Притеснение

 

                                                                           

Притеснение
     Бях притеснен! Трябваше да пия кафе и си взема вестник. Да ама имах в джоба си само цели петдесет лева. А, ако не ми ги развали?
– Ще може ли, капучино и един вестник! - чух притеснения си глас, в който явно мислите от миналото, че двадесетлевова банкнота с лика на Георги Димитров за две стотинки, за телефон няма как да ми развалят.
Не познах! Момичето учтиво ме приветства с усмивка докато ми разваляше банкнотата и кафе машината създаваше ароматна обстановката, на едно притеснение дошло като изневиделица от миналото!...
В.Софин

Всичко, което искам за Коледа

                                                 

                        

                                                                               

                                            Всичко, което искам за Коледа

     Всъщност вече се усеща коледния дух наблизо. Вятърът, който е тука ведно със снега, който се сипе в ушите нашепва за желанията на деца, влюбени и възрастни. Първите най-малките се радват на подаръци. Но има и такива, които обичат светлините на коледната елха и приятния аромат от дръвчето. Влюбените мечтаят за щастие заедно. Пръстени вълшебни, които да ги водят през годините и да им дават кураж в трудни времена. Възрастните или останалата част от обществото… За всеки по-нещо! Едни мечтаят за нови коли, нова работа, по-високи заплати и т.н. Но има и хора, които искат за Коледа, просто да бъдат заедно пред камината, да разговарят за минали времена и да се унасят в спомени.

   Какво пък, всеки избира нещо, което харесва.

      Някои неща се осъзнават малко по-късно, някои никога!

      Имаше литературно четене. Всъщност не само аз бях поканен. Въпреки това в четвърти А клас се почувствах в свои води.

  Не го очаквах! Не бях го предвидил! Но детските очи и усмивки направиха достатъчно за да прогледна.

Някога сякаш беше вчера и аз самият бях дете. Бях не гост, а бих казал, малък човек, който живя, диша и се учи да срича първите букви от азбуката между стените на училището „Кирил и Методий“ в Самоков.

  Макар и минали години сякаш отново бях онова дете, което играеше в междучасията с другарчетата си. Още тогава успяха да се оформят и първите приятелства. Да се запомнят учители, които на всички завършили това училище, ни дадоха тласък напред, за да станем не просто част от мнозинството, а човеци, които обичат другите хора.

    Може би за възпитанието спомогнаха и книгите, които успяхме да прочетем тогава.

   Когато започнах да чета… Всъщност прочетох една приказка, която не бе приказка, а просто истина взета от живота, днес.

  Усетих, че не само на мен ми беше интересно. Децата също, коментираха прочетеното.

Всъщност часът беше определен тъкмо за това. Литературно четене, в което взеха участие гости и учители от училището. Едно от децата, момиченце прочете първата си творба. Красиво детско стихотворение, което говореше за малък бъдещ талант. Вдъхновението и това, че успя да се справи момичето, добре и овациите след това, показа, че наистина има бъдеще. При това за всички деца!

    Снимките за спомен остават завинаги, както и остава жив споменът от посещението в училището.

  На тръгване бях изпратен чак до външната врата на училищния двор. Не бих могъл да забравя ентусиазма и радостта в детските очи. Всъщност усетих се неизразимо, впечатлен.

Точно тогава разбрах, какво искам за Коледа. Така де! Всеки иска нещо! И аз просто си пожелах да подаря на малките любители на книгата частица от моето сърце. Да усетят и те, че  коледния дух е жив.

Всъщност това е първата ми за сега, детска книга в стихове: „Малкото момиче“. Тя беше написана специално за София, моята внучка, но все пак радостта в детските очи не бива да се забравя.

А и коледния дух, наблюдава кой какво си пожелава!

Весели предстоящи, коледни празници!

В.Софин 8.12.2023год.

 

Няма да забравим Бъки -трета последна част.

                                                               

                                                                 Няма да забравим Бъки -трета последна част

      Липсва ми… Няма го! Но усмивката му и топлите кафяви очи са още с мен. И как бих могъл да ги забравя…

      Всеки път, когато излизах и се прибирах вкъщи ме чакаше верния поглед на Бъки изпълнен с обич. Когато разбереше, че излизам с намерение да ходя в гората направо  скачаше върху ми. Готов да ме целуне. А кажех ли му, излизаме на разходка, просто полудяваше. От вратата на къщата до изхода няколко пъти в тичане. Спираше до мен, скачаше и ме гледаше с очи пълни с радост. Сякаш искаше да ми каже: „Какво се мотаеш още стопанино! Виж времето е достатъчно хубаво за разходка, а ти не бързаш!“

 Естествено тръгвах после, а Бъки ме изпреварваше. Качваше се бързо пред мен в местността  Ридо. Стигах го, чак от другата страна на боровата гора. Там имаше изкопана яма точно на пътя, която винаги плуваше, пълна с вода. Докато стигнех до нея Бъки вече изцяло измокрен идваше при мен да се изтръска. Докато го молех да не го прави той с усмивка ме изпръскваше и после отново хукваше пред мен размахващ щастливо опашката си. Но щом усетеше някъде да лае куче просто идваше при мен за да се скрие. Търсеше помощта ми, защото знаеше, че ще го защитя. Та Бък беше част от мен как да не реагирам. Приел ме в неговата глутница на която горд водач бях, аз. Излезехме ли заедно със сина ми за гъби, той отново избираше мен. Синът ми почти обиден от поведението на кучето, казваше:

- Не го разбирам!... Защо не идва с мен, а с теб?

- Знае кой е водачът, синко! Не ревнувай! Все пак той си е твой! Аз съм просто родител, който се грижи и за двама ви!

Това обяснение смиряваше сина ми и той тръгваше да търси гъби сам.

Една такава сутрин докато се мъкнехме по прашния път към гората внезапно изскочиха три едри, овчарски кучета. Заобиколиха моят Бък и бяха готови да го изядат заедно с кожуха му. Нещо се отключи тогава в мен. Сякаш искаха да отнемат нещо от мен. При това нещото беше Бък. Синът ми застина на място, но не и аз. Наблизо до пътя хвърлени няколко отрязани клони от леска. Грабнах ги и бърз като човек на, който не му пукаше от ситуацията започнах да ругая и отблъсквам овчарските кучета. Неизвестно защо подвиха опашки и заминаха при стадото овце, където им беше мястото. Синът ми изтръпнал констатира, че Бък все още в уплах вървеше вече плътно до мен, вместо да бяга както преди безгрижно пред мен.

 На няколко пъти се налагаше да го спасявам от такива нападения. Виж с хората Бък се държеше по друг начин. Не даваше на някой непознат да се приближи до мен. Настръхваше и лаеше неистово. Сякаш казваше: „По далеч стойте от стопанина ми защото не отговарям за последствията!“

Веднъж, когато бяхме на каишка ни нападна едно от тия кучета, които хванат ли не пускат. Стопанката му го беше пуснала свободно да се разхожда зад Ридо. Естествено аз бях подготвен за такива нападения. Винаги носех  в ръка пръчка. Но колкото и да биех чуждото куче то не пускаше Бък. Едва, когато стопанката му се скара и насила го откъсна видях пораженията. Бяха разкъсали кожуха на Бъки, някъде на рамото му. Взех мерки. Изрязахме разкъсаното място въпреки протестите на кучето ми и след третирани с медикаменти успяхме със съпругата ми да го излекуваме. Вече беше станал и неин любимец. Вечер и правеше компания отвън под един навес. Все едно заедно пушеха. Бъки се взираше в очите на жена ми с любов, на което тя не устояваше и го милваше. Всъщност усмивката на кучето ми бе толкова магична, че нищо не можеше да му откажем.

Когато го довеждахме от гората, кален жена ми реагираше с думите:

-          Какво сте направили с кучето ми? – вече беше изцяло неин.

Но Бъки знаеше, кой е водачът. Съпругата ми се опита няколко пъти да го разходи, но после се отказа, защото както казах и по горе все се намираше друго куче, което да се заяде с нашето.

Синът ми Боян, който се занимаваше, а и се справя и днес много добре със спорта ориентиране често го водеше на тренировки. Бягаха с Бък чак до местност близо до Боровец. Сефер чешма, където пиеха по една вода и после отново на бегом вкъщи. Но мина време и Бъки остаря.. Трудно, но не и невъзможно да бяга. Но после едва се възстановяваше. Сякаш душата му щеше да литне. Толкова изморен. Съпругата ми забрани на сина ми да тича с него. Бъки стоеше на площадката на стълбището отвън пред къщи и лаеше неистово към небето, обиден. Мислех си, какво ли вижда там? Нямам отговор и днес за това. Дали предчувствие? Или нещо друго…

На-добрият приятел, който съм имал! Милият Бъки с неговата добродушна усмивка, която ме срещаше винаги след работа. Просто бях безсилен да го отмина ей така.  Галех го! Говорех му докато почесвах ушите му…  И да, липсва ми! Остави празнина в мен, която едва ли някой друг ще запълни…

   Бих си взел друго куче, но едва ли ще си взема друг комшия… Това последното е, защото имаше някой близо до мен, който не харесваше кучето ми. Щом не го харесваше това значеше, че и мен не! Тогава!?

    Всъщност Бъки искаше да е приятел с всеки. Имаше привързаност и към домашните, котки, които му съскаха докато той им махаше дружелюбен с опашка, и сякаш им казваше:

-Хайде да играем!

Да но единствено се разбираше с котарака Тошко, с когото често заставаха заедно на стълбищната площадка един до друг. Първо загина нелепо сгазен от кола, Тошко, а после и „Той“…!

         Няма го Бъки! На девети май ще станат две години. Две без него…

Болен и вързан в двора ми. Докато той беше свикнал на простор от, който беше лишен за негова безопасност. Вратата на стълбищната площадка още пази ударите получени незаслужено от парчета керемида, защото Бъки се опитваше да пази територията си.

 Лекувахме го. Изкара зимата и на пролет взехме страшното решение. Стар, немощен отказваше да яде. Пиеше само вода. И винаги не забравяше да се взре в погледа ми. Моят поглед, който го предаде. Как се чувствах тогава и как днес. Времето лекува, да! Но не всичко! Не всичко!

Ветеринарят ни посъветва да го сторим.

Горкият Бъки едва ли би могъл да избегне участта си.

Смъртоносната инжекция. Минута време. Погледа на Бъки, който сякаш ни казваше на раздяла:  „Благодаря ви, че ви имах в живота си!“

    После, ясно! Завит с моя стара завивка заедно със сина ми изпратихме Бък далече в една букова гора. Там за вечна почивка. Понякога посещаваме мястото със сина ми Боян. Ей така, защото все пак това беше, Бъки - част от семейството!

„Един за всички, всички за един!“ Почивай в мир дядо, Бъки!

В.Софин 6.05.2022год. 

Премеждията на Бъки -втора част

                                                                                

Втора част:

        Едно куче ще те разбере много по-добре отколкото човек, който не вижда по далеч от себе си… Негово височество човекът мисли, че света се върти единствено и само за неговите амбиции.

   Често пъти животът си показва рогата. Идва неочаквано несправедлив. Жестокостта на някои хора ужасява.

  Кучетата, където работех се умножиха. Храната, която отпускаше шефа не стигаше за всички. Обзе ме жал. Временно нещата взех в ръцете си. Всяка сутрин преди да пристигна във фирмата на работа купувах хляб и го разделях между всички кучета. Милите те търпеливо чакаха всеки своя ред без да има и помен за разделяй и владей между тях.

  Внезапно се зададе кризата на 2008 година. Работата намаля. Почти скръцна. Принуден да помагам на семейството си с дъщеря първи курс в УНСС, реших да си намеря още една работа. Старата не я  напуснах, но идвах два пъти в седмицата и то за малко.

В едно от тези идвания косите ми се изправиха. Друг колега взел нещата за кучетата под свой контрол. Имало няколко новородени кученца и той взел, че ги удавил в една кофа. Когато го запитах кой е той, да не би да се мисли за Бог ми отвърна:

-Чорбаджията и без това не ги храни достатъчно. А от излишни гърла просто няма нужда…

   Ужасих се! Пред мен ставаше очевадното. Човек загубил облика си просто ей така взимаше решения угодни за него и шефа.

     Успокоих се, когато видях Росето, майката на Бъки и брат му още да лежат пред сградата на фирмата. Но всичко това продължи. Част от кучетата по-големите бяха откарани в други селища и оставени там на милостта на местните хора.

    И точно в онзи момент Майката на Бъки била бременна. Това го разбрах после. Когато роди три здрави кученца, моя приятел Стоянчо беше наистина щастлив. Но жестокостта беше заразила и кучетата. Гладът и неразбирателството избухнал и при тях.

Когато дойдох за пореден път ме стигна новината…

 Роска вече я нямаше. И кученцата ѝ също. Друго куче, порода питбул ги беше убило, всички. Милата Роска, с нейния малък ръст, се беше борила напразно за рожбите си и дала живота си за тях… Нелепа съдба, зла участ. Братът на Бъки явно видял, че няма избор изчезнал някъде и не се върнал повече. Явно и неговата съдба е била жестока.

 Добре, че Бъки вече бе с мен на безопасно място и се радваше вече на благоволението на всички ни вкъщи. Между другото знам от Стоянчо, че рождената му дата е била някъде през октомври 2007година.

        Още недостатъчно порасъл го водехме със сина ми на разходки. Веднъж даже напролет ни придружи до река Искър. Водата беше придошла и за малко да го отнесе. Но все пак на кучетата плуването им е заложено по рождение. Размина му се със страх от негова, а и от наша страна.

      Научил се бе малкият Бък да ходи все по мен. Беше ме приел като част от неговата глутница. Всъщност водач, който му помагаше в опасните мигове на живота му. А такива не липсваха.

В една още не отишла си нощ, когато се събудих дочух:

                                                                Кучешки диалог

         Ранна лятна утрин. Докато отвън мракът упорито отказваше да си отиде и отстъпи мястото си на деня, неволно ушите ми дочуха кучешки диалог.

„Какъв диалог бе!?”-ще каже някой невярващ . После, ще се усмихне в лицето ми, сякаш е видял в мен лудия човек. Но дори и луната показала цялата си бледа призрачна светлина усети, че става нещо интересно, защото лаят на моето куче Бък и отговора на другото звучащ някъде далече в града не закъсняваше. Интересното в случая беше, че те наистина се изслушваха. Не лаеха едновременно създавайки паника във все още спящите хора, които и не подозираха, че дълга нощта най-после бе отстъпила място на деня. Когато диалога на Бък свършваше, другото неизвестно за мен куче, подхващаше своя. Слушах истински кучешки разговор, от който не разбирах и думичка. Може би моят Бък споделяше с неизвестен нов  далечен приятел съдбата си; може би се оплакваше от мен, или пък се хвалеше, защото винаги ме посрещаше на портата усмихнат. Пъхаше с любопитство влажния си нос в лицето ми и тихо изскимтяваше обзет от неистова радост. Сякаш чувах думите изречени от него, които казваха: „Здравей приятелю! Как си? Добре ли я караш? Радвам се да те видя отново!”

Естествено не издържах диалога на кучето си, на милия поглед вперен търсещ нещо в очите ми и моята ръка сама, доброволно се отпускаше да погали главата и почеше ушите му.

Сега като се замисля, навярно именно всичко това Бък споделяше с лай на неизвестния за мен ново излюпен ,далечен приятел от града, който навярно му отвръщаше с оплакване, че е вързан за синджир и движенията са му строго ограничени. За разлика от него моят свободно щъкаше необезпокояван от нещо друго освен от хладния сутрешен въздух. Макар да си има колиба Бък обича през лятото да спи пред входната врата, където винаги ме посреща с усмивка и поздрав, който звучи в ушите ми винаги така: „Здравей стопанино! От кога те чакам да ми донесеш закуска!”

Давах му храната веднага и чак тогава развеселен и махащ ранобудно опашка Бък ме оставяше  на мира, за да вървя на работа.

Внезапно диалогът на двете кучета, моето и чуждото, който замислено слушах, все още не станал от леглото си приключи. Кой какво беше казал с лай, кой какво споделил, никой дори котките ми не разбраха съсредоточени от храната  с която бе отрупана паничката им. Може би нощес разговорът на двете кучета ще продължи. Всеки от тях ще сподели, как е минал денят му. Дали са били нахранени, милвани и разхождани. Срещнали ли са по време на вечерната разходка в близката борова гора някого и кой е бил той? Какво ще си кажат никой не знае. Единствено и само те.

    Моят Бък и отдалечения му неизвестен приятел или пък кой знае, може би приятелка с която той беше успял да намери своеобразен кучешки език, явно копнее за истинска среща също като нас хората. За това нощем знам, че винаги ще се включва с особен лай в диалог с други като него, които търсеха любов и привързаност. Защото казват, че без тях, просто никой не може, да диша…!

Край на втора част.

В.Софин

Премеждията на моето куче, Бъки -разказ с продължение. Първа част

                                                                                         

                                     Животът и премеждията на моето куче, Бъки

Първа част:

      Никога през живота си не съм подозирал, че ще срещна такъв приятел като Бък, моето куче.

     Когато се роди не знаеше какъв ще бъде живота му. Първото, което усети,  това беше всеотдайната обич на майка му Роска.

Именно тя го научи да бъде предпазлив и да не се отдалечава много от нея. Светът макар и прекрасен с хилядите си особено привлекателни миризми беше и безкрайно опасен за малкото момче, което още нямаше име.

 С бяла козинка и на места с черно и дори с кафяво на места кученцето изглеждаше наистина красив. Нямаше как човек да не обърне вниманието на смешната муцунка с която раздаваше усмивки още от малък. Имаше си и по-голям брат, но от друг баща.

С интерес зяпаше в хората.  Постоянно щъкаха като мравки покрай него и влизаха вътре в една голяма зала. Какво ли правеха те, се питаше понякога кученцето. Защо не ми дават да вляза при тях? – беше и другия въпрос, който не му даваше мира.

Веднъж решил да се пребори със страха си, малкият, който още нямаше име се вмъкна вътре. Видя, че хората се щъкаха и вътре в сградата. Малката му главичка не проумяваше действията им. Откъде да знае, че хората бяха тук за да работят и изкарват прехраната си. Вместо да го изгонят вътре този път му се размина. Беше срещнат от усмивката на Стоянчо, който обичаше кучета и не само… Той се усмихна надроби филия хляб в една консервена кутия и с остатъците и нахрани малкия приятел.

Но имаше и такива хора, които не обичаха кучета. От тях се научи да се пази.

Безименното кученце от породата коли, не знаеше, че там сред всички работещи вътре в сградата се намира и неговия бъдещ стопанин.

  Всъщност това бях аз. Няколко пъти очите ми се спираха на него докато излизах отвън, където една картина се запечата в сърцето ми завинаги. Лежаха и тримата заедно. Майка им Роска отстрани, по-средата кученцето, а от другата страна големия, брат. Сякаш бяха заети с мисълта, че трябва да пазят малкият космат, непослушко. Да не го изгубят. Задружно кучешко семейство. Видял интереса ми приятелят Стоянчо се обърна към мен с думите:

-Вземи го! Няма да съжаляваш! Виж го колко е миличък…! -не заповядваше, а молеше, той.

-Хубаво! Бих го взел, но вкъщи едва ли жена ми ще се зарадва на избора ми…

-Нали имаш малък син – продължи да ме обработва мислите ми Стоянчо. -Ще видиш колко много ще се зарадва. Бих го взел аз, но си имам вече куче… А и тука, където работим в тази атмосфера едва ли ще оцелее. Сам виждаш колко кучета има тук и то от различна порода…

Прав беше Стоянчо и нямаше как да не се замисля. Винаги съм искал куче. Но и от друга страна като виждах колко са щастливи всички, Росето, безименното малко момче и брат му, се питах дали имам право да се намесвам в семейството им.

Един ден все пак се реших. След разговор с моя син Боян взех мерки нещата да се случат. Но знаех и другото, че съпругата ми едва ли ще е очарована от моите безотговорни действия според нея. Реших да рискувам Без риск няма успех. Една привечер, когато свършихме работата за деня заедно с приятеля ми Стоянчо намерихме малък кашон. Сложих го на велосипеда си отзад на багажника и бавно лека полека намерих дом за него…. Вече с името Бъки, което синът ми му даде. Всъщност и двамата с него бяхме повлияни от филма по новелата на Джек Лондон, „Дивото зове“. А и не беше далечен спомена, когато заедно с моя баща бяхме на премиерата на кинопродукцията с това име.

 Първото му впечатление от нас беше толкова изплашен, че повърна. Оставих го да се адаптира в една стаичка, която имах отзад като работилница. Поне за няколко нощи докато искрите, които избликнаха между мен и жена ми не се уталожат. На-после като видя, че съм упорит съпругата омекна, но с условие да му направя колибка. Още от малък Бъки беше принуден да се учи на дисциплина. Е моята идея след като го взех беше, че синът ми има нужда да се научи да се грижи за някого. Но това разбира се не беше оправдание за пред пред съпругата ми.

Естествено беше да се и появят други причини. Комшиите, които също имаха кучета реагираха остро. Бъки бил  под прозорците им и пречел на съня им. Преместих колибката му отпред, където го вързах. Винаги е трудно едно начало. Не само за стопанина, но и за самото куче да свикне. Но както казах и по-горе, нямаше човек, който да не го види и дето се вика влюби в неговата приятелска усмивка. Гальовен винаги в настроение за игра Бъки не спираше да гони футболната топка в двора на къщата ми.

Научих го да ходи за гъби с мен в близката борова гора. След като се умореше от бягане на воля и се топнеше в близкия поток, Бъки пристигаше до мен с усмивка и се изтръскваше върху мен. Аз му се карах, но също с усмивка, защото и двамата приемахме това за поредната весела игра между нас.

Когато намирах челядинки, кучето ми обикновено идваше, сядаше върху откритото от мен колело от миниатюрни гъби и като се взираше в зениците ми предизвикателно и сякаш ми казваше:

 -Виж се! Оставил си се някакви гъби да те командват! Аз съм по-интересен.. Защо не играеш с мен!

 Естествено аз се усмихвах сякаш знаех какво ми казва и леко тръгвах напред. Щом видеше, че поемам по-поляните напред, Бъки скачаше и хукваше пред мен. Аз пък успял временно да го надхитря се връщах да обера за супата вкъщи от вкусните челядинки.

  Понякога улисан в бране на гъби внезапно дочувах лая на малкия герой. Видял, че някой се доближава до мен с лисича стъпка, той ме предупреждаваше.

-Стопанино не виждаш ли „лисицата“ е до теб и ще те ухапе -сигнализираше това в ушите ми Бъки с лай.

  Естествено ужилен, скачах и се оглеждах. Хващах Бъки за каишката, която се размяташе до мен свободна без да я държа в ръка. Правех го  за да не уплаша „лисицата“ и после след поздрав със срещнатия човек се отдалечавахме в друга посока.

  Трудно е да затворя и забравя тази страница от живота ми. Особено трудно тя се оказва, ако е била с един истински приятел, макар и куче, но приятел. Такъв приятел беше Бъки. Приятел с голямо сърце, което търсеше взаимност и я получи в крайна сметка от всички ни в семейството ми.

В.Софин край на първа част  

Обичам всички жени

                                                                                         

                                         Обичам всички жени…!

       Когато го чух не повярвах на ушите си. Мой близък приятел веднъж се изрази толкова емоционално, че чак се вцепених от изненада.

   Цех. В него тапицери от женски пол. Какво ли правят?

Да танцуват, едва ли! По-скоро работеха на пълни обороти. Не бях предвидил устата на моя приятел, Соти!

   Влязъл в цеха, където се правеха механизираните кресла… За къде?… За ФРГ. Непозната абревиатура? Напротив! Федерална Република Германия!

Та като влязъл, мен не забелязал… Но колежките разбира се били пред очите му. Не издържал и издишал напрежението:

-Ей! Обичам Ви! Ама всички ви, обичам бе, жени…!

  Избухна смях. Но истината изказана толкова емоционално прозираше в очите на приятеля ми… Или както казват хората, няма скрито покрито!

Интересен човек беше… Остана спомен, но дали го искам или не, той остава за живее още с мен!

В.Софин

Спомен за Пепи

                                                                   

             Времето има способност да отмива раните, които е създало. Не всички. Някои от тях се връщат като бумеранг и удрят неочаквано...

Нощта преди последния ден, когато очаквам с нетърпение новата година. Чакат и други като мен за да забравят старата. А може ли това да стане?

Хиляди хора със съдба различна. Любов, омраза, пари, завист и приятелство. Приятелство, което не желае да бъде забравено. Пък и защо ли... Истинското вино оставя спомен на небцето. Вече опитано, то не се забравя.

   Беше приятел. Най-добрия, който някога съм имал. Мислех си дори, че такъв не съществува. Но го имаше... тогава в началото на осемдесет и шеста година на двадесети век.

   Погледна ме с недоверие, когато споделих с него, че чета книги в свободното си време.

Книги за приключения и места, които мечтаех някога да посетя и места за които знаех, че никога няма да видя.

Тогава все пак бях на двайсет и три години  и мечтаех за хубавите неща в живота.

Но именно мечтата ни сближи като приятели. Или по точно книгите, които бяха за нас, хляб насъщен. Пътеки към минало и настояще, размисли, дискусии за литература и света, такъв какъвто го знаехме.

   Казват, че колкото повече човек чете, започва повече да вниква в нещата от живота.

Пред мен като картина виждам миналото. Двамата работим  в завод. Времената тогава бяха не винаги трудни, но не бяха и много лесни. Въпреки това двамата намирахме време да говорим за книги.

  Приятелите идват и си отиват. Някои са забравени, други просто си имат особено кътче в сърцето ни, и остават там. Колкото и да се мъчим да ги трием от съзнанието си, толкова повече те идват. Настаняват се завинаги и превземат душата ни.

Въпреки, че отдавна ги няма, те продължават да живеят. Тук са тук до нас в спомените. Нощем дори понякога неочаквано ни посещават по време на сън.

Обичах почивките в завода. Две по петнайсет минути всяка. Сутрин и следобед за кафе, цигара или ябълка.

Обикновено ябълката беше за мен. Приятелят ми пушеше цигара  и разговорът се водеше за литература. Кой какво е чел, какво го е впечатлило и какво мисли за света. Интересното в случая беше, че никога не спорехме различно за нещо, което бяхме вече чели.

Ако имаше различия това бяха за отборите по футбол. Той в ЦСКА, а аз в Левски. Въпреки всичко, никога не сме се карали за това. Дори за отборите ни, когато играеха един срещу друг.

 Тогава бях придобил навици, които и днес съм запазил. На заплата купувах книги и ги споделях с приятеля си. Първо той ги четеше и ми казваше коя го е впечатлила най-силно.

 Бяха времена, когато четяхме книги, които бяха минали цензура. Но не и всички, защото до нас през осемдесет и осма година достигна Марко Семов и неговата книга, „Япония като за Япония“ Въпреки реакциите на тогавашната власт да я спрат и изземат от библиотеките, ние вече и двамата бяхме успели да я прочетем и да направим разликите у нас и в чужбина.

 После дойде демокрацията и нещата се оплетоха. Купони за хляб и продукти от първа необходимост като олио и захар. Неща за които не желая да си спомням. Книгите поскъпнаха драстично. Библиотеките изнемогваха без пари. Тогава открихме и препрочитането и обмислянето по нов начин, нещата от живота. Интересен период на дискусии. Спомени, които оставиха вкус в устата ми. Вярвам, че и при него е било същото.

 Някои хора казват, че не трябва да дълбаем в миналото. Да но, когато то дълбае душата ни, трябва ли да сме безразлични?

 Трябва ли да оставим лентата на спомените цяла или просто да отрежем отрязъка и забравим, че някога нещо е имало? Няма как да се случи това!

Срещнах нови хора. Хора, които в младостта си никога не бях срещал. И между тях има такива, които палят пламък в сърцето, но оня стар огън не се забравя. Знам, че няма да го забравя. Не знам защо? Но зная само единствено, че приятелството ни си е заслужавало да го има.

  Въпреки напредналото време, виждам все още усмивката му, гледам в очите му на младини, зяпащи ме недоверчиво...

И естествено не бих искал да си спомням, колко болен беше, и как си отиде тихо, не забележимо почти...

  Няма го! Но въпреки това знам, че си е струвало всяка една минута проведен, разговор с него.

Времето отнема много неща, но слава Богу, запазва някои... И това е паметта за добрия човек, който остава да живее в спомените ни завинаги...

Памет за Пепи Станоев

В. Софин  

Ленив спомен

       Споменът се протегна лениво. Прозя се и тъкмо да заспи отново се събуди във времето, когато беше млад с мъх на устната вместо мустаци.

    За какво си мислеше тогава? За света, който виждаше в краката ти подчинен; за всичко твое; за всичко хубаво, което предстоеше...

Момичетата, които гордо подминаваха теб и се правеха, че не те забелязват, а всъщност ти хвърляха тайно погледите си. Зяпаха явно именно оня едва никнал мъх под устната, която щеше да те направи мъж. Но ти тогава още беше хлапе, дето всеки възрастен определяше като дете с жълто по устата. Това обаче не ти пречеше да мечтаеш, да мислиш; да се терзаеш и желаеш.

   Гората до твоя дом ти се струваше приказна. Познаваше всяка тревичка; всяка синя теменужка пръскаща аромат напролет; всяка горска ягода, пътека по която припкаше щастливо усмихнат за младите си тогава, години...

Всяко борово дърво ти беше дом. Не случайно се славеше сред приятелите като опитен катерач. Колко пъти се беше прехвърлял и подскачал от бор на бор като катеричка търсеща храна в семена на шишарки.

   Дърветата на „Ридо“ или тези, които са оцелели от тогава се броят на пръсти. Това не ти пречи и днес да хвърляш поглед пълен с носталгия на трите бора близо до старата ти някогашна бащина къща. Боровете не помнят падане, а само твоето гордо извисяване. Оттам, откъдето пускаше нетърпеливо очи, със зажаднял за приключения поглед, следеше как диша градът. Дивеше се на камбанарията на митрополитската църква и на училището с името на братята „Кирил и Методий“, където ученическата ти униформа заедно с твоите съученици, търкаше тогава успешно, цели девет години чиновете, ухаещи на лак. Виждаш себе си като дете и приятелите с които играеше на улицата.

    Споменът доплува до майка ти и баща ти, млади вечно загрижени за теб и по-голямата от теб, твоя сестра. Старата къща още не рухнала изникваше пред мисълта ти със скърцането на гредите проядени от дървесни червеи. Стълбището изцяло от дърво тогава протестираше на всяка твоя крачка като постоянно си мърмореше, нещо неприлично под нос.

     Споменът, който и днес лениво се прокрадва и се протяга за сън, все още не може да заспи завинаги. Упорити мислите връхлитат, нападат чувствата и не му дават мира.

И няма как да не изплува момчето в него с едва никналия мъх под устната, местността с боровата гора „Ридо“, старата бащина къща, училището, църквата и оня първи миг, и оня пръв стремеж да се разговаря с момиче. Да се видят как аленеят страните и на двамата... Крадени погледите, които си хвърлят усмихнати.

   Тогава думите уплашено се криеха и вместо точните идваха други, смешни. И те се смееха заедно учудени. Може би, тогава това е било първият порив на неосъзнатата млада, едва поникнала любов... Може би! И времето отминало не знае как са стояли тогава нещата.

Единствен споменът, който тлее и до днес оцелял пълзи неувяхнал и помни момчето, момичето и  сините теменужки, които някога ти приятелю беше отбрал за първата си среща...

В.Софин 

Успешна среща

         Цяла седмица мислехме за нея. Терзаехме се. Дядо Бък, моето куче ветеран, дори изскимтяваше от нетърпение. Едва видял прозорче в тунела, реших все пак да осъществя срещата.

Тръгваме весели и почти подскачащи от вълнение през местността "Ридо" към Дъбова глава, която се издига с въодушевление високо над град Самоков. Пътьом дядо Бък не забрави да посети всяка една срещната кална локва. Щастливата му усмивка говореше повече от моята притеснена. Все пак отивахме на среща. Дали ще се осъществи, и ще се окаже щастлива? Все въпроси за които нямахме отговор. Въпреки това мое настроение, апаратът ми за снимки винаги готов не се щадеше, а не прекъснато опипваше с поглед пейзажа и крадеше ли, крадеше.

   Великодушно и на двамата с дядо Бък им бях отпуснал края. Нека дишат свободни. Кален от глава до пети дядо Бък не забравяше да скочи върху мен с цел да сподели радостта си от разходката. Много скоро обаче в жегата, защото Слънцето пиеше жадно от нашата солена пот, кучето се измори и на всяко спиране, когато апаратът ми за снимки влизаше в действие, лягаше с изплезен език.

Минаваме през местността „Корабо“ и се спускаме високо над село Шипочан. Придошла, мътна от постоянните дъждове река Шипочница ни приветства с вечната си песен, гъргореща по срещнатите по пътя и камъни.

Вече сме далеч над селото. Дядо Бък ме следва послушно учуден от пътя ми който го води през израсла букова гора. Дали ще осъществя срещата? Бях отново разколебан, да продължа ли напред или се върна. Все пак любопитството ми надделя.

Стигаме с Дядо Бък на мястото на срещата и погледът ми най после щастливо улови чакащия ме, жълт пачи крак.  Бях поел риск и той ми се отплащаше с намерените гъби. Срещата беше сполучлива. Много скоро дори и дядо Бък с изплезен език и усмивка на фона на чакащият ни с нетърпение пачи крак успя да накара апарата ми в джоба да запечати за спомен ставащото. Погледът ми скачаше в дерето където река Шипочница не спираше да мърмори под нос. Малко над нея пък се усмихваха на места гъбите за които бях поел риска за срещата.

Дали да продължим нататък или се върнем? Вдигам рамене, гледам дядо Бък и в крайна сметка решавам първо да обядваме пък после да мислим.

Вадя мазна баничка от раницата и докато се чудех от къде да я почна, тя свърши. Едно малко парченце все пак стигна и до мен. Дядо Бък щастлив от предложеното не забрави да поиска и от геврека. Отчупих му и от него, но малко защото все пак на куче не трябва да се дават сладки неща.

Внезапно се почувствах изморен. Какво пък, решавам, че  ми е достатъчно набраното количество гъби и бера видял билката, планински хвощ.

Тръгвам бавно обратно по пътя като се спирам от време на време, защото погледът ми все още търси нещо. Виждам встрани отново щастливо усмихнат пачи крак и тъкмо вадя джобното  ножче, което неуморно влиза в действие, когато внезапния мой сън бива прекъснат от настойчивия глас на джиесема ми, който до този момент стоеше кротичък в джоба ми. Все още с  поглед вперен в гъбите край пътя натискам копчето и чувам питащ, женски глас:

-Знаеш ли?

-Какво да зная? –вместо отговор и аз задавам въпрос.

-Днес си на работа! –чувам и внезапно проглеждам. Търсят ме.

-Ами аз почивам днес! –чувам с изненада как звучи притеснен гласът ми.

-Да но, шефът не знае това!

-Ама аз съм за гъби далеч в гората! –опитвам се да смекча положението, но това не помага на краката ми, които веднага се втурват като побеснели по пътя към вкъщи.

-Не знам! –чувам в отговор. –Трябва да дойдеш!

-Няма как! Но все пак ще опитам да дойда навреме.

Хуквам! Дядо Бък учуден изморен от дългия път ме следва. Не забравя обаче срещнатите локви, които го молят, които го канят, за кални бани.

Най-после с голям зор стигаме почти пълзешком дома си. Единият кален до уши с изплезен от зор език, а другият тоест аз куцукащ като, че ли бях качил Еверест.

„Измъчени пенсионери“ би казал с иронична усмивка ако ни беше зърнал в момента сина ми и би добавил: „Къде сте хукнали като не може да ходите?“

 Да но, въпреки всичко и двамата с дядо Бък се чувствахме неизмеримо щастливи. Той бе осъществил срещата си с локвите и река Шипочница, а пък аз бях успял да грабна армаган - три килограма от жълтата гъба, наречена пачи крак.

В.Софин  

Не е лесно!

   Споменът се търкаляше скрит в мислите ми. Мързелив отдал се на почивка, той нехаеше. Горещи пориви идваха в мен и си отиваха, а споменът не се събуждаше. Може би не искаше да ме огорчава. Или пък да ме връща някъде там в миналото. Бъдещето облещено отстрани се смееше на обърканите чувства играещи дълбоко на скрито в сърцето ми. Мечтаех да  срещна Споменът отново, да ме грабне в лапите си, да се почувствам ученик недоволен, наказван за не изрязаните нокти, за не изгладената синя вратовръзка, за не написаните пропуснати домашни; за играта вън под луната вечер с другите деца, гоненицата, криеницата и какво ли още не... Толкова много спомени, толкова преживени емоции!

   Строгият глас на баща ми да се прибирам вкъщи, защото е време за сън; скъсаните панталон- ки закачени случайно на оградата от пармаци на съседа, от когото бяха откъснати няколко направили грешка да узреят по-рано череши...

Не на последно място калната улица не познала никога, асфалт. Локвите по-нея и лодките от хартия плуващи безгрижно в детството!...

Майка ми, която посрещах на вратата, не за друго, а за да видя усмивката и, когато се връщаше от работа. Сестра ми с която спорехме за високия тон идващ от грамофона и от който се разнасяше гласът на Емил Димитров, Лили Иванова и толкова много други талантливи наши естрадни, певци и певици.

     Ленив Споменът се протегна щастливо, обърна се на другата страна изморен от толкова много отминали мои преживелици и като се прозя отегчен взе, че заспа.

   За разлика от него, аз останах с отворени очи, от които без да знаят срам, бликнаха съвсем горещи сълзи. Опариха леглото ми и бяха на път да ме удавят. Не успяха защото се събудих на време. Бях прекъснат от звъна на стария все още работещ навиващ се на ръка, часовник ветеран, който ме подсети, че е време за работа.

 Отвън вече пееха от близката борова гора птици радващи се на живота. Улицата кипеше превзета от Пролетта. Навсякъде звучаха недоволно бръмчащи коли, поели деня с висока скорост, отнасяща стопаните им по-бизнес дела, или може би на работа.

 А пък аз! С подгизнало легло с току що завърналия се в мен, но отново изгубен Спомен, протегнах ръка спрях мърморенето на часовника ветеран и с напълно разбито сърце без желание станах, глътнах въздух от разтворения прозорец и като въздъхнах за онези изгубени завинаги времена, побързах към спирката на автобуса, отнасящ ме към бъдещето, което така и не исках да идва...

В.Софин 

Времето минава...!

    Времето минава покрай нас, улавя ни и ни върти в центробежната си сила. Всичко тече, всичко се изменя! Чувствата, дори! И те бягат. Но все пак, някои остават да дълбаят сърцето ни, докато сме живи.

Времето създава спомена, и ако е необходимо, не го трие. Колкото и да се мъчим, с алкохол или други средства, той се връща... Удря ни под диафрагмата, изкарва ни въздуха, кара ни да мечтаем... Не за друго а, за отдавна отминалото време.

 И днес образът измъчен на баща ми е пред мен. Стои гледа ме и пита:

-Мъчно ли ти е? Да виждаш ставащото и да не можеш да промениш нищо!

„Всичко е в ръцете, божии!“ Сякаш този станал отдавна клише цитат, опира нож до гърлото ми... И аха да го пререже! Боря се! И денем и нощем, но споменът е пред мен. Стои гледа ме учуден и бие в нервите ми. Или в това, което е останало от тях.

  В болницата! Баща ми лежи, непоправимо превзет от болестта си. До него бай Васил, човекът преживял, видял войната. Участвал в нея. Шинелът му пробит с безброй куршуми а той с кръстче на шията от божи гроб, недокоснат. Съдба! Но тогава в този момент се намираше с баща ми в една стая.

  С бръснач в  една ръка и с желание да сторя каквото мога се отзовах в помощ и на двамата. Обръснах поникналата брада, не само на Татко, но и на бай Васил. Сторих го, не толкова от молбата на последния, колкото от чувствата, които ме бяха обзели.

   И двамата с една и съща безпощадна диагноза. Рак на лимфните възли. Лекуващият лекар сподели, че това е нещо като чума превзела хиляди възрастни хора по-едно и също време. Спомних си за Чернобил, спомних си за трудното време, с купоните за хляб, олио и маслото под масата... Просто времето безпощадно бе решило да се намеси. Да отнеме да убие, да унищожи чувствата на всеки от нас... Спомних си! Макар и да не исках!

  И днес пред погледа ми стои побелялата глава на Бай-Васил, когото видях за последно тогава, пред моята врата.

-Неговите думи: „Съжалявам за баща ти!“- не му помогнаха да остане дълго на грешната Земя.

    На няколко крачки само, близо един до друг и двамата вече са намерили спокойствие сред тишината на без края...

    Но не и аз! Не и аз, който продължавам напред по-пътя. По-онзи път, зеленият описан от Стивън Кинг, по-пътя грешен по-който всички вървим, без да го осъзнаваме. Без да го желаем. Вървим във Времето, докато то минава покрай нас и ни удавя в центробежната си сила...

В.Софин 

Островът на книгата

       Едни хора въодушевено идват. Други за съжаление си отиват. Пазарът!

    Във времето, когато братът е забравил брата си, сестрата майка си, а децата са изгубили всеки дневния искрен поздрав, някъде там в центъра на малкия град живее и диша пазарът. От близките села, малко хора успели да запазят поминъка си, се опитват да спечелят по-някой лев.  Повечето от тях са възрастни хора, които идват на пазара за да оцелеят. Парите им трябват неистово! Но не за забавления, а за скъпи лекарства, защото зравеопазването си запазва правото да бъде бездушно, донякъде поради липса все на същото, пари. Те не са всичко нали? Чувствата като ги няма, освирепяваме и ставаме студени камъни със сърца от лед.

    И в тази атмосфера на задушаване, където не всеки имаше сили и време да се пазари за увеличаване на стотинките си, имаше, съществуваше остров. Малък, но притежаващ привлекателна сила малък остров. Той предлагаше на всички хора духовна храна. Стараеше се да върне усмивките, да приласкае, утеши...

Скован, боядисан в бяло всъщност малкото спасително островче беше лавка, където се продаваха книги.

    Всяка седмица възрастния Стоян обичащ литературата, упорит в своето честно дело отскачаше до близката столица. Мечтаеше той да направи светът по-красив, по-добър, по-привлекателен пристан за живеене. Грижлив записваше поръчките на хората за книги в тетрадка, която го придружаваше постоянно навсякъде из столичните издателства и книжарници. Въпреки напредналата си възраст Стоян не отказваше на никому да услужи. Посрещаше на малкия си пристан клиентите, показваше им красиво подредените отпред на стъклото книги и предлагаше култура. Повечето хора отминаваха в това без духовно време превзело сърцето на всеки гладен. Минаваха отчаяни, които търсеха хляб. Но имаше и такива които въпреки стисканите пари в отдавна продънените си джобове събираха стотинки и купуваха надежда.  Често пъти проследяваха с жадни погледи заглавията, питаха и получаваха отговор. Високата цена обаче ги спираше. Та кой днес чете книги, кой се интересува от култура, когато ножът отдавна вече опрян на гърлото стои и командва. Само едно погрешно движение и животът литнал освободен, завинаги към небето синьо.

 Търпелив Стоян не бързаше да прибере парите си. Надеждните клиенти можеха да платят и други път, когато съберат сумата. Важното е, че усмивките видени у хората от този жест сгряваха сърцето на човека дръзнал да продава мечти.

   По-някога и аз самият минавах покрай островчето на книгата. Влизах често канен при бай-Стоян и си приказвахме за книги, за култура и за отчаянието на хората докарани до просешка тояга.

   За да оцелявам в това трудно време се опитвах да пиша по-нещо на компютъра у дома си. Споделях го с моя възрастен приятел и той ми даваше съвети. По някога покрай островчето минаваха хора които бай Стоян познаваше. Питаше ме дали и аз ги знам. Поклащах отрицателно глава, но той ме насърчаваше да се запозная с тях. Думите му прозвучели  тогава огорчено в ушите ми още звучат: „Как може да не познаваш творците на Самоков?“

Вярно не ги познавах. И те не знаеха за моето съществуване. Но неговото питане предизвика трепет в душата ми и ме накараха да обещая,че някога и това ще стане. Подтикнат от възрастният човек, прописах не за друго, а защото именно това бе моето оцеляване. Дори го бях ангажирал известно време да носи от време на време моите скромни залитания в литературата на бъдещите ми тогава, непознати приятели от вестник „Приятел“. Те не знаеха за мен а и аз не ги познавах.  Все пак не без помощта и увещанията на бай Стоян един ден решително посетих и другата оцеляваща крепост, „Приятел“, където и днес се раждат във вестника им издаван трудно, правдиви думи за хората, които оцеляват.

      За да запази човек себе си като индивид трябва да намери решение. Моето тогава бе да почивам от време на време на малкия книжен остров, да разговарям с бай Стоян и да градя едно по-щастливо бъдеще. Естествено не само за себе си а и за отчаяните хора изгубили себе си в ръждясалата въртележка на живота, която ги тикаше не управляеми към нищото. Нищетата, доволна извираше... И днес вече стигнала предел, унищожава хората, убива сърцата им. Прави ги безразлични, отчаяни и нещастни...

   За това и островчето даваше от себе си любов към книгите, успокоение носеха думите на бай Стоян и това ме караше да се чувствам наистина щастлив. Щастлив бях и когато възрастният човек едва изкачващ стълбите на градската библиотека уважи поканата ми за представянето на моя книга. Книга чиято цел бе да се бори с бездуховността, да помага и да казва истината, такава каквато е и днес. Не само миналото, но и бъдещето в което сега липсва правилен ход за спасението на всички хора в чиито гърди все още стои искрено и биещо с притеснение, топло сърце.

От някъде трябва да се почне. Истината колкото и грозна да е трябва да прозвучи. Не за друго, а заради сторените грешки до днес. За отричането на всичко в миналото, за убиване на най-хубавите чувства които са любов, взаимност и един правилен път за всеки човек.

   Не бях виждал от месец бай Стоян. Когато го видях, беше напълно отчаян. Неговият мил пристан, неговата съпруга бе, неизцелимо болна. Когато тя почина, нещо рухна в гърдите на стария човек. Вървеше по-улиците изцяло загубил радостта  от живота. Смачкан, унил той бе принуден да загуби малкия спасителен остров. Кръв капеше от сърцето на стария човек. Но изход нямаше. С болка на очите си, той се раздели с островчето като на раздяла ми подари книга за спомен.

„Ето вземи, да имаш нещо от мен!“ –бяха прощалните му думи подавайки ми тънката книга на Велчо Велчев „Язовир Искър“. В построяването на който и самият бай Стоян някога бе участвал.

Виждах мъката в очите му, видях отчаяното изражение, което бе превзело душата му. Островчето потъна, но жаждата за нови знания и непокорени върхове остана в мен.

   Когато излезе следващата ми книга и го потърсих за да му я дам, не го открих. Бях щастлив, когато отново го срещнах на другия малък кръгъл остров, където мой приятел продаваше надежди от стари употребявани книги, които носеха тогава, а и днес носят в себе си история.

   Тогава не знаех, че го виждам за последен път. Когато разбрах, стана тъжно в душата ми. Нахлу студ. Потреперих вътрешно. Нямаше го вече бай-Стоян, липсва ми и днес, но завинаги с болка, ще помня неговият пристан и малкият щастлив остров на книгата, където моят възрастен приятел раздаваше култура на всички с усмивка, която остана жива пред очите ми и днес...!

В.СОФИН     В памет на моя приятел - Стойко Трифонов  

Изпепелени от чувства, спомени!

         Докато отвън в звездната лятна нощ тихо се прокрадва китарен звън смущаван от гласовете на щурците, стоя пред запалената камина и хвърлям в нея спомени. Докато тя се разгаря, чувствам как студ се разтваря в душата ми. Виждам я изпепелена.

   Първи клас! Букварът. Без жал жълтите пламтящи езици излапаха до последно страниците му.

   А някога!? Някога бях първолаче...!

      Четвърти клас! Диплома, която изтля почти без пламък. Шестиците се сляха с тройките, четворките в нея ревнаха за помощ срещу петиците, които не обърнаха внимание и примирени се оставиха на огъня.

Осми клас! Дневникът, неизвестно как попаднал в някога милостивите мои ръце. Сега пред мен догаряше с плач! Пред замъгленият ми от сълзи взор се изредиха моите съученици, такива каквито ги помнех някога, малки не порасли още. С живец в очите, който говореше, че светът е в краката им и в моите тогава, разбира се.

Днес светът догаря!!!

    Безжалостно се плъзна в пламтящата от чувства камина и дипломата за средно образование. Огънят превърна в пепел, някогашните мои мечти за красив и светъл, мирен живот.

Гледам как в безпощаден плен военната ми книжка се стопи без остатък. Последни от нея догоряха подписите на офицерите, пускали ме някога в градски отпуск от казармата.

Езикът сгря хартията в червения си пламък и се спусна вдъхновен от желание върху хвърлените му в подарък книги. Надписите вътре с пожелания мили от баща ми и майка ми, бяха напълно заличени...

  През огъня минаха и дрехите купувани някога с любов от родителите ми за мене...

Гледам как догарят  и чувствата ми вътре там в камината.

 Остава ми само едно, след като успешно унищожих сърцето в гърдите си за спомени, да ги разпръсна. Събрах пепелта и с помощта на недоволния вятър качен високо в планината ги пръснах. Полетяха като ято сиви гълъби. Превзеха пропастта, която им бях определил. Покапаха чак долу в долината по-дърветата и се утаиха, някои в минаващия там наблизо шумящ от негодувание поток.

  Всичко свърши! Споменът изгоря! Изтля и се пръсна. Останах само аз. Жив паметник, който все още помни. Но времето знам бързо ще се справи и с този проблем. Проблемът, аз!

  Някой ден ще си отида и аз подет от вятъра, разпръснат на воля сред Природата. Може би все пак ще остане нещо? Може би миналото няма да се обиди от нас и не ще си тръгне? Кой знае? Времето, което нищо не оставя. Следи от вятъра, заличава, отнася спомени. Въпреки това любовта, която крепи света остава. Тя е тук на един хвърлей разстояние от нас. Трябва само да я докоснем и се оставим да ни изпели тя. Единствената заради, която се живее. Всичко друго, пари, измама, лицемерие, бездушие и завист трябва да бъдат изгорени и незапомнени. А светът да блесне, чисто нов за истински и неподкупен, живот!

В.Софин   

Ловец на спомени

    Да яхнем споменът, казват не е трудно. Невъзможно е да го задържим дълго. Споменът е като летливо облаче, явява се на моменти, изгаря душата и после се изплъзва. Изпарява се, подушил пресен въздух. Идва внезапно, подкосява краката, бърка в сърцето на всеки от нас и когато усети полъха на сълзите бликнали топли по-лицата ни, бяга панически. Сълзите го правят особено лепкав, откровен и дори бих казал, неприятен.

  Естествено е че, макар и остарял понякога ни идва на гости дъхав, като баницата която някога майка ни месеше с любов за нас. Освежен, отдалечен но не винаги загубен повей, споменът ни връща в младостта. Удря ни здраво в сърцето и ето че...! Отново сме деца! Пак ни се карат за глупостите , които тогава често вършехме. Прескачахме, сковани от борови капаци, така наречените /пармаци/, огради, късахме панталонки, рокли... Не ни се прибираше от улицата, където лятно време кипеше животът. Животът на децата, които не можеха да спрат. Игрите си и да мечтаят, зяпайки звездното небе. 

    Събрали сме се там на улицата на която няма асфалт, защото и никога тогава не е имало. Събрали сме се и играем на прескочи кобила, криеница /жмичка/, народна топка, футбол. Дори строгият глас на бащите ни късно вечер, не бе в състояние да ни откъсне от магията обзела детските ни души. Макар и наказвани после, ние не се сърдехме. Стояхме в ъгъла избран от родителското тяло, като целта бе да се срамуваме за поведението си. Да не послушаш майка и баща, да не откликнеш веднага, естествено бе, да носи последствия. Но въпреки всичко на нас малките, честно казано не ни пукаше. На другия ден историята се повтаряше. Пак молби от страна на майките и едва, когато прозвучеше не търпящ възражение бащиния глас, се прибирахме... Сладък спомен, който и до днес кара очите ни да се просълзяват.

  Навсякъде около нас тогава вреше, кипеше.... Животът на прашната улица. Всеки от нас се стремеше да вземе от него максималното. Прескачахме локви, пръскахме се с вода, пробили първите пластмасови капачки на шишета от безир. Играехме с момичетата на деление. Чилик, "Кралю порталю" и какво ли още не. Общувахме истински по-между ни.

   Уви! Днес всеки втори блуждае в Интернет пространството забравил не повторимия вкус изгубен във времето. Споменът който ни помагаше да пазим уважението към по-възрастните от нас. Батко, како, майко, татко, чичо, лелко – бяха ползвани от всички не без срам. За голямо съжаление демокрацията наруши правилото. Прякорите станаха ежедневие, а имената с постоянство ползвани и от най-малките. „Здрасти Пешо!“- казва тринайсет годишен малчуган на двадесет и няколко по големия от него. Даже и помен няма от Батко, нали?

   Ловецът на спомени, на отдавна изгубени изчезнали без възвратно в миналото сладки неща все още витае в нас. Дали го искаме, или не това няма значение. В съня виждаме по-някога отдавна забравени мили лица. Те идват не само да ни смутят душевно, те пристигат за да не забравим откъде сме тръгнали и какво сме постигнали. Какво сме днес? Дали родителите ни, които не са до нас биха се гордели с нас сега, или просто биха махнали безпомощно с ръка виждайки ни пропаднали в свят на алчност, измама, лицемерие...

   Чувствата на спомена трябва да се уважават! За да остане, нещо да се съхрани, за да бъде историята ни истинска и непоколебима и написана правилно, не трябва да пренебрегваме преживяното. Вярно бъдещето ни вълнува, защото всеки търси мястото си под Слънцето. Не всеки го открива навреме.  Пътят за всеки е труден, но не и невъзможен. Докато човек диша се надява. Да уловим споменът и да го запазим, казвайки цялата истина на младите!

В.СОФИН

Мусаленска идилия

       Когато решим, че е необходимо да погледнем от високо на света и то, не  с ироничен взор, избираме близката планина до нас. Най-подходящия другар за това се оказва раницата и палатката, ако сме решили да спим някъде там сред чукарите на каменистия терен. Не бива да забравяме и билета за лифта на Боровец. Ако забравим това, ще е необходимо допълнително сила в краката за да изкачим 4800 метра, които стоят пред взора ни, по-права линия, но за нас ще са поне десет километра драпане нагоре. Съвсем изморени, ако сме неопитни, току виж сме обърнали назад към Боровец.

   Моя милост и "Милата" подготвени за терена, натоварени с раници, които скимтят от радост от предстоящото приключение поемаме с бодра стъпка към Рила планина и нейният най-висок връх „Мусала“. За да не скучаем по-пътя си и да не се чувстваме удобно като у дома си отпуснати в безгрижие, с нас неочаквано тръгва на вълнуваща разходка тъщата, или „мама“ както гальовно я наричаме по-между ни...

Нервите не забравят да ескалират още в началото на нашия преход. Още не успели да се качим на раздрънкания от пътищата с  Бус, "Милата" изчезва някъде за закуски. Все пак кацва в последния момент, докато през това време, мама не забравя да мърмори изнервено: „Къде е? Защо я няма? Буса ще тръгне без нея!“

Докато тя се притеснява внезапно "Милата" пристига и слага край на размисъла и. Понеже сме последните току що качили се пътници на мен се налага да вися най-отзад наказан в компанията на раниците ни. Естествено те не отказват да сторят място на моите все още не изморени крака. Пристигаме! Милата се втурва към касата, където я чакат не изпотени от дланите ни още, не закупени билети за лифта. С мама заели място чакаме заедно с други туристи /или както някои им казват с усмивка, „Баир-будали“/, пред вратите, които се отварят точно в осем и половина сутринта. Тръгваме! Планината горе високо ни чака с нетърпение и усмивка на горд победител. "Чакай, ще ни видиш ти...! " –заканваме се отдалече ние и скачаме в последния момент в една от кабинките на лифта. Раниците ни не подготвени за внезапното ни според тях безумно решение, едва успяват да ни последват. Най-после се събираме всички и се плъзгаме нагоре по-стоманеното въже към връх "Ястребец". Пред нас се усмихва могъща планината, зад нас Боровец зяпа в гърбовете ни, а далеч някъде там, Самоков ни гледа присмехулно, облян от лъчите на топлото августовско Слънце.

   Високите смърчове пред нас, скоро биват сменени с нисък клек, между който прозира зелена трева и разбира се, цъфнали билки от които бликат жълти, бели и виолетови цветове. В добро настроение пристигаме горе и раниците ни този път съвсем подготвени, изскачат първи на площадката. За да не бъдат пренебрегнати и оставени в самота, скоро и ние ги последваме. Доволни от решението ни да ги мъкнем на гръб, раниците се отпускат изцяло на плещите ни. Натоварени като магарета пръхтим напред към "Хижа Мусала". Пред погледа ми и не само пред моя се материализира невероятна красота излъчвана от душа от полите на Рила. Възхитени сме не само ние, не само и другите туристи отплеснали крак по-пътя, но и моя скромен цифров апарат, който пленен от видяното почва веднага да снима.

    Какво пък толкова бе видял, чудя му се аз, виждайки го как скача от билка на цвете и от панорамна картина на турист имал волята да се почеше на не определено но обикновено не естествено място... вижда ми се естествено апаратът ми да се стреми към върха, защото величието на майката Природа е приказно. По пътя ни настигат някои от по- нетърпеливите туристи, които не забравят да ни поздравят с наложеното лого в планината. Често се чува: „Добър ден“, „Здравейте!“ Други пък изморени от височината не свикнали с нея само пъхтят като уморени коне и проклинат без думи „Баира“, който им предстои да изкачат. А баирът не е баир, а висока, мамеща поглед планина осеяна със скали, езера, оскъдна на места трева, клек и тук та ме по-някоя усмихната билка, която цъфти свободна сред бистрия планински въздух.

  Вече сме стигнали хижата, където не устояваме на жаждата и пием кафето си за деня. Естествено, че това правим само двамата с милата. Мама стои отстрани, мърмори и ни подканя да побързаме.

Скоро палатката ни скрита зад един клек до „Долно Мусаленско езеро“ изправя сглобена, мощен гръб. Тръгваме отново, оставяйки в недоумение големите раници да пазят "Мама", която нетърпеливо ни подкани да по-бързаме. Избираме по-краткия но по-тежък за ходене маршрут към Мусала. Оставяме под нас "Каракашевото езеро" и се устремяваме по скалистата пътека. Отстрани до нея шумоли неудържим в бягството си скачащ целеустремено надолу, поток. Внезапно пред нас изскача учудена от материализирането ни, дива коза. Учудени сме и ние. Но не и цифровият ми апарат, който се втурва обзет от вълнение и започва да снима. Таблета на "Милата" впечатлен от видяното също се включва в инициативата и успява да направи от уплашените подскоци на дивата коза, впечатляващ за очите клип.

 Качваме общата пътека за всички туристи, които никнат отвсякъде като разноцветни гъби. Докато "Милата" взема планински разреден въздух, нетърпелив апаратът ми се мушка под една огромна скала. Виждайки там изненадан зелените листа, на не успяла да цъфне билка, решава да ги снима за спомен. Уви опитното му око улавя и други подробности. Запечатва ръждясала от времето консервна кутия, не разградени напълно фасове от цигари, пластмасова празна бутилка от минерална вода и някакъв друг отпадък труден за определяне. С една дума обикновен боклук на когото мястото не е там. Може би той сам да е скочил под скалата, търсейки прохлада от Слънцето хапещо скалите. Може би!? Кой знае? То и туристите наоколо ако ги запитаме и те нищо не знаят и дори не подозират чувствата на планината, която качват.

Колоната от задъхани, поизморени хора пред нас се вихри в индианска нишка. Не опитните с надморската височина, често спират за почивка. Не свикналите им с такъв тормоз дробове се напъват за глътка облекчаващ положението въздух. Разреден, чист той не дава възможност на човека да се чувства в свои води, а като риба изхвърлена на сушата, той разтваря уста, търсейки така необходимия, достатъчен кислород за изтормозените си дробове.

  Виждам как пред мен се качват все млади хора, ентусиасти. Тук та ме прозират с белите си коси и такива като нас, видели от всичко, но не и достатъчно от усмивката на майката Природа.

Хващаме се за стоманеното въже с "Милата". То спестява част от пътя ни нагоре. Долу под нас по-щадяща нервите пътека се качват другите туристи. Гледките от всякъде ни нападат. При това съвсем неочаквано. Пред нас, върха, зад нас Боровец и Самоков. Язовир Искър прозира отдалече... Вляво "Заслона" и "Леденото езеро", показват изящество и красота на играещите сенки наоколо. Вдясно пък блестят и други части от планинския Рилски пейзаж. Колкото повече гледаме с "Милата", толкова повече се удивляваме и дъхът ни наистина спира. Не само от разредения въздух, а и от гледките които остават запечатани завинаги в нас. Скалната мозайка около нас е впечатляваща. Отронени обелени скали от времето, показват скритите си рани между които неизвестно как хванати цъфтят по-волята на могъщите Богове билки, които радват всички, успели да ги видят...

  "Най-после заветният връх, ще падне с гръм!" Наблюдателницата на Мусала впива в нас ироничен поглед и тихо ни шепти в ушите: „Пак ли вие!? Не ви ли омръзна да се катерите по-скалите? И да искате по-нагоре не ще можете да се качите!“

  Не и обръщаме внимание, защото интерес провокира в нас разноцветната тълпа,от туристи отвсякъде, ширнала се пред нас на върха. Всеки стиснал фотоапарат и снима. Какво друго, освен себе си и приятелите. А гледките от върха, които са уникални? Това го оценява моят цифров апарат който с неизтощима сила започва отново своя поход, да краде впечатления и да трупа история. Откъде толкова глад в него се взе, че даже и отстрани на наблюдателницата успя да снима цъфналите с усмивка, глухарчета.

След няколко глътки свеж планински въздух придружен от постоянен играещ горе вятър, поемаме обратно, но в друга посока. Напред към връх „Малка Мусала“ и „Иречек“. Пътят ни е пълен с чудеса и опасности. Скали, пропасти и гледки достойни за перото на неизтощим от видяното писател. Пред нас, зад нас, встрани, отвсякъде се щурат картини от могъществото на майката Природа. В далечината връх "Ястребец", долу под нас "Леденото езеро", пътеката вляво, пълна с туристи качващи Мусала... Слънце играещо заедно с вятъра танц в косите ни...! Сред скалите, маргарити блестят цъфнали на трудно достижими за крадливи ръце места.

Неочаквано пред нас срещаме двама ентусиасти с които разменяме традиционния поздрав "Добър ден!". Успокояваме ги, че върхът е съвсем близко. Нужно е само да протегнат ръка и ще го пипнат. На което те отвърнаха с усмивка и споделиха, че от два часа гонят "Мусала", а тя все им бяга, скрита зад скалите.

Пожелаваме им с "Милата" приятно качване, на което те отвръщат с усмивка: "А на вас слизане!"

Разделяме се с тях но не и с гледките,някои от които са страховити. Отсреща виждаме връх " Манчо" и езерата от които извира река „Марица. Стигаме „Малка Мусала, огладнели вече но не и заситени откъм гледки. Горе на върха ни чакаше "Богородица". Явно статуетката бе оставена от някой планинар впечатлен от красотата извираща отвсякъде. След снимка продължаваме към връх "Иречек". Срещаме и други туристи, които впечатлявам с  подробности от езерото долу вдясно от нас с името „Темно“. Тъмното е в Пирин, а „Темното“ в Рила. Името идва от това ,че е доста по-дълбоко от другите Мусаленски езера. Най-после спираме за глътка хляб и вода. Докато челюстите ни работят съсредоточено внезапно, джиесемът на "Милата" прекъсва планинската тишина, която до тоя момент е смущавана единствено от вятъра играещ по-билата на планината. Естествено притеснена "Мама" се обажда. Успокояваме я с думите, че всеки момент ще сме при нея. Това не и пречи след малко отново да звънне. Стигаме "Сфинкса", който впечатлява със скалната си физиономия.  Това кара апаратът ми, да изскочи от джоба ми неусетно за няколко от поредните си неизтощими щраквания. Пред нас в далечината долу блестят двете езера, "Каракашевото", "Долното Мусаленско" и разбира се хижата. Слизаме долу при палатката, където отдавна "Мама" е изгубила нерви и търпение.

   Налага се отново да се храним. Вече е вечер и слънцето полека бяга към залез. Това не ми пречи да го подгоня нагоре по-пътя към хижа "Чакър войвода", връх "Дено" и жълтите "Саръ-гьолски" езера. Стигам до планинска чешма от което пия студена вода и зяпам залеза, който е интересен не само за мен, но и за апарата в готовност. Захладява. Усеща се края на лятото. Скрива се изцяло слънцето и се налага да потърсим топлината на палатката. Мушкаме се в чувалите и се опитваме да спим. Това не става възможно, защото вътре почва да капе от образувания кондез. Мама не спира да се оплаква, че е мокро, студено и твърдо естествено. Едва изтърпявам да стане пет сутринта и в тъмно хващам пътя към "Каракашевото езеро", с цел да издебна изгрева. Той идва внезапно обагряйки встрани върховете в жълто и докосвайки с отражение  цъфтящите в езерото бели цветове на водно растение. Красота! Но и студ сутрешен който пълзи, хапещ раменете ми.

След бърза закуска при палатката, тръгвам вляво към "Сфинкса", където с поглед  ме изненадва манатарка, успяла да порасне там. Мащерката е прецъфтяла, но гледките не са. А и никога, не ще прецъфтят.

     Стегнали, раниците поемаме надолу към лифта, чакащ ни на връх „Ястребец“. По-пътя срещаме многобройни туристи, които пъплят като мравки сред нас. Едни поздравяват, други не, но естествено е "Мама" да ги предизвика и да накара усмивките им да цъфнат по лицата. Група от Дупница, от Бургас, от Сърбия и разбира се от София са поели пътя на изкачването. Пожелахме им го с "Мама от сърце", като не забравихме да им напомним, че който обича планината, носи боклука в торбата. Милата до мен не правеше изключение, мъкнейки в ръце храна за вечно гладния за отпадъци контейнер, долу в Боровец.

  Доволни, недоволни, уморени и укротени, слизаме в зноя на Самоков, където бързаме да се скрием на хладина в родната ми къща, която заедно с кучето ни Бък, ни посреща с възторжена усмивка.

В.СОФИН