Спомен за Пепи

                                                                   

             Времето има способност да отмива раните, които е създало. Не всички. Някои от тях се връщат като бумеранг и удрят неочаквано...

Нощта преди последния ден, когато очаквам с нетърпение новата година. Чакат и други като мен за да забравят старата. А може ли това да стане?

Хиляди хора със съдба различна. Любов, омраза, пари, завист и приятелство. Приятелство, което не желае да бъде забравено. Пък и защо ли... Истинското вино оставя спомен на небцето. Вече опитано, то не се забравя.

   Беше приятел. Най-добрия, който някога съм имал. Мислех си дори, че такъв не съществува. Но го имаше... тогава в началото на осемдесет и шеста година на двадесети век.

   Погледна ме с недоверие, когато споделих с него, че чета книги в свободното си време.

Книги за приключения и места, които мечтаех някога да посетя и места за които знаех, че никога няма да видя.

Тогава все пак бях на двайсет и три години  и мечтаех за хубавите неща в живота.

Но именно мечтата ни сближи като приятели. Или по точно книгите, които бяха за нас, хляб насъщен. Пътеки към минало и настояще, размисли, дискусии за литература и света, такъв какъвто го знаехме.

   Казват, че колкото повече човек чете, започва повече да вниква в нещата от живота.

Пред мен като картина виждам миналото. Двамата работим  в завод. Времената тогава бяха не винаги трудни, но не бяха и много лесни. Въпреки това двамата намирахме време да говорим за книги.

  Приятелите идват и си отиват. Някои са забравени, други просто си имат особено кътче в сърцето ни, и остават там. Колкото и да се мъчим да ги трием от съзнанието си, толкова повече те идват. Настаняват се завинаги и превземат душата ни.

Въпреки, че отдавна ги няма, те продължават да живеят. Тук са тук до нас в спомените. Нощем дори понякога неочаквано ни посещават по време на сън.

Обичах почивките в завода. Две по петнайсет минути всяка. Сутрин и следобед за кафе, цигара или ябълка.

Обикновено ябълката беше за мен. Приятелят ми пушеше цигара  и разговорът се водеше за литература. Кой какво е чел, какво го е впечатлило и какво мисли за света. Интересното в случая беше, че никога не спорехме различно за нещо, което бяхме вече чели.

Ако имаше различия това бяха за отборите по футбол. Той в ЦСКА, а аз в Левски. Въпреки всичко, никога не сме се карали за това. Дори за отборите ни, когато играеха един срещу друг.

 Тогава бях придобил навици, които и днес съм запазил. На заплата купувах книги и ги споделях с приятеля си. Първо той ги четеше и ми казваше коя го е впечатлила най-силно.

 Бяха времена, когато четяхме книги, които бяха минали цензура. Но не и всички, защото до нас през осемдесет и осма година достигна Марко Семов и неговата книга, „Япония като за Япония“ Въпреки реакциите на тогавашната власт да я спрат и изземат от библиотеките, ние вече и двамата бяхме успели да я прочетем и да направим разликите у нас и в чужбина.

 После дойде демокрацията и нещата се оплетоха. Купони за хляб и продукти от първа необходимост като олио и захар. Неща за които не желая да си спомням. Книгите поскъпнаха драстично. Библиотеките изнемогваха без пари. Тогава открихме и препрочитането и обмислянето по нов начин, нещата от живота. Интересен период на дискусии. Спомени, които оставиха вкус в устата ми. Вярвам, че и при него е било същото.

 Някои хора казват, че не трябва да дълбаем в миналото. Да но, когато то дълбае душата ни, трябва ли да сме безразлични?

 Трябва ли да оставим лентата на спомените цяла или просто да отрежем отрязъка и забравим, че някога нещо е имало? Няма как да се случи това!

Срещнах нови хора. Хора, които в младостта си никога не бях срещал. И между тях има такива, които палят пламък в сърцето, но оня стар огън не се забравя. Знам, че няма да го забравя. Не знам защо? Но зная само единствено, че приятелството ни си е заслужавало да го има.

  Въпреки напредналото време, виждам все още усмивката му, гледам в очите му на младини, зяпащи ме недоверчиво...

И естествено не бих искал да си спомням, колко болен беше, и как си отиде тихо, не забележимо почти...

  Няма го! Но въпреки това знам, че си е струвало всяка една минута проведен, разговор с него.

Времето отнема много неща, но слава Богу, запазва някои... И това е паметта за добрия човек, който остава да живее в спомените ни завинаги...

Памет за Пепи Станоев

В. Софин  

С нея дишахме поезия

                                                                    

Двама с нея дишахме поезия.

Къпехме във спор, словесния двубой.

Аз смъквах планини да я поглезя…

Тя, пък водеше с усмивки в брой.

Опитах да и кажа, за звездите над гората.

Тя ме грабна умно, с рози във червено.

Въодушевен ощипах в светлина луната.

Тя, пък светна ми - светофар в  зелено…

Двама с нея дишахме поезия.

Думи гонихме в словесен спор.

Но после май ни стана ясно…

Че били сме дуо, от един отбор!

В.Софин 

Все по трудно е да се обича

Все по трудно някак е, да се обича.

Спомените в душата натежават.

Отвързано безспир времето изтича.

Забравени мислите ни притежават…

Сърцето задъхано едва изрича

молба, която спомените дават.

Ще може някак пак да се обича?

Но любовта, боговете я даряват…

В.Софин    

Думите изпуснати изведнъж, не подлежат на чистене!

Ако сме употребили неправомерно спрямо друг човек думи, едва ли ще успеем в бъдещето да ги изчистим до блясък!
.....................
Едва ли бихме хванали на тясно знанието, ако не бе у нас старанието, да разберем на книгите, уханието.
.................
Добре написаната книга не само обединява човечеството в знанието, но и дава надежда, че светът все още знае да обича истински...
.......................
Буквите написани умело в книгата, предизвикаха цветни асоциации в душите на хора, които мечтаеха за любов и разбиране...
.................
Много пъти писателят остава неразбран. Не толкова от това, което е написал, а от усмивката му, която извадена на показ вече е, казала всичко.
В.Софин

Написания с трудност разказ

    Някои хора с талант си мислят, че е лесно да се напише разказ. Може и така да е, но дали ще се получи или пък някаква безсмислица ще кацне на белия лист… Кой знае?!

Но ето, че вие, който се мислите за писател и вдъхновението е пристигнало на бял кон при вас, решавате да се позабавлявате.

     Топвате перото в мастилницата и готово.

Започвате с утрото. Минавате през обяда, дори се осмелявате да вечеряте…

Вече сте почти готов за лягане. Все пак решавате преди меката завивка да ви хване в топлата постеля, да редактирате написаното.

Уви! Вече не се забавлявате. Навлизате в територия трудна за измъкване.

Взимате длето и чукче. Започвате.

„Хм! Това изречение в началото  плаче за изчукване с длетото.“

И хоп, махате го.

Да, но смисъла на разказа полека чезне. Налага се да се застраховате с нови за забиване пирони, които току що сте закупили от „склада“ във вашата глава, където криете мисли за помощ при нужда.

След сложна за вас операция на триене, писане и пак премахване на думи се чудите дали сте успели да се справите със ситуацията.

Разбирате, че макар и ново изречението не може да обхване всичко, което искате да кажете на света. Нужен ви е ритъм. Трябва ви нещо като живец. Нужно ви е препускане.

  Затова след кратък размисъл се опитвате да заковете още пирони в изречението. Докато го вършите обаче, става неизбежното. Пиронът наполовина влязъл в разказа се изкривява.

Тогава, какво?!

Налага се да бъде изправен. Опитвате, но не ви се получава. Нужни са ви клещи за да извадите досадно явилия се в изречението пирон. Отново смисъла на разказа ви се губи.

Нужни са ви нови трикове, похвати за да успеете. Дали пък да не залепите нещо, което няма как да се отлепи? Една крилата мисъл върши работа, но само една ли! Ако претрупаме нещата отново ще се върнем на изходна позиция.

От толкова мислене "Складът" в главата ви се пали. Горят в него едни думи за да се родят нови, дошли внезапно на помощ… Всичко е напразно.

Пот тече по лицето ви, а кърпичка нямате. Отскачате до кухнята и се плискате със студена вода. Това облекчава донякъде положението, но вече е късна нощ и ви се доспива.

За да не се предадете окончателно си правите голяма доза освежаващо, кафе.

"Хм! Така е май по-добре. Сега накъде?!"

Дали да чукнете с длетото премахвайки още някоя дума и да заковете нова?!

Маете се, а нощта препуска. Още малко и зората ще ви хване без да сте успели да се облечете в пижама за лягане.

Все пак това, което сте започнали трябва да го завършите. Изтормозен с торбички под очите посрещате новия ден. Той надзърта с усмивка през прозореца, гледа ви и се чуди:

-Изобщо не е лягал! Дали пък не е превъртял?! Седи, пише на клавиатурата и чука ли чука с длетото на пръстите си буквите, които му бягат…

Един палав слънчев лъч също наднича през прозореца и влиза в очите ви като се опитва да ви подскаже да се откажете.

 Но, вие сте упорит, никога не се отказвате. Не желаете да се примирите с провала. Все пак този разказ, който пишете ще участва в конкурс по литература. Нужно му е да бъде издържан. Рязан дори… Само и само за да грабнете някакво си там перо… Вие си имате, но жадувате за златното. Само то ще ви даде доказателството, че от писарушка сте успели да се превърнете в писател. Вярно не толкова познат в гилдията на творците, но човек, който се учи да забива пирони извадени от "склада", където всеки съхранява мислите си…

Почти сте готов. Оглеждате разказа още веднъж. Отначало докрай. Добре стои. Изглежда сдържан някак си. Дали пък преди не беше по-добър?!

Гризва ви съмнението и после сякаш нещо странно става с вас, защото изтривате изцяло разказа и се връщате в първоначалната му версия.

-Е, това е! -въздъхвате.

Че той разказът е бил написан още снощи, а вие се съмнявахте не само в способностите си на писане, но и в думите, които все пак колкото и да ги извъртахте, режехте, изчуквахте и заменяхте, все пак съдържанието им се оказа едно и също. Колкото по-кратко и съдържателно едновременно, толкова по- добре. Никакви пирони и длета не могат да заменят таланта, който имате. Той е дошъл внезапно една нощ, ударил ви е като с мълния и вие, вие нищо не подозиращият обикновен, човечец сте успели да станете творец. Без да сте го осъзнали, времето е играло във ваша полза. Дали ще вземете златно перо или не, не е толкова важно, нали?

Бъдещето само то, единствено то решава кой е успял и кой се е провалил. Другото, просто другото мислене е излишно. Нужен ви е бял лист и полет. Успеете ли да излетите значи сте се доказал. Ако не на писателската гилдия поне на себе си. Не за друго, а защото вие просто се забавлявате. Това е истината за живота. Прави това, което е нужно и те радва, а когато дойде славата, ако дойде изобщо на бял кон, тогава просто, просто се усмихнете и продължете полета си! Нагоре и все по-нагоре към върха, където ви чака живота!

В.Софин  

Истината е красота...

Мирна алкохолна водица, бистра, размътена главица!

Празна паница, гладна устица!

Дълга ръчица, хитра лисица!

Голяма лъжица, несръчна малка, вилица!

Мирна главица - Зайо пие само водица!

Истината е красота, но само ако радва нашите очи! Казват, че лъжата била грозна! Да, но това не пречи на хората да я харесват и споделят, непрекъснато като истина.

Красотата на мислите идва не от това, че са изсипани безразборно от езика, а от това, че са подредени правилно от опитния в  словото.

Най-добрата защита идва не от пистолета в ръката на човек, а от опитът му да използва езикът си в своя полза.

Колкото и да приказваш в своя полза, това не означава, че си успял да убедиш този срещу теб, че си истински!

Когато катериш планината и краката те предадат, това не трябва по никакъв начин да спира устремът ти към върха, където те очаква заслужена почивка.

В.Софин

Аз съм само сянка

                                                                      

          Аз съм само сянка... Пълзя рано сутрин по комините. Надничам в хорските дворове от покривите на къщите. Спускам се долу, където в градинките ухаят пролетни цветя. Докосвам ги леко, неусетно за тях.

После сядам на първата пейка попаднала в моя невидим обхват и чакам.

Идват най-ранобудните. Обикновено това са старците. Съпругите им, ако ги има такива, обикновено са по магазините за хляб, мляко и продукти от първа необходимост.

Към обяд, когато стане прекалено топло, се вмъквам през отворените прозорци на къщите...

Аз съм само сянка...   затова прониквам навсякъде. Докосвам напуканите бразди по дланите на възрастни хора седнали да обядват. Взирам се в очите им и виждам тъгата по отминалата младост.

Броя и времето... А то както винаги избързва неумолимо. Дори не дава да бъде коментирано. Нито пък следено от някаква нищожна сянка...

Намирам сили да се измъкна навън, където срещам погледите на двама млади влюбени, които седят в късния следобед на същата пейка на  която рано сутринта стар господин пушеше лула.

Вглеждам се в лицата им. Дори се осмелявам да ги докосна. Момичето има мека коса и нежно миловидно лице, а момъкът гладко обръснат като за първа среща... Естествено те са заети единствено със себе си... Прегръдката им беше толкова взаимна и целувките пламенни, че за миг изпитах лека завист... Все пак нали съм само сянка? Това не ми попречи да мечтая... Да се издигам полека нагоре и да разглеждам света. Не ми пречи да мисля... Но нали все пак съм сянка, какво пък толкова ме развълнува?!

За да се разсея отскачам до реката, където няколко патици се къпят. Погледът ми среща зеленината на храстите, усетих дори студенината на водата, където няколко рибки уплашени от сянката ми се скриха бързо в подмолите покрай брега.

Все пак нали, съм само сянка?! Повечето хора не ме забелязват. Животните почти... Но рибките ме усетиха.

  Някога не бях сянка. Някога бях човек, който живееше в този провинциален малък град. Някога  седях на същата тази пейка, където стария господин си пушеше лулата сутринта... Някога и аз там целувах и прегръщах, моето момиче... Някога?! Вчера ли беше?!  Не помня това. Има си хас, та аз съм само сянка. Промъквам се по покриви, влизам през прозорци, галя цъфналите ухаещи цветя на двора, следя младите влюбени двойки и се сещам, че времето отдавна е минало... Изтекло е! Никога няма да се върне назад и да се усмихне за мен, да вдъхне живот и ми донесе вяра... Няма как това да се случи!

Аз съм само сянка... Сянка, която мечтае и иска да бъде отново човек...

В.Софин

Паяжина в рими

Видял паяжина осъзнах

нишките, които радват края...

За ръце хванати без страх

римите целуваха безкрая!

Подредени в строфите познах

думите, които дават рая.

Техният вълнуващ смях,

с любов докосваше безкрая!

На паяжина в нишките прозрях

чувствата, които идват в края...

На бял лист написани без страх -

римите целуваха безкрая...

В.Софин     

В негова памет...

„Бижу“, без което не може...

        Не знаеше защо, но страшно много го харесваше. Обичаше да среща неговия верен и раздаващ се поглед. Мъжът гледаше право в очите му, докато той засрамен от такова уважение, обръщаше глава към небето и зяпаше неразбиращ, звездите.

   Той знаеше, че е само негов. Истински приятел! Винаги до него, всеотдаен и усмихващ се.... „Бижу!“ Всички приятели му завиждаха. Някои дори ревнуваха от толкова много обич споделена с  него...

  Въпреки това, той никога не изоставаше, където и да го водеше мъжа. Споделяше с него, дома му, храната и дори чувствата, които го вълнуваха...

    Верен до него, но свободен и без каишка, следващ пътя му, бе кучето с красивото име Бъки, което правеше, разходката му на мъж особено необходима, като въздуха около него, без който никой от нас, приятели не може да мине.

В.СОФИН  

С Ковид ставаш, с Ковид лягаш...

Стихосбирката ще отиде при този, който не се страхува да се зарази с поезия!
.............
Недоволството на хората от коронавируса бе толкова голямо, че никой така и не пожела да се зарази допълнително със сведения за него в сутрешния национален брифинг.
.......................
Заразни станаха усмивките, но от тях никой не искаше да умира...
........................
Не му се ходеше на работа. Направо му се плачеше като размисли, че пак ще срещне вместо усмивки на приятели там, само маски при това една от тях беше неговата, която изобщо не понасяше...
..................
В условията на Ковид 19, трудно можеш да срещнеш девойка, която да ти позволи да я целунеш... Затова целувайте майките си, а в утеха прегръщайте негово височество алкохола, който ще ви влезне в положението и даже разбере напълно...
......................
Усетих устните ти...
Почувствах прегръдката ти...
Дори успях да видя затъмнението на виолетовите ти очи...
Но топлина нямаше!
Разделяше ни Ковид 19 и найлонът, който бяха измислили за срещата между двама влюбени.
.....................
С Ковид лягаш, с Ковид ставаш, но не си заразен, а само с трудност, пазен!
В.Софин

Гергьовденска почерпка

-Наближава Гергьовден... Ще почерпиш ли? –пита Насо комшията.

-Ами... Имах голямо желание да черпя всички у селото...

-Верно ли бе, Гюро! –чуди се Насо.

-Верно беше... Да но първо кръчмата е затворена заради коронавируса, а второ трябва да пазим дистанция...

-От кого бе Гюро! От чашите ли! Страх те е да не ги препълниш?

-Не! Спазвам разпоредбите на властта...

-А агнето?! От него няма ли...

-Забрави! Агънцето има го верно... Ама колкото и да ми се иска, и да ми се къса сърцето за Вас у селото, все пак взех решение...

-И то е? –преглъща слюнката в устата си Насо и тръпне почти обезумял от щастие, но отговорът на Гюро бързо го сваля от облаците, където се беше настанил.

-Ще го хапна сам...

-Толкова голямо агне, сам?! –диви се Насо.

-Е и жената ще хапне също... синът и той... Да не забравя и дъщерята...

-Все пак нещо ще остане нали? –не се предава докрай, Насо.

-Ще остане... Кой е казал, че няма да остане...

-И то е? –любопитства Насо.

-Кокали за кучето! Все пак и то трябва да хапне агнешко. Нали душа носи, Насо... Няма как! –и след казаното с предпазна маска през оградата за да се спазят разпоредбите наложени от властта, Гюро си влиза в къщата. Отвън остава Насо без маска и без уважение към закона с широко отворена от изненада, гладна уста...

В.Софин 

-

Светлина от тавана

                                                                     

                 Всичко стана по време на карантина. Коронавирус, който смути спокойствието на много хора и обърка сметките на други, накара семейството на Митко да вземе мерки.

Дванайсетгодишния малчуган беше откаран на село. Родителите на Митко също се изнесоха там. Всички училища в страната затворени, чакаха шанс. Такъв обаче нямаше и затова учението трябваше да продължи онлайн по Интернет. Всеки ден Митко сядаше пред лаптопа и усвояваше нови знания. Това обаче не му беше достатъчно. Липсваше му парка, приятелите, разходките...

 По изрична молба на майка му Гергана и баща му, Васко, оставаше затворен в къщата на дядо си. И без това носеше неговото име. Малкият Митко, трябваше да бъде търпелив и да устои на предизвикателството, което дойде именно от Коронавируса. Той промени навиците на всички хора.

   Лошото беше, че дядо му а и баба му Павлина, бяха починали преди няколко години. Митко трябваше да остава често пъти сам. Всяка сутрин майка му надянала маска, трябваше да ходи на работа в града, където беше продавачка в хранителен магазин. Баща му Васко работеше на първа линия. Лекар, който даваше всичко от себе си за да облекчи положението на болните от Ковид 19. Грип, който заслужаваше особено внимание. Лек за него нямаше и опасността за всички хора беше толкова голяма, че призивът всеки да си остане вкъщи намираше голям отзив във всяко българско сърце.

 Макар и събота днес се налагаше, майка му отново да бъде на работа. Баща му Васко, даваше дежурства по цяла седмица. Очакваше се да се прибере едва в понеделника...

   Митко изпрати до вратата майка си. Изслуша молбата и да не излиза и да бъде разумен. И когато тя се качи на автомобила си и замина на работа в града, той въздъхна и се замисли.

  Очакваше го труден ден. Днес нямаше да има онлайн училище. Налагаше му се да измисли нещо. Зарови любопитен глава в мазето на дядо си. Поразрови тук там, но отдавна всички любопитни вещи, които седяха някога там, когато беше жив дядо му Митко ги нямаше...

Погледът му се закова на дървената стълба. В този миг го осени идея. Никога не се беше качвал на прашния таван. Той беше загадка за Митко. Баща му лекарят Васко отдавна беше забранил да мисли за него като място подходящо за малчугани. Но любопитството на Митко надделя и той понесе стълбата на дядо си към втория етаж. Таванът го чакаше и той нямаше как да устои на предизвикателството да се потопи в един неиследван за него свят. Свят на минало, на спомени, които го чакаха там.

Закрепил стълбата горе, Митко бутна нагоре капака на тавана и надзърна там. Тъмнината го обгърна до кости. Нямаше светлина. Неподготвен за мрака той взе бързо решение. Върна се долу намери, фенерчето което майка му предвидливо беше закупила и снабдила с батерии. Взе го в ръце. Облече анцуга си и вече беше готов за приключението. Таванът пълен с тайни го очакваше. Почувства се като героите от книгата на Астрид Линдгрен, която наскоро прочете. Пипи Дългото Чорапче и нейните двама приятели Томи и Аника го караха да се чувства като нещосъбирач. Не трябваше да чака повече. Смел, безстрашен, изкачи отново стъпалата на стълбата, вдигна капака нагоре и пусна сноп лъчи от фенерчето.

Очакваше го изненада...

  Видя старата ракла на баба си, Павлина. Нейде там лъч, показа и косата за трева на дядо му Митко...

Спомените и изненадите го очакваха... Нужно беше само да пристъпи и да се озове в друг свят. Свят на минало, на история и тръпки създадени от спомените за баба и дядо.  Стана му мило и тъжно едновременно. Трябваше ли да нахлуе там?! Да влезе в света на сенките? Да разбере нещо повече от разказаното от баща му?!

Налагаше се... Докато тези мисли прорязваха като нож съзнанието на Митко, краката му сами доброволно пристъпиха напред. Съвсем нисък таванът не предлагаше удобства като да стоиш прав. С наведена глава за да не закачи старите потъмнели от времето керемиди, Митко пропълзя напред. Спря пред раклата, която почти изцяло беше в прах. Няколко разбудени паяка привлякоха вниманието му. Тънка паяжина от комина се спускаше надолу в очакване на плячка. Такава обаче нямаше по простата причина. Мухите летяха на светло. Това не пречеше на паяците да се вторачат в Митко.

Но той вече видял ги, не им обърна повече внимание. Раклата го привлече като магнит. Все пак устоя за момент и хвърли поглед  в другия ъгъл на тавана, където все още се виждаха някои от старите инструменти на дядо му. Дървена лопата за хляб, няколко големи свредла, които явно са помагали да бъде издълбана с тях вътрешността на парчета от череша; косата за трева, две вили и едно гребло за събиране на сеното през лятото също се намираха там. Обзе го непозната обич към дядо му, който отдавна не беше сред живите. Сълзите сами потекоха по вече прашното лице на Митко. Избърсал ги в ръкава си той надигна капака на раклата. И там го очакваше изненада. Най-отгоре погледът му се закова в старата народна носия на баба му, която обличаше, тя по празници; отдолу надзърнаха и две шарени направени на ръка торби за през рамо. С тях дядо му ходеше за орехи, ябълки и круши в градината накрая на селото... Тук намери стари документи от които му стана ясно, кога са се родили и женили, милите до сърцето му хора. Хора, които нямаше как да забрави. Помнеше баба си, която на пет години когато беше му разправяше народни приказки за „Дядо и внуче“. Мили спомени, които отново предизвикаха влага по двете страни на лицето на малкия Митко. Бръкнал отстрани на раклата той напипа старата броеница на дядо Митко. Направена  изцяло от кехлибар, тя впери жълтите си очи в любопитните на Митко.  Отново чу гласа на дядо си, видя го седнал отпред на пейката пред къщата с баба Павлина да прехвърля топчетата в едната си ръка и да се усмихва на поздрава идващ от съседи минаващи по селската улица...

Всички тези картини преминаха отново пред очите на малкия Митко.

-Ех –въздъхна на глас, той. Сякаш вчера беше, когато с дядо му бяха в магазина на селския площад, където опита с голяма доза радост, големия  фин млечен, шоколад на име „Крава“... Сети се за това, не за друго, а защото опаковката заедно с разноцветните хартийки от бонбони лакта, също изникнаха от дълбините на раклата, пълна с мили тайни.

Калпакът от астраган; червения пояс и черните дънести потури на дядо Митко се взряха внезапно в очите на внука, хванати без компромис от лъчите на фенерчето държано в ръцете му.

Естествено беше и тоя спомен да озари мислите на малчугана. Дядо му и баба му на Гергьовден на хорото, на селския площад, някога наречен мегдан...

Звукът на гайдата, на кларинета, шумът от тъпана... Всичко това се пробуди отново в ушите на внука.... Наложи се отново да бърше сълзи. И не само сълзи, защото сополите тръгнаха сами...

Видял всичко това, разтревожен почти схванат от клякането долу, Митко затвори раклата на баба Павлинка, въздъхна и се отдръпна. В този миг почувства, че настъпи някаква материя под себе си. Лъчът от фенерчето се вмъкна долу ниско при краката му и показа отново златотъканите пъстри черги на баба му.... Естествено и те се намираха тук.  Стояха на стража заедно с двете шарени стомни, каленото гърне за шарения боб, който баба му правеше някога... Плетените кошници за черешата в двора.... Всички тези неща бяха тук и се опитваха да крият тайните от миналото. Дори кобилицата с двете медени менчета за вода от чешмата на мегдана  хвърлиха любопитно поглед в очите на Митко. Тук на тавана, стояха спомени! Стояха години време...!

Нямаше ги дядо и баба... Нямаше ги, но изживяното с тях стоеше като камъче в сърцето на Митко. Камъчето беше мъничко, неуловимо почти, прашинка, някаква... Но тежеше също като най-голямата канара намираща се високо в планината....

Има си хас! Буцата, която заседна в гърлото на Митко също беше огромна. Едва я преглътна...

Мина мисъл в главата му. Изрече я на глас:

-Защо?!

Имаше ли смисъл да се качва на тавана въобще? Трябваше ли да се измъчва? Защо беше нужно всичко това?

Вече слизаше по стълбата на втория етаж, когато му просветна. Видя светлина на тавана. Имаше си хас да не я беше видял. Да не я беше усетил...!

   Всеки човек трябваше да знае истината. Трябваше да знае нещо за миналото си, за хората, които са живели някога, за техните обичаи, за обичта им, за светлината, която са носели в душите си.... Всичко това, трябваше,  да се знае, за да може да се продължи напред. За да може, да се пребори със сила, дори днешният дошъл от чужбина, Коронавирус... За да има живот и спомени за сърцето на всеки, което разбира, че трябва да обича...

В.Софин   

Поръчка

Ковид19
Обществена поръчка:
С епитет някой да ни сръчка
и да ни бие отвън със пръчка!
............
Човек видял на птиците стремежа -
усетил се и той висок в летежа...
Издал заповедта си на ламтежа
да издържа тежестта на мрежа!
..............
Когато някой ви се ежи
използвайте умело свежи
за своите пъклени стремежи
епитети съчетани с брътвежи!
...................
И това си е някакво умение...
Да имаш мисъл, вдъхновение
от личното си обкръжение!
В.Софин

Мъничка калинка

В цветната до вас градинка

скокливи, две щурчета

с приятни весели гласчета,

срещнали една, калинка.

Поздравила ги тя: „Здравейте!“

Реверанс направила с поклон.

Щурчетата отвърнали:“ Недейте!

Вие сякаш, родена сте за трон...“

Тя била наистина принцеса.

И знаела какво е еталон.

Затова усмихнала с намеса -

две щурчета със поклон!

В.Софин 4.05.2020год.

Интервю за четене на книги

Интервю за четене на книги

-Какво четете в момента?

         -Мързелив съм. Не обичам да чета... тормозят ме буквите в редовете... Свикнал съм без напрежение да гълтам страниците на книгите...

-И как става това, когато не четете?

-Лесно. Четат ми...

-Кой? Жена ви?

-Децата! Вместо да щуреят на вънка в заразената с коронавирус зона, ги строявам. Връчвам им интересна книга и всеки чете от нея по една глава. Аз съм се облегнал небрежно в креслото, притворил съм очи и се нося по пътеките на приключението, поднесени ми с чувство от детските гласчета на моите деца....

-Ти си бил много хитър бе! А ти самият можеш ли да четеш?

-Чета фишовете за глоби за неправомерното ми паркиране в синя зона...

-Само това?!

-А, и фиша за заплатата, когато я качат в АБВ –то.

-И как така сте постигнали този коефициент на интелигентност господине?

-С четене...

-Но нали казахте че не четете?

-Казах но и добавих, че ми четат! Ама, че неразбран човек сте, а искате интервю от мене...

-Все пак какво ви четат, децата!

-„Винету“, „Капитан Немо“, „Пипи дългото чорапче“, „Емил от Льонеберя“ и... много други.

-Но това са детски книжки?

-И какво от това?! Нали все пак ми четат нещо...

-Ами коефициентът ви за интелигентност, не обяснява как така...

-Достатъчно! На не особено зададени не интелигентно въпроси от ваша страна, господине не отговарям. Питайте децата! Може би те знаят нещичко по въпроса...

В.Софин

Отхлабване на мерките

Отхлабване на мерките

-Хубаво братовчед.. Много убаво..

-Ти за разхлабването на мерките ли говориш?

-Да! Досега стегах здраво по указанията, колано... От толкова стегане, душа не ми остана...

-Моля?!

-Ами почти алкохолно натравяне. Всеки ден у дома, тренировка... Та сега се чудим...

-Какво?

-Дали ще мое отново по улицата да ходя по права линия...

-Да не би да сте пиян!

-Не! Забравил съм да ходя...

В.Софин

Снежинка

Имало някога една градинка.

В нея кашляща с настинка,

на цвете в книжка на картинка -

мръзнела последната, снежинка.

Рисувана, закъсняла с полет,

пропуснала зимния си ред,

снежинката настинала на пролет -

кихала в окото на божура, клет!

В.Софин

У дома на първи май

Двама заедно вървяха

носеха плакат за май.

За труда усмихнати запяха,

че живели някога, били във рай...

Днес изнервени до край

изплашени от вируса докрай

се мъчат у дома на първи май.

А животът някъде, отвън се тай...!

 В.Софин