Лев или десен...!?

-А бе Нане... Лев, ли си? Десен ли? –пита загрижен комшия по време на избори.

-Зависи кой крак съм обул на заранта. Ако е прибързал левио, значи съм десен. Ако пък е скочил по рано деснио, тогава лев...

-Нима? –чуди се комшията.

-Е нали требе да има и опозиция у тая държава. Ако сички тръгнат само с левио, десните ще се сърдят. Ако поемат пък с пари десняците, леваците ще плачат. Така и при мене. Който много бърза далече не стига! Хората са го казали, аз не!

За това и понякога, тръгвам направо с хъс през бюлетината...

-Как така?

-Когато, левите правят сечено на десните, а десните не отстъпват и се лигавят със същото, тогава трябва да има и наказание. Пускам невалидната задраскана отгоре до долем бюлетина, псувам системата дето не дава пенсия достатъчно и си оглеждам за некой лев, който ще дойде от корумпираните...

-Кои корумпирани бе Нане!

-Тия които управляват колата бе, комши! Управляват и пускат по некоя стотинка. Не много, но поне стига за палмовия деликатес, дето му думат сирене и за  млекото, сухото, не от крава, а не се знае и от какво...

-Хайде бе!?–гледа с подозрение и върти шия, комшията.

-И аз викам у аптеката, хайде, ама они викат плащай. Ако нямаш пари за лекарства поне не задържай опашката.

-Опашка? –чуди се отново комшията.

-Що се дивиш бе! Опашките са вече там. Никой ниска да умира у болницата. Секи гледа дома да е.

-Защо?

-Защото всеки иска да мре от естествена смърт комши. От естествена, но поне с лекарства и дома!

В.Софин 

Ям бонбони!

   -Ало приятел! Какво правиш?
-Ям бонбони.
-Бонбони!?
-Не бе! Смъквам умело панталони.
-На кого?
-На твоята съпруга, която вчера те изгони!
В.Софин

Животът се върти...

-Животът се върти все около едно и също нещо!
-Парите! Познах ли?
-Не! Кой на кого...! И какво на кой!
В.Софин

Злобюл и Злобара!

        Светът не познавал злобата. Дори не я бил сънувал. Но винаги има изненади, които правят живота, не само интересен, но и тесен.

Докато безгрижно и шеметно се унасял в сладки спомени, неизвестно защо и как се родили момче и момиче.  Може би не биха били обидени от обществото, но бащата, който бил прекалил с алкохола, вместо да запише роденото си дете с името Зюмбюл, го сторил със Злобюл.

Майката пък на момиченцето, отнесена от щастие, вписала Злобара, вместо Зубайра. А Зубайра от казахстански, значело, че детето, трябвало да бъде, не само силно, но и умно. Вярно познала, но не и непредвиденото, което станало после.

Оказало се, че системата, а тя я има навсякъде, не разрешава да се променят имената, докато децата не навършат пълнолетие и не вземат нещата в свои ръце.

   Именно това дало тласък на отчаяние и злоба в младите едва поникнали души.

Наистина, когато на човек звучи странно името, другите хора не само му се подиграват и го взимат на подбив, но и са наистина жестоки.

Това дава сили на обидените да се справят с проблема. Едва цъфнал Злобюл, /Зюмбюл/ и започнал да се отбранява с лошотиите, които измислял за да отмъсти на подиграващите го деца. Злобара също се справяла добре. Късала учебниците, драскала неприлични думи на черната дъска в училище и се стремяла винаги към отмъщение.

Това не пречило, на децата да продължават с подигравките. Животът станал ад и за двамата. За Злобюл и Злобара.

Прекалил с действията си на обиден Зюмбюл бил изключен, а Зубайра също била изгонена от училище. Родителите им се видели в чудо. Проблемът продължавал да се задълбочава. Злобата никнела, там където никой не я и чакал. Пропълзяла и в семейното гнездо. Скарани заради грешките с името и на двамата, родителите се разделили.

Трудно станало за Злобюл и Злобара. Изпратили ги в интернат за превъзпитание, пък и за да ги държат далече от себе си.

Но както става в приказките, а става ли изобщо, двамата се срещнали там.

Злобюл и Злобара.

Когато се запознали и всеки казал името си, едва не се хванали за гушите.

Мисълта им била както винаги, че и тук подигравката е пробила и влязла в сила. Изненадани разбрали, че системата ги е подиграла. Тя ги е изпържила. Тя ги е омотала. Тя е подхлъзнала и вкарала във вените им отрова. Крещяща злоба влязла в двете им невинни души. Разбрали... И поели по нов път. Нов, но само техния.

Всеки се бори срещу някаква система. Срещу институции, които хлъзват. Срещу бюрокрация та. Срещу обидата, измамата. Всеки иска справедливост, не всеки я получава. И тогава единствено битката за нов живот, значи нещо.

Въпреки младостта си двамата Злобюл и Злобара, не само станали приятели. Те тръгнали и по пътечката на любовта. Дала им криле, дала им сила именно, тя ги спасила от гибел.

Естествено институциите се противопоставили. Как така, двама млади, ще променят нещата? Как така, ще се опитват да излъжат света. Да стигнат до истината, да я защитят, да оцелеят и променят статуквото, което е наложено от ВЛАСТТА! Властта, която се самозабравя, която обижда, която прави пионки хората... Обикновените хора, които искат просто да живеят и мислят свободно. Да обичат, да правят света по добър, да се радват на дребните красиви неща, които са дар от Бога.

Хубава приказка! Хубава, но днес горчи! Горчи, защото „Територията“ или България е принудена да оцелява. Всеки ден, не известност, всеки ден нещастия, всеки ден в безпътица... Нима това е края? Изход в тунела няма! Или пък има, но те младите, а не ние остаряващите и вече оглупели трябва да вземем нещата в ръцете си.

Но разкажи със думи прости / на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни, / че ние храбро сме се борили.

„ –Никола Вапцаров го е казал. За едно по добро и справедливо бъдеще, за всички нас, които обичаме България и не желаем да я виждаме унизена.

В.Софин  

Любещи очи!

Когато спомените се пробудят

и цъфне, лавандулов аромат,

мислите ми, пак се чудят,

стар ли съм, или пък млад!

Смутен видях у мен детето,

в пясъка със кофичка в ръце.

Дочух и песента в морето -

разбиващо, вълните без лице!

Усетих сладко, сияещо небето,

пръскаше отново, усмихнати лъчи -

биещо  на майка ми сърцето,

и топлите, и мили, любещи очи!

В.Софин  

Усмихнати ъгълчета

Едва успях в двора му да кихна

и комшията с ракия се усмихна!

.................................................

Жената скромна хич не стихна,

докато с точилката, не ме притисна!

...........................................................

От децата ловки днес ми писва,

занаят какво от кесията да липсва!

.........................................................

Старателен учителят записва –

докато, ученикът с ученичка се залисва!

.............................................................

Меракът подскача в нежна пазва -

мъжка мисълта избирателно полазва!

...................................................

Животът хитър, надскочи правилата,

улесни, правителството и цената,

а на нас с жената, върза с данъци, краката!

...........................................

 Спасителна, добре дошла молбата -

пенсионирала изморени, краката,

които зад бюрото дремели в зората!

 В.Софин

Мислите сънуват!

Усетих аромата на малини –

устни копринени целуват!

С полъха от младите години,

накарах мислите да чуват!

Събудих звънкият им смях

в косите, които ме сънуват!

Очите вкарах в минал грях -

мислите не знаят  да тъгуват!

Окрилени те, винаги намират,

някогашна тръпката щастлива.

Кипящи чувствата извират -

само, когато любовта е жива!

В.Софин

Да разтегнем локума!

   Всеки разтяга локуми. Някои хора умеят да го правят с финес. Други изобщо не се справят. Нямаш ли талант, нищо не можеш разтегна, ако ти липсват думи в речника.

-Аз това го мога! –ще каже всеки и ще се хвърли да плещи глупости. Всеки може да лъже. Да! Но да разиграе и подгони в правилна посока думите, да изгради с тях, да извае висок пиедестал на който има шедьовър, това малко или почти броени на пръсти, хора умеят.

  Та нали, ако майсторът зидар, не е изградил правилно стените на къщата която строи, те ще рухнат още при първия трус и ще ни затрупат.

   Така е и с думите. Не умеещият, пълният профан, който не знае да разтяга правилно локуми, да не се опитва да го прави! Току виж залепнал за казаното. Безпомощно увиснал пред очите на хората създал в тях излишно напрежение вместо да облекчи обстановката, още повече ще я нажежи.

Всеки от нас може да използва вместо думата глава, китара. Но да го стори майсторски разтягайки я, умеят само майстори.

-Боли ме китарата! –ще се из цепи нищо не разбиращият.

А другият до него ще попита учуден:

-Каква китара друже?

Но ако каже:

-Китарата ми дрънка от болки, защото снощи бе прекалила с порядъчно дръпвания на акордите с песни полети с Марков алкохол!

Тогава това ще прозвучи не само смешно, но дори и правилно разбрано.

Седящият до него с усмивка направо ще каже:

-Да не съм те наливал аз! Да си внимавал с дръпванията на акордите!

Загриженият приятел обаче ще предложи облекчение с шкембе чорба или зелева такава, ако има.

Това е то разликата да разтегнем и направим нещо интересно.

Хем дърпаме думите като локуми,хем не залепват за нас, а карат околните  не само да се чувстват облекчени с извиращия построен с думи смях, но и да се чудят на мъдростта, която идва от книгите прочетени и разбрани правилно.

    Преди да разтеглим локума, трябва да се убедим дали няма да залепне неправилно и да обиди човека срещу ни. И това е игра. Това е умение да разпределим правилно картите, да усетим дори биещото сърце на този, който ни слуша и да успеем, ако знаем разбира се да го усмихнем, разведрим и поведем към щастието. Защото всеки търси щастие, но не всеки намира такова. А то разбира се се гради с думи, които умеят да правят чудеса. Чудеса но само ако са разтегнати достатъчно, майсторски  точно, проникновено и на място! Така, където има любов, война не е нужна! А, където има думи казани от сърце, има истинско приятелство!

В.Софин 

Пиринска идилия -изкачване на връх "Вихрен"

    В продължение на цяла година, отчаяни раниците ни ръждясват в килера. Времето, което до скоро ревеше с крокодилски сълзи се смили над чувствата им. Усмихна се и накара малката ни група да отправи поглед към Пирин планина, където синьото небе сияеше, а връх „Вихрен“,  доволен в самотата си се кискаше виждайки неумелите опити на туристи, да го покорят.

  С голямо самочувствие тръгваме на поход. Моя милост, придружаван от сина, съпругата и сестра ми, движи крака между камънаците с не подозирана енергия.

      Когато пристигаме от град Банско установяваме, че "Байкушевата мура" въпреки напредналите си години, хиляда и триста, все още стои горда и непокътната. Отстояла на времето тя всекидневно наблюдава минаващите туристи, които я задминават по асфалтирания път отдолу. Минаваме покрай хижа „Бъндерица“ и "Байкушевата мура" в посока хижа „Вихрен“ Там ни очаква задръстване от коли. Връщаме возилото си назад, хвърляме раниците на гърбовете си и поемаме пътя на не известното още за нас приключение. Прекалено топлото време за сезона 14 август ни посреща със слънчевата си усмивка.

Туристите буквално изкачат от колите и тръгват нагоре към връх“Вихрен“. Нашата малка група си позволява кафе, взето от хижата и чак тогава поема пътя между камънаците.

Няколко указания, табели поставени до пътеката привличат не само погледи, но и вниманието на моя цифров апарат, който вдъхновен успява да хване първи впечатления.

Едва размърдали крака напред и табелка в жълто успява да ни информира, че до връх „Вихрен“ има три километра и три часа изкачване. Три часа забележете и три километра само. С малко напън от наша страна вярваме, че върха ще бъде наш.

Естествено всички мислим така в малката ни група, че умеем да лавираме между многобройни те камъчета, малки и големи поставени сякаш нарочно на пътеката за да спират устрема ни напред.

Покрай нас различни билки успешно показали сини, жълти, червени лица радват скучния ни труден полет, нагоре като спират дори дъха ни, който и без това трудно се взима там, поради високата надморска височина.

Дребната Камбанка, Червеникав Дебелец, Пиринска Злолетица, Урумов Окситропис,  Пирински  мак, Еделвайс, Мащерка, Див Здравец, Златиста Кадънка, Кучешки Зъб или Самодивско цвете и много други растения извират навсякъде около нас. С впечатляващите си цветове, в парка „Пирин“ са установени общо 1341 вида висши растения, което е около една трета от българската  флора. Това го разбираме от табелите с указания, които ограмотяват донякъде любопитството и невежеството ни.

Съвсем дрогирани, ентусиазирани като другите туристи, качваме полека към върха и раниците,които почиват на гърбовете ни. Моя милост държи дори тефтер с готов за откликване химикал, решен твърдо да запише историята, из цепките и препятствията срещани по пътя.

Моят син  успява да бъде не само водач на малката ни група, но и опитен подтиквач.

Сестра ми, решена твърдо да качи върха въпреки трудния терен почти не спира хода си към висините.

Най зле се справя половинката ми. Още в началото на похода дала отбой често прави почивки заела смешна поза с ръце на кръста.

Аз видял красота вляво, вдясно, встрани, нагоре и навсякъде около мен не спирам да тормозя апарата , който не знае какво е почивка и задъхване.

Много по надъхани от нас планинари стиснали зъби безпрепятствено ни оставят да дишаме праха им , който пълзи необезпокояван към нас.

  Стигаме малък поток, който шумоли приспивно по камъните надолу и радва с песента си туристите минали от там. На една отбивка очите ми съзират табелка с надпис към „Казаните“. Това са два дълбоки циркуса, местност в Пирин. Едва видял надписа се из цепвам:

„Много мина мъничко остана,

ей го на с ракиена подкана,

съвсем близко е „Казана“!

Ще пийнем по едно, две и после ще продължим напред...!“

 Пълним шишета с ледено кристално чиста, студена пиринска вода и продължаваме да тормозим чрез разместване безбройните пълзящи в краката ни камъчета.

Не успяла да прецени правилно силата си, моята половинка се отказва от полета към върха.

Малката ни сплотена група започва своя разпад. Явно спукана по шевовете издиша отвсякъде.

Най - горе връх „Вихрен успява да ни поглежда присмехулно и и явно се пита, що за червеи сме да пълзим неуверени в подножието му. Къде сме тръгнали да си мерим еша с него? Въпреки това упорити продължаваме напред.

Срещам пред мен задъхан мъж, който слиза надолу.

-Здравейте! –поздравявам го аз.

-Здрасти! –отвръща той.

Набрал кураж от усмивката му, казвам:

-Какво? Нагоре лошо, надолу още повече...

Вместо отговор чувам невярващ на ушите си:

-Андерсен!

  Е, не го взимам за Ханс Кристиян Андерсен разказвача на приказки, но все пак откликвам на молбата му съобщавайки моето име:

-Васил! Приятно ми е! Оставям го да слиза полека надолу, а аз продължавам устрема, нагоре. Докато се унасям в снимки, млад мъж и красива млада дама ме отминават безмълвни. След малко ги настигам отново. Младият мъж въоръжен с фотоапарат, седнал по турски не спира да снима. Познайте кой? „Цветето“ пред него. Ами! Младата красива дама, която е с него. Кокетно тя отмята дългите си коси, а младежът запленен не спира да и се радва виждайки как момичето намига, прави усмивки, раздава въздушни целувки и дори успява да прави чупки в кръста.

   Защо пък не!? Неговото „Цвете“, приятелката явно се нуждаеше да бъде заснето всячески.

Отминавам ги впечатлен и умислен за смисъла на живота. Неуморно продължавам да следвам стръмната пътека, която се вие все по нагоре към върха искрящо бял, притихнал и някак си смутен от многобройните туристи пъплещи по снагата му.

  Виждам  две жени малко над средната възраст заети с бране на билки, приказват за лайка и мащерка. Шарен свят! Хора и идеи всякакви! Чужденци, нашенци, деца, възрастни, младежи... Имаше и музикални личности с транзистор. Други усетили до тях Интернет, не спират да качват снимки с цел да впечатлят приятелите си във фейсбука. Моя милост освен раница носи в ръка, тефтер в който да отбелязва интересни моменти. Забелязват ме. Чувам за себе си:

-Вижте човека! Не само снима, а си води и записки!

Усмихвам се и ги поздравявам.

Гледам вляво „Хвойнати“ връх, който също гледа в мен. Долу се вижда съвсем смалена хижа „Вихрен“, а над нея могъщ върха, „Тодорка“.

С последни усилия успяваме заедно с намалялата ни група да качим  седловината. Синът вече горе зяпаше в езеро „Бъндерица“ и надписа направен с камъни „Пирин“ и сърце, което радва погледа на всички минаващи от там туристи.

     Вдясно от  нас пътеката продължава полета си нагоре към връх „Вихрен“. От нейде изплуват начумерени облаци, които пречат на видимостта пред нас да се усмихне картинно.

Неочаквано сестра ми видяла стръмнината нагоре се отказва от трудния полет който предстои.

  Набрали кураж ние със сина, не падащи  духом продължаваме приключението на живота си. Надпис от камъни „Бутан“ ни подсказва, че нейде има свободно изтичане на газ. Бялата скала горе пред нас сияе мраморно. 45 градусов наклон чака неуморно, краката ни. Планина от камък забелязват очите ни. Пръснати между тях билки в розово, жълто, синьо. Красота!

Внезапно изплува мъглата, която донася студ. Срещаме младо момиче и възрастен господин по пътеката надолу, ако може така да се нарекат многобройните разклонения направени от туристите нагоре. Казвам им: „Здравейте!“ И добавям:

-Като се замисля, не е ли по добре връх „Вихрен“ да слезе при мен, отколкото аз да го гоня нагоре?

Чули поредната ми из цепка  двамата се засмяха, а момичето казва:

-Още малко! Двайсет минути само! Кураж момчета!

-Да много мина мъничко остана! –чувам се да казвам с усмивка на облекчение и продължава ме нагоре със сина ударното качване..

Пред нас често млада жена и придружителят и мъж спират за почивка.  Зад нас пък двама млади мъже и дама дишат явно  с усилие въздуха като се опитват да ни стигнат. Напразно!

Върхът ни дава не подозирана за нас, мощност.  Успяваме със силата на волята там, където много други се провалят.

   Горе сме! Малка група поляци позира пред погледа ни за снимка пред няколкото знамена на различни нации, закачени на пирамида изградена от желязо и бетон в основата. Естествено и нашият роден флаг също хвърля жадни погледи към нас. За да го зарадваме, правим снимки с него за спомен.

    Долу право пред нас в далечината гледката  все още не обременена от мъгла показва град Банско. Вляво няма поглед. „Кончето“  скрито в мъгла, спеше. От една страна Слънце, връх „Тодорка“ и „Хвойнати връх“ и езера в далечината, а зад нас нищо. Зяпаме омаяни в чудесата, създадени от майката Природа. Внезапно от нищото избръмчава гладно насекомо, може би дива пчела и забива жило във врата на сина ми. Все пак той бързо успява да го извади, а аз дезинфекцирам малката раничка с ракия извадена от моята раница, готова винаги да помогне и се притече на помощ, когато е необходимо.

   Тръгваме най-после надолу към хижата с надежда да приберем частите от разпадналата се наша малка групичка. Сторва ми се леко слизането. Носим се през камънаците вихрено. Застигат ни. Трима младежи с раници. Чувам се да казвам:

-Здравейте момчета! – и дочувам в отговор:

-Здрасти!

Устата ми не знаеща мълчание внезапно на всеослушание се обажда:

-Питам се! Кое по бързо слиза от планината? Моите изморени нозе или анцуга, който ми пада постоянно...!

 Изненадан чувам английска реч от страна на младежите. Разбирам! Англичани, които ми се извиняват с усмивка, че не знаят български език. То и аз не знам техния, но все пак набирам кураж импровизирам с „Майн френд и Монтейн“. Дочули из цепката ми, те се разсмиват и казват нещо, което естествено не разбирам. Добре, че преводача е до мен. Синът съобщава на ушите ми, че хрумката, която съм казал била им харесала. Хайде де, де! Не знаят, що съм казал, а се смеят. Може би на моя, език, който не може да се  отчупи и каже правилно нещо на английски.

Изпращаме ги с поглед и продължаваме надолу. Смъкваме се усилено, защото бурята ни гони по петите. Нейде близо до нас не само се стила мъгла, но се и дочува гръм. На седловината, ни очакват многобройни надписи направени с камъни. Който се е качил, всеки е оставил подписа си. Нямаме време за такива екстри. Едрите капките дъжд паднали успешно във вратовете, охлаждат ентусиазма ни.

 Надолу срещаме по пътеката дива коза, която стои неподвижно и хвърля погледи не само в нас, но и в други забързани туристи. Снимаме я за спомен. Добиваме чувство, че е манекен позиращ за фото сесия. Толкова смела, коза в Рила планина не сме виждали. В Пирин сякаш са опитомени.

Двама млади мъже ни настигат приказвайки. Дочувам:

-Виж спускането е много по лесно! –казва единият.

Устата ми отново доловила хумора на пътя, се обажда:

-Зависи от спускането момчета! Може да е с бира, може с уиски за да видим планините близки, а нищо не ние и от ракия...

Изненадани те се усмихват и бързат надолу към хижа „Вихрен, която чака и нашите изморени крака да се приземят успешно при нея.

 Настигаме нашите. Сестра ми съсредоточено помага на непозната жена назовала се с името Елена, аптекарка забравила си хапчетата от София. Тя ми съобщава, че рано сутринта едно шест годишно хлапе почти без усилие от негова страна,  е успяло да се качи на върха.

   Оставяме я. Все пак бързаме, защото не само времето напредва, но и нашият обяд закъснява. Смъкваме се пред хижа Вихрен. Правя унесен в движение последни снимки на Пирин планина и купуваме сувенири за спомен. Магнити с кадри от върха „Вихрен“ и езерата от местностите в Пирин.

Най после облекчени виждаме дремещ силуета на колата на сина. Вечеряме на въздух, с вперени очи в масивите около нас. Денят отива към залез.

 Късметлии сме! Успяваме да привлечем надолу по пътя за снимка Байкушевата мура.  Спомен за цял живот!

Потегляме надолу към град Банско. Там спираме за почивка. Центъра ни приветства с добре оформените цветни градини, паметникът на Паисий също ни се усмихва, магазините, хората, музеят на поета Никола Вапцаров...

Изморени от толкова събрани впечатления накуп, доволни поемаме обратно към вкъщи. Скоро се стъмва. Светлините около нас показват, че не сме сами. Раздвижваме колелата на возилото по  магистралата. Минаваме Дупница и поемаме по разбитите пътища към дома.

Върхът „Вихрен“ остава далече от нас! Но той остава и в сърцата ни. Споменът за бялата му изкована от Природата гръд завинаги ще остане жива в мислите ни.

   Труден за качване. Но не и невъзможен. А това, че толкова много млади хора също успяват да се зарадват с покоряването му, може само да ни радва. Планината никога няма да бъде сама. Самотна може би само нощем. Но не и през деня, когато към нея поемат безброй вдъхновени от красотите и туристи. Там горе, където всичко се вижда на длан. Еделвайсът, емоциите, които създава, запознанствата, чудесата оставащи в сърцата на всички докоснали се до царството на Пирин планина и уникалната и Природа, която има единствено и само в България.  Това всичко трябва да се, усети и изживее! Не за друго, а защото си заслужава виждането! „Veni, vidi, vici!“ „ Отидох, видях, победих!“ И усетих тръпката, която планината дава само на хора, не колебаещи се, истински покорители!

В.СОФИН

До къде стигнахте?

    Късен следобед. Джиесемът звъни. Чува се загрижен глас:

-До къде стигнахте?

-До първата кръчма! – отвръща запитаният.

-Нали щяхте да качвате върхове? –учудва се загриженият глас.

-Качваме! Вече сме на втория.... А дали ще стигнем третия... Още не знаем!

-Все пак, кои върхове успяхте да качите? Местността „Казаните“ или по нагоре? –настоява вече любопитен, загриженият глас.

-Ясно кои...! Тъкмо допиваме второто шише, а трето още не сме отворили...  Хайде сега наздраве, че от тия високи алкохолни върхове, не само ми се повръща, но даже и свят ми си вие! –обяснява почерпеният турист и не само бърза да изключи джиесема , но и да отпие глътка ракия преди да погледне нагоре към „Вихрен“, който го гледа с иронична усмивка и му се подиграва отдалече, непокорен.

В.СОФИН  

Стихчета за любов

В сърцето с огън скрит

ожаднял за чувствата отпих,

винаги свободен и честит,

вечният, любовен стих!

...........................................

Няколко разпилени стиха

взели от дъха на планината

в сърцето влюбено откриха-

път вълнуващ в небесата!

..............................

С ръце нечиста любовта,

не докосвай, когато не обичаш!

Адреналинът буен от кръвта,

научи се да извличаш!

................................

Гори небето в резеда.

Танцуват пламъци напето.

В красива облачна езда,

бягат сенки над морето!

В.Софин 

Усмихнати пирончета

В парламента за гост поканен адът –

скучен от политическа уста, докладът!

............................................

За скърцащи колена, опитни превземки –

усърдно се трудят, при болка - наколенки!

............................................

В кръчмата превзет от пот,

всеки селски идиот,

с пиянски клатещ ход,

днес уви е патриот!

....................

При първата ни бурна среща,

Планината горе ме подсеща,

за очакваната в хижата гореща,

сготвена за мене, вкусна леща!

....................................

Модерни момичешки покупки –

гол кръст с украсени финтифлюшки,

дънките парцалени на дупки

и чорапи с мрежа, зяпащи на глътки!

...................................

В бълнувани представи,

когато някой ги задави

чувствата умират прави!

......................................

Пиян впечатлен прегръща,

дърво пред родна къща -

водката го спъва всемогъща!

.............................

Днес споменът се връща,

не при мама в родна къща,

а при строгата ми всемогъща,

строяваща живота, тъща!

.................................

От контейнер уплашено изписка,

открита вътре в него близка,

намерена, съблечена по ризка,

цяла не изядена, огризка!

..........................................

По време на спора в разпада,

цигара угаснала с досада!

В.Софин

Малумчо!

                                                                            

        Интересно! Хората се изприщват да ми честитят рождения ден във фейса... Милите! Те не знаят, че нямам такъв. Все пак казали са ми, че съм подхвърлено дете. Със сигурност щъркелът е успял навреме да ме снесе пред родилното, където една сутрин ме намерили. И понеже забравили веднага да ме впишат в регистрите, решили да разиграят дните и месеците на рулетка. Паднало се тринайсти, петък, януари. Дали тогава съм роден? Едва ли! Да се бяха сетили на щъркела писъмце да пратят. Да но, пощальони много, не се знае, кой точно ме е изпуснал на паветата пред родилния дом.

     За едно съм обиден само. Така и така съвестните медицински лица, някога са разиграли дните за да открият рожденният ми ден. Да го бяха направили и с името. А те... Минал оттам усмихнат местен градски идиот по прякор „Малумчо“ и хоп удостоили ме с името му. Хванали го за свидетел, да разпише протокола. Сега страдам аз, Мал-ум Малумчов Малумов по прякор „Късият ум“ –да не се бърка с глупак, защото се обиждам ей...!

В.СОФИН 

Нежелан рожден ден

-Честит рожден ден скъпа!- старае се мъж подарявайки цветя на любимата.

-Няма такова нещо като рожден ден... –обижда се тя.

-Нямаш? Нима си забравила преди година пръстена, който ти подарих?

-Пръстена не съм. Но явно ти глупако си забравил, че вече нямам рожден ден..

-От кога?

-От лани, когато навърших трийсет...

-Е млада си още...! – прозвучава доволна мъжката ирония.

-Значи ставам така ли?

-Да скъпа!

--На двадесет и девет нали? –пита любимата за да се увери в истината, която изтича моментално, не правомерно от устата на съпруга:

-Четиридесет и една, мила...! Толкова...

-Говедо! –стрелка го любимата с очи, прекъсвайки скалъпената негова мъжка тирада в опит за защита и добавя разгневено:

-Ставам на двадесет и девет, ако искаш да знаеш! Глупак! Развали ми деня. А те бях помолила да не ми напомняш за рождения ден.

-А подаръкът да върна ли?

-Дай го насам! Все пак, така и така си харчил пари поне да го видя!

-Да го видиш само?

-Не само! Колието ми стои добре! Пасва на роклята отваря деколтето и създава вълшебство...

-Колко сме романтични само!... –прозвучава отново смущаващо, мъжка иронията в женските уши и разбива мита за щастлив рожден ден.

-Говедо! –да не съм те чула друг път да коментираш неща, които не разбираш! –фучи любимата, хвърля изпепеляващ поглед на съпруга и го праща на работа, за да не скучае при нея, докато тя се наслаждава на колието, което също като мъжа и се оказва фалшиво, но с  красиво изработени изящно камъни.

В.СОФИН 

Време е...!

Когато утрото очи разтвори

и сенките избягат надалече,

Слънцето с лъчи ще проговори:

„Време е! Събуждай се човече!“

Когато обедът гладът отвори,

и въздухът удари, набег вкусен,

чорбата бобена ще се озори,

разпръсквайки аромат изкусен!

Когато вечерта, сенките покани

и Слънцето клони към залез вече,

дрямката на всеки ще напомни:

„Време е! Лягай си,  човече!“

В.Софин  

Перо с вяра!

Гръмнах няколко добри идеи

с цел "Шампанското" да плаша.

Ужилени в омраза Алинеи,

гладни тръгнаха на паша!

Когато хванаха в капан човека

и с окови полета му спряха,

с не справедлив закон полека,

на свободата сметката видяха!

В границата тънка между злото,

се вмества със идея и доброто,

което не забравило човека -

търси вяра в писателя с перото!

В.Софин

Мисли в леген

                                                                            

Топнах мислите в легена,

да отмия нечестивото от тях...

В изворна вода, обикновена,

удавих върлия си страх!

Блика в мислите, сега надежда,

за пътя, който чака озарен...

чувам стъпките, с които ме зарежда,

в живота, чист и откровен!

В.Софин  

В опит да "вържа" Времето!

     Хубаво би било ако знаех как да завържа времето. Лошото е, че то ме върза, докато се мъчех да разплета приготвени за целта въжета. Без възвратно и те бяха глътнати без милост от Времето, което ехидно ми се изсмя със студени пръски дъжд пуснати през лятото право в топлия мой врат.

Изхитрих се да ползвам вериги. Корозията ги изяде. Пробвах и с цветни метали. Откраднаха ги гладни роми за вторични суровини и Времето отново ми се изсмя с градушка пусната в лицето ми, което едва успя да се опази под стряхата на една градска къща.

След кратък размисъл написах донос срещу Времето. Вкараха го временно на топло в затвора, заради приватизираните под масата, заводи, фабрики и нивите поругани безмилостно от него. Мислех си, че така му се пада, като тормози такива хора като мен.

Оказа се по умно. Избяга преди да му прочетат присъдата в съда. Не само, че се из тарикати да върже очите на пазачите си, но и дори им отне оръжията с които уж го пазеха.

Едва измъкнало се на свобода Времето отново стори куп бели.

Ядосан цъфнах на протест пред парламента управляващ държавата. Дори не ми позволиха да се изкажа. Оказало се, че депутатите вече били изпратени от Времето на ежегодната през август, почивка на море.

Колкото и ходове да правех, като добър и опитен шахматист Времето предугаждаше  мислите ми и ги анулираше мълниеносно.

Защо пък да не опитам с лъжа? Започнах да го мамя, мислейки си за други неща като градини, ресторанти, алкохол и жени. Да но, отново Времето усети, че му готвех капан. Отново за кой ли път видях доволна ехидната му усмивка и неговата морда навряна в лицето ми. Изпрати ми наводнение като почти успя да ме удави. Добре, че до мен тогава беше вярното ми куче Бък. Докато кашлях на сушата и проклинах Времето едва не погубило ме, обидено от моите проклятия, взе, че ме разтърси с голямо земетресение. Едва устоях на силните му шамари.

Отчаян донякъде реших да го мина с вицове. Разсмя се на някои, но щом разбра замисъла ми отново натика студен дъжд в ушите ми  и ми прати вятър, който едва не ме отнесе в морето.

Но както казват хората, човек е човек, не само, когато е на път, но и когато има дух, вяра и не се предава. Не се огъва като вейка само защото Времето си е позволило да го бъзика.

Опитах да го удавя в миналото разказвайки му приказки за някога, когато то е било младо и добро. Не му понесе чутото, защото ядосано и през сълзи ме подритна в бъдещето.

Огледах се! Близо до мен напукано огледало  показваше отчаяната физиономия на сбръчкано от живота старче. Аз ли бях това? Аз, осмелил се да се противопостави, да мърмори, спори и прави доноси срещу негово величество Времето.

Докато хвърлях в паника очите си видели в огледалото станалото, ликът ми, моят незабравим за мен лик взе, че се разпадна. Едва тогава усетих... Бях изяден, бях вече прах, погълнат и подритван изцяло от Времето, което вечно гладно се устреми към следващата съзряна жертва, която не подозираше пъклените му планове. 

 Мен вече ме нямаше!

Бях разнесен от вятъра, който си играеше на свобода. Уви Времето следеше, контролираше и него с поглед! От време на време се усмихваше, кашляше, правеше бели. Имаше защо! Единствено и само, то бе, свободно! То определяше, грабеше и мамеше... А човекът песъчинка, носен от вятъра контролиран от Времето се мислеше за Бог, а всъщност бе, едно голямо НИЩО! Или ЗЛО, което стои на пътя на Времето и дебне, дебне своя шанс... Докога? Никой или само Времето знае и затова свободно диша и нехае!

В.Софин

Тъжна любов

Към мен днес превзета от тъга,

любовта с носталгия поглежда.

Търси в плачещата ми, душа,

дъга, която да роди надежда!

Видя ли на сън розова мечта,

с усмивка в сърцето да се влее,

усещам биещ, пулса на нощта,

който сред звезди живее!

В.СОФИН

Шамарът на Природата

Учудващо е как политиката провеждана от държавите в света, среща сериозна опозиция в лицето на майката Природа.

Усетила всекидневното пренебрежение от страна на хората, Природата обидена, бясна се втурва в отмъщение.

Когато забравим кои сме,Природата не прекъснато ни припомня, защо сме и накъде сме кривнали от правия път.

Времето остава намръщено и неуслужливо, когато му се нарушат правата!

Природата знае безброй трикове за възстановяване на живота, докато човек се опитва да и подражава само с няколко.

Посегнем ли с алчни ръце да грабим насилствено нарушавайки чувствата и, Природата си отмъщава доказвайки нищожността на нашите вяли действия.

Докато мозъкът на човек все още не е  пресъхнал, споменът неумолим и неуловим винаги се връща към, младостта, която кара сърцето да бие по силно от чувството за остаряване.

В.Софин