петък, 27 април 2018 г.

Откъсната въздишка!

Пролетни усмихнати лалета
блестяха в градината с живот.
Гълъби лишени от клишета,
гукаха неспирно за любов!

Времето намръщено докара
сънливи капките, дъждовни.
Вятър мил, подшушна вяра,
в очите прелестно чаровни!

От устните откъсната въздишка,
търсеше сред люляка  живот.
Там паяк пуснал тънка нишка,
правеше всекидневния си ход.

И в тази пролетна идилия
момиче разплакано едно,
тихо хлипаше за милия,
заминал в чужбина за добро!
В.Софин 

четвъртък, 26 април 2018 г.

Обиколка

                                                                                       
       Всичко започна от краката. Ако не бе бързал толкова много, нямаше да усети нищо. Но ето че, и коленете протестираха, като се огънаха на пътя.
   Коремът и той огладнял почна да мяучи, като караше, червата да куркат не естествено.
Докато си поемаше въздух усети, студения вятър как се вмъква в гърлото, щипва белият дроб и  удря, неприятно чак в диафрагмата.
В ръцете пропълзяха нежелани тръпки, които доказваха, че товарът, който носят, изобщо не бе лек.
Слънцето стигнало обяда, изкарваше потта от челото. Горкото то, заплака с тънка струя и се стече по-сгорещената шия.
Главата останала съвсем без косъм, пламна ударена като патица удобно застанала на гюме.
Обиколката на болката приключи долу при сърцето, което трепна изненадано при срещата.
  Две мили очи се взряха в неугледното остаряло мъжко лице и усмивка на радост цъфна на едни съвсем познати нему, девичи устни. Гласът който го свари неподготвен, го накара да изпусне оцелелите до този момент, пълни пазарски чанти.
-Хайде бе татко...! До кога ще те чакаме с мама?!
На входа пред къщата го чакаше изненада. Дъщеря му се беше върнала от Америка и търпението и бе, напълно изчерпано. Имаше защо! Все пак виждаше баща си за първи път от пет години.
В.Софин  

сряда, 25 април 2018 г.

Разплакано лале

Едно разплакано лале,
дарил бих в твоите ръце...!
Едно окъпано от дъжд небе,
с дъга бих  сложил на сърце...!

Сърце което знае да обича...!
С чувство в ритъм уловена,
уста с червило да изрича -
любовта изцяло, откровена!
В.СОФИН  

понеделник, 23 април 2018 г.

Необикновена поръчка...

        Прегладнял влизам в ресторант. Веднага любезно пъхат под носа ми менюто за разглеждане. След кратък размисъл казвам, яйца. Виждам повдигане на рамене и чувам въпрос:
-Извинете! А как да бъдат приготвени яйцата?
-На грил! –пускам усмивка и искам в добавка пиле.
-А пилето, печено ли да бъде? –притеснява ме сервитьорът.
-Не го искам сурово, но може да бъде добре объркано със сирене!...
След кратък размисъл виждайки соченото питие от мен, сервитьорът отново любопитства:
-А водката?
-Може и без лед да бъде, ако не ви притеснява това!...
Съвсем учуден и почти притихнал сервитьорът едва намира сила да пита:
-Какво ще кажете за салата?
-Да! Защо не! Дайте една с киселец!
-Моля!? –диви се сервитьорът и зениците му за сетен път се разтварят учудено.
-Нямате? –продължавам нападението аз.
-Нямаме...
-Каква салата, имате тогава?
-Шопска! –отвръща с облекчение сервитьорът и ме зяпа вдъхновено, но това е за кратко, защото устата ми бликва:
-Разбирам, но бих искал с краставици и домати!
-Значи шопска! –успокоява се сервитьора и тъкмо да я запише, казвам:
-Само ако ми я сервирате с шопи!
-Шопи...? –диви се той за пореден път и като преглъща на сухо, чувам да казва:
-Нямаме!
-Нямате шопи?! Какво имате тогава?
-Домати и краставици...!
-Не! Аз поисках краставици и домати!
-Не е ли едно и също? –губи търпение сервитьорът.
-Не е, защото, нямате шопи! А щом нямате, сервирайте, Снежанка!
-Снежанка? –пелтечи изнервен, объркан до крайност, сервитьорът.
-Салата „Снежанка“, но без дядо Коледа! –пускам поредната си ирония в ушите му, и виждам как почти просълзен, но не от бликаща радост, да се отдалечава към бара, където си налива порядъчно ракия за успокоение на нервите.
А пък аз изморен от словесния двубой оставам гладен, не
обслужен и с „голям пръст в устата“!
В.Софин  

сряда, 18 април 2018 г.

Избор

      Седяха притихнали. Очите и шареха наоколо, търсеха, но като не намираха друго интересно в салона на ресторанта, пак се връщаха при него. Привлечена от неговия безупречен чар, тя не можеше да устои. Повикът в кръвта я тормозеше дори през нощта. Лизи беше пристрастена. Дори готова да убие за него, ако се наложи. Обичаше го, но и презираше слабостта си.
Отстрани изглеждаше луда любов, от която няма отърване.
   Не издържа и примирена посегна с ръка. Докосна и погали замечтано студените му леко изпотени, страни. Взря се с въздишка на облекчение в неговият зашеметяващ, кехлибарен цвят, който опияняващ се отразяваше в очите и в които горяха, откровени пламъци.
   Треперейки като току що отбрулен лист при буря Лизи, отсипа от полупразното шише в чашата, уиски с кехлибарен цвят, гаврътна го наведнъж и без да се срамува от неодобрителните, погледи наоколо, които и хвърляха другите хора в ресторанта каза:
-Какво зяпате бе? Не сте ли виждали жена, която обича уиски! То човек ако не се напие вечер друго какво му остава? Да слуша рекламите, гласа на вечно недоволните деца и съпругът, който с всекидневното си мърморене, става толкова отегчителен, толкова досаден, че просто няма как да не направя своя избор!...
В.СОФИН 

понеделник, 16 април 2018 г.

Отново на профилактичен преглед

     Ето ви и вас приятелю, притеснен пред медицински център за годишния редовен преглед. Чувствате се като стара износена кола на която и тропа ламарината. От вашите почти изгаснали пламъци изхвърляни от очите, фарове се прокрадва тиха, почти примирена печал. Задницата Ви мъчи с изгорелите си газове изхвърляни все в неподходящ, не щадящ другите хора моменти. Не се чувствате виновен, защото милата, вашата съпруга снощи пак ви бе натъпкала порядъчно с боб чорба.
   Предницата ви също издиша. Раменете, левия калник трепери, десния държи още, но и той е готов да се разпадне при първото по-сериозно натоварване при работа. Двигателят все още тегли, но не мърка като едно време, млад и смазан. Сега го натоварвате почти всяка вечер порядъчно с алкохол, който ви кара безпомощен, да ругаете рекламите по-телевизията. Цигарите, които проникват злобно със задушаващ  дим в белия дроб, ви принуждават да се задъхвате, теглейки "колелата", краката напред със затруднения.
Въпреки всичко това, обаче нямате оплаквания. Поне докато  не сте застанали на преглед.
      Влизате да ви вземат кръв. Или да проверят бензина с който движите. Дали пък няма да открият много вода? Или пък някаква друга съставка пречеща на вашето движение?
Не знаете, но бързо разбирате неопитните действия на техника обслужващ "амортизацията" ви.
-Отворете „капачето“! –чувате и надигате ръкава на ризата, за да напипат вената. Докато лекарят се суети търсейки избягалата игла с която ще ви бодне, вие отегчено се прозявате. Внезапно най-после открива „капачето“ и вената ви започва да кърви. Докато мислите да кажете ох, лекарят слага памуче, и лейкопласт на „капачето“ и пита:
-Ще източите ли малко бензин от "бойлера", но само ако искате в тази чашка за кафе?
Споглеждате се търсейки бойлера, но не го откривате. Вдигате безпомощно ръце но когато ви насочват към тоалетната, разбирате. Отцеждате с усилие няколко капки преработен бензин, взимате бланката с документите и се редите пред следващия кабинет. Там изследват ламарините ви за нервно напрежение. Чукат с чук по "бронята", "тавана" и дори "калниците" Ви долу. Стоически показвате мъжество, като издържате на унижението. Най-важното е, че устоявате и не се разпадате.
-Здрав! –чувате за ваше облекчение и сте отпратен при следващия специалист, уши нос гърло или така да се каже, сигнализацията. Не чувате много но това е разбира се, защото сте частично износен. Удрят ви печат, че сте минали добре и сте готови за очите, фарове, които светят само когато им налеете достатъчно алкохол, вечер. Минавате и тук метър.
      Вече сте пред кабинета на вътрешния специалист, който проверява за опасен шум в двигателя на гърдите. Мери бензиновото отклонение играещо във вените на китките. Става му ясно, че долната граница на кръвното е висока. Кардиограмата в мотора обаче е добре. Съгласявате се виждайки подписа на лекаря, който ви изпраща до вратата и се оглежда за следващите „Коли“, дошли на преглед.
    Заставате примирен пред кабинета на хирурга, който трябва да установи колко пъти през годината сте падал на улицата пиян вечер, връщайки се от работа. Колко драскотини имате по-бронята, изкривени ламарини и разбита от пътищата чукаща предница и задница. Това обаче не го установявате, защото по-неведоми пътища този специалист вече е прегледал изцяло външния ваш вид, без дори и да е чул оплакванията ви. И естествено някак е успял неизвестно как да удари, предварително печат в документите, в които пише, че сте: „Здрав!“.
    Въздъхвате щастливо. Все пак прегледът е минал успешно за вас. Въпреки че сте износен с разбит двигател, тракаща дразнещо броня, полуугаснали фарове, все пак, още сте годен да движите по-разбитите пътища на живота.
Докога това и дяволът не знае, пък и да знае, на кой му пука да узнае?!
В.СОФИН  

сряда, 11 април 2018 г.

Всеки ден

Всеки ден ти идваш замечтана,
къпеш се в зора от светлина!
Всеки ден си винаги желана,
топлиш мъжката ми, самота!

Будиш ме с усмивка умилена,
всеки ден, изяждаш ме с очи!
Опиваш ме с целувка откровена,
всеки ден, даряваш ми мечти!

И когато Слънцето залезе,
и Луната скочи сред в звезди,
всеки ден със теб, ще влезе,
по-щастлив и весел от преди!
В.СОФИН  

Зеленият път, който идва последен...!

      Зеленият път се къпеше в светлина. Дърветата в гората отразяваха слънчевите лъчи и ги хвърляха долу ниско на поляната. Краката потъваха в мекия зелен килим изтъкан от хиляди ароматни, треви. Тук там сред възторжената птича песен, се провираха редки гласове идващи сякаш от рая. Малък почти невидим зеленият път очакваше всеки ден своите пътници. Който тръгнеше нататък, нямаше връщане. Потъваше сякаш зеленината го удавяше и нищо не оставаше освен лекия ветрец идващ понякога от там. Може би той шепнеше нещо, може би приказваше? Никой не знаеше думите на вятъра. Бърборенето му се носеше понякога мило като детска приказка разказана от баба, а други път сякаш мърмореше недоволен като дядо на когото са забранили пушенето. За цялата тази загадъчност, не известност все пак си имаше обяснение.  Но никой не го знаеше. Всички през краткия си живот На Земята трепереха от предчувствие. И рано, а понякога и достатъчно късно всеки тръгваше по-него.
    Имаше такива, които го наричаха последния път. Последен, който хващаше пътника в зеленината си и го всмукваше завинаги... Там под красивия балдахин криещ цветя! Там където вятърът бърбореше неразбрано; там сред градините на рая, където започваше и свършваше живота...! Където омразата умираше, завистта се скапваше, алчността изгаряше... Там нямаше нужда от пари нито пък от храна, която да поддържа здраво тялото. Всъщност нямаше тяло. Имаше взаимност! И естествено там беше да въз тържествува, единствено любовта. Любовта към ближния, и единение с Природата. Всеки се превръщаше в светлина! Зелена, която усмихната танцуваше в сенките на дърветата и прихващаше пътниците в последния път, пътят от който нямаше завръщане...!!!
В.Софин  

вторник, 10 април 2018 г.

Неверник!

        Докато се опитвах да глътна безопасен въздух в парка чух глас зад себе си:
-Ей гяур! Ела тука!
Обърнах се изненадан. Някакъв непознат мъж говореше на мене.
-Аз и гяур?! –ревнах обиден срещу му.
-Ти, кой друг... –продължи подигравателния си тон, непознатият.
-Защо мислиш така? –не издържах и го попитах, ядосан.
-Защото ако беше правоверен, нямаше да се сърдиш на държавата. А ти, изобщо не и вярваш и дори не само я оплюваш, но и мразиш... Това само неверниците го правят...
-Ама аз вярвам! –опитах аз да се защитя шикалкавейки пред непознатия човек. Номерът ми обаче не мина. Съвсем спокоен той изплю верни думи в ушите ми, които клепнаха без вяра.
-Вярваш ти! И затова ви вдигат заплатите навреме... Затова редовно и пенсиите ;затова умираш на улицата оставен без медицинска помощ, навреме. Затова ровиш боклука в контейнерите за коричка хляб; вярваш толкова много, че дори собствените ти деца, те ругаят у дома ти, искайки пари...
Вярваш...!
След толкова истински думи бликнали като мощен водопад, почти удавен го прекъснах и едва промълвих, искайки милост:
-Стига! Моля ви! Прав сте! Гяур съм, но и държавата е гяурска?!
-Знам! И затова сте на това дередже, не за друго! Не вярвате в себе си, търсите помощ, когато сте по-силни от другите... Помисли! Как тогава да не ви наричам неверници.
-А Вие? –осмелих се да запитам.
-Ние сме правоверна държава, защото вярваме....!
„Горките!“ –неочаквано тази мисъл бликна в главата ми. Само вяра не стига, нужно е и недоверие...
Внезапно като в просъница дочух:
-Гяур! Това сте вие!!! За това сте на това дередже...
Изтрезнях! Не! Събудих се внезапно. Тъмнина. Никой около мен. Тишина! И от нейде в далечината през отворения за въздух прозорец, нечие радио пееше неизвестно откъде, извадена на показ песента: „Гяур!“
В.Софин  

Великденското лепило

Диалог на пътя между двама познати:
-Къде се подвизаваш, наборе? Нема те, да пийнем по-едно у кръчмата за Великден?!
-Па ете... У фейсбуко!
-Верно ли бе?
-Верно я! Завчера не можах да мръдна от столо!
-Убиваше ли те?
-Не! Никак даже. Моята Мима, знаеш я, жената, да вземе да сипе, лепило...
-Дека?
-Дека! На столо Ненчо. На столо! Като залепнах там, чак до вечерта, за лягане успех да се откъсна.
-Сигурно здраво е било лепилото?  Държало те е у напрежение?!
-Да! Великденско беше! Три ракии, две големи бири и една мастика за отлепяне...
-А ясно! Значи си пиянствал?
-Не Ненчо, не! Гледах у фейсбуко другите какво правят.
-И?
-И преглъщах на сухо.
-Оти нали пиеше?
-Нали бех залепнал от Мима на столо бе, Ненчо. Не ме слушаш какво ти приказвам. Гледах другите как вдигаха наздравици. Приятелите там, успея да глътнат толкова, че и повече... Я успех само да се облизвам като великденски заек лишен от морков!... Добре, че Мима накрая се смили и сипа мастика за отлепяне. Като нищо нощта щеше да ой де у зяпане и преглъщане. Оно не беа яйца, само, наздравици, всичко. И един балък като мене залепнал на столо!...
В.СОФИН  

понеделник, 9 април 2018 г.

Знам!


                                                                              
-Да се бият за хляб?! Приемам го. Но те се бият за мераци.... Кой кого докачи! Все пак са котараци!  Очите им святкат от познати нам, любовни знаци!!!
В.Софин

неделя, 8 април 2018 г.

С мерак!

                                                                                   
-Няма надежда за престолонаследник! – реве тази мисъл, везирът в ушите на краля, който напразно се опитва да създаде син за короната.. –Как ще позволим, жена да ни управлява?!
-Как да ни управлява? –възкликнал от сърце, почти изцяло обиден, кралят.
-Много ясно! Как? Естествено с мерак, кралю! С мерак, ще го върши и ако не ни довърши, виното, което пием явно, тя в гроба, ще ни свърши...!
В.Софин 

петък, 6 април 2018 г.

Тъга!

Когато усмихнах любовта,
а тя подло ме предаде,
осъзнах горка участта,
която скръбта ми даде!

Когато сълзите преляха,
и Слънцето се скри в дъжда,
не разбрах печален как, изтляха
мечтите ми, удавени в тъга!
В.Софин  

Последната капка...

      Последната капка се отцеждаше... Изтичаше! Времето не бе в състояние да я върне. Чувствата също. Залиташе! Бягаше в поле от тръни. Разранените му нозе, говореха. Пламъкът от сърцето искреше. Небето зовеше. Готов ли беше? Може би Юда знаеше. Знаеше той за тридесетте сребърника. Исус също знаеше, но с тъга прие съдбата си. По пътя на истината.
      Пътят по който не всички се осмеляват да тръгнат. Към вечността и любовта към всяко живо същество. Към всяко, не зависимо дали е с душа.. защото не всеки ден се раждаме, въпреки, че всеки ден част от нас умира... изчезва сякаш не е била! Няма я!... Сърцето обаче е тук, тупти блъска гърдите готово да изхвръкне, да избяга далеч от всичко, което пречи на живота. Въпреки това, то избра нас, хората.  Не го заслужаваме, защото все още истината не е достигнала до всички ни... Истината, че животът не е само кръговрат, не е необходимост, някаква. Животът просто трябва да се уважава. Да се подкрепя и пази във всичките му форми.
 Последната му капка днес обаче, изтича!  Бяга! Дали ще успеем да си я върнем? Там в градините е Раят!  Но и Адът, който чака с отворена, отровна паст!
    Кръвта земна изтича приятели! Ако не разберем , че е нужно малко... много мъничко! Да се обичаме, въпреки различията по-между ни. Тогава и небето би се смилило. Не би пращало потопи, не би ни удавяло в мъка. Но голямото но, си остава! Алчността, която заедно с парите не можем да вземем със себе си някъде там, където няма да са ни нужни. Тогава?  Времето? Времето отброява дванайстият си час... за всекиго от нас, добър, беден, богат и зъл...
    Бъдещето, което е за тях за децата, които не сме успели да научим на уважение и смирение...
Последната капка живот, което човечеството е на път да унищожи, изтича...
Време е да се осъзнаем и задържим: „За тях за бъдещите хора, които храбро ще поемат поста ни!“ – Никола Вапцаров.
В.Софин  

Казармен живот-седма глава


                                                        Глава седма:
Седма глава:   Какво стана когато най-после успях да оставя  на спокойствие лъснатия до блясък автомат. Как без да искам бях успял да изплаша войник от стария набор, който от своя страна също изкара акъла ми.
   След цял час отегчително изпитание за мен, най-после успях поне временно да се отърва от зачисленото ми оръжие. За да не му бъде скучно, като добър приятел го оставих в компанията на други калашници, които го приветствуваха вече изчистени, хванати здраво в направената им с любов стойка в оръжейната.
  Облекчен и леко изпотен почти с усмивка на устата излязох отвън да глътна въздух. Още не успял да са почеше там където не ме сърби, когато строг ефрейторски глас излязъл сякаш от нищото ме стресна:
-Ей, новобранец! Ела тука!
  Обърнах се. На близката пейка седеше най-важната част от командния състав на армията. Негово височество, другарят ефрейтор.
Пристъпих уплашено, като успях да се задавя със следващата си не дошла свободно глътка въздух. След щателния обиск, който ефрейторът, командира на отделението извърши на лицето ми прозвуча:
-Това, което виждат очите ми... вярно ли е?
Огледах се безпомощно. Не забелязах нищо освен други като мен опитващи се да вземат свободно въздух.
-Какво зяпаш? –чух отново безкомпромисният глас на ефрейтора.
-Нищо...! Съвсем нищо, другарю ефрейтор?
-Как...! Нищо, а?! Тия мустаци дето си ги пуснал за да ме плашат какви са?
Попипах едва наболия мъх на горната си устна и свих неразбиращо рамене.
-Нямам мустаци...  –отвърнах съвсем тихо като едва познах свилия се от неизбежност или страх, мой глас.
-Опитваш се да спориш?
-Съвсем не, другарю ефрейтор!
-Тогава няма какво да говорим повече... Бегом до умивалнята и след малко да ми се представиш без мустаци! –нареди ми негово височество и аз омърлушен поех в указаната посока. Сълзи на възмущение бликнаха от очите ми, но армията си е армия, заповедта, заповед и всяко шикалкавене бе, повод за наказание.
Изнесох се на бегом като подплашен заек, а именно бях и такъв. Успях да се опазя цял, но не и абитуриентският ми мъх над горната устна, наречен мустак. С него се мислех за мъж, а тогава след като го унищожих се почувствах като плъх хванат в капан.
Когато най-после като голобрадо пиле с увесен клюн се представих пред негово височество ефрейтора, той ми каза с усмивка:
-Можело значи!
Успокоен, че съм изпълнил безпрекословната му заповед добави:
-Довечера ще се научиш да бръснеш брадата на Христо Ботев. Ясно ли е новобранец?!
Пълна мъгла беше паднала пред мен, но отвърнах почтително:
-Съвсем ясно, като бял ден, другарю ефрейтор!
Това го омилостиви донякъде, и той хвърли изпепеляващ поглед към друга жертва, мотаеща се спокойно покрай него. Жаден за кръв ефрейторът,захапал новата стръв  изплю спокоен следващите удрящи стомаха думи, пристигнали веднага в нещастника. Чух:
-Новобранец, защо не отдаваш чест на по старши, а се мотаеш в облаците...?
Докато дъвчеше, жертвата си, аз успях да се шмугна вътре в спалното помещение на спокойствие. Спокойствие, което  нямаше никъде.   Казармата се оказа действие, а не почивка. Никакъв курорт! Забавленията са разрешени само за командния, старши състав. Всички други естествено като мен новобранци, са плюнки, които не трябва да полепват по-лъснатите до блясък, командирски обувки. Естествено това го разбрах после...
/Край/
Осма глава:Как тренирах без почивка цял месец и половина за клетвата. Успях да я наизустя изцяло и разбира се измъчих до крайност краката си несвикнали на маршировка. Първата отпуска след клетвата и какво се случи почти веднага след нея.

В.СОФИН

Натрапчивата, Тя!

    Всеки се запознава... С нея! 
   Идва с раждането на човека и си отива заедно с него.
   Едва отворили уста за първата си глътка въздух и ето че, дошла. Щастливи майките се радват. Бащите се усмихват притеснено. И за тяхна радост всички заедно като хванати в капан я притежават в този момент.
   В най-тъжното време и , в най-сложното, отново е при нас.
       Докато сме още млади, досажда но по-рядко. Но после с напредването на възрастта става наш, отличителен белег. Макар, че е допълнителна украса към някои лица, все пак е особено неприятна за жените. През дългия си живот, те се опитват да я ликвидират. Не я обичат. Какво приказвам? Направо я мразят. Гладят я, ако трябва, лъжат я с кремове и въпреки грижите, тя изпъква тогава, когато не е нужна изобщо. Животът я познава. Направо е влюбен в нея. Не може да си представи времето напред, ако тя не е с него.
     Интересно защо тя, обича най-много възрастните хора.  Намерила място, свила гнездо в чертите, неумолимо стои и дори си позволява да се разшири. Даже не е болест. Просто бръчица някаква, опитваща се да живее дружно в чертите на всеки от нас. Не харесвана, не любима, натрапчива, но с времето в комбина.
В.СОФИН  

сряда, 4 април 2018 г.

Дългото броене

        Представа си нямаше, защо така и не успя да заспи.
  Усърдно преброи овцете. После премина на козите в село, по-именно. Като свършиха те, отправи мисъл към кравите, които също бяха кръстени. След като започна с Блага и свърши с Милка, се отправи към прозореца, защото просто се задушаваше от броене.
   Отвън обаче вече, беше съмнало. Ококори очи, които и без това не можа да затвори през нощта. Стана и съвестно се приготви за работа. Докато отдавна захабеното не сменявано скоро бръснарско ножче смъкваше никналата от зора при броенето брада, устата му успя блажено да се прозяе, няколко пъти.
   Предстоеше му труден ден. И вчерашния не беше лек. Разправии, спорове, задачи. При това толкова много, че бе готов да заспи на бюрото. Благословена секретарката се досети първа. Докато отегчен зяпаше стрелките на часовника и броеше секундите до края на работния ден, тя се втурна като хала в кабинета му, и преди да успее да се прозяе за двадесет и първи път/ нали ги броеше/му сервира кафе.
 Това го бе ободрило до толкова, че намери сили да се придвижи до личният автомобила, и се прибере вкъщи. Преди да си легне погледа интересен филм по-телевизора. За да не заспи по-време на дългите реклами си направи съвсем късо кафе. Мислеше, че няма да му действа дълго.
  Не така мислеха, овцете, козите и кравите от село. Цяла нощ докато ги броеше и се силеше да си припомни имената им, те блееха, врещяха и мучаха. Нищо чудно, че когато отиде на работа сутринта вместо традиционното „Добро утро“ изблея жалостиво като жертвено агне приготвено за заколение на Великден.
    Жалостива секретарката успя да овладее ситуацията. Отново му сервира, силно ароматно кафе, което го върна пак при разправиите, споровете и задачите за деня. А довечера? Кръгът се затваряше. Денят и нощта се сливаха в едно. Преживяванията пак. А животът? Животът без жал бързаше към своя край.
А после? Оставаше броенето, но за някой друг, който тепърва щеше да се учи, да пие кафе и не на последно хората останали на село, на които отдавна бяха, забравени имената.
  Времето надникнало в бъдещето показваше една и съща жалка картина. Полусрутено село, без животни и хора и гробище с паметници на които все още личаха имената на тези, които някога – „БЯХА“!
В.СОФИН 

вторник, 3 април 2018 г.

Всичко е в очите...!

       Търсих го навсякъде! Скитах из пустинни местности. Прескачах забързани, ручеи. Преминавах дълбоки реки. Опитвах да изкача върхове. С малко повече късмет, успявах да го сторя. Горите ме привличаха със зелените си пролетни корони. Тревите спираха устрема ми, когато сред тях с невероятно красиви лица, засияваха, ароматни билки. Небето играеше покер в червено, озарено вечер. Утрото галеше с нежния си бриз, повърхност на морето, което кипеше. Но не от ярост, от чувства, които прескачаха на пясъка с вълните.
   Нощем светлините на града се къпеха съвместно с луната в необятното езеро от мечти. Тъмнината уверено щипеше с поглед, звездите, които мигаха срамежливо уплашени.
  Докато тези мисли ухажваха моят вечно зает мозък и книгата в ръцете ми изгаряше от спомени, внезапно прогледнах. Всичко е в очите! Или казано, въображението е силно тогава, когато човек не само усети невидимото, а го види пред себе си, такова, каквото сърцето му го е подсказало.
   Любовта я има, но само ако успеем да я уловим. Красотата на Природата също. Но, ако го нямаше въображението в човек, колко пуст би, бил света. Остров създаден от пари, без надежда за нещо, което удря щастливо шамари и се меси в съдбата на всеки от нас.
   Някои се къпят в пари. Вярно е. Но, ако се къпем във въображението за тях...? Преследваме ги, обзети от мисълта за нещо повече. Когато човек има всичко, липсва му въображение. Няма какво да се намери в очите му, освен страх от загуба. Блясъкът се губи. Мечтите увяхват, като прецъфтели рози. Остават острите шипове бодящи  душата, която е изпразнена от съдържание.
 С въображение не можем да се нахраним! Вярно е. Но мисълта, която кара очите да виждат, невидимото, дава живот. Защото, ако човек изгуби въображение, губи себе си.
Във света на парите, където чувствата на завист, злоба и лицемерие изобилстват наистина е нужно да имаме опора. Крепост, която ни дава сили да продължим напред. Да погледнем с очите на въображението това, което докосва мислите на всеки от нас и да се опитаме наистина да бъдем, не просто хора, а човеци, които избират бъдеще! Бъдеще за всяка зелена тревичка, за охлюва, който пълзи, орелът в небето, еленът в гората, чистотата на Земята!!!
   Успеем ли да видим тези неща, успеем ли да ги стиснем в очи, тогава бихме могли да променим и истински негативните неща около нас. Боклукът разхвърлян навсякъде. В реки, езера, гори, градове, села... Болестите, които идват от немарливото ни поведение. Отношенията ни, крепящи се днес, уви само на пари и оцеляване...
А любовта? Тя ни е необходима! Тя е огън със закъснител! Идва запалена и си отива, догаряща. Радва и скапва едновременно душата. Но...! Но въображението на очите... То, то приятели е нещо, което пази от грешки, сърцето!
В.СОФИН  

неделя, 1 април 2018 г.

Къде се губиш още?

-Къде се губиш още? –издигнала жена, висок глас на възмущение в ушите на любимия пратен да вземе салата за Цветница.
-Празнувах Цветанке! –опитал се той да се защити.
 - И с кого прекара цветно? –хвърлила изпепеляващите си огнени очи в непослушника, Цветанка.
- У кръчмата на  Цецо! Черпи човекът!... Първо почнах с червено вино, също като божура в двора ни, дето си посадила...  После минах на жълта ракия като нарциса на комшийката, а накрая обърнах облак, мента и мастика, също като...
-Не ми казвай! –прекъснала слово излиянията на любимия Цветанка.
-Защо? -вдигнал неразбиращо рамене Зюмбюлчо, който също имал имен ден.
-Отдалече лъхаш на гербер лъжецо! Можеше да кажеш, че си пил у мама, уиски...!
В.СОФИН