Изкачвания... Безброй! Всяко едно остава в сърцето на планинаря завинаги!
Решихме! Щом миналата година успяхме да изкачим връх "Соколец"
в Рила, защо пък да не го видим по от високо от „Иванов камък“, връх, който се
намира на 2115метра надморска височина...
Тръгваме в най топлото време на месец август. За да бъде
трудно изживяването, часът е едва 13.30 следобед.
И не само това, а и защото си позволяваме да направим преход
в лоното на Рила като неопитни едва прохождащи във високото хора. Малката
раница, която взимаме не е пълна с чудеса, а с малко сирене, хляб и вода. И за да
не и бъде скучно по време на прехода до „Иванов камък, за всеки случай слагаме вътре и по една връхна дреха. Никой не
знае, времето и то е като капризна жена, ту се усмихва ту хапе, ту провокира изненади...
Готови почти, с моя син, тръгваме като използваме, силата на
колата му. Стигаме в Боровец. Вече се намираме в отдавна разрушеният някогашен
пионерски дом. Оттам пътеката нагоре през гората от смърч, води да връх „Соколец“.
Вперил поглед в картата показана от Интернет за маршрута,
синът ми обяснява, къде да открием отклонението за „Иванов камък“. Този път води
и до връх „Ястребец“. Пред нас сякаш от нищото извират гъби. Обикновената
хлебна манатарка си е дала среща с пачият крак, злато жълтата коралка, дяволската гъба, и не на последно място особено опасната с отровата си, но и много
красива, червена мухоморка, също спират заковани в погледа ни. Вълшебството на Природата е
пълно! Билки, треви, мъхове, дървета... И чист въздух, който се възприема като
еликсир.
Уж съм опитен планинар, а кой не е!? Дори и най зеленият,
така да се каже Грийнхорнът от романите за Винету на Карл Май не подозира, какво
го очаква на пътя. Все пак тръгва, защото краката го сърбят. Така и аз, по къси
панталони при това с обувки половинки сякаш съм тръгнал на сладкарница, а не в
планината пробвам да изкача „Иванов камък“. Нямам търпение. Бързам и се
задъхвам. Търпеливо изслушвам обяснението на моя син, че трябва да вървим бавно
с едно темпо за да не се изморим. Въпреки, че го разбирам, краката ми сами
бягат нагоре. Неустоимо! Чудесата са пред мен и аз вече тръпна с мисълта за
гледките, които ме чакат горе.
Не устоял на видяното около него и цифровият ми апарат се
включва със снимки за спомен. Спираме със сина ми, за по няколко узрели горски
малини, които мамят не само очите ни, но карат и гърлата ни да преглъщат. Град Самоков прозира между смърчовете в далечината. Стигаме близо до Връх "Соколец" и
виждаме отклонението вляво за "Иванов камък". На места личи нова маркировка с жълта боя. Иначе изглежда почти девствено. Ами, че гъбите са на пътеката. Стоят
и чакат необрани. За момента ги оставяме, не със цел да ги пренебрегнем, а с
мисълта че на връщане ще ги отберем за вечеря. Слънцето върви редом с нас,
прозира между смърчовете и придава на рилската красота от билки, треви, неописуем
цвят от чувства събрани в едно. Приказка която плаче да бъде разказана. Стигаме
дерето, където шуми извиращ малък поток. Пътеката извива отново вляво и се
изкачва близо до самият връх“ Иванов камък“.
Стигаме до малка полянка с треви и теменужки усмихващи се
към Слънцето. Тук пътят вече завива вдясно към връх „Ястребец“. Нашият обаче
продължава към „Иванов камък“... Какво приказвам. Няма път през клековете.
Обрасло, девствено, но не и не преодолимо. Поне за планинаря или лудата глава,
която търси вечно приключения там където обикновено други избягват. След доста
лутане, вече сме пред скалите...
Синът ми, който ме кара да го следвам се провира между
клекове, бял бор на места и дори и разцъфнал див здравец. Сини камбанки хвърлят
погледа си от скалите към нас и ни приканват да бързаме. Учуден съм на тази височина и от мравуняк в който трудолюбиви
мравки, не спират щъкането си между туфите с не още изсъхнала за август, трева.
Все пак времето неминуемо е напреднало. Точно в 17 следобед вече сме на самия „Иванов
камък“ Погледът обхваща връх Соколец в близката далечина, връх "Ястребец" и в далечините
други особено красиви в ясното време рилски върхове, Скакавците... Сякаш сме в
рая!
Често се питам, какво пък толкова ни кара да качваме
върхове. Някои са лесни, други особено трудни, почти непристъпни. Но гледката
отгоре при особено ясно време си заслужава виждането.
Разбирам ги и алпинистите. Въпреки изкачванията, които имат
те все се стремят нагоре... Може би така е устроена човешката душа. Колкото по
нагоре, толкова по близко до Бог или раят - чудесата на света. Това е за особено
лудите глави. Не се мисля за такава, но все пак неустоимо нещо ме кара да вървя
напред дори и да няма път. Тогава тръпката наистина е неоценима.
Правим няколко снимки за спомен, прощаваме се с „Иванов
Камък“ и полека бавно между клека
слизаме до пътеката, която ни чака с нетърпение. Поемаме надолу. На места
спираме да хвърлим прощален поглед към върха, където среща си дават облаци и
чувства...
Беритбата на ядливи гъби почна. Няколко манатарки и пачи
крак с които да вечеряме вкъщи. По пътя спираме и за малко подкрепление. Все пак
трябва да видим сметката на сиренето и хляба, които мъкнем с нас. След кратък
отдих поемаме към Боровец и колата на сина ми, която ни чакаше долу с неистово,
нетърпение. Внезапно пред нас излита сокол, който се вие любопитен високо пред
погледите ни. Проследяваме полета му удивени от изкачването му във висините.
Може би и той бе тръгнал за "Иванов камък". Неговият "Иванов камък"... Може би! За момент дори му завидяхме.
Нашето пътешествие беше накрая си , а той соколът тепърва се качваше...
Нещата в планината Рила, а и на други места, понякога са
неописуеми. Така е, но те остават някаква пробойна в сърцето, където
продължават да живеят във всеки един от нас дръзнал да качва върхове... Така е!
Животът е трудна приказка, която понякога търпи изменения, но въпреки това, въпреки
това... неустоима, която трябва да се разкаже...
Всичко друго вече е история! Споменът обаче, новият винаги
предстои... И затова е нужно тръпката към върхове, които чакат да бъдат
изкачени!
В.Софин
Когато нещата не са винаги така, както
изглеждат:
