ШИШЕТО УБИЕЦ

                                                         

                                                                      Шишето убиец

      Не знаеше, защо? Може би беше решил за себе си. Но имаше ли право, той именно… той да вземе решение, което убива. Не се чувстваше убиец. И въпреки всичко беше подготвил нападението. Нямаше да търпи повече. А длъжен ли беше да слуша подигравките на опоненти мислещи се за богове…?

        Той беше обикновен човек. Не обичаше да го хвалят. Не желаеше дори да бъде изтъкван от някого. Но ето, че се беше намерил враг, който дълбаеше с длето душата му. Стържеше го по-малко, но достатъчно за да го заболи… може би сърцето, но то не признава болката. И въпреки всичко шишето беше виновно.

     Когато купуваше водката беше спокоен, защото и течността вътре не надаваше глас. Но щом усетеше, че наближава края му… А всичко си има край, нали, ставаше агресивено. Течността палеше страстите. Изгаряше напред постлани с килим пътища. Убиваше, клокочеше и изригваше като вулкан, който изхвърляше лавата си сред хората. Там, където е необходимо. Където е непроходимо винаги лавата намира път. И нищо не може да я спре. Нищо не може да ѝ въздейства.

Единствено перото, което в ръцете на писателя, не спираше похода си напред!

Напред към края, който никой не беше предвидил. Финалът, на убийството. Някой трябваше да го стори. Защо не шишето? Ами, нали, когато стои затворено дяволът не излиза от него?

  Но щом намери пролука изригва. Земята притихва. Слънцето се скрива. Луната се прибира в кошарата си. А звездите? Гаснат една по една от мисълта, че краят е близо… Толкова близо, че дори тия, които отричаха миналото и палеха свещи за бъдещето се бяха ужасили.

      Не знаеше , защо!? Защо беше нужна тази комедия, фарс или оръжие… Последното беше в ръцете му. Едно перо намерено на пътя. Перо, което убиваше; което  търсеше пролука във времето, но не я намираше. Имаше ли смисъл? Някой трябваше да натисне спусъка. Някой със смелост! Някой с решение.

       Това беше то шишето, което спокойно държеше юздите в ръцете си. Но се намери предател. Писателят отвори капачката на шишето. Духът убиец изскочи и се мушна в гърлото на автора. Превзе го сякаш на шега. Бавно го направи, за да удължи агонията. Премина през гърлото, настани се в стомаха, който направи последен опит да се бунтува. Не му се удаде. Решението, спусъкът беше натиснат. Връщане назад нямаше. А и да имаше, шишето взе решението. Обратен път нямаше! Само страхът се връщаше назад, но тоя, който имаше достатъчно смелост намира сили, дори и с последни сили да продължи напред въпреки перото, което не намерило повече опора в пръстите на писателя изпадна на бюрото, което беше свидетел.. Свидетел, на любовни, стихове; разкази, идеи пристигнали внезапно на гости и още пътуване във времето, което остава свидетел за да помни! А ние трябва ли да помним или изтрием родовата си памет?

Отговорът дойде от шишето. Празно полегнало на бюрото и после открито, изхвърлено безполезно в контейнера за боклук. Следи не трябваше да има! Убийството беше чисто!

Лошото беше, че бюрото пазеше спомени. Да но, бюро говори ли? Аха и да се опита…

     Старото си отива завинаги, новото идва понякога с взлом. Може би, новоизлюпен писател, който не знае, че някъде там в най-близкия магазин го чака шише. Шише, което ще го вдигне и после ще го убие собственоръчно. Защо ли?

Защото просто всеки следва съдбата си! Дори и да се опита да промени нещо, не знае, че в тъмното го чака убийството.

Писателят също не знаеше. Не подозираше кой е убиецът. Дори властите, които  потърсиха отговор, така и не го откриха. Че кой ще разбере, че авторът го е сторил лично с ръцете си. Именно той е натиснал и възпламенил пламъка. Всичко тогава изгоря сякаш за миг. Дори спомен не остана. Може би единствено шишето, но то вече беше изхвърлено в контейнер за боклук, където бе намерило спокойствието си завинаги…

В. Софин