Как се казваш? - "Перипетии през погледа на едно петгодишно момиче"

                                                                      

Как се казваш?

Мама често ме пита, а и тате също как се казвам. Те не знаят ли, че съм Софи!?

Нали те са ме кръстили!?

Мама каза, че съм, Софѝя! Нали живеем в нея!? Как така ще съм, Софѝя, а не Софи!?

Тате обясни, че на галено съм, Софи. Ти да видиш! Значи на галено Софи а иначе, Софѝя!

По добре да са ме кръстили Софи. А те, Софѝя като града. Разбрах, че мама е Петя. Не ми стана ясно, но дядо я бил кръстил така. Ето ти на… Дядо бил кръстник, а аз не знаех за това…

Не е честно. Всеки е кръстник, а аз не. Не може ли сами да си даваме имена! Като аз на куклите ми, Кате и Соня…

Мама каза, че не можело. Имало си правила. В детската градина също. Да ама има деца, които ме блъскат нарочно… Зная, че това не е по правилата. Госпожата им се кара като ги види, че правят бели. Но кой ли слуша… То и моите кукли вкъщи не слушат. Затова понякога ги оставам гладни без вечеря.

Мама каза, че това не било справедливо. А дали е справедливо да не ми дава да гледам детски по телевизора?

Да но, тя твърди, че четенето на приказки било по - хубаво. Затова сутрин и вечер ходя по нея, поне нещо да ми прочете. А и дядо… Не ми е писал скоро стихче? Казах му за кученцето зад рида, но той не написа нищо. Като го видя ще му се скарам.

Пък то беше толкова миличко! Дойде до мен да ме подуши, но мама не ми даде да го погаля… А толкова много ми се искаше…

Имаше много сняг и ме пързаляха на шейна, която дядо бил направил. Не знаех, че дядо прави шейни за деца.

Мама каза, че я е направил за нея, когато е била малка… Стана ми смешно. Според мен мама винаги си е била голяма. Защо се прави на малка? Не ги разбирам възрастните! Все казват нещо, което трудно разбирам.

Трябвало да порасна и да ми стане ясно, каза мама. Но аз зная, че вече съм голямата принцеса на тате.

Мама се засмя. Не разбрах защо винаги се смее на думите ми! Още се чудя, защо!?

Нали съм принцеса!?

Преди да си легна да спя, мама ми показа картинки на животни и ме попита:

–        Софи какво е това?

Всеки, който види, че на картинката, има зайче знае, но аз и казах, че е мишка.

Тя се засмя и опита пак:

–        А това какво е? – сочи мама едно слонче пък аз:

–        Ами жираф, мамо…

–        Друг път, Софи! Нали жирафът има дълга шия?

–        Че аз откъде да зная, мамо като не видях,  шията му да е дълга?

 Отново смях. Тоя път, тате се засмя.

Възрастните все обясняват, все обясняват пък аз си ги зная животинките. Нали си имам при дядо Ники и баба Кате, Белчо и Белка, гълъбчетата…!?

 Все ми се смеят. Не знам защо. Не съм се нарисувала с червилото на мама!? Не съм направила бели.  Мама ги нарича така, моите протести за яденето с което ме храни?

Със сигурност ще стана художничка, но няма да рисувам себе си, а дядо, баба, мама и тате… Със сигурност ще опитам и кученцето, което видях зад рида.

А Вие деца рисувате ли? Или може би слушате приказки от баба и дядо?

     Хубаво е, да има някой който да разказва. А вие деца и аз Софи да му задаваме въпроси. Ама много въпроси. Все трудни та да не могат да ни отговорят. Да ги видим тогава! Със сигурност ще ни стане смешно! До скоро от мен!

Винаги ваша в приказките, Софи!

В. Софин 12.02. 2025год.