петък, 30 ноември 2018 г.

Апетитът идва с яденето!


        Хубаво е да си гладен. Хубаво, но когато съм почнал да пиша есе и думите ги няма, защото са си позволили да празнуват някъде на друга писателска трапеза, издивявам.
Колкото и да насилвам и мъча почеркът си, изографисвайки го, сякаш е икона върху белия лист, не се получава.... Просто съм забравил да потърся от запаса, скрит в книгите. Е, от речника, разбира се, но питам се защо ми е да плагиатствам, като Природата отвън ми е дала всичко наготово. Хващай небосклона, пипвай розите, кради от боровите иглички ако искаш...
Да но...
Апетит за писане имам, но думи с които да изям листа, нямам!
Отново съм в началото! А ми се яде, та ми се плаче. Не устоях! Хапнах две стихотворения на приятели, разказ на друг, и част от исторически роман за България.
Устата  ми пресъхна! Толкова емоции, толкова духовна храна!
Да но...
Апетит за писане имам, но отново нямам думи, с които да изям за десерт, моя бял лист. Той ме гледа в очакване, а аз вместо да облекча тревогите му, се заплесвам с котарака Тошко прострял се като перде за сушене пред камината. Грее тя и не само грее. Храни се с дървата, които в това студено ноемврийско време внасям отвън.
Дали пък да не пийна, някоя емоция с чая? Конячец, който сгрява изстинали мисли...
Сипвам, гълтам и съм почти готов да почна есето си. Оформило се донякъде в мозъка ми, и плаче, иска да изскочи. Защо да го притеснявам!
Нека реве на листа, стига да не го разложи от прекалено капнали сълзи... Не сълзи а думи, които идват задъхани, объркани и непоколебими...
Скачат те, и се хранят с листа! Като гледам вече почти са го изяли. В миг се сепвам. Ами аз!?
Къде избяга моята храна? Не аз, а листът бял е заситен.
Апетитът идва с яденето! Вярно! Но, аз съм гладен и си оставам все така,без думи!!!
В.Софин  Бъзик или Есе, което иска да яде!

сряда, 28 ноември 2018 г.

Гасне сърцето...

                                                                Гасне сърцето
    Звездите се раждат! Изгряват... Блестят! Полека, лека пламъкът им след време угасва!
Частица от сърцето, която светеше и в моето, вече я няма!
    На пръв поглед всичко си върви нормално. Отвън вали сняг, бавно снежинките танцуват, своя последен танц. Някои бързат, други подемани от лек ветрец, играят! Животът идва като сън и си отива, когато си поиска. Бягат дните, нижат се месеците!  Годините натежават. Спомените също.
Кой какво казал... Кой какво споделил... Всичко се разпадна! Мислите търсят изход! Няма такъв!
Нима е нужно да се бяга от живота!? Да летим като снежинките отвън, да танцуваме и накрая да се стопим на пътя... Нашият последен път от който няма завръщане...
  Всичко тече, минава като река... да но, сърцето на всеки от нас гасне всеки път, когато си отиде завинаги приятел. Свещите му намаляват. Някога в пълен комплект, днес уви все по малко. Боли! Но не от студа отвън... Спомените проникват, бодат душата!
Няма го, макар гласът му да звучи все още в ушите ми. Чувам и другите, които отдавна ги няма!
Миналата година, тази също... Нима съдбата няма жал!?
Едва ли!
Последно сбогом и прощавайте!!!
Зеленият път по който сте поели и от който няма връщане, нека бъде лек!
В памет на всички приятели, които вече не са сред нас!
В.Софин  

вторник, 27 ноември 2018 г.

Минали години...

Когато годините са минали
и загарът на младостта изтлял,
ще усетим дните си изстинали
и въпросът в нас, отдавна наболял!

Защо в живота тегне мъка,
и истината често е измамна?
Кому е нужна, любовната разлъка,
и всяка връзка ли е срамна?

Отдавна миналото не приказва
за остарели сладки времена...
Трудно му е, но тонът си запазва,
за  бъдещата никнала, цена!
В.Софин 

Вятър работа!

     Не го харесвам! Какво говоря... Не го обичам! Върви го стигни, ако можеш! Едва ли...
Няма начин!  Вятър работа!
Мързелива сутрин примесена с лек ноемврийски дъждец. Дали пък не съм го сънувал? Едва ли...
   Все пак погледа ми спира, Чадър чешма в Самоков.  Вървя леко подгизнал с надежда... Уви! На пътя изхвърлен, изтъркан, билет от държавната лотария. По нататък същото. Чест им правят обелки хвърлени отстрани на пейките от натурален сок и други нещица, казвам нещица, на които мястото не е там...
Може би!
Ще ме опровергаят някои минали от там!
Може би!
Да, но нещата са такива!!!
Спирам пред Лафка. Не за билет! Никога! Да но пред мен хората с интерес са се наредили за такъв.
Чакам за календарчета. Защо пък ми са, да ме пита човек!?
  Глътка въздух, свежест в едно общество подложено на „ВЯТЪР“. Духа той! Всеки бърчи нос. Всеки киха! Едни пари, които дават в задължения, други щастливо са прибрани от алчна ръка...
Да!!! Животът си върви. Духа вятърът! Проветриво!
Мръзнем!!! Душите вече са скапани...
Усмивките обезличени.... Човекът снизен в насекомо, пълзи в отчаяние!
Нима? Демокрацията онази, донесла вятъра на промяната, е умряла...
Нима? А може би, не е родена още? Кой пък ще и даде глътка въздух? За тях, за пенсионерите, болните, които са работили... Които са дали силите си за едно общество отхвърлило ги днес!
Нима?
Различия много... Всеки е прав! Но не всеки бърка в контейнер за коричка хляб... Не всеки се усмихва истински, нали!?
  Вървя отнесен! Все пак е есен! Погледът ми спира, билет от лотарията, който отнема надеждата за хляб! Отнема защото, няма работа, няма живот... Има омраза, която обезличава хората... Обезличава защото някога думата човек, звучеше гордо... Да звучеше! Днес чувствата са станали излишни. Всеки сам се оправя с вятъра! А духа той! Духа, но не знае, че всяко начало, има и край... Има! Природата, а не политиката създава живота за всички нас!
 Корените, здравите корени на семейството, днес са почти изскубнати. Време е приятели.... Време е, да ги засадим отново! Без омраза, а в полза на родината... За България, която е доказала, че може!  Духа вятър студен омразен, време е да се обърне!!!
В.Софин 

понеделник, 26 ноември 2018 г.

Други дните...!

Когато дойдат тъжни дните
и Времето убито занемее,
ще усетим как стичат се сълзите
за човека, който вече не живее...!

Докато мъката печално давим
ще видим горе някъде в небето,
Звезда, която няма да забравим –
Звезда, останала за нас в сърцето!

Когато дойдат други дните
и Времето с Природата се слее,
ще се стопят пресъхнали сълзите
на човека, който трябва да живее!
В.Софин 

неделя, 25 ноември 2018 г.

Мисли за живота


Писателят се храни с думи. Художникът с нюанси, а артистът с любовта на публиката!
Певецът вае на сцената думите с привлекателни тонове, а ваятелят вгражда сърцето си във фигурата, която прави!
Политикът  използва чар за да привлече публика. Когато това му се удаде, значи е спечелил изборите. Не само с пари, а и с талант, който не достига на опонентите му.
Добрият търговец умее да продаде и себе си, когато се наложи да измъкне и последните пари на купувача.
Адвокатът изучил паяжината знае, кога да хване мухата си!
Учителят колкото и да се раздава, колкото и да дава от себе си, винаги ще бъде непризнат от хората без образование!
Жената се храни с любовни думи, които радват душата и на дете!
Мъжът, който иска светът да бъде на колене, не се колебае пред нищо! Днес повечето мъже се крият зад жените си!
Щастието  е относително! Може да го има, ако го създадем заедно, но може, да го няма въпреки парите събрани с машинации от нас в джоба, който трепери от страх, да не пусне чужда ръка в него!
Не всеки, който се храни с думи е гладен! Не всеки се радва на нюансите създадени от Природата. Не всеки, пее това, което иска! Не всеки върши приятното!
Всеки обича!!! Може майка си от детството, жената и любимия до себе си... Всеки!
Но не всеки остава верен на себе си! Времето тласка всеки нас, напред!  Но не всеки постига мечтата си! Не става дума за пари, които често нищят джоба ни.
ЧУВСТВАТА идват и си отиват изпепелени! Остават вечни спомените, които умират с нас едва накрая...
Когато се научим да ценим труда на другия до нас, едва тогава ще постигнем истинското щастие! Не за друго, а защото ще разберем, че не сме сами и че на някой му пука за света...
За света, който още има какво да каже! Дали обаче, ще му се позволи да бъде част от хармонията, Човек, Природа и Любов... Времето само, то знае!
В.Софин  


четвъртък, 22 ноември 2018 г.

Ти помниш ли!?


Ти помниш ли,
мечтите през годините?
И онзи сладкият копнеж
за щастието по градините!

Двама с теб объркани тогава
опиянени в крехка младост
правехме любов със вяра!
А сега прокудени и в старост
дъвчем, опечалени кяра,
жигосан от времето без жалост...!

Ти помниш ли,
когато надникнеше смирено
вечерта загадъчно на двора,
който радваше ни, откровено
с целувките направени под бора!?

Уви!!!

Сега съвсем без жалост
ближем тежките си рани -
отминалата наша младост,
изгубената обща радост
изобщо днес, не иска да ни храни...!
В.Софин 

сряда, 21 ноември 2018 г.

Дразни ме...

-В този живот най-ме дразни...
-Жената?
-Не!
-Здравната система?
-Не!
-Политиката на страната?
-Също не!
-Шефът тогава!?
-Не позна!
-Какво тогава? Любовницата, която нямаш!?
-РЕКЛАМАТА!!!
-И защо?
-Защото е само реклама, но не и истина...
Вместо позитивни активи, тя си позволява да предлага как да ги вземе с хитрост от мен!
А това, Вуте, няма как да се обича, нали?
В.Софин

вторник, 20 ноември 2018 г.

Обграден с "хора"!

    Беше  се обградил с хора. Поне той мислеше така. Вместо това, змии съскащи пълзяха около него. Всяка една с различна отрова дебнеше непрекъснато действията му. Очакваше грешките му...
Когато естествено те не закъсняха, змиите станаха богати. Някои от тях дори се размечтаха! Станаха упорити, постоянни като въшки.
Дебнеха непрекъснато сгоден момент за да хапят.
  Уж хора добри. Отзивчиви, работещи умело, платени... Но алчни безкрайно и непоколебими в исканията си и желанията. Техните желания, не на мравките, които слабо хапят за да се нахранят!
Изгубили облика си човешкото, змиите в системата изяждаха всичко по пътя си! Не даваха шанс никому... нито път, нов по-който да се тръгне. Важното беше, а и днес истински важното за тях остават, единствено парите, а щом има пари има и власт. Какво тук значи някаква си личност!?
   Беше се обградил с хора! Беше... Но, човешкото свършва там, където почва алчността!
Змии, които хапят в гръб изненадващо и непоколебимо...
Ех народе мой, докъде стигна падението на душите и къде избяга спасението, което обещаха!?
В.Софин 

Неудобният врат


                                                              
        Завиждам им на тези хора... На тяхната сила, целеустременост. Готови да те удавят в капка вода... Да те смачкат като мравка срещната на пътя; да те лепнат като плюнка на стъклото на прозорец; да унищожат словото ти, сякаш никога не го е имало....
А то говори, приказва! То диша учестено.... То иска! Търси! Открива!
И затова е неудобно, защото е истинско. А истинските хубави неща са забранени за казване. Не за друго, а защото обидените винаги ще мечтаят само за едно: „Въже стегнато на неудобния врат, позволил си да ползва неудобната истина на всеослушание....“
В.Софин

Евала на системата, брат!

  - Убаво нещо това системата брат! Убаво! –похвалил  управляващата коалиция, Генко.
-Да бе... Ами пенсиите, ами заплатите, цените? –оспорил веднага казаното,  Чунчо, братът.
-Да ама, ако не беше системата у болницата, бях си пътник...!
-Да ама... –промецал Чунчо.
-Никакво ама! Ако не беше тя, днес немаше да съм кмет и да ти казвам кво да праиш!
-Да ама... –опитал отново да мецне, Чунчо.
-Нема такова, ама! Има система. Даваш рушвет, печелиш! Зяеш на площада, гълташ въздух...!
-Да, но...
-Никакво, но! Ако не беше системата, немаше да ме има и мен, Генко...
-Оти? –попитал плахо очакващ прекъсване, Чунчо.
-Оти си прост, затова! Мене системата ме е създала, та ти ли брат ми, мене ще бутнеш!?  По скоро аз бих те разнесъл на площадо с бой...
-Къде?
-Където ти е мястото... На топло у затворо... Там!
-Ами бандитите дето се разхождат на свобода...?
-Они са направили правилнио избор. Със системата са заедно, крадат лежат за кокошарство и толкоз... Но вие, вие брат ми сте истинската опасност... Току виж трекнало ви, да изградите ваша система, а такова нещо нашата милата с бонуси, добре  направена, изпитана, не дава...!
В.Софин  

Внимавай!!!


      Девизът на шефа: „Внимавай пред кого и какво вадиш!“- стигна и до мен.
Извадих пет лева за гражданска застраховка, не стигнаха. Поискаха ми десет.
Опитах да покажа пари за бензин, не стигнаха и за километър...
Изкарах недоволните на площада. Закопчаха ме за интерес от моя страна!
Развеселих колежка с майтап.  Обиди се.
Купих на жената къса рокля и бельо заслужаващо, облечено само моя поглед. После чух: „За коя лигла си го взел?“
Усмихнах отчаян! Каза ми, че преди се е чувствал по истински в нещастието си.
Ощипах комшийката само с два пръста. Осъди ме за цяла ръка.
Доказах на нивата, че съм работен. Извадих мотика, която се счупи на втория удар. Сушата не ми прости!
Нарисувах с думи системата. Тя ми се отплати като се опита да спре слово излиянията ми във фейсбука.
Пробвах на работа, да направя сам кафето си... Не ми позволиха. Нарушил съм правилата.
Извадих на показ лицемерието си! Беше одобрено като някои, казвам личности, ме изтриха успешно от приятели.
Осъдих системата, която не ми даваше право да дишам! Сега съм спокоен! Дадоха ми противогаз, без право на обдишване!
 Но всеки знае! Каквото  и да кажа, шефът все е прав! Кривият съм, не аз, а системата, която убива човещината у всеки, който някога се е чувствал, човек...
В.Софин

неделя, 18 ноември 2018 г.

Роза през ноември!

Забравила студено бремето
в което липсва зимна киша,
открила път през времето -
Розата през ноември, диша!

Ароматът гълта въздух, цял.
цветовете жадни са за пролет.
Ухае жълт и нежно бял,
червеният пък мами с поглед!

Нескрита, свободна и без ниша,
когато с красота притиска
през ноември розата въздиша
в сърцето, което винаги я иска!  
В.Софин  

петък, 16 ноември 2018 г.

Нужната вакса!

В живота ни е нужно да улучим правилната вакса, за да можем да се плъзнем и наместим по лесно в него!
Без вакса, няма победа! А когато тя пързаля обединена и в двете ски, няма начин да липсва победа!
.......................................
Не искаше да бъде плячка лесна –
Шаран отказа, кука с блесна!
.............................
Не му харесваше да бъде въшка –
предпочиташе, някъде да бъде, дръжка!
...................................
В пълна скука
с хъс и без наука,
цяла нощ, го чука...
През нощта дъждът,
ухажваше улука!
..........................
       ГУГУТКА!
Молбата беше чута-
предложи и свободен скута...
Не за друго!
Когато бъде в скука,
с нежност да му гука!
.........................
Молбите нейни, бяха чути –
видял дантелени гащите изути –
мъжът психически се срути!
В.Софин  

Телефонен звън!

                                                                       
     Звъни телефон. Оглеждам се. Оказва се моят. Вдигам!
-Ало, предлагаме ви господине обувки за зимата съвсем евтино. При това са толкова здрави, че ще ги носите, две години...
-Благодаря! Имам си ботуши! –отсвирвам фирмата и затварям. Тъкмо да полегна отново звън.
- Да! –промецвам недоволно.
-Вижте! Това не е агитация, но е много важно да гласувате доверие на гербовата марка! Нямате избор!
Опарен, затварям телефона и докато си мисля, че всичко е приключило, звън!
-Ало! Не се обиждайте, но ние и само ние, розовите ще оправим държавата! Гласувайте...
По нататък не чух защото, изключих леко изнервен телефона и тъкмо да полегна, когато звън отново...
-Ало! Бъдете добър и пуснете вота си за нас, зелените! Ние ще оправим горите! Ще изкореним...
Тука отново затварям отегчен и тъкмо, да усетя вкуса на леглото, когато... Звън!
-Да, моля! –отзовавам се любезен аз.
-Не вие! Ние се молим да бъдете разумен като гласувате за нас!
-Кои сте вие?
-Жълтите... –чува се тих отговор.
-А, не с лудите отдавна съм приключил... –чувам се да казвам докато затварям линията.
Но не ми било писано да си легна. Отново отровен звън.
-Какво пък сега! – рева съвсем изкаран от релси. Чувам в отговор:
-Не сега, а веднага на момента!
-Какво?
-Имате неизплатен заем, на който е изтекъл срокът. Ако не се явите...
Из перкал от нерви, затварям телефона, за сетен път.
Да, ама не... Отново звън.
А бе! Що не ви... –чувам се да казвам, докато скубя жицата и изхвърлям негово величество телефонът смутител на улицата, където преминаващ мургавеляк го прибира почти разреван от щастие.
Но щастливият съм аз, защото съм се отървал... Поне така мисля. Лягам! Звън!
-Кой по дяволите!?
Сещам се. Звънецът на вратата.
Отварям. На прага усмихнат, стои неизвестен индивид, който иска да ме приобщи към сектата си.
-А бе... Няма нужда! –гоня го аз и бързам да изтръгна жиците на звънеца. После леко отегчен се оттеглям към леглото. Да но, уви! Не ми било писано!
Някой откачен, тропа по вратата сякаш е негова. Слизам с пушка в ръка.
-Ей сега...  Изчакай! Сега те гръмвам за секунда...
Отварям. На прага се материализира моята тъща, чиито кюнци на запалената и камина, били паднали. Трябвало някой... Е трябвало! Кой друг, ако не аз!
Дали пък да не се гръмна! –минава безумна мисъл в главата ми. Не! Ще оставя на полицията да свърши, мръсната работа. Довечера на протеста, ще видят те... Ще видят, докато не усетя яростните им куршуми в едно сърце, което не знае да мълчи!
В.Софин 

Кога съм станал "ЛИЦЕ"!?

       Докато се движа по коридора на сградата, където работя погледа ми спира надпис на аптечката за медицинска помощ: „Отговорно лице“. Отдолу се мъдри моето скромно име.
Виж ти, мисля си, името ми е тука, а лицето го няма! Затова реших! Щом като толкова е нужно лицето ми, защо пък да не го дам.
 За да осъществя исканото, отивам на фотограф. Правя намръщена снимка на лицето си и после го залепвам  на стената срещу аптечката. Отдъхнах си! Сигурен пазач, моето немигащо и строго лице! Вече се чувствам неимоверно спокоен, не за друго, а защото сега знам, че без моето знание никой от колектива няма да посмее да си позволи, и аспирин без мое знание...
В.Софин 

четвъртък, 15 ноември 2018 г.

Любовен амок

Виж как мигат звездите!
Луната не мисли за сън.
Ела със мене в мечтите,
с целувки, любима, отвън!

Чуй как пеят щурците!
Светулки се палят от страст.
Мълчат срамежливо скалите-
сенки се крият във храст!

Вятърът шепне в листата.
Шуми наблизо, буен поток.
А ние, чакаме с тебе зората –
двама в любовен амок!
В.Софин  

вторник, 13 ноември 2018 г.

Ритъм в две тела

        Без да искам дочух как скърцаше ритъма в две тела.  Едното по младото даваше всичко от себе си. Стараеше се...  Гълташе! Уви другото плачеше от яд и напрежение.
-Пийни една вода старче, да прокараш! Не скърцай със зъби! –обади се насмешливо младокът, който беше влязъл в ритъма на кръчмата и пиеше там, безгрижен уиски, докато старият броеше последните стотинки от джоба си, за петдесет грама, ракия и така му се ревеше, че напрежението извираше като пот на челото му.
В.Софин  

Когато...

Когато магията за почерпка, случеше -
комшията на пиене, ме учеше!
...............
Когато жената любеше,
времето постоянно, 
самостоятелно се губеше!
........................
Когато алкохолът траеше -
чашата сама се празнеше!
.................................
Когато политикът мамеше,
Държавата редовно, крадеше!
................................
Когато стачки имаше,
някой комисионна взимаше!
..............................
Когато на работа се пееше,
денят самостоятелно се смееше!
.....................................
Когато рибата се ловеше,
всеки да я лъже, можеше!
.................................
Когато животът ровеше,
да замирише на мърша, можеше!
.............................
Когато работа без заплата вършеше,
сълзите често, гладен бършеше!
................................
Когато има няколко когато,
съществува някъде и злато,
което с дяволче познато,
всеки алчен, пада в блато!
В.СОФИН  

понеделник, 12 ноември 2018 г.

Предложението!

       Беше се подготвил предварително.Нищо не оставяше на сляпата случайност.
Облечен с костюм на конте, с роза бодната отпред в малкото джобче на сакото му, мъжът проникна в залата безпрепятствено. Детекторите за защита не отчетоха нищо фрапиращо.
  Когато речта започна всички в залата бяха насядали. Дори се оказа, че са пуснали успешно сензорите си , ушите с които улавяха и най-малкия звук.
   Мъжът бавно с театрален жест разкопча сакото си. Никой не забеляза действията му. Или почти никой... Само ораторката на трибуната, чиито кафяви очи се разшириха неимоверно много.
   Мъжът решително поднесе изненадата за вечерта като извади...   Не пистолет направен от специална пластмаса, който детекторите не улавят, а най-обикновена украсено с копче, малка кутийка.
   В този момент погледите в залата рязко се отклониха към него. Повечето хора, премигнаха учудено.  Мъжът чието име никой не спомена после в медиите, и който до този момент седеше в края на първия ред стана, и  спокойно се отправи към ораторката, която беше занемяла.     Охраната в залата се опита да реагира в защита на жената зад катедрата. Оказа се прекалено късно.
 Мъжът чието име така и никой не узна, вместо да сложи край на мъките на примирилата се вече жертва, падна на коляно пред нея, и задейства с пръстите си копчето на вече извадената кутийка.
 Очакваният взрив от всички следящи ставащото, така и не  прозвуча. В притихналата от напрежение зала, никой не пострада. Или почти никой... Само ораторката, която се окичи с изящен годежен пръстен, който прие в знак на вярност и обич от мъжът, предложил не само в краката и сърцето си, но и розата, която измъкна с театрален жест на опитен артист от малкия джоб  на барнатия, взет под наем специално за случая, костюм на конте.
В.Софин  

Обещанието!

     Секунда прицелване... Секунда колебание... Секунда за навеждане...
Две секунди, подпис!
И едно безкрайно повтарящо се през годините, тържествено обещание:
-Не знам, защо забравих скъпа! Но като се замисля... Винаги ще те обичам!
В.Софин  

неделя, 11 ноември 2018 г.

Напредък

     Напредваше... В понеделник, беше само на гола вода.
Вторникът го изненада мама, с шише лимонада.
Срядата пристигна не подготвена с мляко на закуска, която уличната котка, кусна.
Четвъртъкът го удари през просото с бира в квартирата на Мира.
Денят на майстора петък, погъделичка егото му с ракия от приятел.
Съботата видя върховете близки. Не за друго, беше черпен с уиски.
УВИ!
 Неделята не му донесе нужната почивка. Ферментиралата каша, не трябваше да чака, казанът сам да свърши работата си. Наложи се да свари сам ракията без чужда помощ. При това не той  дегустира "каменарката", а жена му, която беше в почивка.
В.Софин 

Убий ме с устни...

Грабни ме в сърцето си...!
Мислите ми тъжни разбий!
Остани при мен където си!
Любовно, докрай ме изпий!

Убий ме с нежните си устни!
Сладко целувай безкрай!
Оседлай дните  мои пусти,
докато потъвам в твоя рай!
В.Софин


събота, 10 ноември 2018 г.

Ръката на писателя

     Вървях унесен. Жега! Мозъкът ми намерил смелост, скочил и се разтекъл на тротоара.  Въпреки това видях мислите си, да скучаят в близката канавка...
   Внезапен повей на вятъра, изкара на показ черни облаци. Заваля!
  Уплашен от влагата мозъкът се приюти на сухо в черепната кутия. Мислите усетили студ, успешно се наместиха, и те на топло.
Всичко изглеждаше наред. Изглеждаше до онзи сюблимен момент, когато мозъкът бодна мислите и те родиха разказ от ръката на писателя, която  търсеше начин, да се сгрее с писане в студения, неочаквано появил се ден.
В.Софин  

петък, 9 ноември 2018 г.

Ноемврийска роза


Забравила студено бремето
в което липсва зимна киша,
открила път през времето -
Розата през ноември, диша!
В.Софин

вторник, 6 ноември 2018 г.

В края на часа!

    Въпреки монологът, който използва в своя защита, той се усети притеснен. Опита не само с азбуката. Показа се артист, докато размахваше въодушевено ръце в обяснения. Дори се усмихна благоразположено. Уверено кимна с глава.
  И тъкмо да се поклони очаквайки овации, когато нечакано от очите му две бистри кладенчета, бликнаха сълзи от напрежение.
Шестото му чувство появило се внезапно, говореше за провал. Изпуснал беше нещо. Но какво?
Докато се мъчеше да проследи изпуснатата мисъл, докато търсеше спасение и секундите летяха безметежно, прозвуча ласкав гласът на учителката по български език, до него:
-Коя буква забрави да кажеш, Иванчо?
-Знам ли!? –вдигна рамене в почуда Иван.
-Ами... твоята буква, не се ли сещаш, коя е...?
-М-м! Мисля си за „М“! Защото започва с „мама“...!
-Ами...! Твоето име?
-Какво за него? –поти се първокласникът Иван и дори се осмелява да чеше по розовялото си от срам ухо.
-С коя буква започва името ти? –търпеливо учителката продължава да нищи Иванчо, очаквайки правилният отговор.
-„И“ –май беше!
-Точно така Иванчо? Браво! –хвали го учителката.
-Знаех си, че нещо съм пропуснал... –облекчен от похвалата Иван изтрива сълзите си и дори намира време да се усмихне, защото точно тогава именно прозвучава гласът на спасението – звънецът, който благоразположен оповестява, края на часът по български език.
В.Софин  

събота, 3 ноември 2018 г.

Оплакване съдбата

Копнеех за жена разбрана
сутрин да ме буди, блага!
Вместо туй, тя бе видяна,
при съсед, креватът да разтяга!

Копнеех за пари събрани,
вечер да се къпя със банкноти!
Вместо туй с цървулите съдрани,
бранех чужди, краднати имоти!

Копнеех през лятото почивка,
женските  очи да хаквам...
Вместо туй сега с ракия пивка,
в кръчма, орисията оплаквам!
В.Софин  

петък, 2 ноември 2018 г.

Игра на котка и мишка

     Докато ние тръпнем през годината в очакване на инвентаризация и ревизорът изгаря от нетърпение да ни улови като котарак, мишка. И когато времето неминуемо пристъпи доволно и шикалкавенето нашето, стане излишно, броим притеснени и секундите минаващи извънредно бавно, почти мързеливо, докато ни разлистват, лист по лист.
     Негово височество ревизорът гледа в нас втренчено и следи всяко наше излишно действие. Очаква с радост да се провалим и паднем в подготвения от него, капан. Неминуемо щастлив ще се почувства той, ако успее да ни стъпче в калта. Виждайки плахия ни поглед, ревизорът напада. Влиза в склада ниско приведен, не за да се поклони на нас, а да избегне гредите, които дебнат ухиленото му лисо теме. Притеснени ние също се опитваме да избегнем предупреждението, но нас не ни се удава и на челото, нашето срещнало удар, се появява цицина. Докато я разтриваме ругаейки съдбата, ревизорът улавя това като първи признак, който му говори, че вече сме затънали до шия в блатото. Той е сигурен вече, че има нещо нередно в склада и ни почва. Чете на висок глас списъка с малотрайните активи и ни следи готов да ни захапе. Спокойни ние, показваме...
-Къде е тирбушонът? – пита ревизорът и предизвиквайки отговор добавя:
-Само не ми казвайте, че и той се намира на тавана?
-Тук е! –чуваме се да кажем съобщавайки новината в ушите ревизорови. Спокойно сякаш ние държим асото вадим като факири скрит зад кашон с надпис търсеният тирбушон.
-Това добре! –съгласява се височеството. –Дай сега да видим къде криете чашите!
-Чаши като чаши...-мърморим ние шегувайки се, но номерът ни не минава.
-Тука в тази позиция гледам, че липсват шест ракиени чаши... –казва с щастлива физиономия на котарак уловил мишка ревизорът и ни гледа с изпепеляващ поглед.
-Хайде де! –обиждаме се ние. -Тука са всички!
-Няма начин да са всички, защото ги изкарвам с шест по-малко.
-Явно някой ги е изпил заедно с ракията! –казваме ние с усмивка на мишка със самочувствие, но все пак разколебани броим кутиите само да се уверим в истината, която съобщаваме с облекчение:
-Точно шейсет и шест!
-Няма начин! Шейсет! –спори ревизорът
-Единадесет кутии по шест чаши, прави шейсет и шест! –чуваме се да казваме и гледаме почти немигащо в очите ревизорови.
Естествено и те зяпат почти готови да ни удавят в орбитите си, но след ново преброяване се успокояват. Все пак макар и височество чуваме думата:
-Извинявайте!
Хубаво! Да но ние вече сме хлъзнати по нанадолнището и бележките с надписаните кашони по тях издават нашата родена вече уплаха. Чуваме се все пак да кажем:
-Дайте сега да минем към дълготрайните активи!
Негово височество ревизорът, който ни гледа изпитателно право в обляното от пот лице почва за наша изненада отново с малотрайните активи.
В първият момент ние не се усещаме и аха да се издъним показвайки отново чаши, чинии, пепелници и други такива, когато зацепваме:
-Ама това нали току що го минахме? –казваме почти разплакани от напрежението създало ситуацията.
-Извинявайте! –прозвучава объркан гласът на ревизорът и той ни казва почти успокоително:
-То списъкът с дълготрайните активи бил отдолу...
И мъчението ни отново продължава.
Компютри, монитори, прахосмукачки, и естествено ревизорови закачки.
-Слава Богу! –въздъхваме ние облекчени, когато всичко минава по мед и масло.
Не така обаче мисли ревизорът, който не изпуска от поглед всяко наше неволно действие, струващо му се подозрително.
 Най- после гладът притиснал и неговият стомах, успява да бъде облекчен с обяд, който готвачът му поднася за унищожение. Временно положението е спасено.
Но когато негово височество ревизорът се оригне доволен и сит, ние вече се чувстваме притеснени. Има защо! Дъвкането от негова страна започва отново.
-Защо ли виждам къси пердетата в ресторанта! –съобщава доволен тази вест на притихналите готови за убиване, сервитьорки.
-Къде са лавиците? –тормози бармана на работното му място.
Все въпроси на които се искат, точни отговори. Без запъване, почесване и време за размисъл. Току виж като учител хванал ученик с ненаучен урок. Усещаме как двойките се сипят в бележника ни, който още не сме дали.
След два часа на пот и дъвкани отговори ревизорът цъфва като лале в ски-гардероба.
-Къде са обувките? Защо са толкова много? А защо не и малко? –казва той и зяпа в нещастната ни физиономия. Нашето душевно равновесие вече е разклатено. Унищожено почти, защото се чуваме да кажем:
-Да ама...
Тука ревизорът добил крила от смелост ни прекъсва:
-Няма ама! Има ски обувки, автомати, щеки, шейни, бордове... Къде са?
-Нищо не сме отнесли вкъщи! –опитваме ние с усмивка да смекчим сконфузната ситуация, но номерът ни минава. Потта продължава да ни къпе. Има защо! Негово височество ревизорът иска да види, да подуши поотделно всяка различна марка ски и обувки за да се увери, че всичко е в изрядност.
Добре, че е наблизо винаги и на място шефът. Взима отръки нещата в които сме затънали до гуша като казва:
-Нощта е ваша! Щом не ви се спи, душете! Но хората ми са изморени от изминалия вече ден...
Явно думите проникват в мозъчните заспали центрове на ревизора, защото той се събужда временно и всичко идва в изправност.
Накрая за да видим в него победител, той отново ни хвърля подозрителен поглед с който явно дълбае дупка в душите ни.
         В игралната зала за малко да успее да доведе нещата до край. Тоест да ни разстреля до стената.
-Така както виждам на листа са записани пет бюра, а тук броим, три...Къде са?
-Ами... –почваме ние да размишляваме, но ревизорът взел ни на мушка ни прекъсва:
-Няма ама! Пет бюра, а са три... Как ще обясните това?
Объркани донякъде ние все пак включваме навреме преди да прозвучи последния изстрел от страна на ревизора:
-Инвентарните номера...
-Какво за тях? –пита с учудване ревизорът.
-Всяко бюро има отдолу такива....
-А виж! Така може! –съгласява се височеството, но по нас отново тече пот.
Нещата почти излезли от контрол влизат навреме в руслото си. Всичко е точно! Всичко преброено! Дори бракът е описан. Всички въздъхваме облекчени, но не и той, негово височество ревизорът, който на изпроводяк успява да ни закове с усмивка. Загадъчна, но подсказваща, че срещата ни временно е отложена. Отложена за следващата година, когато отново ще тече пот от нас и не само пот но и объркани обяснения радващи проверяващия, който естествено се чувства като котарак, а ние... ние просто сме мишките, които той с радост иска да преследва!
В.Софин