По стълбите на времето

 

                                               

                                                                По стълбите на времето

   Все по трудно изкачвам стълбите… Спомените на тях стоят слепени в съзнанието ми и нищо, освен, ако ме налегне старческа деменция не може да ги разлепи.

 Не, не идват в съня ми. Стоят в сградата, паметник на многобройни изкачвания. Идват всякакви. На времето всъщност през 20 век в нея се сключваха граждански бракове, правеха се кръщенета. Беше весело.

   Днес е тъжно като се замисля, че много от хората качвали стълбите, всъщност са направили последно слизане по тях. Никой не знае и не подозира какво му е отредила съдбата.

Но, виж ти, спомените са се запазили. Със сигурност не всички. Стълбите едва ли помнят, Димитровските, Ленинските дни провеждани винаги в съботния ден.

Те навярно не знаят и да броят. Но стъпките са тук, изкачват стълбището, отекват глухо, нечуто почти, но удрят право в сърцето на живия, който ги използва в момента.

Срещи в коридора. Разменени думи, обещания, усмивки. Дори последен спомен за близък човек заминал си внезапно от тоя свят.

Всичко това съхранено в старата сграда. Стои и чака някой да се сети за него.

Уютният дом в него- редакцията на вестник „Приятел“, която събираше хора, автори и такива, които изплакваха болката си, вече е почти  празен.

„Кръчмата на Странджата“, като шеговито я нарича, господин Христо Ярловски плаче.

Плаче за тия самоковски люде, които никога повече няма да качат стълбите. Те са успели да слязат завинаги, за последно по-тях.

Но виж, ти, като се замисля!

Слава Богу още ми се удава да го правя, горе в редакцията на вестник „Приятел“ ставаха запознавания.

   Или „Кръчмата на Странджата“ беше превърната в убежище на пишещите Братя.

Всеки от тях носеше за вестника актуална информация за гражданите на Самоков. Не липсваше и хумор, стихове, разкази, дори романи, имаше написани…

В редакцията пишещите Братя обменяха информация, дори се поздравяваха за нещо написано от колега, което ги бе докоснало по-някакъв начин.

Много имена са минали от тук. Все още живеят не погубени от времето. Вътре са…

Не, не ги виждам, но усещам, че са тук, заедно с нас останалите, живи.

И сега, когато изкачвам стълбите срещам лицата им. Не бих дори и за миг да ги забравя:

   Хрим Христовски, Пламен Пиргов, Василка Войнова, Виолета Кинова, Димитрина Божилова, Стойчо Караиванов, Георги Захов, Георги Маков, Любен Малинов, Стойко Трифонов, Димитър Гонов и още много други…

В тяхна памет бе написан този разказ, за да не се забрави спомена за това, какво е било и каквото никога повече няма да бъде…

   Белият лист, достоен нека пази и съхрани миговете прекарани с всички тях в старата сграда.

  Не бих могъл да пропусна и Хъба на втория етаж, където беше учредено „Сдружението на самоковските писатели“ . Точно именно там сложиха подписи някои от творците на града.

  Руският клуб на третия етаж, също е пълен със спомени, но нека тя, госпожа Спаска Шехтова да продължи това невероятно пътуване по-стълбите на времето!...

В.Софин  22.02.2025год. Самоков