петък, 29 ноември 2019 г.

Перде или Завеса?!


                                                                         
            Имало едно време... И днес го има!
ПЕРДЕ! Някакво, не значително, безцветно Перде, което служело като прикритие на Прозорец хвърлящ поглед към двора на разкошна цветна градина.
Птиците, които кацали наблизо по дърветата до къщата се подигравали с него. Закачали се с думите:
-Ей ти там! Как ти беше името? А да! Не ни подсещай! Разбрахме от погледа ти, че ти си едно, ама много голямо... Перде!
-Здравей Перденце!...
  Веднага след задявката, птиците чуруликали помежду си със смях и отлитали безгрижно към други градини за да  разкажат  за видяното на други.
Доскоро щастливо, Пердето се замислило, угрижено:
„Аз ли съм виновно, че съм се родило, създадено толкова безцветно. Поне да ме бяха украсили с цвят. Станах за посмешище на някакви си пъстроцветни птици... Пусти късмет! Ако се бях родило Завеса, друга песен щяха да чуруликат!...
 Тогава наистина, щях да съм с особени привилегии. В театъра, операта и дори в цирка... Когато ме вдигат за представление, щяха да звучат аплодисменти. А веднага след това на края, заслужени ръкопляскания щяха да ме карат да се изчервявам от радост... Вместо това съм подложено на стрес и само обиди присмехулни, звучат в дантелените ми уши!...“
Тежко му било на Перденцето, но нямало право на избор.
А ние имаме ли такъв?
„Имаме“ –ще кажат особено упоритите и ще хукнат да търсят своята Завеса в чужбина.
Нима щастието не е в родния дом, Перденце на Прозорец?! Нима от него не се открива прекрасна гледка към градината в двора?
За съжаление не всеки от нас е имал щастието да се роди Завеса и да се радва на заслужени аплодисменти от други хора.
Така е! Но всеки има сърце. Дори едно обикновено безцветно Перде, което днес почти никой не забелязва. Или ако го видят да се усмихна подухвано от вятъра на нещо лично, ще се намери някой да възкликне с подигравка:
-Вижте го това...!  Ама погледнете го! И ако това не е Перде при това голямо... Аз пък съм, Завеса, която е доволна от ръкоплясканията в живота!...
Пренебрежителното поглед, убива живота на хора, които искат малко от него! Слънчев смях, хляб и малко отношение... Малко, но ОТНОШЕНИЕ!
В.Софин 


неделя, 17 ноември 2019 г.

Слушкане...


След упорито мъжко слушкане -
успял бе да стигне, гушкане!
.............................
Блажено неделно отпускане -
след упорито препускане
с ракиено, вихрено спускане!
.............................
Строги партийни поръчки
тормозят новородени бръчки
в избелели за времето си петолъчки!
.....................
Приядоха му се палачинки -
забелязал жена с трапчинки!
..........................
Никак не е за изпускане...
градското екскурзионно, препускане!
..............................
В.Софин

В началото или към края на годината?!


                                                      
       ГОДИНАТА!!!
При всеки от нас, си стои годината и го чака!... Раждането, смъртта и безсмъртието...
Всеки знае годината в която се е родил. Но повече от това едва ли знае...
Как ще живее, как ще общува с други хора, как ще обича и мрази... това годините пред него единствено и само те знаят, нещичко по въпроса...
Приятели, родители...  дойдоха, по беседвахме и после си отидоха завинаги...
Всеки в неговата си година!... 
„Това...“- мислеше си той. „Това е моята година!“
Мислеше и правеше планове за едно по-добро бъдеще. Правеше... Но не знаеше като всички други какво го чака. Затова събираше пари. Кроеше планове. Дори си позволи да се впусне в извънбрачна връзка.
Хубаво! Но как да знае той, че нещата ще се случат така лошо за него?!
Да но, Годината знаеше...
Знаеше гадината, но мълчеше. Пък и какво да стори?! Дори и да предупреди човека тръгнал рано по зелената последна пътека, той едва ли щеше да повярва...
Всеки от нас се мисли за безсмъртен. Дори е убеден, че годината му изобщо ще го забрави и няма да дойде в близкото бъдеще.
Всяко пътуване има начало и край. Също като годините ни. Препускат вихрено напред и в един определен момент времето избира, къде да спре за някого от нас.
Съществува и неконтролируемо спиране. Но само за пътник без билет!...
Този, който е с документ, ако е късметлия прескача в следващата година. Отново прави планове, пак се вълнува от пари, влюбване и разлюбване... И ако успее да не падне при устремното препускане на годината, може и да се усмихне в новата!...
Дали подозираме за ставащото?!  Едва ли...
Никой не знае къде ще се спъне и дали ще намери сили да се изправи и продължи напред. Никой!
Само годината, която затаила дъх очаква да ни приюти, завинаги в обятията си.
Тя знае, кога е първа, а и последна за всеки от нас.
      Годината се отпусна. Успя да хване в капана си доста хора, които останаха в нейния влак на сладки приказки завинаги...
Новата, се готвеше да посрещне следващите пътници определени само и единствено за нея.
Кой, кога и как щеше да се качи, определяше и определя, времето. То създава и спомените. Спомените за годините в които сме губили по частица от нас. Приятел, родител, любим, любима... Всеки остава в неговата си година откъдето няма как да има, връщане!
В.Софин 



Мисли за дъвкане...


                                                                     
    Една мисъл, колкото и да я дъвчем, излиза нова... обикновено тази, която е казана от друг и е подложена на изобличителна критика от нас.
Експерти на Евросъюза след крути мерки, приказват зарадвани, че са успели да ни откажат от животновъдството. Може и така да е, но млеконадоя на някои люде в държавата ни, напук се е увеличил  драстично!...
Експертите в Евросъюза говорят и, че у нас се провеждат честни избори. Може да има нещо вярно в това, защото колкото повече пари наливат в битката за власт някои, това значи не сигурен, а категоричен успех в бъдещото управление на държавата.
Всички средства на експерти от Евросъюза са позволени, когато става дума за държава като България, която със сигурност харесва санкциите и даже се гордее с тях!...
Когато се приказват неверни неща пред хората е нужно само да се до украсят с пари за да се повярва в тях!...
Не всеки художник рисува по памет хубави неща, но всеки политик умее да го прави с езика си отровен!
Въпреки неоспоримите доказателства виновният в държавата ни винаги излиза прав, когато може и си позволява, скъп, адвокат!...
В България има не само врати, но и вратички през които някои престъпници минават безпрепятствено криейки се от правосъдието. В повечето случаи то си затваря очите, не защото не си е свършило работата, а навярно е обзето от срам!
Колкото и дъвчем мисъл, няма да измислим нищо ново, защото тия хора с многото пари вече са го измислили предварително!
В. Софин  

събота, 16 ноември 2019 г.

Какво става?


                                                                            
      Един звъни на приятел:
-Какво става?!
-Става оно, става! Ако не ставаше немаше да го дигнем!
-Кое?  -пита в недоумение позвънилият.
-Как кое бе! Как кое?! Телефоно! Ти що си помисли бе дзвер?!
-Като те знаем колко обичаш ракията, помислих, че вдигаш чаша!
-Оти да я дигам, като она отдавна е празна...
-Празна?!
-Празна я! Вчера допих последната...  Жената я беше скрила у мазето. Озорих се докато я намерим...
-Е тогава...
-Какво?
-Мислех да дойда у вас, да пием по едно, ама сега...
-Е па сега, оти да не дойда, я у вас да изпием твоята?!
- А-а! Не мое!
-Скръндза!
-Скръндза, скръндза, ама с ракия –отсякъл мъдро позвънилият и затворил телефона, да не би приятелят му някак си да успее по жицата да дръпне от алкохола, който си бил вече сипал в чаша пред него.
В.Софин


петък, 15 ноември 2019 г.

Докосване до Италия -първа част


                                          Докосване до Италия
                                          НАЧАЛОТО
       За да се вкусят нещата от живота, да се вдъхнат ароматите на близки и далечни страни,  не са нужни много подготовки. Освен лична карта, международен паспорт и най-важното пари, друго не трябва. Може би организирането от фирми, които се занимават с екскурзионното ни летуване, също не са за пренебрегване.
Затова и ние с моята благоверна, благодарение на „България Травъл“
 вече сме на път. С нас се оказват и наши приятели, едно  наистина мило семейство, което също търси като нас, приключението...
     Маршрутът непознат, но до болка ясен... От София, до Загреб, Хърватия, а от там стъпка на ботуша. Италия! Или по точно казано, Венеция през октомври, Флоренция, Рим и Ватикана.
 За целта станали рано в събота, благодарение на колата на сина ми стигаме навреме в София близо до Руски паметник. Скоро пристигат там и Ваня, Габи, Даниела и Христо. Милото семейство. Те се оказват от хората, които създават усмихнато настроение в цялата ни група пътешественици. Там до „Руски паметник“ ни среща любезната усмивка на екскурзоводът на име Здравко. Той не само ни помага за багажа но и за настаняването в автобуса.
Събрани от цялата страна нетърпеливи всички ние, екскурзиантите чувстваме осезателно тръпката на приключението, което е готово да се развихри пред погледите ни. Тръгваме!
Едва поели по пътищата на страната, Здравко нашият водач, нашият усмихнат гид ни обяснява:
-Добре дошли на екскурзията избрана от нашата фирма. Днес ще минем през три граници, ще пропътуваме осемстотин километра и вечерта, някъде към осем вечерта ще бъдем В Загреб Хърватия.... Ще спираме през три часа за почивка...
  И най-важното, което ще споделя с вас е, че ще пътуваме с корабче, с влакче, с метрото в Рим и разбира се... с фуникуляр.
Учудени от последната дума очакваме от екскурзовода разяснение, което не закъснява да бъде пуснато с усмивка:
-Какво?! Не знаете, какво е фуникуляр?! Това е асансьор, който ни качва на високо за да видим всички гледки, които са долу пред нас...
Ще се наложи да събирам от вас пари за билети... Не ме гледайте така учудено! Обичам вашите пари! –усмихва се Здравко и дообяснява:
-Пари за билети в Метрото в Рим! За влакчето във Флоренция! И за фуникулярът, естествено...
И така, ако няма въпроси може да поемем към тръпката на приключението!
     Скоро стигаме границата със Сърбия, където нашият гид събира личните ни карти за проверка от митничарите.
Минаваме почти метър. Все пак не  толкова бързо колкото ни се иска, защото тъкмо тогава се сменят по между си, контролните органи. Някои от тях идват на работа с чаша димящо кафе в ръката. Опитна митничарка следи погледите ни и гледа за разлики в личните ни карти. Не намира такива и ни отпраща с усмивка.
   Вече сме откъм Сръбска страна, където отново събират нашите документи току що върнати от предишния щателен преглед. Минаваме! Преди да поемем по магистралата спираме на първата бензиностанция, където под напора на напрежението събрало се във всеки от нас, посещаваме тоалетния възел.
Хубаво! Облекчение има, но не и от страна на кранчетата, които се задействат  със сензори от движението на ръцете. Лесно! На пръв поглед... След като плясвам шамар на първото пред мен, то включи топлия въздух за изсушаване на ръцете. Тях пък така и не бях успял да топна още с вода... Нейсе! Намери се човек, от групата ни, който радушно ми пуска водата.
И после...
Вече сме на път. След три часа спираме на друга бензиностанция за освежаване, цигара и закуска. След трийсет минути изминали като миг потегляме към столицата на Сърбия, Белград.
Там в движение Здравко ни обяснява, кое какво е и коя е реката, която минава от там. От думите му разбираме, за стадион „Цръвена звезда“, река Сава, крепостта Кале мегдан и много други неща, които все пак не е лесно да се запомнят бързо.
След ново три часово  изтощаващо "плаване" по магистралата стигаме да нова почивка. Най-после се намираме на границата с Хърватия. Отново поставени на изпитание, приготвяме безропотно личните си карти за проверка.
Излизаме от автобуса под строй. Влизаме в сградата наблизо. Някои от нашите остават отвън сякаш само  да чуят:
-Стесни се! Стесни се!
  Посрещаме с усмивка заповедта и много скоро всички сме вътре в сградата. При това не само стеснени, но и притеснени, виждайки отсреща почти разкостена кола с турска регистрация. Е ние излизаме късметлии. Не за това, че именно тук за наше учудване срещаме и наш български представител на границата, а затова, че документите ни са в ред.
  Притъмнява. Залезът над пътя е прекрасен. Близо сме до столицата Загреб на Хърватия.
  През нея минава река Сава. Градът се намира на 104 мутра над морско равнище, до планинския масив Медведница.
      Макар и стигнали там по тъмно нашият водач Здравко, не ни остава да се мръщим безучастно. Води ни из града за да  видим поне центъра. Местните забележителности, на които хвърляме поглед ни впечатляват: Загребската катедрала, „Възнесение Богородично“с внушителните размери  -дължина 77 метра, широчина 46,20. Северната кула е висока 105 метра, южната 104.; Катедралата се намира в списъка на стоте най-красиви паметници на културата. Пред нея приятно изглеждащ фонтан ни приканва за неизбежни снимки.
Минаваме през площад „Йосип Йелачич“, където китарен звън смущава нощното спокойствие на Загреб. Тук, стара легенда, ни разказва за владетеля на града бан Йелачич, който след силна жажда, наредил на момиче на име Манда да донесе студена вода от езерото "Мандушевац" и да му я даде с думите „Загреби, Мандо!“. Днес на това място се издига конната статуя на бан Йелачич, а също и езерцето с фонтана Мандушевац. Затова и площадът носи именно неговото име. Газовите фенери, които видяхме там, се палят ръчно вечер и са нещо уникално за град Загреб. Някои от тях са украсени с цветя, поставени  в саксии. Няма как да се устои на тяхната светлина идваща сякаш от разказвани с любов приказки от миналото на града.
    В тази страна се налага да броим куни... Това е местната парична единица на Хърватия. За нея научаваме, че по времето на Римската империя в провинциите Горна и Долна Панония, данъците са събирани от високо ценените тогава кожи на белки. Оттам хърватската дума за данък „marturina“ произлиза от латинската дума „martus“/на хърватски куна/. Тя ни трябва за местната забележителност, фуникулярът. Той свързва долния нов с горния стар град, където сякаш времето е спряло. Разстоянието, движението на фуникуляра е, едва шейсет и шест метра. Това не ни пречи да се изкачим на него за да видим града, който ни посрещна там, с бляскавите си вечерни светлини. На горната станция, където слизаме се намира кулата Лотршчак, която е останала  от някогашните укрепления на града.
Погледите ни не остават безучастни и за църквата „Свети Марк“. Спираме и пред другата наблизо Свети Свети „Кирил и Методий“, която показва, че трябва да се гордеем с нашата българска азбука, впечатлила цяла Европа с „Кирилицата“.
Хвърляме очи и към музея на Разбитите сърца, който е сравнително нов за времето си -2010 година. В него може да се видят събрани вещи на влюбени, които в края на краищата са се разделили след разпадането на връзката им.
Толкова много впечатления, видени за кратко от нашата група, трудно се помнят, но частица от град Загреб все пак остава завинаги в душата на всеки от нас.
   Тръгваме към автобуса и към хотела си. След няколко минутно пътуване, стигаме до хотел, където бързаме да се регистрираме заедно с багажа в ръцете си. Уви,  скоро разбираме грешката си. Оказва се, че това не е нашето тихо пристанище, където ни очаква заслужена почивка след дългото осемстотин километрово препятствие по пътя. Товарим се отново на автобуса и най-после сме на мястото показано от нашия водач, Здравко. 
   Изморени от емоции, намираме почивката си във „Вила Мали Рай“. Първият ден от екскурзията вече си е отишъл завинаги... Въпреки това във всеки от нас е останало по нещо в сърцето... Газовите фенери, фуникулярът, който има смелостта да ни качи и повози; катедралата „Възнесение Богородично, която впечатлява с  осветената си бляскава плът, хилядите пътешественици спрели поглед на нея; Интересната сграда на църквата „Свети Марк“; Каменната порта, едновременно храм и улица и много други неща.
Събраните моменти на снимки от фотоапаратите, остават завинаги запечатани и съхранени във времето и душите на всеки от групата ни, осъществила това необикновено приключение...
А на другия ден...
В.Софин 
                            

ТОЙ мислещият!...


                                                              




             Сънища, които идват!...

        Не беше предал никого, но имаше чувството, че ще го стори...
  Мислите му макар и неизречени на глас, бяха прочетени от водача на групата, който беше телепат. И не само... Той бе Злият Гений на едно образувано общество. Не търпеше неподчинението. Геният издаваше безмълвно смъртни присъди дори за най-малкото провинение. А ТОЙ, беше сгрешил ... позволил си да мисли... Трябваше да бъде наказан. Злият Гений изпрати хора да го търсят в планината. Верен приятел, който не беше виждал от детинство не само го намери, но и предупреди навреме.
Изплашен, но не и паднал духом, Той реши да отиде в града. Да разговаря с водача на групата и да промени бъдещето си. Знаеше, че ще бъде трудно. Злият Гений беше предвидил ходовете му и заградил с верни преследвачи повечето улици. Шестото чувство на сгрешилият в мислите си човек го спаси от капана в последния момент на колебание.
Проехтяха изстрели, които обърсаха най-близкото до него дърво. Едва успя да се шмугне в  изоставена къща наблизо.
    Налагаше му се да мисли бързо или пък изобщо да забрави какво значи това. Знаеше, че Геният е винаги с една крачка пред него. Ходовете му, начертани, бяха предвидени. Изпаднал в паника, човекът, който така и не помнеше името си, бягаше за да се спаси. Отдавна своето "АЗ" беше изгубил в безпрекословното подчинение към водача на групата.
Ако не беше мисълта прокраднала се в него почти от нищото, която за съжаление го предаде, едва ли щеше да го преследват така стръвно като някакво диво животно...
Скри се в мазето на къщата, трепереше и чакаше участта си. Проехтяха силни удари по вратата отвън. Идваха за него... Сякаш от нищото пред очите му падна невидимата пелена на непрогледната, мъгла. Тя изтика всяка мисъл от ума му. В тоя момент ТОЙ се превърна в ужасено животно, търсещо спасение в бяг.
Миг преди да падне изцяло входната врата от ударите на съдбата, ТОЙ се измъкна от долапа, разтвори прозореца отзад в градината и побягна. Пътьом като див заек, който търси спасение за кожата си прескочи оградата и пое към планината.
Злият Гений не изгуби следите му.
Верните му лаещи хрътки продължиха преследването.
Касаеше се за неговата кожа, неговият още неизживян докрай млад, живот...
   Мислещият,който нямаше право да мисли точно в този момент се скри в първото намерено от погледа му открито, мазе. С изненада се вгледа в трите играещи там деца. Поиска помощ. Търсеше изход. Децата му показаха мръсен и прекалено тесен, канал. Нямаше как да се измъкне от там. Ужасен с  изхвръкнали в паника очи, ТОЙ се огледа. Погледът му улови малко тясно прозорче, което даваше шанс. Опита се да го отвори. Напук на логиката прозорчето беше залостено отвън.  Погледна към двора и видя мъж да цепи дърва.
„Ако почукаш на правилният прозорец, може и да ти отворят!“ –мина през ума на мислещия.
Почука. Изненадан мъжът, който тъкмо вдигаше брадвата за да сцепи дървото на дръвника, се огледа изненадан. Ръцете му се отпуснаха като видя ужасеното лице на мислещия. Отвори прозорчето с въпрос:
-Ти какво?!
-Помощ! –изхриптя останалият без въздух, мислещ.
Точно тогава проехтяха ударите по разбиването на вратата в мазето, която беше залостил преди малко.
Отново злият гений бе предвидил ходовете му.
Шансът не беше на негова страна, но въпреки всичко намери сили да се промъкне през отвореното вече прозорче на мазето и да хукне нагоре... Там някъде го чакаше свободна пътека.  Планината и върховете отгоре над града надничаха с интерес ставащото.
Съвсем останал без силите си, мислещият стигна до най-близкото езеро по пътя му. Гърлото му отдавна беше пресъхнало. Посегна и напълни шепите си с вода. Тъкмо да пие го видя. Геният! Злият Гений, надвесен зад него. И не само... И той като мислещият, държеше в шепите си вода.
Погледът му беше страшен. Намръщен, брадясал, пронизващ!
Злият гений беше, ТОЙ самият, мислещият, неговото раздвоено аз, което водите на планинското езеро, показваха без изключение.
А преследвачите?! А преживяното?!
Това бяха страховете, които раздираха душата му. Сънища, които идват, надникват, четат мисли и се бъркат в живота на всички нас...
В.Софин 

четвъртък, 14 ноември 2019 г.

Кръгове и капки дъжд!

        Валеше  ноемврийски дъжд. Кръговете идваха, усмихваха се с капките и си отиваха...
Някои от тях, бяха  съвсем миниатюрни, други по големи. Всички те, обединени в едно. Устремени капки дъжд открили вдлъбнатини по шосето, правеха локви. Малките езерца приемаха гости от небесата, които намръщено наблюдаваха есенния ноемврийски дъждец. Погледът като на котка следи едно и също... капка, кръг, кръг капка... Състезание! Коя капка ще падне по напред. Чий кръг ще се окаже най голям!
Не мислят... Все пак струва ми се, капките са с душа. Падат устремно към шосето и търсят локви в които правят кръгчета! Но не само това... Рисуват в локвите своите шедьоври. Кръгове, които идват. Кръгове, които живеят миг и си отиват завинаги! С тях умират и водните капчици разтворени в едно общо цяло. Заедно с други с една съдба в избрана от вятъра локва...
Някои от капките се оказаха с различна съдба. Някои попадаха върху дрехите на случайно минаващи хора и изчезваха без да могат да нарисуват кръгчето си...
"Щастието не е достъпно за всички!"
Тази мисъл като мълния, мигновено премина в една Капка, която се разби ненужно върху покрива на къща.
Друга се опита да нарисува кръг върху прозореца, но не успя и се разтече надолу като по пътя събираше дружина. Накрая натежала цялата група капки се смъкна по дървената част и там се разпиля...
"Никога не казвай, никога вече!" -Капката:
-Не знаеш пътят ти, къде ще те отведе човече!
Капките идваха, кръговете се усмихваха за миг и си отиваха...
Кръговратът продължаваше!
Валеше ноемврийски дъжд! Капеше! Кръговете и капките, така и не спряха пътя си, макар и кратък, но съзнателен... Съзнателен, защото идваше и си отиваше като хората, които се мислеха за безсмъртни. Безсмъртно беше времето. То определяше и вършеше тежката работа. Капка живот! Кръгче безсмъртие и накрая, спомен!!1
В.Софин

сряда, 13 ноември 2019 г.

За ваше улеснение...

Към пациент:
За ваше улеснение
откровено със умение,
дайте направление
към лекар имащ, мнение!
.................
Не му харесаха, изобщо мнението.
Но оцениха добре лицемерието,
което струеше в него от безверието...
....................
В очакване с готовност я уловиха.
Не се въздържаха и злословиха.
Но лъжата не пожелаха...
Не я, отровиха!
....................
На пазара изкараха властта,
с цел наистина да разберат,
че пак те, спечелили са радостта
да управляват с хитрост, бедността!
.....................
Ако бяха повечко им дали,
стръвно кучета не биха яли...
На изборите нова песен пели!
................
Имаше за какво да се ядосва
на изборите почти успя, докосна
креслото дето от години се износва
от една и съща политика вносна!
..........................
Кандиса най-после с вратовръзка,
имаше защо, червена дръзка...
Напомни му за стара, мила връзка,
за комунизъм напразно с вяра, блъска!
В.Софин

понеделник, 11 ноември 2019 г.

Опитвам се да бъда, човек!


      За съжаление днес е трудно да си човек! Просто човек, който разбира нещата и е съпричастен...
„Да, ама не!“ Не е моя реплика, знаете, но винаги актуална.
Опитах да бъда приятел с всички...
Ударих на камък!
„Как така?! Да не си откачил!“ Аз не мога да бъда в коалиция с тоя, защото мисли различно...“
Хубаво! Даже много!!! Трябва да се мисли различно, но не бива да се режат крилете и на други в полет. Или трябва, ако пречат?! Да, ама защо?
На мен лично, не ми пречи никой! Аз си преча сам...
И как става това?
Ами просто, опитвам се да бъда приятел с всички. Посрещат ме с недоверие. Викат ми често зад гърба: „Лицемер! Тоя пък за какъв се мисли?!“
Е, просто е! Мисля, че съм човек! Защо ли?!
Нямам желание и мисъл да мрази, нито пък да завиждам на някой по добър от мен. Защо да го правя?
Нима ако открадна пари, те ще ме направят ли щастлив? Едва ли...!
  По скоро малките неща около мен ме правят наистина щастлив. Котенцето Жорко гушнато в мен, усмивката на любимата, когато ме види...  дори децата ми, когато кажат, че съм вече  изкуфял...
„Как така, ще бъдеш приятел с всички?!“
Защо не! Обичам всяко мнение дори да не го споделям. Всеки има право на глас щом е истински! Не купен, защото това не е глас, а  защита във време на оцеляване...
Опитвам се да бъда човек.... Уви! Не ми се получава!
„Щом не си с нас, значи си против!“
И то само, защото мисля различно... Може да мисля каквото си искам, но не мога по дяволите да обединя света... Не мога! Различен е... Не желае да се коалира с мен! И какво от това?!
Защо да не бъде всички, приятели без да мислим постоянно за своето его?!
ЗАЩО?
Нека, бъдем заедно, защото Природата, а не АЗ казва, че УТРЕ няма да ни има! Може...!
Всичко зависи единствено и само от нас! Дали, ще бъдем човечни или унищожители на всичко направено досега... Не за нас, за децата и бъдещето да помислим! Всички сме равни, някои наистина са по равни... Но все пак сме хора, нали?
В.Софин 

неделя, 10 ноември 2019 г.

Сърдитко...


                                                                                      
        Някои така наречени, хора, люде или човеци още от раждането си са сърдити.
Как така мама ме е родила?! Не можеше ли и татко да се напъне?!
   Защо по дяволите трябва да се уча, когато вие, моите родители ме храните?! А и да се работи е неприятно. Всеки ден да срещаш усмихнати физиономии на колеги. Това е непростимо!
  Животът и без това е достатъчно сложен за да го караме да избухва в лицето ни, като изпуснат фойерверк тръгнал в безпътица.
   Оная ми се обясни в любов... Да ама като не съм я харесал?! Даже не съм я забелязал, че мърда. Виждам, че диша и ми приказва, но не я разбирам... Какво е намерила в мен?! Усмихва ми се, пуска ми ръка, която первам щом я видя в полезрението си...
       Добре ми е и така! Без докосвания, излияния за любов и други подобни.
     Оня там си позволи да ме нарече приятел?! Не го разбирам...
Да не е обратен?! Усмихва ми се, пожелава ми здраве, а зад гърба ми със сигурност, псува...
 Дразни ме и кактусът в саксията... Как така ще си позволява да цъфне един път през годината. Че, дал ли съм му разрешение?! Веднъж на петдесет е достатъчно. За да усмиря неговите въжделения престанах да го поливам. Цъфна по рано, гадината! Не за друго, а за да ме изкара от релси... Изхвърлих го през терасата като онова галещо, усукващо се около мен котенце, което се домогваше до банковата ми сметка. „Как така на трийсет имаш толкова много пари?!? –ми зададе въпрос, който така и не и простих.
    Откъде накъде ще влиза в душата ми без да съм и позволил?!
     Кучето останало в наследство от баща ми, на двора ме изкара от релси. Лае без повод. Е, аз му намерих повод и го изхвърлих на улицата. Нека види как оцеляват уличните псета...
В магазините ми предлагат всичко! Да, ама аз не искам всичко... нека да бъде по малко и постоянно! Искат да ме зомбират при избори с пари... Откъде да знаят, че аз отдавна съм напушен... още от рождение, закърмен от димящите вечно вътре в хола на къщата ни, таткови пури...
   Пари не приемам на ръка! Да се знае, само в банковата ми сметка на Кайманите... Така е по сигурно! Няма как да разбере системата за това, защото ще бъде хакната от хакер на, когото плащам. Нали все пак съм имал нещастието да се родя, човек. А щом съм такъв, трябва да предвидя обстоятелствата. Само в едно не успях... Кога да се родя?! И защо по дяволите, да се съгласявам с другите в системата. Добре ми е и така... Сам по течението, лек и необвързан!
Викат ми Сърдитко! Чух го онзи ден, когато не си позволих разхищението да отворя вратата на една госпожица мислеща се за великолепие....
    Сърдит съм и с право! Откъде накъде! Нима татко ми отвори на време очите за да разбера, че светът се крепи единствено на парите и машинациите. Позволи си само да ми се изсмее в лицето, докато умираше от свръх доза наркотици в болницата. Облекчих му положението. Безнадежден случай. Рак на панкреаса. Какво да сторя! Нямах избор! Лично му бих последната инжекция!
Сърдит съм и на мама! Защо по дяволите и трябваше да ме праща в училище, където се научих да мисля само за себе си...
Сложих и голяма доза приспивателно... Оцеля! Сега е в старчески дом, където я пратих на почивка.
     Добре ми е така!  Викат ми Сърдитко! И какво от това?! Нима имам повод за усмихване?!
Настръхвам като гледам, другите хора. Вечно влюбени в неща, които не разбират.
Виж от пари аз разбирам, защото само в банки ги намирам! И какво от това?! Системата си е позволила лукса да ме създаде, нека си носи отговорността за последствията.
А трябва ли да има система, за да бъда някой друг?! Добре ми е и така?! да бъда, себе си!!!
В.Софин 





събота, 9 ноември 2019 г.

Доловени мигове...


                                                         
Когато вечерта припада
и щурците пеят в мрак,
усещам пълната наслада
на лятото в цъфналия мак!...
...........................
Тишина разстреляха самотна...
Облякло звънко, старото елече
родено ехото в мъглата потна
откликна притеснено, отдалече!
...............................
Без жал животът ни подстригва.
Съвсем останали сме без коси...
Гневът понякога у нас изригва
и жилим вече, превърнати в оси!...
В.Софин 


Урда! -/Извара/


                                                                                 
-Лено ма, какво е това сирене дето ми го предлагаш вечер за дояждане?
-Овче скъпи! От най-хубавото!
-А бе, я мое и да не знаем що е точно, овче, ама устата пусто, ми говори друго...
-И какво?
-Чиста урда!
-Урда?!
-Да извара...
-Радвай се, скъпи! Радвай се!
-И оти?!
-Оти моеше да бъде, палмов деликатес... А не, чиста урда!...
В.Софин 

Може би, гласът...!


                                                                                  
Гласът ще бъде забравен...
Може би?!
Гласът завинаги удавен!
Може би?!
Край такъв... безславен!
Да! Но, може би?!

Представете си съвсем забавен,
преоткрит гласът отново...
В никналото с патос слово –
Гласът от стих любовен...
Може би?!
Прероден ще бъде без олово!
В.Софин  

вторник, 5 ноември 2019 г.

Нещата трудно се улавят!...



     Когато ноември цъфне, есента вече се е развихрила. Листата целунати сякаш от четка на художник, падат навсякъде. Някои литват по парковете, други избират да хванат пътищата, а особено усърдните, успяват неканено да се вмъкнат в нечий дом през разтворените прозорци. Много по нахалните или ефирните листа пък се осмеляват да се настанят в улуците, където залепват. При това си водят и дружина, семенца донесени от вятъра, иглички от боровете, откъснати мъхове и какво ли още не. С цел да покаже могъществото си майката Природа пуска и коренчета от неизвестно попаднали не на място, брезички. Те придават на къщата, която са избрали странен, извънземен вид.
  Това е само началото преди да кипне зимата. Докато стане това и бялото покрие, жълтото, червеното, и на места зеленото, има още време.
Но уви, ето ви и вас, приятелю, остарелият пред пенсия чистач. Вие сте принуден да събирате нахално настанилите се навсякъде листа. Тротоарите плачат от набега им. Площадите се оплакват, пейките реват отрупани... Няма място и за влюбените, които си търсят усамотение из парковете. Улуците и те кашлят задръстени догоре. Обувките на всеки минувач по улиците, обзети от мания залепват листатата на есента отдолу и в най неподходящи моменти ги пускат на воля вътре по коридорите на личните, а и в обществените домове и сгради...
И тука е вашата роля чистачо!...
   Почвате работа още на ранина преди слънцето да успее да покаже и първия си лъч. Навярно си мислите, че ще се справите с изглеждащата вам, лесна ситуация. Почти успявате до обед да изчистите полагаемия район. Доволен взимате кафе от най-близкия автомат. Палите и първата цигара за деня. Че какво е кафе, без тютюн?! Гаргара някаква, за която не искате и да мислите в тоя момент. Отпивате глътка и дръпвате от цигарата. Докато блажено примигвате, отнякъде сякаш за да ви унизи излиза ураганен вятър, който чувате да говори на висок тон в ушите ви, реплика, която по принцип се пада на други, при това хора:
-Е, какво правим сега?
Докато повдигате учуден рамене вятърът, вашият враг в момента създава вихрушка и нови листа започват полета си около вас. И за да стане още по неприятно наглецът надул бузи, вкарва прах в кафето ви. Огънчето на цигарата, която дърпате в защита изкача и пали прекалено дългия ваш, мустак. Хвърляте опарен всичко и проклинате съдбата си. Решавате да се приберете, някъде за малко. Докато тътрите крака към автогарата, вятърът спира като по поръчка. Успокоен отново атакувате жълтия килим, листа с метлата си. Започвате да си свиркате мислейки за предстоящия обед. Внезапно пропълзява ноемврийски хлад. Есенния ситен дъждец идва бързо и влиза не само във врата, в ушите, но намира място и в обувките ви.
    С въздишка на отчаяние, оставяте на спокойствие инструмента на който свирите, наречен скромно от вас, метла и търсите в автогарата сушина.
Оттам минава по случайност, вашия шеф. Хваща ви на топло. Гледа в очите ви с упрек, но не казва нищо. Май ви обвинява в мързел?!
-Виноват! –козирувате, но подозирате, че няма да ви се размине.
Чувствате се безсилен да хващате трудните неща в живота. Те са тези, които ви ловят навсякъде. Даже и в стола, където обядвате всеки ден, когато сте на работа. С пържолата се справяте бързо като дори не ползвате нож. Да, но с боб чорбата, удряте на камък. Почвате да преследвате с лъжица единствените вътре в нея, три бобени, зърна. Толкова се унасяте в действията си, че времето ви за почивка минава. Лишен сте от цигара и то само защото любопитството ви е било в повече. Накрая все пак узнавате, че от последното бобче, е останала единствено, кухата обвивка.
Предстои ви и тежка зима. Че, кога ли е била лека?! Пак ще се борите, но с бялото. Жълтото, оранжевото и червеното ще заспи успокоено под юргана. Във виелицата отвън ще се търкаляте в снежинките, и ще проклинате съдбата, че до пенсия има пет години... А знае ли се?! Нещата се променят... Зависи вятъра накъде духа. Засега духа неблагосклонно и единствено във вашия врат. Утре?!
   Може и да спре! Може! Но, кой го знае като нещата от живота се улавят трудно. А всеки знае, че лесни такива, няма. Ако все пак има, това значи, че са извън закона. А законът е в ръцете на този, който го ползва единствено и само по свое усмотрение...
В.Софин 



петък, 1 ноември 2019 г.

Секундата дойде на време...



     Секундата пристигна първа на финала само за да разбере, че състезателя борещ се за първото място е безнадеждно закъснял!
     Предизборна мисълта му така и не я, разбраха! Добре, че бяха парите, които нов кмет, избраха... Единствено секундата  вяло се намеси, но успяха преди да изтече да я заключат във златните си преси!
   Животът зависеше от секундата! След като беше се постарал цели два часа на реката да хване златната рибка, риболовецът изпусна шанса си. Секундата в която се опита да вземе решение не стигна. Тя именно тя, позволи на златната рибка да се откъсне от въдицата и да отплува с усмивка в най-дълбокия вир откъдето повторно измъкване просто беше излишно...
     Секундата дойде на време само за да установи, че и тези избори като предишните бяха купени! Докато се чудеше какви мерки да вземе, нещата тръгнаха по старому. Или пак влязоха в руслото си, където липсваше изненада. Изненадата остана за секундата, която така и не можа да вземе решение. Не защото не искаше. Искаше, но уви времето и беше изтекло!
    Секундата дойде на време в кварталния магазин и установи, че е безнадеждно закъсняла. Цените вече бяха вдигнати до тавана, а отстрани броейки жълти стотинки, пенсионер остана без хляб за вечеря.
    Секундата взе решение да не се намесва в работите на правителството. Все пак то ново сформирано, имаше четири години пред себе си. Секундата имаше време само да сбърчи вежди заканително и изтече преди да и дадат възможност за някакъв протест.
     Секундата имаше желание да помогне. Искаше и се всички да са щастливи. Хубаво ама не и стигна времето, да защити правата на хората. Оказа се прекалено демоде. Решенията вече ги взимаше друг. Не шейсетте минути, които бяха цял час; нито пък двайсет и четирите часа на денонощието; още по малко седмицата... Да не казваме, за месеца и годината... Времената се меняха, меняха се и хората. Всеки с нова муцуна, всеки с чепат характер! Единствена и целокупна си оставаше и остана тя, истинска секундата. Не успяла и да мигне повторно, беше изтекла, оставяйки безумните решения в ръцете на хората...
     Секундата не можа да реши проблема на новия кандидат за кметското място. На него просто му бяха свършили парите с които искаше да купи власт само за себе си!
Хубаво нещо казват, е секундата! Хубаво, но да не беше прекалено кратка. Искаше им се на някои хора да са вечни. Да, но секундите за съжаление, отпуснатите им секунди живот, бяха изтекли безвъзвратно още преди да се усетят, че са тръгнали.
  Секундата дойде на време, но разбра, че е закъсняла да спре възхода на младежите. Животът новият, живот започваше отново, но само за тези, които знаеха, че всичко тече и всичко се изменя. Само обликът на секундата си оставаше същият, непроменен  в минало и настояще.
Като се замисля и моята СЕКУНДА на писане изтече!  А нова?! „НЯМА ВРЕМЕ!“-това разбира се е от предаването някога: „МИНУТА Е ВРЕМЕ!“ Хубаво, ама секунда време изглежда не е!
В.Софин