До хижа Чакър Войвода и Саръгьолски езера в Рила
Когато се съберат трима за планински преход и времето е подходящо, лятно
не трябва да има съмнение в едно. Всички сме „За!“
Диана, Тони и моя
милост, тръгваме от курорта Боровец с
цел да се насладим на красотата на „Саръгьолските езера“ или „Жълтите езера“
както са известни също.
Хрумва ми, че освен лифт, който ни изстрелва чак до Ситняковската
скала са нужни и решения за прехода. Правим го в движение. Решаваме да изберем
по-лесния маршрут. Една обиколка, която не
ще забравим. Хижа „Чакър Войвода, ловната хижа или „Саръгьолския дворец“
и разбира се „Жълтите езера“ видими от седловината на пътя водещ към хижа „Мусала“.
Правим първи снимки на скалата, откъдето в далечината виждаме част от сградите на комплекс „Семирамида“
– хотел „Боровец Хилс“.
Минаваме през
горски път почти равен за да стигнем пътя, откъдето зад нас се виждат части от сградите
на „Ситняковския дворец“. Нашия маршрут обаче е нагоре. Хващаме го и пътьом установяваме, че жълтия кантарион
е почти готов да цъфне. Още му е рано обаче. Личи си, че наскоро е валял дъжд.
На места има големи локви, които краката ни безпрепятствено заобикалят. Двама,
мъж и жена често ни задминават. Ту хващат някоя пътека после се връщат. Личи
им, че са чужденци, не толкова по езика им, а по-това, че са за първи път на
това място. Поздравяваме ги на един от завоите по-пътя, където ги съглеждаме
спрели за закуска. Те ни кимат с глави и скоро ги оставяме зад нас. Това обаче
не им пречи да ни настигнат, когато сме съвсем близо до хижа „Чакър войвода“.
Хижата е построена
от самоковски туристи през 1974-1975година край пътя за двореца „Саръгьол. За
времето си тя е разполагала с шейсет места, от които двайсет легла и 40 места
на нарове., разпределени в пет спални помещения. Обзаведени били са туристическа
кухня и столова. През зимата хижата се е
използвала за ваканционен отдих на учащи се. Имало е ски плац, съоръжен
със стационарен и преносим ски влек. Хижата тогава е била стопанисвана от
туристическото дружество „Рилски турист“ – Самоков.
Тези сведения вадя разбира се от пътеводителя за Рила –
1988год.
Посрещнати сме топло от хижаря Пламен, който ни прави кафе.
Правим снимки за спомен. Снимат ме с Пламен, с който сме прятели, а аз него с
двама мъж и жена, сърби.
Разсмивам ги с моето натякване при снимките: „А сега това няма да боли. Я, вижте там зайче!“
Разделяме се с
усмивка. Сърбите надолу, а ние с Тони и Диана нагоре към голямата поляна
откъдето се открива уникална гледка към връх Шатър и връх Дено.
Някога тук на
това място имаше бунгала и диспансер за кожни и алергични заболявания. Намирам
голяма скала на, която има паметна плоча. На нея пише: „Професор доктор Петър
Попхристов 1903 -1973година. Виден дерматолог и основоположник на
климатотерапията в България“. Жалко, че тук сега намирам само руини от
последното бунгало. Всичко е разрушено. Изчезнало е. Времето заличава доброто.
За съжаление лошото остава да се помни.
Тръгваме към „Саръгьолския
дворец“. Пътьом погледите ни спира тръба или чешма, направена да утолява
минаващите туристи от тука. Пътеката, която някога я имаше и водеше вдясно към
връх Шатър и „Саръгьолските“ езера вече я няма. Не се поддържат много места в
Рила. Казват, че това е заради популацията на дивите кози, които живеят в
района. Прекалено многото туристи през лятото пречат на развитието им.
Вече сме пред двореца. Намираме табела или легенда на която
четем написаното:
„Дворецът Саръгьол е построен в началото на 20 век между
1912год и 1914год. от цар Фердинанд и е използван от царете на Третото
българска царство като ловна хижа. Горите на Рила в близост до Боровец са били
любимо място за разходки на монарха. Интериорът на горския дом е показателен за
връзката и любовта на царското семейство към природата. През 1946год. Сарьгьол
е национализиран и е предоставен за стопанисване на Българския ловно-рибарски
съюз. През 2002год., дворецът „Сарьгьол“ е върнат на последния български цар
Симеон Сакскобурготски, син на цар Борис трети. През 2014год.,съдът обявява
двореца за държавна собственост.
Понастоящем дворецът е паметник на културата и е предоставен
за управление и стопанисване на Дирекция „Национален парк Рила“ към
министерството на околната среда и водите.
Централната сграда представлява дървена конструкция на два
етажа с обшивка от дървена ламперия по вътрешните стени и фасадата както и дървени
врати и дограми. Разполага със спални помещения, с баня и тоалетна към всяко,
функционално свързани с дълъг коридор. Коридорът завършва с вестибюл от другата
страна.
Подът на първия етаж е бетонна замазка, а в спалните
помещения е дюшеме над въздушен джоб от земната основа. Стилът на двореца „Сарьгьол“
е съчетание между възрожденски и алпийски с дискретни монархически елементи
органично вплетени във външната архитектура и интериора на комплекса от сгради.“
Впечатлени от
написаната история на двореца, която успяваме да прочетем изцяло тръгваме
обратно. Или горе на поляната, която после се спуска към хижа „Чакър Войвода“
вляво от пътя намираме горска пътека. Тя ни води към връх Шатър и седловината
откъдето туристическата ни група ще се наслади на Жълтите или Саръгьолските
езера.
Пътьом спираме на почивка с хапване. Набрали сили изкачваме
бавно пътеката наслаждавайки се на прекрасни Рилски гледки. Долу в далечината
прозира двореца Саръгьол. Освен това виждаме и върховете „Заврачица“ и „Ясник.
Впечатлени сме и
от билките растящи покрай пътеката. Цъфнала мащерка и здравец мами погледите
ни. Шипката с ароматните си розови цветове също дразни, по-скоро боде очите. Красотата
извира от всякъде. А над всичко това връх Шатър и Дено, които ни наблюдават
отгоре насмешливо. Сигурни са в едно, че едва ли ще стигнем до тях. Но естествено ние да имаме
последната дума. Стигаме до табелки с указания. Едната води надолу, където едва
на връщане ще поемем, за да стигнем до Ситняковската
скала с четириседалковия лифт. Избираме скалистата, която води покрай връх
Шатър, седловината нашата цел и разбира се към хижа Мусала и нейните езера.
Провираме се между боровинкови храсти, с които е обсипана
пътеката, жълта тинтява и разбира се и други билки, които именно сега цъфтят.
Скалните отломъци разхвърляни сякаш отгоре от Шатър не
спират ентусиазираната ни група да стигне предназначението си. Седловината е
някъде напред сред клека, който изобилства тук. Нужни са последни сили за да го
преборим. И когато това става връх Шатър ни остава зад гърба. Ето я и другата
скала покрай седловината.. от тук се виждат, синеят с очите си „Сарьгьолските
езера“ наричани още „Жълти“, защото в
третото най-голямото има билки в този изобилстващ цвят. Правим снимки и клипове
за спомен. Успяваме с обяда да глътнем и малко домашна ракия, която се използва
от нас за профилактика. Или сила, с която поемаме обратно по пътя от който
бяхме дошли. Довиждане, а не сбогом „Сарьгьолски езера“ си пожелаваме, аз,
Диана и Тони.
Без да се бавим тръгваме надолу към лифта. Само час и
половина от които ни бяха нужни за да стигнем там, откъдето тръгнахме рано
сутринта.
След двадесет минути
движение на лифта пристигаме в курорта Боровец. А от там на един хвърлей само,
всъщност десет километра взети с колата на Тони пристигаме в Самоков с мисълта,
че нищо не е свършило. Планината е там. Всъщност толкова близо. Тя е в очите на
всички ни. Не бива да я чакаме да ни моли. Редно е да бъдем там с кристалния
въздух, чистите сини очи на езерата и ромона на планинския ручей!
В. Софин 6.07.2025год.
