неделя, 30 юни 2019 г.

До "Бегликташ" и обратно!



        Когато човек е на почивка събира емоции не само на плажа, ако е на морето, но и от местни забележителни места. Музеят в Приморско и тракийското скално светилище "Бегликташ" си заслужават посещението.
    И ето ни и нас. Двамата с благоверната отегчени, но не и уморени от вълните и слънцето с родени, нови идеи.
Докато разглеждаме местният музей в Приморско водени през вековете от любезния уредник, жена в нас се зароди една и съща мисъл. "Бегликташ" превзет пеша. Някои ще се изсмеят на идеята, но всъщност разходката рано призори крие чудеса. Изгревът на Слънцето е винаги необяснимо прекрасен и всеки път различен. Понякога то съвсем плахо едва уловимо за окото плъзва лъч над морето и върши чудеса като показва сякаш част от окосена житна нива и нейния кръг в средата. Когато се покаже в целия си блясък всичко засиява. Дървета, макове, пясък... Всичко изглежда в злато. Градът Приморско сияе с покривите на къщите, хотелите и разбира се всичко това огласено от гласът на чайки и гларуси. Дори морето гори в огън. И няма как да не му се прииска на човек да се разходи.
За целта същата вечер обзети от емоциите създадени в нас от музея, решаваме да направим подготовка. За целта не трябва да сме на високи токове или неудобни обувки с които пада самочувствието по време на прехода. Да, защото това наистина си е преход. Седем километра до Тракийското скално светилище Бегликташ и обратно... А може и повече. Зависи от глада на човек към приключения.
Благоверната избира удобни кецове. Всъщност са си почти без пари. Едва пет лева, но създават уверение за повече успех в още не изминатите тогава от нас километри. Единствената пречка в кецовете всъщност беше розовият им цвят, който смущава милата. Но все пак е нещо за предпочитане отколкото джапанки, които убиват волята за нови километри.
Запасяваме се с айран и закуски за следващия ден и сме почти готови.
Тръгваме рано. В пет и десет сутринта последвани от възмутените крясъци на подранили със ставането си гларуси, поемаме по улиците на Приморско. Следваме шосето. Стигаме до конната база където има табелка за "Бегликташ" и приключението, е готово да започне. От време на време аз се спирам. Не за отдих, а за да уловя с фотоапарата, приказния изгрев и дъха на билките встрани от пътя ни. Всеки завой пред нас крие чудеса. Вляво блатата в които са открити останки добре запазени от миналото. Вдясно морето почти невидимо шуми галено от първите лъчи на слънцето.
 Розовите кецове на милата, обаче правят чудеса. Изобщо не се оплакаха по пътя. Такава издръжливост и то за пет лева само... Струваше си! По пътя си почти не срещаме коли докато движим безгрижно крака покрай влажната зона "Стомополу"и местността "Ченгер". Само една успя да ни се усмихне докато бързаше надолу към Приморско.
Стигаме до разклон вдясно, който показва пътя към ретранслаторът над град Приморско. Продължаваме не обезпокоени от нищо друго само от прелитащи ранобудни пъстроцветни пеперуди.
Около нас гора от дъб наречен "Благун" , спира погледа и дори успява да ни покаже с цялото си величие изникнала гъба сърнела, която снимам за спомен.
Вляво до нас табела показва, че сме стигнали до едно отклонение на пътя за ловно стопанство „Ропотамо“. Малко след това разбираме, че пред нас вдясно на километър и четиристотин метра се намира тракийското скално светилище "Бегликташ".
Вляво табела показва път и дава обяснение за Лъвската глава. Скала откъдето се открива поглед към река Ропотамо и Черно море.
Решени да стигнем до край, поемаме към "Бегликташ".  Изведнъж дочуваме шумолене откъм горната страна на пътя. Диви прасета изненадани също като нас профучават на метри от нас. Бяхме чули за наше предупреждение, че не безопасно да се правят пешеходни разходки там, но ние израсли в лоното на Рила, изкачили не един връх, нямаше как и защо да се страхуваме. Странно ми се видя това стадо диви прасета. Сякаш повечето бяха малки, а старшията или най-възрастният индивид изглеждаше като пазител. Установили връзка помежду си, съобщили новината на водача, глиган, животните пресякоха пътя и се спуснаха надолу към морето.
За съжаление останахме само с впечатленията, защото апаратът ми нямаше достатъчно време да реагира на видяното.
    Най-после стигаме точно в седем сутринта до табела  с надпис „Бегликташ“ и погледите ни се спират на двете камери охраняващи заключеният още неотворен павилион. Прочели, че трябва да чакаме чак до осем и половина отварянето му сядаме да закусим на маса с две пейки направена за почивка.
След кратък отдих поемаме пътя към голямото известно, неизвестно. Истината беше, че бяхме идвали предишната година веднъж и скалното селище ни виждаше за втори път.
Влизаме през Вход –ориентиран към югозапад. Той определя главната ос изток-запад, около която са позиционирани обекти, изграждащи светилището. Вече сме с двата крака  пред табелката „Брачно ложе“,където огромен централен камък  наречен долмен е оформен като легло. Дори е издялана „възглавница“ в източната част на ложето, което определя ориентацията на главата към изгрева. Върху него жрецът и жрицата ритуално са представяли свещения брак между Бога Слънце и Богинята Майка.
Погледът ни спира и така наречен „Жертвеник“, който е снабден отгоре с издълбани малки ями в които се изливали четирите свещени течности - вода, вино, мляко и зехтин. Освен това там са поставяли и дарове за приношения като горски плодове, ябълки, грозде и семена. А в някои случаи и жертвени животни.
    След кратка снимка на трона –„Каменен къс с издялана в него седалка, откъдето тракийският цар-жрец е ръководел церемониите, потегляме напред покрай свещената площадка –скална скулптора, изобразяваща пентаграми и фалически символи, застъпващи двете начала в Природата –мъжкото и женското. Скалните вани наречени /шарапани/, които видяхме там са били за събиране на дъждовна вода за ритуалите.
Ето го с цялото си величие пред нас и „Голям заоблен камък“, Наречен още „менхир“. Той е белязан с изсечена на върха му, „божествена стъпка“ на Бога Слънце.
От табела номер седем разбираме, че пред нас е и малкия заоблен камък, на който се намира стъпката на Богинята майка.
Преминаваме покрай „Дупките“, „Посеченият камък“, „Апостол Таш... Взираме се и в долмена „Свещена пещера“ –класически мегалитен паметник с две основи и плоча отгоре, който символизира утробата на Богинята майка –Земята и в него се извършва тайнството на раждането на Хероса – героят цар и жрец, призван да извършва подвизи. След „Раждането“ си Херосът, озарен от изгрева се явявал под арката на Апостол Таш, посрещан от множеството поклонници.
Ето го и "Слънчевият часовник", който се е състоял някога от шестнайсет плочи разположени около скална площадка с обелиск в центъра. Днес едва седем от тях все още стоят на местата си. Явно някога силно земетресение е предизвикало пропадането на първата плоча и повличането на останалите, по примера на домино ефекта.
Вече сме пред номер тринайсет. „Лабиринт“, който се състои от система скални коридори, през които „Непосветените“ минавали в стремеж към духовна инициация. Изборът, който трябвало да определи правилната посока, бил вляво. Той стигал до подземното царство на Хадес –тясна цепнатина, в която  избраните се спускали като върховно изпитание. Така те повтаряли подвига на Орфей, който според легендата, слязъл в подземния свят и с помощта на Боговете успял да се завърне.
Ето ни  и накрая пред Къщата на Оракула“ –това са останки от жреческо жилище от най-късния период на тракийското светилище –четвърти век след Христа.  Тук погледът ни спира наредени на купчинки, кули малки камъни с листчета под тях. Написани и подписани от туристи с пожелания за здраве и късмет на семействата им. По онова време духовният център се е преместил на север, в залива „Света  Параскева“, където в построеният манастир, култът към Богинята майка преминал в почит към светицата Параскева, покровителка на родилките.
От напечатания лист, от който написах по горните обяснения разбираме, че туристически обект номер едно на България за 2017 е бил именно „Бегликташ“,който заслужава да се види.
 Любопитни поемаме в посока към залива. Пътеката удобно извива покрай многобройно срещнатите от нас долмени. Близо до нас прозира синьото око на морето. На самия път намираме гъби. Две печурки ни гледат и се усмихват. Билки и цвят в изобилие. Тропот на бягащи копитни показват, че гората съвсем не е самотна. Наредени от туристи камъни показват силата на тракийското светилище.
Намираме древен подреден с камъни кладенец за който не се знае нищо. Все пак мисълта, че наблизо се намират руините на храма „Света Петка Параскева“, може би подсказва, че вода са черпели именно от там.
Стигаме до залива. Вече сме на скалите откъдето се открива поглед към морето. В далечината една самотна скала е успяла да приюти две птици, които издават не обикновени  гърлени звуци.
Успявам да ги снимам въпреки, че едва се виждат.
Вече сме долу, на пясъка пред залива. Няколко изхвърлени от морето пластмасови празни шишета показват ума на цивилизацията ни явно стигнала, застой.
Спираме пред табела, която показва, че морския свят е до нас. Три вида - афала, морска свиня и обикновен делфин, които живеят в черно море.
 Търсим път за нагоре. Откриваме руините на храма Света Петка Параскева, където два надписани дървени кръста показват, че се намираме именно там.  В подножието им няколко оставени монети съобщават, че хората идват тук да се помолят за семействата си и да намерят щастие.
Решаваме да се върнем по същия път. Скоро подминаваме наредения с майсторство кладенец от миналото. Настигаме група от седем души. Повечето младежи и една единствена усмихната девойка заедно с тях. Докато те сядат на пейките под дърветата на огромната окосена поляна, ние ги поздравяваме и ето ни, вече  на изхода от "Бегликташ" –тракийското скално светилище.     Взимаме от павилиона магнити с изображения на които личи силата на посетеното място от нас за спомен и потегляме обратно към град Приморско. По пътя срещаме колоездачи. Да ама ние... ние пеш до „Бегликташ“ и обратно! Спомените остават въпреки че...
    Слава Богу! Кецовете на благоверната, удържаха фронта. Нищо им нямаше. Не така мислеха обаче, краката на милата, които отказаха следващата сутрешната си разходка покрай южния плаж на Приморско.
В.Софин  



сряда, 26 юни 2019 г.

Чорбата от котлето


Най-важното е днес което,
на плажа близо до морето
на място в пясъка заето
с риба кипнало котлето!

Гладно вирнало нослето
надушило самотно клето,
чорбата сготвена в котлето –
да хапне припнало мишлето!

Спрял го строгият мустак
на изпълзелия отнякъде с мерак,
на четирите си лапи, не на крак,
градският, огромен котарак!

Сготвена с вълшебство от  моряк
за всички стигнала чорбата.
Приятел той... оказал се добряк,
раздал на всеки от храната!
В.Софин 

вторник, 25 юни 2019 г.

На живота, нишката!

   Паяжината е прекалено тънка. Трудно е да задържим нишката на производителя и!

Животът се крепи на тънък косъм. Всеки момент нишката му може да се прекъсне.

Ако липсват целувки, диалогът между двама влюбени е прекалено дълъг за обяснение.

Нишката на измамата лесно се къса, но само ако е хваната навреме.

Усмивката пусната на свобода, доказва, че нишката на езика трудно се къса.

Любовната сплетена нишка, трудно се прекъсва, когато е истинска.

Политическата връзка се оказва особено голяма по време на избори.

Връзката с Природата никога не трябва да бъде късана, защото последиците за живота биха били неописуеми.

Конфликтът за власт никога не е бил по силен от днес, когато всеки иска да управлява само парите си.

Хлябът който се правеше някога, никога няма да бъде същият като днешния без вкус.

Нишката е готова винаги да бъде късана. Опитът подсказва, че ние хората никога не сме готови за това!
В.Софин






неделя, 23 юни 2019 г.

Труден проект


Докато е още пред обед
с изградения от мисълта проект
не бих нарекъл се поет!

Когато дръпна първата ракия
и няма още хорска олелия
ще направя първата магия...

И не с пирони ще кова
нито ще спъвам колена,
а открил чувство в свежестта
ще откликна с първите слова...

И вечерта пияна щом удари
и вятърът раздаде шамари,
дъждът, който ще ме гали,
ще бъде само от комари!
В.Софин

петък, 21 юни 2019 г.

Цветен двор



          Гъделичкан от вятърна шпора,
      надвил на птиците спора,
      сутрин не знаещ умора
      се събужда цветен, дворът!

Разтворила в червено очи
кокетно изпъчила позата
бодлива щастливо стърчи
в алеята, усмихната розата!

Отстрани до нея мълчи
в изящното си, чисто бяло,
облечен скромно да личи,
влюбен божурът, изцяло!

Целуван от гладни пчели,
с росата потънал в мечти
сред двете във двора ели,
здравец уханен, цъфти!

Сред тая градинска идилия
една девойка на пейка седи.
С подарена в ръцете си лилия
кавалера със поглед следи!
В.Софин








сряда, 19 юни 2019 г.

Отвън любов валеше...

                                                                           
Тихо капеше на сън...
Отвън любов валеше!
Срамежлив притихнал трън
обзет от щастие не спеше...

Крушата отрупана от цвят
с Луната заедно блестеше...
В създадения илюзорен свят
Роза до Бодил цъфтеше!
В.Софин  

понеделник, 17 юни 2019 г.

Необичайна командировка

                                                                      
     Докато на глътки отпивах от командировката на морето във вид на изстудено уиски гарнирано с лъчезарната усмивка на впечатляваща с крака на манекен, сервитьорка си мислех за живота изтичащ като пясък през времето...
Реших да му отпусна края като се опитах да събера впечатления.
И ето, че тази вечер ми бяха сервирали таратор в прекалено плоска чиния. Опитах се геройски да го нарежа на малки порции за преглъщане. Не се получи, защото трудно намерих парченца от краставица вътре.
Виж с филията хляб се справих. Любопитно врабче кацнало на масата успя да преглътне и последната трошица.
Не така добре изглеждаха нещата с второто...
Когато започнах с чушките... оказаха се прекалено люти. Сълзите ми препълниха чинията пред мен, а  нямаше, кой да я изпие.
Десертът  банан се оказа особено вкусен... Вътрешността му не струваше, но виж обвивката прекалено хрупкава дойде на мястото си, заедно с бирата, която определено имаше вкус на спарени чорапи.
И това не беше всичко, защото докато прибирах отмалели от качването крака нагоре до петия етаж където отивах за почивка, коридорът оцени добре задъханото ми мълчание като задейства сензорите на осветлението.
Дотолкова се бях отнесъл в опити да чеша бравата с ключ, че не разбрах, кога вратата самостоятелно се беше разтворила и пред мен разцъфтяла се материализира, особено доволна усмихнатата муцунка на жена ми, която ме разстреля с думите:
-Значи така си караш командировката... Ядене, пиене на корем... А сигурно има и още нещо!?
Стъписан до немай къде, отстъпих крачка назад. Поех бавно въздух и издишах откровението си, което изплюх не подготвено. Вместо: „Здравей скъпа! Как си?“- прозвуча в ушите на благоверната като обяснение  на хванат в грешка човек:
-Хемороиди скъпа... Просто хемороиди и нищо друго!...
В.Софин 

събота, 8 юни 2019 г.

Историята на една Прашинка


                                                                 
      Нищо и никаква прашинка... Но бодеше окото. Караше го да се просълзява. Понякога пък създаваше негативни чувства, които бяха ярост и дори непоносимост.
Лесно можеше да премахне Прашинката. Дори лесно можеше да я удави.
Уви! Сърцето му казваше друго. Мъжът трепереше да не я изгуби. Мозъкът и сърцето му често си противоречеха. Искаше му се да намери сили, да се справи сам с проблемите си.
Сърцето обаче му диктуваше, любов.Именно тя го спираше да не взима скъпо струващи съдбоносни решения.
Все пак така беше свикнал с Прашинката, че ако я махнеше животът му, би изгубил смисъл. Нищо повече нямаше да бъде същото... Пък и никога не е било едно и също.
Различното го привличаше. Истината беше, че понякога му се искаше да я унищожи. Да убие Прашинката... Да я ликвидира веднъж завинаги.
Особено когато Прашинката му заговореше за работа, належащи нужди. Искания. Пари! Бодеше го и изстискваше, каквото си иска. Даже на моменти му пречеше да диша.
Но когато съвсем ефирна, прашинката му даряваше любов, тогава се чувстваше прекрасно. Животът му изглеждаше като нещо красиво.
Отминалите години на търпение не бяха никак малко. Цели тридесет. Някои бяха щастливи, други така и не смогна да преглътне...
И ето, че в навечерието на годишнината се чудеше обзет от противоречиви чувства.
Ако я измъкнеше... ако извадеше Прашинката, мястото и щеше да остане празно. Вярно нямаше да го боде повече, но му се струваше, че ще съжалява за болката, ще я търси, даже ще мечтае за нея. Не, не беше мазохист! Но, мислеше само, за нея постоянно. Любовта оставаше жива!
Нямаше как сърцето да се промени. Изменяше се времето. Хората остаряваха. Но чувствата... чувствата искрени говореха!
Понякога даже се засилваха...
Болката от пареното ги караше да страдат. Но сладко бе, това страдание!
Неговото страдание! Неговата любов!
Съпругата с която бяха преодолели много Прашинки в живота си... Но именно те придаваха живец на историята. Неговата истинска история, за една вечна и непримирима, любов!
В.Софин 


четвъртък, 6 юни 2019 г.

Доходоносник

Доходоносникът не се срамува от изпражненията на околните пръскани навсякъде. В определен момент печелейки слава, но и презрение в очите на шефа, той затъва все повече в блатото на личния морал, който няма.
......................
Колкото повече хвърляш в кал другите, толкова повече затъваш сам в нея!
.............................
Езикът не свикнал да лъже, често пъти сам се издава!
..........................
Когато лъжеш без мяра, все някога ще ти натежи на врата, кошмарът!
....................
Завоят пречи на правият да продължи смело напред!
.......................
Любовта е приказка, но когато спре да се разказва, умира...
...................
Хубаво е хубавото! Лошото е лошо! Грозното може да стане хубаво, но лошото добро, никога!
..................
Дали да продължим по пътя си или да спрем, решаваме ние!
В.Софин

сряда, 5 юни 2019 г.

Всеки е това, което е!

Жената е жена!
Не защото има си цена,
а защото мисли се една
във очите на мъжа!

Мъжът си е мъж!
Не защото сади ръж,
а защото комплименти трябва,
да раздава не веднъж!

Кравата е крава!
Не защото мляко дава,
а защото трябва
някой да я издоява!

Козата е коза!
Не защото няма си коса,
а защото знае как
да ни води за носа!

Котката е котка!
Не защото в краката ни се мота,
а защото има пъргава походка,
с която върши нашата обработка!

Кучето си е куче!
Не защото като малко суче,
а защото знае как около нас
приятелски да се усуче!

Шефът си е шеф!
Не защото е призван със кеф,
а защото знае как да вдигне
заплатата ни точно с лев!

Детето е дете!
Не защото не знае да чете,
а защото умее на време
подходящо за играчки да реве!

Пенсионерът си е пенсионер!
Не защото е с пари в размер,
а защото е създаден тих
за лекарства, колекционер!

Животът е живот!
Не защото има много пот,
а защото винаги със оборот
парите влизат с умен ход!


Политик си е политик!
Не защото е роден велик,
а защото знае  хитър ход
с който лъже като ученик!


В.Софин  

вторник, 4 юни 2019 г.

Кандидат пенсионери

                                                                             
           С дядо Бък моето куче сме кандидат пенсионери. Ние даже си мислим, че вече сме. Системата обаче бездушна с напълно автоматизиран глас ни отрезвява с мисълта:
-Млади сте! Тепърва трябва да работите!
Хубаво! Много даже! Да ама, дядо Бък е на дванайсет по седем. И според системата е прекалено млад. Моя милост работил в отровите и е едва на петдесет и седем. Да ама системата е без компромисна. Трета глуха категория... Чакай радост на шейсет и пет години.
Браво бе! Отлично! Как да не я обичаш системата. Навсякъде увеличения. Цените скачат, скачат и годинките за пенсия.
Е, аз не се оплаквам. Все пак съм млад, нали. Жал ми е за кучето пазач дядо Бък на дванайсет по седем... И колко ли прави това! Сигурно осемдесет и четири годинки. Какво пък. Младок! Тепърва трябва да работи и се раздава. Не е виновен той, че някой е закрил заводите в страната ни. Не е виновен и, че повечето неща се приватизираха, скритом под масата. Не е виновен, че партиите в България мислят повече за собственото си облагодетелстване, отколкото за другите, които се борят просто само за хляба си...
Все пак оказва се, че дядо Бък има вина. Забравил бил, да гласува в неделя. Старческа деменция. Хайде бе! Системата категорично заявява, че всеки е младок щом не е стигнал и научил новият задължителен, програмиран, правителствен урок!
Дърветата умират прави, хората на пътя... Може би, чоплят семки!? Едва ли. Системата е без компромисна. Няма пари! Няма пенсия! Но има увеличение на годинките... Да работим приятели! Държавата има нужда от нас. И не само от нас. Тя има нужда от промяна. Има нужда от уважение, от закони прилагани правилно за всички ни. Няма етноси! Има граждани на България. Има! Но няма нужда от пенсионери. И защо? Отговорът е прост. Няма пари, няма икономика и затова се забелязва липсата на живот у нас...
Все пак защо пък пенсионери!? Защото вече далавери е запазена марка  за милионери.
А ние с дядо Бък!? Е ще кретаме докато дишаме въздухът, който отдавна е отровен.
И някой ден... някой ден ще избягаме, ще се спасим. Пенсия няма да видим. Животът хубав също. Но може би ще усетим боровия дъх, на дърветата, може би ще престанем и да плачем за пенсия. Може би...
В.Софин  

понеделник, 3 юни 2019 г.

Предчувствие


                                                                               
       Пристигнаха рано една сутрин....
Докато Слънцето обагряше върховете на боровете, някой натисна звънеца на вратата.
-Хм! Кой ли беше!? –запитах се въпреки, че се досещах донякъде. Бяха дошли за мен.
Имах предчувствие. То не лъжеше. И нямаше как. Та нали напоследък се бях развихрил. Дори бях сторил неща от, които не се срамувах.
Усещах победа. Не така сигурно мислеха отвън хората натиснали звънеца на вратата.
Не знам защо, но се усмихнах. Все пак се  чувствах , успял. Нещата от живота бях изкарал на показ. Особено тъмните...
Бях се ровил, търсил отговори. Намерил бях такива и предчувствието, моето не лъжеше...
Какво ли толкова беше станало? Защо ли пък, трябваше да се чувствам виновен? А аз напротив, усещах удовлетворение, което караше душата ми да пее.
Все пак не бях убил някого, нито обидил друг с нещо. Просто си позволих и отворих очите на хората. Те го заслужаваха. Мъчно ми ставаше, когато ги виждах все със затворени очи. Не усещаха светът в който живееха. Лутаха се като сомнамбули. Лунатици някакви, които се мъчеха и търсеха нещо, което им убягваше.
Някой трябваше да протегне ръка... Да направи приятелски жест. Да помогне!
Налагаше се нещата да се видят и почувстват. Да влязат в правилното русло.
Държавата трябваше да поеме отговорност... Да стори нещо за да има справедливост.
Затова и бяха дошли хората отвън. Да въздадат справедливост. Тяхната справедливост! Да спрат или развият докрай нещата от живота, които бяха ескалирали неудържимо...
Аз ли бях виновен? Категорично не!
Въпреки това те бяха дошли именно за мен и прошка нямаше да има...
Приготвих се. Не се чувствах унил. Даже се радвах. Когато най-после след петото позвъняване отворих входната врата, когато погледнах в очите на хората дошли за мен... разбрах!
-Вие ли се...? –попитаха ме те вместо добро утро.
Отвърнах:
-Ами да кажем...
Чух:
-Недей те да шикалкавите господине! Признайте!
-Какво пък толкова! Няма защо да крия...
Съмнението поникна в тях като отровна гъба и затова чух категорично питане:
-Да или не!?
Безкомпромисното им питане, което търсеше веднага отговор даде резултат.
-Да! Аз съм! Други няма! –чух се да казвам и играта просто загрубя. Помислих си и се запитах – „Край, така ли ще свърша на прага с подкосени крака...!“
Веднага прозвуча отговор, който ме смая. Дори накара зениците на очите ми да трепнат от изненада.
-Ей човече! От кога ви търсим... Къде сте се скрили в планината и защо не отговаряте на позвъняването на телефона си?
Устата ми страдалчески преглътна събраната слюнка и се разтвори. Вместо отговор от нея блъвна въпрос:
-Защо ме търсите? Сторил ли съм нещо?
-Да има си хас! Защо мислите, бихме целия този път, чак дотук. Разбрахме, че сте удостоен с нобелова награда за мир...
-Кой аз! –гледах в хората дошли при мен и нищо не разбирах. Думите им ме свариха неподготвен:
-Вие! Именно вие господине. Нали написахте книгата за...
-Книгата!? –прекъснах ги учуден.
-Да! Отнасяше се за това как да преодолеем страха си; да открием изгубените чувства в себе си и бъдем по човечни...
-Хайде бе! –прекъснах ги отново.
Чух в отговор, въпрос:
-Не сте ли написали вие това?
-Написах! Вярно, но не мислех, че все пак съм успял да раздвижа положението до такава степен...
-Е, успял сте. Затова сме тук. Написали сте отговори и сега ще си носите последствията... Вярно, те са добри за вас и затова ще дойдете с нас! И то без да ни кажете не, а веднага!
Отказах категорично. Не защото не ми се искаше да тръгна с хората дошли да ме уважат. Напротив. Искаше ми се, но сънят ми... Моят сън, внезапно прекъсна.
Събудих се в кревата. Прозорецът, който гледаше към боровата гора се взираше и в мене. Беше едва в началото на юни. Отвън птичи ранобудни гласове носещи любов и свобода си  позволиха да ме събудят с вдъхновените си песни.
Усмихнах се и докато ставах промълвих тихо на глас:
-Все пак успях, поне на сън!
Потънал в размисъл за смисъла на живота се опитах да се обличам за работа. Звънецът на входната врата прекъсна с рязък звън размишленията ми.
-Хайде бе!  Да не би да спя още!?
Ощипах се, но звънецът настояваше... Молеше! Канеше! Даже заповядваше!
Отворих с трепет на очакване, вратата. Вместо непознати хора дошли да ме изненадат с нобелова награда, пред очите ми се материализира съседът Гошо в очите на когото прочетох молба.
-Може ли? –попита ме той вместо добро утро.
Погледнах го въпросително.
-Какво искаш?
-Виж! Закъснявам за работа, а колата ми отказа да запали. Просто искам, ако може разбира се, да ме хвърлиш до спирката за автобуса!
-Аха! –чух се да казвам и  денят като мен почна да трупа чудатости. Да прави света интересен и труден на моменти за преглъщане...
В.Софин 




Не се харесвам!



Никак не се харесвам...
Даже малко се обичам!
Тлъст коремът не приветствам.
Мързи ме и да тичам...
Когато гледам огледало -
вътре виждам отрицание.
Няма как облачето бяло,
да ме радва в съзерцание!
Бръчките, които ме тормозят,
висналата гуша във тревога...
Щастието мое искат да извозят,
пък аз без биричка, не мога...!
Не се харесвам, но не се и мразя.
Без пари смехът продавам.
Биещо сърцето мое  пазя,
докато се мъча, осъзнавам!!!
В.Софин



неделя, 2 юни 2019 г.

Пейката с въпроси

Пейката задаваше въпроси:
-Защо и как теглото
чуждо, трябва да се носи!
Защо недопушени стоят
пред нея, фасове от папироси?
Има ли на тоя свят
любов, която трябва да се проси?
Съществува ли тихият живот
или е нужно мъката да се износи?
Неосъщественото приятелство без ход
да се раздвижи или остане в самота!?
Да се умножи ли българският род,
или да се остави да умира в простота?
Все не въздържани, неуместни въпроси:
-Надежда ще има ли, за всички и вяра?
Или може би... животът ще носи
скрито усамотено, на пейката, цяра...!?
В.Софин




събота, 1 юни 2019 г.

Сълзите на момиче

Кимаше в изящната си поза.
Слънцето и галеше сълзите...
Разцъфтяла бяла, малка роза
се къпеше в очите на момиче!

Ветрецът шепнеше в косите.
Самотна пейката мълчеше...
Нижеха се бавно, странни дните.
Влюбено момичето тъжеше!

Чакаше в изящната си поза.
Любовта не искаше да идва.
Прецъфтяла бяла малка роза,
капеше със сълзите на момиче!
В.Софин