Последното дете на писателя
Не помнеше, кога бе
започнал. Всъщност може би от училище бе почувствал, че буквите го привличат.
Обичаше да съчинява красиви истории и да прави хората щастливи.
Докато се усети вече бе издал първата си книга. Последва я
втора, че и трета…
Докато се мотаеше, а той не го правеше често, срещна жената
на живота си. Нямаше представа защо тя, се влюби точно в него. Може би защото
първият автограф бе именно за нея!? Или пък видяла сини езерата в очите му,
които той раздаваше безплатно на фенове и не само на тях!?
Славчо последва
повика на кръвта. Не устоя на погледа на Жужа, която бръмчеше влюбено около
него.
Сключиха брак. Всичко вървеше като по ноти. Слави успя да
напише важните книги в живота си. Но за него най-важната си бе и си остана
Ружа.
Толкова щастливи двамата. Винаги усмихнати с добра дума и
помощ за всеки, който имаше нужда от това.
Бяха двамата заедно
почти неразделни. Докато Ружа не забременя. Налагаше се да стои вкъщи, а той
сам да представя книгите си по-други градове. Славата и талантът не расте по
дърветата, а човек трябва да се бори за него. Да експериментира, да чете и
най-вече да се упражнява с писане. Всеки нов стил, с който Слави се срещаше бе
предизвикателство за него.
Той не приемаше,
че това е работа. За Слави си бе забавление да преследва думите, които бягаха,
неподготвени за чувствата му. Някои доброволно скачаха на белия лист и
резултатите предизвикваха интерес не само в читателите, но и за автора Слави.
Когато Жужа роди
момченце нямаше по щастлив човек от него. След като ѝ подари букет червени рози,
Слави гушна обзет от щастие сина си.
Някои неща в живота идват добри. Някои са още по -хубави…! За
съжаление лентата се върти напред и няма измъкване от съдбата. Тя бе решила, че щастието на писателя е прекалено
много. Трудно за разбиране, а за поглъщане още по-малко.
Един ден за, който Слави не искаше да помни, но всъщност
щеше да го помни през останалия си живот, Жена му и синът му бяха излезли на
разходка в парк „Свобода“.
Той и този път бе на представяне на книга. Лошото в случай
бе, че се намираше далече. Трябваше да пътува цял ден с влак за да се върне
вкъщи.
Чу се по телефона с Жужа. Послуша и бебешкото гукане на сина
си. Умилен Слави даде всичко от себе си за представянето на поредния написан от
него, успешен роман.
Не всички добре разказани и дори нарисувани романи в живота
обаче са успешни.
Слави си мислеше, че
едва на другия ден ще види любимата си Жужа и сина си На един светофар в града,
където зебрата бе с предимство, а не шофьорите, които не се съобразяваха с нея
жена му тикаше количката с бебето. Трябваше да мине от другата страна на
улицата и да се прибере вкъщи. Нейният полет към дома бе внезапно спрян. Изскърцаха
спирачки, които не можаха да спрат камиона на време. Шофьорът вместо да си
гледа пътя зяпаше в телефона си. За съжаление животът скапа това зяпане.
Количката литна като гълъб намерил пространство и се стовари тежко на улицата,
където не устоя на змийската целувка- твърдостта на паважа.
Жужа извика, но бе прекалено късно. Шофьорът чието име Слави
така и не запомни в съда, помете и съпругата му…
Ужасната гледка, която се разкри пред очите на очевидците потресе
всички очевидци. Някои от хората извикаха панически. Други изплашени побягнаха
като предпочетоха да се скрият вместо да окажат помощ на пострадалата млада
майка и сина ѝ.
Когато телефонът на
Слави се обади, той не бе подготвен да чуе това, което щеше да срине кариерата
му и не само да я срине, а зачеркне живота, за който живееше, смееше и се
любеше с Ружа.
–
Ало! – прозвуча глас, който Слави чу за първи и
последен път. Славчо Старчев ли е?
–
Да. Кажете за какво става дума? – учудване проряза
лицето на писателя.
–
Съжалявам, че от мен трябва да го чуете… Жена ви
загина днес при катастрофа… Синът ти… съжалявам!
Сякаш електрически ток проряза вените на Слави. Той гледаше
пред себе си , но не виждаше нищо. От другата страна на телефона се чу още: „Ало,
ало!“, но той не успя да улови нито една следваща дума. Слави, който боравеше с
тях като експерт и ги местеше удобно в една и друга посоки бе ликвидиран. Изстрел
така и не бе прозвучал. Не бе, но сърцето му вече бе мъртво.
Следващите му дни,
бяха обвити с мъгла. Нямаше, а и не искаше да си ги припомня.
Брадяса. Отказа
покани за всички следващи покани за представяне на книгите си. Спря да пише.
Затвори се вкъщи. Не искаше да вижда никого. На телефона не отговаряше.
Забрави, че има сметки, които плащаше всеки месец. Спряха му
водата. Спряха и тока. Почти беше забравил да се храни, но изведнъж се сети за
неща, за които бяха приказвали с жена му Жужа.
Взе, че продаде апартамента. Парите от него дари на домове
за сираци. А той самият избра улицата. Там започна без думи. Наложи му се да ги
забрави. Разговаряше с контейнери с боклук. Бъркаше по кофите и търсеше нещо, с
което да преживее. Докога? Докогато съдбата реши. Самият Слави не би сторил
грях на душата си, за да се самоубие. Вярваше, че докато диша ще прави добро.
За непознати. Събираше пари от продажба на капачки, стари изхвърлени в боклука
книги; метални предмети също.
С хранителни останки открити в контейнерите с боклук се хранеше.
Виж парите вместо да изпие като други бездомници като него, Слави ги пускаше в
една кутия, където се събираха средства
за деца в неравностойно положение.
Често пъти се обръщаше към Бог вечер преди да се подслони
някъде. То на улицата човек трудно би намерил подслон. Но Слави се мушкаше да
спи в изоставена бетонна тръба, която си бе застлал с намерен прокъсан матрак
от него.
–Докога, Господи!? – само две думи, другите сякаш ги бе забравил,
че съществуват. Когато някой се опитваше да го заговори, той мълчеше.
Това озадачаваше хората. Никой вече не си спомняше за
писателя. А всъщност Слави брадясал, с
окъсани дрехи, които излъчваха зловоние се бе променил до неузнаваемост.
Една вечер докато се ровеше в поредния контейнер с боклук
видя захвърлени книги. От това го болеше най-много. Хората бяха станали
безчувствени. Не ги трогваше нищо. Гледаха само удобствата си. Не общуваха
както някога с усмивки, чисти погледи и поздрави. Улицата бе, виновницата, която
пречупваше всички. Но някои се раждаха счупени по рождение. Наркотици, алкохол,
кражби, малтретиране на по-слабите от тях. Това бе станало ежедневие, което без
компромис натежаваше без милост във времето.
Деца обиждаха учители. Някои налитаха на бой. Други уж по
умни изваждаха ножове…
Налагаха законът на джунглата. Вече се изповядваха с езика
на силата с парите. Пари, пари и пак… Но всичко на тоя свят е преходно.
Така бе и с живота на писателя Славчо Старчев. Не, че той не
го знаеше това.
Когато извади чувала с намерените захвърлени книги не знаеше
какви са. Но, когато видя няколко от неговите… Книги, които някога беше
написал; които бяха четени от повечето хора; които мечтаеха за по добър живот…
Сърцето му сякаш спря. Изхвърлени на боклука „ДЕЦА“. Неговите отрочета, с които
се бе опитвал да накара света да поеме в правилна посока. Книги, за любов, без
война, кражби издевателства над други хора…
Изведнъж Слави заплака.
Наблизо се чу младежки смях. Трима младежи, които със
сигурност никога през живота си не бяха чели, пък и не бяха пипали книги се
спряха и огледаха старика.
Най големият някъде към двайсет се изцепи на висок глас:
–
Ей, старче! Какви ги вършиш тука, бе? Имаш ли
пари? Ако, дай ги, защото сега ще те заколя…
После доволен от себе си и от начина, по-който според него
бе уплашил писателя погледна към другите, които го придружаваха.
Слави изобщо не им обърна внимание. Продължи да рони тихо
сълзите си, които попаднаха право в разтворения чувал с книги.
Приближиха се до него и един дори му изкряка в ушите:
–Ти не чуваш ли или се правиш, че не чуваш, старче?
Извади сгъваем нож и го опря в ребрата на Слави.
–Давай парите!
Слави изобщо не погледна към тях. Двадесетгодишният младеж
натисна леко ножа.
Слави не помръдна. Сякаш тази заповед не се отнасяше за него.
Един от другите младежи видя разтворения чувал с книгите.
–
Какви са тия книги, бе?
Слави изобщо не обърна внимание на думите му. Като видяха,
че не може да го помръднат, а и ножа не помогна в ситуацията решиха да се погаврят
със стареца.
Взеха чувала с книгите изсипаха го и този, който пушеше а,
не бе и по - голям от тринадесет години извади запалка и подпали книгите. После
впериха ухилените си погледи в очите на Слави.
Той не издържа. С вик:
–Защо ме наказваш, Господи? – Слави се хвърли да се бие с
младежите.
–Я го вижте тоя!? Имало живец в него… Аз го помислих за
мъртъв! – изхриптя най-големият и прободе Слави с ножа си.
–А-а- а! – извика Слави и падна до контейнера с боклук.
Младежите дето се казва, стара приказка, клише - бързо си обраха крушите.
Избягаха. Единствен свидетел на случката се оказа улична котка, която
невъзмутимо продължи да рови в контейнера с боклук и да търси насъщния си за да
оцелее в джунглата, която не даваше прошка на никого.
В близост до станалото мина патрулка. Полицаи, които почваха
нощната си смяна. Един от тях спря за да изхвърли празен плик от храна, с която
бяха вечеряли с колегата му и извика учуден:
–Ха, какво става тука бе! Наведе се. Видя кръвта по асфалта.
Опипа пулса на Слави. Почти не се усещаше. Набра набързо 112 и извика
медицинска помощ.
Когато Слави отвори очи в белотата на болничната стая…;
когато се опомни след животоспасяваща операция, възкликна:
–
О, Господи… Защо ми причиняваш това!?
Отговор нямаше Оказа се сам в стаята. Прозореца, до леглото
където лежеше бе леко разтворен. На перваза отвън два бели гълъба гукаха. Може
би говореха за любов? Или пък се радваха на живота?
Също някога като него.
Камерите, които сега бяха опора в едно общество на измама
събрано в джунглата успешно показаха запечатаната случка. Телевизиите вечно жадни
за внимание я излъчиха.
Всички видяха някакъв,
никому ненужен клошар, който не мърдаше. Застанал пред разтворен чувал плачеше
сякаш бяха убили детето му. Неговите „Деца“ книги, които изгоряха и вятъра
разнесе пепелта им в нощта, която скри
от Луната станалото.
Системата днес
убиваше. Тя караше младите да взимат неразумни решения, които им костваха
живота. Дрога, измами, кражби, убийства! Най-жалкото от тях, бе да се отрече, че майка и баща те, не са имали. Учители,
които да им обяснят живота, също. Улицата учеше на жестокост и липса на съчувствие.
В градинките наблизо цъфтяха лалета. Птици пееха, гълъби гукаха и само човекът
работеше срещу себе си забравил най-важното в живота, да обича и гради; забравил
първата глътка въздух, която е поел някога като бебе, за първи път…
Писателят Славчо Старчев, чиято самоличност никой не узна,
защото той отказа интервюто за телевизиите с думите:
–Господи, защо?
Всъщност нищо повече не каза, което озадачи всички.
Но не и системата,
която налагаше жестоките си правила усвоени от джунглата, където всеки миг, минута,
час някой без защита, умираше.
В. Софин 02.05.2026год.
