разбунтувалата се  душа в мене, почти беше готова да преглътне горчивия хап, когато съзрях безпрекословната заповед, да се явя остриган до кожа...
-Как така без коса? –попитах уплашен баща си.
-Така е прието! –обясни ми той, че със заповедта не трябва да има "гъбаркане".
После взе да ми дава наставления и да ми показва как се слагат партенки на краката. Съсредоточен той ми показваше, пък аз блеех по-звездите...
-Защо ми е това татко? Нали си имам чорапи...?
-Имаш си ти, ама един войник трябва да знае всичко... –продължаваше с обучението, той и ми се усмихваше, приятелски.
За да не се уплаша и хукна да бягам, той именно, придружи притеснената ми от страх, обрасла глава, при бръснаря. Без да се мае, свикналият да стриже коси, без жал смъкна скалпа ми. Когато се огледах в огледалото пред мен, изобщо не се познах. Някакъв уплашен кретен ме гледаше от него. Личеше си, че е толкова притеснен, толкова изплашен.... Нима това бях аз? Озъбих се! Кретена срещу мен в огледалото повтори маневрата ми и взе, че се усмихна.
 Хубавата ми гъста тогава коса, лежеше безпомощно остригана в краката ми. Обзет от чувства бръснарят Митко разбра бушуващия огън в моята изтерзана душа. Наведе се тогава,  и събра, юношеската ми гордост и красота в един плик. После ми го връчи като награда в из- тръпналите пръсти на моите ръце.
 Преглътнах в сълзи огорчението си, по изгубването на скалпа и вече бях готов да поема пътя на войника.
Рано на следващата сутрин изкъпан и облечен в костюма от абитуриентската вечер, сякаш отивах да купонясвам, поех в ръка с куфар, към родните, ограничени простори на казармата.
Нали съм късметлия в моето начинание бях придружен от притеснените ми родители, които ме придружиха до вратите на поделението, където веднага бях без прекословно всмукнат. Почувствах се тогава, като червей глътнат от безжалостно, гладен шаран!...
Съдбата пред оставяше ново предизвикателство пред мен и аз бях длъжен да отговоря... Да издържа на напрежението и се справя с високо вдигната непоколебимо глава... Въпреки ония...  Тези с нашивките!
Край –първа глава
В.Софин 
Глава втора: „Как пристъпих прага на казармата, и бях изкъпан за втори път, този паметен ден. Краката ми бяха хванати в капан от войнишки обувки, подковани с цинтове. Какво произлезе от всичко, това...

Докоснаха ме...!

-Това дело, няма как да не го спечеля!... И как иначе...
Докоснаха ме!... При това без мое разрешение. И това, ако не е сексуален тормоз. Направо изнасилване си беше... –реве Пешо пред приятел.
-И какво толкова е станало?
-Настъпиха ме по-мазола! Бих го преглътнал някак си... Ама....
-Не можеш ли?
-Не!
-И защо?
-Оказа се жена... При това съвсем позната... –реве още по-силно раздразнен Пешо.
-Да не е била шефката ти?
-Не! Жена ми беше... Оказа се, че именно на нея бях забравил да взема букет за осми март.
-И затова, ще я съдиш?
-За моралната болка брат, за моралната... Откъде да знам, че шефката ми именно този ден ще дойде на работа. Обикновено не идва никога!
-И така?
-Букетът отиде при нея, а нямах време за друг...! Знаеш явиш ли се пред жена с празни ръце на осми март, тя подивява и под следствията излизат от контрола...
В.Софин  

вторник, 6 март 2018 г.

Прашно огледало


С умиление гледам в старо,
Слънце не видяло,
от години потъмняло,
към минало, ръце простряло,
не измито, прашно огледало...
Виждам там себе си изцяло,
хлапе, облечено във бяло
как промъква тихо тяло,
от маса на която, бе седяло...
От сенките изплува татко,
за наказание накратко...
Намръщен силен, вяло
хваща ухото ми узряло,
болка до вчера не познало,
за разходка в прашно старо
потъмняло от спомен, огледало!
В.СОФИН

неделя, 4 март 2018 г.

Всесилният...


     Тази сутрин се събуди от предчувствие. Как само не му се ходеше на работа. Пък и длъжен ли беше? Какво като е празник? Вярно всички ще го чакат. Ще искат да чуят мнението му. Все пак без него нищо не ставаше. Дори ракията в казаните селски не увираше. Явно заповедта му да се плаща акциз, бе сторила нещо. На него не му пречеше да пие от заловения качествен алкохол. Все пак доброто не бе нужно да се унищожава. Да но ето, че сега, точно сега не му се ставаше. Замечта се за море, жени, карти с приятели и алкохол... много алкохол. Цигарите не ги понасяше. За това се бе вслушал в европейската директива да се ограничи пушенето, но не и контрабандата. На всеки са му нужни, свежи пари. Те не могат да идват все от Европа. Откъде да се набавят, ако не от забранените неща. Забранени за някого, но не и за него. Той решаваше, той бесеше, назначаваше, уволняваше...  Всесилен горд, политикът озадачаваше... Искаше често избори, за да отстрани другите „кучета“, които ръмжаха срещу блестящата му изградена с мисъл схема на управление...
В.Софин

Къде са пуричките?

-А сега, дайте да видим къде сте скрили пуричките? –интересува се усмихнат ревизор.
-Пуричките? –вдигат с изненада всички в без помощ рамене.
От кухнята се чува въодушевен отговор:
-Тука са! –отзовава се готвачът и тика пред слисаното лице на ревизора три кутии пурички с шоколад.
-А не! Тука в книжата са записани само три пури, а не три кутии... –казва ревизорът и се взира в лицата на притеснените служители.
Всички погледи са вперени в преминаващия наблизо електротехник по-поддръжката.
-Да знаеш нещо за пурите? –питат го.
-От големите или малките ви трябват? –пита на свой ред той,  и сочи на тавана осветлението.
-Хайде сега... –усмихва се не притеснен ревизора виждайки изпотените от напрежение лица на колектива, тръгнал да му угажда.
-Пури за пушене се търсят! –изплюва той, най-сетне камъчето, което беше заседнало в гърлото му.
-Че кажете така! –въздъхват с облекчение всички.
-А ние се лутаме като малки деца, изгубили играчка! –усмихва се с въздишка на облекчение, готвачът.
-Тези трите ли търсите? –пита главната администраторка и поднася почти с благоговение, намерените с трудност, пури за пушене.
В.Софин 

събота, 3 март 2018 г.

У нас!...

Ако нямаше строга контрола, на всеки от нас щеше да се стича, сополът!
Всеки щеше бъде със стока избрана, ако липсваше у нас законна забрана!
Надали щеше да бъде избрана, ако политиката, беше разбрана.
Нямаше да се чувства желана, свободата ако не бе окована!
На пазара щом липсва домашна ракия, акцизът с пари, изпи я!
Нямаше да дишат свежо реклами, ако всеки бе тръгнал да мами!
Под сурдинка спят прибрани, неща у нас, с лъжа събрани!
Всеки вестникар щеше да печели изгодно, ако имаше слово свободно!
У нас на всякъде се чува мъркане, не липсват билети, лотарийни за търкане!
Свободата у нас отдавна умира, защото забранена разбира, че с пари се само, намира!
Когато в нашата държава чуждите решават, обикновените хора примирени, не успяват и да шават!
Ако няма забрана в живота, щеше да липсва на шията, стегнат хомотът!
Вилнее доволен кошмарът! У нас живее свободен „комарът“!
Учители преподават внимание. Учениците дремят в старание да живеят в незнание!
В нашата мила страна не липсва Г М О , отбрана, храна!
Ако у нас го нямаше спорът, нямаше да има хора, които мърморят!
Ако водата беше съблечена гола, надали би ни убола, когато цените се вдигат у Мола!
Ако пръднята не бе миризлива, истински щеше да бъде щастлива!
Политиката у нас щеше да бъде щастлива, ако не беше тъй продажно лъжлива!
В.Софин 

петък, 2 март 2018 г.

Късметлия Гошо!

     Тази сутрин се събуди от предчувствие. Във въздуха се носеше не обикновена, дразнеща миризма. Нахлу приятно в ноздрите му и го накара да скочи от твърдото ложе под него. Опита се да излезе вън. Не успя. Някой беше залостил вратата отвън. Надникна любопитен през малкото прозорче гледащо към двора. Не видя нищо. Но все пак подуши нещото, което се криеше вън. Обърна се към опразнената от снощи ясла и измуча недоволен.
  Внезапно вратата се отвори, показа се усмихнат стопанинът и като се обърна към бика в обора, каза:
-Късметлия Гошо!
Зад него настръхнала от любов пристъпваше, разгонената крава на съседа, Пешо.
В.Софин 

В очакване...!

-По-дяволите...! –обади се на глас, обидено момиче.
-Вече пет минути минаха, а още го няма. Къде заседна гадината?
    Времето изтичаше... Просто съдбата и се решаваше в следващите минути. А него, още го нямаше. Може би нещо е станало?
   Тревожна мисъл пропълзя в мозъчните гънки на момичето. Такова нещо, не се е случвало. Или поне, тя не помнеше, да е ставало наскоро...
  Винаги точен, акуратен и на време... а сега, когато наистина съдбата и се усмихваше, когато я галеше и обстоятелствата щяха да бъдат в нейна полза, той липсваше.
Нервно погледна часовника на ръката си, който биеше неумолимо и отнемаше от щастието и.     Направо тиктакането му я изкарваше от релси. Момичето започна да се движи напред, назад, сменяйки рязко посоката. С действията си изнервяше плочките под нея, които усетили напрежение то и, започнаха да проскърцват жалостиво издигайки, висок гласа на токчетата, с които беше обута.
-Десет минути... –прозвуча за кой ли път раз тревоженият и глас.
-Няма да дойде!...
В такъв случай изпускаше шанса си. Нима щяха да я чакат за представянето и. Със сигурност обещаното и място за работа щеше да отиде при друго момиче. А тя? Тя, пак ще търси в Интернет. А работа се намираше трудно. Особено днес, когато на никого не му пукаше за някого.
    От яд момичето захапа ръката си и погледна в тунела с очакване. Някъде там от тъмното изпълзя неуморен, но закъснял влакът на Метрото. Виновникът, гадината, беше пристигнал!...
Шансът и се усмихваше отново... Може би? Тя не знаеше...
   Изнервена до крайност девойката се шмугна във вагона въздъхна примирено, погледна часовника виновен за провала и, и като прокле на глас съдбата, се отпусна на предложения и от млад мъж, стол, който топло я приветства...
„Вратите се затварят!“ –чу тя, и виновникът не дошъл на време, потегли в посоката, където я чакаше отдавна изпуснатият шанс.
В.СОФИН