Споменът и бъдещето, което нехае...

      Съвсем изпосталял скромен, мил споменът витаеше в сенките на миналото. Идваше често неканен в мислите и си отиваше обиден, когато го засягаха не правомерно, изкривявайки истината за живота. Тази истина, с която някога хората се опитваха да градят бъдещето.

Бъдещето, което днес нехае. На него не му пука за нищо. Без да се трогне разруши заводи, закри фабрики, внесе за улеснение по-разбитите пътища втора употреба коли. Издълба дупки в душите на хората и остави сираци и просяци на улиците. Бъдещето не забрави да мами, да краде и убива в своя полза. Вярата в човека и доброто угасна заедно с огъня волен в очите на човека мечтаещ за красота и любов, обич и разбирателство...

   Като гладна не хранена скоро змия бъдещето, обхванато от постоянна злоба,  започна да хапе бедния и прави метани пред силния на деня, умножаващ и уважаваш единствено пачките с пари, които вонят противно, защото повечето са изкарани с манипулации и измами.

  Студът, дъждовете също допринасят за дискомфорта на хората, които се опитват да оцеляват. Спокойствието е разклатено по-целия свят. Гробищата също не остават без последствия. Мародери трошат паметниците, прибират на части направените понякога с лишения железни огради и правят това безнаказано.

Озверели от изгубената си вяра в живота нищожества, не мога да ги нарека хора, убиват, бият на пътя без причини. Улиците все повече стават заето пространство на злото. Зло, което се отъждествява с демокрация само за едни, а за други мизерия и безрадостно тихо живуркане, ако бъркането в кофите за боклук може да се нарече живот...

Събирането на помощи за болните, безнадеждно отхвърлени от обществото, което загрижено за собственото си оцеляване преценява днес грубо, кой да диша и кой да спре...

Може би старият не изтлял достатъчно спомен помага по-някога да се чуят тихите му стонове и въздишки, едва усетени усамотени между четирите стени на отдавна забравените изтлели почти невидими тапети, останали паметник от някога, когато всеки взимаше безплатно въздуха си.

    Ливадите съвместно с нивите, които някога носеха пшеница, днес превзети от бъдещето се мръщят потънали от скръб изцяло потънали в тръни.

Тревата никне не само по-спуканите от времето тротоари, но и от шосетата с огромни дупки. Хората не подлежат на лекуване. Падат агонизиращи като гнили дървета. Шофьори умират на волана, други по-улиците, много в личните си домове, където не потърсени вече свободни се разлагат, подпомогнати от едно днешно общество, родено без милост.

Надеждата тази мила дума е по-скоро сънувана, отколкото жива в душите на всички ни. Вярата убита крета в сърцата на хората без да може да си позволи глътка чист въздух.

Тази обещаваща от бъдещето атмосфера задушава.Нима хората са щастливи!? Нима материалното ги извисява над другите бъркащи с гладни пръсти в мръсните кофи за боклук.

   СИСТЕМАТА казват, е виновна! А защо тя? Защото, без наложена силом система не може да се живее. А някой все пак трябва да плаща за нея. За  да се влее в потока на отдавна избягалата почти източена българска, а и не само българска кръв на обикновения човек, търсещ правото си за синьо небе, любов и справедливост. Вливаща се докрай превръщайки, ни в зверове без милост.

   Човек казват, стига да му дадат право, може и с малко да живее. Но когато му отнемат и това, което има и го оставят на произвола на съдбата, той не намира смисъл да продължи тихото си съществувание не пречещо никому.

СИСТЕМАТА тази все проникваща зла мащеха от бъдещето не дава защита на никого. Дори пречи. В опит да отстои на мародери влезли силом в чуждия дом, стопанинът бива бит, обиждан и убиван, без право да вземе нещата под контрола си. Законът, този мил закон на СИСТЕМАТА убиваща човека трябва да се задейства. Уви! Безнаказано се разхождат престъпници осъдени от правосъдие, на което не му пука за отровеното пространство навсякъде в страната ни и не само в нея.

Споменът проскърца трошейки последни зъби и заплака ужасен от бъдещето. Падналите сълзи ускориха разпадането му. Вече никой не помнеше какво беше някога. Никой не знаеше цялата истина. СИСТЕМАТА бе източила докрай спомените на оцелелите. Вече нямаше памет!

Отстрани ехидно засмяно бъдещето взряно без скрупули напред се усмихваше с тънка, презряна усмивка. Виждаше то наводненията, земетресенията и без човечността обзела хората... 

    Вижда но не му пука!

Животът умираше. Бавно всичко се изменяше. Без лични спомени, без истина презряна днес, само то изкривеното от злоба "Бъдеще", което нехае за ставащото и се присмива на всички за нашата станала странна, пословична, чупливост.

Ужасяващ животът разделен на секунди взимаше своето. Раждаше не правомерно.... Убиваше.... мамеше! И всичко това с усмивка на обещание, че някога може би "Бъдещето" ще проумее истината и ще тръгне по-пътя наистина привлекателен за всички хора.

В.Софин  

Подскачащият живот

      Животът не знаеше защо подскача. Не подозираше и силите, които намираше да танцува. Учудваше се от честото униние в което изпадаше. Радваше се, когато намираше време за усмивка. Друг път с потънали гемии ревеше сърцераздирателно.

  Приличаше на времето, което умееше да се разваля и да се смее истерично, когато поиска. Случваше му се и да бъде изплашен. Въпреки това винаги знаеше макар не докрай удавен, да изплува от трудната ситуация в която попадаше понякога.

Взимаше въздух облекчен и продължаваше волен пътя си напред.

Животът не обичаше глада. Не му се нравеше да бъде и просяк. Искаше му се да бъде вечен. Не обичаше края на пътя, който винаги носи разочарование.

Но никой не е в състояние да откупи съдбата си!

Може би затова докато беше още млад подскачаше, играеше, веселеше се....

А после? После то се отлага за времето, когато пътеката на Рая ще бъде готова да поеме в обятията си един Живот изживян без угризение на съвестта.

В.Софин 

Абдикиралата секунда

    Опитваше се да избяга уплашен. Не му се удаваше. Куката здраво го държеше. Червеят уплашен се извиваше не само от течението на реката но, и от рибата опитваща се да го изяде. Точно секунда отне на шарана да глътне куката. На въдичаря обаче му отне половин час борба. С големи усилия, почти успя да го измъкне близо до сушата. Вече в мислите си, се виждаше победител и дори на снимка с двукилограмовия шаран. Уви! Секундата тъкмо посягаше, заедно с него, когато неизвестно откъде намерила сили, плячката се дръпна. Погледът на въдичаря успя да проследи, другата част от секундата, която се откъсна и се скри в дълбокия вир. Машинално въдичаря бръкна в джоба си. Измъкна глътка утешение и докато преглъщаше коняка за сгряване с голямо съжаление, успя да отрони няколко сълзи за изгубеното секундно време!

В.СОФИН

"Слаби ангели"!

Един пияница ме викна

на вино бира и мастика!

И аз естествено не устоях,

седнах и ракия си налях...

Мила буйна и парлива

тя влезе в мене, услужлива.

В опит да добия весел тен,

с настроение я гълтах, възхитен!

Когато  всичко пълно свърши,

и ракията успя да ме довърши,

пияницата все още се тешеше,

с мастика, която го държеше!

В. Софин  

Камъкът и пясъка!

    Камъкът приказваше с висок тон на пясъка. Хвалеше се, че е силен, безпощаден и особено тежащ на място.
Пясъкът не отговори. Само вдигна  вежди, присмехулно. Отвори невидима с просто око уста и погълна камъка. Той нямаше време да се оплаче на някого. Особената му тежест го предаде и скри вечно гладкото му излъскано от вятъра лице от света, в който не само парите имаха сили и право да управляват.
В.Софин

Трудно решение

          След като претегли на око и премери двете молби за назначаване на работа шефът осъзна, че му е трудно да вземе окончателно решение.

Виждаха му се идеални. Работили по-специалността, награждавани...

Покани и двамата едновременно в кабинета си. Нужна му бе едва секунда за да осъзнае, че кандидатите  за работа застанали пред него се познават. Вместо да поздравят както е прието навсякъде при влизане, особено при шеф, те размениха съучастнически погледи и предателски устата им изневери:

-И ти ли за работа? –дочу наблюдаващият сцената, шеф.

-И аз, разбира се! Ами сега!...

Секундата за решение се оказа напълно излишна. Без и дума да каже и без окото му да трепне, шефът не двусмислено показа вратата за излизане и на двамата идеални до скоро кандидати за работа.

В.Софин

Без късмет

     От бързите действия зависеше бъдещето му на политик. Нужно бе да вземе мълниеносно решение. Все пак му се струваше изключително трудно. Но всеки знае, а и той самият, че без жертви няма победа. Блага е властта! Съвсем друго е да издаваш заповеди и си наслаждаваш  на страха в очите на другите, които са принудени дори и да не желаят, да те слушат. Те бяха на заплата. А той имаше доходоносен бизнес. Но не стигаше за да бъде цар. Искаше власт, веднага на момента.

Колебанието в алчната негова душа, отне секунда. Даде парите на подставеното лице. Не бяха чак толкова много, но стигаха за да му осигурят кметското място. За него се бореше, за властта ламтеше. Гласовете се знаеха предварително. Нужен бе тласък и той го осъществи с предварително купени гласове.

Късно вечерта след преброяването на вота усмивката на победител на сияещото от щастие негово лице, угасна. Последната секунда се оказа отдавна изтекла. Някой друг по-силен, по-могъщ и щедър, бе успял да купи властта за себе си!

В.Софин 

Секунда щастие

      Животът хванал в клещи младия момък, неприятно го притискаше. Нуждаеше се от пари. Не само за него, но и за старата му болна от рак майка.

Принуден взе решението си макар и трудно. Заминаваше в чужбина да търси работа.

На перона на гарата, бе дошла майка му да го изпрати.

Докато слушаше последните и наставления да се пази, внезапно влакът подаде сигнал за тръгване. Майка му се нуждаеше от време. Нямаше обаче такова. Само секунда щастие. Последна целувка между син и родител и тя остана сама на перона. Просълзена вперила очи в отдалечаващия се влак, който отнемаше надеждата и за живот. Оставаше сама. Без близки, без мъж, подкрепа и секунди за щастие...

В.Софин

Секундно решение

                                              

      Необходимо бе решение.Доста колебание изтече в мислите му преди да вземе на сериозно поставената му добре платена задача. Все пак като му показаха снимката и, млада хубава усмихната, цъфтяща за живот жена, нещо наистина в него се пречупи.

 Намери сили. Преброи пачките с пари и установи, че петдесет хиляди долара, са си петдесет. За да се увери в това, дори ги помириса и почувства потните ръце, които ги бяха преброили.

Реши да отиде на срещата, която го измъчваше.

Видя я. Наистина изглеждаща превъзходно, млада жена. Седеше на пейката в парка, както му бяха казали и чакаше някого!...

Кой, той наемният, не знаеше. Мислеше да се откаже.

В този миг на колебание, нещо прошумоля в джоба му. Усети пачката с долари да се гърчи притеснена вътре...

Секундата на размисъл изтече. Измъкна решително изпод палтото, пушката  с рязана цеф, която насеше и простреля младата жена на пейката.

    Парите, тази напаст, тази всеобща злина бяха надделели над красивото лице на умиращото момиче, което ползва последната си секунда живот за да хвърли обвиняващ и питащ поглед към екзекутора. Наемният убиец, имаше нужда от много пари. Не за друго, а защото бе млад и му се живееше. А за да живее, залогът бе, да отнеме друг живот.

В.Софин

Не стигна време

       Изтощителните няколко седмици на подготовката за маратона едва сега се опитаха да решат резултата.

Младият състезател почти без особено задъхване, без проблемно стигна финала. По-всичко изглеждаше, че първото място е за него определено.

 Разочарованието дойде после. Секунда разсеяност, поглед встрани в очите на девойка покрай трасето го лиши от златния медал. Същото това време, една секунда съсредоточеност в повече, подари медала на другия състезател, който се оказа късметлия, не за друго а, защото докато тичаше, гледаше в праха пред него.

В.Софин

Отнета последна радост

    Опита се да вземе въздух. Не му се удаде. Секундата, която желаеше наистина не стигна, защото го прониза остра болка. Времето му беше изтекло. Последния удар на сърцето, задъхващо се за кислород бе отмерило точно ставащото. Невиждащите му вече агонизиращи, изцъклени очи вече бяха вперени в нищото...

  Отишъл си беше завинаги, преди да осъзнае, че секундата, неговата последна секунда радост, бе изтекла преди изобщо да започне.

В.Софин

Грешката!

    Трудно беше! Но все пак успя!

Отне му цял час за да разбере, къде е грешката. Докато мислеше, секундата реши проблема. Едно мацване само с четката и готово.

Художникът просто, бе забравил да сложи подписа си отдолу на вече нарисуваната картина.

В.Софин

Секунда време!

    Мъжът се задушаваше от чувства. Не му достигаше глътка въздух. Сякаш имаше време!? Секунда една!

    Заедно с болката от настъпения крак дойде и неговото неоформено, но чуто добре от всички присъстващи: „Да!", което бликна с усилие от устата му.

   До него облечена в бяло, решително застанала, взела крути мерки за подпис на брачното свидетелство се усмихваше вече съвсем негова, законно придобита жена!

В.Софин  

Честито!

      Настойчивия глас от джиесемът оставен за почивка на нощното шкафче прекъсна сънят му.  Мъжът ококори очи в изненада. За някаква секунда време, бе изгубил представа, къде се намира. Погледна слисан празното място в леглото до него и премигна. Нещо липсваше, но нямаше спомени, какво е.

„Кой ли по-дяволите звънеше точно в три през нощта?“ –тревожна мисъл обагри спящият му все още мозък, докато вдигаше джиесема за отговор.

-Честито! –чуха ушите му. –Съпругата Ви господине, току що роди! При това не едно а две.... Близнаци! Трябва да черпите!

-Съпруга близнаци!? –отрониха удивени, плачевно устните на мъжа, който слисан премигна секундата си и най-после успя да включи и мозъка си в действие.

Завчера бе закарал с голям труд милата в родилния дом и за това леглото до него, бе празно!...

В.Софин 

"Техниката", която бърза да живее!

     Ама че бързане! Техниката като, че ли нищо друго не я интересува освен живота на лента. При това толкова бързо се обновява, че остарява едва появила се на пазара. Електроника навсякъде. Чупи се едва включена. Пазарът трябва да върви, нали? Е да, ама ние по-старите хора да мрем ли, като не се чупим навреме. И за това си имало решения. Фалшиви лекарства, предписани грешно и краят е близко. Рекламата единствено стои насреща ни и се усмихва цинично, предлагайки всичко. От пиле до мляко, което не е истинско. Фалшив свят, лицемерни усмивки, лъжи и приказки измамни, политически, изговорени безкрай. И всичко с една цел, добруването на човечеството, което само се изяжда.

  В едно е късметлия техниката, че не вижда тези неща. Докато тормозени ние оцеляващите, трябва всекидневно да ги поглъщаме. Напредък! Към светло бъдеще! Заучени фрази от миналото, които звучат и днес. Звучат но, не дават яснота, кога?

   Може би, когато за последната война на човечеството ще липсва не само техника, но и хора, които да я водят. Ами! Нещата са под контрол! Да но, калният гьол се усеща и с балтона на нас.

Често се питам, дали и ние като техниката се изменяме бързо. Сигурно е така, защото разбиранията ни за живота се променят не прекъснато. Темпото изтощава, води до болести и счупване на психиката. Къде си лято селско безметежно. Билки, треви ухаещи на лято. Щурци и жаби пеещи в нощта!... Идилия, която си отива, като износената техника. Какво остава, когато младите бягат и търсят живот, който няма почва у нас. Изглежда, че и на запад също няма. Нима парите носят щастие? Нима фалшът струящ от стоките, носи доверие? Нима все още се намират хора, които решително ще спрат, наркотиците разпространявани легално? Контролът е налице! Когато нищо не се прави за благосъстоянието и здравето на всички, тогава става ясно, че конците се дърпат, и то не от техниката бързаща да живее на не прекъсващи обороти.

„Да се завърнеш в бащината къща“, която вече не съществува. Изместена от кутийки наречени апартаменти, от които полита боклук от терасите върху главите на всички преминаващи долу...

Разум! Къде си? В космоса, при Бог или удавен в блатото на човешката глупост.

Загрижени сме за себе си... Или удавени в безразличие!?

„Нищо не е случайно на този свят!“ Всеки го знае, но какво от това. Нима ни става по-леко, нима дишаме чист въздух; нима живеем!

 Докога ще бъдем шарани!? Все някой друг да определя съдбата ни! Техниката я разбирам, тя няма избор. Трябва да се чупи за да има нова и икономиката да върви. Ами оръжията!? Трябва да има войни, бедствия и подтикване към само унищожение. Целта е ясна, че и човекът трябва да се чупи. Да се троши и рони като хляба, който отдавна не е хляб.

 Свят, който върви към гибел! Нима?

Животът продължава! Да продължава да ни ужасява! Умишлени, измислени терористически действия, угодни някому. И апатия, която застрашава. Любов! Хубава дума! Не единствена, но хубава!

Да поспрем, да се огледаме и се върнем към корените си! Спасението ни дебне отнякъде! Но откъде ли? Или пък техниката, старата оцелява и днес с малко помощ от наша страна. Новата се чупи! Защо и ние да се трошим заради хатъра на някого! Когато има съмнение в нас, когато има чувство, че сме мамени, не трябва ли да се променим поне малко. Не за друго, а за да спрем честото „чупене“ между нас хората. Съдбата е в наши ръце, стига да осъзнаем това.

В.Софин 

Морски задявки

Стърчат мъжки очи на плажа.

Неспирно зяпат в куража,

наложен от моно-кини,

застанали на, стража!

........................

На пясъка горят пожари:

Между две гърди корави,

зажаднял мъж, взор удави

върху капка, която се появи!

....................................

Погледнах! Пясъкът видях!

Обзе ме паника и страх!

Подухващ неистов в смях,

усетих вятърът да вдига прах!

..............................................

Облизват зажаднели пъпчета.

Играят по-момински гръбчета.

Правят вълнуващи кръгчета -

вълни галещи с ръбчета!

............................

Когато нямаше мисъл

търсеше в умисъл, смисъл,

която мъдрец бе написал!

.............................

В.Софин

Никой не е съвършен!

          Изглежда сякаш сервитьорките именно в този ден се бяха наговорили да измъчват Ганчо, който за пореден път се оказа на почивка.  Вечно гладен, дали защото така му действаше морският  влажен въздух или пък разголените жени по-плажа, едва влязъл в първия ресторант  той си поръча половин хляб към обяда. Когато не му го донесоха, не се разсърди, защото беше настъпен под масата от съпругата Галя, която имаше планове за неговото отслабване. Може би на вечеря ще успее да си хапне повече, мислеше Ганчо. Уви! Когато бялото вино и пържената риба бяха донесени, при това в съвсем друг ресторант, защото Ганчо не искаше да рискува, отново се оказа без хляб. Тъкмо отваряше уста в протест, когато винаги готов в действие галеният крак на Галя, спря устрема му. Пак бяха забравили за хляба, въпреки поръчката, която бяха направили.

     Оказа се, че това не е всичко, защото на закуска, този път пък под щателното око на Галя, донесоха цели четири филийки хляб, при това изобщо не поръчан. Когато Ганчо посегна към него, беше пернат по-ръцете. С гладния си поглед проследи, извинението на сервитьорката, която се бе раздала сякаш именно за него, но когато скриха отново насъщният от него, Ганчо не издържа и проплака:

-Какво им става на сервитьорките?

-Какво може! –отвърна Галя и добави важно:

-Може би са слънчасали на плажа, може да са влюбени безнадеждно, а нищо чудно да са им вързали тенекия на среща...

Ганчо поклати глава замислен и се опита да гадае сам станалото. Да бяха сгрешили само в едното заведение или пък странно съвпадение във второто. Да ама и в третото?  

  Внезапно като щъркел видял цялото домочадие в гнездото накуп, Ганчо проумя ситуацията. Все пак бе едва началото на световното първенство по-футбол. Тепърва щяха да се вкарват голове, а и автоголове. Явно никой не е съвършен!

     Дори Ганчовият вечно гладен търбух, който Галя си позволяваше да озаптява винаги по-време на хранене. Неща в които единствено тя, умело налагаше строг контрол, без който почивката на половинката и, би се превърнала достойна за свиня в кочина за угояване.

В.Софин     

Скалите се целуват

Когато слънцето лъчи покаже

пръските от топлите вълни заливат,

сърцата биещи в единен ритъм !

Сутрин скалите се целуват!

Шуми морето в тиха ярост

в опит да разруши скалите.

А те усмихнати от младост,

заедно целуваха, мечтите!

Пясъкът учудено погледна.

Размърдаха мустачки знаци.

И тази обич не последна,

брега видя с влюбените, раци!

В.Софин  

Да се присъединя...

                                                                  

    -Смятам да се присъединя към нея!... –сочи на съпругата си мъж, жена по-моно-кини на плажа, вглъбена в книга.

-Как не те е срам! Защо? –пита разярена, обидена, пренебрегнатата половинка.

-Споко скъпа! Споко! –успокоява я с поглед  милият и обяснява:

-Просто и аз смятам като нея да чета книга. При това толкова близко до теб, скъпа, че ще усетиш дори от страниците влюбеният в теб, мой дъх от снощи, когато бях препил с мастика!...

В.Софин  

Не щадяща чувствата девойка

    Макар да беше мъж, искаше му се да я гледа. Харесваше странно искрящия руж играещ по-страните и. Виждаше я сутрин усмихната, заедно с първите лъчи на Слънцето, ухажващо и галещо я с лъчите си. Ухаеше на младост. Девойка, която бодеше и наказваше всеки дръзнал да докосне, не правомерно тялото и. Всъщност изглеждаше толкова привлекателна, че всеки срещнал погледа и, биваше пленен и забравяше, къде се намира. Истински магнит за очите. Това беше тя, дори, когато плачеше при дъжд. Бисерни водни, капчиците се стичаха по, розовите, бели, жълти и червени, невероятно вкусни, ароматни страни.

Всичко в нея блестеше, зашеметяваше, мамеше, бодеше.

Когато посегна, когато се опита да я откъсне против волята и, тя почервеняла от гняв го убоде и напръска разтворените нейни красиво, розови устни с неговата  кипяща за любов, мъжка кръв. Имаше защо!? Все пак я даряваше на жена и предупреждението, не бе излишно. Казваше му тихо, да я обича и не наранява, да бъде с нея до края на света.

Все пак тя беше роза, мила „девойка“, ароматна бодлива и не щадяща чувствата на всеки дръзнал не правомерно да я отбере и унищожи красотата и, която радваше и радва и днес всеки влюбен в живота, поглед.

В.Софин  

Жълта усмивка

С усмивката си ярко жълта

Слънцето се мушна в питието.

Изгладняло жадно, взе да гълта,

от вълните разпилени на морето!

Преливащ в чувствата си пясък

сгряваше на влюбени мечтата.

Играеха вълни, озарени в блясък,

петлите ранни, измъкваха, зората!

В.Софин  

Ако не бях аз!...

-За завиждане са! Ако не бях аз...!

-Кои са завиждане? Футболистите на световното?

-Не! Дънките! Вчера успях да ги разходя до магазина откъдето бяха, купени, лани!...

-Хайде бе?

- Да! Не само усетиха родната атмосфера, но и подушиха вятъра духащ откъм морето!...

В.Софин  

Нисък рейтинг

-Искам, ако мое, леб.. Бъ!...

-Молим!?

-Искам три филии леб.. Бъ!...

-А-а-а!... Ясно! Хляб!

-Че аз за какво плача? Леб..Бъ!... Не три, не две, една!

-Нали бяха три!?

- Току що им падна рейтингът! Само една, молим!

В.Софин

Божурени сълзи

                                                                         

            Сълзите бликаха!... Въпреки времето, което ревеше неспирно и хвърляше пръски от дъжд на всякъде... Сълзите бликаха!... Мощните гръмотевици раздиращи небето на късове, спряха за момент, уплашени от видяното. В градината цареше хаос. Чувствата преливаха от розите, прескачаха към лехата с почти узрели ягоди, достигаха белия божур, правеха компания и на червения, розовия също.

Внезапно пролетната буря, която бе дошла с цел да превземе града отмина в посока към планината, където продължи да мърмори недоволно с трелите на гръмотевиците устремили се към приключения.

В двора стана почти тихо. Почти неуловимо за ухото, градината проплака. Капчиците дъжд превзели лицата на цветята, падаха към Земята, която вечно жадна бързаше да ги изпие.   Неусетно погледът ми улови сълзите. Божурът плачеше. Хлипането му стигна до мен, устреми се към сърцето и предизвика вълна от съчувствие в гърдите ми.

   Вятърът, все още немирен продължаваше да играе с капките бисерна вода. Разстилаше ги и натежалите от старост бели, розови и червени, малки нежни листенца на божурите опадаха плачешком на майката Земя, която влажна ги приветства завинаги в прегръдката си.

Божурени сълзите падат -

капят белите листенца!

Розовите също страдат,

червени, хълцат със устенца!...

В.СОФИН 

Нишки невидими

Пуснали нишки невидими,

в сърцето женско проходими,

красивите любовни рими,

идват лесно предвидими!

Влажни симпатичните очи -

отдалеч синьото във тях мълчи!

От лазурният им цвят, почти личи -

влюбено сърцето иска, да лети!

И тези нишки предвидими,

изковани чувства - откровени рими,

дето идват често невидими,

са за всеки влюбен, необходими!

В.Софин

Какво си ме зяпнала?

                                                                     

    След порядъчно почерпване, мъж се оригва неприлично в ресторант. Възмутена дама го стрелка изпепеляващо с поглед, който хвърля мълнии. Вижда я, нашенецът не се сдържа и се обажда:

-Какво си ме зяпнала като батерия от четири волта и половина ма? Не си ли виждала маж да се оригне?

-А бе , я съм видовала, ама като тебе, простак не бех!

-Какво съм виновен я! Алкохоло е фалшив. Ако беше ракия домашарка, след преварка, щеше да стане пивка заварка. А то с чужда не благодарна марка, картината става прекалено оригваща и ярка!

В.Софин 

Правото на автора!

                                                               Правото на автора

    Двама мъже спорят в съда. Всеки бил в отношения с една и съща жена. На кого е детето?

-Мое! –реве първият.

-Не е вярно! Авторското право, ако гледаме принципно въпроса, се пада само и единствено на мен! –крещи другият мъж и размахва в закана ръка към опонента си.

Дамата благоволила да роди, чедото си, е призвана за свидетел:

-Грешите и двамата! –съобщава тя, благата новина в ушите на злочестите татковци.

-Защо? –в хор пищят и двамата засегнати.

-Държавата! Тя единствено държи правото!

-А ние? –клатят учудено глави, мъжете.

-Вие сте пионки местени удобно вляво или дясно при необходимост.

-А ти скъпа? –питат пак едновременно кандидатите за авторско право.

-Аз избирам винаги сигурността. За съжаление вие не сте в графика и нямате пари, дори и за магистрала. Държавата е бедна, но знае как да бъде автор и си пази правото да реагира по-всяко време, за да осигури памперси на детето, което е нейно по-право, защото е родено тук.

В.Софин  

Раста но не старея!

    Като се замисля, май вчера бях на петдесет и шест години. Почти не помня!

Събудих се след три дена.  А, усещам се на петдесет. Улегнал, видял всичко от живота, иронизиращ.

След повече от три дена, отново отворих очи.

Приятно чувство! Усещам как четиридесет навършени години ми дават сигурност! Почти съм щастлив!

Докато успея да мигна и хоп, на другата сутрин, вече съм на тридесет. В мен извират чувства! Като се замисля, видях комшийката с лятна прозрачна рокля. Не разбрах на какви цветчета беше, но видях ефирното бельо, което носеше и ме накара да пиша.

Тази паметна вечер, не успях да сътворя нещо, освен мисли смущаващи, които идваха като вълни в мен и не си отиваха.

Изгарях!

Като отворих очи отново на другата сутрин, ми стана ясно, че съм на двадесет и пет. Съседката ми се видя остаряла. Взрях се в нечии девичи очи. По-улицата грациозно като нещо свръх естествено, нещо невероятно пристъпваше, момиче на осемнайсет. Познах я! На другия комшия, мой набор, дъщеря му.

 Прелест! Очите ми щяха да изхвърчат от орбитите си! Не в атмосферата, а в кръшната осанка, не вероятната дълга, коса и не на последно място, тоалетът и, който ме грабна и накара, да мечтая.

Докато се усетя, бях написал стих, който не разбирах, но който естествено казваше всичко. Бях влюбен! Направо откачен!

Оскубнах от градината набързо не без убождане от моя страна, красиво разцъфнала роза и хукнах вън през портата. Истински романтичен Дон Кихот!

Паднах пред краката на девойчето, и се опитах да и дам розата, от чиито бодли прозираше, алената ми кръв.

-Ти кво бе, старче?! Какво искаш?

Аз и старче? Как пък не! Вдигнах рамене озадачен и казах едва чуто:

-Просто една роза мила! Просто роза за красотата ти!

-Побъркан дядка! –усмихна се девойчето насреща ми. Взе розата, помириса я и я хвърли в лицето ми с думите:

-Остаряла е дядо! Също като теб! Не виждаш ли как розовите и листенца се нищят и падат?

Как да видя? Та нали бях, млад левент, влюбен при това... Кой е зяпал в розата, когато имаше нещо по-интересно от нея. Проследих с неостаряващият мой орлов поглед, момата, която свърна към дома си, и докато се усетя, бях хванат за ухото. Обърнах се! Моята застаряваща половинка го дърпаше с явна цел. Може би искаше да стане по-голямо. Уви! Бедното ми ухо, пламна от срам като чу думите:

-Ти какво старче? Да не си се побъркал? Явно май старческият дом те чака?!

Изгаряща мисъл отрезви мозъка ми. Аз стар ли съм или млад? Хвърлих поглед в огледалото и се уплаших. Нима това бях аз? Какъв е този мираж?

Докато сълзите се стичаха немощно по-сбръчканото  ми лице се опитах да заспя. Цяла нощ бях буден! Мислите идваха и си отиваха, а аз не можех да реша. Дали бях прав или грешех?

Може би сънувах? Истината беше, че никога повече не успях да видя любовта отново млада. Такава, когато я почувствах на тези отминали отдавна, двадесет и пет... Двадесет и пет години!

В.Софин  

Омесиха ме!...

    Чувствах се тесто!...  Омекнало, подправено с вода. Разтекло се в нечии нежни, особено упорити в действията си, ръце. Почувствах се, омесен, приготвен за печене. Като безпомощен кравай бях хвърлен в печката за обработка. Съвсем готов, сготвен от нежните ръце, усетих как не обикновено гладни зъби се впиха в моята, готова за изяждане плът. Отхапаха парче от мен! Докато поглъщаха целостта ми, докато устните докосваха, докато ме изяждаха окончателно, осъзнах, че се бях предал... Окончателно и до край!

 Любовта у мен,  изпила мозъка докрай, празнуваше през май!

В.Софин 

Капка в морето

Почувствах се наистина огромен -

усетих се безкраен и велик!

А всъщност се оказах скромен –

плюнка някаква, мъник!

Бях капка паднала в морето,

сред солените намръщени вълни.

Блъскана сърдито, но с сърце което,

усмихнато не вършеше злини!

Пазачите откриха ме случайно.

Сладкото подушиха у мен.

Да ме претопят искаха безславно,

но вятърът избави ме от плен!

Бях вдигнат с бързина в небето,

плуващ сред въздух колеблив!

Там зажадняло Слънце клето,

ме направи безкраен и велик!

В.Софин