В долината на паяците

                                                                      

                                                                                         

                                                                   В долината на паяците

        Налагаше се… Трябваше да премина през долината. От другата и страна ме чакаше спасение. Ако останех на това място, рискувах живота си. Зад мен се промъкваха черни облаци. В далечината проблясваха светкавици. Някои от тях вече почти ме настигаха…

     Пред мен облечена в млечен воал прозираше долината. За нея не знаех почти нищо. Бях чувала обаче… Всъщност приказки от баба. Който тръгнел през долината не се завръщал. Поглъщал го млечният воал мъгла и повече нищо не чували за изчезналия човек.

     Аз бях закъсала на нивата. Оставаше ѝ съвсем малко. Трябваше да се окопае картофа. Бях дошла късно и лошото време ме хвана. Не можех да мина през окото на бурята. На това място си даваха често среща, стихиите. Понякога тих пороен дъжд, но сега, когато исках да се върна, небето не предвещаваше нищо хубаво. Мълниите следваха една след друга. Грохотът на оръдията им отекваше в ушите ми със стара песен от пиратски кораб в абордаж…

    Нямаше измъкване. В далечината пред мен сияеше спокойния млечен воал на долината.

Забързах надолу към нея. Мислех си за бабините деветини. Празни приказки, които вечер баба ми разказваше за лека нощ за да ме накара да заспя.

       Да, нямах избор. Вмъкнах се в долината, където слънцето светеше, но очите му не се виждаха. Мокра тревата блестеше от бисерна роса. Облечена в рокля и с мотика в ръка тръгнах да пресичам странната долина.

       Краката ми се къпеха в росата. Бързах. Нямаше време за колебание. Стряскащите с гласа си мълнии вече не достигаха до мен. Тишината се промъкна и дори докосна сърцето ми, което се сви в болезнено предчувствие. Може би баба ми, е била права, когато ме е предупреждавала? Но всъщност нямах избор. Или трябваше да остана там горе и бурята да реши?

Отнейде изпълзяха изплетени красиво, многобройни мрежи, окъпани в роса.    Слънцето играеше в сплетените им коси. Някъде наблизо се криеха фризьорите. Огромни паяци чакащи клиенти, които да хванат в здравите си мрежи.

Внимавах много. Но, колкото и да се опитвах все някоя тревичка или храст закачаше роклята ми. Хващаха я тръни, защо не и мрежите на паяците!? Нали не бях изключение. По скоро страшно изкушение за гладните им стомаси. Вървях напред и устата ми пресъхнала започна да проклина времето.

Не бях послушала предупреждението на съпруга си. Изрично ме беше предупредил да не излизам сама. Но аз, не исках да се покажа слаба като момиченце. Днешните жени трябва да са силни и сами да избират пътя си напред, дори и труден да е той.

Намирах се сякаш в минно поле. На всякъде скрити мини. Очите на слънцето изяждаха бисерните сълзи на тревите. Въоръжена само с мотика, реших да се продам скъпо ако се наложи…

Две, три крачки напред, една назад. Ами танц някакъв. Всъщност оцеляване на предела. Ами!?

        Няколко паяци се опитаха да ме хванат в мрежите си. Не им се удаде. Бях бърза и безкомпромисна. Разкъсах здравите мрежи с няколко удара и продължих напред. Внезапно се заковах на едно място. В гъстотата на тревата сред росата нещо заблестя в очите ми. Погледнах. Ужасих се. Викът ми, който прозвуча съвсем самотен в тишината на долината прозвуча като, вик за помощ. Или безпомощност. Пред мен се белееха костите на човек. Изцяло погълнат от паяците си помислих. И нямаше как да не си го помисля след като направих още няколко крачки и нов скелет от човек стресна погледа ми.

–        Къде по-дяволите…!? – изръмжах на глас за да се успокоя, но успокоението го нямаше.

      Запитах се дали да продължа? Може би трябваше да се върна? Но като си помислих за изминатия път настръхнах. Не се знаеше дали бурята е свършила и какво ме дебнеше горе в началото на долината. Стиснах мотиката с мисълта, че лесно няма да се дам и продължих с предпазливи крачки напред към изхода на долината.

    Погледнах си часовника. Сякаш времето беше спряло. Стрелките не му се движеха. Нещо ставаше!?  Паяците се бяха активизирали. Събираха се на групи. Бяха решени на всичко, но да успеят да ме хванат. Това, че ги убивах лесно с мотиката си не им пречеше да се обединят в името на целта си, която бях аз.

    Замислих се. Дали пък в мен не течеше амазонска кръв!? Сигурно, защото друга жена на моето място би се предала. Обърнах се за момент. Зад мен паяците вече бяха успели да изплетат висока режа за да попречат на връщането ми назад.

      Пътят ми трябваше да е напред. Стиснах мотиката решена на всичко! Но и паяците стегнаха редиците си, решени на всичко!...

    Трябваше ли да се предам? Вече виждах изхода от долината. Толкова близко, но и далече… След всяка моя крачка напред спирах пред скелет. Изглозган до неузнаваемост. Дрехите също бяха изчезнали. Нямаше нищо, което да установи кои бяха жертвите. И от колко време лежаха костите им в тая прокълната долина. Дали не бях в ада? Ами? Ощипах се. Усетих болка. Жива съм. А, дали? Погледнах мястото на ощипването. Паяк голям колкото юмрук беше започнал да закусва от мен. Изкрещях! Рязко го отхвърлих от себе си и мотиката в ръцете ми приключи закуската му. Опитах се да бягам. Всъщност нямаше как да го сторя след като на всяка моя крачка напред срещах отпора на паяците. Съюзени, заедно с една едничка цел, бяха решили да ми видят сметката. А, трябваше ли да им я давам? Ей така, на готово. Да легна и да чакам, „Термитите“ да свършат работата си по- ликвидирането ми.

Слава Богу! Не бяха термити. Някакви паячета само. Прекалено дребни за да ми сторят нещо. А големият, който убих?

Явно е бил тарторът, който е командвал нападението.

Размахах с последни сили в ръцете си оръдието на освобождението. Раз, два, три…

Мрежите здрави, унищожи!

Крачка само… Още една, две…Нямам сили. Ще припадна. Ами, баба беше права. „Никога не минавай през долината, където живеят паяците!“ По-добре мълнията да ме беше приключила вместо челюстите отровни на паяците…

Изведнъж от другата страна на долината се показа лице на мъж. Интересно помислих си преди да припадна от многобройните ухапванията на паяците, които искаха да ме довършат!...

Край, всичко свърши! Тук ще се белеят и моите кости…

Да, но!

   Опомних се след малко! Бях минала през капана на долината. Всъщност мъжът, който бях видяла за момент, беше успял да ме измъкне. Имал една минута на разположение.

     После разбрах. Влезеш ли в долината ако за минута само не се върнеш, оставаш там завинаги на милостта на паяците.

Мъжът на име Тони, който ме спаси влязъл, видял ме… Грабнал ме, и без да се колебае и за миг де върнал обратно. Успял за частица от последната секунда, която изтичала.

    Вече зная истината! Научих я, въпреки бабините деветини! Никога не ходете сами в гората, на нивата или някъде другаде в пустошта. Там някъде, където не очаквате ви дебне злото. А щом е така, нима трябва да сте безразсъдни? Спрете и се огледайте! Слънцето успешно проби млечния воал на долината и докара спасението!

В.Софин 7.04.2025год.