През шейсетте на двадесети век в Ахтопол

 

                                                                             

                                                             През шейсетте в Ахтопол                    

     Гледам тревата, която поливам нощем на работа и виждам как се надигат спомените. Усещам се като къртица, която търси чист въздух и рови с муцуната си пръста под влиянието на луната.

    Малък толкова а толкова малък никога не съм си и мечтал да бъда. Седем годинки на море. Баща ми зает да готви в кухня, всъщност барака на почиващи през лятото, които се възхищаваха на чистите плажове на град Ахтопол.

     Свободен, но не и напълно хуквах там на скалите, където кораб беше намерил смъртта си. Разбит и тайнствен… Притегателна сила, която ме кани. За да не бъда сам в най-първото си приключение в спомена съм поканил и две другарчета за късмет.

  Вече сме толкова близко до разбития кораб. До него дълбините изглеждат прозрачни с водорасли на дъното. Аха и да ги пипна с ръка и рибките долу. Надвесвам се, но другарчетата с мен са уплашени и не смеят да ме последват до ръба на скалистия бряг.

 Чувал съм, че плуването освен истинското е и чувство. За момент имах такова чувство. Но благоразумието появило се изненадващо у мен, надделява. Следвам новите си приятелчето по скалистия бряг към почивната станция. Но виж ти!... Тук се оказва, че има и малък бряг. Слизам да търся, интересни миди. Другарчетата ми наблюдават от горе от високо и навярно ми се чудят. Вълните се разбиват в скалите, но не стигат до мен. Въпреки това чувам някой да крещи. Явно горе някой ме бавно но, сигурно ме захапва. Качвам се без настроение. Срещам строгия поглед на баща ми. И двете ми другарчета вече хукнали към станцията. Усещам болка. Татко ме държи за ухото. И не само го държи, но и го дърпа докато ми чете „конско“.

–        Забранил съм ти да ходиш сам до морето и въпреки това беше, там…

–        Ами не бях сам… С другарчета! -осмелих се тогава през плач да кажа.

Това не помогна на ухото ми да се почувства по- добре. Татко продължи да го дърпа и да ми чете „конско“.

–        Само това липсваше… Да се удави някое от тях, а и ти! Тогава, тогава питам те, синко… Какво ще правим?

Нямам отговор, а само сълзи и обещание, че няма да ходя повече сам, нито с другарчета на скалите при тайнствения потънал при буря кораб.

Някога той беше толкова много сниман заедно с плажа откъдето се виждаше…

След години морето си го прибра. Не, прибраха това, което беше останало за СКРАП.

Но не успяха да вземат и спомена, който ми остави! Спомена на най-милото детство, което имах тогава. И мисълта, че още е рано… Рано за зеленият път, който някъде там в бъдещето ме очакваше!

На 18 януари 1963 година, по време на своя последен рейс, гръцкият кораб Свети Никола засяда в скалите край Ахтопол. Екипажът бива спасен от жителите на града. 

В. Софин  28.08.2025год.