четвъртък, 28 февруари 2019 г.

Кокиче в снега


Блестиш, красиво си сега
със зелени братя под ръка...
Ухаеш смееш се в снега
в кого ли, търсиш любовта!?

Виждам в теб кокичето жена,
което днес цъфнало в света
с белоснежни крехки рамене
излъчва сияещата, чистота!

В походката ти, липсва суета
кършиш мило, тънката снага...
Живееш сякаш само си мечта
кокиче, смеещо се във снега!!!
В.Софин

Нови светове!!!



Гледам жаден в моите светове.
В тях виждам родени страхове
от написаните грешно стихове!

Усещам не простени грехове,
които радваха ме, бях дете...
Мечтаех, смел нямах страхове!
Дъгата цвете, виждах да плете!

В написаните грешно стихове
изградих с мъка нови светове,
където няма вече, страхове!
В.Софин  



сряда, 27 февруари 2019 г.

Капят сълзите...

Видях да капят сълзите...
Топли умираха за сън,
отронвани с тъга по дните
в които бях с баща ми вън!

Тогава зеленееше гората
цяла неотрязана докрай...
С него бяхме във зората
която къпеше се в май!!!

Следвах стъпките на татко
Пролетта ни даваше живот!
дишахме двама и за кратко,
щастието следвахме със ход!

Неустоимо капят сълзите
и не всичко, било е в сън.
Често мисля днес за дните
в които бях с баща ми вън!
В. Софин

вторник, 26 февруари 2019 г.

Услуга за услуга

                                                                          
          Веднъж Гюро заклал кокошка. Взел да я готви. Потърсил сол, но не намерил. Хрумнала му идея да вземе от Насо. Въоръжен с чаша празна в ръка, звъннал на вратата на комшията. Показал се Насо по потник, видял Гюро и започнал да мига учестено.
-Не мигай много сякаш си видял призрак, а сипвай тука у чашата сол!
-За какво? –опомнил се Насо.
-Как за какво бе! Кокошка готвя, а солта ми е свършила... Бакалина Крумчо е затворил вече и няма как да купя... Така, че не ми се мотай тука по потник, а давай солта! –направо издал заповед Гюро.
Да ама Насо, който бил вечно гладен вместо да хукне и да изпълни на секундата поръчката запитал:
-А ще ме почерпиш ли?
-Хм! Да те черпя, но нема какво...
-Как да нема Гюро... Нали кокошка готвиш?
-Ама ти от нея ли сакаш?
-Ами една супа ще ми дойде добре! Какво ще ми кажеш?
-А бе какво да ти кажа... Докато ние тука водим празни приказки супата дома ще изкипи!
-Добре де! Сега идвам. –хукнал Насо с взетата от Гюро чаша за сол.
-Е! Най-после! Докато коледарите се на коледуват, Коледата ще мине...
Щастливо намръщил вежди Гюро взел подадената му от Насо чаша със сол и се прибрал при супата си вкъщи.
Вече сготвена двамата с Гюровица хапвали, когато на вратата му се звъннало.
-А ти ли си! – възкликнал безкрайно учуден Гюро като видял Насо да стои щастливо усмихнат с празна паница пред вратата му. Какво сакаш бе серсем?
-От кокошката сакам! Ти ми обеща... Нали ти дадох сол , не помниш ли?
-А бе, я твоята сол не я ползвах, защото Гюровица като отворила вратата на долапа намерила в него скрит под захарта и брашното цял пакет от пущината... Кво се пулиш бе! Става въпрос, че е намерила сол. Разбра ли? Ей сега ти я връщам твоята...
-Ама нищо ли няма да ми дадеш Гюро? –проплакал вечно гладният Насо.
-Оти не! Ще ти дам бе! Знаеш Гюро не е скръндза...
-Ще даде! –обадила се и Гюровеца следяща гладния, шарещ поглед на Насо комшията.
След малко Гюро се показал на вратата, с пълен плик и му го пъхнал в ръцете с думите:
-Ето вземи!
Зарадвал се Насо и хвърлил любопитен поглед вътре в плика.
Изведнъж се опулил и устата му сякаш сама казала:
-Какво е това? 
-Как какво бе, Насо! Кокали за кучето. Нали имаш...
-А за мене?
-За тебе солта бе серсем! Ето ти на, връщам ти я цела и непокътната. – и с тия думи Гюро изсипал чашата със солта в празната паница, която Насо с надежда за супа, държал.
-Аман от такива съседи като тебе Насо... Човек да не ти посака нещо... Па при това само сол!
И докато комшията се чудел какво да каже, вратата хлопнала пред носа му и ароматът, който долавял с него изчезнал като с магическа пръчка. Останала само слюнката в устата на Насо, който я преглътнал. Прибирайки се в двора захапал кокал като искал да превари кучето. Но то не е вчерашно.. Скочило дръпнало плика от ръцете му и се скрило в колибата си.
 Насо отворил уста да изругае, но и кокалът, който бил захапал, изпаднал от нея. Така не успял да хапне нещо от кокошката, но поне имал късмет според Гюро, че е прибрал цяла, солта си.
В.Софин 

понеделник, 25 февруари 2019 г.

Как се казваш?

       Голямо е неудобството да бъдеш кръстен със странно и неподходящо име, което да те кара да излизаш извън кожата си от срам и проклинаш родителите, които освен, че са те създали са имали правото да те нарекат Чугун.
      Запознават ме:
-Антон! Може да ми викаш Тони, разбира се... –казва човекът и като вижда, че мълча като риба току що извадена на сушата, едва поглъщаща въздуха наоколо, пита изненадано:
-А ти как се казваш? Или си забравил, че трябва да се представиш!?
-А не! Просто ми е неудобно... –чувам се да казвам.
-Неудобно ти е да се представиш!! –Чуди се Антон или Тони както нареди да му казвам.
Намирам сили в себе си и кихам срещу него името:
-Чугун! Приятно ми е! Можеш да ми викаш, Чуги!
Антон се облещва срещу мене, сякаш му е влязла прашинка в окото и изведнъж бликва в невъздържан смях повтаряйки името ми бясно:
-Чугун! Чуги... Прекрасно!
Обиден и засрамен мълча беззащитен, оголил фронтовете отвсякъде, сякаш прегрешението на моите родители е мое... При първа възможност сменям името си. Но за да е близо до старото се записвам Стоман. Идва от Стомана и е по здраво от Чугуна.
След време срещам отново Тони, който като ме вижда още отдалеч прихва ухилен.
-А Чуги! Здравей Чуг!
Не се радвай! –прекъсвам го. –Смених името си...
-И как се казваш днес? –любопитството на Тони надделява над смеха му.
-Не е това, което си мислиш! Не се казвам Антон като тебе, а Стоман.
-Стоман!! –чуди се Тони. -Откъде ти хрумна.
-Така е за да е по близо до старото име. А и Стоманата е по яка от Чугуна, не мислиш ли?
Тони ме поглежда, задържа дъх и когато си помислих, че ще прихне в смях попита:
-И как ти викат сега на галено приятелите? Да не би, Стоманчо?
-Стомни! Казват ми Стомни...
-Стомни...! –ухили се Тони и продължи със Стомни, Стомни кой ще те запомни...
-Помисли малко! –прекъсвам го аз. Сто и Ман! Нещо да ти говори?
-Нищо! Освен, че си се прецакал.
-Така си и мислех. Името е Сто Мъже! Сто на български и Ман на немски...
-Интересно! –хлъцва Тони и отново избухва в смях.
Обиден, че не съм налучкал ваксата, решавам пак да сменя името си. След кратък задълбочен анализ и имена като Алуминий, Месинг  и Йод се спирам на Сплав. Хем да е близо до метала, хем да бъде интересно.
След време отново срещам на улицата Тони, който този път не избързва да ме поздрави с име, а направо ме запитва:
-Приятно ми е! Аз съм Тони, а ти приятелю как се казваш днес?
-Сплав!
-Моля!? Сега сигурно ти викат Сплави на галено.. Така ли е? –пита ме Тони и се вглежда в очите ми търсейки неизбежен отговор. За да не го измъчвам повече, изплюх камъчето срещу него.
-Сега съм Слав! Изпуска се буквата  "П" и на галено вече съм Слави Трифонов!
-Трифонов!? –блещи се в почуда Тони.
-Да като на водещия по телевизията. Нещо да кажеш или да се изсмееш!? –питам го аз и гледам, че иска да си тръгва.
-А нищо! Само респект братче! Респект!!!
Така успях да остана с това име. Но човек никога не знае какво му готви бъдещето нали!
Когато се ожених, съпругата ми не одобри имената ми и сега съм Чудомир! Хем запазвам първата буква от най-старото ми наименование, хем се боря за мир. Как да не го харесваш!! Как да не се дивиш!!! Красота!!! А и Тони занемя. При среща ми казва Чудо или Миро... Просто прекрасно, нали!?
В.Софин

неделя, 24 февруари 2019 г.

В Ливадово се уважават...

                                                         
   В наше село всички се познават. И затова се уважават...
Всеки се старае да помогне на съселяните с каквото може.
Насо видял зор докато правел нова ограда на двора си. Случайно или не, счупил дръжката на теслата. А му оставали само два пармака /дъски/ да закове. Какво да прави?
Решил да помоли най-близкият си комшия Гюро за помощ. Дето се вика, пръв брат в беда. Обяснил му положението с две думи. Гюро едва като се почесал замислен, после изплюл решението:
-Може! Но я ми дай десет лева и тогава я взимаш...!
-Защо? Нали после ще ти я върна!
-Ще я върнеш ти... Верно! Но мое да е със счупена дръжка. Знам те аз тебе какъв си левак. Давай парите или върви у железарията при Здравко, да си купиш нова!
Намусил се Насо, но като нямал изход извадил кесията си погледнал в нея вътре, каквото му е останало до заплата и казал:
-Имам двайсет лева нацело...
-Нищо! -отсякъл Гюро. -Давай ги!
-А ресто? –опитал се Насо да си иска половината от дадената сума.
-Ти какво, да не мислиш, че имам пари у мене за да ти върнем... Ако имах сега да съм в кръчмата при Весо, а не да разговарям с тебе тука...
-Добре де! Вземи ги! –подал Насо последният си двайсетак на Гюро и взел теслата от Гюро, който я донесъл с думите:
-Внимавай!!!
Само след някакви си двайсет минути Насо отново звъннал на звънеца на Гюро. Прозявайки се мощно съседът се показал и се подпрял на вратата.
-Ти какво бе...!? Не стига, че цел ден ковеш оградата отвънка, тропаш и не даваш да се спи. Тъкмо си бях полегнал следобед. Що сакаш сега? Нали ти дадох теслата!?
-Тъкмо я връщам! Свърших работа.
-Така значи, счупил си я и сега идваш да се оплакваш?
-Не! Здрава е... Ето виж? –И Насо подал теслата на Гюро.
-Добре! Много добре!! Сега можеш да си ходиш вече!
-А парите...?
-Какви пари сънуваш Насо!?
-Двайсетакът, който ти дадох като залог...
-Хайде бе! Залог изобщо не е имало.. Аз ти я дадох под наем човече... Под наем! Ясно!
-Хубаво! А рестото ми от десет лева, къде е?
-Ти да не си слънчасал бе Насо! Я ако имах десет лева...
-Знам! –прекъснал го Насо. Щеше да ги изпиеш в кръчмата на Весо, сигурно...
-Ето на... Видя ли? Знаеш положението ми, а просиш от мен бедният... Върви другаде да търсиш милостиня!
 След казаното с увереност, Гюро тръшнал вратата пред слисания нос на Насо, който постоял известно време невярващ в станалото. После замислен се почесал и като взел брадвата от дома си отишъл в гората за нова дръжка на теслата.
В.Софин 

Гюро кавалер

      Веднъж Гюро поканил дама за която знаел, че обича пийването на запой при Весо, кръчмаря.
Когато по наквасили главите и започнали да се оглеждат смутено, нашенецът от село Ливадово, решил да каже нещо за уважението. Дамата до него била по бърза от него и не му дала шанс да се обади:
-Ти кавалер ли си? –попитала го тя.
-Оти?
-Не оти, а кавалер ли си? – продължила да го работи, дамата.
-Мисла... Да! Кавалер съм!
-Тогава ще поръчаш още по една... Не, по две ракии! Разбра ли!
-Да! Чух! – казал Гюро и се опитал да се наложи с думите:
-А аз, мога ли да кажа нещо!?
-Може, но след като дадеш поръчката! –разрешила му мила, дамата.
 -Добре де! Нека е твоето. Весо, я сипи още по две ракии...!
-Идват! –чевръст в движенията си Весо не само успял да донесе навреме питиетата, но и да сипе в тях по малко вода.
-Казвай сега каквото имаш да казваш! –усмихнала се дамата докато отпивала от ракията в очакване да  чуе приятен комплимент за себе си. Вместо това от устата на Гюро от нашето село Ливадово, прозвучало:
-Ти мене уважаваш ли ме?
-Оти? – попитала дамата, хълцайки неистово от поетия алкохол.
-Не, оти! А уважаваш ли ме? –настоял за отговор Гюро.
-Да! Уважавам те! –намигнала дамата на Гюро, който запазил самообладание и отвърнал:
-Тогава скъпа, тогава мила... Да си дойдем на думата! Щом ме уважаваш, ти ще платиш сметката!
-Ама как може... –възмутила се дамата. Уж ти ме покани...
-Поканих те верно, но щом ти ме уважаваш, може да платиш сметката. Разрешавам ти!
-Нали беше кавалер, бе!  Къде избяга той!–изплезила език дамата срещу Гюро.
-Тука е пред тебе!!! –изрепчил се смел във вярата си Гюро.
-Ама нали обеща ти да черпиш, Гюро!? –не отстъпила дамата от решението си да тормози нашенецът от село Ливадово, който се усмихнал и казал смел:
-Аз да съм обещал! Аз!! Нещо ми се виждаш не само пияна, но изкукала... Аз само поръчвам. Друг плаща сметката. Днес беше твоят ред! Хайде със здраве, че дома ме чека работа! – наложил Гюро каскета на олисялата си глава и бързо се изсулил през вратата към вкъщи.
Дамата преглътнала от изненада. Пуснала няколко сълзи от яд.  Все пак и нейното портмоне също преглътнало изненадано, когато почувствало, че било изпразнено порядъчно бързо.
В.Софин

събота, 23 февруари 2019 г.

Два кичура немирни

Красиво люлеещи със ход
играеха на вятъра ефирни,
два кичура в коси немирни,
мечтаеха за сладкия живот!

С точки еднакво допирни
щастливо искаха любов.
Косите, в нощите мирни,
търсеха пристана си нов!!

Галени, докосвани от пръсти
във времето, което им изтича,
два кичура в коси немирни,
усетиха, че животът ги обича!!!
В. Софин

петък, 22 февруари 2019 г.

С умение!!!

       -Трябва да изпипам изречението! –мисли писател.
-Нужно е така да го изтипосам, че читателите да не разберат какво съм искал да кажа...
Правя го не за друго, а защото знам, че така ще има много въпроси... Със сигурност ще стане интересно!!! Поне за мен! Изречението де!!! Дето ще го пиша... Уф! Обърках се... Ще го изтипосам!
И защо ли!? Кажи го!
Няма забавление, без думи писани с умение!!!
В. Софин  

четвъртък, 21 февруари 2019 г.

Да ни е здрава политиката!

Да е жива и здрава политиката!
Тя храни и пои, мотиката!!!
...............................
Без труд буренясва през годината...
Да е здрава и красива, нивата!!!
..................................
Няма я вече, силна гората...
Шум вдига секира от махалата!!!
......................................
Навъдиха се днеска лисиците...
Всеки хитър се вре, все при политиците!
..................................
С мило политическо съпричастие
наблюдават се сценки на участие,
към вечното българско нещастие!
.............................
Прекалена здрава прокуратурата
Умна не застава пред амбразурата!
............................
Не забравяйте, че диша жива мафията!
Способна е да промени у нас и географията!!!
.........................
Навъдиха се днес химиците...
Умножават се продажбите на наркотиците!!!
..............................
Ей така убиха го за нищо,
но дали за държавата,бил е нещо!!!
..................................
Не издъхваща, а вечна обидата...
Достойно се пъчи, наедно с интригата!              
В.Софин 

сряда, 20 февруари 2019 г.

Кой съм аз?

                                                                            
       Прави са хората! Когато изгубим нещо, едва тогава се сещаме да го оценим.
 Изпуснах шестица от тотото, защото просто забравих, че трябва да пусна фиш навреме. Спечели друг!
Изгубих спечелени без труд, избори за кмет. Отново бях забравил да се впиша в листата и да дам очаквания подкуп.
Почти се виждах директор с влияние и много връзки. Забравил съм да подам молба навреме и дори парите закъсняха, които бях приготвил... Избраха друг!
Харесах си девойка за жена. Почти ми се получиха нещата, но уви не знаех, че съм бил женен вече.
Тъкмо театрално падах на колене пред избраницата си и се опитвах да и дам годежен пръстен, останал неизвестно и за мен откъде в джоба ми, когато моичката, законната долетя като ястреб и ме задърпа за ухото.
За момент изпитах чувството че, съм ученик. Дали пък наистина не бях такъв? Откъде ли ми мина тази мисъл и докато моичката се занимаваше с младата ми избраница, хукнах в най близкото училище. Влязох в първата стая и прилежно се настаних на последния чин.
Всички ме гледаха учудени. И аз разбира се и аз ги зяпах, учуден.
Докато се плезех на съучениците и хвърлях тебешир по тях, влезе учителят и като ме видя, хлъцна от изненада. И аз хлъцнах, защото в него познах някогашен мой съученик.
-Ти какво правиш тука? –попита ме той и аз нали съм ученик отговорих почти, веднага:
-Па знам ли!! Не съм ли ученик?
-Ха ха! –засмя се с подигравателен тон, учителят, мой съученик и приятел.
 Обидих се и излязох от клас като дете с наведена глава, потънал в срам. А като се замислих толкова много ми се искаше да бъда ученик Не ми се получиха нещата.
Докато вървях на улицата мислещ за всичко това, познах бащината стара и вечна за мене къща. Зарадвах се и се втурнах вътре без да чукам на вратата. Гледам непознати седнали на масата на майка ми се гощават. Учудени като ме видяха ме запитаха:
-Ти кой си бе!? И защо влизаш без да звъниш на вратата?
-Вие кои сте? –зададох им контра въпрос и им казах:
-Аз живея тука! А вие кои сте? Къде е татко? Къде е майка ми? И защо не ме посреща...?
Вместо да ми обяснят чуждите за мене хора настанили се в бащината къща, чух ги да говорят. Дори се смееха на нещо!
-Тоя трябва да е изперкал!
Звънят и приказват приглушено по телефона в стаята. Докато се чудех как да се осъзная, пристигна патрулна кола с двама нелюбезни към моята скромна личност, полицаи, които не забравиха да ме арестуват.
А като се замисля така ми се искаше да имам баща и майка! Явно съм ги загубил някъде във времето. Нищо не помня.
В полицейското управление ми поискаха карта за самоличност.
-Нямам! Имам само паспорт. –чух се да казвам и извадих за мое учудване, лична карта. В нея било написано къде живея. А живея ли въобще? –отново смущаваща мисъл за мене.
-Имаш ли джиесем? –попитаха ме отново блюстителите на реда.
Вдигнах рамене учудено:
-Знам ли?
Бръкнах в джоба и разбирам, че имам.
Обадиха  се у дома ми ,където явно живеех, а не знам и попитаха жена ми за информация.
Дочух отговора и, който ме озадачи:
-Изчакайте! След малко ще дойда да си го прибера, моя изкуфял старец!... Пак е забравил да си изпие хапчетата за деменция. Със сигурност е забравил и името си.
Чул това се опитвам да споря и казвам, че съм Антон.
Да но в личната ми карта, написано, Младен.
-Кой е Младен? –попитах полицаят. И чух, че съм аз А добре де, а откъде изникна... Антон!?
-Антон е синът ти! –обяснява тогава по джиесема съпругата ми.
Виж ти! Имал съм син без да подозирам това. Почувствах се щастлив но ме загриза съмнението, дали е малък или голям... Синът ми, де!! Откъде да знам! Явно съм изгубил разсъдъка , а някога имах... имах, ама не помня кога. Явно не съм го ценял и съм го изгубил като придобивка, която е имала тялото ми. А е трябвало, трябвало е да го пазя, но вече е прекалено късно!...
Видях се в огледалото на полицейската кола. Много съм изгубил. Имал съм младост, а съм я продал за старост!...
Някакъв неизвестен за мене старец,ме гледаше от огледалото и сълзите му течеха неспирно...
Устата ми сама се отвори и  ушите на стария човек, който явно бях аз, уловиха казаното:
-Кой съм аз?
Нямаше отговор. Или имаше. Младен. Но кой беше той!? Така и не си спомних повече нищо...
Вече ме бяха оценили! А пък аз за съжаление, бях изгубил всичко спечелено до момента. Пари, влияние и власт! Беден като църковна мишка се осъзнах в лудницата, където ме поливаха със студена вода. Уви! И тя не ми даде отговора който търсех.
-Кой бях аз! Бях!!! Сега съм никой... Дори за мен!
В.Софин

вторник, 19 февруари 2019 г.

Скромен човек

                                                                  
    У наше село Ливадово, кой го знае, и кой не, някъде горе по чукарите живеят скромни хора.
Най-скромен обаче е Гюро. Не продумва. Мълчи като риба при среща със съселянин.  Даже се прави, че не забелязва преминаващите хора, покрай неговата скромна личност. Това обаче е временно явление. Може би докато превали обяда и намери място в селската кръчма. Там вече на две ракии почва не той, защото е скромен, а езикът му почва да се хвали.
   Веднъж придумал двама от съседно село, да го почерпят.
Седнали, поръчали и на втората ракия Гюро пропял като славей сладкогласен.
-Вас двамата не ви знам какво правите у наше село Ливадово и какво можете, но да ви кажа правичката, моята нива дето напролет садя картофи, сам на лизгар /БЕЛ/ я обръщам... И не само това, а и сам я садя... И тука забележете, казвам, забележете всичко това само за един ден, ви казвам. Ден и нито час повече!
-Верно ли бе!?  Сигурно е само два метра! –Засмели се комшиите от съседното село.
Ядосал се Гюро и изплюл ядно думите:
-Я у двата метра вас, ще копнем бе...! Цел декар на лизгар ей!!! Не е малко! Чекам да ме запишат в Гинес.
-Кой е Гинес? – питат комшиите от съседното село и вдигат учудено вежди.
-Книгата е! У нея се пишат рекорди, ей!!! Какво знаете вие!... Прости шопи от просто село!
-Я не ни обиждай, че като станем...! –озъбили се обидени комшиите от чуждото село.
Гюро се изрепчил  и уверено се похвалил с думите:
-Какво знаете вие бе! Нищо! Гюро сам се справя с мечките у село Ливадово, та с вас ли нема, ей!!! Пребивам ви за едното чудо!!!)
Запазили спокойствието, комшиите от съседното село се усмихнали:
-Я по добре понамали лъжите, че ни плашиш ракията у чашите, Гюро! Вместо да я пием она сама се изпарява , ей!!!
Успокоил се Гюро и вдигнал наздравица. Все пак били дошли в кръчмата да пият, а не да спорят за глупости, ей!!! Спори се за политика, а тях това в момента не ги интересувало. Поел въздух Гюро, облещил пиянски очи и продължил да обработва, комшиите от съседното село с нова порция думи:
-Вас двамата като ви гледам, не моете да пиете. Само лигавите ракията на Весо кръчмаря. Она мое и да не е отлежала у дъбови бъчви, но става за пиене. А вие не моете! Да не се казвам Гюро глътката, ако не ви надпия сега и веднага!
-Невъзможно! – оспорили твърдението на нашия съселянин, защото видели кръвясалите очи на Гюро, които обещавали, че съвсем скоро ще спънат спящ стопанина си под масата.
Усмихнал се Гюро и накарал комшиите да сключат бас за да видят кой лигави ракията и кой достойно я пие.
Поръчали нова бутилка с ракия. Буквално след три чаши по сто грама комшиите се оклюмали и заспали на масата. Без да им обръща внимание, Гюро смело допил остатъка от бутилката. Обърсал мустаците си, оригнал се на последната кисела краставичка, която изял останала в чинията, и тъкмо да стане и се изсули като котарак, когато дошла сметката за плащане. Прокашлял се Гюро:
-Хм! Весо сметка не съм поръчвал! Защо ми я носиш?
-А кой ще плати?
-Как кой Весо!! Тия двамата от съседното село, дето не можаха да надпият Гюро глътката. Загубиха баса и сега се правят на заспали, ей!!! Остави ги нека спят, обаче! После ще реват! Сметката нема начин да ние ги отрезви!
- Не е пък чак толкова голяма! –учудил се Весо гледащ написаното от него на листа.
-Не е още! Щото не си ми дал, трите допълнителни бутилки ракия, които спечелих от баса. Тех мислим с жената дома, да изпием. А и мезето, да не забравя! Дай от онова убавото, нали знаеш скъпото...
-Кое?
-Луканката бе! Краставиците остави за комшиите, нека изтрезняват! И друг път да не ми се ежат такива като петли. Гюро е скромен, ей!!! Това не пречи да ме запишат у книгата Гинес! Има да се дивят, ливадовци! Нека!!!
Усещам как на тия двамата, спещи принцеси как ще им се смеят у село. Не само у Ливадово, но и у техното дето не моем му се сетим за името...
   С надебелял език и без никой повече да погледне, Гюро взел армагана от спечеления бас и бавно клатушкайки се поел към къщи. По пътя не забравил да се прави на скромен. Тих и без думи към съселяните си!
В.Софин  

Гепи нашенец!

                                                                              
    В една селска кръчма бил поканен, нашенец, който от години не бил в България. Когато напълнили чашите с ракия, вместо наздраве, най-близкият му приятел казал:
-Гепи нашенец!
-Какво? – попитал нищо неразбиращ емигрантът.
-Кво!? Наздраве бе!!!
-А наздраве!
-А ти, какво си помисли?
-Нищо...
-Не бъди скромен, кажи си?
-Е щом е така, помислих си, че трябва да гепя някой!
-Мене ли бе!? Мене жената не мое да ме гепи за работа, та ти ли, емигрантът.
-Хайде сега да не се обиждаме! И ти беше от града, ама си остана селянин!
-Моля...!
-И да се молиш, все тая!
-А бе... Я гепи...
-Какво!
-Ти знаеш! Не си манечок да те уча, какво да гепиш...
-Жена ти ли? Не я искам! Имам си французойка за която можеш само да мечтаеш!
-Хайде бе!  Гюра да не е по лоша!
-Не е лоша, ама е проста като теб!
-Май трябва да те бия, ама понеже не съм прост, ще ти кажа само: Гепи ме... ти  знаеш, къде, а ако не знаеш пак ме гепи! И наздраве нашенец! Наздраве!! И не се люти, все пак беше от нашето село! А щом си от тука, мое да го гепиш!!! С позволение на французойката, разбира се...
В.Софин 

неделя, 17 февруари 2019 г.

Върховете помнят!



           Все още не знаеше кой е! Не подозираше, че някъде там във висините го дебне път за изкачване. Нямаше понятие и за самия себе си, защо се съгласи да го направи. Върховете бели от сняг го мамеха с  чистотата си. Искаше му се да докосне тази чистота! Да я пипне поне за момент. Но мечтите са едно, реализациите друго.
Отказа се от всичко, за да поеме нагоре.
Известно време остана в размисъл в подножието на планината.
Толкова труд! Усилията дали си струваха?
Нова екипировка, не защото старата беше износена, но се налагаше за късмет. А късмет трябваше да има! Трябваше!!!
Снегоходки за начало. Котки, въжета осигуровки... Палатка и храна за космонавти!
Всичко, което трябваше по пътя на безсмъртието!!! Излишното оставаше долу в подножието, да чака завръщането на алпиниста.
Хвърли поглед нагоре. Там дето облаци и земя се сливаха в едно... Изцяло бели, недостижими, чакащи!
     Пое си въздух сякаш за последно, усмихна се на някаква появила се мисъл, за любимата жена и децата му, които го чакаха в България и като тръсна глава за да се освободи от всичко натоварващо го в тоя момент, пое напред.
Върхът тих и усамотен го чакаше горе за срещата. Скрит сред облаци пълзящи ниско, той дори не подозираше какво предстоеше. Алпинистът не се заблуждаваше за чувствата на върха, който не всеки беше успял да изкачи.
Някак си двамата бяха заедно. Всеки усещаше пулса на другия. Двама братя, трудния път за качване и алпинистът, който искаше да бъде победител.
Сърцето биещо на планината високо горе само за него го очакваше... Зовеше!!! Неговият тих глас стигаше до дълбините на душата... Душата на алпиниста, който живееше в единен ритъм с нея.
Дали го беше страх!?
Разбира се, но от мисълта, че няма да забие трибагреника на страната си горе на върха, идваше и засядаше буца в гърлото му.
Нещо му подсказваше, че ще успее за срещата с върха! И затова бързаше! Времето и без това изтичаше. Това си беше неговият връх! Всичко беше поставил на карта. Живот и успех!!! Връщане нямаше да има! Но победител, трябваше... Трябваше да има, защото примерът трябваше да роди българи, които да са смели и да знаят какво искат от живота и страната си.
Пое си въздух дълбоко. Задържа го и го пусна на свобода. Парата излязла от устата на алпиниста хукна нагоре към върха. Стигна там, помая се за малко, хвърли поглед надолу, усмихна се и изчезна сякаш никога не е била...
С последно усилие и сила на волята, алпинистът я последва. Нагоре, където липсваха пътища, нямаше живот, но имаше желание, което го тласкаше напред.
Последната мисъл, която проникна в глъбините на мозъка му, така и не осмисли докрай, докато пропадаше в една скрита пукнатина:
„-Защо и сбогом!?“
Тъкмо до заветния връх. Нима трябваше да тръгне ако знаеше какво го очаква на стъпка от победата. Трябваше!!! Не за него, който отдавна се бе прежалил. За не подозиращи чувствата му хора от България за които се жертваше. Не за пари, а за щастието и благословията на един народ, който заслужаваше по-  добро бъдеще. Но за да бъде, и да има обединение, трябваха жертви...
Върхът кимна съчувствено доловил последните мисли на алпиниста. Нямаше как да му помогне, въпреки, че искаше. Обеща му само, че ще съхрани паметта му за идното поколение българи. За тях, за едно бъдеще без страх и живот, който трябва да бъде истински, а не измислен от правила, които убиват любовта, прошката и красотата на деня!!!
В.Софин 17.02.2019год. Самоков  Посвещавам на смелите алпинисти отдали живота си за България, за да я има като държава и напред! Поклон!!!

събота, 16 февруари 2019 г.

Избягалата външност

          Когато погледнем днес след години огледалото, то дава грешна представа за нас. В едно семейство Гюро съпругът, взел да мрънка на жена си.
-Жена носиш много голяма вина за моята външност днес!
-Защо? –попитала съпругата.
-Това тяло ли ти завещах на подписа преди трийсет години? Бях ти дал тогава да го съхраняваш... Беше крехко младо... свежо!
Усмихнала се съпругата с думите:
-Нали остаря старче!
-Ето на... Започна и да ме обиждаш вече! Вместо честно да си признаеш, че си ме изпуснала от контрол... Виж ме сега! Голям корем, плешив, с из попадали зъби, сбръчкан и болнав...!
 А като си спомня само! Бях такъв левент! И Коца отсреща дето живееше ме искаше и Нора, която подстригваше косите ми...
А пък аз си рекох тогава... Само Ленчето ще е!  Ще ме съхрани и в бъдеще!  А виж ме сега! –проплакал съпругът.
Вместо да се впечатли от тюхкането на мъжа си, Ленчето се усмихнала с въпрос:
-Какво искаш старче?
-Как какво Ленче!... Хранеше ме тогава с каквото има, поеше ме пак с каквото има... И глей ме сега!
-Сам си си виновен! Да беше печелил повече пари! –бръкнала в раната му Ленчето.
Гюро продължил с мрънкането си.
-Виж съседа Насо на моите години. Изглежда много по-добре с Мара! Ама тя го поеше с уиски само, а аз лочех и лоча и днес бира и глей ме сега! Какъв корем!!!
-Вместо да ревеш виж и добрата страна на проблема.
-Коя Ленче, като няма такава?
-Добрата, е че аз, а не Мара се грижех с бира за вечно болните ти бъбреци... или си забравил?
-А не! Не съм, но външността ми... външността ми...!
-Стига си плакал! Ако си беше взел Нора, дето те подстригваше, сега щеше да носиш перука. Ако пък си беше взел Коца нямаше да имаш и корем...
-Да така е, мила... Така е, но нямаше да имам теб, Ленче!
-Човек не може да има всичко!
-А визята ми, Ленче, изгубената визия!
-Гледай в телевизията! Там умеят да те лъжат, че си добре и изглеждаш отлично, на фона на предлаганото от рекламите. Имат всичко за да се чувстваш пълноценен човек...
-Какво например? – попитал Гюро озадачен.
-Уиски например! Универсални хапчета за мрънкане и още нещо...
-Какво?
-Ами външност скъпи! Външност, която ти трябва днес! Гледай там и се учи!
-Знаех си Ленче! Знаех! Затова те взех преди трийсет години! Много си умна! Така, че давай бирата скъпа! Давай! Бъбреците са жадни и трябва да пият! –успокоил се Гюро и вдигнал наздравица за избягалата си някогашна, младежка външност.
В.Софин 

Сърцето помни...

Нима бих могъл да изтрия
хора с които живях!...
Нима бих могъл да убия
споменът, техният смях!...

Усещам ги близо до мене,
гледат ме смело без страх...
Празна душата ми стене
няма ги, всичко е прах!...

Понякога идват в съня ми,
протягат ръце за „Здравей!“.
Лицата им гледат ме прями,
усмихват се... Устата немей!!!
В.Софин 

сряда, 13 февруари 2019 г.

Диамантена сълза

Видях диамантена сълза
самотна нейде сред леса,
където двама под бреза
се къпеха на утринна роса!

Открито смело без тъга
заедно, ръка в ръка
под пъстро цветната дъга,
вървяха влюбени в дъжда!

Вятърът им даваше крила,
а зад тях диамантена сълза,
открила тъжна що е любовта
самотна капна под бяла бреза!
В. Софин 

понеделник, 11 февруари 2019 г.

Гюро хитрец

                                                                               
     Писнало му на Гюро да му викат стисливец и решил да се махне от селото. Преди да си отиде завинаги рекъл на съселяните си:
-Ако ми съберете достатъчно пари, ще се махна завинаги от село и обещавам кракът ми повече да не стъпва тука!...
И понеже не го обичали, това негово изказване предизвикало еуфория. Зарадвани всички от селото се включили и събрали пари, му ги носят.
-Това какво е? –попитал Гюро между другото.
-Пари сме събрали, защото обеща да се махнеш и да не петниш повече селото ни с твоята свидливост.
-Хм! Това хубаво! Но не е много хубаво, когато тука виждам само подкуп!...
-Подкуп!!! –учудили се съселяните. -Нима ти самият не поиска това?
-Аз Гюро да съм поискал подкуп...!? –Вие ще ме вкарате в затвора бе!
-Ама...
-Няма ама! –прекъснал ги Гюро. Вие сте решили ама Гюро реши друго...
-Какво?
-За да съм сигурен, че парите дето сте ги събрали не са белязани, купете ми с тях кола за да се махна заедно с нея!
Понамръщили се съселяните, но нямало къде да идат. Събрали още пари и купили исканото.
Като добър пресметливец Гюро ги върнал да платят и данъците на колата. А дори успял и винетка да ги накара да вземат.
За да бъде по тържествено всичко, съселяните се събрали на мегдана на селото и връчили на Гюро ключовете от колата. Гюро решил, че трябва да каже нещо. Прокашлял се, погледнал пред него тълпата събрана в негова чест и изплюл камъчето от гърлото си:
-Първом! –казал той. –Първом искам да кажа едно голяма МЕРСИ, приятели.... Сега се убедих, че наистина ме обичате! Трогнахте ме! Та как тогава да си позволя да ви напусна... Току виж някой се самоубил от скръб по мен. Я по-добре да остана и да следя ставащото в селото!... Вие го заслужихте!!! Щом се жертвахте за мене и аз ще се жертвам за вас! Оставам!!! Какво виждам там сред вас, приятели? Какво?  Виждам сълзи на щастие в очите ви... И аз Ви обичам... И аз! Да!!!
След казаното Гюро щастлив до немай къде,че е успял да измами съселяните и да види сълзите на отчаяние в очите им, запалил двигателя на новия си спечелен с хитрост автомобил и се прибрал в гаража си, откъдето преди ден само разкарал за скрап старата бричка останала му още от онова общество, на което тогава викали „Социалистическо“.
В.Софин  

Когато нещата опрат до кокал

                                                    
      Живели някога в една бедна държава, Червей, жаба и Щъркел. Веднъж им хрумнало, че трябва да влязат в следващите избори в парламента на страната. За да бъде успешно начинанието им, решили да се обединят.
Веднага възникнали спорове за името на новата коалиция.
Червеят настоявал за –„Достойно Обединение за Дълбаене в Земята“ Съкратено –„ДОДЗ“.
Жабата от своя страна предложила: „Достойно Подскачащо Обединение на Земята“. Съкратено: „ДПОЗ“.
Щъркелът, като най-голям представител от своята група и с най-дълъг червен клюн, казал:
-Ще го кръстим... Какво ще кажете за, „СБОР НА ПЪЛЗЯЩИТЕ РОВЕЩИ ЗЕМЯТА - КВАКАЩИТЕ ТРУБАДУРИ - ДЪЛГИТЕ КЛЮНОВЕ“. Съкратено: „СПРКТДК“. Виждам обаче във вас отчаяние поради дългото неподходящо за смилане от хората име на коалицията затова предлагам просто: „ДУК“.
-Какво ще рече това? - -попитала смело Жабата заради по големия си ръст от червея, който скромно замълчал.
-Просто е... Означава: „Дългите Умни Клюнове“.
Несъгласна с името жабата протестирала.
-А къде сме ние в името на коалицията...
Усмихнат и леко замислен,щъркелът отговорил:
-Просто е... И понеже първо ти ме попита Жабке Кикеранке, името може да се чете и така: „Достойните Умни Квакащи“, а на нашия мълчалив приятел Червеят: Достойните Умни Копаещи“. Откъдето и да погледнете името на коалицията е перфектно. –завършил дискусията щъркелът и погледнал какво ще кажат другите.
-Става! –съгласили се в хор Жабата и Червеят. Така новата коалиция поела въздух се втурнала в надпреварата за влизане в парламента.
Благодарение на това, че били достойни и умни, влезли въпреки, че не били голямо мнозинство. Вече вътре в нещата поискали да влязат в изпълнителната власт.
Успял само щъркелът. Червеят добил единствено право да вдига ръка под заповед за гласуване от коалиционната партия, да мълчи и дреме в залата. Жабата била натоварена със задачата да квака в полза на „ДУК“, силно в парламента по време на дебати, когато се изказвал от трибуната Щъркелът.
Отначало двамата коалиционни партньори опитали да мрънкат за наложеното им силом, положение. Щъркелът потракал нервно клюн и ги сложил веднага на място заплашвайки. Обърнал се към червея с думите:
-Ако не гласуваш за моите идеи, лесно щете клъвна и ще приключиш безславно дейността си в парламента!
На Жаба Кикеранка казал, че ако не скача и пее в негова подкрепа, ще стане за храна за дългият му червен клюн.
Уплашени от заканите, коалиционните партньори свалили гарда си и се съгласили с Щъркелът, който със замах разрешил проблемите възникнали пред „ДУК“. И понеже бил хитър и се нагаждал въпреки малцинството на коалицията в парламента успял да влезе във властта и да управлява дори през Зимата вместо да абдикира за по лесно на топло към юг.
Изводът е, че никога не трябва да се коалираш с друга партия, която мисли различно от вашата, защото накрая като нищо може да бъдете, изпити и изконсумирани докрай!...
В.Софин  

събота, 9 февруари 2019 г.

Без задължения!

      Някога в една гора решили да създадат държава с правила и задължения. Всяко животно в нея трябвало да се съобразява с това. Но, когато раздавали правилата, забравили да създадат на Въшката задължения.
  Всички честно следели да се спазват задълженията. Все пак една държава съществува благодарение на данъците в нея. Да, но Въшката оставена на само ход решила, че трябва да живее по нейни правила. Взела, че обезлистила гората. Дори започнала да помага на дървесните червеи по-бързо да се справят с нея. Да но, животните били свикнали лятно време да бъдат на сянка. А как? Няма листа в гората, няма сянка. Но пък има Въшки, които нямат задължения. Те работят с челюсти. Дори ползват умни техника, която позволява и на дърветата да падат по- бързо.
-Трябва да ги интегрираме! – казал уплашен от станалото, ръководителят на гората.
-Трябва! Да! Ама как, като забравихме да им създадем и задължения! Имат права! Искат всичко до последният лист! А ние... на топло ли ще стоим през лятото? Землянки ли да копаем зимата? Какво всъщност да направим?
-Интеграция! Само там е спасението! –обадил се ръководителят на горската държава.
-Хубаво! Да! Звучи, но не става!
-Защо! –попитали заинтригувани доста от животните в гората.
-Не става, защото въшките нямат задължения! Забравихте ли? Те имат права и като ги имат, значи гората е тяхна и то без пари!
-Нима?
-Ами дай на човек да отхапе от пръста ти, ще глътне цялата ти ръка! Така стоят нещата! А някога стояха по друг начин и гората беше цяла! Беше!!!
В.Софин 

Облаче!

На най-ниското стъпало,
завит в сватбено одеяло
гледам в сянката на бяло –
до мен облаче се е простряло!

Виждам диша то, сега заспало
с устни перлени изцяло...
Скромно на вид смело огледало
хвърля в мен сянката му в бяло!
В.Софин  

Гюро не е стислив!


        Гюро бил шеф на частна фирма и накарал работниците да работят извънредно. Обещал им щедри компенсации. Изтекъл месецът и дошло време за заплати.
-А горницата? –поинтересувал се Насо, който питал за компенсацията.
-Горницата я изяде държавата у данъци! –отвърнал Гюро и се обърнал някак учудено към Насо.
-А ти, брои ли хубаво заплатата?
-Броих!
-И какво?
-Има стотинка в повече!
-Видя ли!? Има! Гюро не е стислив както си мислите. Винаги дава обещаното с компенсациите! А вие знаете само да мърморите вместо едно благодаря да кажете! Неблагодарници! –отсякло нашето момче от село и пратило Насо да работи пак извънредно за следваща по успешна нищожна компенсация.
В.Софин  

Гюров ден!


                                                        
    На Гюргюв ден, Гюро да бъде на работа!!! Да ама не! С артистични добре скроени номера и обещания за черпавка, той отклонил гилотината от себе си.
Опекъл агне, дошли му на гости, но и събрал много различни подаръци за празника си. Не е вчерашен Гюро знае, че трябва да има „Танто за кукуригу“ както някои от село "Ливадово" казвали. Който идвал с празни ръце да пие, си отивал с празен търбух и суха гуша.
На работа на неговото място оставили Насо, колега, който също бил почерпен щедро с обещания.
 Дошъл си Гюро след празника и чул възклицания:
-Ха Гюро е тука! Айде давай черпавката!
-Па оти? –дръпнал се Гюро като ощипана млада невеста.
-Нали ти беше имен ден вчера?
-Беше! Да! Ама днеска не е! Как да ви черпим!? Знам я какво ви требе на вас, колеги... Търпение! Е сега като се търколи годината и ако е рекъл господ, тогава нема начин да не ви черпя. Само да искате!
-Ама нали на патерица... –опитал се да каже нещо Насо, но бил прекъснат без жал от Гюро:
-Баба ти е с патерица! Гюро не! И затова догодина... Но ако толкова ти се пие Насо ей, къде е кръчмата наблизо Иди там, да ти сипят!
В.Софин



Разстроен Гюро



    Майката на Насо внезапно се поминала. Събрали се хората от селото да я изпратят. Всеки палел свещ, и оставял в една паничка по два, пет или десет лева.
 Дошъл ред на Гюро стисливецът. Взел свещ запалил я от другите и я боднал в паничката. После се прекръстил и се утраял като сита бълха в гащи.
Забелязали действията му съселяни се обадили правейки му забележка:
-Ти какво Гюро, няма ли да оставиш пари?
-А ще дам! Ще дам!  Е-е! Какво сте ме зяпнали! –рекъл гузен Гюро и измъкнал стисканата в джоба му до тоя момент, потна стотинка. После придал си важност бавно я мушнал между банкнотите, които били оставени от неговите, състрадателни съселяни.
-Само толкова ли? – прекроили го те отново.
-Бих оставил и повече... Ама като чух, че майката на Насо е починала, толкова се разстроих, че у бързината забравих кесията у дома си... –отвърнал Гюро без да му мигне и зеницата на окото.
В.Софин

Удобен момент!

      Отдавна чакаше удобен момент. Когато го видя не издържа и прихна. Реши да проучи навиците му. Започна да го следи всеки ден. Замислен избра час. Според него най-не подготвено беше, когато идваше да пие вода на „Чадър чешма“.
 Все пак накрая успя да го издебне. Мишената си заслужаваше. Улови удобния момент, прицели се, задържа мерника на обектива и го разстреля почти от упор. Не  успя да направи втори изстрел. Все пак и един стигаше, за да бъде забелязан в „Забелязано в Самоков“, където се качваха в повечето случаи снимки на недоволни граждани.
Снимката на стрелеца фотограф представляваше бездомно куче, пиещо вода от чешмата като човек.
В.Софин  

Яд ме е за почерпката!...

       У наше село отдавна всички се познават!... Писнало им на хората от стисливостта на Гюро. Решили да го накажат
   Подмамили го в кръчмата с думите, че Насо оженил дъщерята и сега черпи на корем. Втурнал се вечно жаден Гюро. Там ял и пил до късно вечерта. Тъкмо да стане натежал доволно от поетото количество храна и алкохол, когато неочаквано му поднесли сметката.
-Какво е това? –опулил сащисан Гюро очи.
-Нали беше черпене от Насо...?
-Беше! –отвърнали съселяните. –Ама вчера! Днеска всичко се плаща!
Нямало къде да мърда закован Гюро, извадил кесията, платил сметката и преглътнал на сухо гърло от яд.
-Видя ли, че не боли? –подкачили го съселяните с усмивка.
-Вярно не боли! –отвърнал Гюро и като видял как се блещят развеселени съселяните  му, добавил високо:
-Що се хилите бе!? Не ме е яд за парите, които дадох за сметката. Яд ме е за почерпката, която изпуснах вчера!...
В.Софин

Дай колкото имаш!


    В наше село "Ливадово" всички се познават.
Разболял се Насо. Трябвало да му направят спешна операция. Нужни били хиляда лева. Откъде да ги намери Насо... Беден бил човекът, помолил кмета в селото за помощ.
    Откликнал той. Поставил на бюрото си празна картонена кутия и поискал от обществото в селото да извършат едно богоугодно дело. Всеки дал по някой лев. Приближил се и Гюро стисливецът. Извадил бавно тежка кесия пред кмета и като преброил вътре кайметата, недоволен почнал да мърмори:
-Тия ги бех приготвил за оране... А тия тук за жената да пазарува... За децата, учебници и тетрадки...
-Какво нима няма да дадеш и лев? – прекъснал монологът на Гюро, кметът.
-Какво пък! Може и да дам, но нямам толкова...
-Колко имаш тогава? –изгубил търпение кметът.
-Ето виж! Погледни! Чисто нова е... Изглежда току що сечена, стотинка! Пък и Насо я намери тогава, когато бехме тръгнали за кръчмата на Весо, където го черпих щедро!...
Верно аз я вдигнах стотинката тогава по-бързо от него и сега честно му я връщам, та да му донесе късмет!
-Само толкова? –облещил очи невярващ, кметът на селото.
-Толкова я! Повече излишни пари Гюро отдавна нема, а и да имам нема да дам нищо повече! –отсякъл свидливецът и скрил тежката пълна кесия в пазвата си, от алчните според него погледи на вечно гладните му съселяни.
В.Софин

петък, 8 февруари 2019 г.

Защото се наричаше любов!

    Стана случайно като дъжда, който идва неочаквано и после си отива, очаквано. Блъсна се в нея на излизане от Метрото. Все пак не побягна панически, а помогна на девойката да се изправи. Вместо благодарност, тя му зашлеви заслужен шамар.
 От болката получена, момчето премигна. Момичето внезапно видя сълзите в очите му. Повдигна рамене учудена, неразбираща какво става.. После внезапно се разсмя и му подаде ръката си.
    Така се запознаха. Случайно или не Метрото беше там на точното място и време и помогна да се осъществи тяхната връзка.
И двамата млади бяха доволни от спомена който нямаше как да забравят.
  Всяка сутрин, когато момчето отиваше на работа с Метрото винаги започваха да аленеят страните му сякаш отново ударени от момичешката нежна ръка, която му се предложи някога именно там на спирката.
 А девойката пък,от своя страна, когато слизаше от Метрото на същото място на някогашния сблъсък среща, докато предпазливо се оглеждаше уплашено усещаше в коленете си болката от падането някога. Но сладка беше тая болка. Сладка, защото се наричаше любов!
В.Софин  

Когато не си желан...!

    Заваля студ!!! Термометърът не издържа и замръзна. Хората се вледениха. Усмивките изчезнаха. Умряха поздравите. Погледите се скапаха. Стана плъзгаво! Много плъзгаво, защото Слънцето останало едничко с чувство топло в гърдите, беше решило да спре студа. Уви! Потрошените крайници на много от хората доказаха по един неоспорим начин, че  в съдбите на другите не е нужно да се месиш, когато си нежелан!
В.Софин 

Разноцветни пеперуди

            Бяха червени. Хвърляха нощем сенки. Под тях се събираха многобройни пеперуди. Всяка с различен тоалет, оцветяване на крилата, парфюм и чувства! Много чувства, които привличаха с аромат мъжката част от насекомите. Сякаш манна небесна беше разпиляна там. Лепило някакво, което караше нежните пипала на пеперудите да потрепват, когато видеха залепените по тях, горещи погледи. Безкрайно много погледи и все мъжки. Сенки танцуваха оцветени в червено от скромни на вид, червени фенери, които събираха на едно място човешката похот и гладът на оцеляващите, пърхащи нежно, разноцветни крила на пеперуди вечно жадни за живот!!!
В.Софин  

Селска солидарност


     Насо ловял с вилица главуши /чочове по самоковски/ на река Искър. Вече бил напълнил няколко добри везаници /Трева на която се нижат на хрилете уловените рибки/, когато минал от там Гюро стисливецът и му завидял. Взел да мъти водата отгоре, та Насо да не вижда нищо под камъните, които вдига.
-Що правиш бе!? –ядосал се не на шега Насо. Оти ми криеш рибата?
-Ти знаеш ли бе...? –вместо отговор задал въпрос Гюро.
-Що да знам, че си диване ли?
-Не! У наше село казват, че едрата риба се лови само в мътна вода. Затова ти я мътим. За за хванеш едрата, че като те гледам с тия малки главуши, само си играеш...
В.Софин

Историите на Гюро от наше село

                                                    
                                                                  Стисливото момче
            Бях чувал за стисливи хора но наше момче от село "Ливадово" успя да бие всички по тарикатлък.
   Гюро обещал да черпи Насо и го води към кръчмата. На пътят им внезапно блясва чисто новичка, сякаш току що извадена от матрицата стотинка. Насо я вижда пръв и възкликва:
-Я виж ти! Късмет! –и се навежда бавно да я вдигне.
По бърз от него Гюро посяга и я прибира в джоба си.
–Това беше моята стотинка...! –чува се недоволен гласът на Насо.
-Както казваш... Беше! Сега е моя!
-Но –протестира се Насо.
-Нали аз я намерих!
-Може! Но гюровите ръце не само са по дълги от твоите, но и по-бързи. Така, че безсмислено е да спориш и се ядосваш за глупости! –казва Гюро и се смее доволен.
-Е добре, де! –съгласява се Насо. –Нали ме водиш да черпиш! Ще я похарчиш тая стотинка със сигурност...!
-Ще видим! –обажда се лукав Гюро и влиза в кръчмата.
Пият бутилка ракия и вече направили главите с блеснали очи се канят да си ходят. Донасят им сметката.
-Я да видим! –обажда се важен Гюро и гледа касовата бележка. След малко сумти сякаш е видял призрак.
-Хм!Тия май са се потрудили да надпишат сметката...
-Колко? –интересува се Насо до него.
-Щом питаш, дай петнайсет лева и двайсет и една стотинки.. –обажда се лукав Гюро и гледа реакцията на Насо, която не закъснява.
-Ама аз ли? –пита почти задавен той.
-Нали сам попита, колко да дадеш! Пък сега се дърпаш като млада невеста току що ощипана.
Нямало какво повече да каже Насо извадил и дал парите. Гюро ги поел и преброил. Били точно. Когато кръчмарят Весо дошъл да прибере сметката, бил учуден.
-Каква е тая стотинка?-попитал той обръщайки се към Гюро.
-А не я ли искаш? Аз ти я бех приготвил за бакшиш, но щом ти е в повече, аз ще я прибера, че току виж настинала в джоба ти.
Усмихнал се кръчмарят Весо и нищо не казал. Та нали у наше село "Ливадово", всички се познават! Единствено Насо намерил сили да смънка:
-Ама да се разберем...! Стотинката си беше моя!
-Беше! Нали чу човека? –обадил се Гюро и добавил важен. –Весо се отказа от бакшиша доброволно. А и моите две чевръсти гюрови ръце бяха по-бързи...
-Така е! Но ти обеща да черпиш!
-Обещах вярно! Така си беше, но ти реши друго... Не помниш ли? Нима твоята уста не попита самостоятелно и без чужда намеса, колко. Значи ясно, няма смисъл да спориш с мен! Пък и виж! Ето правим честен кръст, че следващия път, аз ще те черпим... Ще видиш!  -казал Гюро доволен от спечелената битка и се усмихнал на Насо, който не издържал и се обадил на излизане от кръчмата.
-Ще видя аз! Ама на куково лято!
Обещал си никога повече да не пие с Гюро, на когото оттогава у наше село му излязло името „Стисливеца“.
В.Софин  

четвъртък, 7 февруари 2019 г.

Ленив спомен

       Споменът се протегна лениво. Прозя се и тъкмо да заспи отново се събуди във времето, когато беше млад с мъх на устната вместо мустаци.
    За какво си мислеше тогава? За света, който виждаше в краката ти подчинен; за всичко твое; за всичко хубаво, което предстоеше...
Момичетата, които гордо подминаваха теб и се правеха, че не те забелязват, а всъщност ти хвърляха тайно погледите си. Зяпаха явно именно оня едва никнал мъх под устната, която щеше да те направи мъж. Но ти тогава още беше хлапе, дето всеки възрастен определяше като дете с жълто по устата. Това обаче не ти пречеше да мечтаеш, да мислиш; да се терзаеш и желаеш.
   Гората до твоя дом ти се струваше приказна. Познаваше всяка тревичка; всяка синя теменужка пръскаща аромат напролет; всяка горска ягода, пътека по която припкаше щастливо усмихнат за младите си тогава, години...
Всяко борово дърво ти беше дом. Не случайно се славеше сред приятелите като опитен катерач. Колко пъти се беше прехвърлял и подскачал от бор на бор като катеричка търсеща храна в семена на шишарки.
   Дърветата на „Ридо“ или тези, които са оцелели от тогава се броят на пръсти. Това не ти пречи и днес да хвърляш поглед пълен с носталгия на трите бора близо до старата ти някогашна бащина къща. Боровете не помнят падане, а само твоето гордо извисяване. Оттам, откъдето пускаше нетърпеливо очи, със зажаднял за приключения поглед, следеше как диша градът. Дивеше се на камбанарията на митрополитската църква и на училището с името на братята „Кирил и Методий“, където ученическата ти униформа заедно с твоите съученици, търкаше тогава успешно, цели девет години чиновете, ухаещи на лак. Виждаш себе си като дете и приятелите с които играеше на улицата.
    Споменът доплува до майка ти и баща ти, млади вечно загрижени за теб и по-голямата от теб, твоя сестра. Старата къща още не рухнала изникваше пред мисълта ти със скърцането на гредите проядени от дървесни червеи. Стълбището изцяло от дърво тогава протестираше на всяка твоя крачка като постоянно си мърмореше, нещо неприлично под нос.
     Споменът, който и днес лениво се прокрадва и се протяга за сън, все още не може да заспи завинаги. Упорити мислите връхлитат, нападат чувствата и не му дават мира.
И няма как да не изплува момчето в него с едва никналия мъх под устната, местността с боровата гора „Ридо“, старата бащина къща, училището, църквата и оня първи миг, и оня пръв стремеж да се разговаря с момиче. Да се видят как аленеят страните и на двамата... Крадени погледите, които си хвърлят усмихнати.
   Тогава думите уплашено се криеха и вместо точните идваха други, смешни. И те се смееха заедно учудени. Може би, тогава това е било първият порив на неосъзнатата млада, едва поникнала любов... Може би! И времето отминало не знае как са стояли тогава нещата.
Единствен споменът, който тлее и до днес оцелял пълзи неувяхнал и помни момчето, момичето и  сините теменужки, които някога ти приятелю беше отбрал за първата си среща...
В.Софин 

вторник, 5 февруари 2019 г.

Книгата със собствено съзнание

                                                             
Книгата претърпя издание
с оформено, ясно съзнание,
че всичко писано е знание!
.............................
Написана съзнателно за да триумфира,
пусната свободно на пазара да нервира,
определено книгата с високата цена, шокира!
...........................
Няколкото пъти, когато я преиздаваха
щастливо с пари се поздравяваха...
Накрая явно си повярваха –
булеварден роман в класиката, вкараха!
............................
Намеците в книгата подсказваха,
че обстановката е прекалено бяла.
Все пак виновните за нея доказваха -
хартията е неизписана и цяла...
............................
Книгата определено никой не хареса!
Имало умела редакторска намеса,
да се спре неудобна, истината в преса!
.........................
Книгата разбрала за тъгата,
когато видяла в читателя сълзата,
неволно пусната пред жената,
която си знаела добре цената!
..........................
Когато умна книгата говори
и Фейсбук не иска да мълчи!
В.Софин