Пътищата са виновни

                                                                                 

                                        

Пътищата са виновни

         Бързам! Има си хас да не го сторя… Работата не чака майстора, някой като мен трябва да я върши. Паля колата. Оп-па…! Грешка! Завъртам ключа, но не за квартирата, а на автомобила. За да изляза от града понякога е нужен час. Цял при това задръстване. После какво и да обяснявам и да се кланям пред шефа все е тая… Виновен и точка. При това напрежение нормално е човек сутрин да се почерпи с едно малко уиски. Така де…! Да се раздвижи кръвта и колата напред.

        Километражът и той горкия, защо е ако не се изпита колко ще вдигне автомобила по-разбитите пътища на страната ни. Бързам. На завой извън града… Абе какво да се обяснявам Вчера нямаше завой днес го има на пътя. Кой идиот го е поставил на това място. Не го взех и оп-па, леко в канавката. Ами сега!? Минават коли и никой не спира. Нормално. Всеки тръгнал на работа. Бърза да не му се карат и може да го уволнят. Ами аз! Изтъпанчвам се пред няколко коли първо само с псувни. Не помага, а ускорява движението на автомобилите минаващи покрай мен. Тогава? Търся камъни и започвам. Автомобилите се опитват да играят по свои правила, слалом. Един, два три… Измъкнаха се гадовете с псувни по-мой адрес. Е четвъртия не успя. Праснах му стъклото. Спря човечеца и извади от багажника бухалка. Опита се да ме почне. Не да ме изяде с парцалите, а да ми смени физиономията.

Започна ме с думите:

–        Ти що хвърляш камъни бе? Счупи ми стъклото. Ако ме беше ударил, простак такъв…

Е може и да съм прост, но не търпя да ми го казват в мутрата. Налетях с гаечен ключ. Може би щяхме да се избием, ако не беше спрял до нас полицейски патрул.

–        Вие какво? На дивия запад ли играете? – попита ме един с пагони на капитан, служител на правото.

 „Какво правите, ако не сценка!?“

Обяснявам, че закъснявам:

–        Всъщност закъснях, старши за работа. И сега какво правим? Ще извадите ли от канавката автомобила ми, че шефът ще ме убие…

–        Аз ще го убия, старши… Дайте го на мен! – обади се човекът, чието стъкло на колата му, бях счупил.

–        Полека! Не ми казвайте какво да правя. Я първо духнете в дрегера… За да видим кой, колко количество алкохол е изпил тая сутрин…

В миг изтрезнявам и вместо да вдигам пара, обяснявам, че бързам и нямам време за дрегер, а имам нужда от помощ за колата ми. Това не помага и на човечеца, с когото щяхме да се бием.

Оказва се… Ами и двамата бяхме пили. Само по едно малко уиски. За раздвижване на кръвта за да вървят по бързо автомобилите ни по разбитите пътища на страната.

Резултатът е ясен. Конфискуват ни колите. Нас с човечеца, с който едва не се убихме ни закопчават заедно. Някаква криза имало и с белезниците. Едната ми ръка, закопчана на едната гривна, другата на човечеца. Да сме заедно. Така цъфнахме пред съдията, който определи глобата за първото ни нарушение.

Късметлии излязохме. Трябваше да си стиснем „гушите“ с човечеца… Не, ръцете, които бяха свободни. Аз се дърпам и той се дърпаше. Но нямаше избор. Или и двамата в ареста, или се разбираме пред съдията. Стиснахме си най-после ръцете с мисълта да не се видим никога повече.

А на другия ден… ? Ами измъквам скрит коз от гараж на приятел. Взимам резервната си кола и газ до дупка. Завоят, който вчера ме спря днес не успя да ми стори нещо. Взех го дето се казва, по-корем. От толкова бързане… Забравих за скоростта. Ами двеста километра в час. Подгониха ме „стършели“ полицаи. Не успяха да ме стигнат. Лошото дойде после. Камерите, пустите камери бяха снимали… Все пак успях да стигна пръв при шефа само за да чуя, че съм уволнен. И как да не съм, когато разбитите пътища бяха виновни за станалото.

Закопчаха ме отново. Даже конфискуваха и втората ми кола. Ами книжката? Е тя отдавна ми беше отнета. Щяха да ме съдят. Със сигурност ще го сторят. Но до тогава, нали трябва да работя някъде…

Лесно им е на някои граждани на републиката. Работата им до гъза, жената далече, любовницата и тя наблизо… ама ако живеехте в грамаден град наричан от някои „ Голямото Село“, едва ли щяхте да сте щастливи. Тогава трябваше всеки ден да ставате рано и да пътувате поне няколко часа, за да стигнете работа, която трудно се стига.

Ама, че скапана система. Километри безброй, някакви завои, а пътищата все са виновни в републиката.

Като се замисля май автомобилите станаха повече от хората и трябва да носят отговорност. Как така ще се движат с висока скорост по разбитите пътища на страната? Все бързат, а не мислят за стопаните си, които грижовно ги хранят с гориво, всекидневно при това..

 Осъзнах това едва, когато ми отнеха и двете превозни средства. И това ако не е справедливост. Да се осъзная в затвора за високите скорости и алкохола изпит от мен при всекидневния стрес на, който и всеки друг е изложен в републиката.

В. Софин  24.04.2025год