Една разходка до водопад Полска Скакавица и Кюстендил - първа част

 

                                                                                                     

Една разходка до Полскоскакавския водопад и Кюстендил -част първа

               Когато Пежакът“ на сина ми Боян прави избора си на път сме принудени да го следваме. Сапарева Баня гостоприемно приема на почивка две  познати нам дами, а ние се чудим, кои километри са по-подходящи в жега от трийсет и няколко градуса в повече за колата.

Части от Рила, Благоевградска област или Полско - Скакавишкия водопад в близост до град Кюстендил!? Везните се накланят опасно към Рила. Последната дума има обаче „Пежакът“. Той изръмжа недоволно и самоволно с помощта на крака на сина ми натисна педала към водопада на Полска Скакавица, където ни чакаше прохладата.

     Дрямката идва, когато не я очакваш. Всъщност очите ми искаха да спят. Мозъкът ми също. Но волята, която идва в мен, неочаквано надделява.

  Задминаваме няколко села последното, от които Раждавица за да стигнем до Полска Скакавица. Двете се намират в Земенската планина на област Кюстендил. Синът ми казва, че водопадът към който сме тръгнали е на петнайсет минути път, пешком. Оставяме „Пежакът“ му /колата/ под една джанка на сянка и хващаме пътя. Той се оказва каменист и събира прах в тая горещина. Излъчва пек в такова количество, че трудно се диша. Вляво от него освен многобройните череши без плод стърчат като паметници и няколко къщи превзети от асмите на лозници. Не забелязваме движение освен нашето и пеперудите, които ни съпътстват в това приключение. От Уикипедия научаваме, че водопадът Полска Скакавица се намира в Земенския пролом, чиито води падат от височина около 70 метра. Водопадът е разположен от дясната страна на река Струма. Самият пролом има дължина около 15км. До водопада може да се достигне с влак от спирка „Скакавица“ и с кола през село Раждавица.

 Ние обаче сме с „Пежакът“, който бе избрал да се печем пешком по-каменистия път. По него може лесно да се стигне с джип. Но не е за предпочитане кола с нисък борд.

   И така. Движим се в компанията на жега, любопитни пеперуди в сини и бели разцветки, прах и  снимки, които правя в движение, но тия петнадесет минути отминават бързо. Въпреки това нозете ни не стигат крайната точка. Става ни ясно, че водопадът Полска Скакавица е доста по далече. Петнадесет минути са, ако сте с джип, който паркира в началото на пролом водещ до местоназначението ни.

    Най - после дочуваме шум на падаща вода, но водопад не виждаме. И тук намираме спряла кола с пернишка регистрация. Вече по пътека стигаме до няколко къщи на това място. Явно са пригодени за туризъм. Но освен една скучаеща в жегата котка, очите ни не откриват хора. Намираме ги малко по-надолу по пътеката, която изобилства от скали създали скрити сталагмити, сталактити в пещери със страни форми рисувани от творец, който явно не е бил с всичкия си.

   Това в кръга на майтапа. Защото все пак майката Природа рисува неочаквани отенъци и неща, които трудно разбираме. И ето я първата табела.  От нея лъха знание. Но дали е истина!? Намираме се в началото на Еко пътека: църква „Успение богородично“- водопад Полска Скакавица.

Четем: „ Църквата „Успение Богородично“ се намира на около 3км. северозападно от село Раждавица, на десния бяг на река Струма, в местността Селище. По всяка вероятност църквата е била изградена във времето на Късното средновековие, но сред проучвателите ѝ и до днес все още няма единно мнение за нейната точна датировка и строителни периоди. Обявена е за паметник на културата от местно значение. Представлява еднокорабна, едноапсидна църква,  с размери 6,50 на 4,00м. От запад допълнително е изграден притвор с дължина 2,60 на 4,00м., от който сега са само запазени основите. Стените на църквата са с дебелина 70 сантиметра и са изградени от ломени камъни и тухли, с вътрешна система от сантрачи споени с бял хоросан. Сводът ѝ е полуцилиндричен. Особеност в строежа е полукръглата отвътре и отвън апсида, която заема почти цялата ширина на кораба  и от юг извивката ѝ преминава направо в стената. Отвътре е била изцяло изписана като до началото на двайсети век са запазени отделни фрагменти от стенописите, въпреки пълната откритост на дъжд и слънце в продължение на много години. По това време всъщност стените са били запазени на височина от 0,50 до 3,20м. През седемдесетте години на двайсети век църквата е изцяло реставрирана  - изграден е наново каменният свод на наоса и е покрита с каменни плочи. Днес  при посещение на място, фрагменти от живопис могат да се видят  на северната и  на източната стена.“

На същата табела прочитаме сведения и за Водопада към, който сме тръгнали:

„Природна забележителност водопад „Полска Скакавица“ се намира между селата Раждавица и Полска Скакавица. Той е един от най-високите и красиви. С височината на водния пад 70м. се нарежда на трето място в България. Обявен е за природна забележителност през 1968год. Водопадът се образува от десния приток на река Струма -река Широки дол. В непосредствена близост до него се намира православния храм „ Свети Димитър“. Около Полско-Скакавишкия водопад има над 19 вида риби, около 600 растителни вида, характерни само за района, десетки защитени растителни видове, в това число и орхидеи. Това е единственото място, където се срещат пет вида лястовици.“

От същата табела научаваме:

Най-ниска точка: 515м.н.в.

Най-висока точка: 760м.н.в.

Денивелация: 245м.

Дължина на пътеката: 5,7км.

Продължителност: 3часа и 30минути

Маркировка: синя

Подходящи сезони: Пролет, лято и есен

Любопитството в нас надделява затова  прочитаме и следващата информация, която малко се различава от предишната по това, че е изложена на слънце. И не само…

„Образуването на водопада

     При село Полска Скакавица е резултат на минало геоложко събитие. Преди около 120 милиона години, в следствие на сериозни процеси на нагъване, се образуват различни деформации на земната кора. Една такава деформация е лесно видимата линия на срязване, довела до формирането на Скакавишкия водопад. Водите на водопада се подхранват от река Големи /Широки/дол, десен приток на река Струма. Денивелацията от най-високата начална точка до нивото нарека Струма е 70м. Основният му пад е 53м. Той е  активен през цялата година. Най-пълноводен е през пролетта и най- маловоден в края на лятото и първите сухи есенни месеца. Скакавишкият водопад е забележителен с една своя особеност. Вместо да намалява, следствие на разрушителната сила на водата, която отнема от скалната основа – процес , лесно забележим при гигантските водопади като Ниагарския и Виктория, водопадът добавя към своите размери. Това се дължи на водите на река Широки дол, обогатени с минерала калциев карбонат от преминаването  на скални формации от варовици и доломити с триаска възраст. Стичайки и разпръсквайки се на фини капчици по водопада част от този разтворен в тях калциев карбонат се отделя образувайки тънки слоеве, които постепенно покриват скалата и всичко намиращо се по нея. Така се образуват бигорните скали, които могат да достигнат дебелина повече от  метър.

    Върху терасата на водопада, живописно разположен в непосредствена близост до водния пад, се намира православния храм „Свети Димитър“. Църквата е построена от майстор Георги Манчов през 1892год. върху основи на по-стара, късно средновековна църква и е със запазени стенописи и старобългарски надписи. Пътеката край водопада ще ви отведе до няколко малки пещери и ниши. За някои от тях съществуват легенди, че са били обитавани от монаси в Средновековието, включително и Йоан Рилски.“

   И така някои неща забелязвам, че си противоречат между двете табели. Това не е толкова от значение, защото наистина водопадът Полска Скакавица е уникален с пада на водите си. Пещерите също крият навярно, тайните си. Най-забележителната видяхме с очи. Малка катеричка, която смело се скрива в една от нишите на пещерите. Наоколо изобилства от орехови дървета. Така, че няма нищо случайно. Освен може би,  случайно срещнати на пътя ни посетители на водопада. На няколко трупчета от дърво имитиращи столчета съглеждаме четиричленно семейство.

„Лесно се слиза, но изкачването е трудно…“ -констатира една от жените там на въпроса ми дали е далече водопадът.

 Оказва се, че екопътеката е маркирана със стълби направени от забити в почвата железни клинове държащи отрязани парчета от дърво. Така се слизало по-лесно.  За нас с Боян нямаше проблеми да стигнем до долната част, а после да изкачим и по-високата на водопада. Пътеката продължаваше да се вие още по-надолу, където се намираше явно реставрираната през седемдесетте години на двадесети век църква „Успение Богородично“.

Водопад ниво едно.

  Вече стигнали там намираме младежи, които облекчават горещината не само с бира и чалга, но и с пръските от водопада на Полска Скакавица.

             Поздравяваме. Правя снимки и клипове за спомен. После се връщаме нагоре, където се намира ниво две, водопад. Посреща ни развян, мокър българският трибагреник. Приспивната песен на водопада и красотата на лятното слънце, което пиеше влагата с очи. Аз лично усещам пръските по гърба си, когато ме снима сина ми.

          Решаваме, че вече е време за обяд. Правим такъв нагоре по пътеката в една малка пещера, ниша, където има няколко столчета, всъщност отрязани трупчета, на които да се сяда. Дори намираме и кошче за боклук на това място. Сбогуваме се с водопада и вече горе при табелите и няколкото къщи срещаме други туристи. Те пък тръгнали към водопада. Поздравяваме се не само с очи, но и с език. Не липсват и разменени в движение, усмивки. Спираме за момент за да напълним „манерките“, всъщност вода в шишета, която взимаме от една гостоприемна чешма край пътя. С поглед ни изпраща предишната  котка, която явно живее на това място.

  Време е. Да хванем жегата или пътя, който трепери в пека създаван от Слънцето.

       Опитваме да хванем сенките, а не праха, нагоре. На места успяваме. На други просто сянка няма. Толкова се разбързвам, че синът ми прави забележка. Да ама вече като знам, че пътя не е петнайсет минути, а пет километра и седемстотин метра и, че в тая убийствена за човек жега трудно се оцелява…

     Бързаме и двамата като спираме за по няколко секунди там, където откриваме   някаква сянка, дори и мижава да е, все пак ни помага да открием, че „Пежакът“  ни чака разположил се под сливово дърво.

   Качваме се… Ами, вътре е като в сауна. Добре, че климатикът ни влиза в положението.

Първата цел успешно е превзета от нас. За другата, Късно антична крепост „Хисарлъка“ над Кюстендил ще разкажа в следващата част.

В. Софин 9.07.2025год

До хижа Чакър войвода и Саръгьолските езера в Рила

 

                                                                              

До хижа Чакър Войвода и Саръгьолски езера в Рила

                  Когато се съберат трима за планински преход и времето е подходящо, лятно не трябва да има съмнение в едно. Всички сме „За!“

    Диана, Тони и моя милост,  тръгваме от курорта Боровец с цел да се насладим на красотата на „Саръгьолските езера“ или „Жълтите езера“ както са известни също.

Хрумва ми, че освен лифт, който ни изстрелва чак до Ситняковската скала са нужни и решения за прехода. Правим го в движение. Решаваме да изберем по-лесния маршрут. Една обиколка, която не  ще забравим. Хижа „Чакър Войвода, ловната хижа или „Саръгьолския дворец“ и разбира се „Жълтите езера“ видими от седловината на пътя водещ към хижа „Мусала“. Правим първи снимки на скалата, откъдето в далечината  виждаме част от сградите на комплекс „Семирамида“ – хотел „Боровец Хилс“.

        Минаваме през горски път почти равен за да стигнем пътя, откъдето зад нас се виждат части от сградите на „Ситняковския дворец“. Нашия маршрут обаче е нагоре. Хващаме  го и пътьом установяваме, че жълтия кантарион е почти готов да цъфне. Още му е рано обаче. Личи си, че наскоро е валял дъжд. На места има големи локви, които краката ни безпрепятствено заобикалят. Двама, мъж и жена често ни задминават. Ту хващат някоя пътека после се връщат. Личи им, че са чужденци, не толкова по езика им, а по-това, че са за първи път на това място. Поздравяваме ги на един от завоите по-пътя, където ги съглеждаме спрели за закуска. Те ни кимат с глави и скоро ги оставяме зад нас. Това обаче не им пречи да ни настигнат, когато сме съвсем близо до хижа „Чакър войвода“.

   Хижата е построена от самоковски туристи през 1974-1975година край пътя за двореца „Саръгьол. За времето си тя е разполагала с шейсет места, от които двайсет легла и 40 места на нарове., разпределени в пет спални помещения. Обзаведени били са туристическа кухня и столова. През зимата хижата се е  използвала за ваканционен отдих на учащи се. Имало е ски плац, съоръжен със стационарен и преносим ски влек. Хижата тогава е била стопанисвана от туристическото дружество „Рилски турист“ – Самоков.

Тези сведения вадя разбира се от пътеводителя за Рила – 1988год.

Посрещнати сме топло от хижаря Пламен, който ни прави кафе. Правим снимки за спомен. Снимат ме с Пламен, с който сме прятели, а аз него с двама мъж и жена, сърби.

Разсмивам ги с моето натякване при снимките:  „А сега това няма да боли. Я, вижте там зайче!“  

    Разделяме се с усмивка. Сърбите надолу, а ние с Тони и Диана нагоре към голямата поляна откъдето се открива уникална гледка към връх Шатър и връх Дено.

      Някога тук на това място имаше бунгала и диспансер за кожни и алергични заболявания. Намирам голяма скала на, която има паметна плоча. На нея пише: „Професор доктор Петър Попхристов 1903 -1973година. Виден дерматолог и основоположник на климатотерапията в България“. Жалко, че тук сега намирам само руини от последното бунгало. Всичко е разрушено. Изчезнало е. Времето заличава доброто. За съжаление лошото остава да се помни.

       Тръгваме към „Саръгьолския дворец“. Пътьом погледите ни спира тръба или чешма, направена да утолява минаващите туристи от тука. Пътеката, която някога я имаше и водеше вдясно към връх Шатър и „Саръгьолските“ езера вече я няма. Не се поддържат много места в Рила. Казват, че това е заради популацията на дивите кози, които живеят в района. Прекалено многото туристи през лятото пречат на развитието им.

Вече сме пред двореца. Намираме табела или легенда на която четем написаното:

„Дворецът Саръгьол е построен в началото на 20 век между 1912год и 1914год. от цар Фердинанд и е използван от царете на Третото българска царство като ловна хижа. Горите на Рила в близост до Боровец са били любимо място за разходки на монарха. Интериорът на горския дом е показателен за връзката и любовта на царското семейство към природата. През 1946год. Сарьгьол е национализиран и е предоставен за стопанисване на Българския ловно-рибарски съюз. През 2002год., дворецът „Сарьгьол“ е върнат на последния български цар Симеон Сакскобурготски, син на цар Борис трети. През 2014год.,съдът обявява двореца за държавна собственост.

Понастоящем дворецът е паметник на културата и е предоставен за управление и стопанисване на Дирекция „Национален парк Рила“ към министерството на околната среда и водите.

Централната сграда представлява дървена конструкция на два етажа с обшивка от дървена ламперия по вътрешните стени и фасадата както и дървени врати и дограми. Разполага със спални помещения, с баня и тоалетна към всяко, функционално свързани с дълъг коридор. Коридорът завършва с вестибюл от другата страна.

Подът на първия етаж е бетонна замазка, а в спалните помещения е дюшеме над въздушен джоб от земната основа. Стилът на двореца „Сарьгьол“ е съчетание между възрожденски и алпийски с дискретни монархически елементи органично вплетени във външната архитектура и интериора на комплекса от сгради.“

 Впечатлени от написаната история на двореца, която успяваме да прочетем изцяло тръгваме обратно. Или горе на поляната, която после се спуска към хижа „Чакър Войвода“ вляво от пътя намираме горска пътека. Тя ни води към връх Шатър и седловината откъдето туристическата ни група ще се наслади на Жълтите или Саръгьолските езера.

Пътьом спираме на почивка с хапване. Набрали сили изкачваме бавно пътеката наслаждавайки се на прекрасни Рилски гледки. Долу в далечината прозира двореца Саръгьол. Освен това виждаме и върховете „Заврачица“ и „Ясник.

      Впечатлени сме и от билките растящи покрай пътеката. Цъфнала мащерка и здравец мами погледите ни. Шипката с ароматните си розови цветове също дразни, по-скоро боде очите. Красотата извира от всякъде. А над всичко това връх Шатър и Дено, които ни наблюдават отгоре насмешливо. Сигурни са в едно, че едва ли ще  стигнем до тях. Но естествено ние да имаме последната дума. Стигаме до табелки с указания. Едната води надолу, където едва на връщане  ще поемем, за да стигнем до Ситняковската скала с четириседалковия лифт. Избираме скалистата, която води покрай връх Шатър, седловината нашата цел и разбира се към хижа Мусала и нейните езера.

Провираме се между боровинкови храсти, с които е обсипана пътеката, жълта тинтява и разбира се и други билки, които именно сега цъфтят.

Скалните отломъци разхвърляни сякаш отгоре от Шатър не спират ентусиазираната ни група да стигне предназначението си. Седловината е някъде напред сред клека, който изобилства тук. Нужни са последни сили за да го преборим. И когато това става връх Шатър ни остава зад гърба. Ето я и другата скала покрай седловината.. от тук се виждат, синеят с очите си „Сарьгьолските езера“ наричани още  „Жълти“, защото в третото най-голямото има билки в този изобилстващ цвят. Правим снимки и клипове за спомен. Успяваме с обяда да глътнем и малко домашна ракия, която се използва от нас за профилактика. Или сила, с която поемаме обратно по пътя от който бяхме дошли. Довиждане, а не сбогом „Сарьгьолски езера“ си пожелаваме, аз, Диана и Тони.

Без да се бавим тръгваме надолу към лифта. Само час и половина от които ни бяха нужни за да стигнем там, откъдето тръгнахме рано сутринта.

 След двадесет минути движение на лифта пристигаме в курорта Боровец. А от там на един хвърлей само, всъщност десет километра взети с колата на Тони пристигаме в Самоков с мисълта, че нищо не е свършило. Планината е там. Всъщност толкова близо. Тя е в очите на всички ни. Не бива да я чакаме да ни моли. Редно е да бъдем там с кристалния въздух, чистите сини очи на езерата и ромона на планинския ручей!

В. Софин 6.07.2025год.