"Талисманчето" -Тошко!

                                                                     

                 Тошко! Сякаш беше вчера...

     Пред погледа ми, малко леопардово тъмно котенце в компанията на сестра му Чуци и братовчедката Бъзливка.

Около тях щъкаше вечно загрижената майка и баба, Душица. Тя не спираше нито за миг, когато си бивах вкъщи да носи котенцата си при мен в леглото. Така се чувстваше сигурна, че нищо лошо няма да се случи на Тошко, Чуци и Бъзливка.

Макар, че ги бях настанил удобно в два кашона с постлани парчета от стара черга, Душица прескачаше често при Бъзливка, сякаш знаеше, че майка и Демонка /така я нарекохме, защото очите и светеха в червено /няма да се справи с непосилната задача да отгледа поне едно коте. Грижлива, тя търпеливо изчакваше всички да се насучат и после едно по едно ги измиваше с език.

    От майка си бях научил, че щом имаш животни, първо трябва да се погрижиш за тях, пък после за себе си....

Спазвах тази максима и всички бяха доволни. Дори кучето ми Бъки не спираше да се усмихва, когато вечер се прибирах от работа.

Котките от своя страна ми се отблагодаряваха с неустоимо потъркване в мен, гледаха ме в очите и поздравяваха с мяукането си.

Понякога ме посрещаха на улицата. Друг път на двора заедно с Бъки. А обичаха да се карат и зад вратата, докато събувах на стълбите обувките си. Чувах как Тошко и Синковеца водят словесен двубой с мяукане.

Когато влизах вътре всичко си идваше на мястото. Казвах им строго спиращ негодуванието в Синковеца, който не забравяше да бодне Тошко с лапа въпреки, че на ръст си е доста малък:

-Хей момчета! Момчета спокойно! Не се бийте за всеки има храна...

Повишех ли тона Синковеца спираше да се ежи и изтъква. Временно примирен изчакваше да им сложа храна.

Върви, че ги разбери котките! Те са също като хората с чувства. И сега все още виждам пред погледа си Тошко, който беше доста едър, но също така и много добродушен. С кучето ми Бъки бяха големи приятели. Невероятно, но истина. Наблюдавах как Тошко се гали в Бъки а той докато въртеше дружелюбно опашка му отвръщаше със същото...

Горд до небесата Синковеца пък създаваше а и днес създава респект. Винаги пристъпващ властно, показващ кой е шефът. Биткаджия! Побойник! Като, че ли наистина е с девет живота. Често с нахапана до кръв главица, окъсани уши, но винаги с горда и не отстъпваща осанка.

    Беше славно време... Време, когато Душица ги учеше да ловят мишки. Хващаше им една и я пускаше горе в стаята ми като строго наблюдаваше реакцията на малките.

Чуци, шарена изписана в бяло черно и жълто, сестра на Тошко се втурваше първа в „играта“. За нея това си беше игра. Тошко наблюдаваше отначало впечатлен, но после се залавяше да хваща нахалните мухи около себе си. Бъзливка пък, котето на Демонка изцяло в бяло и жълто се скриваше уплашена.

Веднъж, когато бях на планина и ме нямаше цели четири дена се бях притеснил. На прозореца обаче запазила доверието си в нас, ме чакаше с цялото опазено домочадие, горда от себе си като майка, Душица.

Времето бързаше... Синковеца и Тошко обичаха да спят при мен. Често пъти обаче ставаше бой. Синковеца е непримирим и днес. Искаше, а и иска всичко само за себе си. Заядливец той често пъти скачаше върху нищо неподозиращият спящ Тошко и го хапеше. Последният се чудеше откъде му е дошло нападението. Веднъж обаче Синковеца си понесе наказанието. После цял месец куцукаше и ближеше наранената си лапа.

Интересно ми беше, когато влизах в банята или бях в тоалетната. Чувах острото им протестиране. Тошко и Синковеца стояха в коридора и тяхното мяукане огласяше коридора и ми, казваше:

-Хайде бе! Къде изчезна? Излизай! Защо се криеш от нас! Няма да те ухапем...

Беше наистина интересно време! Време на обич, доказване и ревност...

Като се замисля понякога ми се струва, че животните са повече хора от нас. Те не знаят да мразят. Бранят се, спорят за територии и обичат искрено стопаните си.

Синковеца и досега ме кани на вечеря. Ако съпругата и синът ми вече са седнали на масата, той идва и с мяукане ми съобщава:

-Там вече се тъпчат като не видели, а ти се моташ.... После като изядат всичко за нас нищо няма да остане...

Доводите му веднага ме убеждават да стана.

Докато сядах на стола със сложената на масата храна, отнякъде отдолу изплуваше сладката муцунка на Тошко. Изправяше се на коляното ми, гледаше ме с кафяви очи и започваше да се оплаква, че и той е гладен.

Усмихнат ставах. Слагах храна в общата паница, но само Синковеца припарваше до нея. И докато се маех Тошко отново скачаше на коляното ми пускаше лапа, тупаше ме и ми обръщаше вниманието си. За да не страда осъзнал станалото му давах ядене, но в друга паничка.

Когато вечерята приключеше котараците един по един топваха мустаци във водата и лочеха на бавни глътки. После спираха пред вратата и с поглед ми казваха, че искат да излязат на разходка. Пусках ги навън във вече при падналата нощна тъмнина...

По някое време се прибираха. Чувах мяукането под прозореца ми... Понякога идващо от терасата, друг път на вратата ми... Отварях им. Веднага отиваха да проверят какво е останало в паничките им за хранене. После примирени донякъде идваха, а и днес Синковеца идва и като си намираха място за лягане блажено заспиваха. Често пъти се събуждах с котките върху мен.

През деня Тошко обичаше да си ляга върху принтера до компютъра на който пишех. Гледаше ме с тъмните си очи и когато не издържаше скачаше в скута ми да го погаля.

Синковеца като шеф диригент обичаше, а и все още харесва да спи отгоре на гардероба и да наблюдава ставащото долу в стаята.

Веднъж си бях направил чай за бъбреци „Ламбрев“. Докато чаках да изстине, бях излязъл на двора. Когато се върнах изпаднах в изумление... Тошко бъркаше с лапата си във вече изстиналия чай и я облизваше. Естествено вътре нямаше захар, защото билките трябва да се пият натурално. Вместо да се ядосам, избухнах в смях. Виж ти, Тошо обича чай!

Снимките с него... Тошко беше артист. Сякаш го виждам отново при леген пълен с вода и шаран жив вътре, как посяга плахо да погали рибата и напразни опити да го измъкне навън. Виждам го да си играе с молив, с колана ми, щипките за простора, с пластмасова празна бутилка от кока кола. Ловеше във въздуха мартеница... Чаровен!

Миеше оределите ми коси и бузите ми с котешкото си езиче... закачаше се... Искаше внимание! Малък, но с голямо сърце. Такъв беше Тошко!

   Една ранна утрин... Кола минала на улицата пред дома ми. Тошко тръгнал да се прибира. Тръгнал, но безмилостни гумите на колата го спрели...

Опитал се с последни сили да се прибере, опръсквайки желязната врата с капки от кръвта си... Не успял!

Случайно разбрах, станалото.

Не можех да повярвам, а и днес също, че него вече го няма... Беше си отишъл, завинаги... Беше, но все още е тук... повярвайте ми! Седи в сърцето ми... Стои и се усмихва!

Издайническите пръски кръв по вратата вън пред улицата говореха...

Минаха четири дни. За да се разсея, взех Бъки с мен на разходка до местността  "Ридо", където живея. Тъкмо тръгнахме и в началото на рида го видях... Беше Тошко с широко отворени от болка очи, лежащ по гръб зяпащ в небето и търсещ отговор... Гримасата на муцунката показваше застиналата в нея агония...

Докато се чудех какво да предприема Бъки кучето ми го видя. Стана нещо странно, почти необяснимо за мене. Бъки започна да се гали в трупа на Тошко. Сякаш го чух да говори:

-Стани приятелю да поиграем! Хайде не е време за излежаване!

Очите ми преляха в сълзи. Едва успях да накарам кучето да се махне.

След разходката прибрал Бъки у дома се върнах...

Земята приюти Тошко... Приласка го завинаги в пазвите си...!

Останаха ми снимките и спомена за не обикновения малък приятел, талисман, Тошко Душков Добродушков.

Сега вечер за да ме разсее идва само Синковеца, който ляга при мен, идва на принтера до компютъра ми и ме гледа в очите с нямо очакване...

В.Софин разказ по действителен случай. 31.07.2019год. Самоков

"Отвързано време"

       В днешното „отвързано“ време, няма милост за никой. Хора и животни умират на пътя, страшен! Ей така, просто сякаш нарочно. И това е именно така, защото има хора, които са ловци на пътя. Не казвам убийци, защото престъпленията у нас трудно се доказват, когато някои недосегаеми, имат много пари.

Преди известно време се ужасих от шофьор, който се хвалеше цинично на друг. При това не с това, че е спечелил от тотото, нито пък, че е хванал млада любовница. Хвалеше се с това колко катерички, таралежи, жаби, и зайци е прегазил.

„Опитват се да ми се изплъзнат... Да избягат! Да, но нямат шанс под гумите на колата ми...“ –заяви той и дори имаше наглостта да се усмихне, сякаш вършеше нещо добро.

Накъде сме тръгнали!? Често си задавам само този въпрос. Войната на пътя, страшен.... Необходима ли е? И защо по-дяволите трябва парите да са по важни от живота?

Имате ли ги, ще живеете. Нямате ли... Ако сте неизлечимо болни си отивате сгазен от едно европейско „хуманно“ общество, което определя кой да диша, кой да гледа свине и кой да прави успешна икономика за страната Ви....!

В.Софин  размисли  30.07.2019год

Само съветват...

-Извинете полицай, а бият ли в районното...? –пита гражданин излязъл току що на свобода от ареста и запалил цигара за да успокои напрежението.

-Как може да си го помислите... В кой век живеете господине? Днес само съветваме...

-Е да! И мене ме съветваха, вчера и сега ме болат бъбреците...

-Настинал сте, нищо ви няма!

-А бе няма, няма ама ме, болат...!

-Пиете ли бира? –пита полицаят.

-Какво значение има това...?

-Ами ако пиехте редовно бира сега нямаше да ви болят бъбреците... Имате камъни!

-Ако палката с която ме съветваха колегите ви снощи да бъда сговорчив, беше камък, значи имам...

-И аз това говоря и аз... Вървете на лекар и се погрижете за бъбреците си! И не забравяйте, пийте бира за да изчистите поне пясъка у вас!

В.Софин  

"НАС"

-Избрахте ли вече?
-Какво?
-Кюфтета на есен няма да има... Така, че изберете "НАС"...
-Кои сте Вие?
-Партия, която осигурява кюфтета по време на избори... Така, че още днес, ако искате и бира, гласувате за НАС...
-НАС?
-Ние сме Ангажирани със Свинското... Съкратено "НАС"!
В.Софин

Новата за гълтане година

       Разкош! Какъв неподражаем стил! Интелигентно чувство за хумор... Такава раздвиженост на изреченията.... Красота разпръсната в думите... Невероятен нюанс от картини... Необуздани чувства... Ритмика! Задъханост, обяснение, гняв, радост и привързаност!

И всичко това, само в:

Алкохолна старата отмина...

Не със бялата отвън картина

а тост, наздравица със Джина,

през новата за пиене година!

В.Софин 

Пияни чувства!

С ракията се справих на закуска.

За обяда, водката довърших...

Когато мило, вечерта се спусна,

с мастиката преврат, извърших!

Месецът приключих на уиски.

Със студена бира, новият започнах.

Когато върховете оказаха се близки,

вниманието към виното насочих!

С коняк годината излъгах.

Отворих шампанско за накрая.

Докато пълна чаша вдигах,

пиян усетих, сладостна омая!

На втори мрачен, януари,

който пиян рано ме завари,

сънувах някакви кошмари -

гърлото ми у водата се удави!

В.Софин 

Муха!

Освирепяла от жегата, муха
в ранната напечена зора,
пренебрегнала съвсем страха,
ме захапа злостно по носа!

Усетила тя буден в мен гнева...
Реши да утоли неистов, глада.
Пред сълзяща ми, очна синева,
мухата с пирует се завъртя...

Откри гола, потната ми полоса.
Там дълбоко, пусна пипала...
Между едва никналата ми коса
храна, станах за нахалната, муха!
В.Софин

Скалите се целуват...

Когато слънцето лъчи покаже

вълните с пръски се усмихват.

В сутрин морска ширнала се даже,

скалите на воля се целуват!

Шуми морето в най-тихата си ярост.

Опитва скришом да разруши скалите.

А те щастливи дори и в старост,

все още гонят влюбени, мечтите!

Пясъкът учуден ги, погледна.

Размърдаха мустачките и раци.

Скалите в обич не последна,

Останаха със брега, да се целуват!

В.Софин  

Да бъдеш хрисим!

                                                                        

    Не знам за вас приятели, но колкото и да се опитва човек да бъде хрисим все ще нагази някой недоволен.

Човек се простира според чергата си! Хубаво, ама ако някой все пак желае да я издърпа под нозете ни... Какво тогава? Хрисим съм!

Крушата пречела на съседите в моя двор. Отрязах я. Черешата също, защото костилките прескачали в комшията. Наказах дръвчето с отрязване. Хрисим съм! Но все така продължавах да преча. Писал съм! Пък защо да не пиша? Доноси не правя! Просто се възхищавам на литературата. Нямал съм право. Хрисим съм! Сега пиша само на тъмно като целта е да не пречи светлината от моя прозорец на комшията, който трябва да става рано за работа.

Кучето ми било без намордник в моя двор.  Много съм си позволявал! И не само това, а моя четириног приятел щъкал свободен, без да бъде вързан. Пречел... Познайте на кого? Аз пък си мислех, че животните имали права. Да ама в двора ми, нямат. А отвън още повече. Глобите дебнат всеки пес показал муцуна навън. Хрисим съм! Вързах кучето! Умря от мъка!  Да но това не беше достатъчно. Имал съм листни въшки на сливата. Трябвало да я отрежа, защото пречела... Брей да му се и не види! Това пречи, онова пречи, аз преча... Хрисим съм! Дали да се махна? Да ама това не става с магическа пръчка. Ако пък попадна на други съседи, които не могат да ме гледат. Какво пък... Хрисим съм, ще се движа с маска. Да, ама опасен съм щял да бъда. Ще ми трябват, очила тъмни за дегизиране.  Да, ама съседите нови или стари, ще се обидят.

Просто не знам? Дали да бъда хрисим или да се зъбя!?

Намръщих се и се разлаях!

Съседът усетил на живо, идеята ми, ме заплаши с намордник за бяс! Хрисим съм! Приех го! Започнах да се движа с тъмни очила, намордник и очаквах да ме приберат... Да, ама кой го е зор да храни още едно гладно гърло в лудницата.... Прибраха ме в районното, където ме посъветваха... Мирно де! Сега ме чукат с тъпа болка бъбреците и гледам да се прибирам у дома си по тъмно. Не за друго, да не преча на комшията да си пие в двора ракията... И не само това! Да не съм трън в нечии очи. Така де, хрисим съм. Нямам воля, нямам настроение, но имам... Всъщност, какво имам? ЖИВОТ! Да ама живея ли? Или пък вече съм умрял, възнесъл съм се и други хора мислещи се за големи личности, любезно ми казват какъв да бъда, какво да правя, или накъде да завия. Започнах да вия! Нали съм завалия, прибраха ме отново. Този път успяха да ми връчат жълта книжка. Хрисим съм! Приех я!

    То, човек ако се огледа, колко хрисими сме станали... Отстъпвай българино, отстъпвай, но само там където е нужно и където волята ти, ако е твоя не е пречупена докрай... Все пак и аз като Никола Вапцаров: „Дишам, живея...  и стихове пиша тъй както умея!“

Хрисим друг път! Намордник друг път! Сега накъде? Накъдето ми видят очите... Напред и без очила!

В.Софин Размисли под лозата, която пречи с ластарите си на комшията! 

Да измерим кръвното!

      -Да! Добре... Сега да измерим кръвното! С тия червени бузи няма как да не е високо! –коментира лекар пред пациент, който премигва учуден и казва твърдо:

-Не! Твърдо не, докторе!

-Какво не? –учуден е докторът.

- Ами да започнем с това, че не съм ял свинско, не съм пил вино, нито пък кафе съм близвал... Още по малко бира...

-Е не се дърпайте! Това ще установи апаратът, кой какво е пил! –настоява за щателна проверка докторът.

-Хм! Какво знае апаратът!? Нищо! Той е машина, а аз съм човек със собствени предпочитания. И за да не ме помислите за заклет трезвеник, ще Ви споделя, че снощи прекарах бутилка с уиски и сега ме цепи главата...

-Нима!? –чуди се докторът.

-Да!

-Апаратът показва друго!

-Що може да знае той!?

-Пил сте бензин!

-Бензин!? Да не очаквате, че ще започна да бръмча!?

-Вече бръмчите! По тона ви разбирам, че се нуждаете от хапчета за глава...

-Хм И аз това казвам! С това трябваше да започнете докторе, а не с апарат за кръвно налягане...

-А не! Има си процедура и тя трябва стриктно да се спазва! Помислете малко... Ако Ви бях написал веднага рецептата, какво щяха да кажат отвън пациентите, чакащи за преглед...

-Знам ли!? –вдига рамене прегледаният.

-Ще кажат, че претупваме работата. Хоп и бързо! А всеки знае, че бързо и добре не става да се измери стръвното... Опа! Кръвното имах на предвид!

-Май и вас ви цепи главата докторе! Познах ли?

-А, не! Кафенце само съм пил!

-И аз за това говоря де! Кафенце, което вдига кръвното! Хайде с мен за хапчета...!

-Не се безпокойте за мен, господине! Имам си тук! А вие вървете, вървете, че пациентите отвън вече почнаха да се изнервят!

-Гоните ли ме докторе?

-Не! Пращам ви до аптеката, на мой познат... Евтинко ще ви излязат хаповете... Има няма... петдесет лева....!

-Петдесет за глава! Я по добре да взема още една... бутилчица!

-Какво? –пита недочул мрънкането на пациента, докторът.

-А- а! Нищо! Просто уиски, нищо друго...

Преди да чуе възражението на доктора, пациентът се изсулва бързо, през вратата като дори забравя да вземе написаната рецепта за главоболие. Но виж, болничният лист сгънат вече стои в джоба му и се усмихва.

В.Софин  

Песничка позната!

Девизът на шопа:

„Не с ума в главата, а напред само с ината!“

„Щом мое да се изморим...  Па оти да работим!?“

Животът:

„Обичам го живото...! Но само докато опущим ракията с килото!“

„А бе! Я мое да съм шоп, ама коньо и без зоб, пак го яздим на галоп!“

„Оти да ти давам пари, когато можеш да си заемеш кредит от банката!?“

„ Обичам жената! Но не толкова колкото ракията с шопската салата!“

„ Какво толкова му мислиш за парата! Ако я имаш ще зарадваш с ракия и душата!“

„Ако с пари случайно ти помогнем!  Още утре за дадения заем, с лихва ще те погнем!“

„А бе! Я мое и да се оженим! Мое! Ама оти, она да ми пие от ракията!?“

„Убаво си е доброто! Щом черпят насред селото, не пропускаме и опелото!“

В.Софин  

Не я ща!

На пазара мъж и жена стоят един до друг, без изложена стока. Вперил любопитни очи пред тях се спира младо момче дошло от близко село. След кратко почесване мъжът се обажда:

-Премислих... Все пак не съм толкова инат. Ще ти я дадем, бе! Цялата е твоя!

-Не! Не я ща!

-Кое не щеш?

-Е па, жената до тебе... Кое друго?

-Я говорим за ракията бе.... Под тезгяхо стои и тебе чека... Само за десет лева килото...

В.Софин 

-

Обичам я!

               -А бе Кольо...  обичам я! Ама она още не знае това и си трае...

-Жена ти или любовницата?

-Ракията бе, Кольо! Докато е в бутилката, трае като мома, а после като разбере, че я обичам и пощипвам с желание, гледа да ме смае като ме спъне пиян под масата...

В.Софин 

Обичам рекламата

Обичам родната реклама

тя радва ме с програма...

Усмихва старата ми мама,

с нова на цветя, пижама!

На мен показва как от слама,

правят някъде за ядене саламът!

Смел, който го преглътне

в соята блажен ще се натъкне...

И това е нищо, освен реклама

изпратена ни без телеграма...

Затова със закупена измама

правим от живота, драма!

В.Софин 

Злобен съм!

      Ей на... Злобен съм! Вчера се препънах в един крак. Оказа се лапа. Кучето я протегнало и аз залитнах. За малко да пукна главата си на тротоара. Да ама, комшията видял и сподели, че това е от алкохола. Какво разбира той от алкохол!? Нищо! Пие боза, оригва се като селянин и накрая, аз съм бил злобен, защото  боклукът моят де, намерил неговата кофа за боклук...

Хайде де!

Благодарих му за споделеното, но не с усмивка, защото няма да я разбере. Дадох му шише домашна ракия да си трае. Изпи я гадината и на тръпнал ми сподели, че съм бил простак.

Аз простак!? Нищо не разбирам. Дали е от градусите в алкохола или пък от жегата, от слънцето. Мисля си времето е виновно, но комшията вика, даже плаче на рамото ми, че съм аз.

Какво пък... Злобен съм! Снимам под път и над път! Дразня! Не се гордея с това, но ми идва отвътре.  То и на жените им идва вътре... Дали да съблекат или пък, облекат нещо ново... Невиждано от мъжките любопитни очи, та да се кефът.

Ей на... Злобен съм! Плюя не на обществено място, а в обществената тоалетна. Няма осветление. Някой приватизирал крушката.  Докато свърша работа, докато се облекча и служителят протяга ръка за петдесет стотинки. Нямам, затова му давам лев. Да ама той... Няма да ми върне и споделя, че следващия път безплатно ще върша, работата си...

Злобен съм! Развалям двайсет лева на монети. Глътва ги, не кой да е, а кварталният магазин останал без дребни за връщане...

Гаден съм! Давам ги за хляб и алкохол. Че то, какво друго ми е останало!? Да се напия и забравя, че съм злобен!

Злобен ли съм? По скоро неудобен... Че той и столът на политикът е крив, а все седи на него и тихо въздиша за още повече неудобства.

 Не му преча! Нека диша, но поне да не въздиша като усети накъде се е извъртял каишът!

Ей на... Злобен съм! И какво от това! Лъгал съм бил системата! А тя не ме ли лъже, когато вместо да облекчи болката в душата ми вкарва алкохол... Алкохол, който не е за разбиране. Гаден понякога, но и „арен“, както му викат на доброто у нашенско.

Все пак кой днес не е злобен, а? Мишката и тя гадинката протестира за сиренцето си, но кой и обръща внимание. Нима не правят фалшиво сирене от палмово масло... Котката мяука за истинско месо, а не соя. Кучето се срамува от изкуствените кокали...

А пък ние... Ние хората, сме злобни защото ядем всичко това. Протестираме, ругаем се, но пак вървим един до други... Съдба при това злобна! О времена, о български нрави! Злобни, неудобни и трудни за поглъщане... 

В Софин  

Трима души на почивка без да се смята колата -трета последна част

          Без да спори с нас тримата, колата се отбива вляво и поема към град Разлог. Макар и не изморена още решава да не спира сама, а с помощта на сина ми, който паркира до река Язо. Уникалното на град Разлог е, че е разположен между трите  планини, Рила, Пирин и Родопите. Слизаме. Тръгваме към центъра към площад "Преображение". Тук погледа ни се спира на уникална сграда строена в началото на двайсти век. Годината 1925 на нея, прави впечатление с това, че именно тогава градът получава новото си име. Именно тогава Мехомия става Разлог на 26март.  Отстрани до нас, цъфтят посадени пролетни „очички“ в различен цвят. Или теменужки, които дават простор за очите желаещи повече красива светлина. Пред нас се намира паметника на Никола Парапунов, участник в партизанското движение през втората световна война. Зад него се спускаме към четрите чана,които всеки може да пипне и удари. Следва „Козирогът“-/изваяна от метал фигура на алпийски козирог на която майки могат да снимат децата си/ и Централния Градски Парк с красиво езеро в средата, обрасло с красива зеленина и  миещи бреговете, плачещи върби. До него виждаме направен от мраморни морени, възстановен древен слънчев календар, съставен от дванайсет животни. Заек, прасе, кон, петел и др. Близо до нас се намира и къщата на Никола Парапунов, сега, Исторически музей в Разлог. Толкова много фонтани, толкова красота, не бях виждал в рамките на един град. Нашите погледи също се спират на, паметниците на Пейо Яворов и на загиналите във войните българи.

      Много скоро в нас се взират кубетата на църквата „Свето Благовещение“. Уникална чешма с кръст, до нея предлага прохлада за ожаднелите пътници. Интересна като архитектура е и сградата на държавното лесничейство. Минаваме моста и се устремяваме към височината зад града, където ни чака гледка към трите планини Рила, Пирин и Родопите. За да стигнем там обаче трябва да изкачим хълма Голак. За целта минаваме покрай чешма по стълби до гробищния парк на града. По панорамна алея  наречена „Стъпалата“  тук е изградена уникална еко пътека, която има 54 места с пейки за почивка и 30 места, от които се разкриват приятни за окото, гледки към Града Разлог и планините, зяпащи също от високо всичко и сякаш се надсмиват над нищожността на пътниците осмелили се да хвърлят очи към тях. Отстрани неразцъфтял люляк и навързани по него мартеници показва, че избраното място не е случайно. Очите ни се хващат по площадките, на които има изградени бих ги нарекъл чудеса. Дърворезба на „Разложки Чауш“. /Чаушите са въоръжените пазачи в местния старинен обичай „Старчевата“. Според традицията това са млади мъже неженени, облечени в обредни костюми, състоящи се от голяма островърха шапка, изработена от кожата на коза, а на кръста си всеки от тях носи по четири чана и в ръцете държат камшик./ А направени ниши с въртящи се снимки показват и , какви животни, уникални растения и гъби се намират тук като местни забележителности. Не на последно място най-горе ни посрещна, изградена 12 метрова кула от желязо за съзерцаване на планините Рила, Пирин и Родопите. Прозира до нас и близката, Разложка котловина хванала града в прекрасна примка.  От другата страна съзираме освен стадо овце, овчарско куче и водач, и  две красиво сгушени села. Не издържаме и правим снимки за спомен. Планините и гледките са с явен приоритет, но и ние също така си позволяваме да съхраним лицата си на лентата.

    Слизаме с явно нежелание от наша страна, надолу по стъпалата водещи към града, където, навсякъде розовото и бялото в различните дървета цъфти и ухае. В парка, а от дворовете надникват срамежливи теменужки, заедно с други усмихнати щастливи, любопитни, пролетни „очички““- /Цветя/.

   Насладили се на едно от чудесата бих казал на света, град Разлог без да се свени ни покани на обяд в местната механа - „Разложка мааза“. Вкусно приготвени ястия от гъба манатарка и други местни кулинарни изкушения, задоволяват вълчия ни апетит. До нас на голяма маса хора събрани от няколко нации, също обядват. Различните езици се смесват с уникалната народна музика и песен. 

   Приключението в Разлог ни се услади, но както се казва, всяко начало си има и край.

Тръгваме отново. Все пак не за да се приберем в почивния дом "Предела, където сме отседнали, а да накараме колата да се размърда още малко. Този път целта ни е близкото разложко село „Баня“. Минералните води там са били ценени още от римско време.

Нашата спирка се оказва хотел „Римска Баня“ с огромен двор в който освен паркинг има и красива чешма близо до входа му. Докато чеша с поглед околността впечатлен и от близкото изцяло, дървено финландско „Селище“, което се строи до мен, милата влиза за информация в сградата. Много скоро обаче офертата за басейн от трийсет лева спира ентусиазма и, че ще се види изкъпана тук.

Все пак настроението ни, не се оказва мрачно. Синът ми натиска педала и колата, неговата най-после се осмелява да поеме към почивната база. Естествено от толкова послушание от нейна страна е да я оставим на мира за заслужена почивка.

    Вечерта минава интересно. Оказваме се почерпени  с десерт от служителите на почивния дом.

Рано сутринта си взимаме довиждане с тях и с кучето Мечо, което ни изпраща прощален поглед. Но не и преди милата да го погали и се снима за спомен с него. Макар и съвсем ограничено, пребиваването на Предела, четири дни, тя вече бе намерила истински и верен, приятел в неговите очи.

Бариерата е вдигната и колата на сина с явно нежелание потегля по обратния път вкъщи.

Спираме за кратък отдих в град Благоевград. Красиви, добре оформени цветни алеи, фонтани и престижния американски колеж спират погледа ни. Големия площад с пейки, показват град, който диша свободно престижа си и с право.

Многобройни гладни гълъби навсякъде чакат да бъдат нахранени. Докато обядваме избрана по наш вкус пица, раздавам от трохите и, на птиците пърхащи с крила до мен. Виждаме и как река Струма лениво влачи водите си, когато надникваме от моста към нея за поздрав.

   Изживени красиво емоции, гледки. Чудесата на България и нейните красиви планини, кътчета, които нямат равни по света...

Всичко това през очите на трима ни. Трима души на почивка без да смятаме послушния автомобил, който осъществи без затруднения за нас, видяното. Заповядайте и вие пътешественици, да се насладите на частиците пръснати навсякъде български природни и изваяни от човешка ръка, красоти!

В.Софин 

Да кажем -"А"!

-А сега... Да кажем -"А"! -убеждава лекар, пациент да отвори уста за преглед.
-Не моем! -инати се момчето.
-Добре тогава... Кажете -"О"! -опитва се лекарят да смекчи страха в очите на пациента.
-И това не моем! -инати се още повече, момчето.
-А какво тогава можете? -губи търпение лекарят.
-Моем да кажем -Е", ама не искам...
- И защо така!?
-Защото ме мързи, да отварям уста, предварително, без да знам колко ще ми вземете за прегледа...
В.Софин

Различно мислене...

 -Знаеш ли, с шефа мислим различно...
-Как така!?
-Когато съм почивка и си пия бирата, шефът се сеща, че съм на работа...
-Хайде бе!?
-И аз това му викам, "Хайде бе!", но шефът обича изненадите... Винаги готов и в настроение да раздава работа и по време на почивка!
В.Софин

Трима души на почивка без да се смята колата - втора част

          

         След кратък размисъл приемам поканата от страна на сина ми да се поразходя, а той да направи поредната си тренировка по ориентиране в подножието на част от Пирин планина.

Тръгваме с колата до някъде. Отбивката вдясно по шосето, говори за писта с име „Предела - Кулиното“. Решавам да я видя лично и след като се разделям с моя син, поел грижливо пътя  на тренировката си, тръгвам и аз. Моят път се оказва асфалтиран и води нагоре като прави често завои. Вървя и снимам тази част на Пирин планина през ранната пролет на април. Цъфнали встрани сини минзухари спират за миг устрема ми. Докато се възхищавам на особено красивите "Гълъбови очички", билка, която излиза между старите опадали минало годишни листа на широко листен бук, успявам да се срещна и с бялата съсънка, която правеше компания на усмихваща се в червено "Лисичина" или още наречена, "Петльови гащи".

Малко преди да стигна целта си две коли ме задминават.

Вече съм пред табелата с надписи, от които е видно, че именно тук започва царството на планината. Национален парк Пирин е представен с „Баюви дупки“. Този парков участък, се състои от дървесните видове, букът и бялата мура, черен бор, черна мура, ела бял бор, смърч и др.

От растенията преобладава мечето грозде и алпийският лапад.

Животинския свят е представен с дивата свиня, мечката, дивата коза, сърната, вълкът.

Птиците трипръстия кълвач, глухаря и пернато ногата кукумявка.

Резерватът „Баюви дупки- Джинджирица“ е от най -старите защитени за опазване територии. Историята му почва още през 1934година. Площта му е 2841,4 хектара.

   Всичко това ми става ясно от прочетеното на табелата. Зад нея виждам малка ледено стичаща се рекичка. Отстрани до нея цъфнали в изобилие се смеят многобройни оцветени в синьо, минзухари. Наблизо до мен двама души на видима възраст към шейсет години, пълнят вода от изникнала сред буките чешма. Заговарям ги.  Доста любезни те ми обясняватт, къде се намира ски пистата „Кулиното“. Бях тръгнал в грешна посока. Тук пътя се делеше на две. Върнах се наляво и заедно с тях тръгваме към ски пистата. Преди това по тяхна покана, отпивам вода от чешмата, над която расте голяма бука. Разбирам от единия от тях, че  е работил няколко години именно тук, през зимата като ски гардеробиер. Пред мен съзирам ретранслатор и нещо като планинска хижа, която се оказва чайна. Това ми става ясно от любезните местни хора, които идват заедно с мен.

Единият от тях като видя жълт цвят се наведе да бере билки и ми зададе въпрос:

-Знаеш ли коя е тази...?

-Подбел –отвърнах с усмивка и като виждам смайването му обяснявам:

-Използва се при кашлица и при настинка...

За интригуван той обясни, че много хора не познават основните билки, а те са полезни.

-Зная това –казвам и дори обяснявам, че сина ми съм научил да ги разпознава в гората.

Разделяме се като приятели. Те се връщат при колата си, защото бързат за Разлог, а аз поемам към върха на пистата. Изглеждаше близо, а се оказва далече. Има остатъчен сняг. Също и цъфнали непознати билки отстрани, откъдето  на места прозира почвата. Внезапно започва да вали. На тази надморска височина, пада сняг. Тъкмо се чудя, какво да правя, когато джиесемът  се обажда от джоба ми. Разбирам, че синът ми е приключил с тренировката и ме чака. Тръгвам донякъде с нежелание обратно по пътя, от който бях дошъл.

Разбрал, че съм далече синът ми пристига с колата, която няма право на почивка и слизаме бързо надолу. По пътя ми съобщава за срещата на  домашен любимец - миловидно куче с което се бяха сприятелили докато бягал през гората по време на тренировката си. Спираме за да го погалим и аз си позволявам без да искам разрешението му и без до да се сърди и хапе, да го снимам за спомен. Наблизо има вила от която явно бе излязъл, констатирах аз. Изглеждаше нахранен, а и усмивката не падаше от муцуната му.

Взимаме си довиждане с него и хващаме шосето в посока Благоевград. Този път завиваме вдясно към Рилския участък на Предела, където се намира почивния дом в който сме настанени и където ни, чакаше благоверната.

  Доволни от преживяното се събираме заедно тримата, там за вечеря. След бутилка бяло вино и добро настроение избираме план за утре.

А утре се оказва, град Разлог, който ни очарова с многобройните си запомнящи се от високото,  планински гледки.

Тръгваме рано сутринта без да смятаме настроението на колата, която е принудена да дойде с нас.

Поемаме по маршрута и много скоро вляво се сблъскваме с табелата, която съобщава на очите ни, че пред нас е град Разлог.

И ето ни вече там...

...........................

Следва продължение

В.Софин 

Осъществен труден диалог

                                     АКО НЕ Е ИСТИНА, НЕ Е И ЛЪЖА!

     Двама мъже, а нищо да са били и жени, изобщо не се понасяли. Да, но работата им била свързана. След като не искали да се видят и чуят, използвали диалогът си с трети:

-Дончо!

-Да!

-Я виж! Иди питай Генчо да каже, колко пари ще са необходими за утрешната сделка?

Послушно момче бил Дончо. Припкал до съседното бунгало и докладвал уставно, исканото.

Веднъж обаче му писнало. Когато го изпратили при Цончо вместо нареденото, казал:

-Знаеш ли какво? Генчо иска да те види на четири очи и да ти каже нещо лично!

-Хайде бе –усъмнил се Цончо. –Аз не искам да го видя, че той ли!?

-Не знам, но той настоява...

-Кажи му, че не може! –отвърнал Цончо и се замислил.

Послушно момче бил Дончо. Припнал при Генчо и вместо да даде чакания отговор, казал:

-Виж какво! Цончо не даде отговор, защото иска да те пита нещо, ама  каза ... лично да отидеш!

-Хайде бе –не повярвал и Генчо.

Но пустото му любопитство. Изникнало внезапно в душите на двамата, неприязнени един към друг, колеги.

Едновременно излезли от бунгалата си и се срещнали  по средата, където ги чакал Дончо, с наострени уши.

-Кажи бе! –вдигнал тон Генчо.

-А ти... Що, че ми кажеш! –извисил глас и Цончо.

-Нищо! Нали ти щеше да казваш!?

-Аз! Нищо! –слисал се Цончо.

-Тогава... –озадачили се двамата и този път четири чифта очи едновременно се вперили за обяснение в Дончо, който не трепнал, а изплюл бързо камъчето на недоволството, събирано отдавна:

-Диалог! Току що успях на живо да предизвикам разговор между двама колеги забравили, какво значи да ползваш език. Все пак той е нужен понякога... ако не за друго, поне да се чуе истинския, а не казаният силом, предаден от друг измислен, диалог...

В.Софин  

Тя идваше...!

Тя идваше с повея на вятър,

в зората пурпурна блестеше.

Вълнуваше гърдите на приятел -

в сърцето, Любовта не спеше!

Тя идваше с писъкът крайбрежен.

На пясъка разстилаше вълните.

Спираше за кратък отдих, нежен –

Любовта, която никога не спеше!

Тя идваше предизвикана от спомен.

Мислите преследваше сред нощ.

Събуждаше сълзите в час удобен –

Любовта хлипаше, останала без глас!

Тя идваше... и идва сутрин рано...

Не угаснала сред лавата в мечтите!

Любовта разпръсната в звездите -

идва единствено и само 

със обич във сърце, избрано!

В.Софин  

Трима души на почивка без да се смята колата!

        Нямаше как! Просто трябваше да отбележа, че при почивка най-работещ е не човека, а неговият личен автомобил.

      Трима... Да точно трима! Милата, синът и вечно търсещият приключения под всяко паднало листо и клон, моя милост- неразбрания човек.

 Мисията... Боже! Не мисията , а почивката беше започнала в личния автомобил на сина ми и естествено завърши на връщане там.

Но по-реда на нещата.

Едно не е като две и три не е като четири...

Все пак!

Посоката - Дупница, Благоевград и Предела. Почивка на Предела, където шосето дели двете планини Рила и Пирин. Гледаме и се удивляваме. Вляво Рила, вдясно Пирин. Красота от облаци и сняг, който отказва да се топи,защото е едва началото на Април.

Стигаме предназначението си в средата на нищото. Нищо, защото няма превоз до  почивния дом, ако не е  осъществен с личен транспорт.

"Енерго" - Предела. Не бих споменал за пътя, който извираше там от дупки на толкова места, че и пеш да бяхме тръгнали все щяхме да се удавим в някоя от тях.

Стигаме читави, но и гладни, защото пустият му автомобил на сина ми не спря по пътя за една скара, която заведение предлагаше, но само ако се рискуваше слизането, което ние така и не сторихме.

Уви!

Посреща ни доволната усмивка на... Не на пазача, а на един приятел с който се запознаваме на прага без да ни захапе с друго освен с усмивката си... Оказва се кучето Мечо, което спи точно на мястото откъдето се вдига бариерата за влизане, а не нахълтване взлом и без разрешение.

Вече сме вътре. Хубаво, ама резервацията ни се оказва за следващата седмица. Докато се чудим и почесваме, сервитьорът взима решение.

    Настаняваме се. Аз и милата в стая с тераса за пушене и синът в самостоятелна, ако не се сята вътре в нея телевизорът, който така и не престана през цялото време, да  смущава почивката с реклами.

      Докато чакаме обяда, правим разходка в близката гора, която се оказва пометена , но не и сломена докрай от някакво природно бедствие дошло неусетно и неусетно заминало...

Посрещнати радушно в почивния дом, настанени като сякаш сме в рая, решаваме да подготвим колата за утрешния пробег.

   След обилна закуска рано сутринта тръгваме за град Банско, който отстои, на шестнайсет километра от почивния дом.

   Намираме място близо до центъра и нашето априлско приключение започна.

Напъпили лалета, все още не в пълния си блясък, теменужки и паметници спират погледа ни. Къщата музей на поета Никола Вапцаров, читалището и водоскока с пеперудата са едни от първите впечатления, които съзираме. 5.10.1912год -също спира погледа ни с паметник, който казва, че "Банско помни Героите", които са дали живота си за свободата на България по време на балканската война.

    Преди да влезем в храма "Света Троица", правя снимки на безброй мартеници закачени на разцъфнало в розово, декоративно дръвче. Не забравям себе си и Паисий, чийто паметник е издигнат величествено в центъра на град Банско.

 В двора на храма "Света Троица" ни посреща освен часовниковата кула камбанария и бюста паметник на поета Пейо Яворов, който смущава с откровение, днешните българи отричащи миналото с надпис: „Братя хвърляйте фесовете - от днес сте вече свободни българи!“

    Влизаме за да се помолим и запалим свещи за здраве. Все пак именно днес се оказва неделя.

Богослужението вътре още не бе свършило. Всеки стиснал свещичка слушаше с трепет в душата проповедта на попа от амвона.

Излизаме. Наблизо се намира и родната къща, днес музей на Неофит Рилски, която също плаче за посещение. Нашият общ избор обаче се оказва, нагоре по търговската улица извеждаща към хотелите и към Пирин планина, която се крие в една от първите си пролетни мъгли. На места видимо прозира и сняг.

Хотели! Какво говоря!? Хотели много, туристи малко! Свършило е ски празненството и почнала пролетта. Пред един хотел, любопитна котка спира поглед с муцуна в мен. Снимам впечатлен. Галя рижото по нея и отминавам с усмивка. Все пак бях забелязан! Имаше си хас да не съм доволен.

Какво пък... нищо лошо!  Тримата гледаме и се удивляваме, докато колата на сина, заслужено си почива.

Изморен от гледките, запечатал не една и две снимки, на хотели, паметници, цветя и заведения, влизаме в местна пицария за обяд, където ни посреща усмивката на сервитьорка добре запозната с капризите на клиенти като нас.

Доволни от обслужването тръгваме покрай храма и центъра с Паисий взимайки си довиждане с Банско и Пирин планина, която ни се усмихваше наблизо.

Време е за почивния дом.

Пристигаме следобед и се хващаме за следобедното кафе.

.............---------............
Следва продължение!
В.Софин

Въздържание

    От татко бях научил, че трябва да се обуздават чувствата.

Опитах!

Веднъж, дваж, триж!

Да ама като ме ядоса милата, като ми тропна с крак... Не издържах! Едва  видял надписа... Още не помирисал алкохола, хлътнах вътре в кръчмата.

Бях устоял... Бях успял да издържа три вечери без пиене.

Редно беше да се черпя за въздържание от чувства. Не за друго, а за да обуздая мислите си които крещяха, че трябва да свърша и работата, която милата ми осигури за утрешния ден!

В.Софин